Белва Плейн
Приятелки (6)

Пета глава

Лорънс Болсън, който обичаше да допива бавно втората си чаша кафе, тази вечер беше в приповдигнато настроение.

— Мисля, а и по-рано споменах, че нямам нищо против да използвате двора — каза той. — Достатъчно голям е за една скромна сватба. Сигурно точно това съм имал предвид, когато купих допълнително земя преди двадесет и три години.

Въодушевлението му се дължеше на факта, че Лари е сключил много изгодна сделка същия следобед. Откакто живееше с тях, Аманда се научи да го разбира и изобщо бе навлязла в динамиката на семейството.

— Вярно, че ще трябва да се откажете от пищно празненство — повтори Лорънс. После добави не без известна ирония: — За съжаление, не можем да си позволим нещо толкова помпозно като сватбата на Нюман, на която бяхте поканени.

— Там срещнах поне десетина души, които добре познаваш — отбеляза синът му. — Бейтс от „Сентъри Мортадж“, Ралф Фрайд, семейство О’Конърс, Алфред Коул и…

— С други думи, само незначителни хора. Трябва да им е струвало цяло състояние. Радвам се, че няма да ми се наложи да плащам за нещо подобно.

„Така е, Лорънс, помисли си Аманда, много добре си давам сметка колко си разочарован. Ти си мечтаеше за снаха като Сесил Нюман. Зная го, но което е по-важно, ти знаеш, че съм наясно с това.“

Високомерното му лице с орлов нос бе застинало в иронична гримаса, сякаш едва се въздържаше да не се разсмее. На моменти като че ли я преценяваше, защото проницателният му поглед се спираше върху нея, пробождаше я и я караше да изпитва неприятното съмнение дали не е размазала върху лицето си малиновия сос, който току-що бе дояла, или още по-лошо, дали някое от копчетата на ризата й не се е разкопчало.

— Напълно ли си сигурна, че не желаеш да поканиш някого от близките си, поне родителите си? — обърна се към нея той. — Разполагаме с достатъчно стаи, така че има къде да ги настаним.

Никога не би изложила семейството си нито на острата критика на този човек, нито на студената му любезност. Те просто нямаше да бъдат на мястото си заедно. Точно се канеше да му каже за трети или четвърти път, че нито един от тях не може да отсъства от работа, когато Лари отговори вместо нея:

— Имаме намерение да ги посетим, вместо да ги караме да идват дотук.

Всъщност изобщо не бяха обсъждали този въпрос. Предложението бе дошло от него. Но въпреки че той не беше нито съдия, нито сноб, как би могла да допусне да види потрошената кола, паркирана зад обора, малкото бебе на Лорена, пълзящо напред-назад с пълните си пелени, или омазненото гърне с варено, сложено в средата на масата?

— Каквито и да са плановете ви — заяви Лорънс, като се изправи, за да напусне трапезарията с махагоновата маса, — трябва добре да ги обмислите.

— Не е задължително да направим сватбата тук — каза й Лари, когато останаха сами. — Зная, че идеята не ти допада.

— Вярно, така е.

Или правиш нещо както трябва, което означава семейството, музиката, цветята и приятелите, или се отказваш съвсем. В незначителния компромис нямаше нищо красиво.

— Знаеш ли, Аманда, мислех си, че една скромна церемония в някое провинциално градче само в присъствието на свидетелите би била много по-интимна. При това е далеч по-романтична, отколкото цялата тази суета. Естествено знам, че всяка жена мечтае за бяла рокля и дантелен воал — съчувствено й се усмихна Лари.

Но в усмивката му личеше и някакво безпокойство. Той я беше разбрал.

 

 

От дните и нощите, отработени в „Сандейл“, й бяха останали неколкостотин спестени долара. Тъй като вече беше август, по магазините вървеше разпродажба с намаление на летни дрехи, така че можеше да си позволи да похарчи малко пари.

— Купи си бански костюм — посъветва я Лари. — Това място се намира на самия бряг на езерото. Ходил съм там веднъж и съм сигурен, че ще ти хареса.

И така, екипирана със собствените си дрехи, няколко нови вечерни рокли, други не толкова елегантни и син ленен костюм, в който щеше да се омъжи, Аманда беше готова за следващите няколко седмици.

Впрочем той неколкократно я бе питал къде иска да прекарат медения си месец и тя, тъй като никога не бе ходила, където и да е, винаги му отговаряше с въпрос:

— На Бермудите?

Ала Лари всеки път й отвръщаше, че прочутият курорт би могъл да изчака, докато ще са в състояние да си позволят по-дълъг престой там, и Аманда остави избора изцяло на него.

Вечерта, преди да заминат, той натовари куфарите им в колата и след като остави бележка на масата, двамата тихомълком се измъкнаха призори.

— Те няма да имат нищо против — уверяваше я бъдещият й съпруг. — Дори вероятно ще изпитат облекчение от малката ни измама. Татко е претоварен с работа този месец, а Норма така или иначе не обича да ходи по сватби — в преносима хладилна чанта беше сложил старомоден букет, обвит в дантела, и две бутилки шампанско. — Цветята са за сега, а виното — за по-късно, когато стигнем там, закъдето сме тръгнали.

Лари е прав, размишляваше Аманда. Действително съществуваше някакво тайнствено вълнение в това бягство, също като при Ромео и Жулиета. Бяха се отправили на север. След шестчасово пътуване пристигнаха в някакъв град, където той предварително бе направил резервация и двамата свидетели ги очакваха.

Изкачиха няколкото стъпала на малка, мрачна сграда, в която по всяка вероятност се помещаваше градският съвет. Впечатленията й бяха много бегли, тъй като предишното вълнение бе отстъпило място на обзелия я страх. Независимо колко лесно беше да се получи развод в днешно време, всичко това е твърде окончателно. А и законната раздяла не влизаше в бъдещите й планове. Родителите й бяха отпразнували двайсет и девет годишния си съвместен живот, ако това изобщо можеше да се нарече празненство. Но пък защо не? А Лорена се надяваше да върне обратно безполезния си съпруг.

Що за мисли ме спохождат в такъв момент?

Без съмнение точно те бяха причината да се препъне и да изпусне букета.

— Спокойно, миличка — каза Лари с характерния си бавен говор, докато тикаше цветята обратно в ръцете й.

Той е най-милият човек на света.

Аманда вдигна глава и запристъпва редом с него към възрастния мъж, който ги очакваше зад бюрото. Там имаше и някакъв младеж, вероятно един от свидетелите, и в очите му тя прочете възхищение от красотата й… Когато постави ръката си в тази на Лари, пръстенът на майка му заблестя с всички цветове на дъгата. Този пръстен й казваше: постоянство, доброта, честност, откровеност.

Беше странно да се сравнява тази кратка, скромна церемония с многословието на свещеника. И все пак резултатът беше същият. Двата пръстена бяха разменени, последваха задължителните целувки и те напуснаха малката служебна стая точно толкова женени, колкото и ако бяха вървели под звуците на сватбения марш на Менделсон.

— Усещаш ли някаква разлика? — попита я Лари, след като известно време пътуваха в мълчание.

— Не знам. Чувствам се вцепенена — съвсем откровено отвърна тя.

— Прочети ми брачното свидетелство.

— Много е смешно. Изглежда толкова официално, като съобщение от данъчните: Аманда Луиз и Лорънс Даниел.

— Винаги съм искал да ме наричат Даниел. Дан. Не ти ли звучи по-добре? И не изглеждам ли повече като Дан? Лари е име за хлапе от футболен отбор в основно училище. Зрял мъж не може да се казва така. Но баща ми предпочита да си има малък син и не ми дава сърце да споря с него по въпроса.

Той беше толкова чувствителен. Което не би могло да се каже за него при първа среща. Никой не би допуснал, че нещо толкова простичко, като името, би могло да го развълнува до такава степен. Което бе напълно допустимо за мъж като Питър например. Много смешно.

— Сега ще видиш планините, скъпа. Тази странноприемница се намира на самата граница с Канада. Не си забравила банския си костюм, нали? Езерото е малко бижу. Всъщност целият терен е осеян с водни басейни, от Канада до нашите Големи езера — после додаде нервно: — Храната тук е чудесна. Понякога нощем палят огньове отвън. И винаги има прясно уловена скумрия. Обичаш ли риба? Още толкова неща не знам за теб.

Естествено той се притесняваше за нощта, която им предстоеше само след няколко часа. И сигурно вече нямаше търпение. В днешно време беше немислимо да се смята, че първото преспиване заедно и първата брачна нощ могат да съвпаднат. А и тук случаят нямаше да е такъв, ако неговата спалня не беше в дъното на коридора.

Лари си тананикаше нещо.

— Знаеш ли тази мелодия? През цялото време ми се върти в главата, но изобщо не мога да си припомня текста.

Някаква необяснима нежност към него се надигна и се задържа в гърдите й. Като че ли през деня през нея преминаха всички възможни чувства. Без съмнение това беше напълно естествено. В края на краищата този ден е най-важният в живота й. Както и в живота на всеки един човек.

— Дявол да го вземе, не мога да си спомня думите — повтори той. — Знам само, че е много стара.

— Наистина е така. От 1939-а, ако не се лъжа. Чувала съм я по радиото. „Винаги, винаги ще те обожавам“ или нещо такова.

— Точно така. „Ти си прекрасна“. Това беше.

 

 

Аманда беше свикнала да става рано още от детството си, а после и в университета, където трябваше да пише домашните си сутринта, тъй като нощем беше заета в „Сандейл“. Така че едва се бе зазорило, когато в първия си ден като омъжена жена излезе на верандата, облегна се на парапета и се загледа в пейзажа.

Дървени бунгала, същите като тяхното, бяха разположени на дискретно разстояние едно от друго по целия бряг на езерото. Малко по-встрани, на продълговато възвишение в края на прашния път, по който колата на Лари се бе промъквала с друсане през тъмнината, се намираше хотелският център — масивна сграда от дърво, оградена от морава, където върху висок пилон бризът развяваше националното знаме. Водата блестеше и въздухът беше прозрачен като кристал. От всички страни, докъдето стигаше погледът й, се тъмнееха борови гори.

— Боровете преобладават — бе обяснил съпругът й, — но ако се поразходиш по-дълго, ще видиш също така бучиниш и хвойна. Ако има желаещи, организират три-четири километрови екскурзии. Веднъж платих за цели десет километра. Изглеждат много, но всъщност не е така. След това се чувствах страхотно.

Крясъците на ято канадски гъски се разнесоха над нея и нарушиха тишината, сякаш в центъра на града стотици автомобили бяха надули клаксоните си. Тя се загледа как се отправят на юг, възстановявайки след себе си предишното спокойствие. Дълго след като бяха изчезнали от погледа й, продължаваше да се взира нагоре в небето, което ги бе погълнало, после надолу към неподвижното очертание на сиво-синьото езеро. И накрая към собствените си, добре познати ръце, украсени с два непознати пръстена, които ги правеха да изглеждат като ръцете на друг човек.

Всичко се оказа съвсем различно от онова, което очакваше… Възхищението, прошепнатите думи, страстните ласки, докосването, прегръдките — всичко беше грабващо, обсебващо, всепоглъщащо. Предишният й опит не я бе подготвил за това трескаво вълнение, може би защото се състоеше от няколко нескопосани натискания на задната седалка в някоя кола и бързи целувки върху твърдата трева.

— Добро утро, скъпа. Наслаждаваш се на гледката, а? Невероятна е, нали?

Беше си взел душ и сега стоеше мокър до входната врата. Тя го изгледа с любопитство. Добре сложен, с широки рамене, тесен таз и никакви признаци на затлъстяване. Въпреки това нямаше желание да го прегърне.

— Долу не виждам никакво движение. Сигурно е прекалено рано за закуската. Какво ще кажеш да се върнем замалко в леглото?

Нямаше никаква възможност да му откаже или дори да покаже неохота. Щом се озоваха под завивките и той й каза шепнешком колко много я обича, трябваше да му отвърне със същото. Как по друг начин би могла да отговори на подобно страстно признание? Докато лежеше в прегръдките му, се чувстваше напрегната и объркана: не беше честно да се преструва, че изпитва нещо, но от друга страна, щеше да бъде жестоко, ако не го направеше. Лари вярваше в нейната любов. Имаше доверие в нея. Още по-странно беше, че действително го обичаше по някакъв свой начин.

После се облякоха и слязоха да закусят. Непретенциозната трапезария беше много уютна със сините покривки и пръстени саксии с астри върху всяка маса.

— Чудесна си, когато се усмихваш — заяви Лари. Значи не трябваше да забравя да го прави по-често…

Което не й беше трудно този ден. Ходиха да плуват, возиха се на кану и се поглезиха с пищен обяд. Той беше изключително общителен. Другите гости, всички по-възрастни от тях, бяха двойки пенсионери или семейства с деца, което малко я разочарова, защото се надяваше да се запознае с младежи на тяхната възраст. Все пак между тях имаше и изключително приятни и приветливи хора, които проявяваха мил интерес към младоженците. Лари, с типичното си поведение, се сприятели с всички, показа на десетгодишен хлапак как се плува кроул и прекара половин час с възрастен мъж, обсъждайки бизнеса с недвижими имоти.

— Довечера ще се облечем официално и ще пийнем шампанско — каза й той. — Ще бъде нашата сватбена вечеря.

Понякога, когато се погледнеше в огледалото, Аманда оставаше недоволна от себе си: ту косата й се нуждаеше от подстригване, ту обувките не подхождаха на роклята или пък лицето й изглеждаше прекалено бледо и уморено. Но тази вечер нямаше нито един недостатък. Слънцето й бе придало здравословен тен, прическата й беше безупречна, а семплата рокля от бяла коприна, украсена около деколтето и подгъва с бледорозово, й стоеше прекрасно. И така, в чудесно настроение за празненство, тя улови Лари под ръка и двамата влязоха в трапезарията.

На входа Аманда се спря и извика учудено:

— Не мога да повярвам!

Всички се бяха изправили и ръкопляскаха. На тяхната маса, където сутринта стоеше пръстен съд с астри, сега се бяха появили традиционните бели цветя, гардении и фрезии. С един бърз поглед установи, че шампанското се охлаждаше в шампаниерата, а при по-подробен оглед видя, че такава има до масите на всички гости. Поласкана и щастлива, тя се обърна към съпруга си и възкликна:

— Ах, ти! Организирал си всичко това!

Изчервен от задоволство и леко засрамен, той призна:

— Не го отричам.

— И си поръчал толкова шампанско?

— И това не отричам — и след като за своя изненада не намери думи за коментар, Лари продължи: — Това е една-единствена нощ в живота, Аманда. Твоят звезден миг. Ти си младоженката.

Сигурно си спомня сватбата на Сесил, каза си мислено. Иска да ми се реваншира. Леко сконфузена, тя го целуна по бузата.

Организаторите предвидливо бяха преместили масата им в един отдалечен ъгъл, така че след няколко усмивки и помахвания в тази посока двамата бяха оставени насаме. Едва след като бе внесена огромната торта, отново станаха център на внимание. Вдигаха се тостове, чашите се пълнеха отново и отново и цялото множество от непознати внезапно се превърна в близки приятели, изпълнени с доброжелателност. Всеки получи парче от празничния сладкиш. Малките фигурки на младоженци, поставени най-отгоре сред изобилие от бяла сметана, бяха поднесени на Аманда точно в мига, в който оркестърът засвири в съседното помещение.

После танцува с Лари, въртейки се в ритъма на музиката, както го бяха правили на една друга сватба. Сърцето й се свиваше от болка. През открехнатата врата виждаше белите цветя на масата. Колко трогателно е всичко от негова страна! И колко мили са всички тези хора! Мили, мили… Изглежда, виното ми замайва главата.

Мъжете питаха Лари дали има нещо против да потанцуват с булката. Естествено нямаше. Беше толкова мил. Все пак след известно време той я накара да седне и поръча силно кафе за двамата. Не преставаше да се смее.

— Каква нощ! Хайде да се поразходим малко по хълма. Хладният въздух ще ни се отрази добре.

Щом се озоваха обратно в стаята, Лари я наблюдаваше как се съблича и в очите му прочете онова, което следваше. Когато ръцете му я обгърнаха, усети топлина от допира с тялото му, но нищо друго, освен това докосване и непреодолимо желание за сън. И наистина заспа.

 

 

Лари никога не правеше планове, без да се посъветва с Аманда. Единият ден щяха да отидат на пикник на остров, недалеч от противоположния бряг на езерото. На следващия щяха да се запишат за кратка екскурзия. А дали не би искала да пояздят? Нямаше значение, че никога не се е качвала на кон, седлата бяха много удобни, а и освен това при толкова тесни пътеки и множество надвиснали над тях клони не се искаше нищо друго, освен да оставиш животното само да върви напред. Така че дните бяха приятни и разнообразни.

Все пак август изтичаше и тук, на север, вече започваше да се усеща първият полъх на приближаващия студ.

Късно през следващата нощ започна да вали и не спря до сутринта. Температурата рязко се понижи и дъждовните капки падаха като режещ лед върху кожата. В трапезарията единствената тема на разговор беше времето.

— За нас това не е нещо ново. Но вие трябва да си купите дъждобрани, ако не сте си донесли. Вероятно дъждът ще продължи до края на седмицата.

Отскочиха до града, за да си купят подходящи дрехи. Когато се връщаха по обяд, все още валеше. Влагата замъгляваше гледката и правеше стаята им мрачна и студена. През цялата нощ и на следващия ден барабаненето по стъклата продължаваше.

— Днес няма какво да се прави — отбеляза Лари. — Едно на ръка е, че трябваше да има поне телевизор, а такъв няма. Предлагам да отскоча до рецепцията и да взема някакви списания. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Донесох си няколко книги.

Той надникна през рамото й.

— Шърли от Шарлот Бронте. За какво се разказва?

— Ами това е стар роман, на повече от сто години. Става въпрос за млада англичанка, която заминава за Белгия и се влюбва в един учител, за когото по-късно се омъжва. Разбира се, има много повече…

— Ясно. Схванах основната идея. Не си падам по такива истории, но явно ти ги харесваш, щом си донесла цели три книги, които биха стигнали на всеки поне за шест месеца. С моята скорост на четене естествено. Не знам ти как го правиш.

Възхищението в гласа му я раздразни. Все едно говореше на малко дете, което току-що е прочело първата си приказка самостоятелно.

— Истината е, че никога не съм чел много. В професионалния колеж не ми оставаше много време, освен за икономическа литература естествено — стоеше прав, все още изпълнен с благоговение към нея. — Вие двете с Норма и вашите книги. Само дето при нея положението е още по-зле. Латински, представи си! Ти поне четеш на английски.

Цели три дни дъждът продължаваше да се излива тихо, но непрестанно. На четвъртия, след като през нощта бе понамалял, отново се засили, превърна се във водна пелена, блъскана от вятъра в прозорците, а после изливаща се в буен поток по улуците. Студът се просмукваше през стените. Беше толкова тъмно, че рано следобед вече им се налагаше да включват осветлението, за да могат да четат.

Аманда беше приключила с Шърли и започна Студеният дом. Лари беше прегледал всички налични в хотела списания.

Той се отдалечи от прозореца, където през последния четвърт час се бе взирал в сивотата, подрънквайки през цялото време с монетите в джоба си. Тя вече бе установила, че това е един от многото му дразнещи навици наред с фалшивото му свирукане, докато се бръсне.

— Студеният дом — прочете над рамото й. Това също не й беше приятно.

— Да, „студен“. Много подходяща дума за последните няколко дни.

— Знам, знам. Но никой не може да влияе на времето.

— Местните хора твърдят, че това е обичайно за този период от годината.

— Е, може би. Но иначе тук е много приятно. Храната не би могла да бъде по-добра, пък и е идеалното място за меден месец. Избрах го — додаде с известно нетърпение, — защото не смятах, че някой шикозен хотел ще ни предложи нещо по-приятно. Все още мисля, че скромната ни сватба и това бунгало превъзхождат отвсякъде пищната показност на семейство Нюман.

— Напротив, празненството им беше съвършено. Организирано с вкус — вдигна поглед от книгата Аманда. Нямаше представа защо се опитва да защитава Сесил, която нямаше нужда от никаква защита.

— О, никой не може да подложи на съмнение добрият им вкус — призна Лари. — Те са типичният пример за „омаловажаване“, нали така би се изразила ти? Винаги съм казвал, че са забележителни с посредствеността си. Такава простота, при това с техните пари.

Какво толкова хубаво имаше в „простотата“? Двамата с Норма непрекъснато обсъждаха колко обикновено е семейство Нюман! Като че ли това беше някаква добродетел! Беше й писнало да ги слуша, пък и не беше истина.

На една от снимките Сесил и Питър бяха застанали на терасата. Над парапета се виждаха палмите и океанът. От едната страна се виждаше боядисаното в лимоновожълто крило на къщата и снежнобелият й покрив. Бермудите очевидно бяха райско кътче.

Веднага след това прилив на срам обагри страните й в червено. Тук също беше красиво! Сутрините, когато излизаше на верандата, за да вдиша жадно чистия въздух с мирис на бор! А Лари беше толкова мил и внимателен, солта на земята, както би се изразила Норма по своя старомоден начин. Той беше самата доброта.

— Ей, скъпа, какво ще кажеш за малко чай и кейк? — питаше я в момента. — Поне ще има какво да правим.

През последните дни бяха погълнали огромно количество храна и сладкишът беше последното, което й се искаше, но тя се изправи веднага, наметна дъждобрана и улавяйки го под ръка, тръгна с него по склона под дъжда.

Дадоха поръчката си в почти празната трапезария. Повечето от гостите вече бяха напуснали хотела, а останалите, изслушали внимателно метеорологичната прогноза рано сутринта, опаковаха багажа си по стаите.

— Трябваше да сме по-предвидливи — подхвърли минаващ покрай тях мъж. — Никой не идва тук в края на август.

— Май и ние трябва да си тръгнем — обади се Лари с изражението на хлапак, на когото току-що са се скарали. — Какво ще кажеш, мила? Или предпочиташ да изчакаме още малко?

— Както решиш — отвърна Аманда развеселена. — Но си прекарахме чудесно въпреки времето, нали?

 

 

По-късно същия следобед те прекосиха моста, минаха покрай безлюдната гара по Лейн Авеню и се насочиха към центъра на града.

Също като преди, Лари отбеляза:

— Това е срам за щата. Толкова много земя се пропилява, а сградата на гарата е паметник на културата от деветнадесети век. Да не говорим, че Лейн Авеню се е превърнало в помийна яма.

Аманда незабележимо сви рамене. Всеки път, когато минаваше оттук с него или Норма, неизменно чуваше подобни коментари. Беше й омръзнало до смърт.

— Познай къде отиваме — ведро каза съпругът й.

— У дома естествено — отвърна тя и усети лека болка в гърдите при споменаването на думата „дом“. Сега й беше трудно да повярва, че някога е смятала тази грозна кафява къща за наслада. Думата, неизползвана повече от един век, изскочи в съзнанието й от Студения дом или не, още по-отдавна, от някой роман, писан през осемнадесети век. Наслада. Парк, градина, място, където намираш удоволствие.

През изминалото лято в този дом имаше малко удоволствия. Всеки път, когато на вечеря вдигнеше очи от чинията си, срещаше погледа на Лорънс Болсън. Той я объркваше с изражението си, променящо се от безразличие до жив интерес. В такива случаи винаги се извръщаше, а после неохотно отново се вглеждаше в очите му.

Сега, когато носеше на ръката си венчален пръстен от сина му, може би най-сетне щеше да покаже малко топлина! Ала колкото по-скоро се изнесяха от къщата, толкова по-добре. Атмосферата там беше прекалено тежка.

Сякаш прочел мислите й, Лари каза:

— Трябва колкото може по-бързо да се пренесем в свой дом. Дори ако си в настроение, още сега можем да отскочим да огледаме онази къща, която веднъж ти показах. Собствениците вече са се преместили, а ключът е в джоба ми. Искаш ли, или си твърде уморена от дългия път?

Такъв ли щеше да е през целия им живот? Винаги ли щеше да се съобразява с нея? Повечето мъже не биха го правили.

— Да идем веднага.

Малките къщи бяха построени в редица. Една имаше синьо-зеленикави щори, на друга вратата беше боядисана в червено, на някои оградите бяха направени от изострени колове, а повечето изобщо не бяха оградени. На почти всяка морава висеше надпис: „Продава се“. Пред някои пишеше: „Продадена“. На всички табели неизменно беше изписано: „Агенция за недвижими имоти Болсън“.

— Купуваме, продаваме — отбеляза Лари. — Ето откъде идват парите ни. Все пак ми се иска някой ден да построя нещо наистина значително. Сам да извоювам името си.

Когато колата спря пред къща, чиято белота блестеше на слънцето, той й обясни, че външното боядисване е негова идея, но обзавеждането ще бъде направено изцяло по неин вкус.

— В случай че ти хареса естествено. За което се надявам, тъй като имотът е разумна инвестиция. Собствениците са направили много подобрения. Кухнята е съвсем нова, пристроили са отзад веранда, обградена с храсти, които й придават неповторим уют.

Кухнята наистина беше подновена, слънчева, оборудвана с всичко необходимо, дори със закрито барбекю. Докато следваше съпруга си из стаите, трябваше да признае, че всичко е безупречно и дори тапетите нямат нужда от освежаване.

— Чудесно местенце — каза Лари. — Не ти споменах, но само на няколко пресечки оттук има училище.

Аманда се разсмя.

— Училище! Какви ги говориш? Та аз току-що завърших колежа. Едва на двадесет и две съм, а ти ми приказваш за училище.

— Е, след време имам предвид.

— При това след много време. Първо трябва да си намеря някаква работа, при това скоро, преди да съм се побъркала между тези четири стени — очевидно се изрази твърде рязко, защото той й хвърли изненадан поглед, след което тя побърза да добави по-меко: — В наши дни хората мислят за семейство доста по-късно.

— Някои да, други не. Повечето от приятелите ми в колежа са по на двайсет и седем години като мен, а вече имат деца. Но сега не е време да обсъждаме този въпрос. Какво ще кажеш за къщата?

Аманда погледна през прозореца. В задния двор растеше красив, потънал в зеленина клен. Слънцето огряваше свежата трева.

— Бихме могли да се нанесем веднага. Ще приключа сделката още идната седмица.

Под дървото в басейнче за птици, което предишните собственици бяха оставили, се плискаха два гълъба.

— Толкова скоро?

— А защо не? Трябва само да напиша чека.

„Моята къща. Не е нищо особено, но е приятна, а и аз бих могла да я направя още по-уютна. При това ще е моя. Мама ще е удивена. Ще направя много снимки и ще им ги изпратя заедно с онази, на която съм застанала до Лари в бялата рокля.“

— Не знам какво да кажа.

— Сигурен съм, че с радост би избягала от дома на семейството ми — намигна й той. — И от баща ми.

— Никога не съм споменавала подобно нещо.

— Добре де. Кажи, че ме обичаш.

— Знаеш, че е така.

— Тогава ми го докажи.

Тя обви ръце около него и го целуна. Лари я притисна към себе си, удължавайки целувката. Освободи я само за да извади бележник и химикалка от джоба си. Докато си правеше някакви записки, Аманда го наблюдаваше. Когато вдигна лице към нея, очите му бяха присвити замислено.

— Изчислих всичко. Онова, което е останало в сметката ми, ще е напълно достатъчно за обзавеждането. Ще имаме нужда от мебели за гостната, за да можем да каним приятелите си. Ти трябва да завържеш някои познанства. После идва трапезарията. Традиционните осем стола напълно ще ни устроят. Бихме могли да вземем и няколко разтегателни, в случай че компанията се окаже по-голяма. Втората спалня горе бихме могли да преустроим в удобен кабинет с телевизор и компютър и две канапета за повече комфорт. Сега за нашата стая. Никакви единични легла — ако само престанеше да й намига… — Приемаш сделката нали, мила? Ей, вече е време да хапнем нещо, а вкъщи ни очакват. Да вървим.

 

 

На Аманда й допадаше начинът, по който Лари поема нещата в свои ръце. Баща й, единственият друг мъж, с когото беше живяла, винаги е бил изцяло зависим от жена си.

— Той си носи заплатата вкъщи — постоянно повтаряше майка й, — но докато столът му и телевизорът са в изправност, му е все едно дали покривът няма да се срути.

Сега съпругът й даваше кратък отчет на семейството си.

— Покупката е много изгодна, татко. Собствениците са понатрупали доста пари и нямат търпение да се нанесат в новия си дом, така че не искат да губят време в пазарлъци. Колкото до обзавеждането, ще се обадя на приятеля си Том Рим. Помниш ли го? Има мебелна фабрика близо до железницата. С удоволствие ще се заеме с поръчката. Впрочем двамата с теб, Аманда, ще отскочим утре, за да видим какво може да ни предложи. Ако го няма на склад, би могъл да ни го достави в най-скоро време.

— Радвам се за вас — отбеляза Норма. — Пък и изглеждате толкова щастливи! Това е чудесно — по кръглото й лице се разля широка усмивка. — Не забравяйте, че аз поех отговорността за този брак. Трябва да ми имате повече доверие.

— Имаме ти — кимна снаха й. — Но стига толкова за нас. Хайде да поговорим за вас.

— Какво толкова има да се каже? Уроците започват след една седмица. Поех латинския на второкурсниците. Ще преподавам и френски няколко часа. А, да, и нещо, което наричат „Музикално възпитание“.

— Това се казва график — сърдечно се провикна Лари. — Доста предизвикателно, бих казал.

Ала тя би предпочела да си намери съпруг и да се занимава с обзавеждането на дома им, мислено отбеляза Аманда. Не че всички жени в днешно време мечтаят за това, но повечето, независимо дали си го признават или не, се стремят именно към него. И Норма беше една от тях.

— А какви са твоите планове, Аманда? — попита Лорънс.

Въпреки че я целуна и й пожела много щастие, когато пристигна преди час и половина, това беше първият въпрос, адресиран пряко към нея. Всъщност, помисли си тя с презрение, след като той от самото начало реши, че Аманда никога няма да принадлежи нито към градския, нито към който и да било елит, почти никога не се бе обръщал към нея директно.

Отговорът дойде от сина му:

— Аманда смята на първо време изцяло да се отдаде на обзавеждането на дома ни.

— А след това? Не е от онези жени, които биха се заключили вкъщи, откъсвайки се от целия свят. Тя иска да живее — с тези думи Лорънс обърна искрящите си младежки очи към нея.

Въпреки че се почувства едновременно изненадана и кой знае защо, смутена, снаха му успя да отвърне бързо:

— Мислех да се запиша в курс по машинопис. Справям се добре с правописа, а и обучението не продължава дълго. Не е като да учиш висше образование. Пък и не е много скъпо.

— Никога не си ми споменавала! — възкликна Лари.

— Не бях съвсем сигурна.

— Както и да е, не можеш да започнеш веднага. Домът ни е на първо място и със сигурност ще ни отнеме поне два месеца.

— Той е прав — обади се Лорънс. — Няма защо да бързаш, Аманда. Това са най-хубавите ви дни. Недей да ги пропускаш.

Подобен мъдър съвет беше последното нещо, което очакваше да получи от Лорънс Болсън. Е, хората често те изненадват, нали?

 

 

След като Лари отнесе куфарите им на горния етаж, ги остави в стаята за гости, където само допреди няколко кратки седмици не беше допускан.

— Всяка нощ, когато минавах покрай тази затворена врата, едва не полудявах от желание да вляза. Не се ли чувстваше самотна в това голямо легло?

— Разбира се, но нищо не можеше да се направи, нали?

— Само един поглед върху щастливото ти лице е в състояние да накара човек да се почувства по-добре.

Отново онова объркване, онзи смътен страх, че играе някаква роля. Но побърза да се смъмри: Аз го обичам, нали? Нали съществуват различни видове любов?

Докато се събличаше, той я наблюдаваше усмихнат и не й оставаше нищо друго, освен да отвърне на усмивката му.