Белва Плейн
Приятелки (5)

Четвърта глава

Двамата лежаха един до друг, добре намазани с лосион против изгаряне, закрили лица със сламени шапки. Водата се люшкаше ритмично от движението на вълните. Чайките крещяха тревожно. Сесил се измъкна изпод прикритието си, за да види какво би могло да се случва, но нямаше нищо, освен платноходка, движеща се на линията на хоризонта. Но в следващия момент шумните птици се разлетяха, оставяйки синьото пространство спокойно, както преди.

Питър бе отпуснал ръце от двете си страни. Венчалната халка на лявата му ръка беше съвсем същата като нейната. Как е възможно един такъв дребен предмет или няколкото думи, произнесени пред упълномощено лице в градината на родния дом, или дори листът, подписан в Гражданското, да променят нещата до такава степен? В последно време беше прието да се твърди, че няма никаква разлика, а и самата тя бе свикнала да мисли всеки път, когато бяха заминавали някъде за по няколко дни, че са свързани завинаги.

И все пак винаги когато погледнеше към двата пръстена, я обземаше благоговение.

Той се размърда, протегна се и приседна.

— Да не би да се възхищаваше на красотата ми, докато спях?

— Мислех си колко те обичам. Вярвам, че ако нараниш малкия си пръст, моят ще започне също да кърви. Разбираш ли ме?

— Да — храбро отвърна Питър. — Да. И с мен е същото. Хайде, ще видиш, че ще те изпреваря на връщане.

Вълнението работеше против тях. Но тя беше отличен плувец и състезанието както винаги щеше да завърши само с малка преднина за съпруга й. Беше й приятно, че толкова си подхождат във всичко, което обичат. Независимо дали играеха тенис, дали изкачваха хълмове, или танцуваха, помежду им съществуваше съвършена хармония.

Сега, щом приближиха закътаното заливче под къщата, двамата се изтегнаха върху затоплената трева с ухание на море, отвориха кошницата за пикник и започнаха да си говорят. Нещата, които имаха да си кажат, нямаха край. Пред тях се откриваше един нов свят, изпълнен с чудеса. Поредният им щастлив ден, както всички други техни дни, бавно отминаваше.

Над тях се издигаше обградената от палми вила. Стаите вътре бяха прохладни, сякаш из тях се носеше морският бриз. Тези, с изглед към морето, бяха в синьо, обзаведени с непринуден чар с английски антики, китайски палми и украсени навсякъде с цветя.

— Нали знаеш онази известна картина на Уинслоу Хоумър, представляваща боядисана в лимоновожълто къща със заслепяващо бял покрив? Това би могла да е и тази вила — отбеляза Питър. — Или е рисувал точно нея, или някой негов роднина е преработил творбата му.

— Допускам и двете. Била е собственост на семейството ми от цяла вечност. Вече не си спомням от колко поколения. Старата леля на татко е изключително великодушна. Винаги заминава някъде, когато предстои меден месец или се събират роднини, желаещи да се порадват на слънцето на Бермудите.

— Семейството ти е изключително интересно. Някакви твои братовчеди ми разказаха на сватбата, че майка ти е имала разрешение от губернатора за разчистване на бедняшките квартали. Вярно ли е това? Или за разширяването на предградията? В интерес на истината онзи ден не размишлявах много трезво. Не мога дори да си обясня как изобщо се държах на краката си. Коленете ми се подкосяваха, а в главата ми беше пълна мъгла. Все пак разкажи ми повече за нея.

— Не знам откъде да започна. Може би с това, че винаги довежда нещата докрай. Не само организира благотворителни обеди и името й фигурира в логото на много организации, което също е вярно, защото е неизбежна част от общата картина. Но двамата с татко са истински граждани. Постъпват различно. Например детското онкологично отделение в болницата е тяхно дело. Както и новият парк, за който се пребориха с общинарите, които искаха да направят там служебен паркинг. Израснала съм, слушайки постоянно за тези неща, и съм сигурна, че и с тях е било същото. Техните родители също са били много щедри.

— Нямах представа, че родът ви е толкова заможен. Откъде идва богатството ви?

Сесил сви рамене. Бегло знаеше, че средствата идват от различни източници и няколко завещания.

— Петрол, траверси за железопътни линии, такива неща. Освен това един от прадядовците ми изобретил някаква машина, която споява метални части, и впоследствие, не знам как, започнали да я използват в цял свят.

Питър се усмихна и поклати глава с удивление.

— Човек не би допуснал подобни неща за теб, освен ако с очите си не види къде живееш.

— Извадили сме късмет — отвърна Сесил простичко.

— И това никога ли не те е притеснявало?

— Не. А трябва ли?

— Според мен, не. Попитах само защото на твое място сигурно бих изпитвал известно неудобство.

— Какво? Да не би сега да се чувстваш така?

— Да. Не съм съвсем сигурен. Но вероятно ще дойде и такъв момент.

— Но ти се ожени за мен, така че…

— Въпреки това парите са си твои, а не мои.

— Този разговор е много глупав — отсече Сесил и промени темата. — Съвсем забравих да ти кажа, че една от шаферките ми предаде съобщение. Някаква приятелка на леля Сюзън пита дали бихме приели покана за вечеря в дома й.

— Остават ни още само четири дни.

— Е, вече ми даде отговор. И на мен не ми се ходеше. Какво искаш да правим?

— Довечера? Ще се насладим на пищната вечеря, както винаги. Жената, която готви тук… Впрочем припомни ми пак как й е името?

— Силвестрина. Но предпочита да я наричат Сали, за което не можем да я виним.

— Невероятна готвачка. Тази сутрин й го казах.

— Е, дотук добре. И така, след вечерята?

— Ще се настаним в огромното двойно кресло и ще послушаме музика, докато се появят звездите.

— Чудесно. Каква музика? В шкафа има стотици дискове. Доверявам се на твоя избор.

— Нещо, изпълнено на пиано. Нощта е толкова тиха, че един оркестър би разрушил спокойствието. Не ти ли се струва разумно?

— Гениално. А после?

— Хайде да поплуваме. Съвсем голи, като рибите.

— И след това?

— О, не знам — каза Питър. — Хрумват ми няколко възможности.

Въпреки че само преди месец се заклеха, че вече знаят всичко един за друг, откритията продължаваха да ги изненадват. Разхождаха се, плуваха, излизаха в морето с лодка и през цялото време разговаряха. Нито една тема не беше пропусната, като се започне от това колко деца щяха да имат, предположенията за политическата ситуация в Китай и предпочитаната храна.

— Изпитвам непреодолима нужда да хапвам нещо шоколадово всеки ден — съобщи му тя.

— Аз пък бих могъл да мина и без сладко. Това, което наистина обожавам, е индийски ориз с месо, много подправки и обилно полят с къри.

Говореха много и за работата си. Сесил се отнасяше към въпроса много сериозно и не без известна гордост. Поне за момента нямаше намерение да гради кариера в истинския смисъл на думата. Следващия месец щеше да постъпи като доброволка в детската болница, където бе работила по няколко месеца през последните две лета. Там й харесваше, а сега я бяха назначили на петдневна работна седмица с допълнително време за обучението й като социален работник.

— Преподавателят ми по социология ми помогна да разреша проблемите в семейството си. Понякога дори се учудвам на себе си, защото професионалистите се отнасят с голямо уважение към онова, което правя.

Тогава Питър й разкри своите планове. Новата му работа беше временна. Веднага щом получеше старт и си извоюваше име в професията, смяташе да стане независим. Само като го слушаше да говори за реставрация на исторически паметници или докато разглеждаше снимките в книгите му, Сесил бе дълбоко заинтригувана. Всичко преливаше от история. Предполагаше се, че в малката тухлена странноприемница, строена през 1857 година, са сервирали храна на човека, застрелял Линкълн. Независимо дали беше истина или не, сградата си струваше да бъде съхранена, също както часовниковата кула на брега на Атлантика, където някога са пристигали и отпътували огромни плавателни съдове. Миналата година бе ходила с него на научна експедиция до малка железопътна гара, декорирана отвън с викторианска дърворезба във вид на дантела, преустроена в елегантен и уютен ресторант. Дори тук, на Бермудите, той не преставаше да прави скици на сградите, покрай които минаваха.

Да, двамата, изцяло обсебени от работата и любовта си един към друг, щяха да са съвършената двойка.

 

 

В предпоследния ден от престоя си станаха много рано, защото не желаеха да изгубят нито един приятен час. Питър трябваше да довърши скицата на стара готическа църква.

— Сигурно се питаш защо го правя — каза й той. — Наистина може и никога да не ми се наложи да знам повече за конструкцията на този тип храмове, но човек не може да е сигурен. По време на курса, който посещавах миналото лято, ни заведоха в църква от деветнадесети век, почти изцяло унищожена от пожар. Водеше се разгорещен спор между онези, които искаха да я реставрират, и другите, които настояваха да я срутят и да построят на същото място друга.

— И какво стана накрая?

— Каквото всеки път. Последно чух, че полемиката продължава.

След последната ленива закуска на терасата над брега двамата се отправиха бавно към Хамилтън. Екскурзионното корабче беше пристигнало и улиците бяха препълнени с пазаруващи туристи. Ала в църквата, доста отдалечена от пъплещото множество, цареше божествена тишина. Всъщност те бяха единствените посетители, така че, необезпокоявани от шепот и чужди стъпки, разглеждаха стенописите, четяха историческите факти и биографии на известни хора, изписани върху плакати и мемориални плочи.

Дворът отвън, с изключение на няколкото чуруликащи врабчета, беше също тъй пуст, затова Сесил се отпусна на тревата, а Питър за втори път тръгна да изучава улуците, украсени с фантастични фигурки, и да оглежда островърхите прозорци. Тя от своя страна наблюдаваше него. Стройната му фигура се движеше между сянката и светлината, докато обикаляше сградата, а върху лицето му се появяваше леко смръщена гримаса, когато облягаше бележника си върху стените. Толкова се гордееше с него! Е, нали точно в това се състоеше този съюз, тази цялост, както би се изразила Норма по своя уникален начин. Цялост. Отсега нататък щяха да са отговорни един за друг. Този Питър и тази Сесил. Нямаше да има повече раздели, никакво „ще се видим скоро“. Напротив, щяха да се събуждат в едно легло, да закусват заедно, вечер отново да се хранят заедно и накрая пак заедно щяха да се връщат в същата спалня. След известно време щяха да се появят децата, а с тях и сериозните тези за обсъждане. Неизбежни щяха да бъдат и дребните ежедневни задължения, през които трябваше да минават. Нали само преди няколко дни, когато идваха в Хамилтън, за да обядват, не му бе разрешила да облече кафявия си пуловер и широките светлосини панталони!

Сега, оприличавайки се на майка си, Сесил едва не се разсмя. Хариет Нюман, въпреки всичките й обществени ангажименти, беше безупречна домакиня. А и защо не? Какво лошо има в това да поддържаш дома си подреден и винаги да имаш топла храна и чисти дрехи?

Никога досега не съм мислила колко интимно нещо е бракът, каза си тя. Това да мислиш за другия постоянно и да се грижиш за него до края на живота си.

— Е, това беше — обади се Питър и пъхна бележника в джоба си. — Може никога да не ми потрябва, но не вреди, че го имам. Какво следва по програма? Завръщане в къщата на брега, надявам се.

— Разбира се, но преди това ще спрем на едно място само за няколко минути. Трябва да купим прощален подарък за Сали, с който да й благодарим за чудесното готвене.

— За нея съм приготвил доста тлъст чек.

— Знам, но нещо, опаковано в красива кутия с панделка, също ще я зарадва. Бермудите са известни с красивите си пуловери, а това е нещо, което тя не би купила за себе си.

Тълпата беше оредяла в сравнение със сутринта най-вероятно, защото приближаваше обяд. С подаръка за Сали в ръка, Сесил крачеше бавно до съпруга си, хвърляйки бегли погледи към витрините на магазините, покрай които минаваха. После внезапно спря.

— Погледни, Питър. Това са най-красивите лампиони, които съм виждала. Обикновено не са с такива интересни цветове.

Шест порцеланови ръце, всяка държаща бял фитил, се протягаха от изящно оцветено тяло, украсено с коралови цветя и кафяви листа.

— Съвършен чифт. Обикновено на подобни антики или нещо им липсва, или са абсолютен фалшификат. Те биха стояли чудесно отстрани на бюфета в трапезарията.

— Сигурно струват цяло състояние.

— Не, виждам етикета. Цената е доста приемлива. Какво ще кажеш да използваме чека, който братовчед ми Люк ни подари на сватбата?

— Сел, прави каквото искаш с чека на Люк. Но къде ще сложиш това чудо? Нямаме бюфет в трапезарията… просто защото нямаме трапезария.

Той се усмихваше, сякаш развеселен от женската й слабост. Изглеждаше точно като баща й, когато майка й си позволеше да купи нещо екстравагантно, което се случваше доста рядко, като например чифт розови кадифени пантофи с високи остри токчета.

Тя отвърна на усмивката му. От две седмици насам пазеше най-чудесната тайна, изчаквайки подходящия момент, за да му я разкрие. Но внезапно решителността й премина във въодушевление и думите сами излетяха от устата й:

— Скъпи, имаме собствена къща с трапезария! Нямах намерение да ти го кажа, преди да се приберем у дома. Исках да те изненадам, но повече не мога да се въздържам. Като я видиш, ще се влюбиш в нея. Само почакай да се приберем.

— Какви ги говориш, Сесил?

— Има едно чудесно място в Къгни Фолс. Не е в самия град, а в предградието. Прекрасна къща с около два декара двор. Собствениците искат да я продадат, а татко ги познава бегло… е, поне достатъчно, за да ги помоли да поизчакат, докато я огледаме. Аз съм я виждала и смятам, че е точно по твой вкус, изградена от дялан камък, с бели щори и традиционен колониален портал. Можеш да си помислиш, че е строена преди революцията.

Питър не каза нищо, което беше доста странна реакция. Сякаш се взираше в празното пространство над рамото й.

— Е, какво ще кажеш?

— Два декара? Та това е малко имение! Не знам какво да кажа. Нямам представа какво си въобразяваш, Сел.

— Цената ли те притеснява? О, няма значение. Тя е нашият сватбен подарък.

— О, скъпа, не. Това е прекалено. Вече получихме достатъчно.

— Що за глупост! Този ще ни остане за цял живот, ще бъде нашият дом. Всеки, който може да си го позволи, го прави за децата си.

— Може би, но лично на мен идеята не ми допада. Ще се настаним следващия месец в апартамента, който и двамата харесахме, и ще вървим напред стъпка по стъпка.

— Чуй ме, Питър. Както ти казах, не става въпрос за някаква луксозна, претенциозна къща. Съвсем обикновена е. Много подходяща за нас. Честна дума.

— За твоите стандарти, вероятно. Но аз не съм богаташ и едва ли някога ще стана, така че не желая да живея на чужда издръжка.

Този решителен отпор я стресна. Чувстваше се едновременно озадачена и наранена.

— Това звучи ужасно, скъпи — възрази меко.

— Нямах намерение да те засегна. Само честно изразих мнението си. Това е, което изпитвам.

— Ами какво ще стане, ако… — каза колебливо, — когато татко си отиде от този свят?

— В момента той е все още млад, здрав и способен да работи. За мен важи същото, само дето съм още по-млад, затова не мога да допусна нито той, нито който и да било друг да плаща сметките ми.

Стиснатите му решително устни не подхождаха на останалата част от лицето му. Никога не го беше виждала такъв и се чувстваше неловко.

— Няма ли поне да я видиш?

— Не. Няма смисъл, след като вече съм взел решение — макар да бе повишил глас едва доловимо, това беше достатъчно да накара минувачите да се обърнат към тях и Сесил си даде сметка, че изглеждат съвсем не на мястото си, застанали пред витрина, препълнена с порцелан и сребро.

— Да се махаме оттук. Много съм разочарована, Питър. Дори нямаш представа колко. Можеше поне да ми доставиш удоволствието да я погледнеш. Не искам кой знае какво, нали? Може би после ще промениш мнението си.

— Първо на първо, Сел, не мислиш практично. Нямаш представа дори колко струва полицата върху камината. Едно е да получиш къща като подарък и съвсем друго да я поддържаш.

— Бих могла сама да се занимавам с градината през почивните дни. Едва ли някой ще се затрудни с използването на косачка.

— Сега вече наистина говориш глупости. Ти да косиш моравите! От всички твои детински… Хайде да си вървим. Това е последният ни следобед на брега, а го пропиляваме на този тротоар.

Сесил бе обзета от чувство, много близко до гнева. Не само че се бе влюбила в онази къща със стари дървета и розови храсти, които я скриваха откъм пътя. Повече я нараняваше, че щедростта на баща й е така категорично отхвърлена. И тя даде воля на чувствата си:

— Честно казано, според мен постъпваш лекомислено. Какво ще кажа на татко?

— Не е необходимо да му обясняваш нищо. Аз ще го направя вместо теб. Нещо от сорта, че високо ценя предложението му, което е самата истина, но не мога да го приема.

— Не си ли даваш сметка колко ще го нараниш?

— Не мисля, че ще го приеме така.

— Как може да „мислиш“, след като не го познаваш?

— В такъв случай много съжалявам, Сел. Страшно харесвам баща ти, но не искам да съм един от подчинените му. Задръж си парите, за да можеш да си купуваш всички лампиони, които ти харесат. Но е мое задължение да издържам семейството си, каквото сега сме ние двамата. Моя работа е, Сел.

Как й говореше само! Звучеше като съпруг от Викторианската епоха, разполагащ с пълната власт. Изостанал си с цели векове от времето си, идваше й да му извика, ала не посмя.

— Е, искаш ли да влезем, за да купиш онези неща? — попита Питър. — Застанали сме точно пред магазина.

Ето че сега се опитваше да успокои своята наивна, деликатна, малка съпруга.

— След като няма да има къде да ги сложа, какъв е смисълът да ги купувам? Така че е безсмислено да влизаме — отвърна тя, наблягайки на думата „безсмислено“.

— Просто попитах — каза той, също натъртвайки на „просто“.

И ето че те стояха на тротоара втренчени един в друг, като двама непознати, срещнали се при странни обстоятелства, без да знаят какво да направят.

— Не те разбирам — обади се най-сетне Сесил.

— Опитай.

— А защо не опиташ ти?

— Защото вече съм те опознал. Видяла си нещо, което ти е харесало и което можеш да си позволиш, но аз се заинатих. Съжалявам, че трябва да ти откажа, но…

Бавният му, натъртен говор я изкара извън търпение и се наложи да го прекъсне:

— Но защо? Защо?

— Извинете ме — рязко се обади някаква жена, която искаше да разгледа по-отблизо лампионите.

— Да си тръгваме, Сесил. Пречим на движението.

Зад ъгъла спряха да почакат такси. Покрай тях минаваха туристи на мотопеди, като повечето подсвиркваха, смееха се и очевидно нямаха никакъв опит. Поради някаква необяснима причина тяхната глуповата радост я дразнеше, затова каза студено:

— Не се качихме на мотопед нито веднъж, откакто пристигнахме. Искам да го направим сега.

— В никакъв случай. Вече говорихме за това. Никога не съм карал мотопед и нямам никакво намерение да експериментирам, докато седиш зад гърба ми. Вече съм преживял три инцидента на пътя.

В думите му имаше здрав разум. Назидателният му тон беше това, което я обиждаше и я накара да стисне устни в тънка линия. Мълчаливо го последва в таксито и не пророни нито дума през целия път до къщата на леля Сюзън.

Поради някакъв абсурден принцип той бе разбил на пух и прах любовните й блянове. Доста често през изминалите няколко седмици се беше връщала в мислите си към своята изненада, към просторните стаи на онази къща: спалнята и леглото, което нямаше кралски размери, но беше доста оригинално, шкафовете за книги, боядисани в пролетно зелено, удобният кабинет, където Питър необезпокояван щеше да чертае плановете си. Как би могла да предположи, че той ще се откаже от всичко това? И като капак сега очевидно той беше ядосан, защото тя си е позволила да се разстрои. Докато седеше до нея в колата и разглеждаше задълбочено скиците си, без съмнение очакваше от нея да заговори първа. Но имаше много да чака.

Пристигнаха и влязоха в къщата. Сесил намери Сали, подари й пуловера и преднамерено дълго говори с нея за децата й. Ако Питър се надяваше, че ще отиде с него на плажа, много му здраве.

Довечера беше последната им нощ тук и трябваше да се превърне в празник за двама. Вместо това на гости им бяха по-младите двойки от познатите на леля Сюзън, която се обади по-рано през деня, за да ги покани на вечеря. Сесил бе извъртяла поканата така, че на Питър не му оставаше нищо друго, освен да играе ролята на домакин. Той беше изключително раздразнен от необходимостта да прекара вечерта сред непознати хора. Какво пък, така му се пада.

 

 

Доста по-късно, докато тя четеше в леглото, съпругът й се появи в стаята. Загледа се в нея, скръстил ръце пред гърдите си.

— Изпусна изключително приятно плаване.

— Не бях в настроение.

— Просто беше навирила нос.

— Случайно ми беше по-приятно да седя сама на плажа с хубава книга в ръка.

— Не, не ти беше приятно, защото беше изпълнена с гняв. И реши да ме накажеш, като покани онези хора. Най-смешното е, че те много ми допаднаха и си прекарах добре. Дори нямаш представа колко.

— Изобщо не съм мислила по въпроса.

— Излязох на верандата с Марк и по мъжки го попитах дали двамата с Роуз се карат. Обясних му, че съм нов в това поприще.

Наистина ли й намигна, или само така й се стори?

— Той ме изгледа, сякаш съм идиот — продължи Питър. — „След петнайсет години брак ме питаш дали се караме? Слушай, млади човече, ако някой се опита да те убеди, че между съпрузите никога не избухват скандали, той или е луд, или е невероятен лъжец“.

— През нашия меден месец? Да се скараме по време на медения си месец, след като преди това никога не ни се е случвало?

— Както ти е известно, досега не сме прекарвали толкова много време заедно.

— Върху лицето ти е изписан толкова много гняв…

— Хората не правят мили физиономии, когато са ядосани, Сел. Не че бях толкова сърдит в действителност. По-скоро ти беше бясна. Аз просто отстоявах позицията си.

— Винаги сме се разбирали толкова добре. Днес за първи път…

— Нима си очаквала цял живот да живеем като огледални отражения един на друг? Извинявай, че бях толкова рязък днес, и наистина съжалявам за къщата. Бог ми е свидетел, че искам да ти дам всичко каквото мога, скъпа. Но не и това. Така бих ограничил независимостта си, а аз искам да се докажа. Не мога да обясня защо, но просто съм си такъв. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Пряко волята й, от очите й се отрониха две големи сълзи и се стекоха по страните й.

— О, Сел, няма смисъл да плачеш. Наистина ли си толкова огорчена?

Да, беше дълбоко наранена, но не толкова, че чак да се разплаче. Искаше й се да му каже, че неочаквано пред очите й се е разтворил някакъв прозорец, през който тя бе надникнала и видяла по дългия път на живота две дребни човешки създания, които щяха да вървят неразривно свързани до края, да се карат, да се нараняват взаимно и после да съжаляват за това.

— Остави тази книга — каза й Питър и изтри сълзите с върха на пръстите си.

Едва тогава тя разтвори широко обятията си.