Белва Плейн
Приятелки (3)

Втора глава

Люлката на верандата се поклащаше със скърцане. Лари имаше досадния навик да я засилва нависоко с дългите си крака и седнала до него, Аманда се чудеше как да му каже да престане. След третата седмица тук тези вечери я изпълваха с напрежение. В атмосферата се чувстваше някакво очакване, сякаш всички се надяваха нещо да се случи, нещо да бъде решено. И всички знаеха точно какво е то.

— Утре ще е най-кратката нощ в годината — отбеляза Норма, опитвайки се да поведе незначителен разговор. — Вече минава десет, а все още не се е стъмнило съвсем, нали?

— Много ми се иска да си взема един свободен ден и да го прекарам на открито, но се очертават две сделки, които не искам да изпусна — каза Лари. — Трябваше да стана учител като теб. Тогава щях да имам два месеца отпуск през лятото. Ти винаги знаеш какво правиш, Норма.

Той също се опитваше да говори непринудено, но в гласа му се долавяше вълнение, което накара сестра му да се разсмее, сякаш бе казал нещо смешно. После тя се изправи, извини се и прикри с ръка прозявката си.

— Ако нямате нищо против, смятам да си легна.

— И да оставиш гостенката? — във въпроса на баща й имаше укор, което се случваше за трети път от пристигането на Аманда. Беше ги броила. Затова остана с впечатлението, че Лорънс Болсън е перфекционист.

— Нямам нищо против — каза тя бързо. — Свикнала съм й. В общежитието винаги си лягаше най-рано от всички. И защо не, щом й се спи?

— Вижте само колко добре ме познава — ведро каза приятелката й.

— Просто не е много любезно — настоя мистър Болсън, сякаш дъщеря му имаше нужда от поучение.

— Едва си държа очите отворени — отвърна Норма и без да обръща внимание на недоволството му, отвори остъклената врата.

Аманда беше наясно, че приятелката й се оттегля, за да не им пречи. Вероятно Лари я беше помолил да ги остави насаме. Ала баща им нямаше такова намерение. Издаваха го забележки от рода на „подходящи хора“ и „добър произход“. Затова бяха тези любезни, случайно подхвърлени въпроси за семейството ми, размишляваше момичето. Господ ми е свидетел, кой би го разбрал по-добре от мен? Имам ли право да го обвинявам, че иска най-доброто? Изградил е бизнеса си от нула и иска да задоми сина си. Всичко е толкова просто. Смешното е, че знае, че аз съм наясно. На няколко пъти улових погледа му.

Лъч светлина откъм къщата освети Лорънс, седнал в креслото, облечен в костюм и с вратовръзка, макар нощта да беше гореща. Имаше добре оформено лице, без излишна плът, прикриваща костите, леко орлов нос, решителна брадичка и добре изразени блестящи, младежки очи. Високомерно изражение. Служителите му сигурно се страхуват от него.

Неволна усмивка изкриви устните й. Помисли си, че тази сцена би могла да излезе от роман от деветнадесети век. Тролъп или Дикенс биха я описали брилянтно с всичките й подробности, съдържащи едновременно трагикомизъм, разочарование, амбиции и конфронтация, прикрити зад лятната вечер.

Сладостта на нощта! Тъмносини сенки под дърветата и бяла лунна светлина между тях. Крясък на обезпокоена в гнездото си птица. Сияние на бели ириси под лампите покрай пътеката.

— Мислех си, Лари — обади се Лорънс, — че трябва да вложим малко пари в онзи апартамент. Естествено от нас ще очакват да участваме със сериозни инвестиции, но предпочитам да бъдем предпазливи. Вероятно нещата ще потръгнат, но винаги съществува риск от конкуренция.

— Най-вече заради онзи празен парцел зад ъгъла. Да, и аз реших, че скоро ще го обявят за продан — съгласи се синът му. — След година, най-много две ще започнат да го застрояват.

За разлика от баща си, който се изразяваше кратко, Лари говореше бавно и спокойно. Досега Аманда не го беше забелязала, нито пък си бе дала сметка, че гласът подхожда на притежателя си.

— Дори татко е наясно, че Лари е безценен за фирмата — й каза веднъж Норма. — Всички много го харесват.

Да, и така трябва. Има приятни маниери, които я караха да се чувства удобно. Но по някакъв свой начин беше твърд. Изненада я фактът, че напоследък често започна да мисли за неговите качества.

Докато люлката продължаваше да я люлее, скърцането, което допреди малко толкова я дразнеше, започна да я унася. Което също е удивително. Беше сигурна, че в мига, в който баща му се оттегли, Лари щеше да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Това беше нещо, което искаше. В края на краищата не беше неочаквано. Той я желаеше. Наистина, този човек нямаше да й подари златния ключ, отключващ много врати. Единствената причина, поради която не стигнаха по-далеч от няколко целувки, бе, че просто се намираха под семейния му покрив. Не беше мъж, който би се задоволил със задната седалка на колата, за което тя, имайки подобни преживявания преди, му беше благодарна.

Двата мъжки гласа, макар и толкова близо до нея, й звучаха някак си далечни, едва доловими, а в съзнанието й се зародиха странни мисли. Ако той й предложеше направо, за което не се съмняваше, че ще се случи, дори може би още същата вечер, трябва ли да му откаже? Може би с времето ще се науча да го харесвам, размишляваше Аманда. И в този ред на мисли за момент изпита срам от набързо споходилата я идея да го използва като трамплин към нещо по-добро.

Привързаността лесно може да се превърне в любов, дори по-обсебваща от онази, която би изпитала, ако беше луда по него, което за Лари без съмнение важи безпрекословно. Открай време хората се женеха по чисто практични причини и браковете им често бяха по-успешни от онези, сключени по любов. Това се случваше през цялата човешка история и щеше да става и в бъдеще.

Докато люлката се движеше, усещането за мъжкото рамо до нейното й се стори приятно и опияняващо. Натискът стана по-силен, сякаш предугадил нейното желание. Одеколонът му миришеше на бор и смесица от лимон и портокал. Да, помисли си Аманда отново, наистина бих могла да се привържа към него. В розовите си мечти се видя като добра съпруга, която се стреми да се образова и да постигне нещо значимо, и това я стопли и я накара да се притисне към него още по-плътно. Бих могла да съм идеална за него, реши мислено. Никога не бих измамила толкова добър човек. Той беше доверчив като сестра си.

Странно, но неодобрението на баща му правеше предизвикателството още по-привлекателно.

За тези няколко седмици нещата се промениха коренно.

Най-сетне Лорънс се обади:

— Влизам вътре. Трябва да ставаш рано сутринта, Лари, и да си в добра форма. Нали не си забравил, че утре имаме среща с хората на Флеминг? Точно в девет.

— Не съм, татко — когато остъклената врата се затвори, Лари се усмихна. — Той лае, но не хапе. Нали не те уплаши?

— Изобщо.

— Иначе е много сърдечен. Наистина трябва да го опознаеш. След смъртта на мама за нас с Норма беше и майка, и баща — изправи се, свали я от люлката и я притегли в обятията си. — Ела тук. О, Аманда, ела. Бих искал да можем да отидем някъде… нали разбираш? Знаеш, че те обичам.

Стояха притиснати един към друг. Когато отвори очи, през рамото му тя видя хиляди звезди на небето. И усети, че е трогната от топлотата на нощта, от нежния вятър, който люлееше дърветата. Сякаш се гледаше отгоре, напуснала тялото си, и виждаше жена, пристъпваща от тъмнината към звездната светлина.

— Всичко е като в сън.

— Не е. Още първия път, когато те видях със сестра ми, си казах: „Ще се оженя за това момиче“. Оттогава не съм преставал да мисля за теб. Норма знае всичко. Непрекъснато ми говори колко си прекрасна. Колко упорито работиш, колко си умна. Не че аз не съм видял достатъчно… Така че би ли могла… Аманда, ще го направиш ли…

— Та ти си ме виждал само някакви си шест седмици? Сигурен ли си?

— Не бих могъл да съм по-сигурен, дори ако те познавах от раждането ти.

Когато се отдръпна и стисна силно ръката й, грозноватото му лице засия. И тя бе трогната от радостта, която бе изписана върху него. В погледа му имаше толкова нежност, но и някаква замисленост, която я изпълни с топлота и я накара да се просълзи.

Малко по-късно, когато минаваше полунощ, Лари се върна към по-деловите въпроси.

— Ще се оженим веднага след сватбата на приятелката ти Сесил. Не е редно да крадем от славата им. Може би няма да ми повярваш и не ми се смей, но в мечтите си през последния месец си представях как наемаме свой собствен дом. Продават се няколко къщи, които сигурно ще ти харесат. Всяка от тях е с прекрасен двор със стари дървета, а вече забелязах колко държиш на зеленината.

Къща още в самото начало? Женитба и собствен дом наведнъж?

— Изглеждаш щастлива — отбеляза Лари.

— Наистина съм щастлива.

И вярно, когато невероятното се случи и най-сетне повярва в него, наистина се чувстваше щастлива.

Продължаваха да си шепнат пред вратата на стаята за гости.

— Не знаеш колко бих искал да остана с теб, Аманда.

— Идеята ти не е добра — подразни го тя, поглеждайки към спалнята на баща му.

— Почакай само докато им съобщим сутринта — въодушевено каза Лари. — Норма няма да се изненада, но татко ще се шокира. Или пък не. Знае, че вземам решенията си импулсивно.

— И винаги ги отстояваш?

— И винаги ги отстоявам, скъпа Аманда.

Каквито и да бяха скритите му помисли, а Аманда имаше представа какви са те, Лорънс Болсън ги изрази на следващия ден. При това в нейно присъствие.

— Е, избрал си си красива булка. Колкото до сватбата, къщата и дворът са на твое разположение. Вие решавате дали ще е вътре или отвън.

От самото начало Аманда обясни на Лари, че е невъзможно сватбата да се проведе в нейния дом, за което той очевидно бе уведомил баща си. Колкото до близките й, бъдещият й съпруг бе провел разговори с всеки един поотделно, в това число с родителите й, братята и сестрите, и ги покани за тържеството с уговорката да останат колкото искат. След като получи учтивите им извинения и обяснения защо не биха могли да присъстват, той им обеща да поддържат връзка като в едно ново голямо семейство.

— Мъчно ли ти е, че няма да дойдат? — попита я той.

— Ами… да, но не толкова, колкото си мислех. След пет години, прекарани в колеж, някак си свикваш да си далеч от семейството си. В известен смисъл се чувствам по-близка с Норма, отколкото с тях. Което е естествено, като се има предвид, че сме живели заедно толкова време.

Лари великодушно предложи да заплати пътуването на семейството й до Мичиган и с разбиране прие причините за отказа им: счупеният крак и продължителното отсъствие от работа. Към всичко това Аманда би могла да добави: липсата на подходящи дрехи и неудобството, тъй като никога не се бяха отдалечавали от дома на повече от двеста километра.

Не беше необходимо майка й да й обяснява, защото винаги се бяха разбирали без думи.

— Скъпа, трябва да знаеш, че сме много щастливи заради теб. По-късно, когато със съпруга ти се установите в собствен дом, ще бъде по-удобно, нали знаеш. О, по телефона звучеше толкова приятно, че без съмнение ще ти е добре с него.

 

 

За Лари, занимаващ се с недвижими имоти, летният период беше най-натоварен, така че прекарваше повечето вечери и недели извън дома. Аманда се развличаше с приятелките на Норма около градския басейн или на тенис кортовете. Бяха приятни, лениви дни, първите без ангажименти в целия й живот.

Той й подари годежния пръстен на майка си — кръгъл диамант, който предизвикваше възхищение и, без съмнение, известна завист сред обкръжението на Норма. Аманда нямаше никаква представа за стойността му, тъй като, доколкото й беше известно, размерът често заблуждаваше. Беше чела някъде, че кръглите камъни притежават особена красота. Във всеки случай й бе много приятно да протяга ръката си така, че на светлината от него да струят искри. Евтиното бижу на Сесил бледнееше пред нейното.

Не се беше виждала с приятелката си от началото на учебната година. Първо заради следването на Питър в Ню Йорк, а после трябваше да се направят покупки за сватбата и апартамента, който бяха наели недалеч от работата му, на няколко пресечки от дома на родителите й.

— Някой ден трябва да отскочим дотам — каза й веднъж Норма. — Не си виждала града, като изключим нашия квартал, а се налага, щом ще живееш тук. Може да идем до къщата на Сесил, просто да я видим, тъй като нея сега я няма. Впрочем пратих й един брой от вестника, в който татко обяви годежа ви.

Аманда се разсмя.

— Аз също.

И в същия момент си помисли колко е странно, че едно появяване на името ти във вестника, както това на Сесил, и сияен пръстен на пръста й, също като на приятелката й, беше в състояние да я накара да се почувства наравно с нея.

— Доста се разрастваме — говореше Норма на бъдещата си снаха, докато насочваше колата към центъра. — Преди бяхме един от най-големите градове в Мичиган, но сега сме незначително място. Или не чак толкова. Всичко е започнало от брега на реката с корабоплаването. Преди всичко със зърно, желязо, цимент, такива неща. Днес всяка голяма корпорация на юг от Мисисипи има дял от бизнеса. През последните няколко години се въведоха нови технологии. Погледни нататък. Всеки месец се издига по една нова кула — тъй като обичаше историята, анализите и обясненията, Норма беше добър учител. — Съвсем естествено хората се насочиха към предградията, колкото може по-далече от реката, докато този район запада. Ето я старата гара. Сама виждаш колко елегантна и достолепна е била. Надявам се в скоро време да я възстановят. Иначе двадесет и седем километра релси и траверси ще бъдат загубени. Железният път държи доста висока цена, за която настояват консерваторите, но всичко е такава каша, а още нищо не е направено. Както и да е, всичко е политика. А ето и Лейн Авеню. Не е ли срам, че хора живеят в такива коптори? Само погледни училището. Можеш ли да си представиш да прекараш целия си ден в такава дупка? Единственото приятно зрелище в този квартал са проститутките. Може и да са никаквици, но са красиви, не намираш ли?

— А кой тук има пари, за да им плаща? — попита Аманда.

— Не е задължително клиентите да живеят на съседните улици. Те идват отвсякъде. В тези сгради се дават много стаи под наем, дори цели апартаменти. Всеки мъж може да отскочи от предградията за половин час. Много е удобно.

— Започна да ми става ясно. Досега нямах представа.

Норма се разсмя, не бе смятала приятелката си за толкова наивна.

— Провинциалистка! Както и да е, просто не приемай покана за парти в този район, разбра ли?

— Добре, ще го запомня.

— Веднага след моста ще можем да подишаме малко чист въздух.

Пейзажът рязко се смени от бетон към зеленина. Отначало градът сякаш остана назад, после се появиха първите къщи на предградията със спретнатите си дворчета. Широко, свободно, цъфтящо пространство.

Удобно шосе водеше към големи сгради, сгушени в малки горички. Бели огради отделяха полета, по които тичаха коне. Патици плаваха в езерата. Кафяво-бели крави пасяха спокойно близо до оборите, на чиито покриви имаше ветропоказатели. Тишина и спокойствие се носеха над хълмовете и пътищата, които ги опасваха.

Аманда беше необичайно мълчалива и Норма започна да се чуди дали гледката не я отегчаваше, затова попита:

— Пътуването приятно ли ти е? Кажи ми. Можем да се върнем, ако искаш.

— О, не! Толкова е красиво. Сякаш е късче от рая.

Влагата в очите й трогна Норма до такава степен, че тя извика съвсем искрено:

— Толкова се радвам, че брат ми те намери!

— Аз също — усмихна се другата.

— Вие сте създадени един за друг. Ти си жизнена, той е уравновесен, ти си емоционална, а той е спокоен. Противоположностите се привличат и така трябва да е.

— Лари не е толкова безстрастен, уверявам те.

— О, имах предвид… Мога много да говоря за това. Брат ми е силен мъж, но не използва целия си потенциал. Трудно ми е да го изрека, но истината си е истина. Когато младеж започне бизнес с баща си, винаги има някакви усложнения. Не че татко не е добър човек и не е изцяло отдаден на нас, но… вече го познаваш достатъчно добре, за да ме разбереш. Той се разпорежда. Това е. Трябва да му е било много трудно след смъртта на мама, когато е останал сам с дванайсетгодишно момче и осемгодишно момиче. Но направи всичко за нас и наистина няма от какво да се оплачем. Бяхме отгледани в уютна и спокойна атмосфера. Но не бих могла да кажа, че сме живели в щастлив дом. Затова се радвам за Лари. Е, толкова по този въпрос. Искаш ли да отскочим до къщата на Сесил? Само на няколко минути път е.

Продълговатата, ниска къща стоеше окъпана в светлина. Колата спря на алеята пред металната порта, скърцаща на пантите си.

— Това ли е домът на Сесил? — извика с изумление Аманда.

— Да. Красиво е, нали?

— Но аз… аз си мислех, че живее във ферма! Нямах представа… Това не прилича на никое от стопанствата, които съм виждала…

— Е, наистина е нещо като ферма, но ферма на „джентълмен“! Ако ми беше гостувала по-често, щях да те доведа по-рано. Наистина е много приятно. Отглеждат животни, занимават се със земеделие, а къщата е в типичен провинциален стил.

— Може ли да влезем и само да надникнем? — възбудено попита Аманда. — Как мислиш? Ще можем ли?

Норма изобщо не бе предполагала, че приятелката й ще е толкова впечатлена. Но понякога — само понякога — се случваше да ти се удаде да влезеш в главата на друг човек и в този момент тя се озова сред мислите на Аманда, облечена в синята униформа.

— Не е необходимо да надничаме. Просто ще отидем и ще позвъним на звънеца. Семейството ме познава откакто бях петгодишна и дори да ги няма у дома, прислугата им със сигурност ме помни. Идвай.

Вратата им отвори майката на Сесил — Хариет. Както всеки път, след като не я бе виждала дълго време, Норма се удиви от невероятната прилика с дъщеря й. Същата пригладена коса, същата фигура, може би малко по-масивна, и същата пола в шотландско каре, захваната с красива безопасна игла. Без съмнение Аманда, която винаги обръща внимание на подробностите, бе забелязала същото, както и топлото посрещане на госпожа Нюман. Дори самата къща ги приветстваше с удобните си столове, пълните с цветя вази и двете лаещи кучета.

— Това е Аманда — обяви Норма. — Видяхте я набързо в деня на завършването, а ето че сега е тук.

— Аманда! — извика мисис Нюман. — Знам много за теб още преди да те зърна. Ти си южнячка, много умна, добра и красива. Поне така те описа Сесил. Съжалявам, че я няма у дома днес. Отиде да пазарува в града.

— Реших, че няма да имате нищо против, ако наминем — каза Норма.

— Да имам нещо против? Разбира се, че не. Почакайте да извикам Еймъс. Той е в градината, както обикновено. Трябвало е да стане градинар. Елате оттук. Ще ви покажа къде ще се състои сватбата. Молим се времето да е хубаво. Но ако не е, ще се съберем вътре. Как са у вас, Норма? Баща ти? Брат ти?

— И двамата са добре, благодаря. Особено Лари. Ще се жени това лято.

— Чудесно! Виждала съм го само веднъж, но веднага го харесах. Той е човек, който прави впечатление. А коя е булката?

— Стои точно пред вас. Аманда.

— Наистина ли? Но това е прекрасно, мила! Трите съквартирантки съвсем близо една до друга, като едно семейство. Спомням си как ние с моите съученици се разделихме и всички поеха по своя път. Да, това ще е чудесно за вас!

 

 

Минаха през просторното антре и се отправиха към верандата, от която се откриваше красив изглед към градината. В далечината се виждаха ниските хълмове.

На едно от стъпалата Аманда спря.

— Никога не съм виждала такава гледка — сподели тя. — Израснала съм на съвсем различно място.

— Ами хората смятат, че ние в Средния запад живеем сред царевични полета, и в повечето случаи са прави. Точно заради това тези тепета са безценни. А ето го и Еймъс насред градината. Това е неговата сламена шапка.

Еймъс Нюман беше толкова висок, че шапката му можеше да се види дори над оградата. Имаше продълговата глава, която съответстваше на ръста му. Когато Норма и Сесил бяха малки, той ги бе носил на раменете си. Този спомен се връщаше всеки път, когато Норма го виждаше. Мили спомени, помисли си тя, докато съобщаваше за годежа на брат си с Аманда и приемаше съответните поздравления. Мили спомени с мили хора, размишляваше момичето, застанало насред онова, което мнозина биха нарекли разкош.

— Какви невероятни цветове! — възхищаваше се на розите Аманда. — Наистина ли сватбата ще се състои тук?

— О, не. Прекалено е тясно. Това е английската ми градина, оградена от всички страни с тухлена ограда, за да я предпазва от вятъра. Направих я специално за розите ми и… погледнете насам, експериментирах с някои плодни дръвчета, макар и не много успешно. Съвсем забравих, че не се радваме нито на френски, нито на английски климат.

Еймъс се усмихна мрачно. Сега, когато имаше осигурени слушатели, можеше да се върне към любимите си рози. Норма изчака за момент и без съмнение Аманда веднага се бе досетила какво иска домакинът.

— Тези са много необичайни, господин Нюман. Не съм виждала такива преди.

— Обзалагам се, че не сте. Те са източен сорт, наречен „Фониция“. Много са редки. Засадил съм малко от тях в оранжерията. А тези, елате да ги видите, са есенен синкавочервен сорт. Ще цъфтят цяло лято, чак до октомври. В градината има две лехи от тях, точно където ще минава алеята за венчавката. Всеки ще си помисли, че са засадени умишлено, но, кълна се, станало е съвсем случайно. Елате, ще ви покажа.

— Еймъс — намеси се съпругата му, — не всеки се увлича от рози.

— О, аз се интересувам — бързо отвърна Аманда. — Не че знам кой знае колко, но цветовете са удивителни. А и този аромат!

— За миризмата са необходими стари цветя — обясни домакинът, докато малката процесия се придвижваше из градината. — Големите, които изглеждат внушително, всъщност не миришат на нищо.

Жените покорно го следваха измежду лехите, покрай добре оформените храсти, които, кой знае защо, той причисляваше към розовата си градина.

Аманда попиваше всяка дума с огромен интерес и Норма се забавляваше от мисълта как със същото внимание би слушала излиянията на Лари за недвижимите имоти. Ала приятелката й знаеше как да достави удоволствие на другите.

Когато обиколката на градината приключи, всички бяха поканени настойчиво да изпият чаша чай на терасата. Нищо не се бе променило от детството на Норма. Все същите поля отляво, по които породисти крави преживяха храната си. До масата кучетата все така очакваха да им бъде обърнато внимание. Прислужницата донесе сребърния чайник, докато в добре познатите й чинии от син китайски порцелан във формата на мидени черупки бяха подредени прясно изпечени сладкиши.

— Целувки! — възкликна тя.

Аманда също беше въодушевена.

— Да, наистина. Винаги съм си мислила за тях, когато четях „По следите на изгубеното време“. Те не са бисквити, а нещо като торти.

— Мисис Нюман беше впечатлена.

— Чели сте Пруст?

— Е, не всички седем тома, макар да не съм го споделяла с никого. Приятно е да оставяш хората с впечатлението, че го познаваш добре.

Аманда се разсмя и сбърчи нос. Жестът беше очарователен.

Следобедът беше сънлив. „Бих могла да легна на тревата и да наблюдавам трептенето на листата“, размишляваше Норма. Разговорът премина в тихо мърморене без особен смисъл, с изключение на някои фрази.

— След като крава счупи крака си, трябва да я застрелят — със съжаление в гласа каза Еймъс.

— Питър започва работа недалеч оттук — обади се мисис Нюман. — Няма да се учудя, ако двамата със Сесил решат да потърсят къща и се обърнат за съвет към агенцията за недвижими имоти на Болсън.

Разнесе се скърцане на столовете, когато всички се изправиха, и Норма се стресна. Аманда целуваше домакинята и й благодареше за гостоприемството.

— Беше прекрасно. Никога няма да го забравя.

— И дума не може да става да забравиш или да запомниш. Съвсем естествено е да ни посещаваш често след завръщането на Сесил.

— Позволете ми да погледна още веднъж! — възкликна Аманда с мелодичния си глас.

Изправила грациозната си фигура на самия край на терасата, тя се загледа към виолетовите хълмове.

— Прекрасно момиче — прошепна Еймъс. — Брат ти има добър вкус.

Не е ли странно, помисли си Норма, че дори така невинно един мъж може да говори пред мен за красотата на друга жена? И той, а и колко други като него смятат за съвсем естествено, че самата аз не долавям разликата. Питам се дали Аманда си дава сметка какъв късмет е извадила.

 

 

Озовала се отново в спалнята за гости в дома на семейство Болсън, подпряла брадичка върху ръцете си, Аманда се взираше в къщата на отсрещния тротоар на улицата, която много приличаше на тяхната. И двете бяха строени още преди Първата световна война и бяха конструирани така, че да просъществуват вечно. Може да беше и така, но внезапно й се сториха ужасно грозни, ъгловати и схлупени с широките си прозорци, изцъклени като очи на жаба, и с издадени напред веранди, напомнящи издути търбуси. Малки деца препускаха с крясъци по улицата на колела с три гуми. Тийнейджъри караха скейтбордовете си, издаващи звук, който я караше да скърца със зъби. Улицата, беше мизерна и прекалено населена.

Беше в лошо настроение, а може би дори потисната. Колко бързо духът преминаваше от едно състояние към друго! Онази къща и прекрасната градина от изминалия следобед! А тя бе смятала Сесил за дъщеря на фермер!

— Стопанство на джентълмен — беше й казала Норма и допълни с усмивка: — Можеш да го наречеш хоби. Те са потомствени богаташи, не са като нас. Освен това са най-щедрите хора в околността, изключително любезни и винаги готови да помогнат. Известни са с това.

Мога да си ги представя, продължаваше да размишлява Аманда, как седят там всеки следобед, пият чай със сладкиши и съзерцават розите и хълмовете. В студени или дъждовни дни се отпускат пред пращящите дърва в камината. Кой би могъл да допусне, че посредствената Сесил се радва на такъв живот?

Накъдето и да се обърнех, всичко беше толкова красиво… кучетата, тичащи из моравата… сребърният чайник с монограм… голямата чиния за торта във форма на раковина… майката на Сесил, спокойна и дружелюбна, наливаща чая… Стил. Във всичко имаше стил.

Все още седеше до прозореца, когато някой почука на вратата. Докато отваряше, през съзнанието й мина една мисъл: у дома никой не чука на вратата.

Норма носеше голяма плоска кутия.

— Роклите ни пристигнаха. Остави ги така, просто надникни под капака. Утре ще ги занесем да ги преправят, ако е необходимо. Но непременно погледни!

Лъскавата лимоновожълта коприна лежеше на дълги, равни дипли. От допира по пръстите на Аманда остана приятно хладно усещане.

— Вероятно ще ни се наложи да носим и бели рози? — измърмори тя.

— Да. Няма ли да е прекрасно? За първи път ще бъда шаферка — вълнуваше се приятелката й.

— Аз също.

— Една братовчедка ме покани веднъж, но роклята беше много къса и не можех да си позволя да я облека, затова й отказах. Сигурна съм, че тя изпита облекчение.

— Дългите дрехи винаги са по-елегантни — отбеляза Аманда.

За момент обзета от съчувствие, тя обви ръце около Норма, която за втори път този ден възкликна радостно:

— О, толкова съм щастлива, че брат ми те откри!