Белва Плейн
Приятелки (17)

Шестнадесета глава

Сесил се прибра у дома малко преди обяд. Когато отвори вратата на кабинета на Питър, той вдигна глава от чертежите си.

— Нищо — съобщи тя.

— Какво каза лекарят?

— Нищо. Какво би могъл да каже? А, да, да бъдем търпеливи.

Бяха изминали почти три години от спонтанния аборт. Стоеше пред него отпуснато, сякаш й костваше върховно усилие да вдигне крак и да направи дори крачка, както и да раздвижи устни, за да произнесе поне една дума.

— Е, прав е — каза Питър. — Може би именно търпението ще реши проблема, както съм чувал да става. Или трябва да се откажем и да си осиновим дете.

— Искам свое собствено — отсече рязко Сесил.

Той сведе глава и надраска няколко линии върху скицата.

— Питър?

— Да, мила.

— И ти ли си разстроен колкото мен?

Младият мъж въздъхна.

— Тъй като не съм жена, предполагам, че чувствата ми са различни от твоите. Да, разочарован съм, но не смятам да посветя остатъка от живота си на това нещастие. Ние сме заедно. И ако някога се решиш на осиновяване… за което се надявам… ще го направим.

Нежният му тон и съжалението в очите му я потискаха. Какво му причиняваше, като прехвърляше болката си върху него?

— Всеки път съм такава. Извинявай — побърза да каже тя. — Надявам се, че не го правя прекалено често. Или пък да? Случва ми се само когато ходя на лекар и се връщам отново празна.

— Не е нужно да се оправдаваш. Не, никога не прекаляваш с оплакванията и аз те разбирам много добре.

— Благодаря ти — целуна го някъде между бузата и ухото и се надвеси над рамото му. — Мога да се закълна, че си заобичал този проект, макар в началото да смятах, че го прие само да доставиш удоволствие на татко.

— Е, може и така да е било. Но трябва да ти призная, че през последните месеци работата изцяло ме обсеби, независимо дали съм у дома или в службата. Вече отхвърлих две предложения този месец, за да мога да работя върху него.

— Снощи се събудих около единайсет часа, защото ми липсваше в леглото. Погледнах през стълбището и видях стаята да свети, затова не те притесних.

— Геният твореше, а? Странно, аз не съм външен оформител и нямах представа какво представлява работата му, но си имам свое виждане и си представям всяко дърво по алеите, което осигурява сянка на разхождащите се, без да пречи на видимостта на шофьорите.

— Не мисля, че съм виждала подобно нещо някъде и не мога да си представя нито улиците към реката, нито къщите по Лейн Авеню. А ти си начертал някакви кръгове около сградата на терминала и тези прекрасни стенописи около вратите… Работата определено си заслужава. Кога смяташ да приключиш?

— След година, година и половина. Пък и общината няма да е готова с решението си преди това според Еймъс. Ей, трите мускетарки не трябваше ли да се срещнат днес?

— Да, но не преди един. Аманда работи на половин ден.

— В такъв случай аз ще изляза веднага щом приключа с това. Имам среща с няколко души, които искат да реставрирам някакъв хамбар от 1890 година. Ще се върна към пет, предполагам. Точно навреме, за да изведа момичето си на вечеря. Хайде, дай ми целувка, но този път не по ухото.

 

 

Аманда смъкна палтото си във вестибюла.

— Този отвратителен есенен дъжд — каза тя. — Не си ли късметлийка, че имаш специално помещение за мокрите дрехи? У нас се влиза с мръсните ботуши направо от улицата във всекидневната.

— Не се оплаквай — каза Норма. — Къщата ти е два пъти по-голяма от моето бунгало.

— Но нали ти тъкмо това искаше — отвърна снаха й.

— Влизай. Чака ни топъл обяд, за да компенсира студа навън.

Сесил се опита да внесе спокойствие. Струваше й се, че между тези двете винаги тлее враждебност, някаква тенденция да си разменят на пръв поглед безобидни забележки. Питаше се дали се дължеше на екстравагантността на Аманда, или на вечното желание на Норма да покровителства брат си.

— Винаги съм казвала, че това място трябва да се снима за някое списание — отбеляза Аманда.

По някакъв начин изказването накара Сесил да се почувства неудобно, сякаш имаше навик да показва тенденциозно онова, което притежава.

— Заслугата не е моя — каза тя, изопачавайки истината. Всичко в трапезарията, с изключение на астрите в средата й, беше оставено по наследство, но всеки знаеше, че най-важното е аранжировката. Прекрасните столове с брокатена дамаска бяха претапицирани в зелено, а подобните завеси бяха заменени от бели пердета. — Всичко е много старо, взето от къщите на починали роднини.

— Не те обвиняваме в превъзходство, Сел — обади се Норма. — И на мен ми предложиха да взема от къщи всичко, което ми харесва. Можех да изнеса всичко по-ценно, защото татко има намерение да си намери по-малко жилище, след като се изнесох.

Представяйки си тъмните, огромни мебели в дома на семейство Болсън, тя се разсмя, а на приятелките й не им остана нищо друго, освен да я последват. Норма имаше чувство за хумор, за което никой не подозираше.

— Харесва ми къщата ти — каза след малко Сесил. — Може би не си очаквала да ми допаднат новите ти мебели, защото не съм почитател на модернизма, но истината е, че са много хубави. Макар да не стават за мен и Питър, за вас с Лестър са съвсем подходящи и аз им се възхищавам, особено с всички тези книги и картини, които освежават обстановката. Сякаш сте живели тук години наред.

— Учудвам се, че си купихте къща само с две спални — отбеляза Аманда. — Какво ще правите, когато семейството се увеличи?

— Не смятаме да го увеличаваме — отсече Норма.

Сесил беше изумена.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Не искаме деца. Не смятаме, че хората трябва да ги създават, освен ако наистина не ги желаят. Е, ние не желаем — странна, неприятна мисъл се мярна в съзнанието й: Особено ако ни се роди момиченце, което има моите крака. — Лестър е постоянно сред деца и това му харесва. Те са му достатъчни. Пък и аз, освен че пиша книга и превеждам, от време на време преподавам, както знаете.

— Все пак ми е трудно да те разбера — мрачно отбеляза Сесил.

— А на мен — не — заяви решително Аманда. — Аз също не искам. Харесвам работата си, добре ми е да излизам всеки ден. Повярвайте ми, предпочитам да научавам нови, интересни неща, вместо да стоя затворена у дома.

— За теб може би така е по-добре, но не мисля, че Лари споделя мнението ти — сряза я остро Норма.

Аманда сви рамене и над масата надвисна напрегнато мълчание. Сякаш онова, което беше правилно за едната, е неприемливо за другата.

„Никога не сме си говорили така рязко“, помисли си за втори път този ден Сесил и попита:

— Да претопля ли още рулца?

— Надявам се, че последния път са те окуражили, Сел — побърза да каже Аманда.

Толкова й беше присъща тази отзивчивост към чувствата на другите. Сякаш беше прочела мислите на приятелката си. И тя й го каза:

— Виждам, че ме разбираш. Без да съм споделяла, ти знаеш какво искам. Не, няма никаква промяна. Ходя по лекари, пия хапчета. Наясно си как стоят нещата. Нали много четеш.

— Внимавай какво правиш и не прекалявай със сексуалните удоволствия — подразни я Аманда.

— Независимо дали ще ми повярваш или не, нямам нищо против.

Пълната с тъга забележка като че ли отекна в стаята. Усетила го, Сесил побърза да каже бодро:

— Забелязах на витрината ви табела за разпродажба.

— Нищо особено. Глупаво е. Останали са няколко летни дрехи. В края на краищата вече е есен и е време да извадим зимните стоки. Мисис Лайънс ме накара да я сложа, а докато се пенсионира, тя е шефката. После ще видим… Е, нека ви кажа нещо наистина налудничаво. Нещо, което чух или по-точно научих от Доли. Хората споделят повече с нея, отколкото с мен! Искате ли да чуете последната клюка? Става въпрос за една жена, която живее в Кагни Хол, затова няма да споменавам името й, но е имала петима съпрузи, а последният… Не, няма да повярвате…

И приключи с невероятната история едва когато и трите се заливаха от смях.

Като по някаква магия атмосферата в стаята се променя, когато тя е тук, помисли си Сесил и съжали, когато малко след обяда Аманда си тръгна, оправдавайки се с посещение при лекаря си.

— Става въпрос за профилактичен преглед, но когато си взех час, съвсем бях забравила за обяда, така че сега е късно да го отменям. Много ти благодаря, Сел, миличка. Поздрави Питър от мен.

След като тя си отиде, домакинята отбеляза:

— Напоследък ми се струваше необичайно меланхолична. Но днес поне беше на себе си.

— Да, и аз забелязах, че се е променила.

— Както и ти впрочем, ако нямаш нищо против да го кажа.

— В какъв смисъл?

— Е, нищо драстично. Все още си като ходеща енциклопедия, но… вече не споменаваш краката си. Да не би случайно това да е дело на Лестър?

— Умно момиче. Да, заслугата е негова и не само за това.

— Толкова се радвам за теб, Норма. И за Аманда също. За двете ви нещата се подредиха чудесно. Дали, докато живеехме в онова общежитие, сме си давали сметка какво ще стане от нас след време?

 

 

На отсрещната страна на улицата, недалеч от пощата, имаше спретнат парк с пейки, поставени сред вечнозелени дървета. Дъждът беше спрял, но седалките бяха все още мокри. Въпреки това Аманда се загърна по-плътно в дъждобрана си и седна.

Пощенската станция се намираше сред малка редица от магазини — книжарница, аптека, полуготови храни и бензиностанция. В продължение на няколко минути тя остана загледана в движението, което в този час не беше натоварено. Колите влизаха в бензиностанцията, зареждаха и си тръгваха. Една жена, понесла малко пухкаво кученце в ръце, се бе запътила към хранителните стоки. Оттам пък изскочиха две момчета, стиснали конусовидни фунийки с двоен сладолед. Всеки един от тях Аманда оглеждаше внимателно, сякаш имаше намерение да ги опише в книга или да ги нарисува.

Налагаше се да стане и да си тръгне, защото някой би могъл да си помисли, че нещо с нея не е наред и има нужда от помощ. Което в момента беше самата истина. Ако можеше да изтича при майка си, би го направила веднага. Дори войниците, обикновено борбени и смели хора, когато са ранени, зоват майките си: „Мамо, мамо, помогни ми“!

Затова остана на пейката, страхувайки се да помръдне и без да знае къде да отиде. Приятелският, бащински смях на лекаря все още звучеше в ушите й. Представи си само! Беше се засмял! По средата на изречението се беше засмял.

— Тази вечер ще можете да съобщите на съпруга си чудесна новина, мисис Болсън. Идният април ще станете трима. Първоаприлско бебе! Е, не е като да се роди по Коледа, за да отпечатат името му във вестниците. Но въпреки всичко е хубаво.

Вероятно си въобразяваше, че демонстрира чувство за хумор. Очевидно не забелязваше или пък не разбираше какво се случва с нея.

— Но аз си мислех — успя да каже, — че онези домашни тестове не са съвсем сигурни. Затова дойдох при вас.

— Хайде, успокойте се. Няма никакво съмнение. Вече сте във втория месец — докторът изведнъж се разбърза, защото в чакалнята имаше още шест жени с огромни кореми. — На рецепцията ще ви дадат инструкции и ще ви запишат час за другия месец. Поздравления, мисис Болсън.

В ръчната й чанта имаше бележник и химикалка. Извади ги и се приготви да записва. Много често всичко зависеше от думите, от това, дали са тежки и злокобни, предизвикващи страх у слушателя, или са изречени от добронамерен човек, който вижда чашата наполовина пълна и създава впечатление, че винаги владее положението. Но как, за бога, би могла да твърди, че чашата е наполовина пълна, след като е съвсем празна?

В чантата й имаше и мобилен телефон. С трепереща ръка набра номера на Ел Би, надявайки се да го хване в колата. Но отговор не последва.

След половин час, каза си мислено. Ще му позвъня пак след половин час. Междувременно трябва да се стегна, да наблюдавам живота на тази малка уличка, да оглеждам минувачите и да се опитам да запазя разсъдъка си. Да не забравям за хората, за които ми е разказвала Сесил, за тежките им съдби и за това, колко смело ги понасят те. Например онази стара жена, запътила се към химическото чистене, цялата скована от остеопороза. Вероятно всеки път, когато се поглежда в огледалото, се пита с какво ли е заслужила това. Или пък мръсната кола, която току-що излезе от бензиностанцията. Сигурно шофьорът се страхува да я кара по магистралата, за да не се разпадне. Трябва да си в много окаяно материално положение, за да рискуваш да се возиш в подобна развалина.

Отново набра номера и когато Ел Би й отговори, гласът й заглъхна. Трябваше да бъде кратка.

— Искам да се видим днес. Можеш ли да отидеш в къщата към четири?

— Днес? Невъзможно. Затънал съм до гуша в работа. Не, не мога.

— Налага се.

— Какво? Говори по-високо, едвам те чувам.

— Казах, че се налага. Много е важно. Става дума за нещо сериозно.

— Аманда, няма да стане. До събота остават само три дни и…

— О, моля те! Моля те! — тя започна да плаче и затвори телефона.

 

 

Той беше пристигнал преди нея. Докато й помагаше да свали дъждобрана, усети, че трепери, и се ядоса.

— Какво значи това? Говори. Да не би някой да е болен? Или си претърпяла злополука. Какво има? Защо е тази загадъчност? Прекъсна разговора, разплака се. Уплаши ме до смърт. Представяш ли си какви мисли са ми минали през главата?

Тя се отпусна във фотьойла и стисна главата си с ръце.

— Не ми се сърди, Ел Би.

— Не ти се сърдя, просто дадох воля на тревогата си. И тези сълзи… Какво се е случило?

— Бременна съм — каза му тихо.

— Така ли? О, за бога! — той въздъхна и продължи, галейки я по косата: — За бога! Недей да плачеш. Недей! Горката ми Аманда! Това не е най-лошото нещо, което може да ти се случи. Знам, че не го искаш, но наистина не е чак такава беда.

Едри сълзи се затъркаляха по страните й.

— Ти не разбираш — изхлипа тя. — Детето е от теб — вдигна глава и го погледна в очите.

Мъжът се взираше в нея.

— Как, по дяволите, можеш да си сигурна в това? — извика Ел Би, който иначе никога не ругаеше.

— Не допускаш ли, че мога да броя?

Беше прекалено стъписан, за да й отговори. Просто стоеше пред нея и чакаше.

— Лари често настива, а и аз се опитвах по всякакъв начин да отбягвам да… — изплака Аманда, изтри сълзите си с ръкав и почти изстреля останалото: — Да го отбягвам. Това го вбесяваше, но карахме седмици наред без… Затова съм сигурна, че е невъзможно.

— А някой… Искам да кажа, друг ще се досети ли за това?

— Имаш предвид него? Отговорът е твърдо не. Но нали аз знам. Господ да ми е на помощ, аз знам. Няма никакво съмнение.

— Сигурна ли си?

— Да. Няма начин да греша.

— Опитвам се да мисля… Но как е станало? Как? Вземахме всички предпазни мерки…

— Нищо не дава стопроцентова гаранция. Наясно си с това.

Ел Би изстена. Сега на свой ред той стисна главата си с ръце. Тишината я задушаваше. Сякаш внезапно се бе озовала в тъмен тунел, който нямаше изход.

Часовникът удари един. Беше изминал половин час, преди да вдигне умолително очи към него.

— Не знам какво да правя. Какво… Какво ще правим?

Отговорът дойде едва след няколко минути. Той коленичи в краката й и каза почти шепнешком:

— Слушай ме сега. Ужасно е, но не е краят на света. Когато те чух да плачеш по телефона, си помислих… Един бог знае какво си помислих. Не знам какво бих сторил, ако ти се случи нещо. Прости ми, че бях толкова груб, след като дойде. Съжалявам. Моля те да ме разбереш и да не се сърдиш.

— Но какво ще правим? — повтори тя.

— Нищо. Спомняш ли си статията, която излезе във вестника преди известно време? Ти ми я показа. За двамата, които се обичали цели петнайсет години.

— Само че тя не е забременяла. О, какво ще правя? — проплака Аманда.

— Нищо. Всичко ще си върви по реда и никой няма да разбере. Ето какво ще направим.

Макар да й говореше спокойно и разумно, не успя да я заблуди. Когато се изправи, отиде до прозореца и остана загледан навън в обичайната си поза, пъхнал ръце в джобовете. Не изразяваше никакви емоции, обвинения или оплаквания. Както винаги държеше всичко под контрол. „Разумът преди чувствата“, както често повтаряше Норма. Да, сега трябваше да използва главата си, защото беше силен и можеше да се справи, но тя знаеше, че сърцето му е разбито. Знаеше, че в момента вижда лицето на сина си и изписаното върху него презрение.

Изправи се и сложи ръка на рамото му:

— И мен ме боли.

Ел Би я докосна по бузата.

— Зачервила си се от плач. Иди да донесеш малко студена вода — много нежно притисна мократа кърпа към очите й и също така нежно започна да я успокоява: — Ще се справим, мила. Нали непрекъснато ти повтарям, че докато никой не знае, никой няма да страда? Това е най-важното. Недей да го забравяш. А сега трябва да се прибираме.

— Не съм сигурна, че ще имам сили да го направя. Цялата треперя. Имаш ли представа какво ще ми се наложи да понеса, когато си ида вкъщи? Как ще изрека думите и ще се преструвам, че съм щастлива?

— Дай си малко почивка и го отложи за утре. Хайде, трябва да ме последваш. Ще карам много бавно и постоянно ще те следя в огледалото. Ще се справиш, скъпа. Сигурен съм. И двамата ще се справим, защото се налага. Помни, налага се.

 

 

Нощта отмина. Аманда спа дълбоко, вероятно заради изтощението, но беше като пребита. Работният ден приключи около три следобед и изведнъж веселият глас и непринуденото поведение изчезнаха.

Доли забеляза промяната.

— Изглеждаш ми зле — каза тя. — На лицето ти няма капка цвят. Надявам се, не си пипнала нещо.

— Не знам. И аз имам чувството, че се разболявам.

Докато гледаше помощницата си, внезапно й хрумна абсурдна мисъл. Какво щеше да стане, ако просто каже „Доли, помогни ми!“ и след това й разкажеше цялата история? Сигурно щеше да се вторачи в нея с широко отворени очи и зяпнала уста. Доли, която не пазеше в тайна онова, което повечето хора биха нарекли „разпуснат живот“, защото тичаше от един мъж на друг, да, дори добрата, простодушна Доли щеше да остане шокирана.

Прибра се у дома, но не си легна, а отиде в кухнята, където, чувствайки се като кълбо от нерви, се зае да приготвя вечеря, достойна за празненство. Ако нямаше с какво да се занимава, сигурно щеше да тича из улиците. Помисли си, че ако отложи съобщаването на новината с още няколко дни, може би щеше да се стегне. Но веднага след това реши, че отлагането не е нищо друго, освен страх.

— По какъв случай е всичко това? — осведоми се Лари, душейки одобрително апетитния аромат от месото в тигана и пая във фурната.

— В магазина нямаше много работа, затова си тръгнах по-рано и като влязох в кухнята, ме осени вдъхновение.

— Слава богу, че не ти се случва всеки ден, защото досега щях да съм заприличал на бъчва. Но точно в момента няма да се притеснявам за това. Просто ще се наям.

Хранеше се с удоволствие. Ако нещата стояха по друг начин, ако тя беше по-различна, ако нямаше толкова много ако, сигурно щеше да й е приятно да го наблюдава. Между хапките говореше, хвалеше бисквитите и описваше пазарлъка с някакъв ексцентричен клиент.

Част от нея го слушаше и даваше подходящи отговори. Друга се връщаше към вчерашния обяд на трите мускетарки. Колко път бяха извървели от онези невинни дни, когато смятаха, че вече са пораснали и мъдри! Сега Сесил копнееше за дете, каквото вероятно не й беше писано да има, Норма бе решила твърдо, че майчинството не е за нея, докато тя, Аманда, бе живяла безразсъдно…

От мястото си можеше да вижда малката масичка във всекидневната, върху която бяха наредени снимките на скъпите в живота й хора: семейството й на верандата пред къщата, себе си като дете, Лари на летен лагер, трите мускетарки в тоги, сватбената си снимка до огромната торта, направена по време на ужасния меден месец.

И изкрещя мислено: „О, Аманда, я се дръж като възрастен човек! Изправи се срещу проблема, казваха хората. Бъди мъж. В твоя случай, бъди жена! Давай напред“!

— Лари — прекъсна го тя. — Имам новина за теб. Бременна съм.

— Какво?

Той скочи от мястото си. Вилицата издрънча в чинията. Столът му се преобърна с трясък.

— Сигурна ли си? Кога разбра? Защо не ми каза веднага? — заобиколи масата и обзет от трескаво вълнение, започна да я целува по страните, по устните, по врата и ръцете. — Сигурна ли си? Кога разбра? — повтаряше непрекъснато.

— Днес. Ходих при лекаря си и се прибрах направо вкъщи — излъга и веднага изрече още една лъжа: — Затова приготвих празнична вечеря.

— О, боже мой! — извика Лари. — Сякаш току-що спечелих няколко милиона от лотарията. Като че ли са ме избрали за президент. Или съм поел пътуване към Марс. Кога трябва да се роди?

— През април.

— Боже мой! — продължаваше той. — А дори не сме опитвали. Почти през цялата зима през седмица боледувах от грип, а ти работеше толкова много, че невинаги беше в настроение за… Скоро ще започне да ти личи, нали? Добре ли си? Всичко ли е наред?

— Всичко е наред — усмихна му се Аманда. Не беше ли истинско чудо, че й се удаде? Сигурно някоя добра фея я закриляше.

— Наистина ли си добре? Много си мълчалива.

— Защото все още съм изненадана — отвърна му, без да престава да се усмихва.

Лари погледна часовника си.

— Ей, трябва да се обадя на татко и на Норма.

— Остави баща си да прекара вечерта спокойно. Можеш да му съобщиш утре в офиса.

— Смяташ, че ще го обезпокоя, като му кажа, че е на път да стане дядо? Та той ще се пръсне от гордост! — тръгна към телефона, но спря. — Какви ги върша? Ти трябва да си първа. Хайде, звънни на родителите си. Аз ще се обадя после.

— Благодаря ти, но смятам да позвъня на мама утре, когато всички ще са отишли на работа и ще мога да поговоря с нея по-дълго. Което правим доста често, както сигурно си забелязал от телефонните сметки.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Хайде, провеждай си разговорите, докато разчистя тук.

— Не, не. Ти приготви вечерята, затова аз ще раздигам. Сега седни и си почивай.

Безполезно беше да спори с него, защото нямаше да спечели. Очевидно щеше да се държи с нея като с инвалид или с принцеса до самото раждане. Затова без повече приказки трябваше да прави това, което й се искаше, а точно в този момент най-голямото й желание беше да пропусне предстоящите разговори. Щом остана сама в кухнята, затвори вратата.

Няколко минути по-късно Лари се втурна вътре и извика:

— Татко остана изумен. Сигурен съм, защото не каза почти нищо.

— Съвсем нищо?

— Ами само, че е изненадан и че ни поздравява. Нали го знаеш какъв е. Никога не говори много, но няма съмнение, че е щастлив. Наистина, наистина щастлив. А Норма направо изпадна във възторг. Но тя е съвсем различна. Дай сега да изстържа този тиган. Целият е в мазнина. Ако толкова държиш да правиш нещо, можеш да наредиш съдовете в машината.

— Лари, държиш се много глупаво. Мило, но глупаво. Не съм болна, нито пък съм кралица.

— Ти си моята кралица — потупа я по корема. — А там вътре е наследникът на кралството.

О, Лари, горкият Лари! Искаше й се да заплаче заради него, но не можеше.

 

 

— Бях много изненадан, като те видях толкова щастлива от новината — отбеляза Лестър, когато за втори път влезе в стаята, където Норма работеше върху следващото издание на латинския си разговорник. — Никога не съм те виждал да изразяваш така бурно радостта си.

Освен това, тя забеляза, че е доста озадачен. Изражението му сякаш питаше по странен начин за какво е цялата тази суетня. Повечето хора, които искат деца, ги създават без много шум. Значи не беше станало някакво чудо, нали?

Не, не беше. Но при тези обстоятелства, които много й се искаше да му разкрие, но никога нямаше да го направи, за нея това беше огромно облекчение. Едно бебе, прието и очаквано с такава радост, каквато брат й без съмнение изпитва, беше неопровержимо доказателство, че семейството е солидно. Или поне тя така смяташе.

— Нямам търпение да видя лицето на Лари. Отдавна чакаше това да се случи. Не че ми го е заявявал открито, но няколко пъти ми е намеквал, а и нали виждам как се отнася към децата.

Облакът, надвесил се над нея в онзи незабравим следобед, прекаран в музикалния салон на училището, се бе разсеял завинаги. Вярно, че благодарение на здравия й разум и уверението на Лестър, че зрението ни понякога ни лъже, той се бе превърнал само в бледа сянка. И все пак, в редки моменти, когато вятърът се променяше, се появяваше в ясното небе като малко, тъмно петно на хоризонта.

Остана да я тревожи само чувството на срам заради собствените й подозрения, толкова ужасни, мръсни и обидни. Е, поне никой друг не знаеше за тях, затова сега можеше да ги захвърли в забрава, където им е мястото.

 

 

Отвън по Лейн Авеню минаваха камиони. Пареща миризма на бензин нахлуваше през отворения прозорец. Напълно облечени, без желание или енергия да правят каквото и да било, Аманда и Ел Би лежаха на прашния диван. Доста време беше изминало, без никой да произнесе нито дума.

След малко той каза или попита, тъй като нямаше как да се разбере дали задава въпрос, или просто констатира:

— Значи Лари е щастлив.

— Много.

— Да. Последните няколко дни само обикаля из офиса и не говори за нищо друго. Наложи се да се преместя в другия. Стоя колкото може по-настрана от него. Нямам очи да го погледна.

— Ти нямаш очи? А питаш ли ме мен? Защото трябва да правя много повече, отколкото само да го гледам, както сигурно се досещаш.

— Знам. Никога ли не те разпитва за термина? Казваш, че рядко сте…

— Не, никога. Защо да не ми вярва? Освен това жената е тази, която следи календара.

Огледа стаята — този безопасен рай, извън който целият свят и времето, всеки един час, прекаран далече, съществуваше само като рамка. Беше прекрасно и красиво, като летен следобед сред природата. Нима е възможно да бъде разрушен?

Вината, която сякаш бе увита около шията й, я душеше като верига, стегната толкова, че никога не би могла да бъде свалена. Щеше да си я носи следващите седем месеца, а после и до края на живота си. По някакъв начин й се искаше бременността й да мине бързо, а от друга страна, се надяваше никога да не свърши. Физическото присъствие на детето — на неговото бедно, невинно дете, щеше ежедневно да й напомня, че се е появило на този свят нежелано от своята майка.

Как би могла да го обикне или дори да го погледне, без да се почувства по този начин? Как би могла да се грижи за него без коварната мисъл, че има нещо неестествено в отношението й към малкото създание? Защото, независимо какви усилия щеше да положи, никога нямаше да е като другите майки, които прегръщаха и целуваха децата си, смееха се с тях и постоянно обсъждаха чии очи и уста са наследили.

Предишния ден пристигна красива картичка, подписана от цялото й семейство, дори от непрокопсания съпруг на Лорена, с която я поздравяваха с щастливата новина. Само седмица преди това майка й й се жалва по телефона полу на шега, полусериозно от разликата между двамата й зетьове. Единият правел деца, без да ги иска, докато другият, въпреки желанието си, трябвало да чака с години да се осъществи мечтата му.

След края на разговора Аманда седна и се замисли мрачно за семействата и усложненията, които възникват заради тях. Ел Би без съмнение щеше да получи титлата „дядо“ или „стар татко“. Как биха могли двамата, седнали на една маса, дори да се погледнат?

— Ще задържиш ли работата си или какво? — попита я той.

— Ще работя до последно и ще се върна веднага щом мога. Иначе ще полудея — тя додаде с горчивина: — Впрочем и сега полудявам.

Ел Би стисна ръката й.

— Не е вярно. Достатъчно силна си — след това, сякаш измъчван от болка, извика: — Съжалявам. Не можеш да си представиш колко съжалявам. Какво ти причиних само?

— Подари ми най-хубавите години в живота ми, скъпи.

— Нямах предвид това. Говорих за случилото се.

— Как би могло да бъде само по твоя вина? Мили, никога няма стопроцентова гаранция.

— Последното нещо, което бих направил, е да те нараня по някакъв начин. Разбира се, и Лари също.

През изминалите две години бяха произнасяли това име едва десетина пъти. Винаги се опитваха да го избягват, търсейки други начини да си кажат онова, което е необходимо.

По безброй незначителни начини всеки се променяше и щеше да продължава да се променя. Контактите, които до този момент бяха ограничавали, сега щяха да станат по-чести: Норма бе настояла баща й да заведе двете си деца и уважаемите им половинки на празнична вечеря, за да отпразнуват събитието. Там двамата не посмяха дори да се погледнат. Аманда прекара вечерта, разговаряйки с Лестър, а Ел Би успя да съсредоточи цялото си внимание върху дъщеря си. След появата на бебето щеше да има много такива насилствени събирания. Нали бащата на Лари нямаше как да не изиграе очакваната от него роля на любящ дядо в живота на внучето си?

А тази стая, този безопасен рай — какво щеше да стане с него? Дали щяха да играят ролите си на поредния рожден ден на детето във вторник, а след това да очакват с нетърпение да се срещнат тук в сряда?

Сякаш имаше кой да ги чуе, Ел Би прошепна:

— Виждам сълзите ти. Виж, всичко стана неочаквано и е много рано да можем да разсъждаваме трезво. Просто трябва да продължаваме да си повтаряме, че докато никой не знае, никой не е наранен. Това ще ни помогне да се справим.

— Прегърни ме. Опитай се да ме утешиш — тихо отвърна тя.

— Винаги. Винаги ще съм до теб, за да те утешавам. Обичам те, Аманда.

Въпреки горещината и шума откъм улицата, тя затвори очи, имайки нужда да се понесе в познатото спокойствие. Смълчани, лежаха на дивана, стиснали ръцете си.

Тогава, съвсем неочаквано, в съзнанието й нахлу злокобно предупреждение: Ти ще бъдеш наказана… Ала именно защото го обичаше, не му каза нищо.