Белва Плейн
Приятелки (16)

Петнадесета глава

Норма също отбелязваше годишнина. Измина половин година, откакто, поразена от нещо, което беше видяла или си мислеше, че е видяла на Лейн Авеню, потърси убежище в празния музикален салон на училището и бе открита от Лестър Коул.

— Онзи ден ти разчупи леда — каза му тя сега.

Наистина беше така. Срещата на следващата вечер бе положила началото на множество събития и — най-важното — на нов, многоцветен период от живота й. Последваха множество вечери на свещи, концерти, лекции, които само укрепваха приятелството им. И двамата бяха затворени и резервирани хора и вероятно това е причината да се чувстват толкова добре заедно. Просто гледаха на живота по един и същи начин.

Понякога се питаше дали не е влюбена в него и не можеше да отговори на собствения си въпрос. Не знаеше какво означава да си влюбен. Много от познатите й постоянно започваха и приключваха различни връзки през цялото време. Бяха съкрушени, когато всичко свършеше, а не след дълго отново бяха „също толкова хлътнали“ по някой друг. Е, какво трябваше да си мисли за подобни неща? Естествено винаги имаше изключения като случая със Сесил и Питър.

Но засега се забавляваше. Поне тази вечер в любимия им провинциален ресторант, недалеч от Къгни Фолс, беше особено приятна. Под каменната полица на камината бумтеше весел огън, но не за да топли в пролетната нощ, а за да създава настроение. Миниатюрните парникови рози внасяха допълнително разнообразие, вместо дежурните нарциси и лалета.

— Разтопил съм леда, а? — попита Лестър.

— Да. Онзи ден имах проблем, както вече знаеш. Не мисля, че имаше друг, на когото бих могла да го призная.

— Само дето не ми каза какъв е.

Това беше облак, един от онези, които надвисват в лазурното небе и хвърлят тъмна окраска върху случилото се през деня. Но когато събитието се окаже нереално, облакът изчезва зад хоризонта и слънцето отново се връща.

Само по себе си впечатлението не е достатъчно, беше й казал той в онзи ужасен следобед. Всеки ден различни хора се кълнат, че са видели нещо, а после се оказва, че са сбъркали. Беше запомнила това. Той бе говорил разумно. Както винаги впрочем. У него имаше някаква спокойна, стабилна мъдрост. Никога нямаше да сбъркаш, ако го послушаш. Затова трябваше да прогони от съзнанието си веднъж завинаги черния облак, който продължаваше да я тормози.

— Не мога да говоря за това — поклати глава Норма.

— Добре, няма да те разпитвам. Но щом съм разчупил леда, надявам се да нямаш нищо против да продължа малко по-навътре.

— Нямам. Давай.

— Този може би е доста по-тънък, затова ще си поръчам още едно кафе за кураж.

— О, за бога, за какво става въпрос?

— За краката ти — каза равно Лестър.

Не би могла да опише реакцията си. Усети, че веждите й се повдигат, челото й се сбръчква, страните й пламват и обзелият я срам изсмуква всичките й сили. Сякаш е излязла гола на улицата. Искаше й се да скочи, да избяга и да се скрие от погледа му. Беше бясна. Не можеше да мисли за нищо.

— Нямах намерение да те обидя, но е крайно време да поговорим за това — продължи той. — Наистина ли допускаш, че през всичките тези месеци не съм забелязал как постоянно придърпваш полата си, за да ги скриеш? Или пък, че не съм доловил скритите погледи, които им хвърляш.

Все още не можеше да проговори. Никой никога не беше споменавал краката й — освен Аманда и Сесил в усамотението на малкия апартамент в общежитието, — откакто бе навлязла в пубертета и я бяха мъкнали по различни лекари, които така и не й помогнаха.

— Какво се умълча? — попита Лестър, сякаш се беше ядосал. — Имаш грозни крака! Погледни се, виж това чувствено лице, тези красиви очи. Ами ако имаше нос като на Пинокио? Или пък моите уши? — несъзнателно, тя погледна към него, а той продължи: — За известно време в училище ми викаха „таксито“. Някой подхвърли, че изглеждам като таксиметрова кола, която се движи по улиците с отворени врати.

Това беше вярно. Ако се загледаше по-внимателно, трябваше да се съгласи. Ушите му стърчаха от главата почти под прав ъгъл и бяха доста несъразмерни.

— Какво? Да не искаш да ми кажеш, че не си забелязала?

Ами и да, и не. Иначе беше привлекателен мъж, затова никой не обръщаше внимание на този малък недостатък.

— И да, и не — изрече на глас тя.

— Но те не ми попречиха да вървя напред, да си пробивам път в живота, както на теб не са попречили краката ти.

Какво ли знаеше той за мъките в училище и танцовите забави в колежа. Дори и сега, когато й се налагаше да се качи на подиума или, още по-лошо, да се изправи за снимка, за нея това беше изпитание.

— Добре, поправям се — с недоволство каза Лестър. — Жените страдат повече заради подобни глупости. Да, така е, но не би трябвало. За тях е цяла трагедия, ако имат недостатък, който не може да се прикрие с малко грим — размахвайки показалец към Норма, продължи: — Не ставай като Елизабет Дженкинс! Помниш ли как тичаше при майка си всеки ден след училище? Беше обсебена от нея, точно както ти от краката си. От няколко месеца ми се иска да ти го кажа, но досега нямах кураж. Нали не си ми ядосана? — завърши притеснено.

Тя беше, разбира се, но трябваше ли? Той беше груб и нетактичен, но в очите му виждаше, че го водят единствено добри намерения, без грам желание да я нарани.

— Ти си забележителна жена, Норма. Забележителна.

Попивайки сълзите си, тя подсмръкна:

— Животът щеше да е много по-лесен, ако мистър Грифин позволяваше жените да ходят с панталони.

— Виж, той е прекрасен човек, макар и с малко поостарели възгледи. Но не става въпрос да се криеш под дрехите си, Норма. Носи поли без притеснение. Дори къси! Майната им на хората. Нека да гледат. Знаеш ли какво? Деветдесет и девет от всеки сто души си имат прекалено много свои грижи, за да се заглеждат в краката ти. Хайде, да слагаме край на това. След като се разбрахме, можем да си вървим. Ще седнем на верандата ти и ще се наслаждаваме на луната. В случай че не си ми сърдита естествено.

— Не съм — меко каза тя, извади пудриерата и напудри носа си.

Наистина я шокира, но го направи с добри намерения и след няколко минути вече се бе успокоила. Заедно с напрежението изчезна и несигурността, която я обземаше винаги в негово присъствие. Краката й, поне по отношение на Лестър, вече нямаше да са проблем.

Докато се настаняваха в старата люлка, тя си даде сметка, че никога досега не го е чувала да обсъжда нещо с такава жар. Дори когато на събранията в училище отстояваше мнението си с характерната си твърдост, ефектът не е бил толкова поразителен.

— Много удобна стара къща — отбеляза той. — Откога живееш тук?

— Откакто съм се родила. Но имам намерение скоро да се изнеса — не знаеше защо му го казва и въпреки всичко продължи: — Чувствам, че е крайно време да заживея самостоятелно. Вярно, че татко ще остане съвсем сам, когато се преместя, но нищо не мога да направя. Има доста прилични апартаменти недалеч от училището и точно към някой от тях съм се насочила. Досега само го обмислях, но вече е време за действие — той не отговори, което беше странно, и за да запълни паузата, тя додаде: — Освен това не е далеч от къщи. Не искам да изоставям баща си. Но вече печеля повече от достатъчно, за да се грижа сама за себе си, и внезапно започнах да се чувствам като разглезена тийнейджърка, живееща на негова издръжка.

— Не си разглезена, Норма, но действително можеш да минеш за тийнейджърка. Вероятно не си се променила изобщо, откакто си завършила колежа.

Настъпи още една пауза, през която той се изкашля пресилено.

— Идеята ти е добра, но на твое място не бих избързвал. В смисъл, не бих подписал нищо, преди да съм напълно сигурен. Това е сериозна промяна и трябва да си напълно готова за нея — озадачена, тя изчака, а след още едно изкашляне, той продължи: — Да, човек трябва винаги да е сто процента сигурен. Под секрет ще ти кажа, че доктор Грифин ще се пенсионира в края на учебната година. По-точно през май — обясни, сякаш тя не знаеше. — Каза ми, че е почти сигурно, че аз… Всъщност той се изрази така: „Със сигурност ти ще заемеш мястото ми“.

— А, че това е чудесно! — извика Норма. — Страхотно е, Лестър.

— Затова си помислих, че може би ти и аз… помислих си, че ти би… Добре де, че трябва да поговорим за това.

— Какво, да не би да искаш да ме повишиш? — опита се да помогне тя.

— Не знам дали бих могъл да нарека това повишение. Всъщност при определени обстоятелства изобщо не би било разумно да оставаш в училището. Това би могло да доведе до усложнения. Аз — директор, а ти — ако приемеш предложението ми, за което горещо се надявам — моята съпруга, моя подчинена.

 

 

През лятото дворът на семейство Болсън претърпя големи промени. Огромна палатка в зелено и бяло с климатици, дансинг, първокласен оркестър, маси с покривки в розово и украсени с тъмночервени рози — налице бяха всички признаци за предстоящо празненство, устроено не по желание на булката, а на баща й. Всичко отвън и вътре в палатката, дори скоро засаденият цветен бордюр, водещ към решетъчната беседка, където щеше да се извърши сватбената церемония, беше направено с вкус, без претрупаност. Много изискано, но и с някаква елегантна простота.

И ако това не е противоречие, помисли си Норма, наблюдавайки приготовленията от прозореца на стаята си.

Ако зависеше от нея, би предпочела скромно семейно събиране, последвано от изискана вечеря, и може би, за да се спази традицията, както очевидно искаха баща й и брат й, да посипят булката и младоженеца с ориз, преди да поемат към летището за полета към Гърция.

Лестър я бе насърчавал да приеме плановете им.

— Те са щастливи. Нима това не те радва? Баща ти е влиятелен човек и за него това е възможност да покаже какво би могъл да направи за дъщеря си — каза й той с обичайната си мъдрост. — Същото впрочем важи и за моя.

Улови ръката й и я повдигна към светлината, така че петкаратовият диамант на пръста й засия с цялата си прелест.

И двамата се разсмяха, защото мислеха за едно и също: за нейната изненада и за неговото глуповато обяснение, когато й го подари.

— О, за бога! — бе възкликнала тя. — Не можеш да си го позволиш с твоята заплата!

— Не със заплатата, а с парите, които съм пестил през целия си живот. Подаръци за рождени дни и за дипломирането ми и скромното наследство от дядо, от което не съм похарчил нито цент. Всичко това сега блести на пръста ти.

Норма беше шокирана. По някаква причина се сети за Аманда, чийто годежен пръстен беше два пъти по-малък от този и която със сигурност би оценила изяществото на бижуто по-добре от нея.

— Надявам се — каза тя — не искаш да кажеш, че си изхарчил всичките си пари?

— Всъщност точно това направих. Нямах намерение, но татко настоя — отправи й насмешлива, весела усмивка. — Каза ми: „Живейте докато можете. Двамата с Норма ще се радвате да го виждате всеки ден. Работата ти е хубава, така че няма да изпаднете в затруднение, затова защо ще държиш такава сума в банката, където не можеш да й се наслаждаваш?“. Аз съм много благоразумен човек, но този път той се оказа прав.

И подкрепи думите си със страстна целувка.

От началото на връзката ни всичко се разви мълниеносно, размишляваше Норма. След почти четири години прикрито взаимно опознаване, после година на неустановени отношения, няколко спокойни вечери без никакъв намек за това той й направи предложение, сякаш това е в реда на нещата и се е подразбирало от самото начало.

Не беше ли странно, че Алфред Коул, който преди пет години на сватбата на Сесил беше допуснал онази ужасна грешка, сега щеше да й е свекър? Тя много го харесваше не само защото той й отвръщаше със същото, но и защото очевидно страшно се гордееше със сина си. При това с основание!

И така, пръстенът беше на ръката й, а на закачалката висеше сватбената рокля от бяла тафта, украсена с панделки. Изборът беше на Сесил и Аманда. Самата тя би предпочела ежедневен тоалет, може би с къса пола, след като с помощта на Лестър бе преодоляла онова, което той наричаше „невроза“, и в никакъв случай не би сложила воал.

За какво наистина е всичко това? Двама души се чувстват толкова добре един с друг и естествено отношенията им трябва да продължат. Веднъж взели решение, просто го обявяват пред целия свят. Това е всичко. За повечето хора религията е романтичният елемент, въпреки че напоследък по-често я пренебрегват и просто заживяват заедно. Не, подобно съжителство не беше за нея. Но цялата тази безумно скъпа и претенциозна суетня? Фотографи, съобщения в пресата, подаръци, шафери и шаферки, от които тя категорично се бе отказала, какво общо имаха със същността на ритуала?

Ала Норма и Лестър бяха в центъра на подготовката и колкото и да е странно, той нямаше нищо против, въпреки че обикновено именно мъжете повече роптаеха.

Но той трябваше само да облече костюма си и да не забрави да вземе билетите за сватбеното пътешествие, докато от нея се очакваше да изтърпи фризьорката, да приеме поръчката за цветята от магазина и да се моли, независимо от палатката, този ден да не вали.

Стенният часовник показваше единайсет и петнайсет. Оставаха малко повече от пет часа преди „половин час след четири“. Защо в поканите не бяха напечатали „четири и половина“, както се изразяваха хората? Защо? Е, просто беше изписано така.

Пък и защо се усмихвам на себе си? Защото съм много щастлива. Ето затова. Много, много щастлива.

 

 

— Колко хубава е станала Норма — отбеляза мисис Нюман, обръщайки се към дъщеря си, после продължи, понижавайки глас: — Трябва да признаеш, че никога не е била красавица. Сякаш напълно се е преобразила.

Церемонията приключи с финалните акорди на сватбения марш на Менделсон и огромната тълпа бе тръгнала към двора с чаши шампанско и ордьоври в ръце. Норма и Лестър приемаха поздравления и целувки. Една двойка, която си подхождаше толкова много, че всеки би могъл да се закълне: от всички хора на света тези двамата ще се разбират най-добре.

Един познат вече бе пошушнал на Сесил, че „в сексуално отношение вероятно нямат никакви проблеми, щом булката изглежда толкова сияеща. Той прави чудеса с жените, особено с онези, които винаги са изглеждали независими и самоуверени, ако разбираш какво имам предвид“. Подобни думи Хариет Нюман със сигурност никога не би изрекла!

— Много мило, че покани баща ти и мен — каза тя.

— О, наистина държеше да присъствате. Вие сте приятели отдавна. Има само хубави спомени от вас, особено след смъртта на майка й. Често споменава как си й помогнала да избере роклята за абитуриентската си вечер. Нищо не е забравила.

— Отива в много хубаво семейство, уверявам те. Алфред Коул е човек с безупречна репутация.

Сесил се засмя. Чу тези думи поне десетина пъти този ден.

— Влизаме вътре. Вече успях да надникна. Сложили са дълги маси за по дванайсет души всяка и очакват повече гости, отколкото на моята сватба.

— Сякаш беше вчера — отбеляза Хариет. — А друг път ми се струва, че е било много отдавна. Като си помислиш, че са минали само пет години и един месец!

Когато въздъхна, младата жена разбра, че отново се е върнала към случилото се през изминалото време, към множеството имена, които бяха обсъждали, и към двойното креватче, което все още седеше в мазето, обвито в найлон.

Не беше ден за такива разговори, ако изобщо съществуваше подходящ момент да се говори за скръбта.

— Хайде — каза тя. — Вече всички са се настанили.

На челно място, един до друг, седяха младоженците като двойка, преживяла заедно много години, макар да се бяха обвързали само преди час и половина. А ние с Питър, помисли си Сесил, бяхме най-обърканите млади хора на света. Аз бях като в мъгла, а неговото лице беше толкова червено, сякаш е пробягал няколко километра.

Естествено във всички сватби имаше нещо общо, особено около масите, където човек се оказва привлечен в разговор с напълно непознати и неспособен да размени няколко думи с приятелите си. Такива за нея бяха новите, много млади преподаватели в колежа заедно с доста възрастния, наскоро пенсионирал се доктор Грифин. За щастие темите, които обсъждаха, бяха доста интересни.

Но от друга страна, и също в нейна полза беше, че винаги е намирала разговорите и живота на другите за много увлекателни. Ако имаше нужния талант, сигурно щеше да напише роман. Защото сред ежедневните й срещи с бедните пациенти на общинската болница и измежду изисканите дами, с които общуваше извън работата си, имаше огромно разнообразие от характери, достатъчно да се получи многотомно издание.

Освен това беше изключително добър слушател, винаги изпълнен с търпение и способен да изпадне в подходящо настроение, за да си представи сцената. Но случващото се тук този следобед беше на живо. Хората спираха да ядат и да пият, за да отидат да потанцуват. Отскачаха до другите маси и приветстваха приятелски онези, които бяха дошли до тяхната. Но преди всичко разговаряха. От време на време долавяше гласа на мъжа си сред множеството други гласове. Двамата с Лестър оживено обсъждаха нещо и очевидно бяха на едно и също мнение, което беше добър знак, защото често се случваше съпрузите на близки приятелки да не се разбират. Питър и Лари например не си пасваха така, както би й се искало. Не че не се харесваха, просто бяха прекалено различни.

Сесил се обърна към мястото, където бяха настанени Аманда и Лари. Той слушаше с интерес разговора между Алфред Коул и седналия насреща му Еймъс за спомените им от Втората световна война. Младата жена беше необичайно мълчалива. Но това, което беше правила някога, бе да седи и да очаква всички погледи да се обръщат към нея, което и ставаше в крайна сметка. Дори възрастният бивш директор не бе устоял на короната от светла коса, обрамчваща чувственото лице.

— Вярно е — говореше Алфред, — никой, който не го е преживял, не би могъл да разбере. Лично аз бях танкист и колкото и добре да е направен някой филм или да е написана една книга, не биха могли да пресъздадат действителността.

— Бил си на предната линия сред мръсотия и кръв — отбеляза Еймъс, — а аз бях в авиацията, но и там видяхме достатъчно и от двете. По време на единадесетата ми мисия над Германия — господи, никога няма да я забравя, бях редом с млад авиоинженер. Прекрасен човек от Роуд Айлънд, но един снаряд буквално отнесе главата му. Получих няколко драскотини, някои от които още ми създават проблеми, и понякога в кошмарите си още виждам тази смърт.

Другият кимна.

— Знам. На четвъртия ден в Нормандия вече бяхме навлезли няколко километра навътре в страната. Озовахме се в напълно изоставено село, из което тичаха само котки и кучета, и се установихме в някакъв обор. Някой подхвърли, че вероятно в магазина на същата улица би могло да се намери малко храна — яйца, сирене или нещо друго. Реших да отида да проверя и се върнах с цяла торба с продукти. Още помня зрелите праскови. Когато приближих постройката, видях, че върху нея е паднала бомба. Всичко беше унищожено, в това число и момчетата.

— Оказва се, че сме извадили късмет — замислено каза Еймъс. — Преживяхме кошмара, върнахме се у дома и успяхме да се изправим на краката си. Имаме прекрасен живот, здрави сме и се радваме на красотата, която ни заобикаля.

Сега ще се разчувства, помисли си с обич Сесил, защото така става винаги когато баща й заговори за войната. А той се протегна през масата и стисна силно ръката на Алфред.

— Трябва да се срещаме по-често. Знам, че го казваме всеки път, когато се видим, но някак си времето минава, и двамата сме много заети, и така и не го правим. Все още ли играеш тенис?

— Не толкова често, колкото ми се иска, но продължавам.

— Тогава ела у нас да направим един мач. Поддържам корта в идеално състояние и е жалко, че толкова рядко го използваме. Живея само на половин час път от моста на Лейн Авеню.

Сесил почти никога не бе чувала да се споменава нито мостът, нито името на улицата, затова сега изпита неприятно чувство, подобно на онова, когато минаваше покрай мястото на път към къщата на родителите си. Дразнещо беше, че природата може да ти изиграе такъв номер, оставяйки в паметта против волята ти нещо грозно и глупаво, което би ти се искало да забравиш.

Лари, който бе слушал разговора с голям интерес, отбеляза, че Алфред Коул е адвокатът, когото всеки би искал да има до себе си, когато се окаже в затруднение.

— Откакто съм започнал да работя, постоянно чувам това, особено от баща си. Той ви е голям почитател, мистър Коул.

— Ей, Лари, сега, когато сестра ти се омъжи за сина ми, ще престанеш да се обръщаш към мен с „мистър“, нали?

— За мен ще е удоволствие, Алфред — любезно отвърна младият мъж.

— Между другото как е баща ти? Защо не е до булката и младоженеца?

— Разговаря с някакви роднини — през няколко маси седеше Лорънс Болсън, извисявайки се над множество посивели и плешиви глави. — Шестима от тях пристигнаха от Ванкувър — обясни Лари. — Братовчеди са на мама от Канада и не сме ги виждали от няколко години. Но сега решили да дойдат на сватбата на дъщерята на Ела. Така се казваше мама.

Обръщайки се да ги посочи, той улови погледа на баща си. Щом му помаха, Лорънс се изправи и се приближи до Норма. В същия момент оркестърът, умълчал се за известно време, засвири отново и той притегли булката, прегърна я през раменете, целуна я и я завъртя към дансинга.

— Ще ти отнема съпругата, Лестър. Ти си намери друго момиче за този танц.

Танците започнаха. Те щяха да продължат малко и както винаги щяха да запълнят празнината между церемонията и кулминацията на празненството — разрязването на сватбената торта. В деня, в който бяха купили роклята, Норма сподели с приятелките си, че ще има романтична музика и никой няма да е принуден да се върти и да скача сам. Точно в момента, в който Сесил споделяше това със съпруга си, покрай тях минаха, танцувайки, мистър Болсън и Аманда. „Каква впечатляваща двойка!“ — мислено отбеляза тя.

— Не трябваше да ме каниш — изсъска Аманда. — Какво си въобразяваш?

— За бога, някой може да те чуе.

— Не говорех високо, макар че ми се иска да изкрещя. Пусни ме. Трябва да седна.

— Какво, да седиш сама на онази маса? Или още по-добре, дали да не седна при теб? Ти какво си въобразяваш? А сега няма ли да се усмихнеш? Просто водим незначителен разговор, танцуваме и се забавляваме. Усмивка!

— Добре де, съжалявам. Ей сега ще се стегна. Но е прекалено болезнено.

— Да. Опитай се да мислиш за нещо друго.

— Не мога.

Напротив, можеше. Но всяка незначителна мисъл само още повече увеличаваше болката в сърцето й, буцата, заседнала в гърлото, и горещите сълзи, напиращи изпод ресниците й. Там беше споменът за сватбата на Сесил, а и самата тя, танцуваща със съпруга си. Очевидно и те говореха за същото, защото приятелката й бе вдигнала лицето си към неговото, а той я целуваше по шията. Оттогава бяха изминали пет години, но Питър продължаваше да го прави, а на нея все още й харесваше.

— Мисли си за Норма и как чудесно се подредиха нещата за нея. Нали е най-добрата ти приятелка.

Да, наистина чудесно, защото дори слепец би забелязал, че си е намерила мъж, който напълно й подхожда и от какъвто имаше нужда.

— Тя попадна на съпруг, който напълно я удовлетворява. Да не говорим колко се издигна в обществото, като се омъжи за сина на един от най-проспериращите адвокати, занимаващи се с недвижима собственост.

— Тази горчивина не ти подхожда, Аманда. И продължавай да се усмихваш. Хората забелязват всичко.

— Нима нямам право да бъда огорчена? Ето ме тук, в прегръдките ти, където бих искала да остана завинаги, а нямам право.

Тази нощ Норма и Лестър щяха да прекарат в огромното легло в хотела. А утре щяха да бъдат в Гърция, да се разхождат под слънчевите лъчи, да изкачват хълмове или да лежат на плажа и да разговарят, най-вероятно за къщата, която искат да си купят. Докато тя, Аманда, нямаше нищо друго, освен жалките спомени от превърналия се в пълен провал меден месец и една празна, злокобна неизвестност пред себе си.

— Тази музика никога ли няма да свърши? Искам да седна, Ел Би. Изобщо не трябваше да…

— Добре де, поканих те, защото Лари ме накара. Каза, че изглеждало странно, че съм танцувал с всички останали жени, освен с теб.

Нямаше как да му възрази.

— Бих искал да можем да отидем някъде заедно и да останем там завинаги — прошепна той. — И съвестта ми да е чиста.

— Недей, ще се разплача. Уверявам те, няма да мога да се въздържа.

— Отдръпни се малко. Не се притискай така към мен. И казах ти, усмихвай се. На сватба сме все пак.

— Като че ли не знам къде сме.

Когато вдигна лице към него, за да му демонстрира задължителната усмивка, забеляза в очите му нежно съчувствие.

— Какво мислиш за нас? — попита той. — Трябва ли да престанем?

— Дали трябва? Естествено.

— Но ще можем ли? Ти можеш ли?

Аманда поклати отрицателно глава със съжаление.

— Може да е неправилно и порочно, но нещата стоят точно така. Продължавам да си повтарям, че никой не е наранен. Ти трябва да правиш същото. Обичаме се и не можем да променим нищо.