Белва Плейн
Приятелки (10)

Девета глава

От време на време, на път за магазина в Кагни Фолс, Аманда отделяше по няколко минути, за да огледа къщата на Сесил. Дори в мразовитите зимни утрини видът на правоъгълната масивна сграда, стояла сякаш на това място от няколко века насам, неустоимо я привличаше. Това малко я притесняваше и тя много добре знаеше защо.

Къщата притежаваше семпла красота. Рамките на прозорците — пет на горния етаж и девет на долния, тъмнозелената врата, до която водеше алея, засипана с плътен килим от есенни листа, тесните, полукръгли стълби към верандата — всичко си беше точно на мястото. Аманда ежедневно се сблъскваше с онова, което според нея беше „от класа“, винаги можеше да го различи. Всичко, което Сесил и Питър притежаваха, кажеха или направеха, беше „от класа“. Дори постъпиха достатъчно умно, като се бяха оженили.

Понякога с примирение продължаваше по пътя си. И едва когато влезеше в града и паркираше колата си — малка кола, която изглеждаше като внесена от чужбина, но не беше, — възвръщаше обичайния си дух.

В крайна сметка се оказа, че работата й е най-хубавото нещо, което й се бе случвало досега. Кой би повярвал, че ролята на продавачка в бутик толкова ще допадне на едно момиче, което доскоро е мечтало да получи диплома по английска литература? Никога не си е мислила, че има усет за бизнес, но очевидно е така, щом мисис Лайънс й възлагаше все по-отговорни задачи. Мисис Лайънс, която по маниери, говор и стил би могла да мине за двойничка на майката на Сесил, беше изключително проницателна жена. Искаше на всяка цена да задържи Аманда, защото присъствието й й позволяваше да пътува и да отсъства от магазина по няколко седмици. Освен това привличаше клиентите, особено мъжете, които с желание купуваха подаръци. От друга страна, момичето също искаше да остане, с което тя беше наясно. Знаеше също, че обича красивите дрехи, така че няколко малки или не много малки отстъпки щяха да го направят щастливо, а жертвата си струваше. По този начин безмълвният договор между двете жени беше подписан с усмивка.

Цялата атмосфера в магазина беше весела. Дори шивачката си тананикаше, докато работеше. Доли беше все така шумна и, според мнението на Аманда, не много умна, но иначе дружелюбна и по някаква причина силно привързана към нея. Сутрините, преди вратите да се отворят, трите пиеха кафе с понички в задната стая и се чувстваха на работното си място почти като у дома си.

Това беше чудесно място да прекараш по-голямата част от деня! Особено през зимата, когато навън дъждът или снегът можеха да придават някаква сивота на гледката, но вътре, на масата, където бяха подредени дребни предмети, винаги имаше букет, поръчан специално от мисис Лайънс. Дрехите бяха страхотни. Собственичката определено имаше усет към нюансите и различните комбинации. Стоката действително беше неустоима. Истинско чудо е, че въпреки космическите цени малцина от клиентите си тръгваха, без да купят нещо, пък било то само шал.

Съвсем случайно първата покупка на Аманда беше именно един копринен шал на цветя.

— Носи го с бял костюм — я посъветва мисис Лайънс, която току-що се беше върнала от Париж с поредното съкровище.

Когато младата жена обясни, че няма такъв тоалет, собственичката побърза да я убеди:

— Веднага си купи. Вземи един от нашите. Давам ти го с двайсет и пет процента отстъпка.

Ето така просто започна всичко. И бързо се превърна в навик. Когато се обличаш елегантно, ставаш друг човек. Дрехите винаги могат да заменят онова, което ти липсва в живота.

Беше се стъмнило рано в един декемврийски ден, когато в пет часа Аманда заключи вратата на магазина и се отправи към паркинга. На площада все още блещукаха няколко светлинки. Бяха от магазина за порцелан на ъгъла, където на витрината беше изложена красива зелена купа. От седмици насам привличаше вниманието й. Тъй като още не беше продадена, очевидно цената й беше изключително висока, но въпреки това тази вечер се спря да я разгледа.

Някъде отзад, вероятно от музикалния магазин, се разнесе мелодията на позната коледна песен. Иначе площадът беше почти безлюден. Неколцина минувачи се поспряха във вечерния здрач, очевидно да се насладят на песента. Двама влюбени, уловени за ръце, й се усмихнаха, докато минаваха покрай нея, явно доловили красотата на момента, която надигна непозната топлина в гърдите й.

„Е, човек живее само веднъж! Вземи всичко хубаво, до което можеш да се добереш! Тогава влезе и купи зелената купа.“

— Това е уникален екземпляр — увери я младият продавач. — От началото на двадесети век е, вероятно 1910-а, не по-късно. Скъпа е, но си струва парите.

Той имаше чувствено лице, със спокойни, хармонични черти, които й напомняха на Питър Мак. Ръката му с брачна халка беше небрежно отпусната близо до купата. Ръбът на маншетите му беше протрит. Когато вдигна глава към клиентката, погледите им се срещнаха и мигом сведе очи. Тя знаеше какво си е помислил, ала мъжът нямаше никаква представа нито за нейните мисли, нито за чувствата, които я вълнуват. Беше само един продавач, предлагащ неща, които никога не би могъл да си позволи, а у дома го чакаше жена, може би и деца. Ето това е бедността, отбеляза мислено и изпита съжаление към него.

Докато опаковаше покупката й, трябваше да поговорят за нещо, затова Аманда отбеляза, че обича порцелана, но не знае нищо за него.

— А има какво да се научи — отвърна той. — Датира от гръцката култура, ако не и от по-отдавна — от Египет. Не желаете ли да купите книга за него? Намира се ето там, на рафта зад вас.

И така, обзета от някакво странно чувство на превъзходство, тя купи тежкия албум, пълен с илюстрации.

Беше толкова приятно да се прибере у дома, носейки нещо, увито старателно, и след като също толкова внимателно го разопакова, да го постави на подходящото място. Чудесната гланцирана книга, прекалено голяма за всеки рафт, естествено трябваше да бъде поставена върху масичката за кафе. Украсена с нея и саксия с красиво цвете, незначителната мебел не й се струваше толкова грозна. Но с купата й се наложи да експериментира. Дали да я сложи между двата шкафа в трапезарията, или да я постави между прозорците?

Когато отлепи стикера от дъното, цената изскочи пред очите й и я накара да се почувства неловко. Не че Лари имаше някакво право да възрази. Ако беше решила да похарчи надницата си за следващите две… не, за следващите няколко седмици, за да си купи тази купа, това си е нейна работа, нали? Все пак по-разумно щеше да е да не му казва.

Продължаваше да се наслаждава на двете си нови придобивки, когато той се прибра. Първо я целуна по бузата, след това, воден от навика, огледа стаята.

— Ей, кога взе това?

— Днес.

— И за какво служи?

— За какво може да служи една купа? За всичко, което решиш да сложиш в нея. Аз смятам да поставя цветя.

— Скъпа ли е?

— Не много. Всъщност не.

— Това е добре. Би трябвало да можеш да спестиш малко пари, след като ти увеличиха заплатата — отиде до барчето и си наля питие. — Колко ти даде или е тайна? Е, както искаш. Нямам нищо против. Но ти имаш възможност да видиш колко съм отделил аз. Спестовната ми книжка е в лявото чекмедже на бюрото — изтегна се върху един фотьойл и изпружи крака върху табуретката. — Знаеш ли какво си мислех, докато си идвах насам? Нали ми спомена, че мисис Лайънс смята да се пенсионира скоро? Може би ти се иска да откупиш от нея бизнеса, който толкова ти харесва. Бих могъл да отделя малко пари и с твоя помощ да й платим, без да теглим от истинския ми капитал. Какво ще кажеш?

Истински капитал. Запита се с колко ли пари разполага. Сигурно са много, реши мислено. Фамилната агенция беше стара и солидна. Всички от рода Болсън бяха пестеливи, разумни и предвидливи. Много пъти по време на вечеря беше слушала бащата и синът да обсъждат сделки и печеливши инвестиции. Да, щеше да е чудесно, ако двамата й помогнеха да започне свой собствен бизнес.

— Много бих се радвала — заяви Аманда.

— Представи си, че един ден заминеш за Европа, за да донесеш стока! Дори бих могъл да отделя време, за да дойда с теб. Но това е все едно да впрегнеш коня зад каруцата. Първо трябва да помислим за деца.

— Непременно. Но няма закъде да бързаме.

— А, какво е това върху масичката за кафе? Да не си купила нова книга? Я ми я подай.

— Едва ли ще те заинтересува. За историята на порцелана е.

Лари се разсмя. Интересите му съвсем не бяха интелектуални.

— Порцелан? Много важно. Дай да погледна — когато му подаде книгата, той разгърна няколко страници, после понечи да й я върне, но погледна задната корица и извика недоволно: — Шейсет и пет долара! Платила си толкова пари за този боклук?

— Не е боклук — отвърна тя спокойно. — И ти добре го знаеш. Това е изкуство, история.

— О, добре. Значи история и изкуство. Но шейсет и пет долара са доста висока цена за една книга, Аманда — настоя той ядно. — Чисто прахосничество. Не си от тези, които… които могат да си го позволят. При това само на десет минути път оттук има чудесна библиотека.

— Която използвам доста често. Не разбирам как можеш да кажеш, че покупката на книга е прахосничество. Смятам го по-скоро за инвестиция — обзета от желание да се защити, продължи разгорещено: — Те са храна за мозъка. Нима това е прахосничество?

— Питам се как тази ще обогати твоя мозък. Ще я поглеждаш само когато трябва да забършеш праха от нея. При това къщата ни вече е пълна с книги, които никога не си отворила.

Много рядко се случваше Лари да избухне за нещо и когато това станеше, му минаваше почти веднага. Затова най-добрата реакция от нейна страна е да премълчи. Беше се заела да спуска щорите на прозореца за през нощта, когато той се обади отново:

— Не исках да го споменавам, Аманда, защото съм спокоен и сговорчив човек, но вчера случайно надникнах в гардероба ти и установих, че прилича повече на магазин за дрехи. Сигурно си най-редовната клиентка на мисис Лайънс.

— Но това е абсурдно! Имам нужда от дрехи. Трябва да изглеждам прилично, нали? Впрочем смятах, че и ти искаш същото и заради себе си, и заради мен.

— Естествено. Но седмицата има само седем дни. Защо са ти толкова много? При това на цените, които си ми споменавала.

— Купувам ги с отстъпка. Не ми струват почти нищо. И това ти е добре известно. Защо да не се възползвам от дадената ми възможност?

Тонът й постепенно се повишаваше и той омекна. Гневът му беше като сапунен мехур, само поза.

— Добре де, добре. Наистина си ми казвала. Сигурно съм забравил. Но все още смятам, че книгата е излишна покупка.

— Ще я върна, ако това ще те зарадва — отвърна Аманда по-спокойно.

— О, остави. Слушай. Татко иска да отпразнуваме рождения ден на Норма утре вечер. Ще бъде нещо като двойно тържество. Днес сключих доста добра сделка и той много се гордее с мен. Наистина е доволен. Става въпрос за ферма недалеч от магистралата. Сигурно ще минат поне още пет години, преди да успеем да й намерим купувач, но междувременно ще я давам под наем. На един богаташ, който иска да отглежда бизони.

Наистина е доволен. Ел Би, както мислено го наричаше Аманда, напоследък се държеше с нея видимо по-любезно. Струваше й се, че търси тяхната компания, купуваше билети за спортни състезания, канеше ги на семейни събирания с братовчедите, чиято възраст варираше от неколкомесечни бебета до оглупели старци, и все по-често ги водеше в скъпи ресторанти.

— Хайде, Аманда — казваше й често. — Облечи се подобаващо и им вземи ума.

Като си спомняше хладния му, преценяващ поглед, когато му я бяха представили за първи път преди четири години, никога не би повярвала, че такива думи биха могли да излязат от неговата уста.

— Ще вечеряме във Френския ресторант недалеч от Кагни Фолс. Храната там струва цяло състояние, както неведнъж съм ти казвал, но си струва, пък и старият е решил да се прави на великодушен.

Описанието беше напълно погрешно. Ел Би не беше стар и никой не би повярвал, че е достатъчно възрастен, за да е баща на син и дъщеря, които изглеждат доста по-големи от годините си. При това изобщо не можеше да се нарече „великодушен“. Въпреки че отношението му към нея се бе посмекчило, все още беше прекалено дистанциран и високомерен.

— Щеше ми се Норма да си покани някой приятел — както винаги, се оплака Лари. — Нима в онова училище няма подходящ мъж за нея?

Някой, когото да харесва? Сигурно имаше повече от един. Например помощник-директорът Лестър Коул. По един или друг повод Норма често споменаваше името му, когато говореше за работата си.

— Мисля, че се е увлякла по един човек.

— И какво?

— За това са нужни двама, нали?

Лари въздъхна.

— Тя е толкова добро момиче. Жалко за нея.

Да, така беше. Понякога да си „добро момиче“ не е достатъчно.

 

 

Сесил се огледа и остана доволна. Гирлянда от коледни звезди с характерния си наситеночервен цвят, примесени с любимото й бледозелено, украсяваше камината в трапезарията. На мястото на Норма на масата бе сложен подаръкът за нея — чифт поставки за книги с копие на лика на Линкълн в мавзолея. Твърдяха, че бил грозноват, но това не беше вярно. Спокойното му, смело лице изглеждаше красиво в очите на младата жена и със сигурност приятелката й щеше да го види по същия начин.

Беше приятен зимен ден, студен, но без вятър и всяко клонче изглеждаше на фона на небето като рисунка на молив върху лист хартия. От всеки прозорец на къщата гледката беше еднаква. Отвсякъде струеше светлина и в дома нямаше нито една тъмна стая. Докато обикаляше наоколо, остана напълно доволна от резултата.

През изминалите три месеца постигнаха голям напредък. Две от трите спални бяха напълно завършени. Обзавеждането за детската бе пристигнало едва вчера, точно когато завършваха облепянето на стените с тапети с героите от Мечо Пух. Рафтовете бяха претъпкани с фигурки на животни и книги, тъй като съвременните родители знаеха колко е важно да четат на децата си. Веднага щом Норма и Аманда пристигнеха за обяд, щеше да ги отведе на горния етаж и да им покаже всичко.

Лошото беше, че не се чувстваше добре. Всъщност последните няколко дни страдаше от лека треска. Наоколо всичко бе сковано от студ, както всеки път преди празниците. Гърбът я болеше непоносимо и понякога й се струваше, че не може да помръдне. Все по-трудно понасяше тежестта на огромния си корем. Често изпитваше неприятното усещане, че ще се пръсне на парчета.

Слезе на първия етаж, спря пред огледалото в коридора и се обърна да огледа профила си. Беше станала като слон! Наблюдавайки я как наедрява ден след ден, Питър непрекъснато се шегуваше с нея. Харесваше му да усеща как близнаците се обръщат и ритат. Но през последните няколко дни това ставаше все по-рядко. Сигурно се хранят, успокояваше я той. Вече са станали лакоми. Като нищо биха могли да ни разорят.

А домът й щеше да е толкова щастлив. Което вече се бе случило, тъй като Питър се радваше, че го бяха купили, дори повече от нея, въпреки всичките си предишни съмнения. Неговият кабинет, какъвто винаги е искала да му осигури, беше с изглед към онова, което след време щеше да стане градина. Не се съмняваше, че баща й ще им помогне. Розите щяха да стоят чудесно до оградата, защото там беше най-слънчево. Бюрото му бе поставено до сенчестата страна на прозореца, така че да може да рисува на естествена светлина. А за вечерите, през които щеше да работи, му намери чудесен лампион с два абажура.

За момент остана така, обзета от приятни мисли. Той наистина вървеше нагоре, след като реставрира старата дървена църква и се бе заел да преустройва фабриката за трикотаж в обществена сграда. Освен това сериозно обмисляше предложението на Еймъс.

Внезапно седна. Отново тази болка в гърба й, която ставаше все по-остра от ден на ден. Но сега беше нещо съвсем различно! Това е контракция. Тя извика и вкопчи ръце в облегалката на стола. След минута поутихна, после изчезна съвсем. Тогава, треперейки от уплаха, Сесил се изправи.

Сигурно е от преумора, помисли си тя. За бога, това не е първият мускулен спазъм, който усещаше! Всички спортисти, а тя винаги се бе занимавала активно със спорт, понякога изпитват тази рязка, режеща болка.

Беше почти дванайсет и половина, а двете мускетарски винаги бяха точни. Все пак имаше достатъчно време да сложи гирляндите на входната врата и да закачи коледния венец. Точно в този момент съседката й Джуди Милър мина покрай къщата и свали стъклото на колата.

— Как си? Имаш ли още болки или контракции?

— Не много, но последната преди няколко минути беше твърде силна.

— На всяка цена трябва да отидеш при лекаря си, Сел. Ако не друго, поне му позвъни и се посъветвай с него.

— Тази седмица е извън града, а аз изобщо не познавам другия, който го замества. Ще изчакам, докато се върне. Не се безпокой, нищо ми няма.

— Не съм съвсем сигурна.

— Не ми харесва да съм от онези бременни, които будят мъжете си в полунощ и ги пращат да им купуват ягоди, сладолед и не знам още какво.

— Все пак постъпваш глупаво. Каза ли на Питър?

— Не. Защо да го тревожа заради някакви болки? Погледни ме, станала съм като слон. Което не е изненадващо, нали?

— Не знам. Нито аз, нито ти сме лекари. Но ако не кажеш на съпруга си, ще го направя аз.

— Добре, добре. Сигурно си права. Ще поговоря с него още днес следобед. Може би ще се прибере по-рано.

— На твое място не бих отлагала. Казвам ти, не се дръж като глупачка.

— Дадено. Обещавам.

Остана загледана, докато колата изчезна от погледа й. Джуди сигурно е права. Все пак не може да очаква да стигне до деветия месец на бременността си без никакви оплаквания. Но от друга страна, докторът сигурно ще знае дали… О, господи! Ето че започва пак.

Болката разкъсваше гърба й. Не, не гърба, а огромната издатина, където лежаха бебетата. Беше нечовешка и тя чу собствените си крясъци и ехото, което им отвръща.

Оставяйки входната врата широко отворена, притиснала с две ръце големия си корем, Сесил се втурна нагоре по стълбите, като хлипаше и се молеше. Тичаше ужасена и почти обезумяла, докато стигна до банята, удари главата си във ваната, всичко около нея се обгърна от тъмнина и тя припадна.

 

 

Норма чакаше Аманда в колата си, паркирана недалеч от магазина, и се питаше защо понякога изпитва смътно съжаление към нея. Причината беше напълно необяснима. Трябваше само да си я спомни, когато за първи път пристигна в дома на семейство Болсън, понесла стария си окъсан куфар, а после да си я представи сега, вече омъжена жена със собствена къща, със съпруг, безумно влюбен в нея, и работа, която й доставяше удоволствие. Тогава защо?

Нейният дефект, който тя приемаше като недъг, беше направил Норма невероятно чувствителна към нюансите, които другите хора не забелязваха. Дори когато стоеше пред класа си и преподаваше латинска граматика, с някакво кътче на съзнанието си винаги можеше да разпознае прикритата подигравка или приближаващ проблем. Така например дълго време се бе озадачавала от неугледния вид на едно момиче на име Джеси, което със сигурност би могло да си позволи да изглежда по-добре. Докато един ден, когато майка му дойде в училище с вид на модел, й стана ясно, че Джеси е нещастна, необичана дъщеря.

Добре, но какви проблеми би могла да има Аманда? Ето и сега вървеше към нея, усмихваше й се и й махаше с ръка, с решителна крачка, красива, с гъсти къдрици, спускащи се над кашмирената яка.

— Умирам за нещо сладко — заяви с обичайната си жизненост. — Сесил със сигурност е купила страхотна торта за рождения ти ден. Цяла сутрин си мисля за това. Наистина ли хареса подаръка ми?

— Вече ти казах, че да. Даже съм го облякла — Норма разкопча сакото и показа бродираната блуза.

— Предложих на Сесил да й запазя една, за да я носи, след като роди, но… можеш ли да си представиш? Каза ми, че е прекалено скъпа.

— Какво пък, може би в момента е така.

— Сигурно се шегуваш. Като че ли има нещо, което да е прекалено скъпо за нея. Семейството й сигурно има милиони в сметката си. Не искам да кажа, че им завиждам…

Разбира се, че им завиждаше, при това още от мига, в който за първи път видя огромната им къща. Колко дълъг път изминахме от невинните дни в общежитието, когато перяхме дрехите си на ръка в банята и оставяхме недоядените парчета пица върху масата!

— Сега живеят само със заплатата на Питър. За което й се възхищавам впрочем.

— Ами, това са глупости. Биха могли да са по-пестеливи. Не си ли забелязала?

Без да отговори, Норма се съсредоточи върху пътя. Никога не се бяха обсъждали една друга, дори и за най-невинни неща. Но напоследък й правеше впечатление, че често се подмятаха хапливи забележки най-вече от страна на Аманда и почти никога или по-точно никога от страна на Сесил. Дано това да е прецедент. Добрите приятели не злословят зад гърбовете си.

Мълчанието й очевидно беше доста красноречиво, защото Аманда додаде припряно:

— Естествено това не ми влиза в работата, а ти знаеш колко обичам Сесил. Исках да кажа само, че прекалено много се съобразява с чувствата на околните, а не би трябвало да се лишава от нищо.

— Сигурна съм, че получава онова, което иска.

Продължиха напред мълчаливо, което беше необичайно за тях. От двете страни на улицата се издигаха красиви къщи с паркирани пред тях коли; имаше пързалка, препълнена от деца с вълнени шапки, а по тротоара се движеше млада двойка, разхождаща две ловни кучета. И внезапно в съзнанието на Норма сякаш се отвори някакъв прозорец.

Това беше то значи. Зеленото чудовище. Сега, когато имаше повече от когато и да било в живота си, Аманда искаше още и още. Горката тя! И горката аз също! Дали наистина ми харесва да ходя на гости в дома на Сесил, където във всяка стая има по нещо, било то снимка на Питър или креватчетата на бебетата, което да ми напомня за онова, от което съм лишена? Всички ние, по свой начин, сме малко или много алчни. Може би това не важи за Сесил и Питър, тъй като животът при тях се подреди гладко, но е вярно за всички останали.

— Тя ни очаква — отбеляза Аманда, щом колата забави ход. — Виж, оставила е входната врата отворена.

— В този студ?

Двете влязоха, затвориха вратата и извикаха:

— Пристигнахме! При това само с пет минути закъснение.

Не последва никакъв отговор.

— В кухнята ли си?

Обходиха целия първи етаж, без да престават да викат, и спряха в подножието на стълбището.

— Сесил? Сел? Къде си?

Когато отново никой не отговори, момичетата си размениха тревожни погледи.

— Крадци? — прошепна Норма.

— Те не биха оставили входната врата отворена.

Сърцето на Норма заби учестено. Във въздуха увисна неизречен въпрос.

— Може би си подремва. Ще ида да проверя.

— Тук е толкова зловещо. Не се качвай горе, Аманда.

Ала Аманда беше смела и на Норма не й оставаше нищо друго, освен да я последва. На горния етаж първото нещо, което им се наби на очи, беше зеещата врата на банята. И веднага след това Сесил, просната в безсъзнание на пода сред огромна локва кръв.

 

 

Това беше най-ужасната седмица. Един изключителен отрязък от време, който Норма щеше да запомни и да преживява до края на живота си, с всеки един детайл, с всяко лице и всеки глас, дори със студа, който се открояваше на фона на неописуемия й страх. Сякаш се върна в деня, когато майка й почина или когато съседско семейство изгуби сина си в самолетна катастрофа над Атлантическия океан и цялата улица скърбеше заедно с тях.

Ако училището не беше затворено заради ваканцията, щеше да си намери оправдание да стои колкото може по-далече. Нищо друго нямаше значение, нито на този континент, нито по цялото земно кълбо, освен това, че Сесил щеше да оживее. Наистина ли е била толкова наивна да си въобразява, че Сесил и Питър са надарени с някаква благословия, която ще ги предпазва от всякакви беди през целия им живот?

Тя лежеше на едно от онези високи бели болнични легла, които по някаква причина винаги напомняха на Норма за мраморния саркофаг, върху който е положена отдавна умряла кралица, чието младежко лице предизвиква съчувствие. До нея седеше Питър, застинал и бледен, сякаш издялан от камък. Пръстите му стискаха ръката на жена му, а погледът му бе като закован върху лицето й.

— Не знам дали изобщо се прибира — отвърна сестрата на въпроса на Норма. — Когато си тръгвам вечер, той е тук, а щом дойда на работа на другата сутрин, отново го заварвам до леглото й.

По време на едно от дневните й посещения той й каза:

— Кръвното й налягане е много нестабилно. Едва днес научих, че е получила някаква инфекция. Но каква е причината? Те само говорят и говорят. В края на краищата стигат до някакви „вродени малформации“, от което не ми става по-ясно. Знам само, че това е ужас… Извини ме, не разсъждавам много трезво — гласът му беше неестествен, а лицето му от мъртвешки бледо ставаше болезнено червено. — Какво ще правя, ако тя…?

Това страдание сигурно беше по-тежко от преживяното от Сесил, защото тя поне можеше да поспи и без да съзнава ужаса на Питър, говореше единствено за загубата на бебетата.

— Тя не осъзнава, че ще може да има други деца — хлипаше той. — Това е разликата между нас. А мен това не ме интересува. Наистина. Интересува ме единствено тя… още от първия ден…

Да изгубиш себе си в друго човешко същество, размишляваше Аманда, да се чувстваш толкова свързан с него, означава да отвориш душата си за такава скръб. Тогава защо всички копнеем точно за това? Все пак, ако можех да го преживея поне веднъж, бих поела риска!

И пристъпвайки на пръсти, тя излезе от стаята.

 

 

Най-после, благодарение на чудото, сътворено от антибиотиците, Питър отведе Сесил у дома. Беше мъглива, влажна утрин, чиято тишина само от време на време се нарушаваше от далечен крясък на гарван. Докато ги чакаше, Норма подреди горния етаж, прибра всички играчки от рафтовете в детската и затвори вратата, за да не може приятелката й да види тъжната стая. Какво друго може да направи един мускетар, освен да предложи помощта си, когато е нужна?

Долу Аманда приготвяше лек обяд.

— Странно — каза тя, щом Норма влезе в кухнята. — Сестра ми има още едно дете, въпреки че нито го иска, нито може да го издържа. Струва ми се нелогично, не намираш ли?

— Питам се дали Сесил ще може да забременее отново.

— Още един въпрос без отговор. А, колата завива по алеята. Пристигнаха.

Облегната на Питър, Сесил изкачи бавно стъпалата пред входната врата.

— И двете сте тук! — извика тя. — О, толкова мило от ваша страна!

— Наистина ли не си очаквала да ни видиш? Ние сме трите мускетарки, нали помниш.