Яни Симеонов
Поляната

— Далеч си стигнал — каза старецът. — Тук вече отдавна никой не идва.

— Никой… — повтори учудено странникът.

— Съвсем никой. Последният път беше преди повече от сто години. Но тогава човекът просто се беше изгубил.

— Как така изгубил? Нима някой може да попадне тук случайно?

— Случайно едва ли, просто той не знаеше за това място, не го търсеше, дори не беше чувал за него. Мястото го намери само. Нещата се случват, независимо от нашите мисли и желания — колкото и понякога да не ни се иска.

— Аз вървях дълго, търсех, лутах се, преминах през различни изпитания и ето ме тук, при теб, Вълшебника, и при поляната на Великия Преход.

— Да, чувал съм, че я наричат така — усмихна се старецът. — Но тя няма име, тя е просто едно тихо и спокойно място, където никога нищо не се случва. А колкото до Вълшебника, той отдавна си отиде…

— За много хора тя е най-висшата цел в живота — възрази странникът. — Вярно, пътят към нея е скрит и толкова таен, че почти никой не може да го открие. Затова и никой не идва.

— Ела — каза старецът, — нека ти покажа нещо.

Прекосиха поляната и застанаха на ръба на висока скала. Мястото беше противоположно на онова, от което беше дошъл странникът.

— Погледни натам. Оттук се вижда всичко. Съвсем ясно. Светът е пред теб. Можеш да разгледаш всяко едно място с най-големи подробности.

— Но това сигурно е някаква магия! — възкликна странникът. Как така оттук ние виждаме всичко, а нас и поляната никой, колкото и да търси!? Нима е толкова просто!? Аз дълго търсих, гледах навсякъде — и нагоре, и под земята, дори и във водата. Това място не се вижда отникъде.

— Да, забравих да ти кажа, че поляната не се вижда с погледа, с който гледаш, когато си в света, там долу.

— Говориш сигурно за Третото Око, за Мистичния Взор… — странникът беше отлично запознат с тайните науки, беше прочел много книги, посещавал беше различни духовни школи и кръгове.

— Няма такова око — отново се усмихна старецът. — Всъщност очите са същите — тези на лицето ти, но онова, което те виждат, не отива в ума.

— А къде?

— Никъде. Или ТАМ, където все още не си бил.

— Сега вече нищо не разбирам — почти безпомощно отговори странникът.

— Ти не разбираш, а и аз не мога да го обясня. Не е тайна, но в случая думите не вършат работа. Все едно да използваш тежки железни обувки, за да ходиш по водата.

— Но все пак, трябва да има някакъв начин, може би интуитивно, с внушение или на астрално ниво.

— Доста си прочел и научил, твоите железни обувки са наистина тежки — съчувствено отбеляза старецът. — Добре, както и да е, тогава нека все пак да опитам. — Привидно нещата от живота са динамични, движат се и се случват. Всъщност следват естествения си ход. Когато си малко дете, не ги съзнаваш, все едно те няма. После…

… после всичко остава както е било и преди, но ти вече си вътре в нещата с ума си, мислиш, живееш с илюзията, че всичко става според или против волята и желанията ти, имаш, нямаш, печелиш и губиш, търпиш, понасяш, радваш се, постигаш, падаш и ставаш. Ти си вътре, активно, с ум и воля…

… после нещата пак се случват, ноти вече си направил първите крачки в Покоя, макар още и не съвсем осъзнато. Казано накратко, Покоят и Равновесието са винаги там. Усещаш, че всичко се случва в твое ПРИСЪСТВИЕ, но без твое участие. Ти си само СВИДЕТЕЛ. Всъщност вече си тук, на Поляната. След това…

… след това всичко е както преди, но тогава на мястото на СВИДЕТЕЛЯ идва СЪЗЕРЦАТЕЛЯТ. Вече няма значение къде си. Тогава привидно пак си същият, но ходиш тихо, с леки стъпки, внимателно, сякаш стъпваш по тънък лед върху буен поток. Не се намесваш в събитията, не нарушаваш РАВНОВЕСИЕТО. Не смущаваш ГОЛЕМИЯ СЪН, ВЕЧНОТО И НЕИЗМЕННО СПОКОЙСТВИЕ. Това е вече изкуството да се живее в този свят и във всеки друг, където и да се озовеш. Поотделно или едновременно. Това е Нещо, което не се учи или преподава… просто се осъзнава…

… осъзнаване на РАВНОВЕСИЕТО, ПОКОЯ, ВЕЧНОТО НЕСМУТИМО ПРИСЪСТВИЕ… Вече няма истина и илюзия. Отражението на Луната в спокойното езеро е също толкова истинско, колкото и самата Луна. Нарисуваната картина е не по-лъжовна от живия оригинал.

— И това ли е всичко, нима е толкова просто!? Но аз не съм се променил. Същият съм, както преди!

— И да, и не. Щом си тук, вече не си същият. Но щом още питаш и се учудваш, все още си и предишният. Така и трябва да бъде. Не бягай от себе си, независимо какво усещаш. Без значение къде си стигнал. Дали си в светлина, или в непрогледен мрак. Всъщност всяка промяна е привидна. Но това е нещото, което предстои да усетиш.

— Нима има още нещо, което Съзерцателят трябва да учи?

— Не толкова да учи. После и той си тръгва и остава самото СЪЗЕРЦАНИЕ.

— И това ли е всичко?

— Не, това дори не е и началото.

— После, но не и накрая, нали? — странникът вече усещаше смисъла зад думите.

— Да, но всъщност край няма, както няма и безкрай. После изчезва и Съзерцанието. ОСТАВА ВЕЧНИЯТ ПОКОЙ, ВЕЧНИЯТ И НЕНАРУШИМ ПОКОЙ.

И двамата замълчаха. После старецът, сякаш само на себе си, каза:

— Е, сега тръгвам.

— Почакай — почти извика странникът, — а кой ще остане? Тук, на поляната, може да дойде някой!

— Нали ти си тук.

— Да, но какво да им казвам, аз не съм мъдър като теб.

— Никой не е мъдър, колкото и мъдро да звучи. Говори им каквото искаш, макар че щом са стигнали дотук, те вече нямат нужда от думи. Както и ти нямаше, но просто така се получи, започнахме да говорим за нещо, вече не помня за какво.

— А ти къде отиваш?

— Там, където още не съм бил, макар и да идвам Оттам.

Старецът се отдалечи по същата пътека, по която беше дошъл странникът. Пътеката, която водеше отново към света и по която внезапно можеш да се озовеш Там, където сякаш не си бил…

… ТАМ, ОТКЪДЕТО ИДВАТ НЕИЗКАЗАНИТЕ ДУМИ, НЕНАРИСУВАНАТА КАРТИНА, ЗВУКЪТ ОТ КРИЛЕТЕ НА НОЩНА ПТИЦА, ПОЛЪХЪТ НА ВЯТЪРА, БЛАЖЕНСТВОТО НА МАЛКО ДЕТЕ В МАЙЧИНИЯ СКУТ, СПОКОЙНИЯТ СЪН В ЛОДКАТА СРЕД БУРНОТО МОРЕ…

… ТВОЯТ СОБСТВЕН ПОКОЙ… КОГАТО САМИЯТ ТЕБ ТЕ НЯМА…