Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Магьосникът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №2

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

Компютърна обработка: Ана Андонова

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0817–2

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Добре съм… — промърмори Софи. — Пусни ме, Джош.

— Но после очите й трепнаха и се затвориха отново.

Групичката се движеше тихо през гъстата мъгла с мирис на ванилия. Начело вървеше Скатах, а Никола — най-отзад. Докато се спускаха по стълбите, чуваха навсякъде около себе си тропота на ботуши, дрънченето на оръжия и приглушените команди на френските полицаи и специални части. Някои от тях минаваха опасно близо и на два пъти Джош бе принуден да приклекне, когато някоя униформена фигура профучаваше край тях.

Изведнъж от гъстата мъгла изплува Девата-воин, сложила късия си дебел показалец пред устните си. Водни капчици оросяваха щръкналата й червена коса, а бялата й кожа изглеждаше още по-бледа от обикновено. Тя посочи надясно със своето украсено с резба нунчаку. Мъглата се завихри и ненадейно разкри един жандарм, който стоеше почти право пред тях, достатъчно близо, за да го докоснат. Тъмната му униформа беше покрита с блестящи водни капки. Зад него Джош успя да различи група френски полицаи, струпани около нещо, което приличаше на старомодна въртележка. Всички те се взираха нагоре и момчето ги чу как мърморят отново и отново думата brouillard. Знаеше, че говорят за странната мъгла, която се бе спуснала внезапно над църквата. Жандармът държеше в ръка служебния си пистолет, насочил дулото към небето, но пръстът му беше леко свит над спусъка. Това още веднъж напомни на момчето в каква опасност се намираха — застрашени не само от нечовешките врагове на Фламел, а и от съвсем човешките му противници.

Те изминаха още може би около десетина крачки… и изведнъж мъглата изчезна. В един миг Джош носеше сестра си през гъстата мъгла, а после, сякаш бе преминал през някаква завеса, вече стоеше пред мъничка художествена галерия, кафене и магазинче за сувенири. Обърна се да погледне назад и откри, че се взира в плътна жълто-бяла стена от мъгла. Полицаите представляваха само неясни силуети в нея.

Скатах и Фламел излязоха от мъглата.

— Позволи на мен — рече Скати, като взе Софи от ръцете на Джош. Момчето се опита да възрази — Софи беше негова близначка и то носеше отговорност за нея, — но беше твърде изтощено. Прасците му вече се схващаха, а мускулите на ръцете му горяха от усилието да носи сестра си надолу по безбройните — както му се бе сторило — стъпала.

Джош се взря в яркозелените очи на Скатах.

— Тя ще се оправи ли?

Древната келтска Дева-воин отвори уста да отвърне, но Никола Фламел поклати глава, карайки я да замълчи. Постави лявата си длан върху рамото на Джош, но момчето се отдръпна от нея. Дори и да бе забелязал това, алхимикът не му обърна внимание.

— Тя просто има нужда от сън. Усилията, които положи, за да призове мъглата толкова скоро, след като разтопи тулпата, е изцедило и последните остатъци от физическите й сили — каза Фламел.

— Ти я накара да направи мъглата — изрече Джош бързо. В гласа му се долови обвинителна нотка.

Никола разпери ръце.

— Какво друго можех да сторя?

— Ами… не знам — призна момчето. — Но трябва да има нещо, което би могъл да направиш. Виждал съм те да хвърляш копия от зелена енергия.

— Мъглата ни позволи да избягаме, без да нараним никого — каза Фламел.

— Освен Софи — отвърна горчиво Джош.

Алхимикът го изгледа продължително, после се извърна.

— Да вървим. — Той кимна към една странична уличка, която се спускаше стръмно надолу, и те забързаха в нощта.

Скатах носеше без усилие Софи, а Джош се опитваше да не изостава. Нямаше да се отдели от сестра си.

— Накъде? — попита Скати.

— Трябва да се махнем от улиците — промърмори Никола. — Изглежда, че всеки жандарм в града е хукнал към „Сакре Кьор“. Видях също така хора от специалните части и цивилни полицаи, за които предполагам, че са от тайните служби. След като разберат, че не сме в църквата, вероятно ще отцепят района и ще го претърсят улица по улица.

Девата-воин се усмихна леко и дългите й резци се мярнаха за миг между устните.

— А нека си го признаем, ние не сме съвсем незабележими.

— Трябва да намерим място, където… — започна Никола Фламел.

Полицаят, който изскочи иззад ъгъла, изглеждаше на не повече от деветнайсет години — висок и слаб като върлина, с румени бузи и едва наболи мустаци над горната устна. Едната му ръка бе поставена върху кобура, другата притискаше фуражката му. Той се закова намясто точно пред тях, като успя да изквичи изненадано, докато се мъчеше трескаво да измъкне пистолета си.

— Hey! Arretez![1]

Никола се хвърли напред и Джош видя как зелената мъгла потече от дланта на алхимика, преди пръстите му да докоснат гърдите на жандарма. Изумрудена светлина запламтя около тялото на полицая, очертавайки го в яркозелено, а после мъжът просто се свлече на земята.

— Какво направи? — попита Джош с уплашен шепот. Той гледаше неподвижно лежащия млад полицай и изведнъж го побиха тръпки и му се догади. — Нали не… нали не го уби?

— Не — отговори уморено Фламел. — Само претоварих аурата му. Прилича малко на електрошок. Не след дълго ще се събуди с главоболие. — Възрастният мъж притисна пръсти към челото си, масажирайки го малко над лявото око. — Надявам се да не е толкова силно като моето — добави той.

— Нали знаеш — рече мрачно Скатах, — че твоята малка демонстрация ще разкрие местоположението ни на Макиавели? — Ноздрите й се бяха разширили и Джош вдиша дълбоко; въздухът около тях миришеше на мента — отличителният аромат на силата на Никола Фламел.

— Какво друго можех да направя? — възропта Фламел. — Твоите ръце бяха заети.

Скати сви устни с отвращение.

— Можех да се справя с него. Не помниш ли кой те измъкна от затвора на „Лубянка“[2], с оковани зад гърба ръце?

— За какво говорите? Къде е тази Лубянка? — попита объркано Джош.

— В Москва. — Никола хвърли кос поглед към него. — Не питай, това е дълга история — измърмори той.

— Щяха да го разстрелят като шпионин — рече весело Девата-воин.

— Много дълга история — повтори Фламел.

Докато следваше Скатах и алхимика по криволичещите улички на Монмартър, Джош си припомни как едва предния ден Джон Дий му беше описал Никола Фламел.

„През живота си Фламел е сменил много професии: лекар и готвач, книжар, войник, учител по различни езици и химия, пазител на закона и крадец. Но той е и винаги е бил лъжец, шарлатанин и мошеник.“

„И шпионин“ — добави Джош. Зачуди се дали Дий знаеше за това. Момчето хвърли поглед към този съвсем обикновен на вид човек. Със своята късо подстригана коса и бледите си очи, с черната си тениска под износеното черно кожено яке, той би могъл да мине незабелязан по всяка улица във всеки град на света. И въпреки това, Фламел бе всичко друго, но не и обикновен. Беше роден през 1330 година и твърдеше, че работи за доброто на човечеството, като пази Сборника далече от Дий и загадъчните, ужасяващи създания, на които служи той — Тъмните древни.

Но на кого служеше алхимикът, зачуди се Джош. И кой всъщност беше безсмъртният Никола Фламел?

Бележки

[1] Хей! Спрете! (фр.) — Б.пр.

[2] Разговорното наименование на главната квартира на КГБ в Москва, на Лубянския площад. — Б.пр.