Майкъл Скот
Магьосникът (53)

Глава 52

Софи се затича.

Вече не се страхуваше, не й се гадеше и не чувстваше слабост. Просто трябваше да стигне до брат си. Джош се намираше право пред нея, в една стая в края на тунела. Можеше да види как златното сияние на аурата му разпръсква мрака, да надуши апетитния аромат на портокали.

Тя мина покрай Никола, Жана и Сен Жермен, без да обръща внимание на виковете им да спре, и се втурна към сияещия сводест вход. Открай време я биваше в бягането и държеше рекорда на сто метра в повечето училища, които бе посещавала, но сега направо летеше по коридора. И с всяка стъпка аурата й, подхранвана от нейния гняв и решителност, растеше около нея, искряща и пропукваща. Усилените й сетива лумнаха — зениците й се свиха до точици, а после се разшириха до сребърни дискове и сенките моментално изчезнаха; тя можеше да вижда сумрачните катакомби до последния стряскащ детайл. Ноздрите й бяха връхлетени от множество миризми — змия и сяра, гнилоч и плесен, — но най-силен от всички бе портокаловият аромат от аурата на брат й.

И момичето разбра, че е закъсняло: той беше пробуден.

Без да обръща внимание на мъжа, който се бе присвил на земята извън стаята, Софи се втурна през вратата… и аурата й моментално се втвърди в метална черупка, преди пламтящи дъги от златен огън да отскочат от стените и да се разбият в нея. Тя се олюля от удара на енергията. Хвана се за вратата, за да не бъде изблъскана назад в коридора.

— Джош — промълви, смаяна от гледката пред себе си.

Близнакът й бе коленичил на земята пред съществото, което можеше да бъде само Марс. Огромният Древен бе вдигнал в лявата си ръка един широк меч, чийто връх докосваше тавана, докато дясната бе обхванала главата на Джош. Аурата на брат й пламтеше като горски пожар, обгръщайки го в пашкул от златна светлина. Жълт огън се виеше около него, мятайки топки и камшици от енергия. Те се разбиваха в стените и тавана, откъсвайки парчета пожълтяла кост и разкривайки бялото отдолу.

— Джош! — изкрещя Софи.

Богът бавно извърна глава и я прониза с ярките си червени очи.

— Върви си — заповяда Марс.

Софи поклати глава.

— Не и без моя брат-близнак — каза тя през стиснати зъби. Нямаше да изостави брат си; никога не би направила това.

— Той вече не е твой близнак — каза меко Марс. — Сега сте различни.

— Той винаги ще е мой близнак — каза Софи простичко.

Пристъпи по-навътре в стаята и изпрати вълна от леденостудена сребърна мъгла, която заля брат й и Древния. Тя засъска и зацвърча при допира си до аурата на Джош и от него се заиздига мръснобял дим, който се събра под тавана. Мъглата замръзна по твърдата кожа на Марс и ледените кристали заблещукаха в кехлибарената светлина.

Богът бавно сведе меча си.

— Имаш ли някаква представа кой съм аз? — попита той. Гласът му беше тих, почти нежен. — Ако имаше, щеше да се страхуваш.

— Ти си Марс Ултор — отвърна бавно Софи, черпейки информация от знанието на Вещицата. — А преди римляните да започнат да те почитат, гърците са те познавали като Арес, а пък още по-рано вавилонците са те наричали Нергал.

— Коя си ти? — Ръката на Древния се дръпна от главата на Джош и в същия миг аурата на момчето угасна, както и огньовете.

Джош се олюля и Софи се наведе да го хване, преди да се е строполил на земята. Още щом го докосна, собствената й аура изчезна, оставяйки я беззащитна. Но тя вече не се боеше; не чувстваше нищо, освен облекчение, че отново е със своя близнак. Приклекна на земята, прегърнала брат си, и вдигна очи към извисяващия се над нея бог на войната.

— А преди да станеш Нергал, си бил защитник на човечеството: бил си Уицилопочтли^[1]. Ти си отвел хората роби на безопасно място, когато Дану Талис е потънал под вълните.

Богът залитна назад. Краката му се блъснаха в плинта и той седна изведнъж. Масивният камък се напука под огромната му тежест.

— Откъде знаеш това? — попита той и в гласа му се долови нещо, приличащо на страх.

— Защото си бил заедно с Вещицата от Ендор. — Тя се изправи, вдигайки брат си на крака. Очите й бяха отворени, но се бяха извъртели нагоре, така че се виждаше само бялото. — Вещицата ми даде всичките си спомени — добави Софи. — Знам какво си направил… и защо те е проклела. — Тя протегна ръка и докосна твърдата като камък кожа с върха на пръста си. Прескочи една искра. — Знам защо е направила това с аурата ти.

Софи преметна ръката на Джош през рамото си и обърна гръб на бога на войната.

Фламел, Сен Жермен и Жана бяха пристигнали и стояха струпани на входа. Мечът на Жана беше насочен небрежно към Дий, който лежеше на пода, без да помръдва: Никой не продума.

— Щом имаш знанието на Вещицата в себе си — каза Марс напрегнато, почти умолително, — значи знаеш нейните заклинания и магии. Знаеш как да премахнеш това проклятие.

Никола бързо излезе напред, за да поеме Джош от ръцете на Софи, но тя отказа да пусне брат си. Хвърли поглед през рамо към бога и каза много тихо:

— Да, знам как да го премахна.

— Направи го тогава — заповяда Марс. — Направи го и ще ти дам каквото поискаш. Мога да ти дам всичко!

Софи се замисли за момент.

— Можеш ли да ми отнемеш пробудените сетива? Можеш ли да направиш мен и брат ми отново нормални?

Настъпи дълга тишина, преди богът да заговори отново.

— Не. Това не мога да направя.

— Значи не можеш да направиш нищо за нас. — Софи се извърна и заедно със Сен Жермен помогна на Джош да излезе в коридора. Жана се измуши след тях и само Фламел остана да стои на вратата.

— Чакай! — Гласът на бога се повиши и цялата стая затрепери. Фобос и Деймос излязоха крадешком иззад напукания плинт, като бъбреха шумно. — Ще обърнеш това проклятие, иначе… — започна богът.

Никола пристъпи напред.

— Иначе какво?

— Никой от вас няма да излезе жив от тези катакомби — излая Марс. — Няма да го позволя. А аз съм Марс Ултор! — Затулените очи на бога пламнаха в кървавочервено и той направи крачка напред, размахвайки големия меч пред себе си. — Кой си ти, че да ме отричаш?

— Аз съм Никола Фламел. А ти — добави той — си Древен, който е направил грешката да си мисли, че е бог. — Щракна с пръсти и искрящи изумрудени прашинки се спуснаха към костения под. Плъзнаха по гладко полираната повърхност, оставяйки тънки зелени нишки в старото жълто. — Аз съм Алхимика и нека ти представя най-голямата тайна на алхимията: преобразуването. — А после се обърна към коридора и изчезна в сенките.

— Не! — Марс направи крачка напред и веднага затъна до глезен в пода, който изведнъж бе станал мек като желе. Богът направи още една несигурна стъпка, а после загуби опора, когато земята се разтопи под тежестта му. Политна напред и се стовари с тътен върху пода, пращайки пръски желеобразна кост към стените. Мечът му отсече голямо парче от стената там, където преди миг бе стоял Фламел. Марс се мъчеше да намери опора, но подът беше като мърдащо тресавище от лепкава полутечна кост. Надигайки се на ръце и колене, богът изви глава да погледне към Дий, който бавно изпълзяваше от течността към вратата.

— Това е твое дело, Магьоснико! — изрева той яростно и цялата стая затрепери от гнева му. Посипа се прах от кости и ситни късчета древен камък. — Теб ще държа отговорен.

Дий се изправи с олюляване и се подпря на рамката на вратата, отръска лепкавото желе от дланите си и ги избърса в съсипаните си панталони.

— Доведи ми момичето и момчето — изръмжа Марс — и може да ти простя. Доведи ми близнаците. Иначе…

— Иначе какво? — попита меко Магьосника.

— Ще те погубя: дори твоят Древен господар няма да може да те опази от гнева ми.

— Не смей да ме заплашваш! — озъби му се грозно Дий. — Освен това нямам нужда моят Древен да ме пази.

— Страхувай се от мен, Магьоснико, защото ме направи свой враг.

— Знаеш ли какво правя с онези, които ме заплашват? — попита Дий, а акцентът му се усили. — Унищожавам ги! — Стаята изведнъж се изпълни с воня на сяра, а после костените стени започнаха да се топят и разтичат като мек сладолед. — Фламел не е единственият алхимик, който познава тайната на преобразуването — добави той, докато таванът омекваше и се втечняваше, и дълги нишки от него се проточиха към пода, покривайки Марс с лепкава течност. После костта закапа на големи жълти капки.

— Убийте го! — изквича Марс.

Фобос и Деймос се метнаха от плинта върху гърба на Древния с оголени зъби и нокти, а големите им очи бяха вперени в Дий.

Магьосника изрече една-единствена дума на силата и щракна с пръсти: течната кост моментално се втвърди.

Николо Макиавели се появи на вратата. Скръсти ръце и огледа стаята. По средата й, застинал, докато се опитваше да се надигне от пода, с двата сатира на гърба си, стоеше Марс Ултор, превърнат в кост.

— Изглежда, парижките катакомби си имат още една загадъчна костена статуя — рече кротко италианецът. Дий се обърна и тръгна по тунела. — Първо — убиваш Хеката, а сега — и Марс — продължи Макиавели. — А пък аз си мислех, че трябва да си на наша страна. Нали осъзнаваш — извика той след Магьосника, — че и двамата сме мъртви? Не успяхме да заловим Фламел и близнаците. Нашите господари няма да ни простят това.

— Още не сме се провалили — отвърна Дий. Вече беше почти в края на коридора. — Знам къде излиза този тунел. Знам как можем да ги заловим. Той спря и погледна назад, а когато заговори, думите му излизаха бавно, почти неохотно. — Само че, Николо, трябва да действаме заедно. Трябва да обединим силите си.

— Какво смяташ да правиш? — попита Макиавели.

— Двамата заедно можем да освободим Пазителите на града.