Майкъл Скот
Магьосникът (5)

Глава 4

— Добре дошъл отново в Париж, Алхимико.

Софи и Джош подскочиха. Макиавели още бе твърде далече, за да се чува толкова ясно. Странно, но гласът като че ли идваше отнякъде зад тях. Те се обърнаха да погледнат, но видяха само две зелени метални статуи, покрити с ръждиви петна, които се извисяваха над трите арки пред входа на църквата: отдясно — жена върху кон, държаща меч във вдигнатата си ръка, а отляво — мъж със скиптър.

— Чаках те. — Гласът като че ли идваше от статуята на мъжа.

— Евтин фокус — рече презрително Скати, като изчопляше ивици восък от металните носове на ботушите си. — Това си е чисто и просто вентрилоквизъм.

Софи се усмихна глуповато.

— Стори ми се, че говори статуята — призна си тя смутено.

Джош се канеше да се присмее на сестра си, но бързо размисли.

— Предполагам, че това не би ме изненадало.

— Добрият доктор Дий ви праща поздрави. — Гласът на Макиавели продължаваше да витае във въздуха около тях.

— Значи е оцелял след Охай — каза разговорливо Никола, без да повишава глас. Изпъна се и небрежно сложи ръце зад гърба си, като хвърли кос поглед към Скатах. После пръстите на дясната му ръка заиграха върху дланта на лявата.

Скати издърпа близнаците надалече от алхимика и тримата бавно се оттеглиха под сенчестите арки. Застанала между Джош и Софи, Девата-воин преметна ръце през раменете им — от докосването аурите им заискриха в сребърно и златно — и доближи главите им.

— Макиавели. Майсторът на лъжите. — Шепотът на Скати беше като съвсем лек полъх в ушите им. — Не бива да ни чуе.

— Не мога да кажа, че се радвам да ви видя, синьор Макиавели. Или в момента сте мосю Макиавели? — каза тихо Фламел, опрян на балюстрадата, като се взираше надолу по белите стъпала към Николо, който все още изглеждаше дребен в далечината.

— През този век съм французин — отвърна Макиавели, а гласът му се чуваше ясно. — Обичам Париж. Това е любимият ми европейски град — след Флоренция, разбира се.

Докато говореше, алхимикът държеше ръцете зад гърба си, така че другият безсмъртен да не ги вижда. Пръстите му се движеха, извършвайки сложна поредица от почуквания.

— Магия ли прави? — прошепна Софи, гледайки ръцете му.

— Не, говори ми — каза Скати.

— Как? — промълви Джош. — С магия? С телепатия?

— С АЕЗ: Американския език на знаците.

Близнаците се спогледаха набързо.

— Американският език на знаците ли? — попита Джош. — Той знае езика на знаците? Откъде?

— Вие май все забравяте, че е живял много дълго — отвърна Скатах с усмивка, която разкри вампирските й зъби. — Впрочем той е помогнал за създаването на френския език на знаците през XVIII век — добави тя небрежно.

— Какво казва? — попита нетърпеливо Софи. Не можеше да открие никъде в паметта на Вещицата знанието, необходимо, за да си преведе жестовете на възрастния мъж.

Девата-воин се намръщи и устните й се раздвижиха, докато оформяше една дума.

— Софи… brouillard… мъгла — преведе тя. Поклати глава. — Софи, той те моли за мъгла. В това няма никакъв смисъл.

— За мен има — каза момичето, щом дузина образи на мъгла, облаци и пушек прелетяха през ума му.

Николо Макиавели спря на стъпалата и си пое дълбоко дъх.

— Моите хора са обкръжили целия район — каза той и пак тръгна бавно към алхимика. Леко се беше задъхал и сърцето му биеше учестено; наистина трябваше да поднови посещенията си във фитнес залата.

Създаването на восъчния тулпа го беше изтощило. Никога преди не бе правил толкова голям, и то от купето на автомобил, носещ се с рев по тесните, криволичещи улички на Монмартър. Решението не беше елегантно, но просто трябваше да задържи Фламел и спътниците му в църквата, докато стигне дотам, и бе успял. Сега базиликата беше обкръжена, още жандарми идваха насам, а той бе привикал всички налични агенти. Като шеф на тайните служби, властта му беше почти безгранична и Николо бе издал заповед да се наложи информационно затъмнение. Гордееше се, че има пълен контрол над емоциите си, но трябваше да признае, че в момента се чувстваше доста развълнуван; скоро щеше да арестува Никола Фламел, Скатах и децата. Щеше да успее там, където Дий се бе провалил.

По-късно щеше да накара някой от неговото министерство да пусне на пресата информация, че са били заловени крадци, нахлули в национален паметник на културата. Към зазоряване — точно навреме за ранните сутрешни издания — щеше да бъде подаден и втори доклад, описващ как по пътя към полицейския участък отчаяните пленници са надвили стражата и са избягали. Никога повече нямаше да ги видят.

— Сега вече те пипнах, Никола Фламел.

Алхимикът застана в края на най-горното стъпало и пъхна ръце в задните джобове на износените си черни джинси.

— Мисля, че последния път, когато заяви същото, тъкмо се готвеше да нахлуеш в гробницата ми.

Потресен, Макиавели се закова на място.

— Откъде знаеш това?

Преди повече от триста години, в потайна доба той бе разбил гробницата на Никола и Пернел, търсейки доказателство, че алхимикът и жена му наистина са мъртви, и опитвайки се да разбере дали са били погребани заедно с „Книгата на Авраам Мага“. Италианецът не беше особено изненадан да открие, че и двата ковчега са пълни с камъни.

— Ние с Пери бяхме зад гърба ти и се криехме в сенките. Стояхме толкова близо, че можехме да те докоснем, когато повдигна капака на гробницата ни. Знаех, че някой ще дойде, но и през ум не ми минаваше, че ще си ти. Признавам, че бях разочарован, Николо — добави Фламел.

Белокосият мъж продължи да се изкачва по стъпалата на „Сакре Кьор“.

— Ти винаги си ме мислил за много по-добър човек, отколкото съм, Никола.

— Вярвам, че във всекиго има нещо добро — прошепна Фламел, — дори и в теб.

— Не и в мен, Алхимико, вече не, и то доста отдавна. — Макиавели спря и посочи към полицаите и тежковъоръжените мъже в черно облекло от френските специални части, които се събираха в подножието на стълбите. — Хайде. Предай се. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Нямаш представа колко много хора са ми казвали същото — рече тъжно Никола. — И винаги са лъгали — добави той.

Гласът на Макиавели стана по-твърд:

— Можеш да се разправяш с мен или с доктор Дий. А знаеш, че английският Магьосник никога не е имал търпение.

— Има още един вариант — отвърна Фламел, като сви рамене. Тънките му устни се разтеглиха в усмивка. — Мога да не се разправям с нито един от вас. — Той се извърна наполовина, но после пак погледна към Макиавели и изражението на лицето му накара безсмъртния италианец да направи крачка назад. За миг нещо древно и неумолимо проблесна в бледите очи на алхимика, които искряха в ярко изумруденозелено. Сега гласът на Фламел беше спаднал до шепот, но въпреки това Макиавели го чуваше ясно. — Най-добре ще е ние двамата никога повече да не се срещаме.

Белокосият мъж опита да се изсмее, но смехът му излезе треперлив.

— Това звучи като заплаха… а повярвай ми, ти не си в положение да отправяш заплахи.

— Не е заплаха — каза Никола и се дръпна от горното стъпало. — Обещание е.

Хладният и влажен нощен парижки въздух внезапно се изпълни със силния аромат на ванилия и Николо Макиавели разбра, че нещо ужасно се е объркало.

Изпънала снага, със затворени очи и с прибрани към тялото ръце с обърнати навън длани, Софи Нюман си пое дълбоко дъх, мъчейки се да успокои препускащото си сърце и да остави ума си да блуждае. Когато я беше увила като мумия с превръзки от втвърден въздух, Вещицата от Ендор бе вложила в нея хилядолетно знание само за броени секунди. На момичето му се бе сторило, че главата му се издува, докато умът му се пълнеше със спомените на Вещицата. Оттогава го мъчеше главоболие, вратът му беше схванат и усещаше тъпа болка зад очите си. Преди два дни Софи беше обикновена американска тийнейджърка и главата й бе пълна с мисли за нормални ежедневни неща: домашни, училищни проекти, най-новите песни и музикални клипове, момчетата, които харесваше, телефонни номера и уеб адреси, блогове и URL^[1].

А сега знаеше неща, които никой никога не биваше да узнава.

Софи Нюман притежаваше спомените на Вещицата от Ендор; знаеше всичко, което Вещицата беше виждала, всичко, което бе правила през хилядолетията. В главата й цареше хаос: смесица от мисли и желания, наблюдения, страхове и копнежи, объркана каша от странни гледки, ужасяващи образи и неразбираеми звуци. Сякаш бяха миксирали и излъчили едновременно кадри от хиляда филма. А сред тази плетеница от спомени бяха разпръснати безброй случаи, в които Вещицата бе използвала своята необикновена сила — Въздушната магия. Единственото, което трябваше да направи Софи, бе да намери момент, когато Вещицата е използвала мъгла.

Но кога, къде и как да го намери?

Софи се абстрахира от гласа на Фламел, който говореше на Макиавели, от киселата миризма на страх, излъчваща се от брат й, и дрънченето на мечовете на Скатах, и съсредоточи мислите си върху мъглата.

Сан Франциско често бе мъглив и тя бе виждала моста „Голдън Гейт“ да се подава от гъста като мляко мъгла. А миналата есен, когато със семейството си бе посетила катедралата „Сейнт Пол“ в Бостън, като излязоха на Тремънт Стрийт, откриха, че влажна мъгла е скрила напълно градския парк. Други спомени започнаха да се намесват: мъгла в Глазгоу, кълбяща се влажна мъгла във Виена, гъст зловонен жълт смог в Лондон.

Софи се намръщи — тя никога не бе ходила в Глазгоу, Виена или Лондон. Но Вещицата беше… а това бяха спомените на Вещицата от Ендор.

Образи, мисли и спомени — подобни на валмата от мъгла, които тя виждаше в главата си, — плуваха и се виеха. А после изведнъж се избистриха. Софи ясно си спомни как стои до една фигура, облечена в официални дрехи от XIX век. Виждаше я във въображението си: мъж с дълъг нос и високо чело, обрамчено от взела да се прошарва къдрава коса. Той седеше зад високо бюро с дебела купчина кремави листове пред себе си и топеше проста перодръжка в пълна до ръба мастилница. Отне й няколко секунди да осъзнае, че това не е някой от собствените й спомени, нито пък нещо, което е видяла по телевизията или на широкия екран. Тя си спомняше нещо, което бе направила и видяла Вещицата от Ендор. Като се обърна да разгледа по-добре фигурата, спомените на Вещицата я заляха: мъжът беше известен английски писател и тъкмо се канеше да започне работа над нова книга. Писателят вдигна очи и й се усмихна, после устните му се размърдаха, но не се чу никакъв звук. Тя се наведе над рамото му и го видя да написва думите:

„Мъгла навсякъде. Мъгла нагоре по реката… Мъгла надолу по реката…“^[2] с елегантен, закръглен почерк.

Зад прозореца на кабинета на писателя гъста и непрозрачна мъгла се кълбеше като дим пред мръсното стъкло, забулвайки всичко отвън с непроницаема пелена.

И ето че под портика на „Сакре Кьор“ в Париж въздухът стана мразовит и влажен, напоен с аромата на ванилов сладолед. Белота закапа от разперените пръсти на Софи. Ефирните струйки се къдреха надолу и се събираха в краката й. А зад затворените си очи тя гледаше как писателят топва перото в мастилницата и продължава.

„Мъгла, процеждаща се… мъгла, стелеща се… мъгла, капеща… мъгла в очите и гърлата…“

Гъстата бяла мъгла се лееше от пръстите на Софи и се разпростираше по каменните плочи, влачейки се като гъст пушек или издигайки се на дебели като въжета или тънки като паяжина струйки. Като се виеше и диплеше, тя премина между краката на Фламел и се затъркаля надолу по стълбите, ставайки по-голяма, по-гъста и по-тъмна.

* * *

Николо гледаше как мъглата се стича надолу по стълбите на „Сакре Кьор“ като мръсно мляко, как се сгъстява и нараства и в този момент разбра, че Фламел ще му се изплъзне. Докато го наближи, мъглата вече стигаше до гърдите му, влажна и с аромат на ванилия. Той вдиша дълбоко, разпознавайки мириса на магия.

— Забележително — каза Макиавели, но мъглата заглуши гласа му и притъпи грижливо отработеното френско произношение, разкривайки по-грубия италиански акцент под него.

— Остави ни на мира — прокънтя гласът на Фламел от мъглата.

— Това ми звучи като нова заплаха, Никола. Повярвай ми, нямаш никаква представа какви сили са се събрали в момента срещу теб. Евтините ти фокуси няма да те спасят. — Николо извади телефона си и натисна един номер за бързо набиране.

— Атакувайте! Атакувайте веднага! — Още докато говореше, той се заизкачва тичешком, движейки се безшумно със своите скъпи обувки с гьонени подметки, а в това време далече долу се чу тропотът на ботуши по камъка, щом събраните полицаи се втурнаха нагоре по стълбите.

— Оцелявал съм много дълго време. — Гласът на Фламел не идваше оттам, откъдето Макиавели очакваше. Той спря и взе да се обръща наляво-надясно, като се мъчеше да различи някакъв силует в мъглата.

— Светът се е променил, Никола — рече италианецът. — А ти — не. В Америка може и да ни се изплъзваше, но тук, в Европа, има прекалено много Древни, прекалено много безсмъртни хора, които те познават. Няма да успееш да останеш скрит задълго. Ще те намерим.

Макиавели изкачи на бегом последните няколко стъпала, които го отведоха право до входа на църквата. Там нямаше мъгла. Неестествената мъгла започваше от най-горното стъпало и се спускаше надолу, така че църквата сякаш плуваше като остров в море от облаци. Още преди да влезе тичешком в базиликата, италианецът знаеше, че няма да ги намери там: Фламел, Скатах и близнаците се бяха измъкнали.

Засега.

Но Париж вече не беше градът на Никола Фламел. Онзи град, който някога бе почитал него и жена му като закрилници на болните и бедните, онзи град, който бе кръстил улици на тяхно име, отдавна го нямаше. Сега Париж принадлежеше на Макиавели и на неговите господари, Тъмните древни. Взирайки се над древния град, Николо Макиавели се закле, че ще превърне Париж в капан — а може би дори и в гробница — за легендарния алхимик.