Майкъл Скот
Магьосникът (47)

Глава 46

Джош Нюман спря и преглътна тежко. Вече всеки момент щеше да повърне. Макар че под земята бе хладно и влажно, той се потеше, косата му бе залепнала за черепа, а леденостудената тениска — на гърба му. Вече не беше уплашен, дори не беше и ужасен, ами направо вцепенен.

Спускането в канализацията беше достатъчно зле само по себе си. Дий беше вдигнал капака на шахтата без никакво усилие и всички се бяха дръпнали назад, когато оттам излетя облак зловонен газ. След като той се разнесе, Магьосника се пъхна в отвора, последван миг по-късно от Джош, а накрая и от Макиавели. Слязоха по къса метална стълба и се озоваха в един тунел, който бе толкова тесен, че трябваше да вървят в колона по един, и толкова нисък, че само Дий можеше да върви изправен. Тунелът се спускаше надолу и момчето ахна, когато изведнъж леденостудена вода заля маратонките му. Вонята беше ужасна и то отчаяно се помъчи да не мисли през какво може да гази.

Миризмата на развалени яйца — или на сяра — за кратко надви миризмите в канализацията, когато Джон Дий създаде кълбо от студена синьо-бяла светлина. То се зарея и затанцува във въздуха на около трийсет сантиметра пред Магьосника, нашарвайки вътрешността на тесния сводест тунел с ярка мъртвешко-бяла светлина и дълбоки непроницаеми сенки. Докато цапаха напред, Джош чуваше как разни твари шават около тях и зърваше блестящи червени точици, движещи се в чернотата. Надяваше се, че са само плъхове.

— Аз не… — започна момчето и гласът му отекна изопачен в тесния тунел. — Аз наистина не обичам тесни пространства.

— Нито пък аз — обади се напрегнато Макиавели. — Прекарах кратко време в затвора, много отдавна. Никога не успях да го забравя.

— Толкова лошо като сега ли беше? — попита колебливо Джош.

— Още по-лошо. — Италианецът, който вървеше зад него, се приведе напред и добави: — Опитай се да запазиш спокойствие. Това е само тунел за поддръжка; ще влезем в истинската канализация след броени мигове.

Джош си пое дълбоко дъх и се задави от миризмата. Трябваше да помни да диша само през устата.

— И как ще ни помогне това? — промърмори той през стиснати зъби.

— Канализацията на Париж е точно огледало на улиците на повърхността — обясни Макиавели. Момчето усещаше топлия му дъх в ухото си. — По-големите канали са високи метър и половина.

Италианецът беше прав; секунди по-късно те излязоха от тесния и предизвикващ клаустрофобия тунел за поддръжка и се озоваха във висок сводест канал, достатъчно широк, за да можеш да караш кола в него. Тухлените стени бяха ярко осветени и по тях минаваха черни тръби с различна дебелина. Някъде в далечината плискаше и бълбукаше вода.

Джош усети как клаустрофобията го отпусна малко. Софи понякога се страхуваше от широките открити пространства; той пък се боеше от тесни затворени места. Агорафобия и клаустрофобия. Момчето си пое дълбоко дъх; във въздуха още се усещаше мирис на отходни води, но поне можеше да се диша. То вдигна предницата на черната си тениска, за да покрие лицето си, и вдиша: тя смърдеше. Когато се измъкнеше оттук — ако се измъкнеше, — щеше да му се наложи да изгори всичко, включително марковите джинси, които му бе подарил Сен Жермен. Джош бързо пусна тениската, осъзнавайки, че едва не е открил торбичката, висяща на шнур около врата му, в която се намираха страниците от Сборника. Каквото и да се случеше, той твърдо бе решил, че няма да даде страниците на Дий, не и преди да е сигурен — много, много, много сигурен, — че мотивите на Магьосника са почтени.

— Къде сме? — попита момчето, поглеждайки назад към Макиавели. Дий беше застанал по средата на тунела и плътната бяла топка сега се въртеше току над дланта на протегнатата му ръка.

Високият италианец се огледа.

— Нямам представа — призна той. — Тук има около две хиляди и сто километра канализация. Но не се тревожи, няма да се изгубим. Повечето тунели са обозначени с табелки с имената на улиците.

— Табелки в канализацията?

— Парижката канализация е едно от големите чудеса на този град — отвърна с усмивка Николо.

— Елате! — изтътна гласът на Дий, отеквайки в помещението.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита тихо Джош. От опит знаеше, че трябваше да си отвлича вниманието с нещо; ако почнеше да мисли за теснотата на тунелите и за тежестта на земята отгоре, клаустрофобията щеше да го побърка.

— Слизаме към най-дълбоките, най-старите части на катакомбите. Ще бъдеш пробуден.

— Знаеш ли с кого ще се срещнем?

Обикновено безстрастното лице на Макиавели трепна и се изкриви в гримаса.

— Да. Но го познавам само по репутация. Никога не съм го виждал. — Той снижи гласа си почти до шепот, а после хвана момчето за ръкава и го дръпна назад. — Още не е късно да се върнеш — каза белокосият мъж.

Джош премигна изненадано.

— На Дий това не би му се харесало.

— Вероятно не — съгласи се Макиавели с крива усмивка.

Момчето беше озадачено. Дий бе казал, че Макиавели не е негов приятел, и беше очевидно, че двамата мъже не се погаждат.

— Но аз мислех, че вие с доктора сте на една страна.

— И двамата служим на Древни, вярно е… но аз никога не съм одобрявал английския Магьосник и методите му.

Пред тях Дий сви в един по-малък тунел и спря пред тясна метална врата, заключена с голям катинар. Протегна пръсти и проби металните пластинки, държащи катинара, с ноктите си, които воняха на мръсна жълта сила. После отвори вратата.

— Побързайте — каза той нетърпеливо.

— Този… тази личност, която ще видим — каза бавно Джош, — наистина ли може да пробуди силите ми?

— Не се съмнявам в това — рече меко Макиавели. — Толкова ли е важно пробуждането за теб? — попита той и момчето усети, че италианецът го наблюдава внимателно.

— Сестра ми — моята сестра-близначка — беше пробудена — обясни Джош. — Искам… имам нужда силите ми да бъдат пробудени, за да сме отново еднакви. — Той погледна високия белокос мъж. — Това смислено ли ти звучи?

Макиавели кимна с непроницаемо изражение на лицето.

— Обаче това ли е единствената причина, Джош?

Момчето го изгледа за един дълъг миг, преди да се извърне.

Италианецът беше прав; това не беше единствената причина. Когато бе държал Кларент, за кратко бе усетил, макар и съвсем леко, какво би било да имаш пробудени сетива. За няколко мига се бе чувствал истински жив, цялостен… и повече от всичко останало искаше да изпита пак това чувство.

Дий ги поведе по друг тунел, който май беше по-тесен и от първия. Джош усети как стомахът му се сви, а сърцето му започна да бие по-силно. Тунелът се виеше надолу в поредица от тесни стъпала. Камъните тук бяха по-стари, стъпалата — с неправилна форма, а стените — меки и се ронеха при допир. На някои места беше толкова тясно, че момчето трябваше да се обръща странично, за да се промуши. Веднъж се заклещи в един особено тесен ъгъл и веднага усети как в гърдите му се надигна парализираща паника. После Дий го хвана за едната ръка и безцеремонно го издърпа, при което от гърба на тениската му се отпра голяма ивица.

— Почти стигнахме — промърмори Магьосника. Той вдигна леко ръка и полюшващото се кълбо сребърна светлина се издигна по-високо във въздуха, осветявайки надупчените тухлени стени на тунела.

— Чакай малко, нека да си поема дъх. — Джош се преви, подпря ръце на коленете си и задиша тежко. Осъзна, че докато държи вниманието си насочено към светлинното кълбо и не мисли как стените и таванът го притискат, се чувства добре. — Как разбираш накъде отиваме? — изпъшка той. — Бил ли си тук по-рано?

— Идвал съм веднъж… преди много време — отвърна Дий и се ухили. — А в момента просто следвам светлината. — Ярката бяла светлина правеше усмивката на Магьосника ужасяваща.

Джош си спомни за един номер, на който го бе научил треньорът му по ръгби. Хвана с ръце корема си и стисна силно, като същевременно вдиша и се изправи. Чувството за гадене моментално изчезна.

— При кого отиваме? — попита той.

— Търпение, човече, търпение. — Дий погледна покрай момчето към мястото, където стоеше Макиавели. — Сигурен съм, че нашият италиански приятел ще се съгласи. Едно от големите предимства на безсмъртието е, че се научаваш на търпение. Има една пословица: „Хубавите неща идват при онзи, който чака.“

— Невинаги хубави неща — промърмори Макиавели, когато англичанинът се извърна.

В края на тесния тунел имаше ниска метална врата. Изглеждаше, сякаш не е отваряна от десетилетия и ръждата я бе приковала към влажната варовикова стена. В бялата светлина Джош видя, че ръждата е оцапала мръснобелия камък в цвета на засъхнала кръв.

Светлинното кълбо се полюляваше във въздуха, докато Дий прокарваше сияещия си жълт нокът по ръба на вратата, изрязвайки я от рамката. Миризмата на развалени яйца надви зловонието на канализацията.

— Какво има от другата страна? — попита момчето. Сега, когато бе започнало да овладява страха си, изпитваше леко въодушевление. След като го пробудеха, щеше да се измъкне и да се върне при Софи. Обърна се да погледне към Макиавели, но италианецът поклати глава и посочи към Джон. — Доктор Дий? — попита Джош.

Дий разби ключалката на ниската врата и я изтръгна от рамката. Посипа се прах и късчета мек камък.

— Ако съм прав, а аз почти винаги съм — рече Магьосника, — този проход ще ни отведе в Парижките катакомби. — Дий подпря вратата на стената и пристъпи в отвора.

Джош се наведе, за да го последва.

— Никога не съм чувал за тях.

— Малко хора извън Париж са чували — каза Николо, — но въпреки това те и канализацията са едно от чудесата на този град. Над двеста и седемдесет километра загадъчни лабиринти от тунели. Катакомбите някога са били варовикови кариери. А сега са пълни…

Джош пристъпи в отвора, изправи се и се огледа.

— … с кости.

Момчето усети как нещо се загърчи в стомаха му и преглътна тежко, усещайки кисел вкус в гърлото си. Точно пред него — докъдето му стигаше погледът в сумрачния тунел — стените, сводестият таван и дори подът се състояха от лъскави човешки кости.