Майкъл Скот
Магьосникът (36)

Глава 35

Джош постоянно се озърташе през рамо, мъчейки се да се ориентира. Отдалечаваше се все повече от къщата на Сен Жермен и се безпокоеше, че ще се изгуби. Но сега не можеше да се върне назад, не можеше да остави Скати на чудовището. Смяташе, че докато е в състояние да вижда Триумфалната арка в края на „Шан-з-Елизе“, ще намери пътя към къщата. В противен случай трябваше само да последва неспирния поток от по-лицейски коли, пожарни и линейки, които летяха по булеварда в посоката, от която той идваше.

Опитваше се да не мисли твърде много върху това, което прави, защото, ако се замислеше, че преследва подобно на динозавър чудовище през Париж, щеше да спре, а Скати щеше… Е, не беше съвсем сигурен какво ще се случи с нея, но каквото и да бе, нямаше да е хубаво.

Да следва Нидхьог, беше проста работа. Съществото бягаше по права линия, носейки се с грохот по безбройните улички и проходи, простиращи се успоредно на „Шан-з-Елизе“. Оставяше след себе си диря от разрушения. Мина по една уличка, пълна с паркирани коли, като пробяга направо по тях и ги превърна в смачкани останки. Когато се втурна в един тесен проход, размаханата му опашка проби стоманените ролетки на магазините от двете страни и счупи стъклата зад тях. Алармите на охранителните системи и на колите се присъединиха към данданията.

Изведнъж бял проблясък отпред привлече вниманието на Джош.

Той бе зърнал бегло фигурата в бяло, стояща пред къщата на Сен Жермен. Предполагаше, че е някой от господарите на чудовището. А сега, изглежда, те също го преследваха… което означаваше, че са загубили контрол над него. Той вдигна глава, опитвайки се да определи кое време е. Точно пред него небето избледняваше, което означаваше, че тича на изток. Какво щеше да стане, когато градът се събудеше и откриеше, че праисторическо чудовище беснее по улиците? Щеше да настъпи паника, без съмнение щяха да извикат полицията и армията. Джош беше ударил звяра с меча си и това не му бе причинило никаква вреда — той имаше ужасното предчувствие, че куршумите ще са също толкова безполезни.

Улицата се стесни до малко повече от проход и съществото бе принудено да намали ход, защото се блъскаше в стените. Джош забеляза, че застига фигурата в бяло. Стори му се, че е мъж, но не можеше да бъде сигурен.

Сега тичаше леко, дори не се задъхваше. Вероятно седмиците и месеците на ръгби тренировки си казваха думата. Маратонките му не издаваха никакъв звук върху паважа и той смяташе, че фигурата в бяло дори не подозира, че някой ги следва. В края на краищата кой би бил толкова луд, че да хукне след чудовище само с един меч за защита? Но докато се приближаваше, Джош видя, че фигурата също носи в едната си ръка меч, а в другата — нещо като огромен чук. Той позна оръжието от „Светът на Уоркрафт“: това беше боен чук, зловеща и смъртоносна разновидност на боздугана. Като се приближи още повече, забеляза, че фигурата носи бяла ризница, метални ботуши и кръгъл шлем, от който се спускаше плетеница от метални брънки, покриваща врата. Незнайно защо, момчето дори не се изненада.

Тогава фигурата внезапно се промени.

Пред очите му тя се превърна от брониран воин в русокоса млада жена, не много по-възрастна от него, облечена в кожено яке, джинси и ботуши. Само мечът и бойният чук в ръцете й я правеха необикновена. Тя изчезна зад един ъгъл.

Джош забави крачка — не искаше да налети на жената с меча и чука. А и като се замислеше, тя вероятно изобщо не беше млада.

Отпред се чу шум от трошене на тухли и стъкло. Джош ускори ход и се втурна зад ъгъла, после спря. Чудовището бе заседнало в прохода. Той тръгна бавно напред. Изглежда, съществото бе тичало по наглед правата уличка, която обаче в края си завиваше и се стесняваше, а горните етажи на къщите от двете й страни се издаваха над тротоара. Звярът се бе натресъл в пролуката, откъртвайки по един къс и от двете сгради. Беше се опитал да се промуши напред, но изведнъж бе открил, че се е заклещил. Сега се мяташе насам-натам, а по улицата се сипеха тухли и стъкло. Някакво движение се мярна в един близък прозорец и Джош забеляза надничащ оттам мъж. Човекът бе ококорен и зяпнал от ужас, замръзнал намясто при вида на чудовището точно пред прозореца му. Бетонна плоча с размера на диван падна върху главата на съществото, но то май дори не забеляза.

Джош нямаше представа какво да прави. Трябваше да стигне до Скати, но това означаваше да заобиколи звяра, а просто нямаше място. Видя русата жена да тича по уличката. Тя без колебание скочи върху гърба на чудовището и се покатери пъргаво до главата му, протегнала настрани ръцете с оръжията си.

Жената щеше да го убие, реши Джош и го заля облекчение. Може би после той щеше да може да се приближи и да вземе Скати.

Застанала разкрачена върху широкия врат на създанието, непознатата се приведе и замахна към отпуснатото и неподвижно тяло на Скатах.

Ужасеният вик на Джош се изгуби сред воя на сирените.

— Сър, получихме доклад за… инцидент. — Пребледнелият полицай подаде телефона на Николо Макиавели. — Командирът на специалните части поиска да говори с вас лично.

Дий хвана мъжа за ръката и го завъртя.

— Какво има? — попита той на безупречен френски, докато Макиавели се вслушваше напрегнато в телефона, запушил другото си ухо с пръст, за да се изолира от шума.

— Не съм сигурен, сър. Сигурно е някаква грешка. — Полицаят опита да се разсмее треперливо. — Няколко улици по-надолу хората съобщават, че имало… чудовище, заседнало в къща. Знам, че е невъзможно… — Гласът му заглъхна, когато се обърна да погледне към онова, което доскоро бе солидна триетажна къща, а сега от едната й страна зееше дупка.

Николо хвърли телефона обратно на полицая.

— Намери ми кола.

— Кола ли?

— Кола и карта — сопна се той.

— Да, сър. Можете да вземете моята. — Полицаят беше един от първите, пристигнали на местопроизшествието след десетки обаждания на разтревожени граждани. Той видя Макиавели и Дий да излизат бързешком от една уличка близо до източника на шума и ги спря, убеден, че имат нещо общо с докладваната експлозия. Грубите му викове бяха преминали в смайване, когато откри, че оплесканият с кал възрастен белокос мъж в окъсан костюм, всъщност е шефът на Главната дирекция за външна сигурност.

Полицаят подаде ключовете от колата си и една омачкана и прокъсана карта на центъра на Париж.

— Опасявам се, че това е всичко, което имам.

Макиавели ги грабна от ръката му.

— Свободен си. — Махна с ръка към улицата. — Върви да регулираш движението, не допускай никаква преса или зяпачи близо до къщата. Ясно ли е?

— Да, сър. — Полицаят хукна, благодарен, че си е запазил работата; никой не искаше да ядосва един от най-могъщите мъже във Франция.

Италианецът просна картата върху капака на колата.

— Ние сме тук — обясни той на Дий. — Нидхьог се насочва право на изток, но по някое време ще трябва да пресече „Шан-з-Елизе“, за да стигне до реката. Ако запази сегашната си посока, бих предположил, че ще излезе някъде тук. — Той почука с пръст на картата.

Двамата мъже се качиха в малката кола и Макиавели се огледа за момент, опитвайки се да определи предназначението на уредите. Не си спомняше кога е шофирал за последно — за това винаги се бе грижил Дагон. Най-сетне колата потегли със стържене на предавки и направи непозволен завой, който я изкара с поднасяне на пътя. После се устреми с рев по „Шан-з-Елизе“, оставяйки след себе си следи от гуми.

Джон седеше мълчаливо на предната седалка, стиснал с една ръка предпазния колан и опрял другата в таблото.

— Кой те е учил да караш? — попита той с треперещ глас, когато отскочиха от бордюра.

— Карл Бенц^[1] — сопна се Макиавели и добави: — Много отдавна.

— И колко колела имаше онази кола?

— Три.

Магьосника стисна очи, когато профучаха през едно кръстовище, разминавайки се на косъм с бавно пъплещ камион за миене на улиците.

— Е, и какво ще правим, като стигнем до Нидхьог? — попита той, съсредоточавайки се върху този проблем, за да отвлече ума си от кошмарното шофиране на Макиавели.

— Това си е твой проблем — отвърна италианецът. — В края на краищата ти си този, който го освободи.

— Но ти покани дисите тук. Така че отчасти вината е и твоя.

Николо натисна силно спирачките и колата се плъзна със свирещи гуми. Двигателят угасна и автомобилът спря.

— Защо спряхме? — попита Дий.

Макиавели посочи към прозореца.

— Слушай.

— От шума на сирените не мога да чуя нищо.

— Слушай — настоя Николо. — Нещо идва. — Той посочи наляво. — Оттам.

Джон свали прозореца си. През воя на сирените на полицейски коли, линейки и пожарни те чуха стържене на камък, звук от падащи тухли и острия звън на чупещо се стъкло…

Джош безсилно гледаше как застаналата върху чудовището жена замахва към Скати с меча си.

В същия миг звярът се размърда в нов опит да се освободи от приклещилите го сгради и острието не улучи, профучавайки опасно близо покрай главата на изпадналата в безсъзнание Дева-воин. Жената пристъпи по-нагоре по широкия врат на чудовището, стисна буца дебела кожа, наведе се странично над голямото немигащо око и мушна с върха на меча си към Скати. Но съществото пак се размърда и мечът се заби в предния му крак, близо до лапата, стиснала Девата-воин. Звярът не реагира, но Джош видя колко близо до Скатах мина острието. Жената се наведе пак и Джош знаеше, че този път тя ще улучи.

Трябваше да направи нещо! Той беше единствената надежда на Скати. Не можеше просто да си стои така и да гледа как убиват някого, когото познава. Затича се. Когато в къщата беше ударил създанието с меча, не се бе случило нищо, но когато бе забил върха в дебелата кожа…

Хванало Кларент с две ръце, както го бе научила Жана, момчето вложи всичките си сили в един финален спринт, устремявайки се към звяра. Усети как мечът затрептя в дланите му, точно преди да го забие в опашката на чудовището.

Моментално горещина плъзна нагоре по ръцете му и избухна в гърдите му. Въздухът се изпълни с тръпчивия мирис на портокали, миг преди аурата му да пламне за кратко в златно, а после да помръкне до същото червеникавооранжево сияние, което се стичаше от меча, щръкнал от дебелата, покрита с бучки, кожа на съществото.

Джош завъртя Кларент и го измъкна. Сред сивкаво-кафявата кожа раната запламтя в яркочервено и моментално започна да се покрива с черна коричка. Измина секунда, докато усещането се предаде по примитивната нервна система на чудовището. После звярът рязко се изправи на задните си крака, като съскаше и квичеше от агония. Изтръгна се от къщите и посипалият се дъжд от тухли, керемиди и дървени греди накара момчето да отскочи бързо назад, за да не пострада. То се хвърли на земята и закри главата си с ръце, докато наоколо падаха отломки. Помисли си, че при неговия късмет нищо чудно да бъде убито от керемида.

Неочакваното движение почти събори стоящата върху чудовището жена. Тя залитна, изпусна бойния чук и отчаяно се вкопчи в гърба на съществото, за да не бъде хвърлена точно пред него. Легнал на земята, с валящи около него тухли, Джош видя как дебелата черна кора започна да се разпростира навън от раната и запълзя по опашката на чудовището. То пак се надигна на задни крака, а после се хвърли напред, разби ъгъла на къщата и се втурна през „Шан-з-Елизе“. Момчето с облекчение видя, че звярът още стиска отпуснатата фигура на Скати в предните си лапи.

То си пое дълбоко дъх, изправи се и вдигна изпуснатия меч. Веднага усети как силата потече с жужене през тялото му, изостряйки всичките му сетива. Постоя, олюлявайки се, докато суровата сила го изпълваше с енергия, после се обърна и се втурна подир чудовището. Чувстваше се невероятно. Макар че още не се бе съмнало съвсем, то виждаше ясно, въпреки че цветовете бяха леко променени. Можеше да подуши безбройните миризми на града през противната змийска смрад на съществото. Слухът му бе толкова остър, че различаваше сирените на множеството служби за спешни случаи; можеше да различи даже отделните коли. Усещаше неравностите на паважа през подметките на маратонките си. Размаха меча във въздуха пред себе си. Той звънтеше и бучеше и за миг на Джош му се стори, че може да чуе далечни шепоти и да различи думи, които почти разбираше. За първи път в живота си се чувстваше истински жив: и тогава разбра, че именно така се е чувствала Софи, когато беше пробудена. Но докато тя бе уплашена и объркана от усещанията… той чувстваше радостна възбуда.

Искаше това. Искаше го повече от всичко друго на света.

* * *

Дагон притича тихо в уличката, грабна падналия боен чук на дисата и се втурна след момчето.

Беше видял как припламна аурата му и знаеше, че е наистина могъща, макар че дали момчето и момичето бяха близнаците от легендите, беше отделен въпрос. Явно Алхимика, а също и Дий, бяха убедени в това. Но Дагон знаеше, че дори Макиавели — един от най-гениалните човеци, с които бе работил, — не бе сигурен, а краткото зърване на аурата на момчето не беше достатъчно, за да го убеди нито в едното, нито в другото. Златните и сребърните аури бяха редки — макар и не толкова, колкото черната аура — и през вековете Дагон бе срещал поне четири двойки близнаци със слънчева и лунна аура, както и десетки отделни хора.

Но това, което не знаеха нито Дий, нито Макиавели, бе, че Дагон е виждал оригиналните близнаци.

Той беше на Дану Талис в самия край, при Последната битка. В онзи светъл ден, когато всички знаеха, че се решава съдбата на острова, Дагон носеше бащината си броня. Като всички други се бе свивал от ужас, когато сребърни и златни светлини запламтяха от върха на Слънчевата пирамида в зрелищна проява на първична сила. Стихийните магии бяха опустошили древната земя и бяха разцепили острова в центъра на света.

Дагон вече спеше рядко, дори нямаше легло. Също като акулите, той можеше да спи и да продължава да се движи. Още по-рядко сънуваше, но когато това станеше, сънищата винаги бяха едни и същи: ярък кошмар за онези времена, когато небесата бяха пламнали в златни и сребърни светлини и бе дошъл краят на света.

Той беше прекарал много години в служба на Макиавели. През тези векове бе виждал и чудеса, и ужаси. Двамата с него бяха присъствали на някои от най-значимите и интересни моменти от скорошната история на земята.

А Дагон започваше да си мисли, че тази нощ може да се окаже една от най-паметните.

— Е, това е нещо, което не се вижда всеки ден — промърмори Дий.

Магьосника и Макиавели гледаха как Нидхьог разби една сграда от лявата страна на „Шан-з-Елизе“, стъпка дърветата, извисяващи се край улицата, и препусна през булеварда. Още стискаше в лапи червенокосата Скати, а дисата висеше на гърба му. Двамата безсмъртни видяха как голямата размахваща се опашка превърна един светофар в огъната развалина, докато чудовището се втурваше по друга улица.

— Насочва се към реката — рече Николо.

— Чудя се какво ли е станало с момчето? — запита се на глас Джон.

— Може да се е изгубило — рече Макиавели — или пък да е било стъпкано от Нидхьог. А може би не — добави той, когато Джош Нюман се появи между изкоренените дървета и излезе на широката улица. Озърна се наляво-надясно, но движение нямаше, а той дори не погледна полицейската кола, паркирана нескопосано край бордюра. Втурна се през широкия булевард, а мечът в ръката му оставяше във въздуха диря от златисти струйки.

— Това момче умее да оцелява — рече с възхищение Дий. — И е смело.

Секунди по-късно Дагон изхвърча от пресечката, следвайки Джош. Носеше боен чук. Той забеляза Магьосника и Макиавели в колата и вдигна ръка в жест, който можеше да е поздрав или пък сбогуване.

— А сега какво? — попита Дий.

Италианецът завъртя ключа в стартера и дръпна лоста на първа скорост. Колата подскочи напред, после двигателят нададе вой, когато Николо залепи педала към пода.

— Улица „Маринян“ излиза на улица „Монтен“. Мисля, че мога да стигна дотам преди Нидхьог. — Той включи сирените.

Джон кимна.

— Бих ти предложил да помислиш за смяна на скоростите. — Устните му се извиха в почти недоловима усмивка. — Ще откриеш, че така колата ще върви по-бързо.