Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Магьосникът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №2

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

Компютърна обработка: Ана Андонова

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0817–2

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Софи летеше надолу по стълбите, а протегнатите й пръсти оставяха диря от искри и син огън.

Беше в банята и си миеше зъбите, когато цялата къща се разтресе. Тя чу грохот от трошащи се тухли, последвани след миг от писъка на брат й, който разцепи тихата къща. Това беше най-ужасният звук, който някога бе чувала.

Докато тичаше по коридора, вратата на стаята на Фламел се отвори, тъкмо като минаваше покрай нея. За миг тя почти не позна объркания старец, застанал в рамката. Кръговете под очите му бяха толкова тъмни, че приличаха на синини, а кожата му беше с нездрав жълтеникав оттенък.

— Какво става? — изломоти той, но Софи го подмина бързо: нямаше какво да му отговори. Знаеше само, че брат й е долу.

И тогава къщата пак се разтресе.

Тя усети вибрациите в пода и стените. Всички картини по стената отляво се разместиха и килнаха настрани.

Ужасена, Софи се втурна по стълбите към първия етаж точно когато вратата на спалнята се отвори и се появи Жана. В един миг дребната жена носеше лъскава синьо-зелена сатенена пижама, а в следващия бе облечена в пълна метална броня и в ръцете си държеше меч с широко острие.

— Назад — сопна се Жана и френският й акцент пролича.

— Не — извика Софи. — Джош… той е в беда!

Жана я последва, а бронята й дрънчеше и скрибуцаше.

— Добре тогава, само че стой зад мен, от дясната ми страна, за да знам винаги къде си — заповяда тя. — Видя ли Никола?

— Буден е. Но изглеждаше болен.

— Изтощение. Не би посмял да прави повече магии в неговото състояние. Това може да го убие.

— Къде е Франсис?

— Вероятно на тавана. Но стаята е звукоизолирана, а той си е сложил слушалките и е надул баса; съмнявам се, че е чул нещо.

— Сигурна съм, че е усетил как къщата се тресе.

— Може да си е помислил, че е добра басова партия.

— Не знам къде е Скати — каза Софи. Полагаше големи усилия да не позволи на бушуващата в нея паника да я надвие.

— Ако имаме късмет, е долу в кухнята с Джош. В такъв случай той е добре — добави Жана. — А сега ме следвай. — Вдигнала меча с двете си ръце, жената тръгна предпазливо по последната редица стъпала и излезе в широкия мраморен коридор в предната част на къщата. Спря толкова внезапно, че Софи едва не се блъсна в нея. Жана посочи към входната врата. Момичето забеляза призрачнобялата фигура зад стъклописите, а миг по-късно се раздаде хрущящ удар… и острието на една брадва щръкна през вратата. После тя бе разбита с трясък и наоколо се разлетяха трески и стъклени късчета.

Две фигури влязоха в коридора.

На светлината на пищния кристален полилей Софи видя, че това са млади жени в бели ризници със скрити зад шлемовете лица. Едната държеше меч и брадва, а другата — меч и копие. Софи реагира инстинктивно. Стисна с лявата ръка дясната си китка и разпери пръсти с насочена навън длан. Пропукващи синьо-зелени пламъци бликнаха от пода точно пред двете жени и се издигнаха нагоре в плътна завеса от трептящ изумруден огън.

Жените пристъпиха през пламъците, без изобщо да се поколебаят, но спряха, когато видяха Жана в бронята й. Спогледаха се, явно смутени.

— Ти не си сребърното човешко момиче. Коя си? — попита едната.

— Това е моят дом и мисля, че аз би трябвало да задам този въпрос — отвърна мрачно Жана. Тя се обърна странично, с лявото си рамо към тях, хванала меча с две ръце, а острието му бавно описваше осморка между жените-воини.

— Отдръпни се. Нямаме вражда с теб — каза едната.

Жана вдигна меча, приближавайки ефеса до лицето си, като насочи върха на дългото острие право нагоре.

— Идвате в моя дом и ми казвате да се отдръпна — каза тя невярващо. — Кои сте вие… или какво сте? — попита.

— Ние сме дисите — изрече бавно жената с меча и копието. — Дошли сме за Скатах. Нашата вражда е само с нея. Но не ни се пречкай на пътя, иначе ще се обърне и срещу теб.

— Сянката е моя приятелка — каза Жана.

— Значи това те прави наш враг.

Без предупреждение валкириите нападнаха едновременно. Скочиха напред — едната с меч и копие, другата с меч и брадва. Тежкото острие на Жана се раздвижи и металът зазвънтя, когато тя парира мушканията на мечовете, отклони брадвата и отби надолу копието.

Дисите отстъпиха и се разделиха, като застанаха от двете страни на Жана. Тя трябваше постоянно да върти глава, за да ги наблюдава и двете.

— Добре се биеш.

Устните на Жана се разтеглиха в свирепа усмивка, оголвайки зъбите й.

— Учили са ме най-добрите. Самата Скатах ме е обучавала.

— Стилът наистина ми се видя познат — рече втората диса.

Само сивите очи на Жана се движеха, следейки двете жени-воини.

— Не мислех, че имам стил.

— И Сянката няма.

— Коя си ти? — попита дисата отдясно. — През живота си съм познавала само неколцина, които могат да устоят срещу нас. И никой от тях не беше човек.

— Аз съм Жана д’Арк — отвърна тя простичко.

— Никога не съм те чувала — каза дисата и докато говореше, нейната сестра, застанала отляво на Жана, изтегли ръката си назад, готвейки се да метне копието…

Оръжието лумна в нажежени до бяло пламъци.

С яростен вой дисата го захвърли на една страна — докато то докосне пода, от дървената дръжка бе останала само пепел, а зловещо закривеният метален връх се разтопи в бълбукаща локвичка.

Застанала на най-долното стъпало, Софи премигна изненадано. Не бе знаела, че може да прави това.

Дисата отдясно на Жана се хвърли напред, мечът и брадвата й тъчаха смъртоносна свистяща шарка във въздуха пред нея, биейки по меча на Жана и изтласквайки я назад с яростта на атаката си.

Втората диса се обърна към Софи.

Запалването на дръжката на копието и разтопяването на върха бяха изтощили момичето и то се облегна на перилата. Но трябваше да помогне на Жана, трябваше да стигне до Джош. Софи натисна силно вътрешната част на китката си и се опита да призове Огнената магия. Дим се заизвива от ръката й, но огън не се появи.

Дисата закрачи напред, докато не застана точно пред нея. Тъй като Софи стоеше върху стъпалата, лицата им бяха почти на едно ниво.

— Значи ти си сребърното момиче, което английският Магьосник иска толкова силно. — Виолетовите очи на валкирията зад металната маска гледаха презрително.

Софи си пое дълбок треперлив дъх и се изпъна. Протегна напред и двете си ръце, свила здраво пръстите си в юмруци. После затвори очи и задиша дълбоко, опитвайки се да успокои блъскащото си сърце, и си представи ръкавици от пламък; видя се как събира ръце, оформяйки огнена топка между дланите си като тесто, а после я запраща към застаналата пред нея фигура. Но когато отвори очи, по плътта й танцуваха съвсем слабички и ефирни сини пламъчета. Тя плесна с ръце и безобидни искрици заиграха по ризницата на жената-воин.

Дисата потупа по ръкавицата си с дръжката на меча.

— Жалките ти огнени фокуси не ме впечатляват.

Ужасен трясък откъм кухнята разтресе отново къщата. Полилеят в средата на коридора се залюля, звънтейки мелодично, а сенките затанцуваха.

— Джош — прошепна Софи. Страхът й се превърна в гняв; това създание й пречеше да стигне до брат й. И гневът й даде сила. Тя си спомни какво бе направил на покрива Сен Жермен, протегна показалеца си към валкирията и освободи яростта си в един-единствен концентриран лъч.

Мръсно жълто-черно копие от плътен огън излетя от пръста на Софи и избухна върху ризницата на дисата. Огънят се разля по цялото й тяло и силата на удара я събори на колене. Тя изкрещя някаква неразбираема дума, която прозвуча като вълчи вой.

В другия край на коридора Жана се възползва от разсейването на нападателката си и я притисна здраво, изтласквайки я назад към зейналата разбита врата. Двете жени бяха равностойни — мечът на Жана беше по-дълъг и по-тежък от този на противничката й, но дисата имаше предимството, че използва две оръжия. Освен това беше минало много време, откакто Жана не бе носила броня и не се беше била с меч. Тя усещаше парене в мускулите на раменете си, а бедрата и коленете я боляха от тежестта на метала, който носеше. Трябваше да приключи с това.

Падналата валкирия се изправи пред Софи. Предната част на ризницата беше поела пълната мощ на огнената мълния, брънките се бяха стопили и разтекли като мек восък. Жената-воин сграбчи с юмрук ризницата, съдра я от тялото си и я захвърли встрани. Простата бялата роба отдолу беше опърлена и почерняла, с блестящи късчета метал залепнали за плата.

— Момиченце — прошепна дисата, — ще те науча никога да не си играеш с огъня.