Майкъл Скот
Магьосникът (24)

Глава 23

В спалнята си на горния етаж Софи седна на широкия перваз на прозореца и се загледа надолу към „Шан-з-Елизе“ Широката улица с извисяващите се от двете й страни дървета бе мокра от дъжда и грееше в кехлибарено, червено и бяло от отразените светлини на колите и автобусите. Тя погледна часовника си: беше почти два сутринта в неделя, но уличното движение още беше натоварено. В Сан Франциско след полунощ улиците щяха да са пусти.

Тази разлика я накара да осъзнае още по-ясно колко далече от дома се намира.

Като по-малка беше преминала през един период, когато си мислеше, че всичко в нея е скучно. Беше положила усилия да стане по-стилна като приятелката си Ел, която всяка седмица сменяше цвета на косата си, а гардеробът й винаги бе пълен с най-модните дрехи. Софи бе започнала да събира всичко, което успее да намери, за екзотичните европейски градове, за които четеше в списанията — местата, където се създаваха модата и изкуството: Лондон, Париж, Рим, Милано, Берлин. Беше твърдо решена да не следва модата, а да създаде своя собствена. Този период бе продължил около месец. Модата беше скъпо нещо, а джобните, които двамата с брат й получаваха от родителите си, бяха строго ограничени.

Обаче все още й се искаше да посети най-големите градове на света. С Джош даже бяха говорили дали да не си оставят една свободна година преди колежа, за да направят туристическа обиколка на Европа. А сега, когато се намираха в един от най-красивите градове на земята, тя нямаше никакво желание да го разглежда. Единственото, което искаше, беше веднага да се върне в Сан Франциско.

Но къде щеше да се върне?

Тази мисъл я заля като студен душ.

Макар че семейството й често се местеше и още по-често пътуваше, до преди два дни тя знаеше какво да очаква в близките месеци. Времето до края на годината бе планирано в отегчителни подробности. Наесен родителите им щяха да се върнат към преподаването в Университета на Сан Франциско, а те двамата с Джош щяха да започнат училище. През декември семейството щеше да предприеме ежегодното пътуване до Провидънс на Роуд Айлънд, където баща им от двайсет години насам изнасяше новогодишна лекция в университета „Браун“. На двайсет и първи декември, рождения им ден, близнаците щяха да бъдат заведени до Ню Йорк, за да разгледат магазините, да се полюбуват на празничните светлини, да видят елхата в центъра „Рокфелер“, а после да се попързалят на кънки. Щяха да обядват в „Стейдж Дор Дели“: супа топчета и сандвичи, големи колкото главите им, а между двете — по едно парче тиквеник. На Бъдни вечер щяха да отидат у леля Кристин в Монток на Лонг Айлънд, където щяха да прекарат празниците, а после да посрещнат и новата година. Това беше традицията през последното десетилетие.

А сега?

Софи въздъхна дълбоко. Сега тя притежаваше сили и способности, които почти не разбираше. Имаше достъп до спомени, които бяха смесица от истини, митове и фантазии; знаеше тайни, които биха могли да пренапишат учебниците по история. Но повече от всичко й се искаше да има начин да върне времето и да се окаже отново в четвъртък сутринта… преди всичко това да се случи. Преди светът да се промени.

Софи опря челото си в хладното стъкло. Какво щеше да стане сега? Какво щеше да прави… не само в момента, но и в идните години? Брат й още не си бе избрал професия; всяка година обявяваше нещо различно — щял да става дизайнер на компютърни игри или програмист, професионален играч на ръгби, лекар в „Спешна помощ“ или пожарникар, — но тя винаги бе знаела с какво ще се занимава. Още откакто учителката в първи клас я попита: „Каква искаш да станеш, когато пораснеш, Софи?“, тя знаеше отговора. Искаше да учи археология и палеонтология като родителите си, да пътува по света и да съставя каталог на миналото, а може би да направи и някои открития, които ще помогнат да се сложи историята в ред. Но сега това никога нямаше да се случи. Предишната нощ тя бе осъзнала, че изучаването на археология, история, география и каквато и да е наука е станало безпредметно… или ако не безпредметно, то просто неуместно.

Внезапният прилив на чувства я изненада и тя усети парене дълбоко в гърлото си и сълзи по бузите си. Притисна длани към лицето си и избърса сълзите.

— Чук-чук… — Гласът на Джош я стресна. Софи се обърна към близнака си. Брат й стоеше на вратата, държейки в едната си ръка каменния меч, а в другата — малък лаптоп. — Може ли да вляза?

— Никога по-рано не си питал. — Тя се усмихна.

Джош влезе в стаята и седна накрая на двойното легло. Внимателно остави Кларент на пода в краката си и постави лаптопа върху коленете си.

— Много неща се промениха — каза той тихо с неспокоен поглед в сините си очи.

— Тъкмо и аз си мислех същото — съгласи се тя. Това поне не се беше променило. Близнаците често откриваха, че мислят едновременно за едни и същи неща, и се познаваха толкова добре, че дори можеха взаимно да си довършват изреченията. — Искаше ми се да се върна във времето до момента, преди това да се случи.

— Защо?

— За да не трябва да съм такава… за да не сме различни.

Момчето погледна сестра си в лицето и наклони леко глава.

— Би се отказала от това? — попита то много тихо. — От силата, от знанието?

— На мига — отвърна тя незабавно. — Не харесвам това, което става с мен. Никога не съм го искала. — Гласът й стана дрезгав, но продължи. — Искам да съм обикновена, Джош. Искам пак да съм човек. Искам да съм като теб.

Той сведе поглед. Отвори лаптопа си и се съсредоточи върху включването му.

— Но ти не искаш, нали? — попита бавно Софи, разгадавайки смисъла на дългата тишина, която последва. — Ти искаш тази сила, искаш да можеш да оформяш аурата си и да управляваш стихиите, нали?

Джош се поколеба.

— Би било… интересно, струва ми се — отговори той накрая, взирайки се в екрана. После вдигна поглед, а в очите му светеше отражението на екрана за логване. — Да, иска ми се да мога да го правя — призна момчето.

Софи отвори уста, за да отвърне рязко, да му каже, че не знае за какво говори, да му каже колко гадно се чувства и колко е уплашена. Но спря, не искаше да се карат, а докато брат й не го изпиташе сам, никога не би разбрал.

— Откъде взе компютъра? — попита тя, сменяйки темата, точно когато лаптопът най-сетне изпиука.

— Франсис ми го даде — каза Джош. — Ти беше в безсъзнание, когато Дий унищожи Игдразил. Намушка дървото с Ескалибур, то се превърна в лед и се натроши, като че ли беше от стъкло. Портфейлът, телефонът, айподът и лаптопът ми бяха в дървото — каза той печално. — Загубих всичко. Включително и снимките ни.

— И графът просто ей така ти даде лаптоп?

Джош кимна.

— Подари ми го, настоя да го взема. Явно ми е ден за получаване на подаръци. — Бледото сияние на компютърния екран озаряваше лицето му изотдолу, придавайки му малко страшен вид. — Той е преминал на Mac — те имали по-добър музикален софтуер, — и вече не използва PC. Намери този, захвърлен под една маса на горния етаж — продължи момчето, все още приковало очи в малкия екран. Хвърли бърз поглед на сестра си. — Наистина — каза то, отгатвайки по мълчанието й, че се съмнява.

Софи отмести поглед. Знаеше, че брат й казва истината, и това нямаше нищо общо със знанието на Вещицата. Винаги бе познавала кога Джош я лъже, макар че, колкото и да бе странно, той никога не разбираше кога тя го лъже… което Софи и без това не правеше често и винаги само за негово добро.

— И какво правиш сега? — попита тя.

— Проверявам си електронната поща. — Джош се ухили. — Животът продължава… — започна той.

— … а имейлите не чакат никого — довърши Софи с усмивка. Това беше една от любимите сентенции на брат й, която обикновено я подлудяваше.

— Има цял куп — промърмори той. — Осемдесет в Gmail, шейсет и две в Yahoo, двайсет в AOL и три във FastMail…

— Никога няма да разбера за какво са ти толкова много пощенски кутии — каза Софи. Тя присви краката към гърдите си и ги обхвана с ръце, а после опря брадичка върху коленете си. Приятно й беше да води обикновен разговор с брат си; това й напомняше как би трябвало да стоят нещата… и как бяха стояли до четвъртък следобед, точно до два и петнайсет. Спомни си онзи момент, говореше с приятелката си Ел от Ню Йорк, когато забеляза дългата черна кола да спира пред книжарницата. Погледна часа точно преди човекът, когото сега познаваше като доктор Дий, да излезе от колата.

Джош вдигна очи.

— Имаме два имейла от мама и един от татко.

— Прочети ми ги. Започни от най-стария.

— Добре. Мама е пратила един в петък, първи юни. „Надявам се, че и двамата се държите прилично. Как е госпожа Флеминг? Възстанови ли се напълно?“ — Момчето вдигна поглед и се намръщи объркано.

Софи въздъхна.

— Не помниш ли? Казахме на мама, че книжарницата е затворена, защото Пернел не се чувства добре. — Тя поклати глава. — Постарай се да не забравяш толкова!

— Доста неща се случиха — напомни й Джош. — Не мога да помня всичко. А и това е твоя работа.

— После казахме, че Никола и Пернел са ни поканили да прекараме известно време с тях в къщата им в пустинята.

— Е? — Джош погледна към сестра си, а пръстите му бяха увиснали над клавиатурата. — Какво да кажа на мама?

— Кажи й, че всичко е наред и госпожа Флеминг се чувства много по-добре. Но не забравяй да ги наричаш Ник и Пери — напомни му тя.

— Благодаря — каза той и натисна бутона за изтриване, за да смени „Пернел“ с „Пери“. Пръстите му летяха по клавишите, докато пишеше. — Добре, следващият — продължи той. — Пак от мама, с вчерашна дата. „Опитах да ви се обадя, но се включва гласовата ви поща. Всичко наред ли е? Леля ви Агнес ми се обади. Каза, че не сте се прибирали вкъщи да си вземете дрехи и тоалетни принадлежности. Дайте ми номер, където мога да ви позвъня. Притесняваме се.“ — Джош погледна към сестра си. — Какво да й кажем сега?

Софи задъвка долната си устна, разсъждавайки на глас.

— Трябва да й кажем… — Тя се поколеба. — Кажи й, че сме имали всичко при себе си. Тя знае, че имаме дрехи в книжарницата. Това не е лъжа. Не обичам да я лъжа.

— Ясно — каза Джош, пишейки бързо.

И двамата близнаци държаха дрехи в неговото шкафче в задната стаичка на книжарницата, в случай че вечерта отидат на кино или слязат до крайбрежния булевард.

— Кажи й, че тук телефоните ни нямат покритие. Само не уточнявай къде е това „тук“ — добави тя с усмивка.

Джош изглеждаше отвратен.

— Искаш да кажеш, че нямаме мобилни телефони…

— Моят още си е у мен, но батерията е изтощена. Кажи на мама, че ще се обадим веднага, щом имаме сигнал.

Момчето продължи да пише. Пръстът му се задържа над клавиша Enter.

— Това ли е?

— Пращай го.

Той натисна Enter.

— Изпратено е!

— Нали каза, че имало писмо и от татко? — попита тя.

— То е за мен. — Той го отвори, прочете го набързо и се ухили. — Изпратил е снимка на вкаменелости от зъби на акула, които намерил. Изглеждат доста добре. Освен това е открил няколко нови копролита за колекцията ми.

— Копролити. — Софи поклати глава с престорено отвращение. — Вкаменени изпражнения! Защо не събираш марки или монети като всеки нормален човек? Това е прекалено шантаво.

— Шантаво ли? — Джош вдигна глава, внезапно раздразнен. — Шантаво! Нека ти кажа кое е шантаво: намираме се в една къща с двехилядигодишна вампирка-вегетарианка, безсмъртен алхимик, още един безсмъртен, който е музикант, специализиран в Огнената магия, и френска героиня, която би трябвало да е умряла някъде в средата на XV век. — Той побутна с крак меча на пода. — А да не забравяме и меча, използван за убийството на крал Артур. — Докато говореше, гласът му се повишаваше, после той изведнъж млъкна и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Понечи да се усмихне. — В сравнение с всичко това, мисля, че събирането на вкаменени изпражнения е може би най-малко шантавото нещо! — Усмивката му се разшири и Софи също се усмихна, а после и двамата се засмяха.

Джош се смееше толкова силно, че захълца, и това ги накара да се разсмеят още повече, докато по бузите им потекоха сълзи и коремите ги заболяха.

— О, стига — изстена момчето. Хлъцна пак и двамата се затъркаляха в почти истеричен смях.

Нужно им беше огромно усилие на волята, за да се овладеят, но за първи път след пробуждането на Софи Джош отново се почувства близък с нея. Обикновено двамата се смееха всеки ден; за последен път се бяха смели заедно, когато отиваха на работа в четвъртък сутринта и видяха как един огромен далматинец тегли кльощав човек по шорти на ролкови кънки. Трябваше само да си намират неща, на които да се смеят, но за съжаление през последните няколко дена нямаше много такива.

Софи се успокои първа и се обърна към прозореца. Виждаше отражението на брат си в стъклото и го изчака да сведе поглед към екрана, преди да заговори.

— Изненадана съм, че този път не възрази, когато Никола предложи Франсис да ме обучи на Огнената магия.

Джош вдигна очи и погледна лицето на сестра си, отразено в прозореца.

— Ако бях възразил, това щеше ли да промени нещо? — попита той сериозно.

Софи се замисли за момент.

— Не. Предполагам, че не — призна тя.

— И аз така си помислих. Ти така или иначе щеше да го направиш.

Софи се обърна, за да погледне право в близнака си.

— Трябва. Налага се.

— Знам — каза той простичко. — Вече го знам.

Тя премигна изненадана.

— Знаеш ли?

Джош затвори лаптопа и го остави на леглото. После вдигна меча и го положи на коленете си, като разсеяно потриваше гладкото острие. Камъкът беше топъл.

— Аз бях… ядосан, уплашен — не, повече от уплашен — ужасен, когато Никола накара Хеката да те пробуди. Той не ни каза за опасностите. Не ни каза, че би могла да умреш или да изпаднеш в кома. Това никога няма да му го простя.

— Той беше почти сигурен, че нищо няма да се случи…

— Почти сигурен не е достатъчно.

Софи кимна, без да се осмели да отговори.

— А после, когато Вещицата от Ендор ти прехвърли своето знание, пак се уплаших. Но не толкова за теб… колкото от теб — призна той много тихо.

— Джош, как можеш дори да кажеш подобно нещо? — започна Софи, истински потресена. — Аз съм твоя близначка.

Изражението на лицето му я накара да млъкне.

— Ти не си видяла онова, което видях аз — каза той разпалено. — Гледах те как се опълчи на коткоглавата жена. Видях устните ти да се раздвижват, но когато заговори, думите ти не бяха в синхрон с тях, а когато ме погледна, не ме позна. Не знам какво беше тогава… но не беше моята сестра-близначка. Беше обладана.

Софи премигна и едри сълзи се търкулнаха по бузите й. Тя имаше само най-смътни спомени, като откъслеци от някакъв сън, за онова, за което говореше брат й.

— После, в Охай те видях да правиш вихрушки, а днес — вчера — те видях как сътвори мъгла от нищото.

— Не знам как правя тези неща — прошепна тя.

— Да, миличка, зная. — Той се изправи, отиде до прозореца и се загледа над парижките покриви. — Сега вече разбирам това. Доста мислих по въпроса. Твоите сили бяха пробудени, но единственият начин да можеш да ги контролираш, единственият начин да си в безопасност, е като бъдеш обучена. В момента те са също толкова опасни за теб, колкото и за враговете ни. Жана д’Арк ти помогна днес, нали?

— Да, много ми помогна. Вече не чувам гласове. Това е огромна помощ. Но има и друга причина, нали? — попита Софи.

Джош завъртя меча в ръка. В мрака острието изглеждаше почти черно, само мънички късчета кристал блещукаха по него като звезди.

— Ние нямаме представа в какво сме се забъркали — каза той бавно. — Но знаем, че сме в опасност… сериозна опасност. Ние сме на петнайсет години и не би трябвало да мислим за това, че ще ни убият… изядат… или нещо още по-лошо! — Той махна неопределено по посока на вратата. — Не им вярвам. Единственият човек, на когото имам вяра, си ти… истинската ти.

— Но, Джош — каза Софи много нежно, — аз им вярвам. Те са добри хора. Скати повече от две хиляди години се е сражавала за човечеството, а Жана е мила и внимателна…

— А Фламел е криел Сборника в продължение на векове — каза бързо Джош. Той докосна гърдите си и Софи чу шумоленето на двете страници в торбичката, която му бе дал алхимикът. — В тази книга има рецепти, които биха могли да превърнат планетата в рай, да изцерят всяка болест. — Момчето забеляза проблясъка на съмнение в очите й и продължи настойчиво: — Знаеш, че е вярно.

— Спомените на Вещицата също така ми казват, че в книгата има и рецепти, които биха могли да унищожат света.

Джош поклати бързо глава.

— Мисля, че виждаш онова, което те искат да видиш…

Софи посочи меча.

— Но защо Фламел ще ти дава меча и страниците от Сборника? — попита тя тържествуващо.

— Аз мисля… знам, че те ни използват. Просто не знам за какво. Засега. — Той видя, че близначката му започна да клати глава. — Както и да е, ще имаме нужда от силите ти, за да ни пазят.

Софи се пресегна и стисна ръката на брат си.

— Знаеш, че никога не бих позволила нещо да те нарани.

— Знам — каза сериозно Джош. — Поне не умишлено. Но какво ще стане, ако нещо те използва, както в Сенкоцарството?

Момичето кимна.

— Тогава нямах контрол над действията си — призна то. — Сякаш бях в някакъв сън и виждах някой, който изглежда като мен.

— Треньорът ми по ръгби казва, че за да контролираш действията си, първо трябва да контролираш себе си. Ако се научиш да контролираш своята аура и овладееш магиите — продължи Джош, — тогава никой никога вече няма да може да прави това с теб. Ще бъдеш невероятно могъща. А да речем, например, че моите сили не бъдат пробудени. Мога да се науча да използвам този меч. — Той се опита да го завърти бързо в ръка, но мечът му се изплъзна и направи дълбока резка в стената. — Опа.

— Джош!

— Какво? Почти не се забелязва. — Той потърка драскотината с ръкава си. Боята и мазилката се отрониха, оголвайки тухлената зидария.

— Само влошаваш нещата. И сигурно си нащърбил меча.

Но когато брат й вдигна оръжието към светлината, върху него нямаше никакъв белег.

Момичето кимна бавно.

— Въпреки всичко мисля… знам, че грешиш за Фламел и другите.

— Софи, трябва да ми вярваш.

— Вярвам ти. Но помни, Вещицата познава тези хора и им се доверява.

— Софи — каза раздразнено Джош, — ние не знаем нищо за Вещицата.

— О, Джош, аз знам всичко за нея — отвърна развълнувано Софи. Почука с пръст по слепоочието си. — А ми се иска да не знаех. Целият й живот, хиляди години, са тук вътре. — Джош отвори уста да отвърне, но тя вдигна ръка. — Ето какво ще направя: ще се позанимавам със Сен Жермен и ще науча от него всичко, което може да ми даде.

— И същевременно го дръж под око, опитай се да разбереш какво са си наумили двамата с Фламел.

Софи не обърна внимание на репликата му.

— Може би следващия път, когато ни нападнат, ще сме в състояние да се защитаваме. — Тя се загледа над парижките покриви. — Е, тук поне сме в безопасност.

— Но докога? — попита близнакът й.