Майкъл Скот
Магьосникът (21)

Глава 20

Пернел Фламел излезе от затворническата килия. Вратата изобщо не беше заключвана. Нямаше нужда: нищо не можеше да мине покрай сфинкса. Само че сега него го нямаше. Пернел вдиша дълбоко: противният мирис на създанието — застояла смесица от миризмите на змия, лъв и птица — бе отслабнал, позволявайки на обичайните миризми на Алкатраз — на сол и ръждив метал, на водорасли и ронещ се камък — да го надвият. Тя се обърна наляво и забърза по коридора между килиите. Намираше се на Скалата, но нямаше представа на кое точно място от огромния, рушащ се комплекс. Макар че двамата с Никола бяха живели в Сан Франциско в продължение на години, тя никога не бе изпитала желание да посети обитавания от призраци остров. Знаеше само, че се намира дълбоко под земята. Единствената светлина идваше от поставените на неравни интервали слаби крушки в телени клетки. Устните на Пернел се извиха в кисела усмивка; светлината не беше в нейна полза. Сфинксът се боеше от тъмното. Той произлизаше от време и място, когато в мрака наистина са се криели чудовища.

Сфинксът беше подмамен надалече оттук от призрака на Хуан Мануел де Аяла. Беше хукнал да търси източника на загадъчните шумове — дрънчащи решетки и затръшващи се врати, — които изведнъж бяха изпълнили сградата. С всеки миг, докато той бе далече от килията й, аурата на Пернел се презареждаше. Още не си бе възвърнала пълната сила — трябваше първо да се нахрани и да поспи, — но поне вече не бе беззащитна. Сега трябваше само да се държи настрани от създанието.

Една врата се затръшна някъде високо над нея и тя застина, когато чу потракването на нокти. После закънтя камбана — бавно и тържествено, самотно и далечно. Разнесе се внезапно трополене на твърди като желязо нокти по камък, когато сфинксът се втурна да провери какво става.

Пернел притисна ръце към тялото си и ги заразтрива, треперейки леко. Носеше лятна рокля без ръкави и макар че при обикновени обстоятелства би могла да регулира температурата си с настройване на аурата, сега й беше останала много малко сила и не й се искаше да я използва за каквото и да било. Едно от характерните умения на сфинкса бе способността му да надушва магическата енергия и да я поглъща.

Плоските подметки на сандали й не издаваха никакъв звук по влажните камъни, докато вървеше по коридора. Тя бе предпазлива, но не и уплашена. Пернел Фламел бе живяла повече от шестстотин години, но докато Никола бе погълнат от алхимията, тя се бе съсредоточила върху чародейството. Проучванията й я бяха отвели до някои много тъмни и опасни места не само на този свят, а и в някои съседни Сенкоцарства.

Някъде в далечината се строши стъкло и се посипа със звън по пода. Тя чу как сфинксът съска и вие яростно, но този звук също бе твърде далечен. Пернел се усмихна: Де Аяла залисваше сфинкса, а колкото и усърдно да го търсеше създанието, никога нямаше да го намери. Даже толкова могъщо същество като него нямаше власт над един дух или полтъргайст.

Пернел знаеше, че трябва да се качи на по-висок етаж и да излезе на слънце, където аурата й щеше да се презареди по-бързо. След като се озовеше на открито, би могла да използва някоя от дузина известни й дребни магийки и заклинания, които щяха да вгорчат живота на сфинкса. Един скитски магьосник, който твърдеше, че е участвал в строежа на пирамидите за оцелелите от Дану Талис, които се заселили в Египет, я бе научил на една много полезна магия за разтапяне на камък. Пернел не би се поколебала да я използва, за да срути цялата сграда върху главата на сфинкса. Той вероятно щеше да оцелее — сфинксовете бяха практически неубиваеми, — но това със сигурност щеше да го забави.

Тя зърна ръждясало метално стълбище и се втурна към него. Тъкмо щеше да постави крак на първото стъпало, когато забеляза сивата нишка върху метала. Пернел замръзна с вдигнат във въздуха крак… а после бавно и внимателно се отдръпна на. Приклекна и огледа металните стъпала. От този ъгъл можеше да види паяжините, кръстосващи стълбите и виещи се между тях. Всеки, стъпил на металната повърхност, щеше да бъде уловен. Тя отстъпи, взирайки се напрегнато в сумрачните сенки. Нишките бяха твърде дебели, за да са изтъкани от обикновен паяк, и бяха осеяни с миниатюрни капчици течно сребро. Пернел познаваше дузина създания, които биха могли да изплетат тази паяжина, и не искаше да се среща с никое от тях — във всеки случай не тук и сега, когато бе толкова изтощена.

Тя се обърна и се втурна по дълъг коридор, осветен само от две крушки в краищата му. Сега, когато вече знаеше какво да търси, можеше да види сребърните паяжини навсякъде, опънати по тавана, протягащи се по стените, а в ъглите, сред най-тъмните сенки, имаше оплетени големи гнезда. Наличието на паяжините можеше да обясни защо Пернел не беше забелязала в затвора никакви вредители — нито мравки, нито мухи, нито комари, нито плъхове. След като гнездата се излюпеха, сградата щеше да се изпълни с паяци… ако създанията, изплели паяжините, действително бяха такива. През вековете Пернел бе срещала Древни, свързани с паяците, включително Арахна и загадъчната и ужасна Жена-паяк, но доколкото знаеше, никой от тях не бе в съюз с Дий и Тъмните древни.

Тя мина забързано покрай една отворена врата, преградена от съвършена паяжина, когато усети, че я лъхва слаба горчиво-кисела воня. Забави крачка, после спря. Тази миризма бе нова, не беше миризмата на сфинкса. Пернел се обърна отново към вратата и се приближи толкова, колкото й бе възможно, без да докосва паяжината. Надникна вътре. Трябваха й няколко мига, докато очите й се приспособят към мрака, и още няколко, за да осъзнае какво вижда.

Ватала^[1].

Сърцето на Пернел затуптя в гърдите й толкова силно, че тя усети как плътта й вибрира. От тавана с главата надолу висяха дузина създания. Ноктестите им крака — кръстоска между човешки и птичи — се бяха впили дълбоко в мекия камък, а кожестите им прилепови криле бяха увити около подобни на скелети човешки тела. Увисналите надолу глави бяха прекрасни, с лица на млади момичета и момчета, още не навлезли в пубертета.

Ватала.

Пернел произнесе безмълвно думата с устни. Вампири от индийския субконтинент. И за разлика от Скатах, този клан пиеше кръв и ядеше плът. Но какво правеха те на това място и което бе още по-важно, как се бяха озовали тук? Ватала винаги бяха привързани към някоя местност или племе: Пернел никога не беше чувала някой от тях да е напускал дома си.

Вълшебницата се обърна бавно и погледна към останалите отворени врати, редящи се от двете страни на сумрачния коридор. Какво ли друго лежеше скрито в килиите под Алкатраз?

И какво замисляше доктор Джон Дий?