Майкъл Скот
Магьосникът (20)

Глава 19

Никола Фламел поспря на улица „Бобур“ и се обърна бавно, а бледите му очи огледаха улицата. Не смяташе, че го следят, но трябваше да се увери. Беше хванал влака до гара Сен Мишел — Нотр Дам и бе прекосил Сена по моста „Аркол“, насочвайки се към уродливата стъклено-метална грамада на центъра „Помпиду“ — Вървеше, без да бърза, като често спираше и преминаваше от едната страна на улицата на другата, отби се до една вестникарска будка, за да си купи сутрешния вестник, а след малко спря отново, за да изпие едно отвратително кафе в картонена чашка. През цялото това време непрестанно се оглеждаше дали някой не обръща твърде голямо внимание на движението му. Но доколкото можеше да прецени, никой не го следеше.

Париж се беше променил от последния път, когато Фламел беше тук, и макар че сега той наричаше свой дом Сан Франциско, този град бе родното му място и затова винаги щеше да бъде неговият град. Само преди две седмици в задната стаичка на библиотеката Джош бе заредил в компютъра „Гугъл Ърт“ — и му беше показал как да го използва. Никола прекара часове, взирайки се от птичи поглед в улиците, по които бе вървял някога, откривайки сгради, които познаваше от младостта си, и дори намери местоположението на църквата „Светите младенци“, където уж беше погребан.

Той бе привлечен особено силно от една уличка. Откри я на картата и премина по нея виртуално, без да знае, че скоро ще го направи и в реалността.

Никола Фламел сви наляво от „Бобур“ по улица „Монморанси“… и спря тъй внезапно, като че ли бе налетял на стена.

Пое си дъх на пресекулки и усети как бясно тупти сърцето му. Приливът на емоции беше необикновено силен. Уличката пред него бе толкова тясна, че светлината на сутрешното слънце не проникваше в нея и тя тънеше в мрак. От двете й страни се издигаха високи сгради, боядисани предимно в бяло и кремаво, и по стените на много от тях висяха кошници, от които се спускаха цветя и зеленина. По тротоарите от двете страни на уличката имаше вградени черни метални колчета със заоблени върхове, за да не могат колите да спират.

Никола тръгна бавно по нея, като я виждаше такава, каквато беше някога. Спомените изплуваха.

Преди повече от шестстотин години двамата с Пернел бяха живели на тази улица. Образи на средновековния Париж прелитаха пред очите му — хаотична разнородна смесица от дървени и каменни къщи; тесни, лъкатушещи проходи; прогнили мостове; порутени сгради и улици, които представляваха едва ли не открита канализация. Шумът, невероятният, непрестанен шум, и надвисналите над града зловонни изпарения — смесица от немити, измъчвани от болести хора и мръсни животни — бяха нещо, което той никога нямаше да забрави.

В дъното на улица „Монморанси“ откри сградата, която търсеше.

Не беше се променила много. Някога камъните бяха кремави; сега бяха стари, нащърбени и протрити, почернели от сажди. Трите дървени прозореца и врати бяха нови, но самата сграда беше една от най-старите в Париж. Точно над средната врата имаше син метален номер 51, а над него — изтъркана каменна плоча, известяваща, че това някога е била Maison de Nicolas Flamel et de Perenelle, sa femme^[1]. Една червена табела с формата на щит обявяваше, че това е Auberge Nicolas Flamel^[2]. Сега тук имаше ресторант.

А някога това беше неговият дом.

Той пристъпи към прозореца и като се преструваше, че чете менюто, надникна вътре. Вътрешността бе напълно променена, разбира се — вероятно я бяха променяли безброй пъти, — но потъмнелите греди, минаващи по белия таван, като че ли бяха същите, към които често бе гледал преди повече от шестстотин години.

Двамата с Пернел бяха живели щастливо тук, осъзна Никола.

И в безопасност.

Животът им тогава беше по-простичък: не знаеха за Древните или за Тъмните древни, не знаеха нищо за Сборника или за безсмъртните, които го пазеха и се биеха за него.

И двамата с жена му тогава все още бяха обикновени хора.

В старите камъни на къщата имаше изсечени множество изображения, символи и букви, за които той знаеше, че са озадачавали и интригували учените през вековете. Повечето бяха безсмислени, нещо като тогавашните табели на магазини, но имаше няколко, които притежаваха особено значение. Той бързо се озърна наляво и надясно и като видя, че тясната уличка е пуста, вдигна дясната си ръка и проследи очертанията на буквата Н, изсечена в камъка отляво на средния прозорец. Зелена енергия се изви по буквата. После той проследи завъртяното Ф от другата страна на прозореца, оставяйки във въздуха блещукащо очертание. Хвана се с лявата ръка за рамката на прозореца и се изтегли върху перваза, а дясната му ръка се протегна нагоре и пръстите му напипаха очертанията на букви в старите камъни. Той позволи на една съвсем слаба струйка от аурата му да се процеди през пръстите му и натисна поредицата от букви… и под допира му камъкът стана топъл и мек. Фламел натисна… и пръстите му потънаха вътре. Свиха се около един предмет, скрит от него в солидния гранитен блок през XV век. Той го издърпа и скочи леко от перваза на земята, като бързо загърна предмета в купения вестник „Монд“. После се обърна и тръгна по уличката, без дори да хвърли поглед назад.

Преди да излезе на улица „Бобур“, Никола обърна лявата си ръка. В центъра на дланта му имаше идеален отпечатък на черната пеперуда, която Сен Жермен бе притиснал към кожата му. „Тя ще те доведе обратно при мен“ — беше казал графът.

Никола Фламел потърка леко татуировката с десния си показалец.

— Отведи ме при Сен Жермен — прошепна той.

Татуировката се размърда върху кожата му и черните крилца затрепкаха. После внезапно пеперудата се отдели от ръката му и запърха във въздуха пред него. Миг по-късно затанцува и закриволичи надолу по уличката.

— Умно — промърмори Никола, — много умно.

И тръгна след нея.