Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Магьосникът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №2

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

Компютърна обработка: Ана Андонова

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0817–2

История

  1. — Добавяне

Глава 16

— Стой!

Никола Фламел продължи да бяга, сви надясно и се втурна по кея „Бранли“.

— Спри или ще стрелям!

Фламел знаеше, че полицаите няма да стрелят — не можеха. Макиавели не би искал той да пострада.

Шляпането на кожени подметки по бетон и дрънченето на оръжия вече бяха по-близо и той можеше да чуе равномерното дишане на преследвача си. Неговото собствено дишане бе преминало в дълбоко пъшкане и Никола усещаше бодежи под ребрата от едната си страна. Рецептата в Сборника го поддържаше жив и здрав, но нямаше начин да надбяга този добре трениран полицай, който очевидно се намираше в чудесна форма.

Алхимикът спря толкова рязко, че полицейският капитан едва не се блъсна в него. Стоейки неподвижно, Фламел извърна глава да погледне през лявото си рамо. Полицаят беше извадил страховит черен пистолет и го държеше здраво с двете си ръце.

— Не мърдай! Горе ръцете!

Никола се обърна бавно с лице към полицая.

— Е, решавай, кое от двете ще е? — попита той меко.

Зад защитните очила мъжът премигна изненадано срещу него.

— Да не мърдам ли? Или да си вдигна ръцете?

Полицаят посочи нагоре с дулото на пистолета и Фламел вдигна ръце. Дотичаха още петима мъже от специалните части. Те насочиха най-различни оръжия към алхимика, докато заставаха в редица до своя капитан. Все още с ръце във въздуха, Никола завъртя бавно глава да ги огледа всички подред. В черните си униформи, шлемове, качулки и очила те приличаха на насекоми.

— На земята! Веднага! — заповяда капитанът. — Дръж ръцете си във въздуха!

Никола бавно се смъкна на колене.

— Сега лягай! По лице!

Алхимикът се просна на парижката улица, опрял буза в хладните грапави павета.

— Разпери широко ръце!

Никола разпери ръце. Полицаите се раздвижиха и го обкръжиха бързо, но продължаваха да спазват дистанция.

— Хванахме го. — Полицейският капитан говореше в микрофона, намиращ се пред устните му. — Не, сър. Не сме го докоснали. Да, сър. Веднага.

На Никола му се прииска Пернел да беше сега тук; тя щеше да знае какво да правят. Но пък ако Вълшебницата беше с него, той изобщо нямаше да се забърка в цялата тази каша. Жена му беше бойка натура. Колко пъти го бе подтиквала да спре да бяга и да приеме битката с Тъмните древни, използвайки трупаните половин хилядолетие алхимични познания и нейната магия? Тя искаше от него да събере безсмъртните, Древните и Следващото поколение, които подкрепяха хората, и да започне война срещу Тъмните древни и техните слуги като Дий. Но той не можеше — цял живот бе чакал появата на близнаците, предречени в Сборника.

Двамата, които са един, единият, който е всички.

Никола и за миг не се беше съмнявал, че ще ги открие. Пророчествата в Сборника никога не грешаха, но също като всичко друго в книгата, думите на Авраам винаги бяха неясни и бяха написани на множество забравени древни езици.

Двамата, които са един, единият, който е всички.

Ще дойде време, когато Книгата ще бъде отнета

и човекът на кралицата ще се съюзи с Враната.

Тогава Древните ще излязат от Сенките

и безсмъртният трябва да обучи смъртните.

Двамата, които са един, трябва да станат единия, който е всички.

А Фламел знаеше — без капка съмнение, — че той е безсмъртният, за когото се говори в пророчеството; беше му го казал мъжът с куката.

Преди половин хилядолетие Никола и Пернел Фламел пътуваха из цяла Европа, опитвайки се да разтълкуват загадъчната книга с метален обков. Най-сетне в Испания те срещнаха мистериозен еднорък мъж, който им помогна да преведат части от вечно менящия се текст. Едноръкият им разкри, че тайната на вечния живот се появява винаги на седма страница на Сборника по пълнолуние, докато рецептата за преобразуване, за промяна на структурата на всеки материал, се появява само на четиринайсета страница. Когато мъжът им преведе първото пророчество, той погледна към Никола с черните си като въглен очи, протегна куката, която заместваше лявата му длан, и потупа с нея гърдите на французина.

— Алхимико, това е твоята съдба — прошепна той.

Загадъчните думи намекваха, че един ден Фламел ще открие близнаците… пророчеството не бе разкрило, че ще свърши проснат на една мръсна парижка улица, заобиколен от въоръжени и много нервни полицаи.

Никола затвори очи и вдиша дълбоко. Притисна разперените си пръсти към паважа и неохотно притегли енергия от аурата си. Една съвсем тънка и ефирна златистозелена нишка се отдели от пръстите му и попи в каменната настилка. Фламел усети как пипалцето аурална енергия преминава през паважа и потъва в земята отдолу. Тънката като косъм нишка се заизвива през почвата, търсейки… дирейки… и най-накрая откри онова, което й трябваше: гъмжаща маса от живот. След това бе проста работа да използва преобразуването, основния алхимически принцип, за да създаде глюкоза и фруктоза и да ги обедини с гликозидна връзка, за да създаде захароза. Животът се размърда, разшава, понесе се към сладостта.

Полицейският капитан повиши глас:

— Сложете му белезници. Претърсете го.

Никола чу предпазливото приближаване на двама полицаи — по един от всяка страна. Точно пред лицето си видя чифт лъснати до блясък черни кожени ботуши с дебели подметки.

А после зърна мравката — стори му се огромна, защото бе толкова близо до лицето му. Тя изскочи от една пукнатина между паветата, мърдайки с антенки. Последваха я втора и трета.

Алхимикът притисна палеца на всяка ръка към средния пръст и щракна. Миниатюрни златистозелени искрици с аромат на мента излетяха във въздуха, посипвайки шестимата полицаи с невъобразимо ситни частици сила.

После той превърна частиците в захар.

Внезапно целият паваж около Фламел почерня. Множество дребни мравки заизвираха от земята, изсипвайки се през цепнатините между камъните. Като гъст, лепкав сироп те се разляха по улицата, покривайки ботушите на полицаите, преди внезапно да плъзнат по краката им, покривайки ги с мърдащо гъмжило от насекоми. За миг мъжете бяха толкова шашнати, че не помръднаха. Костюмите и ръкавиците им ги предпазваха в продължение на още секунда, а после един от тях трепна, а после и друг, и трети, докато мравките намираха най-малките пролуки в облеклото им и се шмугваха вътре с гъделичкащи крачета и щипещи челюсти. Полицаите започнаха да се гърчат, извиват, въртят, да се пляскат по телата, да захвърлят оръжията си, да си смъкват ръкавиците, да дърпат шлемовете си, да мятат настрани очилата и качулките си, докато хиляди мравки пъплеха по телата им.

Полицейският капитан гледаше как техният арестант — който бе останал абсолютно незасегнат от кипналото множество мравки — седна и щателно се изтупа от прахта, преди да се изправи на крака. Капитанът се опита да насочи пистолета си към мъжа, но мравките бяха покрили китките му, гъделичкаха дланите му, хапеха плътта му и той не можеше да задържи оръжието неподвижно. Искаше да заповяда на арестанта да седне, но мравките пълзяха по устните му и той знаеше, че ако отвори уста, те ще се пъхнат вътре. Той вдигна ръка и събори шлема от главата си, смъкна качулката и я запрати на земята. Изви снага, когато насекомите плъзнаха по гърба му. Прокара ръка по главата си и усети как събаря поне дузина мравки. Те западаха пред лицето му и той стисна очи. Когато ги отвори пак, арестантът крачеше към гара „Пон дьо л’Алма“, пъхнал ръце в джобовете си, сякаш нямаше никаква грижа на тоя свят.