Майкъл Скот
Магьосникът (16)

Глава 15

— Фойерверки — прошепна смаяно Софи.

Айфеловата кула бе озарена от зрелищни фойерверки. Синьо-златни гирлянди от светлина пробягваха цели триста метра до шпила на самия връх на кулата, където разцъфтяваха във фонтани от сини капки. Искрящи, съскащи, пращящи нишки с цветовете на дъгата се виеха между опорните греди, като се пръскаха и пукаха. Дебелите нитове на кулата проблясваха с бял огън, докато извитите греди сипеха хладни ледено сини капчици върху улицата далече долу.

Ефектът беше драматичен, но стана истински зрелищен, когато Сен Жермен щракна с пръстите на двете си ръце и цялата Айфелова кула грейна в бронзово, после в златно, после в зелено и накрая в синьо под утринното слънце. Пукащи гирлянди от светлина полетяха нагоре-надолу по метала. Огнени колела и ракети, фонтани и римски свещи, пръскалки и огнени змии запламтяха на всеки етаж. Шпилът на самия връх пръскаше червени, бели и сини искри, които се стичаха като пенлива течност през сърцевината на кулата.

Тълпата беше очарована.

Хората се събраха в подножието, като охкаха и ахкаха, и аплодираха всяка нова експлозия, а фотоапаратите им щракаха бясно. Шофьорите спираха колите си на пътя и излизаха от тях, вдигайки телефони с камери, за да снимат зашеметяващите и прекрасни гледки. За броени мигове десетките хора около кулата бяха нараснали до стотици, за още няколко минути се удвоиха, а после се удвоиха още веднъж — хората излизаха тичешком от магазините и домовете си, за да видят необикновеното представление.

А Никола Фламел и спътниците му бяха погълнати от тълпата.

В рядка проява на чувства, Макиавели удари по колата толкова силно, че ръката го заболя. Гледаше растящото множество и разбираше, че хората му няма да могат да си пробият път навреме, за да попречат на бягството на алхимика и останалите.

Въздухът пукаше и искреше от фойерверки; ракети излитаха със свистене високо във въздуха, където се пръскаха в кълба и водопади от светлина. Фишеци и бенгалски огньове пращяха около всеки от четирите огромни метални крака на кулата.

— Сър! — Млад полицейски капитан спря пред Макиавели и отдаде чест. — Какви са заповедите ви? Можем да си пробием път през тълпата, но вероятно ще има ранени.

Макиавели поклати глава.

— Не, недейте. — Знаеше, че Дий би го направил. Джон нямаше да се поколебае да срине цялата кула, убивайки стотици хора, само и само да залови Фламел. Протягайки се в целия си ръст, Николо едва успя да зърне фигурата на облечения в кожено палто Сен Жермен и смъртоносната Скатах, които отвеждаха младежите. Те се стопиха в огромната вече тълпа и изчезнаха. Но за негова изненада, щом върна поглед назад, видя, че Никола Фламел си стои там, където беше от самото начало, почти точно под върха на кулата.

Алхимикът вдигна дясната си ръка в насмешлив поздрав и гривната му от сребърни брънки проблесна на светлината.

Макиавели сграбчи за рамото полицейския капитан, завъртя го с изненадваща сила и посочи с дългия си тънък пръст.

— Онзи! Доведете ми онзи човек, пък ако ще това да е единственото нещо, което ще направите днес. И го искам жив и невредим!

Пред погледите на двамата Никола се врътна и забърза към западния крак на Айфеловата кула, по посока на моста „Йена“, но за разлика от другите не претича по моста, а сви надясно, по кея „Бранли“.

— Слушам, сър! — Капитанът хукна, насочвайки се малко встрани от Фламел, решен да пресече пътя му. — След мен — извика той и подчинените му се разтегнаха в колона зад него.

Дагон пристъпи към Макиавели.

— Искаш ли да проследя Сен Жермен и Сянката? — Главата му се завъртя и ноздрите му се издуха с влажен мляскащ звук. — Мога да уловя миризмата им.

Николо Макиавели поклати леко глава, докато влизаше обратно в колата.

— Измъкни ни оттук, преди да се е появила пресата. Сен Жермен е крайно предвидим. Без съмнение е тръгнал към някой от домовете си, а ние ги държим всичките под наблюдение. Остава само да се надяваме, че ще хванем алхимика.

Лицето на Дагон беше безстрастно, докато затръшваше вратата на колата след господаря си. Той се обърна в посоката, накъдето бе побягнал Никола, и го видя да изчезва сред тълпата. Полицаите го следваха по петите, движейки се бързо въпреки тежестта на защитното облекло и оръжията си. Но Дагон знаеше, че през вековете Фламел се бе изплъзвал от всякакви преследвачи — човеци и нечовеци, и дори същества, които са били мит още преди еволюцията на маймуните, — и беше надхитрял чудовища, които нямаха право да съществуват извън кошмарите. Той се съмняваше, че полицията ще хване алхимика.

После Дагон наклони глава и ноздрите му отново се разшириха, улавяйки миризмата на Скатах. Сянката се беше върнала.

Враждата между него и нея датираше отпреди хилядолетия. Той беше последният от своя вид… защото тя бе унищожила цялата му раса в една ужасна нощ преди две хиляди години. Зад слънчевите очила очите на създанието се изпълниха с лепкави безцветни сълзи и Дагон се закле, че каквото и да стане между Макиавели и Фламел, този път той ще си отмъсти на Сянката.

— Вървете, не бягайте — заповяда Скатах. — Сен Жермен, ти излез начело. Софи и Джош по средата, аз ще вървя отзад. — Тонът на Скати не оставяше място за спор.

Те прекосиха бързо моста и свиха надясно по „Ню Йорк“. Поредица от леви и десни завои ги отведе в тясна странична уличка. В този ранен час тя цялата тънеше в сенки. Температурата спадна рязко и близнаците веднага забелязаха, че пръстите на лявата ръка на Сен Жермен, които се плъзгаха леко по мръсната стена, оставят подир себе си мънички искрици.

Софи се намръщи, ровейки из спомените си — спомените на Вещицата от Ендор, напомни си тя — за графа. Усети, че брат й я гледа косо, и повдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Очите ти станаха сребърни. Само за секунда — каза той.

Софи се озърна през рамо към влачещата се на опашката Скатах, а после погледна към мъжа с коженото палто. И двамата не можеха да ги чуят, помисли си тя.

— Опитвах се да си спомня каквото знам… — Тя тръсна глава. — … каквото Вещицата знае за Сен Жермен.

— Какъв е той? — попита Джош. — Никога не съм чувал за него.

— Известен френски алхимик — прошепна сестра му — и може би един от най-загадъчните мъже в историята, заедно с Фламел.

— Дали е човек? — зачуди се на глас момчето, но Софи продължи.

— Не е Древен или от Следващото поколение. Човек е. Дори Вещицата от Ендор не знае много за него. Срещнала го е за първи път в Лондон през 1740 година. Веднага разбрала, че е безсмъртен човек. Той твърдял, че е открил тайната на безсмъртието, докато се учел при Никола Фламел. — Тя поклати бързо глава. — Но не мисля, че Вещицата е повярвала съвсем на това. Графът й казал, че докато пътувал из Тибет, усъвършенствал рецептата за безсмъртие, така че да не е нужно да се подновява всеки месец. Но когато тя го помолила за копие, той й казал, че я е загубил. Изглежда, говорел свободно всички езици на света, бил гениален музикант и се славел като майстор-ювелир. — Очите й станаха за миг отново сребърни, докато спомените избледняваха. — Вещицата не го харесвала и му нямала доверие.

— Значи и ние не бива да му вярваме — прошепна настоятелно Джош.

Софи кимна в знак на съгласие.

— Но Никола го харесва и очевидно му вярва — каза тя бавно. — Защо?

Изражението на брат й беше мрачно.

— Казах ти и преди: не мисля, че трябва да вярваме и на Никола Фламел. Има нещо нередно в него — убеден съм.

Софи преглътна отговора си и отклони поглед. Знаеше защо Джош е ядосан на алхимика; брат й завиждаше на нейните пробудени сили и винеше Фламел, задето я е поставил в опасност. Но това не означаваше, че греши.

Тясната уличка ги изведе на широк булевард, от двете страни на който се редяха дървета. Макар че още бе рано за пиковия час, зрелищната светлина и фойерверките около Айфеловата кула бяха спрели уличното движение. Въздухът ехтеше от клаксони и от воя на полицейски сирени. Една пожарна беше попаднала в задръстването и воят й се извисяваше и понижаваше, макар че не можеше да мръдне. Сен Жермен закрачи през булеварда, без да се оглежда нито наляво, нито надясно, и извади от джоба си тънък мобилен телефон. Отвори го и натисна бутон за бързо набиране. После забърбори на скорострелен френски.

— За помощ ли се обади? — попита Софи, когато той затвори телефона.

Графът поклати отрицателно глава.

— Поръчвам закуска. Умирам от глад. — Посочи с палец назад към Айфеловата кула, която все още бълваше фойерверки. — Правенето на такива неща изгаря много калории, ако ми простите за каламбура.

Момичето кимна — вече разбираше защо стомахът му къркори от глад, откакто бе създало мъглата.

Скатах настигна близнаците и закрачи редом със Софи, докато минаваха забързано покрай Американската катедрала.

— Не мисля, че ни следят — каза тя. Звучеше изненадано. — Очаквах, че Макиавели ще прати някого подире ни. — Тя потърка с палец долната си устна и загриза нащърбените си нокти.

Софи автоматично дръпна ръката на Скати от устата й.

— Недей да си гризеш ноктите.

Девата-воин премигна изненадано срещу нея, после смутено свали ръката си.

— Стар навик — промърмори тя. — Много стар навик.

— И какво ще правим сега? — попита Джош.

— Ще намерим подслон и ще си починем — рече мрачно Скатах. — Още много ли ще вървим? — подвикна тя към Сен Жермен, който все така крачеше начело.

— Няколко минутки — отвърна той, без да се обръща. — Една от по-малките ми градски къщи е наблизо.

Скати кимна.

— Когато стигнем там, ще се покрием, докато Никола се върне, ще отдъхнем и ще се преоблечем. — Тя сбърчи нос по посока на Джош. — А и ще си вземем душ — добави многозначително.

Руменина изби по бузите на младежа.

— Да не би да казваш, че мириша? — попита той, едновременно смутен и ядосан.

Софи докосна ръката на брат си, преди Девата-воин да успее да отговори.

— Само малко — каза тя. — Сигурно всички миришем.

Джош извърна очи, явно разстроен, после погледна отново към Скатах.

— А ти, предполагам, не миришеш — сопна се той.

— Не — каза тя. — Аз нямам потни жлези. Вампирите са много по-развити същества от човеците.

Те продължиха мълчаливо, докато улица „Пиер Шарон“ излезе на широкия булевард „Шан-з-Елизе“ — главната пътна артерия на Париж. Отляво се виждаше Триумфалната арка. Уличното движение на булеварда и в двете посоки беше спряло, шофьорите стояха до колите си, бъбреха оживено и бясно жестикулираха. Всички погледи бяха насочени към къдрещите се фойерверки, които продължаваха да избухват над Айфеловата кула.

— Как мислиш, че ще съобщят за това в новините? — попита Джош. — Айфеловата кула внезапно избухва във фойерверки.

Сен Жермен се озърна през рамо.

— Истината е, че това не е нещо толкова необичайно. Кулата често се озарява от фойерверки — на Нова година и в Деня на Бастилията^[1], например.

Предполагам, ще съобщят, че фойерверките, приготвени за Деня на Бастилията другия месец, са се възпламенили преждевременно. — Той спря и се огледа, когато чу някой да го вика по име.

— Не поглеждайте… — започна Скати, но беше прекалено късно: близнаците и графът вече се бяха обърнали по посока на виковете.

— Жермен…

— Хей, Жермен…

Двама младежи, които стояха до спрялата си кола, сочеха към графа и крещяха името му.

И двамата бяха облечени в джинси и тениски и много си приличаха със зализаните си коси и големите слънчеви очила. Те зарязаха колата насред пътя и се запровираха между спрелите автомобили, държейки в ръцете си някакви неща, които заприличаха на Джош на дълги, тесни ножове.

— Франсис — предупреди го бързо Скати, като стисна дланите си в юмруци. Излезе напред точно когато първият младеж стигна до графа. — Остави на мен…

— Господа. — Сен Жермен се обърна към двамата с широка усмивка, макар че близнаците, които се намираха зад него, видяха жълто-сини пламъци да танцуват по върховете на пръстите му.

— Снощният концерт беше страхотен — каза първият младеж, останал без дъх. Говореше на английски със силен немски акцент. Бутна нагоре слънчевите си очила и протегна дясната си ръка, и Джош осъзна, че онова, което бе сметнал за нож, беше просто дебела химикалка. — Може ли да получа автограф?

Пламъците по пръстите на графа угаснаха.

— Разбира се — каза той с доволна усмивка, посегна за химикалката и извади от един вътрешен джоб тефтерче със спирала. — Купихте ли си новия компактдиск? — попита, докато отваряше тефтерчето.

Вторият младеж, който носеше същите очила, измъкна червено-черен айпод от задния джоб на джинсите си.

— Вчера го свалих от „АйТюнс“^[2] — отвърна той със същия характерен акцент.

— И не забравяйте да хвърлите едно око на дивидито от концерта, когато излезе след месец. Има някои страхотни екстри, два-три ремикса и един великолепен мегамикс — добави Сен Жермен, като се подписа със замах и откъсна страниците от тефтерчето. — Много би ми се искало да си побъбрим, момчета, но бързам. Благодаря ви, че спряхте, оценявам това.

Те си стиснаха набързо ръцете и двамата младежи забързаха към колата си, като сравняваха автографите, а после плеснаха радостно длани.

Широко усмихнат, графът си пое дълбоко дъх и се обърна към близнаците.

— Нали ви казах, че съм известен човек.

— А скоро ще си известен труп, ако не се разкараме от тази улица — напомни му Скатах.

— Почти стигнахме — промърмори Сен Жермен. Поведе ги през „Шан-з-Елизе“ и по една странична уличка, после се шмугна в тесен павиран проход с високи стени, който се виеше зад гърбовете на сградите. Спря по средата му и пъхна ключ в една не отличаваща се с нищо врата в стената. Дървената врата беше покрита с вдлъбнатини и драскотини, мръсно зелената й боя се белеше на дълги ивици, оголвайки изкривените дъски отдолу, а в долната си част беше нацепена и напукана от триенето в земята.

— Може ли да предложа да си сложиш нова врата? — рече Девата-воин.

— Тази е новата — усмихна се бегло графът. — Дървото е само за маскировка. Под него има здрава стоманена плоча с ключалка с пет шипа. — Той отстъпи назад и пропусна близнаците да влязат преди него.

Те пристъпиха напред и бяха леко разочаровани от това, което видяха. Зад вратата имаше малък двор и четириетажна сграда. Отляво и отдясно високи, увенчани с шипове, стени деляха къщата от съседите й. Софи и Джош бяха очаквали нещо екзотично или дори драматично, но единственото, което видяха, бе занемарена, обсипана с листа, градина. В средата на двора бе разположен голям и грозен каменен басейн за птички^[3], само че вместо с вода, беше пълен с опадали листа и останки от птичи гнезда. Всички растения в саксиите и кошниците, заобикалящи фонтанчето по средата, бяха изсъхнали или вехнеха.

— Градинарят отсъства — каза Сен Жермен без никаква следа от смущение, — а мен не ме бива особено с растенията. — Той вдигна дясната си ръка и разпери пръсти. Всеки от тях лумна в различен цвят. Графът се усмихна и цветните пламъци обагриха лицето му в трептящи сенки. — Не ми е специалност.

Скатах спря на вратата и се огледа нагоре и надолу по уличката, като се вслушваше, наклонила глава на една страна. Щом се убеди, че не ги следят, затвори вратата и превъртя ключа в ключалката. Шиповете се плъзнаха в дупките с удовлетворително изщракване.

— Как ще ни намери Фламел? — попита Джош. Макар че се отнасяше предпазливо и с известен страх към алхимика, чувстваше се още по-неспокоен край Сен Жермен.

— Дадох му нещо, което да го води — обясни графът.

— Той ще се оправи ли? — попита Софи Скати.

— Сигурна съм, че ще се оправи — отвърна Девата-воин, макар че интонацията и погледът й издаваха нейните притеснения. Тя тъкмо се извръщаше от портата, когато се вцепени, челюстта й увисна и вампирските й зъби се показаха страховито.

Задната врата на къщата внезапно се бе отворила и оттам на двора бе излязла една фигура. Изведнъж аурата на Софи пламна в сребристобяло, тя залитна стреснато назад и се блъсна в брат си, от което и неговата аура оживя с пращене, очертавайки тялото му в златно и бронзово. И докато близнаците се бяха вкопчили един в друг, заслепени от сребърната и златна светлина на собствените си аури, те чуха Скатах да крещи. Това бе най-ужасяващият звук, който бяха чували някога.