Майкъл Скот
Магьосникът (10)

Глава 9

Напъхал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке, все още в своите не особено чисти черни джинси и ожулени каубойски ботуши, Никола Фламел не изглеждаше не на място сред ранните работници и бездомниците, които бяха започнали да се появяват по улиците на Париж. Жандармите, събрани на малки групички по ъглите, говореха разпалено или слушаха съсредоточено радиостанциите си.

Не за първи път го преследваха по тези улици, но за първи път той нямаше съюзници и приятели, които да му помогнат. Двамата с Пернел се бяха върнали тук през 1763-а в края на Седемгодишната война. Един стар приятел се нуждаеше от помощта им, а семейство Фламел никога не отказваха на приятел. За нещастие обаче Дий бе открил къде се намират и ги бе подгонил по улиците с армия облечени в черно убийци, никой от които не бе истински човек.

Тогава се бяха измъкнали. Но сега измъкването може би нямаше да е толкова лесно. Париж се бе променил напълно. Когато барон Осман го бе проектирал наново през XIX век, бе унищожил голяма част от средновековните квартали на града, който Никола толкова добре познаваше. Всички скривалища, тайни подземия и скрити тавани бяха изчезнали. Някога той познаваше всяка уличка, всеки лъкатушещ проход и скрит двор в Париж; сега знаеше колкото един средностатистически турист.

А в настоящия момент не само Макиавели ги преследваше, но и цялата френска полиция бе излязла да ги търси. И Дий също идваше насам. А както Фламел много добре знаеше, Джон беше способен кажи-речи на всичко.

Никола вдиша хладния предутринен парижки въздух и хвърли поглед на евтиния електронен часовник, който носеше на лявата си китка. Той все още бе нагласен на тихоокеанско време, по което сега бе осем и двайсет вечерта, а това означаваше — той направи бързо изчисление наум, — че в Париж е пет и двайсет сутринта. Помисли си за миг дали да не свери часовника си по Гринуичкото време, но реши да не го прави. Преди няколко месеца, когато се бе опитал да го нагласи на лятното време, той бе започнал бясно да пиука и да мига. Никола го бе човъркал повече от час без никакъв успех, а на Пернел й бяха нужни само трийсет секунди, за да го оправи. Всъщност Фламел носеше часовника само защото имаше брояч. Всеки месец, когато двамата с Пернел приготвяха нова доза от отварата за безсмъртие, той нагласяше брояча на 720 часа и го оставяше да отброи до нула. С течение на годините бяха открили, че отварата е съобразена с лунния цикъл и действа приблизително трийсет дни. През месеца те старееха бавно, почти недоловимо, но след като изпиеха отварата, резултатите от процеса на стареене бързо изчезваха — косата потъмняваше, бръчките се смаляваха и изглаждаха, болящите ги стави и схванатите мускули ставаха отново гъвкави, зрението и слухът се изостряха.

За нещастие това не беше рецепта, която можеше да бъде преписана; всеки месец тя беше уникална и всяка рецепта действаше само веднъж. „Книгата на Авраам Мага“ беше написана на език, предшестващ човечеството, при това с изменчив, вечно движещ се шрифт, така че в тънката книжка се съдържаха цели библиотеки от знание. Но всеки месец на седма страница на ръкописа с меден обков се появяваше тайната на вечния живот. Пълзящият шрифт оставаше неподвижен само за час, преди да се размести, разкриви и изчезне.

Единствения път, когато Фламел бе опитал да използва една рецепта два пъти, тя всъщност ускори процеса на стареене. За щастие Никола беше изпил само една малка глътка от безцветната, съвсем обикновена наглед течност, когато Пернел забеляза, че около очите и по челото му се появяват бръчки и че космите от брадата му падат. Тя изби чашата от ръката му, преди да отпие пак. Въпреки това бръчките останаха на лицето му, а гъстата брада, с която толкова се гордееше, така и не порасна наново.

Фламел и съпругата му бяха приготвили последната порция от отварата в полунощ миналата неделя, преди по-малко от седмица. Той натисна левия бутон на часовника си, за да се покаже секундомерът: бяха изтекли 116 часа и 21 минути. Като натисна бутона още веднъж, се появи и оставащото време: 603 часа и 39 минути, или около 25 дни. Докато гледаше, часовникът отброи още една минута: 38 минути. Двамата с Пернел щяха да стареят и да губят сили, и разбира се, всеки път, когато някой от тях използваше силата си, това само щеше да ускорява напредването на възрастта им. Ако не си върнеше Книгата до края на месеца, за да приготви нова порция отвара, и двамата щяха бързо да се състарят и да умрат.

И светът щеше да умре заедно с тях.

Освен ако…

Една полицейска кола изрева покрай него с виеща сирена. Последва я втора и трета. Както и всеки друг на улицата, Фламел се обърна да ги проследи с поглед. Последното, което му трябваше, бе да привлича внимание към себе си, като се отличава от тълпата.

Трябваше да си върне Сборника. „Остатъка от Сборника“ — напомни си той, докосвайки несъзнателно с ръка гърдите си. Скрита под тениската му, на кожена връв висеше проста правоъгълна памучна торбичка, която Пернел му бе ушила преди половин хилядолетие, когато намери Книгата. Тя я беше направила, за да държат в нея древното томче, а сега торбичката съдържаше само двете страници, които Джош бе успял да откъсне. Книгата все още беше извънредно опасна в ръцете на Дий, но именно последните две страници съдържаха магията, известна като Последното призоваване, от която Джон се нуждаеше, за да върне на този свят своите господари Тъмните древни.

А Фламел не би позволил — не можеше да позволи — това.

Двама полицаи се появиха иззад един ъгъл и закрачиха по средата на улицата. Взираха се настойчиво в някои от пешеходците и надничаха през витрините на магазините, но минаха покрай Никола, без изобщо да го погледнат втори път.

Той знаеше, че сега най-важното за него е да намери сигурно убежище за близнаците. А това означаваше, че трябва да открие някой безсмъртен, живеещ в Париж. Във всеки голям град по света имаше хора, чиято продължителност на живота обхващаше векове или дори хилядолетия, и Париж не правеше изключение. Фламел знаеше, че безсмъртните обичат големите градове, където можеха да останат анонимни и беше по-лесно да се изгубят сред постоянно менящото се население.

Много отдавна Никола и Пернел бяха започнали да осъзнават, че в сърцето на всеки мит и легенда има зрънце истина. А всички народи разказваха истории за хора, живели необикновено дълго: безсмъртните.

През вековете семейство Фламел бяха срещали три напълно различни вида безсмъртни хора. Едните бяха Отколешните, от които в момента бяха останали живи не повече от няколко души и които произхождаха от много далечното минало на земята. Някои от тях бяха станали свидетели на цялата човешка история и това ги бе направило нещо повече — и по-малко — от хора.

Освен това имаше неколцина, които като Никола и Пернел бяха открили сами как да станат безсмъртни. През хилядолетията тайните на алхимията бяха откривани, губени и преоткривани безброй пъти. Една от най-големите алхимични тайни беше рецептата за безсмъртие. А цялата алхимия — и може би дори съвременната наука — имаха един-единствен първоизточник: „Книгата на Авраам Мага“.

Третата група бяха тези, на които им бе даден дарът на безсмъртието. Това бяха хора, които случайно или преднамерено бяха привлекли вниманието на един или друг от Древните, останали на този свят след Гибелта на Дану Талис. Древните постоянно търсеха личности с необичайни способности, които да привлекат към каузата си. А в замяна на тяхната служба им даваха дълъг живот. Много малко хора можеха да откажат такъв дар. Освен това той осигуряваше абсолютна, непоклатима вярност… защото можеше да бъде отнет също толкова бързо, колкото е даден. Никола знаеше, че ако срещне безсмъртни в Париж, дори и да ги е познавал в миналото, ще има съвсем реална опасност те да са на служба при Тъмните древни.

Той минаваше покрай една денонощна видеотека, която рекламираше свръхскоростен интернет, когато забеляза табелата на прозореца с надпис на десет езика: „Вътрешни и международни разговори. Най-ниски цени“.

Бутна вратата и изведнъж го лъхна киселият мирис на немити тела, застоял парфюм, мазна храна и озон от твърде много наблъскани нагъсто компютри. Заведението беше изненадващо пълно: група ученици, които изглеждаха така, сякаш са будували цяла нощ, се бяха струпали около три компютъра, върху които се виждаше логото на „Светът на Уоркрафт“, докато повечето от другите уреди бяха заети от сериозни млади мъже и жени, взиращи се напрегнато в екраните. Докато си проправяше път към щанда в дъното, Никола видя, че повечето от тях пишат имейли и чатят. Усмихна се леко — само преди няколко дни, в понеделник сутринта, когато в книжарницата беше спокойно, Джош бе изгубил цял час да му обяснява разликата между тези два начина на комуникация. Дори му беше направил негов собствен имейл адрес, който Фламел се съмняваше, че някога изобщо ще използва, макар че можеше да види някаква полза от програмите за чат.

Младата китайка зад щанда беше облечена в съдрани и оръфани дрехи, които според Никола ставаха само за боклука, но той предположи, че вероятно струват цяло състояние. Носеше тежък готически грим и бе заета да лакира ноктите си, когато Фламел застана пред щанда.

— Три евро за петнайсет минути, пет за трийсет, седем за четирийсет и пет, десет за час — избъбри тя на ужасен френски, без да вдига поглед.

— Искам да проведа международен разговор.

— В брой или с кредитна карта? — Девойката още не бе вдигнала глава и Никола забеляза, че почерня ноктите си не с лак, а с флумастер.

— С кредитна карта. — Искаше да запази малкото налични пари, с които разполагаше, за да купи някаква храна. Макар че той самият ядеше рядко, а Скатах изобщо не ядеше, трябваше да храни децата.

— Използвайте кабинка номер едно. Инструкциите са на стената.

Фламел влезе в стъклената кабинка и затвори вратата зад себе си. Виковете на учениците заглъхнаха, но тясното помещение миришеше силно на застояла храна. Той прочете бързо инструкциите, докато вадеше от задното отделение на портфейла си кредитната карта, която бе използвал, за да купи горещ шоколад на близнаците. Тя беше на името на Ник Флеминг — името, което Никола бе използвал през последните десет години — и той за миг се зачуди дали Дий или Макиавели не можеха да го проследят чрез нея. Знаеше, че със сигурност могат, но една бърза усмивка изкриви тънките му устни: какво значение имаше? Щяха само да разберат, че той е в Париж — нещо, което и без това вече знаеха. Следвайки инструкциите на стената, Фламел набра кода за международен достъп, а после и номера, който Софи бе измъкнала от спомените на Вещицата от Ендор.

Линията пропукваше и цъкаше от презокеанските смущения, а после, на повече от девет хиляди километра оттам, един телефон зазвъня. Беше вдигнат на второто позвъняване.

— „Охай Вали Нюз“. С какво мога да ви помогна? — Гласът на младата жена беше изненадващо ясен.

Никола нарочно използва силен френски акцент.

— Добро утро… или по-скоро за вас е добър вечер. Радвам се да ви открия още в офиса. Обажда ви се мосю Монморанси от Париж, Франция. Аз съм репортер във вестник „Монд“. Току-що видях в интернет, че там сте преживели доста вълнуваща вечер.

— Божичко, новините наистина се разпространяват бързо, господин…

— Монморанси.

— Монморанси. Да, наистина имахме необикновена вечер. С какво можем да ви помогнем?

— Бихме искали да включим статия в тазвечерния брой. Чудех се дали имате репортер на мястото на събитието?

— Всъщност в момента всичките ни репортери са в централната част на града.

— Как мислите, дали ще е възможно да ме свържете с някой от тях? Бих искал да получа кратко описание на местопроизшествието и коментар. — И като не получи отговор веднага, бързо добави: — Вашият вестник ще получи съответните благодарности, разбира се.

— Чакайте да видя дали ще мога да ви прехвърля към един от нашите репортери на улицата, господин Монморанси.

— Мерси. Много съм ви благодарен.

Линията изпука отново и настъпи дълга пауза. Никола предполагаше, че администраторката говори с репортера, преди да му прехвърли разговора. Чу се още едно пукане и момичето каза:

— Свързвам ви…

Той тъкмо й благодареше, когато на телефона се обадиха.

— Майкъл Карол, „Охай Вали Нюз“. Разбрах, че се обаждате от Париж, Франция? — В гласа му се долавяше нотка на недоверие.

— Да, така е, мосю Карол.

— Новините се разпространяват бързо — каза репортерът, повтаряйки думите на администраторката.

— Интернет — рече неопределено Фламел и добави: — Има видеоклип в „Ютюб“. — Ни най-малко не се съмняваше, че в мрежата има кадри от местопроизшествието в Охай. Обърна се да огледа интернет кафенето. От мястото, на което стоеше, можеше да види половин дузина екрани; всеки от тях показваше уебстраница на различен език. — Помолиха ме да взема интервю за страницата ни за изкуство и култура. Един от редакторите ни често е посещавал вашия прекрасен град и си е купил няколко изумителни стъклени изделия от един магазин на Охай Авеню. Не съм сигурен дали го знаете: магазинът продава само огледала и стъклария — добави Никола.

— „Антиквариат Вещерли“ — каза моментално Майкъл Карол. — Знам го много добре. Боя се, че е напълно унищожен от експлозия.

Фламел изведнъж усети, че не може да си поеме дъх. Хеката беше умряла, защото той заведе близнаците в нейното Сенкоцарство; нима и Вещицата от Ендор я бе постигнала същата участ? Той се прокашля и преглътна тежко.

— А собственичката, госпожа Вещерли? И тя ли е…?

— Тя е добре — отвърна репортерът и Никола почувства как го залива вълна от облекчение. — Току-що говорих с нея. Намира се в забележително добро настроение за човек, чийто магазин току-що е бил взривен. — Той се изсмя и добави: — Каза, че когато човек живее толкова дълго като нея, вече нищо не може да го изненада.

— Тя още ли е там? — попита Фламел, мъчейки се да скрие нетърпението в гласа си. — Дали би желала да направи изявление за френската преса? Кажете й, че на телефона е Никола Монморанси. Говорили сме веднъж; сигурен съм, че ще си спомни — добави той.

— Ще я попитам…

Гласът заглъхна и Фламел чу как репортерът вика Дора Вещерли. На заден фон чуваше също така безброй сирени на по-лицейски коли, пожарни и линейки, както и по-тихите викове на развълнувани хора.

И всичко това беше по негова вина.

Той тръсна глава. Не, вината не беше негова. Това беше дело на Дий. Джон нямаше чувство за мярка; през 1666 година той бе изгорил Лондон почти до основи, през 40-те години на XIX век беше опустошил Ирландия чрез Големия глад, през 1906-а беше унищожил по-голямата част от Сан Франциско — а сега бе изпразнил гробищата около Охай. Без съмнение улиците бяха засипани с кости и трупове. Никола чу приглушения глас на репортера, а после звука от подаването на мобилен телефон.

— Мосю Монморанси? — каза учтиво Дора на безупречен френски.

— Мадам. Не сте пострадала, нали?

Гласът на Дора спадна до шепот и тя премина на старофренски, който би бил неразбираем за всеки съвременен подслушвач.

— Не е толкова лесно да ме убият — каза тя бързо. — Дий се измъкна, нарязан, насинен, посмачкан и много, много разстроен. — Вие всички добре ли сте? И Скатах?

— Скати е добре. Само че имахме среща с Николо Макиавели.

— Значи той е още жив. Сигурно Джон го е предупредил. Внимавай, Никола. Макиавели е по-опасен, отколкото можеш да си представиш. Той е по-хитър даже и от Дий. Трябва да приключваме — добави тя бързо. — Репортерът тук започва да става подозрителен. Сигурно си мисли, че ти давам по-интересна история от тази, която дадох на него. Какво искаш?

— Нуждая се от помощта ти, Дора. Трябва да знам на кого в Париж мога да имам доверие. Трябва да скрия децата някъде. Изтощени са.

— Хммм. — Линията пропука със звук като от шумоляща хартия. — Не знам кой в момента е в Париж. Но ще разбера — каза тя решително. — Кое време е там?

Той хвърли поглед към часовника си и направи сметката.

— Пет и половина сутринта.

— Иди при Айфеловата кула. Бъди там в седем и чакай десет минути. Ако успея да намеря някой, заслужаващ доверие, ще го пратя да се срещне с теб там. Ако не се появи никой, когото познаваш, отиди пак в осем, а после и в девет. Ако до девет още не е дошъл никой, ще знаеш, че в Париж няма човек, на когото можеш да се довериш, и ще трябва да се оправяш сам.

— Благодаря, мадам Дора — каза той тихо. — Няма да забравя този дълг.

— Между приятели няма дългове — каза тя. — А, и още нещо, Никола, гледай да държиш внучката ми далеч от неприятности.

— Ще се постарая — каза Фламел. — Но знаеш я каква е: неприятностите сами й се лепят. Макар че точно в момента тя бди над близнаците в едно кафене недалеч оттук. Там поне не може да се забърка в никаква беля.