Борис Полевой
Повест за истинския човек (5)

11

Зад малкото блато, което препълзя, се откри поляна, пресечена от стара ограда от посивели от ветровете пръти, вързани с лико и върбови пръчки за забити в земята колове.

Между двата реда ограда тук-таме се виждаше изпод снега коловоз на напуснат, неизползуван път. Значи някъде наблизо има железница! Сърцето на Алексей тревожно затуптя. Едва ли германци ще се вмъкнат а такава пустош. Дори и така да е, там все още има свои, а те, разбира се, ще приберат, ще скрият ранения, ще му помогнат.

Като почувствува близкия край на скитанията си, Алексей запълзя, без да жали сили, без да почива. Той пълзеше, като се задъхваше и падаше по очи на снега, губеше съзнание от напрежение, пълзеше, като се мъчеше по-скоро да стигне гребена на хълмчето, от което навярно щеше да се види спасителното село. Стремеше се с последни сили към селото, а не забелязваше, че освен тая ограда и коловоза, който все по-ясно и по-ясно се показваше изпод разтопения сняг, нищо не говореше за близостта на човек.

Ето най-после и върха на могилата. Алексей, който едва си поемаше дъх и конвулсивно поглъщаше въздух, вдигна очи. Вдигна ги и пак ги наведе — толкова страшно му се стори това, което се откри пред него.

Нямаше съмнение, че доскоро това е било малко горско селце. Не беше трудно да се доловят очертанията му по двата неравни реда комини, които стърчаха над засипаните със сняг грамади от пожарищата. Тук-таме имаше запазени градинки, плетове, клончета калина, които са расли някога до прозорците. Сега те стърчаха из снега обгорели, умъртвени от огъня. Това бе пусто снежно поле, по което като пънове на изсечена гора стърчаха комините, сред което вече съвсем безсмислено се издигаше геранило с позеленяло ведро, стегнато по края с желязо, бавно разклащано от вятъра на ръждива верига. Освен това в началото на селото, до заградена със зелен стобор градинка, се издигаше кокетна арчица, на която тихо се поклащаше и скърцаше с ръждясалите си панти портичка.

Нито жива душа, нито звук, нито дим. Пустиня. Сякаш тук не бе живял човек никога. Заекът, който Алексей подплаши в храстите, смешно замята задница и побягна от него направо към селото: спря се стоешком, с повдигнати предни лапички и наострени уши, постоя при портйчката и като видя, че някакво непознато и странно същество продължава да пълзи по следите му, избяга нататък, покрай обгорелите и пусти градинки.

Алексей продължаваше машинално да се движи напред: Едри сълзи се стичаха по небръснатите му страни и падаха върху снега. Той се спря пред портйчката, където преди минута стоеше заекът. Над нея се бе запазило парче дъска с букви „Дете…“ Не бе трудно да си представи човек как зад тая зелена ограда се е издигала хубавичка постройка на детска градина. Запазили се бяха още и мънички пейки, които бе изстъргал и огладил със стъкло грижливият селски дърводелец. Алексей бутна вратичката, допълзя до пейката и поиска да седне. Но тялото му бе привикнало вече към хоризонтално положение. Когато седна, заболя го гръбначният стълб. И за да се наслади на почивката, той легна на снега полусвит, както прави измореното диво животно.

В сърцето му преливаше мъка.

Около пейката снегът се беше затопил. Земята се чернееше и се виждаше как над нея, като се люлееше и преливаше, се надигаше топла пара. Алексей взе в шепата си топла, влажна пръст. Тя се размаза между пръстите му, миришеше на тор и влага, миришеше на обор и жилище.

Ето, живели са хората … Изтръгнали са още в стари времена от черната гора това парченце гладна сива земя. Браздили са я с рало, драскали са я с дървена брана, треперали са над нея, торили са я. Живели са тежко, във вечна борба с гората, с дивите зверове, с мислите как да изкарат до новата жътва. През съветско време организирали колхоз, родила се мечтата за по-добър живот, появили се машини, забогатели. Селските Дърводелци построили детска градина. И като гледали през тая зелена оградка как щъкат тук румените дечица, селяните вечер може би вече са си мислили: дали да съберем сили и да изградим читалище и клуб, където да можем на топло и на спокойствие, под воя на виелицата да поседим през зимните вечери; няма ли да светне тук, в горския пущинак, електричество… А сега — нищо, пустиня, гора, вечна, ненарушавана от нищо тишина …

Колкото повече размишляваше Алексей, толкова по-остро работеше изморената му мисъл. Той видя Камитин, мъничкото прашно градче сред сухата и равна степ край Волга. През лятото и есента над града духаха силни степни ветрове. Те влачеха облаци прах и пясък, който бодеше лицето и ръцете, навлизаше в къщите, проникваше през затворените прозорци, заслепяваше очите, хрускаше между зъбите. Тия облаци прах, донасяни от степите, наричаха „камишински дъждец“ и много поколения камишинци живееха с мечтата да спрат пясъците, да подишат до насита чист въздух. Но едва в социалистическата държава се сбъдна мечтата им: хората се сговориха и започнаха общо борба с ветровете и пясъка. В съботни дни целият град излизаше на улицата с лопати, брадви и лостове. На празния площад се появи парк, покрай тесните улички се проточиха алеи от тънички тополки. Грижливо ги поливаха и подрязваха, сякаш не бяха градски дървета, а цветя на собствения им прозорец. И Алексей помнеше как целият град, от малък до голям, се радваше напролет, когато голите тънки колчета пускаха млади филизи и се покриваха със зеленина… И изведнъж той ясно си представи германците по улиците на родния Камишин. Те палят огньове от тия дървета, отгледани с толкова любов от камишинци. Обвито в дим е родното градче и на мястото, където бе къщичката, в която израсна Алексей, където живееше майка му, стърчи ето такъв опушен и полусрутен комин.

В сърцето му накипяваше тежка и мъчителна тъга. Да не ги пускат, да не ги пускат по-нататък! Да се бият, да се бият с тях, докато имат сили като оня руски войник, който лежеше на горската поляна върху купчина неприятелски трупове.

Слънцето се докосваше вече до сивите зъбери на гората. Алексей запълзя натам, където някога е била селската улица. Тежък мирис на трупове се носеше от пожарищата. Селото му се стори много по-безлюдно от глухия горски гъсталак. Изведнъж някакъв страничен шум го накара да настръхне. При крайното пепелище той видя куче. Това бе дворно куче, дълговласо, клепоухо, някакъв обикновен Бобик или Жучка. То ръмжеше глухо и ръфаше къс замръзнало месо, като го натискаше с лапи. Щом видя Алексей, това куче, което трябваше да бъде най-добродушното същество, предмет на постоянното мърморене за домакините и любимец на децата, изведнъж заръмжа и показа зъбите си. В очите му пламна такъв свиреп огън, че Алексей почувствува как настръхнаха косите му. Той свали от ръката си обувката и бръкна в джоба си за пистолета. Няколко мига те — човекът и кучето, станало вече звяр — упорито се вглеждаха един в друг. После в кучето се пробудиха, изглежда, спомени, то наведе глава, виновно замаха опашка, грабна плячката си и като подви задница, отдалечи се зад черната купчина на пожарищата.

Не, да бяга, по-скоро да се махне оттук! Използувайки последните минути от деня, Алексей запълзя към гората, без да търси път, направо през целината, като се стремеше почти инстинктивно натам, където сега вече ясно се чуваха звуковете на канонадата. Тя го привличаше като магнит със сила, която растеше, колкото повече се приближаваше.