Борис Полевой
Повест за истинския човек (3)

8

Тъй броди той още два дена по снежния път, като отместваше напред тоягата, лягаше върху нея и преместваше краката си. Стъпалата му вече се вдървиха и нищо не усещаха, но при всяка крачка болка пронизваше тялото му. Гладът престана да го мъчи. Свиването и острата болка в стомаха му спряха и се превърнаха в постоянна тъпа болка, сякаш празният стомах бе затвърдял и като се бе преобърнал неудобно, бе притиснал всичките му вътрешности.

Алексей се хранеше с млада борова кора, която обелваше през почивките с камата, с пъпките на брезите и липите и със зелен мек мъх. Той го изкопаваше изпод снега и при нощуването го вареше с вода. „Чаят“ от събраните по разтопените места лакирани листчета на боровинки беше неговото лакомство. Горещата вода, която изпълваше с топлина тялото, създаваше дори илюзия на ситост. Алексей сърбаше горещата отвара, която миришеше на дим и зеленина, целият се успокояваше и не така безкраен и страшен му се струваше пътят.

За шестото си нощуване той се разположи пак под зеления шатър на разклонена ела, а огън накладе наблизо, до стар смолест пън, който, според сметката му, трябваше да държи топло цялата нощ. Още не бе се стъмнило. На върха на елата се суетеше невидима катеричка. Тя белеше шишарки и от време на време, празни и разкъсани, ги пускаше долу. Алексей, когото сега мисълта за храната не го напускаше, се заинтересува какво намира животното в шишарките. Той взе една от тях, откърти небутната люспа и видя под нея еднокрило семенце колкото просено зърно. То приличаше на дребно кедрово орехче. Сдъвка го. В устата си почувствува приятен дъх на кедрово масло.

Алексей веднага събра наоколо няколко неразтворени шишарки, сложи ги до огъня, хвърли съчки, а когато шишарките се разпукаха, почна да изтърсва от тях семената и да ги стрива между дланите си. Той издухваше крилцата и слагаше в устата си мъничките зрънца.

Гората тихо шумеше. Смолестият пън тлееше, като пръскаше ароматен, ухаещ на тамян приятен дим. Пламъците ту се разгаряха, ту загасваха и от шумолящата тъмнина ту изплуваха в осветения кръг, ту се връщаха обратно в мрака стъблата на златните борове и сребърните брези.

Алексей подхвърляше съчки и отново се залавяше за боровите шишарки. Дъхът на кедрово масло будеше в паметта му отдавна забравена картина от детството… Мъничка стая, изпълнена с познати предмети. Маса под висяща лампа. Майка му в празнична рокля, върнала се от вечерня, тържествено изважда от сандъка книжна кесия и изсипва от нея в паница кедрови орехи. Цялото семейство — майката, бабата, двамата братя и Алексей, най-малкият — сяда около масата и започва тържествено да лющи орехчетата, това празнично лакомство. Всички мълчат. Бабата изважда ядчиците с фуркет, майката — с карфица. Тя сръчно счупва със зъби орехчето, изважда от него ядките и ги трупа на купчинка. А после, като ги събира в шепата си, наведнъж ги слага в устата на някое от децата и тогава щастливецът усеща на устните си грапавината на нейната работлива, не знаеща умора ръка, която поради празника мирише на ягодов сапун.

Камишин … детство! Хубаво се живееше в мъничката къщичка на крайната уличка!…

Гората шуми, на лицето ти е горещо, а откъм гърба се вмъква остър студ. Буха в тъмнината бухал, джафка лисица. Свил се край огъня, замислено гледа гаснещите, примигващи въглени гладен, болен, смъртно уморен човек, сам сред тая огромна непроходима гора, а пред него в тъмнината лежи непознат, пълен с опасности и изпитания път.

— Нищо, нищо, всичко ще се оправи! — казва изведнъж тоя човек и при последните червени отблясъци на огъня се вижда, че се усмихва с напуканите си устни на някакви свои Далечни мисли.

На седмото денонощие от своя поход Алексей узна откъде идваха през бурната нощ звуците на далечен бой.

Съвсем измъчен, като се спираше всяка минута, за да отдъхне, той се влачеше по размекнатия горски път. Пролетта вече не се усмихваше отдалече. Тя навлезе в тая девствена гора с топлите си, внезапни ветрове, с острите си слънчеви лъчи, които се промъкваха през клоните и стапяха снега по ботруните и могилките, с тъжния трак на враните привечер, с бавните и важни гарвани по потъмнелия гръб на пътя, с надупчения като пчелни пити влажен снежец, с блестящите локвички на припеците, с тоя могъщ, опияняващ аромат, от който весело се замайва главата на всичко живо.

Алексей от детинство обичаше това време и дори сега, като влачеше по локвите болните си крака с мокри, разкиснати топли ботуши, гладен, като губеше съзнание от болка и умора и проклинаше локвите, лепкавия сняг и ранната кал, той все пак жадно вдишваше упойващият влажен аромат. Вече не търсеше път, не заобикаляше локвите, спъваше се, падаше, ставаше, тежко се облягаше на тоягата си, стоеше, като се олюляваше и събираше сили, после преместваше напред тоягата колкото може по-далеко и продължаваше бавно да се движи на изток.

Изведнъж на завоя на горския път, който тук рязко поемаше наляво, той се спря и се вкамени. Там, където пътят бе особено тесен, притиснат от двете страни от гъста млада горичка, видя германските коли, които го бяха изпреварили. Два огромни бора преграждаха пътя им. Край самите борове със забит в тях радиатор стоеше бронираният автомобил, който приличаше на брадва. Само че не беше петнистобял, както по-преди, а тъмночервен и стоеше ниско на железните си джанти, тъй като гумите му бяха изгорели. Кулата му се търкаляше настрана в снега под дървото като необикновена гъба. До бронирания автомобил три трупа — неговият екипаж — с черни, омаслени къси якета и платнени шлемове. Двете всъдеходни коли, също изгорени, червени, с черни! овъглени вътрешности, стояха близо до бронирания автомобил на разтопения сняг, потъмнял от дима, пепелта и въглените. А наоколо, от двете страни на пътя, в крайпътните храсти, в канавките, се търкаляха труповете на германските войници и по тях се виждаше, че войниците са се разбягали в ужас, без дори да проумеят случилото се, че смъртта ги е дебнала! иззад всяко дърво, зад всеки храст, скрита от снежната пелена на бурята. За дървото беше привързан трупът на офицера, с мундир, но без панталони. На зеления му мундир с тъмна яка бе забодена бележка. „Каквото си търсил, това си и намерил“ — беше написано на нея. А по-долу с друг почерк, с вече размазан химически молив бе добавена едро написана думата „куче“.

Алексей дълго оглежда мястото на боя, като търсеше нещо за ядене. Само на едно място той откри затъпкан в снега, вече изкалян, стар, плесенясал сухар и го поднесе до устата си, като вдъхваше жадно киселия мирис на ръжения хляб. Искаше му се да натъпче целия сухар в устата си и да дъвче, да дъвче, да дъвче ароматната хлебна каша. Но Алексей го раздели на три части, двете скри по-дълбоко в задния джоб, а едната почна да рони на трошици и да смуче тия трошици като бонбони, като се стараеше да продължи удоволствието.

Той обходи още веднъж мястото на боя. Внезапно го осени мисълта: „Партизаните трябва да са тук някъде наблизо!“ Нали от техните крака бе утъпкан потъмнелият сняг в храстите и около дърветата. Може би него, скитащия между труповете, вече са го забелязали отнякъде, от върха на някоя ела, иззад храстите или преспите го наблюдава партизански разузнавач. Алексей дигна ръце към устата и завика, колкото сила имаше.

— Хейей! Партизани! Партизани!

Учуди се колко отпаднало и тихо звучи гласът му. Дори ехото, което му се обади от горския гъсталак и което връщаше виковете му обратно, отразени разпокъсано от стъблата на дърветата, му се стори по-високо. — Партизани! Партизании! Хейейй — викаше Алексей, седнал върху снега сред червените купчини на колите и мълчаливите неприятелски трупове.

Викаше и напрягаше слух. Той вече прегракна, продра гласа си. Разбра, че партизаните, като са свършили работата си и са събрали трофеите, отдавна са си отишли — пък и защо им е да остават в безлюдния горски гъсталак? — но види се викаше, надявайки се на чудо, че ето на, сега ще излязат от храстите брадатите хора, за които толкова е слушал, ще го вземат със себе си, ще го отнесат и ще може, макар и един ден, макар и един час да отдъхне, подчинявайки се на чуждата добра воля, за нищо да не се грижи, на никъде да не се стреми.

Само гората му отговаряше със звучно и разпокъсано ехо. И изведнъж — или, така може би му се стори от гългото напрежение? — Алексей чу през мелодичния дълбок шум на боровете глухи и чести ту отчетливо различими, ту все затихващи удари. Той трепна, сякаш отдалече до него стигаше в горския пущинак приятелски зов. Но не повярва на слуха си и дълго седя, протегнал шия.

Не, не се мамеше. Влажният вятър задуха от изток и пак донесе отчетливо различими сега звуци на канонада. Стрелбата не бе ленива и рядка, каквато се чуваше през последните месеци, когато войските, окопали се и укрепили на здрава отбранителна линия, без да бързат, си изпращаха снаряди, като се безпокояха едни за други. Тя звучеше често и напрегнато, сякаш някой търкаляше тежки камъни или често удряше с юмруци по дъното на дъбово буре.

Ясно! Напрегнат артилерийски двубой. Ако се съдеше по звука, линията на фронта се намираше на десетина километра и нещо ставаше там, някой настъпваше, някой отчаяно стреляше, за да се отбранява. Радостни сълзи течаха по страните на Алексей.

Той гледаше на изток. Наистина на това място пътят остро завиваше в противоположна посока, а пред него лежеше снежна пелена. Но оттам той чуваше зовящия звук. Натам водеха потъмнелите продълговати ямички на партизанските следи, някъде в тая гора живееха те, смелите горски хора.

Като бъбреше под носа си: „Нищо, нищо, другари, всичко ще излезе добре“, Алексей смело пъхна тоягата в снега, опря се на нея с брадата си, прехвърли върху тоягата цялата тежест на тялото си и с мъка, но решително премести краката си в пряспата. Той зави от пътя по снежната целина.