Борис Полевой
Повест за истинския човек (23)

8

В школата за тренировъчно обучение, която се намираше край Москва, близо до малкото летище на Осавиахима^[1], тия тревожни дни бяха време на усилена работа.

В сталинградските сражения за авиацията имаше много работа. Небето над волжката крепост, което бе вече тъмнокафяво и никога не се проясняваше от дима на пожарищата и взривовете, бе арена на непрекъснати въздушни схватки, на боеве, които преминаваха в цели сражения. И двете страни понасяха извънредно големи загуби. Борещият се Сталинград непрекъснато искаше от тила летци; летци, летци… Затова школата за тренировъчно обучение, където се подготвяха летци, Излезли от болницата, и се обучаваха да летят на нови бойни самолети пристигнали от тила пилоти, летели дотогава на граждански самолети, работеше с пълен капацитет. Тренировъчните самолети, приличните на водни кончета „ушки“ и „уточки“ покриваха мъничкото тясно летище както мухи непочистена кухненска маса. Те бръмчаха над него от изгрев до залез слънце и когато и да погледнеше човек набразденото надлъж и нашир от колелата поле, винаги някой излиташе или кацаше.

Началник-щабът на школата за тренировъчно обучение, дребен, много пълен, червенолик здравеняк с червени от безсъние очи, погледна сърдито Мересиев, сякаш с тоя поглед искаше да каже: „Кой ли дявол те донесе и тебе? Малко ли ми са тук грижите!“ и грабна от ръцете му плика с назначението и документите.

„Ще се заяде за краката и ще ме изгони“ — помисли Мересиев, като гледаше със страх кафявата четина, която се виеше по широкото, отдавна небръснато лице на подполковника. Но него го викаха вече на два телефона наведнъж. Той притискаше едната слушалка към рамото си, нещо раздразнено бъбреше в другата и в същото време минаваше с поглед по документите на Мересиев. Сигурно бе прочел в тях само генералската резолюция, защото веднага, без да оставя телефонната слушалка, написа под нея „Трети тренировъчен отред. За лейтенант Наумов. Да се зачисли.“ После, като сложи и двете слушалки, уморено попита:

— Вещеви атестат? А продоволствен? Нямаш?… Всички нямат. Зная, зная тия песни. Болницата, бъркотията, не им е до това. А аз с какво ще ви храня? Напишете рапорт, без атестат няма да ви издам заповед.

— Слушам, ще напиша рапорт! — с удоволствие отсече Мересиев, като се изпъна цял и козирува. — Ще разрешите ли да си отида?

— Отивайте — подполковникът уморено махна с ръка, но изведнъж се чу свирепият му вик: — Стойте! Това какво е? — той посочи с пръст тежкия, покрит със златни монограми бастун — подарък от Василий Василиевич. Когато излизаше от кабинета, във вълнението си Мересиев го бе забравил в ъгъла. — Какво е това контене? Махнете бастуна! Това не е военна част, а цигански табор! Някаква градска градина: тояги, бастунчета, пръчици, камшичета. Скоро ще почнете да окачвате на шиите си муски и да слагате в кабините си черни котки, да не съм видял вече тоя боклук! Конте!

— Слушам, другарю подполковник!

Макар че пред него стояха много трудности и неудобства: трябваше да пише рапорт, да обясни на сърдития подполковник обстоятелствата, при които бе загубил заплатата си, макар че поради неразборията, създавана от безспирно преминаващия през школата поток от хора, тук хранеха слабо и току-що обядвали, курсистите още веднага започваха да тмечтаят за вечеря; макар че в препълнената до невъзможност сграда на гимназията, временно превърната в общежитие номер трети за летателния състав, тръбите, за отоплението, се бяха пукнали и цареше, дяволски студ и през цялата първа нощ Алексей трепери под одеялото и кожения реглан — той се чувствуваше тук, сред тая бъркотия и неудобства, както се чувствува навярно рибата, която вълната е прибрала в морето, след като е полежала и се е задушавала на пясъка. Тук всичко му се харесваше и дори самите неудобства на този походен живот му напомняха, че е близо до осъществяването на мечтата си.

Родна обстановка, родни хора със стари, грапави и изгорели през войната кожени реглани и кучешки ботуши, изпечени, пресипнали, весели; родна атмосфера, пропита от сладникавия й остър мирис на авиационен бензин, изпълнена от рева на запалените мотори и равното успокояващо бучене на летящите самолети; рошави техници с омазани комбинезони, капнали от умора; сърдити, обгорели до бронзов цвят инструктори; румени девойчета в метеорологическата будка; сив, напластен дим на печката в къщичката на командния пункт; хриптене на зумери и остри телефонни звънци, липсата на лъжици в столовата, задигани „за спомен“ от заминаващите за фронта; „бойни стенвестници“, написани с цветен молив, с постоянните карикатури на младежи, мечтаещи във въздуха за девойки; тъмнокафява рядка кал по летателното поле, надлъж и нашир набраздена от колелата и подпорите; весел разговор, подсилен със солени думи и авиационни термини — всичко това беше познато, привично.

Мересиев изведнъж се разцъфтя, разтвори се. Върнаха се сякаш изгубените завинаги от него жизнерадост и особената безгрижност, присъщи на изтребителите. Той се стегна, с удоволствие сръчно и красиво отговаряше на поздравите на по-младшите, отсечено удряше крак при среща с по-старшите и като получи нова униформа, веднага я предаде за „прогонка“ на стария сержант, шивач в гражданската си професия, който служеше в БАО по отпускане продуктите. Нощем сержантът поправяше „по мярка“ държавните униформи на взискателните контета лейтенанти.

Още първия ден Мересиев намери на летателното поле инструктора на трети отред лейтенант Наумов, под началството на когото беше изпратен. Наумов, дребничък, много подвижен, гласовит човек, тичаше из района „Т“^[2] и като гледаше към небето, откъдето летеше в зоната мъничка „ушка“, безобразно ругаеше тоя, който я управляваше.

— Сандък… Чувал със… злато… „Бил изтребител!“ Кого иска да лъже?

В отговор на поздрава на Мересиев, който се представи по установената форма на своя бъдещ инструктор, той само махна с ръка и посочи въздуха:

— Видяхте ли? „Изтребител“, страшилище на въздуха … клатушка се като … като цвете във въртоп…

Инструкторът се хареса на Алексей. Той обичаше тъкмо такива, малко смахнати, до уши влюбени в работата си хора, с които способният и старателен човек лесно намира общ език. Той направи няколко делови забележки по отношение на летящия. Дребничкият лейтенант вече внимателно го оглеждаше от главата до краката:

— В моя отред ли сте? Как се казвате? На какво сте летели? Участвували ли сте в боеве? Колко време не сте летели?

Алексей не беше сигурен, че лейтенантът чу отговорите му: той пак отметна глава и като закри с длан лицето си от слънцето, замахна с юмрук:

— Каруцар!… Гледайте как се обръща. Като дебелак в гостна.

Той заповяда на Алексей да се яви на другата сутрин И обеща веднага да го „пробва“.

— А сега идете да си починете. След пътя е полезно; Яли ли сте? Че у нас, в блъсканицата, могат да забравят да те нахранят… Дяволска кукла! Ех, само да кацнеш, ще ти дам аз на теб един „изтребител“!

Мересиев не отиде да почива, още повече, че на летището, по което вятър гонеше сухия и остър пясъчен прах, му се струваше много по-топло, отколкото в „девети А“ клас, където бе леглото, му. Той намери в БАО обущаря, даде му седмичната си дажба тютюн и го помоли да му ушие от командирския ремък по специален модел две мънички каишки с токичкй, с помощта на които да може здраво да пристяга протезите за педалите на крачното управление. Поради срочността и необикновеността на поръчката обущарят изврънка за една „половница“ водка и обеща да направи каишките по мерак. А Мересиев се върна на летището и соя до тъмно, докато последният самолет бе закаран в хангара, и бе завързан с въжета за завинтените в земята халки, следеше полетите, сякаш това не беше обикновено тренировъчно „пълзене“ из зоните, а някакво състезание на големи специалисти летци. Той не се вглеждаше в полета. Просто живееше в атмосферата на летището, поглъщайки деловата му суетня, незамлъкващия рев на моторите, глухия трясък на ракетите, миризмата на бензин и масло! Цялото му същество ликуваше, той дори не мислеше, че утре самолетът може да не го послуша, да не му се подчини, че може да стане катастрофа.

Сутринта се появи на летателното поле още когато то бе празно. На линиите ревяха запалените мотори, „полярните“ печки изпущаха усилено огън, а механиците завъртаха витлата и отскачаха от тях като от змии. Чуваше се познато сутрешно подвикване: — Готови!

— Включи!

— Включено!

Някой нахока Алексей, че без да има защо, се завира при самолетите толкова рано. Той се пошегува и все си повтаряше веселата заседнала в ума му фраза: „Включи, включи, включи“. Накрая самолетите, като подскачаха, клатеха се тромаво и потреперваха с крилата, запълзяха към старта, придържани под крилата от механиците. Наумов бе вече тук и пушеше такава мъничка угарка, че сякаш изсмукваше дима от стиснатите си кафяви пръсти.

— Дойде ли? — попита той, като не отговори на направеното по официалната форма поздравление на Алексей. — Е добре: пръв си дошъл — пръв ще полетиш. Хайде, седни в задната кабина на деветката, а аз ей сега ще дойда. Ще видим каква гъска си.

Той започна с бързи всмуквания да допушва мъничката угарка, а Алексей избърза към самолета. Искаше му се да прикрепи краката си, преди да дойде инструкторът. Той е прекрасно момче, но кой го знае, ами ако вдигне шум? Мересиев се катереше по хлъзгавото крило, като се ловеше, конвулсивно за борда на кабината. Развълнуван и отвикнал, той все се смъкваше и никак не можеше да прехвърли крака си в кабината, така че тесноликият възрастен, омърлушен механик, като го погледна учудено, реши: „Пиян е, кучето.“

Но най-после Алексей успя да преметне в кабината неподвижния си крак, с невероятно усилие сложи и другия и тежко рухна към педалите на управлението. Моделът се оказа сполучлив, каишките гъвкаво и здраво прикрепяха протезите за педалите и той ги чувствуваше така, както в детинство чувствуваше под краката си добре натъкмената кънка.

Инструкторът пъхна главата си в кабината.

— А ти, приятелю, нещо да не си пиян? Дъхни. Алексей дъхна. Като не усети познатия дъх на спирт, инструкторът заплаши с юмрук механика.

— Готови!

— Включи!

— Включено!

Моторът няколко пъти пронизително свирна, после се чу ясно различимото биене на цилиндрите му. Мересиев дори викна от радост и машинално протегна ръка към ръчката на газа, но веднага чу в говорителната тръба сърдитата ругатня на инструктора:

— Не влизай преди баща си в пъкъла.

Инструкторът сам даде газ, моторът забръмча, зави и подскачайки, самолетът взе скорост. Като управляваше машинално, Наумов дръпна ръчката към себе си и тоя мъничък: самолет, който приличаше на водно конче, галено наричан на северния фронт „горски страж“, на централния — „зейник“, на южния — „кукурузник“, който служеше навсякъде за прицел на добродушните войнишки шеги и навсякъде почитан като стар, изпитан, малко чудноват, но боен другар; самолет, на който всички Летци са се учели някога да летят, бързо се заизкачва във въздуха.

В поставеното накриво огледало инструкторът съзря лицето на новия курсист. Колко такива лица той бе наблюдавал при първия полет след дълго прекъсване! Бе виждал снизходителното добродушие на опитните майстори, бе виждал как пламваха очите на летците ентусиасти, почувствували родната стихия след дълго скитане из болниците. Бе виждал как, озовали се във въздуха, бледнееха, почваха да нервничат, да хапят устни ония, който бяха ранени през време на тежка въздушна злополука. Бе наблюдавал предизвикателното любопитство на новаците, които се откъсваха от земята за пръв път. Но такъв странен израз, какъвто инструкторът видя в огледалото върху лицето на тоя красив мургав момък, явно не новак в авиаторското дело, нито веднъж не бе се случвало на Наумов да наблюдава през дългите години на инструкторската си служба.

Изпод мургавата кожа на новия курсист изби на петна трескава червенина. Устните му побледняха; но не от страх, не, а от някакво непонятно за Наумов благородно вълнение. Кой е той? Какво става с него? Защо техникът го бе помислил за пиян? Когато самолетът се откъсна от земята и увисна във въздуха, инструкторът видя как в черните упорити цигански очи на курсиста, върху които той не бе спуснал предпазните очила, изведнъж изплуваха сълзи и как сълзите потекоха по бузите му и бяха отнесени от въздушната струя, която го удари в лицето при завоя.

— Някакъв чудак! С него е необходимо внимателно отнасяне. „Всичко може да се случи!“ — реши за себе си Наумов. Но в това развълнувано, лице, което го гледаше от четириъгълника на огледалото, имаше нещо такова, което завладя и инструктора гой с учудване почувствува, че и към неговото гърло се повдига някаква топка и уредите почват да потъмняват пред очите му.

— Предавам управлението — рече той, но не го предаде, а само отслаби ръцете и краката си, готов всеки момент да вземе управлението от ръцете на тоя неразбираем чудак. Чрез уредите, които дублираха всяко движение, Наумов почувствува уверените, опитни ръце на новия „летец по божия милост“, както обичаше да казва началникщабът на школата, стар въздушен вълк, летял още през гражданската война.

След първия кръг Наумов престана да се страхува за ученика си. Апаратът вървеше уверено, „грамотно“. Само някак странно беше това, дето, водейки го по плоскостите, курсистът през цялото време правеше малки завои надясно, наляво, ту вдигаше апарата на малка височина, ту го спускаше надолу. Той сякаш проверяваше силите си. За себе си Наумов реши, че още утре може да изпрати новия сам в въздуха, а след два-три полета да го премести на „утьонка“ — учебно-тренировъчния самолет „УТ-2“, мъничко шперплатово копие на изтребител.

Беше студено, термометърът върху подпорката на крилото показваше минус 12. Острият вятър влизаше в кабината, промъкваше се под кучешката кожа на ботушите, вледеняваше краката на инструктора. Време беше да се връщат.

Всеки път, когато Наумов командуваше в тръбата: „За кацване!“, той виждаше в огледалото нямата молба на горещите черни очи, дори не молба, а настояване, и не намираше в себе си сили да повтори заповедта си. Вместо десет минути те летяха около половин час.

Щом излезе от кабината, Наумов заскача около самолета, като пляскаше с ръкавиците си и тропаше с крака. Тая сутрин ранният студ наистина бе остричък. А курсистът нещо дълго се бави в кабината и излезе оттам бавно, сякаш без желание, а когато слезе на земята, приседна до крилото с щастливо, наистина пияно лице, пламнало в червенина от студа и възбудата.

— Е, замръзна ли? Ух, как ме прониза през ботушите! А ти, гледай, с обуща. Не ти ли замръзнаха краката?

— Аз нямам крака — отговори курсистът, като продължаваше да се усмихва на мислите си.

— Какво? — подвижното лице на Наумов се изопна.

— Аз нямам крака — повтори ясно Мересиев.

— Тоест как така „нямаш крака“? Как да го разбера? Болят ли те?

— Нямам — и толкова… Протези.

Един миг Наумов стоя прикован на място, сякаш ударен с чук по главата. Това, което му каза този чуден момък, бе съвсем, невероятно. Как така да няма крака? Но нали току-що бе летял и не бе летял лошо…

— Покажи — рече инструкторът някак страхливо.

Това любопитство не възмути и не оскърби Алексей. Напротив, поиска му се окончателно да учуди смешния, весел човек и с движение на цирков фокусник изведнъж повдигна двата крачола.

Курсистът стоеше върху протезите си от кожа и алуминий, стоеше и весело гледаше инструктора, механика и ония, които очакваха реда си за полет.

Наумов изведнъж разбра и вълнението на тоя човек, и необикновения израз на лицето му, и сълзите в черните му очи, и оная жадност, с която той искаше да продължи усещането от полета. Курсистът го порази. Наумов се хвърли към него и бурно разтърси ръцете му:

— Мили, но как така?… Но ти… ти просто дори не знаеш какъв човек си! …

Сега главното бе направено. Сърцето на инструктора бе спечелено. Вечерта те се срещнаха и заедно съставиха плана на тренировките. Съгласиха се, че положението на Алексей е трудно, че най-малката грешка може да доведе дотам, че да му забранят завинаги да управлява самолет, и макар че именно сега повече от когато и да било му се искаше по-скоро да премине на изтребител, да отлети там, където сега се отправят най-добрите бойци на страната — към прочутия град на Волга, — той се съгласи да тренира търпеливо, последователно и всестранно. Той разбра, че в своето положение трябва здраво да „опече работата си“.

Повече от пет месеца Мересиев бе обучаван в учебно-тренировъчната школа. Летището се беше покрило със сняг и самолетите бяха поставени на ски. Излизайки в „зоната“, Алексей виждаше сега под себе си вместо ярките есенни багри на земята само два цвята: бял и черен. Остаряха вече новините за разгрома на германците при Сталинград, за гибелта на шеста германска армия, за пленяването на Паулус. На юг се разгръщаше невиждано, неудържимо настъпление: Танкистите на генерал Ротмистров бяха пробили фронта и като предприеха смело нападение, сразяваха дълбокия тил на противника. За Алексей беше по-трудно „да скърца“ търпеливо във въздуха на мъничките учебни самолети, когато на фронта се извършваха такива неща, а в небето над фронта се развиваха такива боеве, отколкото ден след ден да извървява несметно число крачки надлъж по болничния коридор или да играе мазурка и фокстрот върху подутите си, силно болящи го крака.

Но още в болницата той си бе дал дума да се върне в авиацията. Беше си поставил цел и сега упорито се стремеше към нея през мъки, болки, умора и разочарования. Веднъж на новия му адрес пристигна дебел пакет. Клавдия Михайловна му изпращаше писмата и питаше как живее, какви са успехите му и съумя ли да осъществи мечтата си.

„Успя ли, или не“ — попита той себе си и без да си одтовори, се зае да преглежда писмата. Те бяха няколко — от майка му, от Оля, от Гвоздев и още едно, което много го зачуди: адресът беше написан от „метеорологичния сержант“, а отдолу имаше подпис „От капитан К. Кукушкин“. Той прочете първо това писмо.

Кукушкин му съобщаваше, че отново го бяха свалили, че скочил от горящия самолет, скочил сполучливо, слязъл при своите, но при падането навехнал ръката си и сега лежи в медицинската санитарна база, „задушавайки се от скука“, между, както той се изразяваше, „доблестните майстори на клизми“, но че всичко това е дреболия и че той скоро пак ще бъде в строя. Това писмо е написано под диктовката на известната му Вера Гавриловна, която и сега още наричат в полка, според неговата шега, „метеорологичен сержант“. В писмото се казваше също, че тая същата Вера е много добър другар и подкрепя него, Кукушкин в нещастието. В скоби Вера беше забелязала, че Костя, разбира се, преувеличава. От това писмо Алексей узна, че в полка все още го помнят, че в столовата, където висят портретите на героите, възпитани в полка, са окачили неговия портрет и че гвардейците не губят надежда да го видят отново при себе си. Гвардейци! усмихна се, Мересиев поклати глава. Сигурно с нещо голямо бяха заети главите на Кукушкин и на доброволния му секретар, щом бяха забравили да му съобщят новина като тая, че полкът е получил гвардейско знаме.

После Алексей разтвори писмото от майка си. То беше обикновено, старческо, суетливо послание, пълно с вълнение и грижа за него. Не му ли е зле, не му ли е студено, добре ли го хранят там, облекли ли са го топло за зимата и не трябва ли например да му уплете ръкавици? Тя е изплела вече пет чифта и ги е пратила на бойците от Червената армия. В големите пръсти е сложила бележчици с пожелание за дълго носене. Добре би било един такъв чифт да попадне и при него. Хубави, топли ръкавички от ангорска вълна, която тя бе острйгала от зайците си. Да, тя бе забравила да му съобщи: сега храни зайци, мъжки, женски и седем зайчета. Едва в края на цялото това мило, старческо бъбрене се намираше най-главното, че германците бяха прогонени от Сталинград и че ги бяха напъхали там в миша дупка, дори се говори, че някакъв техен най-главен са взели в плен. Тъкмо когато ги подгонили, пристигнала в Камишин за пет дни Оля, пристигнала и живяла при нея, тъй като Олината къща била бомбардирана. Сега тя работи в пионерния баталион с чин лейтенант и вече била ранявана в рамото, поправила се и била наградена с орден — но какъв, бабичката, разбира се, не се сещаше да му съобщи. Тя добавяше, че когато седяла при нея, Оля все спяла, а когато не спяла говорела за него, че заедно гадаели на карти и че винаги върху сърцето на момчето спатия лежала дама каро. Майката пишеше, че по-добра снаха от дама каро за себе си, не желае…