Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1523

Дворът посрещна месец май с веселба[1], подготвена от кардинал Уолси. Облечените в бяло дами от свитата на кралицата излязоха на разходка с лодки и бяха неочаквано нападнати от френски пирати в черни дрехи. Спасителният отряд от чистокръвни англичани, между впрочем облечени в зелено, загребаха към дамите, за да ги избавят и в последвалото шеговито сражение противниците се заливаха едни други с кофи и се обстрелваха със свински мехури, пълни с вода. На кралската баржа, ярко украсена и с развят флаг, на който бе извезано разлистило се дърво, имаше топ, който стреляше с вода и запращаше френските пирати толкова далеч, че се налагаше те да бъдат спасявани от лодкарите по Темза, чиито усилия бяха толкова добре заплатени, че едва ги удържаха да не се включат и те в битката.

Кралицата беше съвсем мокра от боя и се смееше детински на гледката, която представляваше съпругът й, превъплътил се в Робин от Нотингам — е нахлупената на главата шапка и със скритото зад маска лице, той ми хвърли една роза, както седях в баржата до нея.

Ние пристигнахме с лодките в Йорк, където още на слизане ни приветства самият кардинал. Сред дърветата в градината се бяха настанили музиканти. Златокосият Робин от Зелената гора, поне с половин глава по-висок от всички останали, ме поведе да танцуваме. Не забелязах усмивката на кралицата да трепне дори за миг, когато той взе ръката ми пред очите й и я постави на зеления си жакет, на мястото, където биеше сърцето му; не трепна и когато аз закичих в диадемата си подарената от него роза, разцъфнала в цялото си великолепие на слепоочието ми.

Кралските готвачи бяха надминали себе си. Наред с пълнения петел и лебед, патешкото и пилешкото месо, имаше още и огромни бутове еленско, четири вида печена риба, сред които и любимият на краля шаран. Сладките на масата бяха специално приготвени по случай майския празник, във вид на най-различни цветя, оформени в букети от марципан — толкова красиви, че човек не смееше да ги докосне. След като се нахранихме и времето захладня, в съзвучие с него музикантите подхванаха една мрачна мелодийка, с която ни изпроводиха през градината към огромната тържествена зала на имението в Йорк.

Тя беше напълно преобразена. Кардиналът беше заповядал да покрият всички стени със зелени платове и да ги закрепят с огромни разцъфнали глогови клони. В средата на залата бяха сложени два огромни трона — един за краля и един за кралицата, а кралският хор беше нареден пред тях и пееше. Насядахме по местата си и гледахме музикалното представление на децата, след което сами станахме да танцуваме.

Веселихме се до полунощ, когато кралицата стана и направи знак на придворните си дами да я последват на излизане от стаята. Аз се присъединих към тях, но кралят ме хвана за роклята.

— Елате при мен — каза той настоятелно.

Кралицата се обърна, за да се поклони на краля за лека нощ и видя, че той държеше края на полите ми, а аз се бях обърнала към него с колебливо изражение на лицето. Тя не трепна; поклони му се ниско, както повеляваше испанската традиция.

— Желая ви лека нощ, съпруже мой — каза тя с дълбокия си нежен глас. — Лека нощ, мистрес Кери.

Аз машинално се наведох в поклон и тялото ми натежа като олово.

— Лека нощ, ваше величество — прошепнах аз с наведена глава. Исках този поклон да ме повлече надолу, да потъна в пода, а после в земята под него, за да не успее тя да види пламналото ми лице, когато се изправях.

Ала когато се изправих, тя беше излязла, а кралят гледаше встрани. Той вече я беше забравил и явно се чувстваше така, сякаш майка му най-накрая си беше тръгнала, оставяйки младите да се позабавляват.

— Искам още музика — каза той весело. — И още вино.

Аз се огледах. Дамите бяха тръгнали с кралицата. Джордж ми се усмихна успокоително.

— Не се измъчвай — прошепна ми той.

Аз се поколебах, но Хенри, който пиеше вино, се обърна към мен с бокал в ръка.

— За Майската кралица! — каза той и придворните, които със същия успех щяха да повтарят и някоя холандска поговорка, стига кралят да я беше изрецитирал, покорно отговориха:

— За Майската кралица! — и вдигнаха чаши за мое здраве.

Хенри ме хвана за ръка и ме поведе към трона, където доскоро седеше кралица Катерина. Аз го последвах, но чувствах как краката ми натежават. Не бях готова да седна на това място.

Той нежно ме побутна нагоре по стъпалата, аз се обърнах и видях невинните детски лица в нозете си, както и далеч по-хитрите усмивки на придворните от свитата на Хенри.

— Нека танцуваме в чест на Майската кралица! — пожела Хенри, хвана едно от момичетата за ръка и те затанцуваха пред мен, а аз — седнала на трона на кралицата, гледах как мъжът й танцува и флиртува галантно с партньорката си, и знаех, че същата онази търпелива усмивка, която не слизаше от лицето на кралицата, сега е изписана на моето лице.

 

 

Един ден след майското тържество, Ана влетя пребледняла в стаята ни.

— Виж! — процеди тя през зъби и хвърли някакво листче на леглото.

Скъпа Ана, не мога да се срещна днес с теб. Милорд кардиналът е узнал всичко и ми нареди да отида при него и да дам обяснения. Ала се кълна, че няма да те предам.

— О, Боже — промълвих аз. — Кардиналът знае. Кралят също ще разбере.

— Е, и? — спусна се Ана като пепелянка. — Какво, ако всички узнаят? Това е напълно законен годеж, нали така? Защо пък да не разберат всички за него?

Усетих как хартията трепери в ръката ми.

— Какво иска да каже с това, че няма да те предаде? — попитах я. — Ако годежът ви е непоклатим, той няма как да те предаде. И дума не може да става за подобно нещо.

Ана направи няколко крачки из стаята, и оказала се до стената, отскочи обратно, подобно на разярена лъвица, заключена в Тауър.

— Не зная какво може да означава това — процеди тя ядно. — Това момче е пълен глупак.

— Нали каза, че го обичаш?

— От което не следва, че не е глупав — тя внезапно взе решение. — Трябва да отида при него. Той има нужда от мен. Иначе ще отстъпи пред тях.

— Не можеш да го направиш. Трябва да чакаш.

Тя отвори рязко вратата на шкафа и извади плаща си.

На вратата яростно се захлопа и ние замръзнахме по местата си. Само с едно движение тя смъкна наметалото от раменете си, пъхна го в шкафа и седна на него с невъзмутимо изражение, все едно, че цяла сутрин беше седяла така. Отворих вратата. Беше слуга с ливрея, каквито носеха служителите на кардинал Уолси.

— Мистрес Ана тук ли е?

Аз открехнах вратата още малко, така че той да я види, загледана в градината. В дъното й се виждаше закотвената баржа на кардинала с отличителните червени флагове.

— Моля да дойдете при кардинала в залата за аудиенции — каза той.

Ана се обърна и го погледна безмълвно.

— Незабавно — добави той. — Милорд кардиналът нареди да дойдете незабавно.

Дързостта на тази заповед не я разгневи. Знаеше така добре, както и аз, че след като кардинал Уолси управляваше кралството, неговата дума тежеше толкова, колкото и кралската. Ана мина край огледалото и погледна небрежно към отражението си. Тя ощипа няколко пъти бузите си, за да добият цвят и прехапа първо горната си устна, после и долната.

— Аз да дойда ли? — попитах я.

— Да, ела с мен — прошепна тя припряно. — Ще му напомня, че кралят винаги би те изслушал. А ако и кралят е там, накарай го да омекне, стига да можеш.

— Не мога да искам нищо от него — отвърнах аз бързо и шепнешком.

Дори в подобен критичен момент тя не пропусна да ме изгледа снизходително.

— Добре зная това.

Ние последвахме слугата през голямата зала към кралската стая за аудиенции. Беше необичайно пуста. Хенри беше излязъл на лов със свитата си. Хората на кардинала пазеха на вратата, облечени в яркочервените си ливреи. Те отстъпиха, за да ни пуснат да влезем и после пак завардиха входа. Кардиналът се беше погрижил да не ни безпокоят.

— Мистрес Ана — каза той, когато я видя да влиза. — Днес научих нещо изключително обезпокояващо.

Ана остана съвсем неподвижна, със скръстени ръце и безизразно лице.

— Съжалявам да го чуя, ваше високопреосвещенство — каза тя глухо.

— Изглежда, че моят паж, младият Хенри Нортъмбърланд, си е позволил твърде много волности в приятелството си с вас, както и със свободата, която аз му давам да се забавлява в покоите на кралицата, и се е увлякъл в любовните брътвежи.

Ана завъртя отрицателно глава, но той не й даде думата.

— Днес му обясних, че прищевки от този род не подобават на човек, подготвян да наследи графствата на Севера и чийто брак се урежда от мен, от баща му и от краля. Той не е някое селянче, което може да си позволи да събори доячката в някоя купа сено, без много да му мисли. Бракът на лорд от неговия ранг е политическо дело, значимо за цялото кралство.

— Той поиска ръката ми и пожела да встъпим в брак, а аз се съгласих — настоя Ана. Забелязах как златното „Б“, което висеше от перлената огърлица около шията й, подскача бързо в такт със сърцето й. — Ние сме сгодени, ваше високопреосвещенство. Съжалявам, ако това не ви се нрави, но това е положението. Не можете да го промените.

Тъмните му очи я стрелнаха изпод издутата шапка.

— Лорд Хенри се съгласи да се подчини на решението на баща си и на краля — отвърна той. — А на вас съобщавам всичко това само от любезност, мистрес Болейн, за да не гневите тези, които Бог е определил да бъдат над вас.

Тя пребледня.

— Той никога не е казвал нищо подобно. Никога не е казвал, че ще следва волята на баща си, вместо…

— Вместо вашата? Знаете ли, аз наистина се питах дали нещата стоят именно така. Всъщност той точно това направи, мистрес Ана. Разрешението на тази незначителна историйка е изцяло в ръцете на краля и на херцога.

— Той е обречен на мен, ние сме сгодени — каза тя свирепо.

— Това не е било годеж, а de futuro[2] — отсече кардиналът. — Просто обещание за бъдеща женитба, ако тя се окаже възможна.

— По-точно de facto[3] — Ана продължи да упорства. — Годеж пред свидетели, при това консумиран.

— О — той вдигна предупредително тлъстата си ръка. Тежкият кардиналски пръстен проблесна срещу Ана, сякаш за да й припомни, че пред нея стоеше духовният водач на Англия. — Не се и опитвайте да твърдите, че това е възможно. Би било твърде неблаговъзпитано. Ако аз казвам, че това е бил един годеж de futuro, това означава, че е именно така, мистрес Ана. Аз не греша. Само глупачка би си позволила да сподели постелята на някой мъж, разчитайки на такива посредствени основания. Дама, която се е отдала, а след това е била изоставена, е обезчестена. И вероятно никога не би се омъжила.

Ана ме стрелна бързо с поглед. Уолси сигурно си даваше сметка за иронията на ситуацията — да проповядва за добродетелите на девствеността на жена, чиято сестра беше най-известната прелюбодейка в кралството. При все това нищо не трепна по лицето му.

— Би било изцяло във ваша вреда, мистрес Болейн, ако заслепението ви по лорд Хенри ви накара да изречете подобна лъжа.

Виждах как тя се бори с обзелата я паника.

— Ваше високопреосвещенство — каза тя с леко разтреперан глас. — Аз бих била прекрасна херцогиня на Нортъмбърланд. Бих се грижила за бедните, бих следила за спазването на порядките в северните владения. Бих защитавала Англия от шотландците. Вие винаги бихте могли да разчитате на моето приятелство. Бих била ваша длъжница до гроб.

Крайчецът на устата му се изви в усмивка. Явно не смяташе, че благоразположението на Ана е от най-убедителните подкупи, които са му били предлагани.

— От вас би излязла една очарователна херцогиня — отговори той. — Ако не на Нортъмбърланд, то на някое друго херцогство със сигурност. Това ще реши баща ви. Негово ще е решението за кого да ви омъжи, но аз и кралят също ще имаме думата по въпроса. Бъдете спокойна, чадо мое, ще имам предвид вашите желания. Няма да забравя — той не си направи труда дори да прикрие усмивката си, — няма да забравя, че имате желание да станете херцогиня.

Той протегна ръката си и на Ана не й оставаше нищо друго, освен да пристъпи, да се поклони, да целуне пръстена и да се оттегли.

Щом вратата се затвори зад гърба ни, тя не продума. Завъртя се на пети и заслиза по стълбището надолу, към градината. Не продума, докато не слязохме по красивите виещи се алеи и не се оказахме във вътрешността на беседката, обрасла в рози, пропълзели и по каменната скамейка и разтворили бели и алени листенца на слънцето.

— Какво да правя?! — попита тя. — Мисли! Мисли!

Щях да й отвърна, че не мога да измисля нищо, но разбрах, че тя дори не говореше на мен. Говореше на себе си.

— Дали не мога някак да надхитря Нортъмбърланд? Да накарам Мери да обсъди всичко с краля? — тя мигновено поклати глава. — Не, не може да й се има доверие. Ще провали всичко.

Аз едва сдържах негодуванието си. Ана закрачи напред-назад по зелената трева, а краищата на полите й се усукваха около високите й обувки. Седях на скамейката и я наблюдавах.

— А не мога ли да кажа на Джордж да убеди Хенри да продължи да упорства? — тогава й хрумна нещо по-добро. — Татко и чичо — промърмори тя бързо. — В техен интерес е да сключа изгоден брак. Те могат да поговорят с краля и да убедят кардинала. Може да ми намерят зестра, която да привлече Нортъмбърланд. Те също ще пожелаят да стана херцогиня — тя закима решително. — Те трябва да ме подкрепят — реши тя. — Наистина трябва. А когато Нортъмбърланд дойде в Лондон, те ще му съобщят, че годежът се е състоял и че сме се оженили.

 

 

Семейната среща се състоя в дома на Хауърдови в Лондон. Майка ми и баща ми седяха край голямата маса, а между тях беше чичо Хауърд. Аз и Джордж, също в немилост заради Ана, стояхме в дъното на стаята. Този път Ана беше тази, която стоеше пред тях като престъпник. Ала тя не стоеше с наведена глава като мен. Нейната глава беше високо изправена, едната й вежда — повдигната въпросително нагоре, а погледът й отвръщаше на чичовия така, сякаш искаше да му каже, че с нищо не падаше по-долу от него.

— Съжалявам, че наред с това да се обличате по френската мода, сте се научили и на някои други неща от френския двор — каза чичо с неприязън. — Предупреждавал съм ви, че не искам да чувам каквото и да било, което може да накърни репутацията ви. А сега научавам, че сте позволили на младия Пърси някои непристойни интимности.

— Споделих ложето си със своя съпруг — каза Ана сухо, без емоции.

Чичо ми изгледа майка ми.

— Ако продължавате да твърдите това или нещо подобно на него, ще бъдете нашибана с камшик и заточена завинаги в Хевър — обясни майка ми кротко и спокойно. — Предпочитам да ви видя мъртва, отколкото опозорена. С такива думи срамите себе си пред собствения си чичо и баща. Сама се опозорявате. И пораждате у нас само чувство на ненавист.

От моето място аз не можех да видя лицето на Ана, но забелязах как тя хвана с пръсти полата на роклята си, както давещ се търси сламка, за която да се хване.

— Заминавате за Хевър, докато всички тук забравят за тази злополучна грешка — нареди чичо.

— Извинете ме — каза Ана язвително. — Но злополучната грешка е ваша, не моя. Лорд Хенри и аз сме женени. Той няма да ме остави. Вие с татко сте длъжни да въздействате на неговия баща, доколкото е възможно, както и на кардинала и на краля, за да признаят този брак пред обществото. Направите ли това, аз ще стана херцогиня на Нортъмбърланд, така че една Хауърд ще бъде зад гърба ви в едно от най-големите английски херцогства. Смятам, че подобен успех изисква поне малко усилия. Ако аз стана херцогиня, а Мери роди син, то момчето ще бъде племенник на херцога на Нортъмбърланд и незаконен син на краля. Ще може да се възкачи на трона.

Погледът на чичо заискря гневно.

— Сегашният крал взе главата на Бъкингамския херцог преди две години за думи, далеч по-невинни от вашите — каза той съвсем приглушено. — Собственият ми баща подписа заповедта за екзекутирането му. Кралят не е безотговорен по отношение на наследниците си. Никога, никога вече не смейте да говорите такива неща, защото ще се окажете не в Хевър, а зад стените на женски манастир до края на дните си. Сериозно ви говоря, Ана. Няма да изложа сигурността на семейството заради вашата лудост.

Неговата тиха ярост я беше поразила. Тя преглътна и направи опит да се окопити.

— Нямам какво повече да кажа — прошепна тя. — И въпреки всичко смятам, че това би могло да подейства.

— Изключено — каза баща ми глухо. — Родът Нортъмбърланд не те иска. А Уолси няма да ни остави да скочим толкова високо. Кралят, от своя страна, ще прави каквото му каже Уолси.

— Лорд Хенри ми обеща — каза Ана пламенно.

Чичо поклати глава и се накани да стане — съвещанието беше приключило.

— Почакайте — каза Ана отчаяно. — Можем да го направим. Кълна ви се. Ако вие ме подкрепите, и Хенри Пърси ще ме подкрепи, и тогава нито кардиналът, нито кралят, нито баща му ще могат да ни попречат.

Чичо не се поколеба и за миг.

— Напротив, ще могат. Вие сте истинска глупачка. Не можете да се преборите с Уолси. В цялото кралство няма човек, който да може да го надвие. А ние няма да рискуваме с такава вражда. Той ще прогони Мери от леглото на краля и ще сложи някоя Сиймор на нейно място. Всичко, към което се стремим посредством Мери, ще бъде безвъзвратно изгубено, ако ви подкрепим. Това е възможност за Мери, не за вас. Няма да ви оставим да развалите всичко. Ще ви отстраним от двора за лятото, а може би и за цяла година.

Ана се беше вцепенила и не можеше да продума.

— Но аз го обичам — каза тя.

В стаята се възцари тишина.

— Така е — повтори тя. — Обичам го.

— Това не означава нищо за мен — каза баща й. — Бракът ви е семейно дело и ще трябва да го оставите на нас. Пращаме ви на заточение в Хевър за една година, и трябва да се считате за щастливка. А ако разбера, че сте му писали, отговаряли на писмата или сте се срещали отново, тогава ви чака манастир. Това е решено.

 

 

— Е, не мина чак толкова зле — каза Джордж и се усмихна насила. Аз, той и Ана вървяхме надолу по течението на реката, за да се върнем с лодката в Йорк Плейс. Един слуга с ливреята на Хауърдови вървеше пред нас и ни проправяше път сред просяците и пътуващите търговци, а друг слуга вървеше след нас и ни пазеше. Ана ходеше като в сън, без да забелязва вълната от недоволство, която предизвиквахме по претъпканите с народ улици.

Селяните продаваха стоки от каруците си: хляб, плодове, живи гъски и кокошки, всичко беше прясно и свежо, току-що докарано от селата. Дебели лондончанки, чийто ум и език бяха по-бързи, се пазаряха за цената с мудните селянки, които бяха бавни в изчисленията и се опитваха да продадат на сносна цена стоката си. Мяркаха се пътуващи търговци с книжки и ноти, натъпкани в торби, обущари с готови обувки се опитваха да убедят хората, че те стават на всеки крак. Някои жени на улицата продаваха цветя, други кресон, шляеха се слуги, коминочистачи, метачи и фитилджии[4], които нямаха друго занимание, освен да чакат падането на нощта. Слугите, излезли на пазар, се мотаеха по пътя на отиване и на връщане, а на столче пред всеки магазин се беше наместила дебелата жена на собственика и с усмивка на лице приканваше минувачите да влязат и да разгледат предлаганата стока.

Джордж ни преведе с Ана през тази пъстра тълпа, като упорито разбутваше хората. Той бързаше да стигнем до замъка, преди Ана да е избухнала.

— Всъщност, доста добре мина, бих казал — настоя той.

Стигнахме до кея, който ни извеждаше на реката, и един от слугите ни извика лодка.

— До Йорк Плейс — каза Джордж кратко.

Течението ни понесе бързо навътре в реката, а Ана се взираше с невиждащ поглед в бреговете от двете ни страни, които бяха покрити с боклуците на града.

След като слязохме на дворцовия вълнолом, слугите ни се поклониха и отидоха да върнат лодката обратно в града. Джордж ни заведе в нашата стая и най-накрая се озовахме зад затворени врати.

Ана внезапно му се нахвърли като дива котка. Той хвана китките на ръцете й и се опита да предпази лицето си от ударите.

— Минало добре! — изкрещя тя. — Много добре, няма що! Когато изгубих наведнъж и мъжа, когото обичам, и честта си ли? Когато претърпях пълно поражение и когато ще ме пратят да стоя в провинцията, докато всички тук ме забравят? Да, много добре! Когато баща ми не се застъпва за мен, а майка ми твърди, че иска да ме види мъртва? Къде ти е главата, глупако? Полудя ли? Или си просто невъобразимо, отчайващо, безобразно тъп.

Той продължаваше да държи китките й. Тя отново посегна с нокти към лицето му. Аз се приближих отзад и я възпрях, преди да е успяла да го ритне с високите си токове. Ние се вкопчихме един в друг като пияници, които не могат да се разберат помежду си — Ана ни отблъсна и двамата и аз паднах на земята до леглото, но успях да я хвана през кръста и да я дръпна назад, докато Джордж се опитваше да сграбчи китките й, за да защити лицето си. Имах чувството, че се борим не с Ана, а с нещо много по-лошо; сякаш срещу нас се беше изправил някакъв демон, който се беше вселил в нея и във всички нас и в чиито вени течеше кръвта на Болейн: това беше амбицията — самият дявол ни беше затворил в малката стаичка, беше подлудил сестра ми и ни беше увлякъл в тази дивашка разпра.

— Спокойно, за Бога — извика Джордж, докато все още се пазеше от ноктите на Ана.

— Спокойно ли?! — изкрещя му тя. — Какво спокойствие може да има за мен?

— Може, защото ти вече изгуби — обясни й Джордж простодушно. — Няма за какво повече да се бориш, Ана. Ти изгуби.

Тя замръзна за миг на мястото си, но ние бяхме нащрек и не я изпуснахме. Погледна го безумно, сякаш съвсем беше изгубила разсъдъка си, и се изсмя диво.

— Спокойствие! — кресна тя гневно. — Боже мой! Ще умра спокойно. Ще ме оставят в Хевър, докато не умра в мир и покой. И никога повече няма да го видя!

Тя простена съкрушено при тези си думи, желанието да буйства я напусна и тя се отпусна. Джордж пусна китките й и я придърпа към себе си. Тя обви с ръце шията му и се сгуши в обятията му. Хлипаше така силно, че не разбирах нищо от това, което казваше, и когато различих думите, които тя повтаряше неспирно, очите ми се напълниха със сълзи.

— Господи, обичах го, обичах го, той беше моята единствена любов, единствената ми любов.

 

 

Те не губиха време. Събраха дрехите на Ана, оседлаха коня й, а на Джордж заповядаха да я изпроводи до Хевър още същия ден. Никой не каза на Хенри Пърси, че е заминала. Той й изпрати писмо; майка ми, която имаше очи и на гърба си, го отвори и го прочете най-невъзмутимо, преди да го хвърли в огъня.

— Какво пише? — попитах аз плахо.

— Нещо за вечна любов — каза майка ми отвратено.

— Не трябва ли да му съобщим, че е заминала?

Майка ми само сви рамене.

— Ще разбере съвсем скоро. Баща му ще се види с него тази сутрин.

Аз кимнах. По обяд пристигна друго писмо. Името на Ана беше написано отгоре с неравен почерк. Имаше едно размазано петно, вероятно от сълза. Майка ми го отвори с каменно изражение на лицето, и то сподели съдбата на първото.

— От лорд Хенри ли е? — поинтересувах се аз.

Майка ми кимна утвърдително. Аз се преместих от камината и застанах в прозоречната ниша.

— Може да изляза за малко — казах й.

Тя извърна глава.

— Ще стоите тук — каза тя остро.

От малка бях научена да й се подчинявам и да се отнасям към нея с уважение, и тези навици все още живееха в мен все така силни.

— Разбира се, уважаема майко. Но не може ли поне да се поразходя из градината?

— Не — отсече тя. — Баща ви и чичо ви заповядаха да не излизате никъде, докато Нортъмбърланд не се разбере с Хенри Пърси.

— Не виждам с какво мога аз да попреча на това, като чисто и просто се разхождам из градината — възроптах аз.

— Може да ви хрумне да му пратите съобщение.

— Няма! — възкликнах аз. — Кълна се в Бога! Вие всички добре виждате, че единственото, което правя, единственото, което винаги, винаги съм правила, е било да изпълнявам това, което ми кажете. Вие ме омъжихте на дванадесет, мадам. След само две години, когато бях едва на четиринадесет, сложихте край на брака ми. Преди петнадесетия си рожден ден вече се бях озовала в ложето на краля. Наистина ли не виждате, че съм правила всичко, което семейството ми нареди? Ако никога не съм била склонна да воювам за собствената си свобода, едва ли може да се очаква, че ще воювам за тази на сестра си!

Тя кимна.

— Права сте — каза тя. — В този свят на жените не е отредена свобода, независимо дали ще решите да се борите или не. Вижте докъде стигна Ана.

— Да — казах аз. — До Хевър. Където поне й е позволено да излиза навън.

Майка ми изглеждаше удивена.

— Завист ли долавям в гласа ви?

— Обичам това място — казах аз. — Понякога си мисля, че го предпочитам пред двора. Но там сърцето на Ана ще бъде сломено.

— Значи сърцето й трябва да бъде сломено, както и духа й, ако иска да бъде полезна с нещо на семейството — отвърна майка ми студено. — Това трябваше да й се случи още в детството. Мислех, че във френския двор ще възпитат и двете ви да бъдете покорни, но явно имате пропуски във възпитанието. Това трябва да се поправи сега.

На вратата се почука и на прага застана смутен мъж в раздърпани дрехи.

— Писмо за мистрес Ана Болейн — каза той. — Лично за нея. Младият лорд ми заръча да присъствам, докато го четете.

Аз се поколебах и с майка ми се разменихме по един поглед. Тя кимна с глава и аз разчупих червения печат с герба на Нортъмбърланд и разгънах писмото.

Съпруго моя,

Аз няма да се отрека от Вас, ако Вие спазите клетвите, които си дадохме. Няма да Ви изоставя, ако Вие не ме изоставите. Баща ми е разгневен от моето поведение, както и кардиналът, и аз наистина се страхувам за нас двамата. Въпреки това, подкрепяме ли се, те ще бъдат принудени да ни оставят заедно. Напишете ми отговор, една думичка поне, с който да потвърдите, че сте до мен, и аз също ще остана до Вас.

Хенри

— Той каза, че очаква отговор — каза мъжът.

— Изчакайте навън — заповяда майка ми и затвори вратата под носа му. Обърна се към мен. — Напиши отговора.

— Той познава почерка й — отвърнах аз неотзивчиво.

Тя ми подаде лист хартия, пъхна перото в ръката ми и започна да диктува.

Лорд Хенри,

Мери пише това писмо от мое име, защото ми е забранено да ползвам хартия и мастило. Няма смисъл. Те няма да ни оставят да се оженим и аз трябва да се откажа от Вас. Не противоречете на кардинала и на баща си, направете го заради мен, защото аз вече им казах, че се предавам. Всичко, което се случи между нас, беше годеж de futuro, който не задължава никой от двама ни с каквото и да било. Освобождавам Ви от своето половинчато обещание, както и себе си от моето.

Ана

— Ще разбиете сърцата и на двамата — отбелязах аз, докато посипвах с пясък мокрото мастило.

— Възможно е — отвърна майка ми хладно. — Но от друга страна сърцата на младите се възстановяват бързо; освен това, едно сърце, което притежава половин Англия, има по-важни задачи от това да бие по-бързо от любов.

Бележки

[1] В Англия традиционно се отбелязвал първи май, като първия топъл ден, предизвестяващ настъпването на лятото. Рано сутринта на този ден хората украсявали домовете си със зеленина, а през деня се организирали веселби и танци, на които се избирала Майска кралица. — Бел.прев.

[2] Бъдещ, евентуален (лат.). — Бел.прев.

[3] Същински, истински (лат.). — Бел.прев.

[4] От английски a Cine boy — така наричали в Англия до 18 в. момче, което можело да бъде наето на улицата срещу един фартинг, за да осветява пътя на пешеходеца с факла. — Бел.прев.