Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1536

Ледът се стопи, но времето почти не се затопли. По моравата за кегли бяха нацъфтели кокичета, но почвата беше така подгизнала от вода, че не можехме да играем, а самите пътеки бяха твърде мокри за разходки. Кракът на краля не оздравяваше, раната бе все още отворена и всевъзможните еликсири и лапи, които му слагаха, сякаш още повече го възпаляваха. Той започна да се опасява, че вече никога няма да може да танцува и вестите, че крал Франсоа бил в много добро настроение и здраве, го дразнеха още повече.

Започнаха великите пости, така че нямаше повече танци и веселби. Нямаше никакъв шанс Ана да го примами в леглото, та да зачене отново. Никой, дори кралят и кралицата, не можеха да легнат един с друг по време на постите, така че Ана трябваше търпеливо да гледа Хенри настанен на някой стол с възглавнички, прострял болния си крак на табуретка, с Джейн до себе си, която му четеше религиозни трактати. Ана бе наясно, че не може дори да потърси правата си на съпруга и да поиска той да дойде в леглото й.

Подминаваха я и я пренебрегваха. С всеки изминал ден в стаята й имаше все по-малко дами. Макар да им се плащаше да бъдат придворни дами на кралицата, всички бяха в покоите на Джейн Сиймор. Единствените, които й останаха верни, бяха онези, които така или иначе не бяха добре дошли другаде: нашето семейство, Мадж Шелтън, леля Ана, дъщеря ми Катерина и аз. През някои дни единствените кавалери в покоите й бяха Джордж и неговият кръг от приятели: сър Франсис Уестън, сър Хенри Норис и сър Уилям Бреретън. Така че се движех в компанията точно на онези мъже, за които Уилям ме бе предупредил, но Ана нямаше други приятели. Ние играехме на карти или викахме музикантите, или ако сър Томас Уайът ни посещаваше, организирахме състезания по поезия, в които всеки мъж трябваше да напише по няколко реда от любовен сонет за най-красивата кралица на света; но в самите ни занимания се чувстваше някаква пустота, празно пространство на мястото на радостта. Ана чувстваше, че всичко й се изплъзва и не знаеше как да си го върне отново.

 

 

Към средата на март тя преглътна гордостта си и ме изпрати да повикам чичо ни.

— Не мога да дойда сега, имам малко работа. Можете да предадете на кралицата, че ще я посетя следобед.

— Не знаех, че някой може да каже на кралицата да чака — отбелязах аз.

Когато той дойде следобеда, Ана го поздрави без следа от неприязън и го придърпа към прозоречната ниша, за да могат да разговарят насаме. Аз бях достатъчно близо, за да ги чуя какво си приказват, макар никой от тях да не повишаваше тон над благовъзпитания шепот.

— Имам нужда от помощта ви срещу Сиймор — каза тя. — Трябва да се отърва от Джейн.

Той сви рамене със съжаление.

— Племеннице моя, вие никога не сте били така отзивчива към мен, както ми се е искало. Неотдавна дори ми отправихте обвинения пред самия крал. Ако вие престанете да бъдете кралица, не смятам, че можете отново да станете Хауърд.

— Аз произхождам както от семейство Болейн, така и от рода Хауърд — прошепна тя, поставила ръка на златното „Б“ на шията си.

— Има много момичета, които произхождат от рода Хауърд — каза той небрежно. — В имението на съпругата ми, херцогинята, в Ламбет, има поне половин дузина ваши братовчедки, всяка от които красива колкото вас, Мери или Мадж. Всички те са жизнени и с буйна кръв. Когато Хенри се отегчи от мекушавата си любимка, за него ще има момиче от Хауърд, което да стопли ложето му и винаги ще има следваща.

— Но аз съм кралицата! Не съм просто поредната придворна дама!

Той кимна.

— Ще ви направя предложение. Ако Джордж получи ордена на жартиерата, ще застана на ваша страна. Погрижете се да спечелите това отличие за семейството, и ще видим какво семейството ще може да направи за вас.

Тя се поколеба.

— Мога да му го издействам.

— Направете го — посъветва я чичо. — Ако можете да направите нещо добро за семейството, тогава можем да подновим съюза с вас и да ви защитаваме от враговете ви. Но този път трябва да помните кой е господарят, Ана.

Тя прехапа устна от негодувание, поклони му се и сведе глава.

 

 

На 23 април кралят удостои с ордена на жартиерата сър Николас Кару, приятел на семейство Сиймор, когото те бяха посочили. Брат ми Джордж беше пренебрегнат. Същата нощ на пиршеството, дадено в чест на отличените, чичо ми и сър Джон Сиймор седнаха един до друг, за да споделят трапезата с отбрани меса, и се разбираха чудесно.

 

 

На следващия ден Джейн Сиймор седеше с нас при кралицата като никога, така че кралските покои жужаха от насъбралите се до един придворни. Бяха извикали музикантите и щеше да има танци. Кралят не се очакваше, след като Ана го беше предизвикала на игра на карти, а той й беше отвърнал хладно, че е зает с други дела.

— Какво прави той? — попита тя Джордж, когато той й донесе отказа на краля.

— Не знам. Среща се с епископите. Среща се и с повечето лордове, приема ги един по един.

— Заради мен?

Нарочно нито един от двамата не поглеждаше към Джейн, която се беше превърнала в център на внимание в личните покои на кралицата.

— Не знам — каза Джордж унило. — Предполагам, че аз съм последният, който би узнал. Но той пита кои са мъжете, които те посещават ежедневно.

Ана погледна доста безучастно.

— Е, те всички ме посещават, нали аз съм кралицата.

— Споменават се определени имена — каза Джордж. — Сред тях са Хенри и Франсис.

Ана се разсмя.

— Хенри Норис дебне из целия двор за Мадж — тя се обърна и го видя наведен над рамото на Мадж, готов да й обърне страницата, докато тя пееше. — Сър Хенри! Елате тук, моля!

Норис каза нещо на Мадж, дойде при кралицата и падна на едно коляно с иронична галантност.

— Подчинявам се! — каза той.

— Време е да се ожените, сър Хенри — каза Ана с престорено суров глас. — Не може постоянно да се шляете из покоите ми и да ме злепоставяте. Трябва да направите предложение на Мадж, защото няма да позволя на дамите си да се държат непристойно.

Той се разсмя необуздано, явно го развеселяваше самата мисъл за примерната Мадж.

— Тя е само прикритие. Сърцето ми ме тегли към друга.

Ана поклати глава.

— Не искам красиви приказки — каза Ана. — Вие трябва да направите предложение на Мадж Шелтън.

— Тя е луната, но вие сте слънцето — отвърна Хенри.

Аз извърнах очи към Джордж.

— Не ти ли се иска понякога да го сриташ? — прошепна той високо.

— Този човек е идиот — казах аз. — И това няма да доведе до нищо.

— Тъй като не мога да предложа на лейди Шелтън цялото си сърце, аз няма да й го предлагам изобщо — каза Хенри, измъквайки се с помощта на куп комплименти. — Сърцето ми принадлежи на кралицата на всички сърца в Англия.

— Благодаря — каза Ана лаконично. — Можете да се върнете и да продължите да обръщате страниците на луната.

Норис се разсмя, стана на крака и целуна ръката й.

— Но не мога да си позволя да се дават поводи за клюки в моите покои — предупреди го Ана. — Кралят е станал по-строг след падането си.

Норис отново целуна ръката й.

— Никога няма да имате повод да се оплачете от мен — обеща й той. — Готов съм да дам живота си за вас.

Той заситни към Мадж, която вдигна поглед и срещна моя. Аз направих гримаса и тя се усмихна широко в отговор. Нищо не можеше да накара това момиче да се държи като дама.

Джордж се наведе над рамото на Ана.

— Не можеш да опровергаваш клюките една по една. Трябва да живееш така, сякаш те нямат никакво значение.

— Ще опровергая всяка една от тях — закле се тя. — А ти разбери с кого се среща кралят и какво говорят за мен.

 

 

Джордж не можа да разбере какво ставаше. Той ме изпрати при баща ни, който само извърна поглед и ми каза да питам чичо за новостите. Открих чичо ни в конюшнята — оглеждаше една кобила, която смяташе да купи. Априлското слънце приличаше силно в заслонения двор. Аз изчаках в сянката на входната врата, докато той привърши, и се доближих до него.

— Чичо, кралят изглежда много зает с мастър Кромуел и с ковчежника, като и с вас. Кралицата се пита какви ли дела ви занимават толкова много.

Като никога той не се отвърна от мен с обичайната си горчива усмивка. Погледна ме право в лицето и в тъмните му очи имаше нещо, което дотогава не бях виждала: жал.

— Трябва да вземете сина си от учителите му — посъветва ме той. — Той учи със сина на Хенри Норис в цистерианския монашески орден, ако не се лъжа.

— Да — отвърнах аз, удивена от това неочаквано начало на разговора ни.

— Ако бях на ваше място, не бих общувал по никакъв начин с Норис, Бреретън, Уестън или Уайът. А ако са ви изпращали някакви писма, любовни стихове, някакви други глупости или неща за спомен, бих ги изгорил.

— Аз съм омъжена жена и обичам съпруга си — казах аз озадачена.

— Това и ще ви опази — съгласи се той. — Сега си тръгвайте. Това, което знам, няма да ви помогне, то е бреме, което трябва да нося сам. Тръгвайте, Мери. Но ако бях на ваше място, бих взел и двете си деца под своя опека. И бих напуснал двора.

 

 

Аз не отидох при Джордж и при Ана, които ме чакаха тревожно, а се упътих право към покоите на краля, за да намеря съпруга си. Той чакаше в приемната, докато кралят беше в стаята си с тесен кръг от съветници, с които се затваряше там през всички тези дни на пролетта. Веднага щом ме видя да влизам, Уилям прекоси стаята и ме отведе в коридора.

— Лоши вести?

— Дори не вести, а някаква гатанка.

— И кой задава гатанката?

— Чичо ми. Каза ми да внимавам да не общувам с Хенри Норис, Уилям Бреретън, Франсис Уестън или с Томас Уайът. Когато го уверих, че не го правя, той каза да прибера Хенри от учителите му, да взема децата си и да напусна двора.

Уилям се замисли за миг.

— И къде е гатанката?

— В смисъла на думите му.

Той поклати глава.

— Чичо ти винаги ще си остане загадка за мен — каза той. — Но аз нямам намерение да се чудя какво има предвид, а ще последвам съвета му. Отивам веднага да доведа Хенри при нас.

Само с две крачи той се озова до един от мъжете и му каза да го извини пред краля, ако го повика и да му предаде, че ще се върне обратно до четири дни. После дойде в коридора при мен, като крачеше към стълбите толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него.

— Защо? Какво според теб ще стане? — попитах аз, съвсем изплашена.

— Не знам. Знам само, че щом чичо ти препоръчва синът ни да не общува със сина на Хенри Норис, то аз ще го прибера веднага. А когато го доведа тук, всички ние заминаваме за Рочфорд. Не искам да чакам второ предупреждение.

Голямата порта към двора се разтвори и той излезе тичешком през нея. Аз подхванах краищата на полите си и изтичах след него. Той извика един от прислужниците на Хауърд, той излезе, препъвайки се, и пак влезе, за да доведе коня на Уилям.

— Не можеш да го вземеш от учителите му без разрешението на Ана — казах аз забързано.

— Просто ще го направя — каза Уилям. — Можем да получим разрешението след това — ако имаме нужда от него. Всичко тук се случва твърде бързо за мен. Искам твоето момче да е в безопасност — той ме притисна в прегръдките си и ме целуна силно по устата. — Мила моя, тежко ми е, че те оставям тук сред всичко това.

— Но какво може да се случи?

Той ме целуна по-силно.

— Един Бог знае. Но чичо ти не раздава предупреждения с лека ръка. Ще доведа момчето ни, след което се махаме оттук, преди всичко това да ни е повлякло надолу.

— Ще изтичам да ти донеса плаща за път.

— Ще взема някой от конярите — той влезе в стаичката им и се върна с най-обикновено плътно наметало.

— Толкова ли бързаш, че не можеш да изчакаш да ти донеса наметалото?

— Предпочитам да тръгвам — каза той простичко и категоричността на тона му ме накара да се страхувам за сина си повече отвсякога.

— Имаш ли пари?

— Достатъчно — усмихна се той кисело. — Току-що спечелих кесия злато от сър Едуард Сиймор. За добра кауза, нали?

— Колко време смяташ, че ще се забавиш?

Той се замисли за миг.

— Три дни, а може и четири. Не повече. Ще яздя без почивка. Можеш ли да ме изчакаш четири дни?

— Да.

— Ако нещата се влошат, вземи Катерина и бебето и тръгвай. Аз ще доведа Хенри при теб в Рочфорд при всички случаи.

— Добре.

Последва още една силна целувка, Уилям сложи стъпало на стремето и се метна на седлото. Конят беше отпочинал и нетърпелив, но той забави хода му и те преминаха под арката и напред по пътя. Аз заслоних очи с ръка и го загледах как се отдалечава. Потреперих под ярките слънчеви лъчи в двора на конюшнята — сякаш съзнавах, че единственият човек, който можеше да ме избави, си заминаваше.

 

 

Джейн Сиймор повече не се появи в покоите на кралицата и странна тишина изпълни слънчевите стаи. Прислужничките все още идваха и изпълняваха задълженията си, огънят беше запален, столовете бяха подредени, на масите бяха наредени плодове, вода и вино — всичко беше приготвено за посетители, но никой не идваше.

Ана и аз, дъщеря ми Катерина, леля Ана и Мадж Шелтън седяхме смутени в голямата ехтяща стая. Майка ми никога повече не дойде, тя се беше отдръпнала от нас напълно, все едно, че никога не се бяхме раждали. Така и не видяхме баща си. Чичо ми гледаше през нас като през стъкло.

— Чувствам се като призрак — каза Ана. Разхождахме се край реката и тя се беше облегнала на рамото на Джордж. Аз вървях зад нея със сър Франсис Уестън, а Мадж беше зад мен, придружена от сър Уилям Бреретън. Едва успявах да говоря от тревога. Не знаех защо чичо ми беше споменал тези хора пред мен. Не знаех какви тайни се крият зад имената им. Чувствах се така, сякаш бе организиран заговор и всеки момент на пътя ни щеше да се изпречи капан, в който и аз щях да вляза, без да разбирам нищо.

— Провеждат някакви разпити — каза Джордж. — Това успях да разбера от един паж, който влезе да им налее вино. Секретарят Кромуел, чичо ни, херцогът на Съфолк и останалите.

Сестра ми и брат ми внимаваха да не си разменят дори поглед.

— Не могат да ме обвинят в нищо — каза Ана.

— Не могат — каза Джордж. — Но могат да измислят лъжливи обвинения. Спомни си какво казаха по адрес на кралица Катерина.

Ана внезапно го нападна.

— Заради мъртвороденото е — каза тя изведнъж. — Не е ли така? Както и заради бръщолевенето на онази противна стара акушерка и невероятните й лъжи.

Джордж кимна.

— Това трябва да е. Не разполагат с друго.

Тя се завъртя рязко и пое към двореца.

— Ще им покажа! — извика тя.

Джордж и аз се затичахме след нея.

— Какво ще им покажеш?

— Ана! — извиках аз. — Не прибързвай така!

— Прокрадвала съм се из този дворец като мишка, уплашена от собствената си сянка цели три месеца! — възкликна тя. — Ти ме посъветва да бъда мила. Бях мила! А сега ще се защитавам. Те провеждат тайни разпити, за да ме осъдят тайно! Ще ги накарам да проговорят! Няма да оставя една глутница старци, които никога не са ме понасяли, да ме осъждат. Ще им покажа!

Тя затича по поляната към портите на двореца. Джордж и аз замръзнахме за миг, после се обърнахме към другите.

— Продължавайте разходката си — казах аз объркано.

— Ние ще последваме кралицата — допълни Джордж.

Франсис протегна инстинктивно ръка, за да задържи Джордж до себе си.

— Всичко е наред — успокои го Джордж. — Но е по-добре да отида с нея.

Джордж и аз изтичахме по тревата и последвахме Ана в двореца. Нямаше я пред залата за аудиенции на краля и войникът на вратата ми каза, че не са я пуснали. Ние се озадачихме, спряхме се и се зачудихме къде ли можеше да е отишла, когато чухме стъпките й. Тя слизаше тичешком по стълбите и държеше на ръце принцеса Елизабет, която гукаше и се смееше, явно току-що взета от детската стая, загледана в проблясъците светлина, докато Ана тичаше с нея.

Докато тичаше, Ана разкопчаваше дрешката на детето. Тя кимна на войника, който разтвори вратите пред нея и тя влезе в залата за аудиенции, преди хората вътре да осъзнаят, че е при тях.

— В какво съм обвинена? — попита тя краля, прекрачвайки прага.

Той стана тромаво от почетното място на масата. Гневният тъмен поглед на Ана обиколи благородниците, които бяха насядали около него.

— Кой ще посмее да каже и една дума срещу мен в лицето ми?

— Ана — сепна се кралят.

Тя се обърна към него.

— Вие бълвате лъжи и злъч срещу мен — каза тя забързано. — Имам право на по-добро отношение. Аз ви бях добра съпруга и ви обичах повече от която и да е друга.

Той се облегна назад в масивния инкрустиран стол.

— Ана…

— Не съм износила докрай син, но това не е по моя вина — избухна тя. — Катерина също не доноси момче. Нима я нарекохте вещица заради това?

Всички ахнаха. Разнесе се шепот при споменаването на тази страховита дума с такова пренебрежение. Видях как един от присъстващите сви ръката си в юмрук и пъхна палеца си между показалеца и средния пръст, правейки знака за предпазване от вещици.

— Но аз ви родих принцеса — извика Ана. — Най-хубавата принцеса, която някога се е раждала. С вашата коса и очи, без съмнение ваше дете. Когато тя се роди, вие казахте, че е още рано и че ще имаме и синове. Тогава не се страхувахте от сянката си, Хенри!

Тя беше почти съблякла малкото момиченце и сега го държеше пред него, за да я огледа. Хенри се дръпна уплашено, въпреки че детето каза: „Папа!“ и протегна ръчички към него.

— Кожата й е безупречна, няма и петънце по тялото й, нито знак където й да е! Никой не може да ми каже, че това дете не е било благословено от Бога. Никой не може да ми каже, че тя няма да стане най-великата принцеса, която тази страна някога е имала! Аз ви дадох тази благословия, това красиво дете! И ще ви дам още! Можете ли да я погледнете, без да си кажете, че тя ще има брат, красив и силен като нея?

Принцеса Елизабет огледа неумолимите лица. Долната й устна потрепери. Ана я държеше в обятията си, а лицето й беше приканващо и предизвикателно. Хенри ги погледна и двете, после отмести поглед от жена си и не обърна внимание на невръстната си дъщеря.

Мислех си, че Ана ще му се нахвърли яростно, задето нямаше куража да ги погледне в лицата, но когато той извърна глава, гневът й внезапно стихна, сякаш бе разбрала, че той вече е взел решение и че тя ще пострада заради неговата упорита и преднамерена глупост.

— О, Боже мой, Хенри, какво направихте! — прошепна тя.

Той каза само една дума. Каза: „Норфолк!“. Чичо ми стана от мястото си на масата и се огледа за Джордж и за мен, които се навъртахме около прага, без да знаем какво да правим.

— Изведете сестра си — каза ни той. — Не трябваше изобщо да й позволявате да влиза тук.

Ние тихо пристъпихме в стаята. Аз взех малката Елизабет от ръцете на Ана, тя дойде при мен с вик на удоволствие, намести се на хълбока ми и обви ръчичка около шията ми. Джордж обви с ръка кръста на Ана и я изведе от стаята.

Погледнах назад, когато излизахме. Хенри не беше помръднал. Той държеше лицето си извърнато от нас и от малката ни принцеса, докато вратата не се затвори зад нас и ние не останахме отвън, все още без да знаем какво се обсъждаше там, какво бяха решили и какво предстоеше да се случи.

 

 

Ние отидохме обратно в покоите на Ана, бавачката дойде и взе Елизабет. Аз я пуснах със съжаление. Прииска ми се да мога да прегърна своето бебе. Мислех си за Уилям и се чудех докъде ли е стигнал по пътя към сина ми. Лошите предчувствия бяха надвиснали над двореца като буреносни облаци.

Когато отворихме вратата на стаята на Ана, отвътре изскочи пъргаво някаква фигура, Ана изпищя и отскочи назад. Джордж извади кинжала си и едва не го намушка, но успя да се спре.

— Смийтън! — каза той. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да видя кралицата — каза младежът.

— За Бога, едва не те прободох. Не трябва да идваш тук без покана. Махай се, младежо! Махай се!

— Трябва да попитам… Трябва да кажа…

— Вън — каза Джордж.

— Ще свидетелствате ли в моя полза, ваше величество? — извика Смийтън през рамо, докато Джордж го избутваше през вратата. — Те ме извикаха и ми зададоха толкова много въпроси.

— Чакай малко — казах аз бързо. — Какви въпроси?

Ана се отпусна на стола до прозореца и погледна настрани.

— Какво значение има? — каза тя. — Те ще разпитват всеки за всичко.

— Питаха ме дали съм близък с вас, ваше величество — каза той, като се изчерви силно като момиче. — Или с вас, сър — каза той на Джордж. — Питаха ме дали не съм бил ваш Ганимед. Отначало не разбирах какво имат предвид, но после ми обясниха.

— И ти какво каза? — попита Джордж.

— Казах „не“. Не исках да им казвам…

— Добре — каза Джордж. — Продължавай да твърдиш същото и повече не се доближавай до кралицата, до мен или до сестра ми.

— Но аз се страхувам — каза младежът.

Той не на шега се беше разтреперил, а в очите му напираха сълзи. Бяха го разпитвали с часове за пороци, за които дори не беше чувал. Те бяха закоравели стари воини и висши духовници, които знаеха повече за греховете от това, което той можеше някога въобще да научи. Затова бе изтичал при нас за помощ, но не успя да получи нищо.

Джордж го хвана за лакътя и го измъкна до вратата.

— Набий това в хубавата си, глупава главица — каза той глухо. — Ти си невинен, казал си го, и спокойно можеш да се разминеш без повече неприятности. Но ако те намерят тук, могат да си помислят, че си свързан с нас, както и подкупен от нас да лъжесвидетелстваш. Така че се махай и стой далеч. Това е най-неподходящото място на света, откъдето можеш да очакваш помощ.

Той го избута от вратата, но момчето се вкопчи в рамката, макар че войниците отвън чакаха и само една думичка от Джордж щеше да е достатъчна, за да го изхвърлят надолу по стълбите.

— И не споменавай сър Франсис — каза Джордж бързо и тихо. — Нито каквото и да било от това, което си видял и чул. Разбра ли? Нищо не казвай.

Младежът още се беше вкопчил.

— Нищо не съм казал! — възкликна той. — Бях верен. Но какво ще стане, ако пак ме разпитват? Кой ще ме защити? Кой ще остане мой приятел?

Джордж кимна на войника, който удари рязко ръката на момчето. То пусна рамката с вик на болка, а Джордж затръшна вратата в лицето му.

— Никой — каза Джордж мрачно. — Също както никой няма да защити и нас.

 

 

На следващия ден беше майският празник. Ана трябваше да бъде събудена призори от нейните дами, които да пеят под прозореца й, а девойките да шестват с обелени върбови клонки. Но никой не го беше организирал, така че за първи път досега това не се случи. Тя се събуди измъчена и бледна в обичайното време и прекара първия час от деня на колене пред молитвеното столче, преди да отиде на литургия, повела придворните дами.

Джейн я следваше, облечена в бяло и зелено. Семейство Сиймор бяха довели пролетта вътре с цветя и песни, Джейн беше спала с цветя под възглавницата и без съмнение, беше сънувала бъдещия си съпруг. Аз погледнах приветливото й лице и се зачудих дали тя съзнаваше колко са високи залозите в нейната игра. Тя се усмихна, вперила поглед в безизразното ми лице, и ми пожела майската утрин да ми донесе радост.

Ние вървяхме в редица край кралския параклис, но той извърна поглед, когато Ана преминаваше. Тя коленичи за молитвите и ги следваше внимателно, като казваше всяка думичка така набожно, както самата Джейн. Когато литургията приключи и ние напускахме църквата, кралят излезе от неговия коридор и й каза бързо:

— Ще гледате ли турнира?

— Да — каза Ана изненадана. — Разбира се.

— Пада се брат ви да се сражава срещу Хенри Норис — каза той, като я наблюдаваше внимателно.

Ана сви рамене.

— Е, и? — попита тя.

— Ще ви е трудно да определите победителя в този двубой — самите му думи бяха пропити с двусмислие, явно намекваше, че Ана трябва да знае какво има предвид.

Ана измести поглед от него към мен, сякаш аз можех да й помогна. Аз повдигнах вежди. Също не разбирах.

— Бих заложила на брат си, като добра сестра — каза тя предпазливо. — Въпреки че Хенри Норис е също много добър рицар.

— Вероятно ще ви е трудно да изберете между двамата — предположи кралят.

Имаше нещо в учудената й усмивка, което будеше жал.

— Не, сър. Кого бихте искали да избера?

Лицето му в миг потъмня.

— Можете да бъдете сигурна, че ще следя кого ще изберете — каза той внезапно, рязко и злобно, обърна се и силно закуца. Болният му крак беше по-дебел заради превръзките. Ана го проследи безмълвно с поглед, докато се отдалечаваше.

 

 

Следобедът беше горещ и душен, облаците бяха слезли ниско над палата, а арената за турнири изглеждаше жалка и някак безсмислена. Усещах, че постоянно гледам към пътя за Лондон, за да видя дали Уилям се завръща, макар да знаех, че мога да го очаквам най-малко след два дни.

Ана беше облечена в сребристо и бяло и носеше бяла майска клонка, сякаш празнуваше безгрижно като девойка през пролетта. Рицарите се приготвяха да се сражават в турнира, яздеха в кръг пред кралската трибуна с шлемове под мишница, усмихваха се на краля и на кралицата, която седеше до него, и на дамите зад нея.

— Ще заложите ли? — попита кралят Ана.

Видях как тя му отвърна с усмивка, щом долови, че й говори с обичайния си тон.

— О, да! — каза тя.

— За кого сте в първия двубой?

Това беше същият въпрос, който й беше задал в параклиса.

— Трябва да подкрепя брат си — каза тя усмихнато. — Ние от семейство Болейн трябва да се подкрепяме.

— Дадох на Норис собствения си кон — предупреди я той. — Струва ми се, ще разберете, че той е по-добрият.

Ана се засмя.

— Тогава ще заложа благосклонността си на него, а парите — на брат си. Това ще се понрави ли на ваше величество?

Той кимна, но не каза нищо.

Ана извади кърпичка от роклята си, наведе се към края на кралската трибуна и извика сър Хенри Норис. Той пое с коня към нея и наклони копието си за поздрав. Тя протегна кърпичката и, държейки юздите на вървящия кон с една ръка, той протегна леко копието към ръката й и взе кърпичката с едно плавно и умело движение. Направи това така красиво, че дамите на терасата заръкопляскаха, а Норис се усмихна, наклони копието в ръката си, грабна кърпичката от върха на копието и я втъкна в нагръдника си.

Всички гледаха Норис, но аз наблюдавах краля. В погледа му видях нещо, което никога преди това не бях виждала, но съзнавах, че се спотайваше там като сянка. Погледът, с който стрелна Ана, когато тя подаде кърпичката си на Норис, беше на мъж, пил от чашата, която сега се канеше да натроши на парчета. Приличаше на човек, комуто е омръзнало любимото кученце и е намислил да го удави. Той беше приключил със сестра ми. Видях го в погледа му. Това, което не знаех, бе как смяташе да се отърве от нея.

Разнесе се тътен на гръмотевица, злокобен като рев на нападаща се мечка, и кралят извика, че турнирът може да започне. Брат ни спечели първия двубой, Норис — втория, после брат ни спечели и третия. Той върна коня си назад, за да може следващият участник да заеме мястото си, а Ана стана и заръкопляска.

Кралят застина неподвижен, наблюдавайки Ана. В следобедната горещина кракът му започваше да мирише, но той не обръщаше внимание. Предложиха му питие и малко ранни ягоди. Той яде и пи, взе си и малко вино и сладкиши. Двубоите продължиха. Ана се обърна, усмихна му се и завърза разговор с него. Той седеше до нея, все едно й беше съдник, сякаш беше дошъл денят на страшния съд.

В края на турнира Ана стана, за да раздаде наградите. Аз дори не видях кой спечели, тъй като наблюдавах краля. Докато Ана раздаваше наградите и протягаше нежната си ръка за целувка, кралят се изправи и отиде в дъното на трибуната. Видях да посочва Хенри Норис и да му прави знак да се приближи. Норис бе свалил доспехите си, но както си беше на запотения кон, заобиколи с него към задната част на трибуната, за да срещне краля.

— Къде отива кралят? — попита Ана, като се огледа. Погледнах към пътя за Лондон, обзета от копнеж да видя коня на Уилям. Но там, на пътя, беше знамето на краля и самият той — туловището на коня не можеше да бъде сбъркано. До него беше Норис заедно с малка свита. Те яздеха бързо на запад, към Лондон.

— Къде се е запътил така забързано? — попита Ана смутено. — Каза ли, че заминава?

Джейн Паркър пристъпи напред.

— Не знаехте ли? — попита тя ведро. — Секретарят Кромуел задържа онзи младеж Марк Смийтън в къщата си снощи, а сега го закара в Тауър. Прати хора да кажат това на краля. Дали кралят не отива в Тауър да види какво си е признал младежът? Но защо ще води със себе си и Хенри Норис?

 

 

Джордж и аз бяхме с Ана в покоите й — същински укриващи се затворници. Седяхме мълчаливо. Чувствахме се така, сякаш бяхме под обсада.

— Тръгвам си призори — казах аз на Ана. — Прости ми, Ана, но трябва да отведа Катерина оттук.

— Къде е Уилям? — попита Джордж.

— Отиде да вземе Хенри от учителя му.

Ана вдигна глава, като чу думите ми.

— Хенри е под моя опека — припомни ми тя. — Не можеш да го вземаш без моето съгласие.

Аз не й отвърнах веднага.

— За Бога, Ана, остави ме да се погрижа за безопасността му. Това не е времето ти и аз да се караме за това кой на какво има право. Аз ще го пазя, а ако мога да опазя и Елизабет, ще направя и това.

Тя запази за миг мълчание, сякаш дори сега искаше да се състезава с мен, но после кимна.

— Ще играем ли на карти? — попита тя безразлично. — Не мога да спя. Искате ли да играем цяла нощ?

— Добре. Само изчакай да проверя дали Катерина е заспала.

Отидох да намеря дъщеря си. Тя беше отишла на вечеря с другите придворни и ми каза, че цялата зала гъмжала от слухове. Тронът на краля бил празен. Столът на Кромуел също. Никой не знаел защо Смийтън бил задържан под стража. Никой не знаел защо кралят бе заминал с Норис. Ако това беше някакъв знак за специално отличие, то къде бяха те двамата тази вечер? Къде вечеряха точно на майския празник?

— Няма значение — казах аз, като смених темата. — Искам да си приготвиш някои неща, като например чиста риза и чисти чорапи, и да си готова да тръгнем утре.

— В опасност ли сме? — тя не беше изненадана. Вече беше възпитаница на двора и никога нямаше отново да бъде предишната свежа провинциална девойка.

— Не знам — казах аз лаконично. — Но искам да имаш достатъчно сили да яздиш утре цял ден, така че държа добре да се наспиш. Обещаваш ли ми?

Тя кимна. Аз я сложих да легне в леглото ми и тя положи глава на възглавницата, където обикновено лягаше Уилям. Молех Бога утрешният ден да ми доведе Уилям и Хенри, и всички да заминем заедно за мястото, където натежалите от плод клони на ябълковото дърво се огъваха надолу чак до пътя, а малката фермичка се гушеше на припек. Целунах я за лека нощ и пратих един от пажовете да изтича да каже на дойката да е готова утре да тръгнем призори.

Промъкнах се обратно до покоите на кралицата. Ана се беше свила до огъня, а Джордж беше до нея, на рогозката пред камината, сякаш и двамата мръзнеха, макар че нощта беше тиха и завесите на отворените прозорци дори не помръдваха.

— Двамата Болейн — казах аз тихо от прага.

Джордж се обърна, протегна ръка към мен и ме придърпа надолу към себе си, така че да може да ни прегърне и двете.

— Обзалагам се, че всичко ще ни се размине — каза той храбро. — Обзалагам се, че отново ще се изправим на крака и ще пратим всички по дяволите, и че по това време идущата година Ана ще има момче в люлката, а аз ще получа ордена на жартиерата.

 

 

Ние прекарахме нощта сгушени един в друг като скитници, които се крият от нощната стража, а когато навън започна да се развиделява, аз слязох тихо по стълбите в двора при конюшните и хвърлих едно камъче през прозореца на стаята, в която спяха конярите. Първият младеж, който надникна през прозореца, получи задачата да изведе коня ми от конюшнята и да го оседлае. Но когато изведе коня на Катерина на двора, той спря и поклати глава.

— Паднала му е подковата — каза той.

— Какво?

— Ще трябва да го заведа при ковача.

— Може ли да го направиш веднага?

— Още не е отворил ковачницата.

— Кажи му да отвори!

— Господарке, огнището на ковачницата ще е още студено. Ковачът трябва да стане, да запали огъня и чак тогава може да подкове животното.

Аз изругах безсилно и се извърнах.

— Можете да вземете друг кон — предложи момъкът, прозявайки се.

Поклатих глава. Това беше дълго пътуване, а Катерина не беше достатъчно опитна ездачка, за да се справи с нов кон.

— Не — казах аз. — Ще трябва да изчакаме да й подковат коня. Заведете го при ковача, събудете го и нека да го подкове. Тогава елате и ме потърсете, за да ми кажете, че всичко е готово. Но ми го съобщете насаме и не предавайте това другиму — аз погледнах тревожно към тъмните прозорци на двореца, които сякаш ме гледаха. — Не искам всеки глупак на света да знае, че излизам на езда.

Той докосна почтително перчема си и протегна ръка. Аз плъзнах една монета от джоба си в мръсната му длан.

— Ще получиш още една, ако свършиш всичко както трябва.

Върнах се в двореца. Стражът на вратата повдигна сънливо вежди, явно се питаше къде ли съм била в ранни зори, та сега се връщам. Знаех, че ще доложи някому: на секретаря Кромуел, а може би на чичо ми или на сър Джон Сиймор, който сега се беше издигнал толкова, че не можеше да няма свои шпиони.

Поколебах се на стълбите. Исках да отида и да се видя с Катерина, която сигурно спеше сладко в широкото легло; но изпод вратата на покоите на кралицата се процеждаше светлина, и аз реших, че мястото ми е при тях по време на нощното ни бдение. Стражата отстъпи, аз отворих вратата и влязох вътре.

Те още бяха будни, опрели бузи пред огъня, и се успокояваха шепнешком, като гълъби в гълъбарник. Извърнаха едновременно глави, когато влязох в стаята.

— Защо не си на път? — попита Ана.

— Конят на Катерина е счупил подкова. Не мога да тръгна.

— Кога заминаваш? — попита Джордж.

— Веднага щом я подковат. Платих на едно момче да заведе коня в ковачницата и да ми каже веднага, щом е готов за път.

Аз прекосих стаята и отидох да седна на рогозката при тях. И тримата обърнахме лица към огъня и се загледахме в пламъците.

— Иска ми се да можехме винаги да стоим така — каза Ана замечтано.

— Наистина ли? — казах аз изненадано. — Тъкмо си мислех, че това е най-ужасната нощ в живота ми. Иска ми се тя никога да не беше настъпвала и да можех да се събудя и да разбера, че всичко е било сън.

Джордж се усмихваше печално.

— Това е, защото не се боиш от утрешния ден — каза той. — Ако се страхуваше като нас от това, което той ще ти донесе, щеше да ти се иска нощта да продължава вечно.

 

 

Независимо от желанията им, постепенно се развидели и ние чухме как слугите се раздвижиха в голямата зала, после прислужничките задрънкаха по коридорите с кофи, пълни с подпалки, на път към покоите на кралицата, следвани от други, понесли четки и кърпи да избършат масите в утрото на новия ден.

Ана стана от рогозката с мрачно лице и изцапани със сажди страни, сякаш бе изпълнявала обичайния ритуал за покаяние в църквата през първия ден на велики пости.

— Изкъпи се — каза й Джордж окуражаващо. — Още е рано. Изпрати ги да ти донесат вода, изкъпи се и измий косите си. Ще се почувстваш много по-добре.

Тя се усмихна на това толкова изтъркано предложение и му кимна.

Джордж се наведе и я целуна.

— Ще се видим на литургията — каза той и излезе от стаята.

Това беше последния път, когато видяхме брат си на свобода.

 

 

Джордж не беше на литургията. Ана и аз, порозовели и придобили нова увереност след банята, го търсихме, но него го нямаше. Сър Франсис не знаеше къде беше, нито пък сър Уилям Бреретън. Хенри Норис още не се беше върнал от Лондон. Все още никой не знаеше в какво бе обвинен Марк Смийтън. Тежестта на страха отново ни затисна, като слезлите ниско търбуси на облаците, надвиснали над покрива на двореца.

Аз изпратих съобщение на дойката да чака завръщането ми и че ще се опитаме да заминем до час.

Някои от придворните играеха тенис — очакваше се Ана да връчи наградата, една златна монета и златна верижка. Тя отиде на корта, седна под навеса и главата й се задвижи по навик — ту наляво, ту надясно; главата й следваше топката, но погледът й беше невиждащ.

Аз стоях зад нея и чаках момчето от конюшните да дойде и да ми каже, че конят е готов, Катерина беше до мен, готова при една моя дума да изтича и да се преоблече в дрехите си за езда, когато врата на кралската ложа зад мен се отвори и се появиха двама стражи заедно с един дворцов служител. В мига, в който ги видях, разбрах, че става нещо ужасно и неизбежно. Отворих уста да кажа нещо, но от гърлото ми не излезе и дума. Докоснах безмълвно рамото на Ана. Тя се обърна и ме погледна, а после погледна безмилостните лица на мъжете.

Те не се поклониха, като беше редно. Това потвърди опасенията ни. Сякаш в отговор на обзелия ни ужас отекна писък на чайка, която внезапно се сниши над двора и изпищя като ранено момиче.

— Призовават ви в Частния кралски съвет, ваше величество — каза сухо дворцовият служител.

Ана каза: „О!“ и стана. Погледна Катерина, погледна и мен. Огледа и всичките си придворни дами, които ненадейно започнаха да гледат накъде ли не, но не и към нея. Като че ли бяха изключително запленени от играта на тенис. Бяха научили номера на Ана, главите им се движеха наляво и надясно, макар очите им да не виждаха нищо, слухът им бе изострен до крайност, а сърцата им биеха силно при мисълта, че стражата можеше да нареди и те да я последват.

— Трябва да взема придружителите си — каза Ана глухо. Нито една от тези лисички не се озърна. — Някоя дама трябва да ме придружи — погледът й падна върху Катерина.

— Не — казах аз внезапно, разбрала какво смята да стори. — Не, Ана, не. Умолявам те.

— Мога ли да си взема придружителка? — попита тя предводителя.

— Да, ваше величество.

— Ще взема придворната си дама Катерина — каза тя и излезе тихомълком през вратите, които войниците държаха отворени. Катерина ми хвърли объркан поглед и после пристъпи след кралицата си.

— Катерина! — казах аз остро.

Тя погледна назад към мен — бедното ми малко момиченце, не знаеше какво да прави.

— Ела с мен — каза Ана със своя глух, но спокоен глас и Катерина ми се усмихна леко.

— Бъди спокойна — каза тя изведнъж със странен тон, сякаш изпълняваше роля в пиеса. После се обърна и последва кралицата с хладнокръвието на принцеса.

Бях твърде зашеметена, за да мога да направя каквото и да било, освен да ги гледам как се отдалечават, но в мига, когато се изгубиха от погледа ми, прихванах полите си и затичах по пътечката към двореца, за да намеря Джордж, баща ми или изобщо някой, който би помогнал на Ана и би могъл да отдели Катерина от нея, да я върне в безопасност, при мен, за да тръгнем към Рочфорд.

Връхлетях тичешком в залата, но някакъв мъж ме задържа, както се бях затичала към стълбите, бутнах го встрани, но в същия миг осъзнах, че това бе единственият мъж на света, когото исках да видя.

— Уилям!

— Скъпа моя, любов моя. Значи си научила?

— О, Боже мой, Уилям. Те отведоха Катерина! Отведоха момичето ми!

— Арестували са Катерина? По какво обвинение?

— Не! Тя е с Ана. Като нейна придворна дама. А на Ана й заповядаха да се яви пред Частния съвет.

— В Лондон?

— Не, събрали са се тук.

Той веднага ме пусна, изруга, направи припряно няколко крачки, но после се върна при мен и хвана ръката ми.

— В такъв случай просто ще трябва да чакаме, докато излезе — той се взря внимателно в лицето ми. — Не гледай така, Катерина е просто едно младо момиче. Разпитват кралицата, а не нея. Едва ли изобщо ще я заговорят, а даже и да го направят, тя няма какво да крие.

Поех разтреперана дъх и кимнах.

— Така е. Тя няма какво да крие. Не е присъствала на нищо нередно. А и те само ще я разпитат. Тя е от благородническо потекло. Няма да й сторят нищо. Къде е Хенри?

— На сигурно място. Оставих го в нашите покои с дойката и с бебето. Мислех, че тичаш така заради брат си.

— Какво е станало с него? — попитах аз изведнъж, а сърцето ми отново се разтуптя. — Какво се е случило с Джордж?

— Задържаха го под стража.

— С Ана? За да отговаря пред Частния съвет?

Лицето на Уилям беше мрачно.

— Не — каза той. — Отведоха го в Тауър. Хенри Норис е вече там, самият крал го придружи до Тауър вчера. А Марк Смийтън — нали помниш онзи певец? Той също е там.

Устните ми бяха като изтръпнали — проговорих отново с усилие.

— Но в какво ги обвиняват? И защо разпитват кралицата тук?

Той поклати глава.

— Никой не знае.

 

 

Ние чакахме до обяд за новини. Аз кръстосвах залата пред стаята, в която Частният съвет разпитваше кралицата, но не ме пуснаха в преддверието, за да не би да подслушвам на вратата.

— Не искам да чувам нищо, искам само да видя дъщеря си — обясних аз на стража. Той кимна и не каза нищо, но ми направи знак да отстъпя от прага.

Малко след обяд вратата се отвори, един паж се измъкна и прошепна нещо на стража.

— Трябва да се махнете — каза ми стражът. — Получих заповеди да разчистя пътя.

— Защо? — попитах аз.

— Трябва да се махнете оттук — настоя той. Подвикна на някого надолу по стълбите и отговорът отекна в голямата зала. Избутаха ме леко — встрани от вратата на Частния съвет, встрани от стълбището, встрани от залата, от вратата към градината, и накрая от самата градина. Всички останали придворни, които им се изпречиха на пътя, също бяха избутани. Всички покорно се озовахме там, където ни отпратиха; сякаш до този момент не бяхме осъзнавали колко всемогъщ е кралят.

Забелязах, че бяха разчистили пътя от Частния съвет до стълбите към реката. Изтичах към кея, където слизаха по-обикновените хора, когато идваха в двореца. На кея за простолюдието нямаше стражи и нямаше кой да ме спре да стоя на самия му край и да се взирам към стълбите на двореца Гринич.

Видях ги съвсем ясно: Ана в нейната синя рокля, която беше облякла, за да гледа играта на тенис, и Катерина една крачка зад нея, в жълта рокля. Зарадвах се, че тя носеше наметалото си със себе си, така нямаше да й бъде студено по реката, а после разтърсих глава, съзнавайки колко глупаво бе да се притеснявам дали ще настине, като дори не знаех къде я водят. Гледах ги, без да откъсвам очи от тях, сякаш с това можех да я предпазя. Те се качиха на баржата на краля, а не на корабчето на кралицата, а биенето на барабаните на гребците отекна в ушите ми зловещо и скръбно като екота на барабаните, когато палачът вдига секирата си.

— Къде отивате? — извиках аз колкото глас имах, неспособна да контролирам повече страха си.

Ана не ме чу, но аз видях белите очертания на лицето на Катерина, когато тя се обърна по посока на гласа ми и заоглежда дворцовата градина.

— Тук! Тук! — завиках аз още по-силно, като й махах с ръка. Тя погледна към мен и вдигна леко ръката си в отговор, сетне последва Ана на кралската баржа.

Войниците се отблъснаха от брега с едно плавно движение, веднага щом те се качиха на борда. Люлеенето на лодката ги накара веднага да седнат и за миг аз я изгубих от погледа си. После пак я видях. Тя седеше на малко столче до Ана и гледаше отвъд водата, към мен. Гребците закараха баржата в средата на реката и загребаха бързо по течението.

Не се опитах да я извикам отново — знаех, че биенето на барабаните щеше да заглуши гласа ми, а и не исках да плаша Катерина, не биваше тя да чува как майка й вика от страх за нея. Стоях съвсем спокойно и дори й махнах с ръка, за да покажа, че знам къде е, че знам къде отива и че ще дойда да я взема веднага, щом мога.

Усетих, че Уилям дойде зад мен и също помаха на дъщеря ни, но не се обърнах към него.

— Къде смяташ, че ги водят? — попита той, сякаш не знаеше отговора също така добре, както и аз.

— Знаеш къде — казах аз. — Защо ме питаш? На най-лошото място, за което можеш да си помислиш. Водят ги в Тауър.

 

 

Уилям и аз не губехме време. Отидохме право в стаята си, хвърлихме по няколко дрехи в едни дисаги и забързахме към конюшнята. Хенри чакаше с конете, прегърна ме бързо и ми се усмихна сияйно, после Уилям почти ме хвърли на коня ми и се качи на своя. Взехме с нас коня на Катерина, току-що подкован. Хенри го поведе заедно със своя ловен кон, а Уилям взе дребното, набито конче на дойката. Тя ни чакаше, ние я качихме на седлото с бебето, завързано здраво за гърдите й, и потеглихме тихо извън двореца и нагоре по пътя за Лондон, без да казваме никому къде отиваме или колко ще се бавим.

Уилям нае стаи за нас зад манастира на миноритките, далеч от брега на реката. Аз можех да видя кулата Бийчам[1], където бяха затворени Ана и дъщеря ми. Брат ми и неговите хора бяха също там някъде. Това беше същата кула, в която Ана беше прекарала нощта преди коронацията. Чудех се дали сега си спомня великолепната си рокля и мълчанието на Лондон, което я предупреждаваше, че никога няма да бъде обичана кралица.

Уилям нареди на хазяйката да ни приготви вечеря и излезе да събира новини. Той се върна навреме за вечеря и когато жената ни поднесе храната и излезе от стаята, ми разказа какво бе узнал. Хановете около Тауър жужали от слухове, че кралицата е затворена и се говорело, че обвинението е във вещерство и прелюбодеяние и кой знае в какво още.

Аз кимнах. Това решаваше съдбата на Ана. Хенри използваше силата на слуховете, гласа на тълпата, за да си проправи път към анулирането на брака и към новата кралица. В кръчмите вече говореха, че кралят отново е влюбен, и този път в красива и невинна девойка, англичанка от Уилтшир, Бог да я благослови, и толкова набожна и мила, колкото Ана била прекалено учена и повлияна от френската култура. Някой беше дочул, че Джейн Сиймор със сигурност била приятелка с принцеса Мери. Тя също била придворна дама на кралицата. Молела се по стария обичай, не четяла съмнителни книги и не спорела с мъжете, които разбирали повече. Хората от нейното семейство не били ненаситни лордове, а открити и честни хора. Освен това семейството било плодовито. Нямало съмнение, че Джейн Сиймор щяла да има синове — щяла да изпълни задачата, в която се провалили и Катерина, и Ана.

— А брат ми?

Уилям поклати глава.

— Няма вести.

Аз затворих очи. Не можех да си представя свят, в който Джордж не беше свободен да отиде там, където пожелае. Кой можеше да обвини Джордж? Кой можеше да обвинява този чаровен и лекомислен мъж в каквото и да било?

— А кой прислужва на Ана? — попитах аз.

— Майката на Мадж Шелтън, както и няколко други дами.

Аз направих гримаса.

— Никой, когото тя да харесва и на когото да има доверие. Но поне вече може да пусне Катерина. Вече не е сама.

— Мислех си, че можеш да й пишеш. Тя може да получава писма, ако са отворени. Аз ще занеса писмото на Уилям Кингстън, управителя на Тауър, и ще го помоля да й го даде.

Затичах надолу по стълбите към хазяйката и я помолих за перо и хартия. Тя ми позволи да използвам нейното писалище и ми запали една свещ, а аз седнах до прозореца, за да използвам последната дневна светлина.

Скъпа Ана,

Знам, че сега ти прислушват други придворни дами, затова те моля да освободиш Катерина от службата й, защото ми е необходима.

Умолявам те да я пуснеш да си дойде веднага.

Мери

Аз капнах малко восък от свещта на хартията и отпечатах на восъка с пръстена си „Б“ — за Болейн. Но оставих писмото отворено и го дадох на Уилям.

— Добре — каза той, като го прочете набързо. — Ще го занеса веднага. Никой няма да помисли, че искаш да кажеш нещо различно от написаното. Ще чакам отговор. Може би ще си дойда с нея и ще можем да заминем за Рочфорд утре.

Аз кимнах.

— Няма да си лягам и ще чакам.

Двамата с Хенри играхме на карти пред огъня на една разклатена масичка, седнали на две ниски столчета. Играехме за фартинги и аз спечелих всичките джобни пари на Хенри. После му позволих да си върне част от тях, но не прецених добре, и наистина бях разорена. А Уилям още не си идваше.

Той се върна към полунощ.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза той, загледан в бледото ми лице. — Не я водя със себе си.

Аз простенах глухо и той веднага ме прегърна и притисна към себе си.

— Видях я — каза той. — Затова се забавих толкова дълго. Мислех, че ще искаш да се срещна с нея и да се уверя, че е добре.

— Тя разстроена ли е?

— Съвсем спокойна е — каза той усмихнато. — Можеш да отидеш утре и сама да я видиш по същото време, както и всеки следващ ден, докато пуснат кралицата.

— Но тя не може ли да си дойде?

— Кралицата иска да я задържи, а управителят има нареждания да изпълнява всичките й искания, стига да са в разумни граници.

— Но наистина ли…

— Опитах всичко — каза Уилям. — Право на кралицата е да има придворни дами, а Катерина е единствената, която тя действително е поискала. Другите са й в някаква степен натрапени. Една от тях е собствената съпруга на управителя, за да подслушва всичко, което тя казва.

— А как е Катерина?

— Трябва да се гордееш с нея. Тя ти изпраща любовта си и казва, че би желала да остане и да служи на кралицата. Казва, че Ана е болна, слаба и плаче, и че иска да остане с нея колкото може по-дълго.

Аз ахнах, донякъде от любов и гордост, донякъде от раздразнение.

— Тя е малко момиче и мястото й изобщо не е там!

— Тя е млада девойка — каза Уилям. — Тя изпълнява дълга си, както подобава на млада дама. Освен това тя не е в опасност. Никой няма да я пита каквото и да било. Всекиму е ясно, че тя е в Тауър като придружителка на Ана. Това няма да й навлече никакви неприятности.

— А ще обвинят ли Ана?

Уилям хвърли поглед към Хенри, след което реши, че той е достатъчно пораснал, за да каже пред него.

— Ана е обвинена в прелюбодеяние. Знаеш ли какво е прелюбодеяние, Хенри?

Момчето леко поруменя.

— Да, сър. Пише го в Библията.

— Смятам, че това е подправено обвинение срещу твоята леля — каза Уилям без излишни емоции. — Но това е обвинението, което Частният съвет е решил да повдигне срещу нея.

Най-сетне започвах да разбирам.

— А останалите задържани с нея? Те също ли са обвинени?

Уилям кимна, присвил устни.

— Да. Хенри Норис и Марк Смийтън ще бъдат обвинени заедно с нея, че са й били любовници.

— Това са глупости — казах аз глухо.

Уилям кимна.

— И брат ми е задържан за разпит?

— Да — каза той.

Нещо в тона на гласа му ме накара да застана нащрек.

— Нали не го измъчват? — попитах аз. — Нали няма да му причинят нещо?

— О, не — увери ме Уилям. — Няма да забравят благородното му потекло. Ще го държат в Тауър, докато разпитват нея и останалите.

— Но в какво го обвиняват?

Уилям се поколеба, като погледна към сина ми.

— Той е обвинен с останалите мъже.

За миг не го разбрах. Тогава го казах:

— В прелюбодеяние?

Той кимна.

Замълчах. Първият ми порив беше да извикам, да отрека, но тогава си припомних ужасната нужда на Ана от син и нейното убеждение, че кралят не може да й даде здрав син. Припомних си как тя се облягаше на Джордж и как му казваше, че на църквата не може да се разчита за това да определя какво е грях и какво не е. А той й отвръщаше, че отдавна е трябвало да бъде анатемосан — на което тя се смееше. Не знаех какво е могла да направи Ана в отчаянието си. Не знаех какво би се осмелил да извърши Джордж в своето безразсъдство. Престанах да мисля за тях двамата, както бях направила и преди това.

— Какво ще правим? — попитах аз.

Уилям прегърна сина ми и му се усмихна. Хенри, който стигаше до рамото на доведения му баща, го погледна доверчиво.

— Ще чакаме — каза Уилям. — Когато цялата тази каша се разчисти, ще можем отведем Катерина и да си отидем вкъщи в Рочфорд и ще си останем там известно време. Защото независимо от това дали Ана ще бъде отстранена от трона и изпратена в манастир, или ще я пратят на заточение, мисля, че Болейн изживяха своя звезден час. Настана време да започнем пак да правим сирене с теб, любов моя.

 

 

На следващия ден нямаше какво друго да правим, освен да чакаме. Пуснах дойката да си замине за един ден и пратих Уилям и Хенри да се разходят из града, и да вечерят в някоя странноприемница, докато аз се занимавах с бебето. Следобед я изведох на кратка разходка до речния бряг и почувствах полъха на морския вятър в лицата ни. Когато се прибрахме у дома, й свалих пелените, изкъпах я с хладка вода, увих сладкото й розово телце в чаршаф, избърсах я и я оставих да порита известно време, свободна от пеленките. После я пових в чисти пеленки точно навреме — преди другите да се върнат след вечеря — и я оставих с дойката, докато аз, Уилям и Хенри отидохме до огромните порти на Тауър и попитахме дали Катерина може да дойде да се срещне с нас.

Тя изглеждаше много дребна, когато вървеше покрай стената от вътрешната страна на кулата Бийчам към портите. Но вървеше като момиче от семейство Болейн — сякаш това място й принадлежеше, с високо вдигната глава, оглеждаше се наоколо, усмихна се приветливо на един от преминаващите покрай нея стражи, а после ми се усмихна сияйно през решетките, после те отключиха вратата в дървената порта и я пуснаха да излезе.

Аз я взех в прегръдките си.

— Мила моя!

Тя ме прегърна в отговор и после изтича към Хенри.

— Хен!

— Кат!

Те се погледнаха с взаимна възхита.

— Пораснал си — каза тя.

— Надебелял по-скоро — отвърна той.

Уилям ми се усмихна над главите им.

— Мислиш ли, че някога ще могат да използват дълги изречения?

— Катерина, аз писах на Ана да те пусне — казах аз забързано. — Искам да излезеш оттук.

Тя веднага помръкна.

— Не мога. Тя е толкова разстроена. Никога не си я виждала такава. Не мога просто да я изоставя. А другите дами около нея са безполезни — стоят през цялото време в някой ъгъл и шушукат. Не мога да я оставя с тях.

— Какво прави тя по цял ден? — попита Хенри.

Катерина пламна.

— Плаче и се моли. Ето защо не мога да я оставя. Просто не мога да си тръгна. Все едно да изоставиш бебе. Тя не може да се грижи за себе си.

— Добре ли ви хранят? — попитах аз унило. — Къде спите?

— Аз спя с нея — каза Катерина. — Въпреки че тя почти не спи. А да се храним можем толкова добре, колкото и в двореца. Всичко е наред, мамо. И няма да продължи дълго.

— Откъде знаеш?

Главният стражар се наклони към Уилям и му каза тихо:

— Внимавайте, сър Уилям.

Уилям ме погледна.

— Ние се разбрахме, че няма да обсъждаме това с Катерина. Идваме само, за да я видим и да се уверим, че е добре.

Аз поех дъх.

— Много добре. Но, Катерина, ако това продължи повече от седмица, ще трябва да си тръгнеш.

— Ще направя, каквото кажеш — каза тя мило.

— Имаш ли нужда от нещо? Да ти донеса ли нещо утре?

— Малко чисто бельо — каза тя. — А кралицата има нужда от още една-две рокли. Можеш ли да й ги набавиш от Гринич?

— Да — казах аз примирена. Изглежда целият ми живот щеше да премине в тичане след Ана. Дори сега, по време на тази голяма криза, аз още бях на нейно разположение.

Уилям погледна към началника на стражата.

— Ще може ли, капитане? Може ли жена ми донесе малко бельо и дрехи за дамите?

— Да, сър — каза мъжът. Той докосна учтиво шапка, гледайки към мен. — Разбира се, че може.

Аз се усмихнах мрачно. Никой досега не беше задържал кралица без обвинение и доказателства. Трудно бе да се разбере чия страна е по-безопасно да държиш.

Прегърнах още веднъж Катерина и усетих под брадичката си гладките й коси пред диадемата. Целунах я по челото и вдъхнах аромата на младата й топла кожа. Едва можех да понеса да я оставя да си тръгне, но тя се промъкна през портата обратно на настланата с каменни плочи пътека под огромната сянка на кулата, спря се, помаха и изчезна.

Уилям вдигна ръка за поздрав и се обърна към мен.

— Едно нещо, което никога не е липсвало на жените от семейство Болейн, е пълната налудничава неустрашимост — каза той. — Ако бяхте коне, нямаше да отглеждам никаква друга порода, защото бихте прескочили всичко. Но като жени е много трудно да се живее с вас.

Бележки

[1] Бийчам Тауър — една от кулите, принадлежащи към лондонския Тауър. Тя е триетажна и в нея обикновено са затваряли по-високопоставени лица. Наречена е на Томас Бийчам, граф на Уорик, затворен там от Ричард II през 1397–1399 г. — Бел.прев.