Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Зимата на 1356

Радвах се повече отвсякога на дванадесетте празнични коледни дни. Ана чакаше дете и грееше от здраве и самоувереност, а Уилям — моят признат съпруг — седеше до мен. Аз имах бебе в люлката и красива дъщеря в двора. Ана каза, че за коледните празници в двора може да дойде и Хенри. Когато седнах на вечеря в дванадесетата нощ, аз виждах сестра си на английския престол и роднините си из цялата зала, насядали на най-хубавите маси.

— Изглеждаш радостна — каза Уилям, заемайки мястото си срещу мен за танца.

— Радостна съм — казах аз. — Като че ли най-накрая изглежда, че Болейн са там, където винаги са искали да бъдат и могат да се наслаждават на момента.

Той погледна натам, където Ана беше повела дамите да заемат местата си в сложната фигура на танца.

— Дете ли чака? — попита той много тихо.

— Да — прошепнах в отговор. — Как разбра?

— По очите й — каза той. — Освен това единствено в такова състояние тя успява да се държи прилично с Джейн Сиймор.

Аз се разсмях на думите му и огледах кръга от танцуващи и погледа ми се спря там, където Джейн, бледа и непорочна в златистожълтата си рокля чакаше със сведени очи своя ред да танцува. Когато тя пристъпи напред, в центъра на кръга, кралят я гледаше така, сякаш би я погълнал на място, като пудинг с глазура от марципан.

— Тя е истински ангел — отбеляза Уилям.

— Тя е една змия в тревата — казах аз упорито. — А ти по-добре изтрий това изражение от лицето си, защото няма да го търпя.

— Ана го търпи — каза той предизвикателно.

— Не по свое желание, повярвай ми.

— Някой ден тя ще падне в собствената си клопка — обяви Уилям. — Един ден той ще се измори от нейните настроения, и жена като Джейн Сиймор ще се окаже една приятна почивка за него.

Поклатих глава.

— Тя ще го отегчи до смърт за не повече от седмица — казах аз. — Той е крал. Обича лова, турнирите и забавленията. Само едно момиче от рода Хауърд може да му достави такава тръпка. Виж ни само.

Погледът на Уилям се спря последователно на Ана, на Мадж Шелтън, на мен и накрая на Катерина Кери, моята хубава дъщеря, която седеше и гледаше танцьорите, а начинът, по който извръщаше глава беше огледално копие на Аниния кокетлив жест.

Уилям се усмихна.

— Колко мъдро от моя страна да откъсна цветчето сред това изобилие — каза той. — Най-добрата Болейн.

 

 

На следващата сутрин бях с Катерина и с Ана в покоите на кралицата. Ана шиеше с придворните си дами огромното покривало за олтара и това ми напомни за работата, която всички ние бяхме вършили с кралица Катерина, и безкрайното везане на синьото небе, което сякаш се простираше напред към безкрайността, докато тя чакаше да решат съдбата й. На Катерина, като най-новата и нископоставена сред дамите, й бе позволено само да поръбва огромното правоъгълно покривало, докато останалите придворни бяха или коленичили на пода, или бяха придърпали столовете си, за да работят по основната част на модела. Тяхното сплетничене напомняше гукането на гълъби през лятото, и само гласът на Джейн Паркър се отличаваше сред тях, без да е в съзвучие. Ана държеше игла в ръката си, но се беше облегнала назад, заслушана в музиката, която свиреха. Аз също не бях в настроение за работа. Седнах до прозореца и се загледах към студената градина.

На вратата се почука силно и тя се разтвори. Чичо ми влезе и се заоглежда за Ана. Тя стана на крака.

— Какво има? — попита тя без церемонии.

— Кралицата е мъртва — каза той. Това, че той забрави да я нарече „принцесата в изгнание“ показваше колко беше потресен.

— Мъртва ли?

Той кимна.

Ана поруменя и на лицето й бавно грейна лъчезарна усмивка.

— Благодаря ти, Боже — каза тя лаконично. — Значи всичко свърши.

— Нека Господ бъде милостив към душата й — прошепна Джейн Сиймор.

Очите на Ана блеснаха гневно.

— Нека Господ бъде милостив и към вас, лейди Сиймор, щом забравяте, че тази принцеса в изгнание е жената, която примами девера си, краля, хвана го в клопката на незаконния брак и му донесе много мъка и болка.

Джейн срещна погледа й без да трепне.

— Аз й служех, както и вие — каза тя мило. — Освен това тя беше много добра жена и добра господарка. Естествено е да кажа: „Господ да бъде милостив към душата й“. С ваше разрешение ще отида да се помоля за нея.

Ана изглеждаше така, сякаш би била щастлива да откаже на Джейн, но видя жадния поглед на съпругата на Джордж и си спомни, че всяка разправия ще бъде мигновено разнесена и преувеличена в двора за няколко часа.

— Разбира се — каза тя любезно. — Някой друг би ли желал да отиде на литургия и да се моли с Джейн, докато аз празнувам с краля?

Изборът не беше труден. Джейн Сиймор отиде сама, а ние, останалите, минахме през голямата зала и се упътихме към покоите на краля. Той поздрави Ана с радостен вик, вдигна я от земята и я целуна. Човек не можеше да предположи, че той някога е бил сър Вярно Сърце на своята кралица Катерина. Кой би могъл да предположи, че е умрял най-лютият му враг, а не жената, която го беше обичала предано двадесет и седем години и беше издъхнала, благославяйки го. Той повика церемониалмайстора и му заповяда да организира набързо празненство, което да включва тържествена част и танци. Дворът щеше да се весели, защото една жена, която не беше направила нищо лошо, бе издъхнала сама, далеч от дъщеря си и изоставена от съпруга си. Ана и Хенри щяха да са облечени в жълто: най-веселият и слънчев цвят. Това беше и цветът на траур за кралските особи в Испания, така че това щеше да бъде една хубава шега за сметка на испанския посланик, комуто щеше да се наложи да докладва за двусмислената обида на своя господар — испанския император. Не можах да се насиля и да се усмихна, докато гледах тържеството на Ана и Хенри. Обърнах се и се отправих към вратата. Нечий пръст се заби над лакътя ми и ме спря. Аз се обърнах и видях, че беше чичо ми.

— Оставате — прошепна той тихо.

— Това е позор.

— Да. Възможно е. Но ще останете.

Понечих да се измъкна, но той ме беше хванал здраво.

— Тя беше враг на сестра ви, което значи, че беше и наш враг. Почти ни разгроми. Беше на косъм от победата.

— Защото справедливостта беше на нейна страна — прошепнах му в отговор. — И ние до един го знаехме.

Той ми се усмихна искрено. Моето възмущение истински го забавляваше.

— Права или не, сега тя е мъртва, а сестра ви е кралица, към която вече няма кой да предявява претенции. Испания няма да ни нападне, а папата ще анулира отлъчването. Нейната кауза може действително да е била справедлива, но тя умря заедно с нея. Това, което ни трябва, е син от Ана и тогава всичко идва в наши ръце. Така че оставате тук — и се постарайте да изглеждате весела.

Аз покорно застанах до него, докато Хенри и Ана се оттеглиха в нишата на прозореца и заговориха. Нещо в начина, по който бяха доближили главите си, както и в бързата размяна на реплики, даваше да се разбере, че те двамата са най-видните заговорници в цялата страна. Помислих си, че ако Джейн Сиймор можеше да ги види сега, тя щеше да разбере, че този съюз е неразрушим. Когато Хенри пожелаеше да има до себе си някого с ум точно толкова безскрупулен и бърз колкото неговия собствен, той винаги можеше да разчита на Ана. Джейн беше отишла да се моли за мъртвата кралица, а Ана се канеше да танцува на гроба й. Дворът, оставен да се забавлява сам, се разпределяше по малки групички и по двойки, които коментираха помежду си смъртта на кралицата. Уилям, който огледа стаята и видя, че съм застанала до чичо си с намусено лице, дойде при мен да ме извика.

— Тя ще стои тук — каза чичо ми. — Никакви измъквания.

— Тя ще следва собствените си желания — отвърна Уилям. — Няма да позволя да й се заповядва.

Чичо ми повдигна вежди.

— Каква чудата съпруга.

— Такава, каквато на мен ми харесва — каза Уилям. Той се обърна към мен. — Искаш ли да останеш или да си тръгнем?

— Засега ще остана — отстъпих аз. — Но няма да танцувам. Това скверни паметта й и аз не желая да участвам.

Джейн Паркър се показа зад рамото на Уилям.

— Казват, че е била отровена — каза тя. — Принцесата в изгнание. Казват, че умряла внезапно и в страшни мъки, и че са й сложили нещо в храната. Кой според вас би бил способен на такова нещо?

И тримата старателно избягвахме да погледнем към кралската двойка: двамата души, които повече от всички други на света биха имали полза от смъртта на Катерина.

— Това е възмутителна клевета. На ваше място не бих я повтарял — посъветва я чичо ми.

— Вече целият двор го знае — защити се тя. — Всеки пита дали е била отровена и кой го е направил.

— Тогава им отговаряйте, че не е била отровена, а е издъхнала от мъка и разкаяние — отвърна чичо ми. — Точно както вярвам, че някои жени могат да умрат от злословие. Особено ако злословията са по адрес на могъщо семейство.

— Аз съм част от това семейство — припомни му Джейн.

— Все забравям — отвърна й чичо. — Толкова рядко ви виждаме до Джордж и толкова рядко правите нещо в полза на това семейство, че понякога напълно забравям, че сме роднини.

Тя издържа на погледа му само за миг, после сведе очи.

— Щях да прекарвам повече време с Джордж, ако той не беше постоянно със сестра си — каза тя тихо.

— С Мери? — чичо се престори на недоумяващ.

Тя вдигна глава.

— С кралицата. Те са неразделни.

— Защото той знае, че трябва да служи на кралицата и на семейството. Вие също трябва да бъдете винаги на негово разположение.

— Не смятам, че той иска която и да е жена на свое разположение — разбунтува се тя. — За него не съществува друга жена освен самата кралица. Той е или с нея, или със сър Франсис.

Аз замръзнах. Не смеех да погледна към Уилям.

— Ваш дълг е да бъдете на негово разположение, независимо от това дали той го изисква от вас или не — каза чичо ми безразлично.

За миг помислих, че Джейн ще му отвърне, но вместо това тя го дари с една от своите коварни усмивки и се отдалечи.

 

 

Ана ме извика в стаята си преди вечеря. Тя веднага забеляза, че не бях облечена в жълто за веселбата.

— По-добре побързай — каза тя.

— Няма да дойда.

За миг помислих, че ще опита да се наложи, но тя предпочете да избегне караницата.

— О, много добре — каза тя. — Но кажи на всички, че си болна. Не искам да задават въпроси.

Тя се погледна в огледалото.

— Личи ли ми? — попита тя. — Този път съм напълняла повече отколкото предишните пъти. Това означава, че бебето расте добре, нали? И че е силно?

— Да — казах аз, за да й вдъхна увереност. — Ти също изглеждаш добре.

Тя се настани пред огледалото.

— Среши косите ми. Никой не може да прави това като теб.

Аз свалих жълтата й качулка и издърпах гъстите й блестящи коси назад към раменете й. Тя имаше две сребърни четки, и аз използвах последователно и двете, сякаш причесвах кон. Ана отметна глава назад и се отдаде на насладата.

— Той трябва да е силен — каза тя. — Никой не знае през какво съм минала, за да се сдобия с това бебе, Мери. Никой няма и да узнае.

В миг почувствах как ръцете ми натежават и стават неумели. Помислих си за вещиците, към чиито съвети може би бе прибягвала и за заклинанията, които сигурно беше правила.

— Той трябва да стане велик английски принц — каза тя тихо. — Защото аз отидох до самите адски порти, за да го взема. Никога няма да разбереш как.

— Тогава не ми казвай — казах аз боязливо.

Тя се изсмя отривисто.

— О, да. Вдигни поли и избягай от тинята, в която съм затънала, малка сестричке. Но аз съм се осмелила да извърша такива неща за страната си, каквито не си виждала и насън.

Насилих се да продължа да реша косите й.

— Сигурна съм в това — казах аз успокояващо.

Тя млъкна за миг, после изведнъж отвори очите си.

— Почувствах го — каза тя и в гласа й се усещаше истинско изумление. — Мери, изведнъж го почувствах.

— Какво почувства?

— Точно преди малко го усетих. Бебето. То се размърда.

— Къде — попитах. — Покажи ми.

Тя удари с ръка наслуки по твърдия корсаж.

— Тук вътре. Вътре. Почувствах го… — тя млъкна. Видях, че лицето й се озари така, както никога преди. — Отново — прошепна тя. — Рита. Това е моето дете, което мърда. Благодаря ти, Боже, че нося дете, живо дете.

Тя стана от стола си, а черната й коса още падаше по раменете й.

— Изтичай и кажи на Джордж.

Дори аз, която знаех за тяхната близост, се учудих.

— На Джордж ли?

— Исках да кажа краля — поправи се тя припряно. — Доведи ми краля.

Аз изтичах от стаята й към покоите на краля. Обличаха го за вечеря, но в стаята му имаше петима-шестима мъже. Аз се поклоних, а той се извърна и грейна от радост, че ме вижда.

— О, това е другата Болейн — каза той. — Тази с добрия нрав.

Повечето мъже се засмяха на шегата му.

— Кралицата моли да ви види веднага, сир — казах аз. — Тя има добри вести за вас, които не могат да чакат.

Той повдигна жълтеникаво-рижа вежда — през онези дни се държеше особено царствено.

— Значи тя ви праща да тичате като някой паж, за да ме доведете — все едно, че съм кученце?

Аз отново се поклоних.

— Сир, това е новина, за която с радост тичам. А и вие щяхте да се отзовете, ако знаехте за какво се отнася.

Някой измърмори нещо зад гърба ми, а кралят наметна един златен плащ и приглади хермелиновите си маншети.

— Хайде тогава, лейди Мери. Вие ще заведете нетърпеливото кученце при онази, която го вика. Можете да ме отведете, където пожелаете.

Аз сложих ръка на неговата и не се отдръпнах, когато той ме придърпа към себе си.

— Животът на омъжена жена ви отива, Мери — каза той интимно, когато заслизахме надолу по стълбите и половината от хората му тръгнаха след нас. — Вие сте толкова красива, колкото бяхте като девойка, по времето, когато бяхте моята сладка любима.

Винаги заставах нащрек, когато Хенри ставаше любвеобилен.

— Това беше отдавна — казах аз предпазливо. — А ваша милост е два пъти по-голям крал отпреди.

Веднага щом чух какво съм казала, аз се наругах за глупостта си. Исках да кажа, че той беше станал по-могъщ и по-очарователен. Но каквато си бях глупачка, прозвуча така, сякаш беше два пъти по-дебел от преди, а това беше горчивата истина.

Той се закова на третото стъпало от стълбището. На мен ми се прииска да падна на колене. Не посмях да го погледна. Знаех, че в целия свят нямаше по-неумела придворна от мен, щом опираше до това да кажа някоя хубава дума. Бях напълно неспособна да го сторя, както следваше.

Изведнъж чух нещо подобно на рев. Погледнах плахо към него и за голяма своя радост забелязах, че той се превиваше от смях.

— Лейди Мери, да не сте си изгубили разсъдъка? — попита ме той.

Аз също се смеех, но с облекчение.

— Струва ми се, че да, ваша милост — казах аз. — Исках само да кажа, че тогава вие бяхте млад мъж, а аз девойка, а сега сте крал сред принцовете. Но прозвуча така, сякаш…

Неговият пристъп на бурен смях отново ме заглуши, и придворните, които ни следваха, проточиха шии, за да чуят с какво бях развеселила краля така, и защо едновременно се червях от срам и се смеех.

Хенри ме хвана за кръста и ме притисна до себе си.

— Мери, обожавам ви — каза той. — Вие сте най-добрата от всички Болейн, защото никоя друга не може да ме разсмее така, както вие. Заведете ме при съпругата ми, преди да кажете нещо толкова чудовищно, че да се видя принуден да ви обезглавя.

Аз се измъкнах от прегръдката му и го поведох към покоите на кралицата. Въведох го вътре заедно с хората му. Ана не беше в приемната, а все още в своята стая. Почуках на вратата и известих за краля. Тя още стоеше с разпуснати коси и с шапчицата в ръка и с онова прекрасно сияние около нея.

Хенри влезе, а аз затворих вратата и застанах пред нея, за да не позволя на подслушвачите да се приближат. Това беше най-значителният момент в живота на Ана и аз исках тя да му се наслади. Можеше да каже на краля, че е бременна и че чака дете, защото за първи път след Елизабет тя чувстваше, че носи в утробата си живо бебе.

Уилям дойде откъм другия край на стаята и видя, че бях застанала пред вратата. Той побутна тук рамо, там лакът, и си проправи път през тълпата.

— На стража ли си? — попита той. — Скръстила си ръце като рибарка, която пази кофата с риба.

— Тя му съобщава, че чака дете. Има право да направи това, без някоя проклета Сиймор да си вре носа.

Джордж застана до Уилям.

— Да не е решила да му каже?

— Бебето се размърда — казах аз и се усмихнах на брат си, предвкусвайки радостта му като своя собствена. — Тя го усети. Прати ме веднага да повикам краля.

Очаквах да видя радостта му, но забелязах нещо друго; някаква сянка премина през лицето му. Така изглеждаше Джордж, когато беше направил нещо нередно. Това беше виновното изражение на Джордж. Сянката премина през очите му толкова бързо, че аз се усъмних дали изобщо я бях видяла, но за миг осъзнах с абсолютна сигурност, че съвестта му не беше чиста, и предположих, че Ана го бе взела за придружител по време на пътуването си към вратите на ада, за да зачене бебе за Англия.

— О, Боже, какво има? Какво сте сторили вие двамата?

Той веднага се усмихна лекомислено, както подобаваше на придворен.

— Нищо! Нищо. Какво щастие ги чака! Какви паметни два дни! Катерина е мъртва, а бебето мърда в утробата на Ана. Vivat Болейн!

Уилям му се усмихна.

— Вашето семейство винаги ме е удивлявало със способността си да вижда всичко през призмата на собствения си интерес — каза той учтиво.

— Имаш предвид радостта ни от смъртта на кралицата?

— Вдовстващата принцеса — казахме Уилям и аз в един глас.

Джордж се усмихна кисело.

— Да, същата. Разбира се, че ще празнуваме. Твоят проблем, Уилям, е, че нямаш амбиции. Не разбираш, че в живота има само една-единствена цел.

— И каква е тя? — попита Уилям.

— Да имаш повече — каза Джордж простичко. — Да получиш от всичко по много. От всичко по много.

 

 

През тези мрачни януарски дни аз и Ана седяхме заедно, четяхме заедно, играехме на карти заедно, а Джордж се навърташе около нея като предан съпруг, постоянно й носеше напитки и възглавнички, на които да полегне, и тя разцъфтяваше под неговите грижи. Тя харесваше Катерина и я викаше при нас, а аз гледах как Катерина старателно копираше маниерите на придворните дами, докато не се научи да раздава тесте карти или да взема лютнята с желаното изящество.

— От нея ще излезе истинска Болейн — каза Ана одобрително. — Благодаря на Бога, че има моя нос, а не твоя.

— Аз благодаря на Бога за това всяка вечер — казах аз, но Ана, както винаги, не долови сарказма.

— Можем да й потърсим добра партия — каза Ана. — Като моя племенница тя ще има много добри перспективи. Самият крал ще прояви интерес.

— Не искам още да се омъжва, особено против волята си — казах аз.

Ана се разсмя.

— Тя е Болейн и ще трябва да се омъжи така, както е изгодно за семейството.

— Тя е моето момиче — казах аз. — И няма да позволя да бъде продадена на този, който предложи най-много. Можеш да омъжиш Елизабет още в люлката, това е твое право. Някой ден тя ще бъде кралица. Но искам моите деца да останат деца преди брака си.

Ана кимна и остави тази тема.

— Въпреки това синът ти е мой — каза тя, за да не ми остане длъжна.

Аз скръцнах със зъби.

— Никога не го забравям — промълвих тихо.

 

 

Времето се задържа топло. Всяка сутрин земята се покриваше с бял скреж, а хрътките усещаха силния мирис на елени, които преминаваха през парка към ливадите. Преходът беше тежък за конете. Хенри ги сменяше по два-три пъти на ден, потеше се под дебелата си зимна шапка и чакаше нетърпеливо конярят да притича с поредния неспокоен, едър ловен кон. Той яздеше като млад мъж, защото се чувстваше подмладен — като човек, който очаква дете от красивата си съпруга. Катерина беше мъртва и той можеше спокойно да забрави, че тя някога бе съществувала. Ана носеше неговото дете и това му върна вярата в себе си. Бог беше благосклонен към Хенри и той вярваше, че това е в реда на нещата. В страната цареше спокойствие, нямаше и опасност от испанско нападение сега, когато кралицата беше мъртва. Доказателството за правотата на решението му се криеше в последвалите го събития. След като в страната му цареше мир, а Ана чакаше дете, Господ сигурно одобряваше действията на Хенри и беше отхвърлил папата и испанския император. Убеден в правотата си, сигурен, че Бог беше на неговото мнение по този въпрос, както и по всеки друг, Хенри беше щастлив човек. Ана беше доволна. Никога преди не беше чувствала, че светът е в нозете й. Катерина беше нейна съперница, кралицата призрак, която винаги хвърляше сянка върху нейното настъпление към трона, а сега Катерина беше мъртва. Дъщерята на Катерина заплашваше да отнеме правото на децата на Ана да управляват, но сега дъщерята на Катерина беше принудена да отстъпи и да заеме второ място, а дъщерята на Ана — Елизабет, получи клетва за верноподаничество от всеки мъж, жена и дете в страната — тези, които отказаха да го сторят бяха или в Тауър, или загинаха на ешафода. А най-хубавото беше, че в Ана растеше силно и здраво бебе.

Хенри обяви, че ще има турнир и че всеки мъж на място трябва да надене доспехите, да яхне коня и да се запише да участва. Самият Хенри щеше също да язди; чувството, че се е подмладил го караше отново да отговаря на предизвикателства. Уилям, който постоянно се оплакваше от големите ни разходи, взе назаем доспехите от друг обеднял рицар и се яви с тях на първия ден на турнира, като полагаше невероятни грижи за коня си. Той не падна от него, но неговият съперник лесно спечели победата.

— Господ да ми е на помощ, омъжих се за страхливец — казах аз, когато той дойде да ме потърси в шатрата на дамите, където Ана беше седнала под един навес, а останалите, добре увити в кожи, бяхме зад нея.

— Бог да те благослови, че си избрала именно такъв — каза той. — Защото връщам ловния кон без нито една драскотина по него и предпочитам да съм известен с това, отколкото с героизма си.

— Личи си, че си човек от простолюдието — казах аз, като му се усмихвах.

Той уви ръка около кръста ми и ме придърпа до себе си за една бърза тайна целувка.

— Аз имам най-вулгарен вкус — прошепна ми той. — Защото обичам жена си, спокойствието и фермата и защото за мен няма по-добра вечеря от парче месо и комат хляб.

Сгуших се по-близо до него.

— Искаш ли да се върнем у дома?

— Когато и ти можеш да дойдеш с мен — каза той кротко. — Когато тя роди бебето си и ни пусне да си вървим.

Хенри взе участие в първия ден на турнира и побеждаваше във всяко състезание до втория ден. Ана имаше намерение да присъства и да го гледа, но сутрин й прилошаваше и тя каза, че ще отиде към обяд. Нареди ми да стоя там с дамите й. Всички потеглиха към арената, издокарани в най-ярките си одежди, кавалерите, някои от които вече в доспехите си, придружаваха дамите и яздеха редом с тях.

— Джордж ще се погрижи за онова същество Сиймор — каза Ана, като гледаше през прозореца.

— А кралят няма да мисли за нищо друго освен за турнира — казах аз насърчително. — Той обича победата повече от всичко останало.

Ние прекарахме сутринта на спокойствие в стаята й. Тя отново беше извадила покривалото за олтара и бродираше — аз се бях заела енергично с един огромен скучен къс трева, докато тя правеше плаща на Света Богородица в другия край. Между нас се простираха куп откровения: светци, запътили се към небесата и дяволи, пропадащи вдън земя. Тогава аз дочух внезапен шум през прозореца. Беше конник, който препускаше бързо към двореца.

— Какво има? — Ана вдигна глава от бродерията.

Коленичих на стола до прозореца, за да надзърна.

— Някой препуска като луд към конюшнята. Чудя се какво ли…

Прехапах устни, за да не кажа онова, което беше на устата ми. Долу изкарваха бързо кралската носилка от конюшнята, теглена от два здрави коня.

— Какво има? — попита Ана иззад гърба ми.

— Нищо — казах аз, мислейки за бебето й. — Нищо.

Тя стана от стола си и погледна през рамото ми, но кралската носилка вече се беше изгубила от поглед.

— Някой дойде на кон до конюшнята — казах аз. — Може би конят на краля е счупил подкова. Нали знаеш, че не може да търпи да е без кон даже една секунда.

Тя кимна, но остана облегната на рамото ми и загледана в пътя.

— Ето го чичо Хауърд.

Чичо ни яздеше напред по пътеката към двореца със своя флаг пред себе си и придружен от своите хора, които влязоха в конюшнята.

Ана седна отново на мястото си. След малко чухме трясъка на входните двери и стъпките на чичо ни и неговите хора нагоре по стълбите. Ана вдигна глава и погледна въпросително, когато влязоха в стаята й. Той се поклони. Имаше нещо в този поклон, по-нисък от обикновено, което ме накара да застана нащрек. Ана стана на крака, бродерията й падна на пода, тя притисна ръка към устата си, а другата отпусна на свободно падащия си корсаж.

— Чичо?

— С най-голямо съжаление ви съобщавам, че кралят падна от коня си.

— Ранен ли е?

— Тежко ранен.

Ана пребледня и се олюля на краката си.

— Трябва да се подготвим — каза чичо ми строго.

Аз сложих Ана да седне на един стол и го погледнах.

— За какво да се подготвим?

— Ако той умре, трябва да си подсигурим Лондон и севера. Ана трябва да пише. Тя ще трябва да стане регент, докато се свика съвет. Аз ще я представлявам.

— Да умре? — повтори Ана.

— Ако той умре, ще трябва да запазим страната единна — повтори чичо ми. — Ще мине доста време, докато това бебе в корема ви стане мъж. Трябва да планираме всичко. Трябва да сме готови да защитаваме страната. Ако Хенри умре…

— Да умре? — попита тя отново.

Чичо Хауърд ме погледна.

— Сестра ви ще ви обясни. Нямаме време за губене. Трябва да подсигурим кралството.

Лицето на Ана беше безизразно от удара и също тъй безчувствено, колкото безчувствен беше съпругът й в този момент. Тя не можеше да си представи света без него. Тя изобщо не беше в състояние да изпълнява нарежданията на чичо ни или да се заеме да укрепва кралството без крал на трона.

— Аз ще го направя — казах аз бързо. — Аз ще го съставя и ще подпиша. Не можете да карате нея, чичо Хауърд. Не бива да я тревожим, бебето трябва да е в безопасност. Нашите почерци много си приличат и друг път сме минавали една за друга. Мога да пиша вместо нея, както и да се подпиша вместо нея.

Това мое хрумване го накара да засияе. Едната Болейн за него никога не се беше различавала особено от другата. Той придърпа една табуретка до писалището.

— Започвайте — каза той. — „Нека не бъде подлагано на съмнение…“

Ана се облегна в стола си с ръка на корема, а другата на устата, загледана в прозореца. Колкото повече продължаваше чакането, толкова повече се увеличаваше вероятността състоянието на краля да е лошо. Ако някой се натъртеше при падане, караха го у дома веднага. Но когато смъртта беше близо, внимаваха повече. Докато Ана чакаше, взирайки се надолу към входната врата на конюшнята, аз разбрах, че с нашата сигурност беше свършено. Ако кралят умреше, всички ние бяхме загубени. Страната щеше да се разкъса между лордовете, всеки от които щеше да брани собствената си част. Щеше да стане същото, каквото е било преди бащата на Хенри да ги обедини: Йорк щеше да застане срещу Ланкастър, и всеки щеше да се бори за своята територия. В страната щеше да настъпи хаос, всяка област щеше да признава различни владетели и нямаше да има един истински крал, пред който всеки да може да коленичи.

Ана погледна назад към стаята и видя ужасеното ми лице, наведено над иска за регентство по време на детството на нейното дете — Елизабет.

— Мъртъв ли е? — попита ме тя.

Аз станах от масата и взех студената й ръка в моята.

— Моля се на Бога да не е.

 

 

Те го внесоха така бавно, сякаш това не беше носилка, а ковчег. Джордж вървеше до главата му, а Уилям и останалите от празнично облечената свита, които по-рано бяха на турнира, се точеха зад нея смълчани и уплашени.

Ана изстена и се свлече на пода, а роклята й се разстла около нея. Една от прислужничките я подхвана и ние я занесохме до спалнята й, сложихме я да легне и изпратихме един паж да изтича за вино с подправки и за лекар. Аз я развързах и опипах корема й, като се молех шепнешком бебето да е все още в безопасност там, вътре.

Майка ми пристигна с виното и погледна Ана. Тя беше пребледняла и се мъчеше да се надигне.

— Лежете спокойно — каза тя рязко. — Да не искате да провалите всичко?

— Хенри? — попита Ана.

— Той е в съзнание — излъга майка ми. — Падна лошо, но вече е добре.

С ъгълчето на окото си зърнах чичо ми да се кръсти и да нашепва някаква молитва. Досега никога не бях виждал този суров мъж да се моли и да разчита на нечия помощ освен на своята собствена. Дъщеря ми Катерина надзърна през вратата, аз й направих знак да влезе в стаята, и й дадох чашата с виното, която да поднесе до устните на Ана.

— Ела да довършиш писмото за регентството — каза чичо ми тихо. — Това е по-важно от всичко друго.

Аз изгледах Ана продължително и се върнах в приемната, където отново взех перото в ръка. Той написа три писма — до Лондон, до Севера и до парламента, а аз подписах и трите като Ана, кралица на Англия, точно когато докторът пристигна, а заедно с него и няколко аптекари. С наведена глава, в един свят, който се разпадаше на парченца, аз предизвиквах съдбата, подписвайки се като кралица на Англия.

Вратата се отвори и влезе Джордж със зашеметено изражение.

— Как е Ана? — попита той.

— Слаба — казах аз. — А кралят?

— Бълнува — прошепна той. — Не знае къде се намира. Пита за Катерина.

— Катерина ли? — повтори чичо ми бързо, както фехтувачът измъква шпагата си. — Той пита за нея?

— Той не знае къде се намира. Мисли си, че е паднал от коня на турнира, състоял се преди няколко години.

— Отивайте и двамата при него — каза чичо ми. — И се погрижете да мълчи. Не трябва да споменава името й. Не можем да допуснем той да казва нейното име на смъртния си одър — ако това се разчуе, Елизабет ще бъде обезнаследена в полза на принцеса Мери.

Джордж кимна и ме отведе към голямата зала.

Те не бяха пренесли краля горе по стълбите, защото се бояха да не го изтърват. Той беше неимоверно тежък и не лежеше неподвижно. Бяха сложили носилката на две съединени маси, и той се мяташе неспокойно на нея. Джордж ме поведе през кръга от уплашените му придворни и кралят ме видя. Сините му очи бавно се присвиха, когато разпозна лицето ми.

— Аз паднах, Мери — гласът му беше жален като на малко момче.

— Бедното момче — аз се доближих близо до него, хванах ръката му и я притиснах към сърцето си. — Боли ли?

— Навсякъде — каза той, притваряйки очи.

Лекарят се приближи до рамото ми и прошепна:

— Питайте го дали може да движи стъпалата и пръстите си и дали чувства всички части на тялото си.

— Можете ли да раздвижите ходилата си, Хенри?

Всички видяхме как ботушите му помръднаха.

— Да.

— И всичките пръсти?

Аз почувствах как той стисна ръката ми по-здраво.

— Ъ-хъ.

— Боли ли ви нещо вътре, любов моя? Боли ли ви коремът?

Той поклати глава.

— Всичко ме боли.

Аз погледнах към лекаря.

— Трябва да му пуснем кръв.

— Дори когато не знаете какво го боли?

— Може да има вътрешен кръвоизлив.

— Оставете ме да поспя — каза Хенри тихо. — Останете с мен, Мери.

Аз се извърнах от доктора и погледнах лицето на краля. Той изглеждаше толкова подмладен, легнал тихо и унесено, че почти можех да повярвам, че пред мен лежи младият принц, когото някога обожавах. Тлъстината по бузите му не личеше, когато беше легнал по гръб, а хубавата линия на веждите му беше същата. Този мъж беше единственият, който можеше да запази страната обединена. Без него всички бяхме изгубени: не само семейство Хауърд и Болейн, но всеки мъж, жена и дете из цялата страна. Никой друг не можеше да попречи на лордовете да се надпреварват кой да грабне короната. Имаше четирима наследници, които можеха с право да претендират за короната: принцеса Мери, племенничката ми Елизабет, синът ми Хенри и незаконородения Хенри Фитцрой. Църквата вече негодуваше, а испанският император или френският крал щяха да получат указ от папата да въведат порядък в страната и никога нямаше да можем да се отървем от тях.

— По-добре ли ще се почувствате, ако поспите? — попитах го аз.

Той отвори сините си очи и ми се усмихна.

— О, да — пророни той тихо.

— Ще лежите ли неподвижно, докато ви носим нагоре по стълбите?

Той кимна.

— Дръжте ръката ми.

Аз се обърнах към лекаря.

— Това ли трябва да направим? Да го занесем до леглото му и да го оставим да си почине?

Лекарят изглеждаше ужасен. Бъдещето на Англия беше в неговите ръце.

— Да, така мисля — каза той неуверено.

— Е, той не може да спи тук — изтъкнах аз.

Джордж пристъпи напред, избра шестимата най-яки мъже и ги нареди около носилката.

— Ти дръж ръката му, Мери и внимавай да не мърда. Останалите го вдигнете, когато кажа и ще го носим към стълбите. Ще си починем на първата площадка, после продължаваме. Едно, две, три — хайде, вдигайте.

Те се напънаха да вдигнат носилката и да я задържат в равно положение. Аз се движех редом с тях, а кралят стискаше ръката ми. Те започнаха да влачат краката си и така всички се движеха в крачка, а ние стигнахме до стълбите на кралските покои. Някой изтича напред и разтвори двойните врати към приемната му, а после и тези към неговата стая. Докато поставяха носилката на леглото, те го разтърсиха и той изстена, изненадан от пристъпа на болка. Тогава се заехме със задачата да го преместим от носилката на леглото му. Нищо друго не оставаше на хората му освен да се качат на леглото, да го хванат за раменете и за нозете и да го повдигнат, докато останалите издърпваха носилката изпод тялото му.

В това време аз видях изражението на лекаря и разбрах, че ако кралят имаше вътрешен кръвоизлив, ние вероятно току-що го бяхме убили. Той изстена от болка и аз за миг помислих, че това са предсмъртни гърчове и че ще обвинят всички нас за това. Ала после той отвори очи и ме погледна.

— Катерина? — попита той.

Всички мъже около мен суеверно ахнаха. Аз погледнах към Джордж.

— Вън — каза той лаконично. — Всички вън.

Сър Франсис Уестън се приближи до него и му прошепна нещо тихо на ухото. Джордж слушаше внимателно и докосна ръката на сър Франсис в знак на благодарност.

— Кралицата заповяда негово величество да остане насаме с лекарите, с любимата й сестра Мери и с мен — оповести Джордж. — Останалите можете да чакате отвън.

Те с нежелание напуснаха стаята. Аз чух как чичо ми обяви отвън съвсем ясно, че ако кралят се окажеше възпрепятстван да управлява, тогава кралицата щеше да стане регент до пълнолетието на принцеса Елизабет и че всички би следвало да помнят, че са дали клетва за вярност към принцеса Елизабет, неговата единствена избрана и законна наследница.

— Катерина? — попита отново Хенри, като ме погледна.

— Не, аз съм, Мери — казах аз нежно. — Някогашната Мери Болейн. А сега Мери Стафорд.

Той разтреперано вдигна ръката ми и я докосна до устните си.

— Любов моя — каза той нежно и никой не знаеше коя от многото си любови имаше предвид: кралицата, която бе издъхнала, все още обичайки го, кралицата, поболяла се от уплаха в двореца, или мен — момичето, което някога беше обичал.

— Искате ли да поспите? — попитах аз тревожно. Сините му очи бяха замъглени и той приличаше на пиян.

— Да спя. Да — промърмори той.

— Аз ще бъда до вас — Джордж ми придърпа един стол и аз седнах, без да измъквам ръката си от ръката на краля.

— Моля се на Бога да се събуди — каза Джордж, загледан във восъчнобледото лице на Хенри и в трепкащите му клепачи.

— Амин — казах аз. — Амин.

 

 

Ние стояхме с него до следобеда — лекарите откъм краката му, а Джордж и аз откъм главата; майка ми и баща ми постоянно влизаха и излизаха, а чичо ми беше изчезнал някъде, вероятно да заговорничи.

Хенри се потеше и един от лекарите отиде да отметне завивките му, но изведнъж застина на място. На дебелия му прасец, който Хенри беше наранил по време на един турнир преди много време, имаше грозно тъмно петно от кръв и гной. Раната му, която никога не беше зараснала както трябва, отново се беше отворила.

— Трябва да го лекуваме с пиявици — каза мъжът. — Сложете пиявиците на това нещо и ги оставете да изсмучат отровата.

— Не мога да гледам — признах аз разтреперана на Джордж.

— Ела да седнеш до прозореца и да не си посмяла да припаднеш — каза той грубо. — Ще те извикам да се върнеш до леглото му, когато му ги сложат.

Аз останах до прозореца и решително не се обръщах назад. Опитвах се да не слушам звъна на стъклениците, от които пускаха черните плужеци по краката на краля и ги оставяха да смучат разкъсаната кожа. Тогава Джордж ми викна:

— Ела и седни до него, няма нужда да гледаш каквото и да било.

И аз се върнах на мястото си до главата му, като се махнах пак едва когато пиявиците се бяха надули като преситени топчици черна слуз и вече можеха да ги махнат от раната му.

По някое време следобед аз държах ръката на краля и я милвах, както човек успокоява болно куче, когато той изведнъж стисна пръстите ми, очите му се отвориха и погледът му беше ясен.

— За Бога — каза той. — Всичко ме боли.

— Паднахте от коня си — казах аз, като се опитвах да преценя дали разбира къде се намира.

— Помня — каза той. — Но не помня как съм се добрал до двореца.

— Ние ви донесохме — Джордж се приближи от прозореца. — Пренесохме ви нагоре по стълбите. Искахте Мери да бъде до вас.

Хенри се усмихна с известна почуда.

— Така ли?

— Не бяхте на себе си — казах аз. — Бълнувахте. Благодаря на Бога, че сте отново здрав.

— Ще съобщя на кралицата — Джордж заповяда на един от пазачите да й каже, че кралят е дошъл в съзнание и че отново е добре.

Хенри се разсмя.

— Сигурно всички здравата сте се изпотили — той се опита да се размърда в леглото, но сгърчи лицето си от болка. — Мътните да ме вземат! Кракът ми.

— Старата ви рана се отвори — казах аз. — Сложиха й пиявици.

— Пиявици. Има нужда от лапа. Катерина знае как да я прави, нейната… — той прехапа устна. — Все някой трябва да знае как става — каза той. — За Бога. Някой трябва да знае рецептата — за момент той не продума. — Донесете ми вино.

Един паж дотича с чаша в ръка и Джордж я поднесе към устните на краля. Хенри я пресуши. Цветът му се възвърна и той отново насочи вниманието си към мен.

— Е, кой първи направи крачка? — попита той с любопитство. — Сиймор, Хауърд или Пърси? Кой щеше да пази трона ми топъл за дъщеря ми и да се нарича регент, докато тя навърши пълнолетие?

Джордж познаваше Хенри твърде добре, за да се поддаде и да му признае всичко със смях.

— Целият двор беше на колене — каза той. — Никой не помисли за друго освен за вашето здраве.

Хенри кимна, но не вярваше нито дума.

— Отивам да съобщя на придворните — каза Джордж. — Ще се отслужи благодарствена литургия. Много се бояхме.

— Донесете ми още вино — каза Хенри кисело. — Боли ме цялото тяло — сякаш не е останало здраво място по него.

— Да ви оставя ли? — попитах аз.

— Останете — каза той небрежно. — Само че махнете тези възглавници изпод гърба ми, имам чувството, че съм се схванал, докато лежа. Кой идиот ме остави да лежа на равно?

Аз си спомних за момента, когато го слагахме от носилката на леглото.

— Страхувахме се да ви бутаме.

— Пилци в кокошарник. Това сте вие — каза той с тихо задоволство. — Когато петелът го няма.

— Благодарим на Бога, че ви има.

— Да — каза той със задоволство. — За Хауърд и за Болейн щяха да настанат трудни времена, ако бях умрял днес. Създадохте си много врагове с това ваше издигане, които биха били щастливи да ви видят как се сгромолясвате отново в низините.

— Моите мисли бяха само с ваше величество — казах аз предпазливо.

— А щяха ли да последват моето желание и да възкачат Елизабет на трона ми? — попита той внезапно и рязко. — Предполагам, че вие, Хауърдови, щяхте да застанете зад вашите, нали? А останалите?

Аз срещнах погледа му.

— Не зная.

— Ако мен ме нямаше, без принц да ме наследи, тези клетви за вярност вероятно нямаше да свършат работа. Мислите ли, че те щяха да останат верни на една принцеса?

Аз поклатих глава.

— Не зная. Не мога да ви отговоря. Аз дори не бях с придворните, а прекарах всичкото време тук и ви гледах.

— Вие щяхте да останете верни на Елизабет — каза той. — Ана щеше да бъде регент, а чичо й щеше да е зад гърба й, предполагам. Това щеше да е все едно, че Хауърд управляват Англия, само че неофициално. А след това друга жена щеше да последва тази, и отново с рода Хауърд зад гърба си — той поклати глава, а лицето му помръкна. — Тя трябва да роди син. — Една вена заигра по слепоочието му и той сложи ръка на главата си, сякаш се опитваше да прогони болката с връхчетата на пръстите си. — Искам пак да си легна — каза той. — Махнете тези проклети възглавници. Едва гледам от болката в слепоочията. Жена от рода Хауърд за регент и друга Хауърд, която да я наследи. Това вещае само бедствия. Този път тя трябва да ми роди син.

Вратата се отвори и Ана влезе. Тя беше още твърде бледа. Приближи се бавно до леглото на Хенри и хвана ръката му. Очите му, изпълнени с болка, изучаваха бледото й лице.

— Помислих, че ще умрете — каза тя глухо.

— И какво щяхте да направите?

— Щях да направя всичко по силите си да се държа като кралица на Англия — отвърна му тя. Докато говореше, държеше ръката си на корема.

Той хвана нежната й ръка в своята.

— По-добре е там вътре да има син, мадам — каза той студено. — Считам, че дори да направите всичко, което е по силите ви като кралица на Англия, то няма да е достатъчно. Трябва ми момче, което да не позволи на страната да се разедини, а принцеса Елизабет и вашият вечно интригантстващ чичо не са тези, които искам да оставя след себе си, когато умра.

— Закълнете ми се, че никога вече няма да участвате в турнир — каза тя пламенно.

Той извърна глава.

— Оставете ме да си почивам — каза той. — Вие с вашите клетви и обещания. Господ да ми е на помощ. Мислех си, че отхвърляйки кралицата, получавам нещо по-добро от нея.

Това беше най-мрачният момент, на който бях станала свидетелка между тях двамата. Ана дори не възрази. Нейното лице беше бледо като неговото. И двамата приличаха на призраци, полумъртви от собствения си страх. Това, което трябваше да бъде среща на любовта, беше послужило да им напомни и на двамата колко несигурна беше властта им над страната. Ана се поклони на тежкото туловище, което лежеше на леглото и излезе от стаята. Тя вървеше бавно, сякаш носеше товар на плещите си, но на вратата се спря за миг.

Гледах я как се преобрази. Изправи глава, устните й се извиха в усмивка. Раменете й се изправиха и тя се понадигна лекичко, като танцьорка преди танц. После кимна на пазача пред вратата и той я отвори. Ана влезе сред жужащия двор с лице, на което беше изписана благодарност, за да им съобщи, че кралят е добре, че се е шегувал с нея по повод падането си от коня, че ще язди отново на турнири веднага щом бъде в състояние, и че те двамата са щастливи.

 

 

Хенри беше тих и замислен, докато се възстановяваше от падането си. Болките в тялото му го предупреждаваха за проблемите, които можеше да очаква с напредването на възрастта. От раната на крака му течеше кръв, примесена с жълтеникава гной, и той през цялото време трябваше да я увива с превръзка, а когато сядаше, изпъваше крак напред, върху някоя табуретка. Тази гледка беше унизителна за него — той, който винаги се беше гордял със здравите си крака и гордо изправената си стойка. Сега куцаше като вървеше, а прасецът му беше обезформен от дебелите превръзки. А което беше още по-лошо, той миришеше на кокоши тор. Хенри, златният принц на Англия, признат за най-хубавия принц в цяла Европа, виждаше как старостта наближаваше и как щеше да я преживее куцукайки, с постоянната болка и с вонята на мръсен просяк.

Ана не го разбираше.

— За Бога, съпруже, бъдете щастлив — сопваше му се тя. — Вие бяхте пощаден, какво още искате?

— И двамата бяхме пощадени. Какво щеше да се случи с вас, ако мен ме нямаше?

— Щях да се справя достатъчно добре.

— Мисля, че всички се справяте достатъчно добре. Ако аз бях паднал мъртъв, вие и вашите хора щяхте да се настаните на трона ми, докато е още топъл.

Тя трябваше да се сдържа повече, но по навик избухна.

— Обиждате ли ме? — попита тя. — Да не обвинявате семейството ми в нелоялност?

Придворните, които чакаха вечерята си в голямата зала, снишиха гласове и започнаха да се напрягат да доловят какво се говореше.

— Хауърд са лоялни най-вече към себе си, и едва тогава към своя крал — отвърна Хенри.

Аз забелязах как сър Джон Сиймор изправи главата си и как се усмихна тайничко.

— Семейството ми е заложило живота си, за да ви служи — отсече Ана.

— Вие и сестра ви със сигурност паднахте като мъртви в леглото му в името на каузата — намеси се шутът на Хенри, бърз като стрела, и всички се разсмяха. Аз се изчервих и срещнах погледа на Уилям. Видях как ръката му се прокрадва там, където трябваше да е мечът му, но беше безсмислено да се нахвърля на някакъв шут, особено щом кралят се смееше.

Хенри се пресегна величествено и потупа корема на Ана.

— За благородни цели — каза той. Тя раздразнено отблъсна ръката му. Той замръзна на мястото си и доброто му настроение в миг се изпари.

— Не съм кобила — отсече тя. — И не ми харесва да ме тупат като че ли съм такава.

— Не сте — каза той студено. — Ако имах кобила с такъв отвратителен характер като вашия, досега да съм я дал на кучетата.

— Повече би ви прилягало да обяздите такава кобила и да я укротите — предизвика го тя.

Ние зачакахме поредния му остроумен отговор. Само че настана тишина, която продължи поне минута. Усмивката на Ана стана напрегната.

— Някои кобили едва ли заслужават такова усилие — каза той тихо.

Само няколко души, които бяха най-близо до масата на подиума, можаха да чуят думите му. Ана пребледня, отметна в миг глава и смехът й се разля високо и звънко, сякаш кралят беше казал нещо извънредно смешно. Повечето от хората наведоха глави и се направиха, че разговарят със съседите си. Очите на Ана блеснаха и пробягнаха покрай мен към Джордж. Той я погледна в отговор, като задържа за миг погледа й, осезаемо като успокояваща милувка.

— Още вино, съпруже мой? — попита Ана, без гласът й да трепне, и господата пристъпиха напред и наляха на краля и на кралицата, и вечерята започна.

Хенри беше намръщен по време на цялата вечеря. Дори музиката и танците не успяха да го развеселят, въпреки че той пи и яде повече от обикновено. Той стана на крака и закуцука болезнено сред придворните си, като казваше по някоя дума, изслуша и един благородник, който го молеше за услуга. Дойде до нашата маса, при дамите на кралицата, и се спря между мен и Джейн Сиймор. Ние и двете станахме на крака, близо една до друга, и той погледна свелата поглед Джейн, която му се поклони.

— Изморен съм, лейди Сиймор — каза той. — Иска ми се да бяхме в Улфхол и вие да ми направите отвара от вашите градински билета.

Тя се изправи след поклона с най-милата си усмивка.

— На мен също би ми се искало — каза тя. — Бих дала всичко, за да се уверя, че ваше величество е отпочинал и че нищо не го измъчва.

Онзи Хенри, когото аз познавах, би отвърнал с грубата шега: „Всичко ли?“. Но този нов Хенри придърпа един стол от масата и направи знак да седнем от двете му страни.

— Вие можете да лекувате рани и отоци, но не и старостта — каза той. — Аз съм на четиридесет и пет и сега за първи път чувствам как годините ми тежат.

— Това е едно обикновено падане — каза Джейн, а гласът й беше омаен и успокояващ като мед. — Разбира се, вие сте ранен и уморен, а вероятно изтощен от работата си за сигурността на кралството. Зная, че денем и нощем мислите за това.

— Хубаво наследство, стига да имах син, на когото да го оставя — каза той скръбно. Те и двамата погледнаха към кралицата. Ана, която кипеше от негодувание, отвърна на погледите им.

— Да се молим на Бога кралицата този път да роди син — каза Джейн напевно.

— Наистина ли се молите за мен, Джейн? — попита той много тихо.

Тя се усмихна.

— Мой дълг е да се моля за своя крал.

— Ще се помолите ли за мен тази вечер? — попита той, още по-тихо. — Когато сънят ми не идва и когато цялото тяло ме боли, когато се боя, бих искал да си спомням, че вие се молите за мен.

— Ще го направя — каза тя простичко. — То ще е все едно, че съм в стаята ви с вас и държа ръката си на челото ви и ви приспивам.

Прехапах устни. На съседната маса видях дъщеря си, Катерина, ококорила очи, се опитваше да проумее тази нова форма на флирт, основана на сладникава набожност. Кралят стана на краката си с тих, болезнен стон.

— Подайте ми ръка — каза той през рамо. Петима-шестима мъже отидоха напред, за да приемат честта да помогнат на негово величество да се върне на трона си на подиума. Той избута брат ми Джордж встрани и избра вместо него брата на Джейн. Ана, Джордж и аз гледахме мълчаливо как един Сиймор помага на краля да се качи обратно на трона си.

 

 

— Ще я убия — каза Ана мрачно.

Аз се протягах лениво на леглото й, облегната на една страна. Джордж се беше проснал до камината, Ана седеше пред огледалото, а прислужницата й разресваше косите й.

— Ще го направя вместо теб — казах аз. — Прави се на светица.

— Много е добра — отбеляза Джордж безпристрастно, сякаш беше познавач, оценяващ танцьорка. — Много по-различна е от вас двете. Тя го съжалява през цялото време. Намирам това за невероятно прелъстително.

— Малка пикла — процеди Ана през зъби. Тя взе четката от прислужницата. — А вие можете да си вървите.

Джордж наля на всички ни по още една чаша вино.

— Аз също трябва да тръгвам — казах аз. — Уилям сигурно ме чака.

— Ще останеш — каза Ана категорично.

— Да, ваше величество — казах аз покорно.

Тя ме погледна строго, сякаш ме предупреждаваше.

— Трябва ли да отпратя тази Сиймор от двора? — попита тя Джордж. — Няма да търпя по цял ден раздава превзети усмивчици на краля. Това ме вбесява.

— Остави я на мира — посъветва я Джордж. — Когато се възстанови, ще му се прииска отново нещо по-огнено. Но престани да се заяждаш с него. Той ти беше ядосан тази вечер, а ти сама си го просеше.

— Не мога да го понасям, когато е толкова жалък — каза тя. — Той не умря, нали? Защо трябва да се измъчва толкова за нищо?

— Страхува се. Освен това, вече не е младо момче.

— Ако тя още веднъж му се усмихне така превзето, ще я ударя през лицето — каза Ана. — Можеш да я предупредиш от мое име, Мери. Ако я хвана да го гледа с този поглед на Дева Мария още веднъж, ще я зашлевя.

Аз се приплъзнах по леглото.

— Ще я предупредя. Ала едва ли ще й предам съвсем точно думите ти. Сега мога ли да тръгвам, Ана? Изморена съм.

— О, добре — каза тя раздразнено. — Ти ще останеш с мен, нали, Джордж?

— Жена ти ще се раздрънка — предупредих го аз. — Тя вече разправя наляво и надясно, че прекарваш твърде много време тук.

Аз си помислих, че Ана само ще свие рамене, но тя и Джордж си размениха един бърз поглед, и Джордж стана на крака да си върви.

— Винаги ли трябва да стоя сама? — попита Ана. — Да се разхождам сама, да се моля сама и да спя сама?

Като чу мрачните й думи, Джордж се поколеба.

— Да — казах аз настоятелно. — Ти избра да бъдеш кралица. Предупредих те, че това няма да ти донесе щастие.

 

 

На сутринта двете с Джейн Сиймор се оказахме една до друга на път за литургията. Ние минахме край отворената врата на краля и го видяхме седнал на масата си, болният му крак беше протегнат на един стол пред него, а един служител четеше писма на глас и ги поставяше пред краля за подпис. Когато Джейн минаваше край вратата му, тя забави крачка и му се усмихна, а той спря и я загледа с перо в ръка, докато мастилото засъхваше на върха му.

Джейн и аз коленичихме една до друга в параклиса на кралицата и слушахме литургията, която отслужваха пред олтара на църквата под нас.

— Джейн — казах аз тихо.

Тя отвори очи — беше се отнесла някъде в молитвите си.

— Да, Мери? Простете ми, бях се увлякла.

— Ако продължавате да флиртувате с краля с тези тъжни малки усмивчици, някой от семейство Болейн, ще ви издере очите.

 

 

Ана доби навика да се разхожда край реката, нагоре към моравата за игра на кегли, през алеята с тисовете, покрай тенис кортовете и обратно към замъка — всеки ден по време на бременността си. Аз винаги я придружавах, а Джордж също вървеше до нея. Повечето от нейните дами също идваха, както и някои от хората на краля, тъй като кралят не ходеше на лов през следобедите. Джордж и сър Франсис Уестън вървяха от двете страни на Ана, разсмиваха я и й подаваха ръка, за да й помогнат, когато се изкачвахме нагоре по стълбите към моравата за кегли, а някой от обичайната ни компания — Хенри Норис, сър Томас Уайът или Уилям придружаваше мен.

Един ден Ана беше изморена и скъси разходката. Ние влязохме обратно в двореца, тя — под ръка с Джордж, а аз — няколко крачки след нея с Хенри Норис. Когато ни видяха да идваме към тях, пазачите ни отвориха вратите на покоите й, благодарение на което се създаде драматична ситуация — Джейн Сиймор скочи от скута на краля, а той се опитваше да се изправи на крака, да изтърси мантията си и да си придаде безгрижен вид, но тъй като още накуцваше от падането си, той залитна и доби глуповат вид. Ана влетя като вихър.

— Махай се, уличнице — каза тя остро на Джейн Сиймор. Джейн се поклони и избяга от стаята. Джордж се опита да отведе Ана към нейните покои, но тя се нахвърли на краля.

— Какво правехте с това същество в скута си? Тя да не е някакъв нов вид лапа?

— Говорехме… — каза той неловко.

— Толкова тихо ли говори, че се налага да пъха езика си в ухото ви?

— Аз бях… това беше…

— Знам какво беше! — извика му Ана. — Целият двор знае какво беше. Всички имахме честта да видим какво беше. Мъж, който казва, че е твърде уморен за разходки, изтегнал се доволно с някаква малка хитра никаквица, която се промъква в скута му.

— Ана… — каза той. Всички освен Ана доловихме предупредителната нотка в гласа му.

— Няма да търпя това. Тя трябва да напусне двора! — отсече тя.

— Семейство Сиймор са верни служители на короната и наши добри слуги — каза той важно. — Те остават тук.

— Тя не е по-добра с нищо от някоя уличница в градска баня — гневеше се Ана. — Освен това тя не ми е приятелка. Няма да я оставя сред своите придворни.

— Тя е благородна и чиста млада жена с…

— Чиста ли? А какво правеше в скута ви? Молитви ли четеше?

— Достатъчно! — каза той разярено. — Тя остава сред дамите ви. Семейството й остава в двора. Вие си позволявате твърде много, мадам.

— Не е вярно! — настояваше Ана. — Аз имам думата, когато става въпрос кой да ми прислужва. Аз съм кралица и това са моите покои. Няма да държа в тях жена, която не харесвам.

— Ще държите придворните, които аз ви избера — държеше той на своето. — Аз съм кралят.

— Няма да ми заповядвате — каза тя задъхано, с ръка на сърцето.

— Ана — казах аз, — успокой се — но тя дори не ме чу.

— Аз заповядвам на всички — каза той. — Ще правите каквото ви повелявам, защото съм ваш съпруг и крал.

— Проклета да съм, ако го направя! — извика тя, завъртя се на пета и избяга към стаята си. Отвори вратата и му извика от прага:

— Няма да ме победите, Хенри!

Но той не можеше да изтича след нея. Това беше нейната фатална грешка. Ако той беше в състояние да изтича, тогава можеше да я хване и да се търколят в леглото, както се беше случвало много пъти дотогава. Ала него го болеше кракът, а тя беше млада и саркастична, и вместо да го възбуди, тя го раздразни. Той беше обиден от младостта и красотата й, вече не им се наслаждаваше.

— Вие сте уличницата, а не тя! — извика той. — Не си мислете, че съм забравил на какво сте готова, за да се окажете в скута на един крал. Джейн Сиймор никога няма да научи и половината от триковете, които вие използвахте, за да ме плените, мадам! Френски номера! Номера на уличница! Те не ме очароват вече; ала аз не съм ги забравил.

Откъм придворните се чуха стъписани възгласи, а Джордж и аз си разменихме по един поглед, изпълнен с истински ужас. Вратата на Ана се затръшна, кралят се обърна към придворните си, а Джордж и аз срещнахме блесналия му поглед със смущение и страх.

Той се изправи на крака.

— Дайте ми ръка — сър Джон Сиймор избута Джордж на една страна, кралят се облегна на него и се отправи бавно към собствените си покои, а хората му го следваха. Гледах го как излиза и усетих, че гърлото ми е болезнено сухо.

Жената на Джордж, Джейн Паркър, беше до мен.

— Какви трикове?

Изведнъж си спомних ясно как я учех да използва косите си, устата и ръцете. Джордж и аз я бяхме научили на всичко, което знаехме в резултат на опита на Джордж, натрупан в градските бани, в компанията на френски, испански и английски блудници, както и всичко, което аз знаех от брака си и от времето, когато спях с един мъж, а прелъстявах друг. Ние бяхме научили Ана на нещата, които се харесваха на Хенри, на нещата, които се харесваха на всички мъже — неща, изрично забранени от църквата. Ние я бяхме научили да се съблича гола пред него, да съблича бавно нощницата си, да му показва интимните си места, бяхме я научили да лиже члена му от основата към върха с дълги и бавни ласки. Бяхме я научили на думите, които той обичаше да чува и бяхме разкрили картините, които той желаеше да вижда в съзнанието си. Ние й бяхме дали уменията на уличница, а сега той я упрекваше за това. Аз срещнах погледа на Джордж и разбрах, че той си спомня същото това, което и аз.

— О, Господи, Джейн — каза той отегчено. — Не знаеш ли, че когато кралят е ядосан, той говори какво ли не? Тя нищо не е правила. Нищо повече от някоя целувка или прегръдка. Нещата, които всички съпрузи са правили на млади години — той се прекъсна и се поправи. — Не и ние, разбира се; не аз и ти. Но все пак ти не си жена, която на човек му се иска да целува особено, нали?

Тя извърна глава за миг, сякаш той я беше зашлевил.

— Не, разбира се — каза тя тихо, като змия, промушваща се между папрат. — Ти изобщо не обичаш да целуваш жени освен ако не са ти сестри.

 

 

Аз оставих Ана за половин час, след което почуках на вратата й и се вмъкнах в стаята. Затворих вратата под любопитните носове на придворните дами и се огледах за нея. Стаята беше потънала в мрака на ранния зимен следобед, тя не беше запалила свещите и само отражението на огъня играеше по стените и по тавана. Ана лежеше, заровила лице в завивките, и за миг помислих, че спи. Тогава тя се надигна и аз видях бледото й лице и тъмните очи.

— Боже мой, той беше наистина вбесен — гласът й беше прегракнал от плач.

— Ти го разгневи. Сама си го изпроси, Ана.

— А какво можех да направя, когато ме обиждаше пред целия двор?

— Затваряй си очите — посъветвах я аз. — Извръщай поглед. Така правеше кралица Катерина.

— Кралица Катерина загуби. Тя извръщаше поглед, а аз й го взех. Какво да направя, за да го задържа?

И двете замълчахме. Отговорът беше един. Отговорът беше винаги само един и винаги еднакъв.

— Причерня ми от гняв — отбеляза тя. — Чувствах се така, сякаш исках да повърна собствените си вътрешности.

— Трябва да се успокоиш.

— Как мога да съм спокойна, когато Джейн Сиймор е навсякъде, накъдето и да се обърне?

Аз се доближих до леглото и свалих шапчицата от главата й.

— Сега ще те приготвим за вечеря — казах аз. — Слез долу красива. Всичко ще избледнее и ще бъде забравено.

— Не и от мен — каза тя горчиво. — Аз няма да забравя.

— Тогава се дръж така, все едно си забравила — посъветвах я аз. — В противен случай всички ще си спомнят, че той те е обиждал. По-добре се дръж така, сякаш той никога не е казвал нищо подобно, а ти никога не си го чула.

— Той ме нарече уличница — каза тя с омерзение. — Никой няма да го забрави.

— Ние всички сме уличници в сравнение с Джейн — казах аз весело. — И какво от това? Сега ти си неговата съпруга, нали? Нима нямаш законно дете в утробата си? Той може да те нарича каква ли не в гневните си пристъпи, но ти можеш отново да го спечелиш, когато се успокои. Спечели го отново довечера, Ана.

Аз извиках прислужничката й и Ана започна да си избира рокля. Спря се на една в сребристо и бяло, сякаш искаше да изтъкне своята невинност, въпреки че придворните бяха чули да я обвиняват в блудство. Корсажът й беше украсен с перли и диаманти, а краищата на сребристия плат бяха поръбени със сребрист конец. После сложи диадемата в черните си коси и заприлича на истинска кралица — безупречна, красива кралица.

— Много добре — казах аз.

Ана ми се усмихна отегчено.

— Трябва да го правя сега и да продължавам да го правя винаги — каза тя. — Този танц по прикоткването на Хенри. А какво ще стане, когато остарея и не мога повече да танцувам? Момичетата в покоите ми ще бъдат все така млади и красиви. Какво ще стане тогава?

Не можех да й предложа никакво успокоение.

— Нека да мислим за тази вечер. Да забравим за идните години. А когато родиш син, а след това и още няколко, няма да има защо да се безпокоиш за старините си.

Ана постави ръка на корсажа си.

— Моят син — каза тя нежно.

— Готова ли си?

Тя кимна и отиде до затворената врата. С едно движение раменете й се изправиха, а брадичката й се повдигна, усмивка огря лицето й — ослепителна и самоуверена усмивка, тя кимна на прислужницата да отвори вратата и излезе, за да се изправи срещу клюкарите в собствените си покои, сияеща като ангел.

Видях, че семейството се е събрало в нейна подкрепа и разбрах, че чичо ми е чул достатъчно, за да се страхува. Майка ми беше там, а също така и баща ми. Чичо ни беше в задната част на стаята, увлечен в приятелски разговор с Джейн Сиймор, което ме накара да застина за секунда. Джордж стоеше на прага и аз улових усмивката му, след което той отиде при Ана и хвана ръката й. Разнесе се развълнуван шепот, предизвикан от разкошната й рокля и предизвикателната й усмивка, след което всички в стаята започнаха да се разхождат из залата и да сменят местата си. Сър Уилям Бреретън пристъпи напред, целуна ръката й и прошепна, че била ангел, паднал на земята, а Ана се разсмя, и каза, че не е паднала, а просто е дошла на гости, така че неговите метафори бяха неутрализирани с лекота. Тогава край вратата се прошумоля, и Хенри заедно с останалата част от придворните му влязоха с тропот. Болката в крака правеше походката му неумела, а по закръгленото му лице се бяха врязали нови бръчки на болка. Той кимна на Ана намръщено.

— Добър ден, мадам — каза той. — Готова ли сте за вечеря?

— Разбира се, съпруже — каза тя със сладък глас. — Радвам се да видя ваше величество в толкова добро здраве.

Нейната способност да мени в миг настроенията си, винаги го беше озадачавала. Той се сепна от доброто й настроение и огледа жадните лица на придворните.

— Поздравихте ли сър Джон Сиймор? — попита я той, като избра единствения човек, когото тя не желаеше да уважи.

Усмивката на Ана дори не трепна.

— Добър вечер, сър Джон — каза тя така смирено, имитирайки собствената му дъщеря. — Надявам се, че ще приемете един малък подарък от мен.

Той се поклони някак неловко.

— За мен ще бъде чест, ваше величество.

— Бих искала да ви дам една малка инкрустирана табуретка от собствената си стая. Красива малка вещ от Франция. Надявам се, че ще ви хареса.

Той отново се поклони.

— Ще ви бъда благодарен.

Ана се усмихна косо на съпруга си.

— Тя е за Джейн. Да седи на нея. Изглежда, че няма свой собствен стол, така че иска да се възползва от моя.

За миг се възцари пълна тишина, последвана от гръмогласния смях на Хенри. Придворните веднага разбраха, че могат да се смеят и покоите на кралицата закънтяха от нейната шега за сметка на Джейн. Хенри, все още смеещ се, предложи ръката си на Ана и тя го погледна закачливо. Той я поведе навън от стаята, придворните заеха обичайните си места зад тях, когато аз чух ахване, после някой прошепна:

— Боже мой! Кралицата!

Джордж се шмугна сред тълпата като стрела, хвана Ана за ръката и я издърпа.

— Извинете ни, ваше величество, кралицата не се чувства добре — чух го да казва бързо. Тогава той се наведе към ухото на Ана и забързано й прошепна нещо. През жадно обръщащите се лица, аз видях профила й, видях как кръвта се оттегля от лицето й, и тя си проправи път през придворните, а Джордж забърза пред нея да отвори вратата на стаята й. Хората, които бяха най-встрани протягаха шии, а аз успях да видя задната част на дрехата й. Там, на фона на сребристобялата тъкан, се открояваше алено петно. Тя кървеше. Губеше бебето.

Спуснах се сред тълпата, за да я последвам в стаята й. Майка ми дойде с мен и аз затръшнах вратата пред жадните лица, които се взираха, и пред краля, който още гледаше, зашеметен от стремителното бягство на Ана и семейството й.

Ана стоеше сама, с лице към Джордж, и придърпваше задната част на роклята си, за да види петното.

— Не почувствах нищичко.

— Ще извикам лекар — каза той, като се обърнах към вратата.

— Не казвай нищо — предупреди го майка ми.

— Да каже! — възкликнах аз. — Всички видяха! Самият крал видя!

— А може и всичко да е наред. Лягай, Ана.

Ана легна бавно. Лицето й беше бяло като шапчицата й.

— Не чувствам нищо — повтори тя.

— Тогава вероятно няма нищо — каза майка ми. — Само някакво петънце.

Тя кимна на прислужничките да събуят обувките на Ана, като и чорапите й. Те отидоха от едната й страна и развързаха корсажа й. Навиха нагоре красивата бяла рокля с огромното алено петно. Полите й бяха напоени с кръв. Аз погледнах майка си.

— Може би всичко е наред — каза тя несигурно.

Аз отидох при Ана и взех ръката й, след като стана ясно, че майка ми би я докоснала само на смъртния й одър.

— Не се страхувай — прошепнах аз.

— Този път не можем да потулим нещата — прошепна ми тя в отговор. — Всички видяха.

 

 

Направихме всичко по силите си. Нагорещихме плоча за краката й, лекарите донесоха ободрителен сироп, даже два сиропа, лапа и специална завивка, благословена от светец. Пуснахме й кръв и сложихме горещата плоча на краката й. Но всичко това не помогна. Посред нощ тя започна да ражда, да ражда истински с всички родилни болки, като дърпаше чаршафите, завързани за колонките на леглото, стенейки от болката и заради бебето, което се откъсваше от тялото й, а в два сутринта тя нададе внезапен вик и бебето излезе — никой не можеше да направи каквото и да било, за да го задържи.

Акушерката, която го взе в ръцете си, неочаквано възкликна.

— Какво има? — задъха се Ана, зачервена от напъването, с пот, стичаща се от врата й.

— То е урод! — каза жената. — Урод.

Ана си пое ужасено дъх, а аз усетих как се свивам на леглото, обхваната от суеверен страх. В ръцете на акушерката лежеше уродливо бебе със стърчащ гръбначен стълб и с огромна глава, два пъти по-голяма от източеното телце.

Ана изпищя глухо и се сви в единия край на леглото, оставяйки кървави следи по чаршафите и по възглавниците. Тя се извърна с разперени ръце, сякаш искаше да изтласка навън дори въздуха около себе си.

— Увийте го! — възкликнах аз. — Изнесете го!

Акушерката погледна към Ана с мрачно лице.

— Какво сте сторили, че можа да се случи това?

— Нищо не съм направила! Нищо!

— Това не е дете от човек, а от самия дявол.

— Нищо не съм направила!

Аз исках да кажа: „Глупости“, но моят собствен страх ме стискаше здраво за гърлото.

— Завийте го — долових аз тревогата в гласа си.

Майка ми се извърна от леглото и бързо се отправи към вратата с такова мрачно изражение на лицето, сякаш си тръгваше от ешафода на Тауър Грийн.

— Майко! — извика Ана прегракнало и тихо.

Майка ми нито се обърна да я погледне, нито спря. Тя излезе от стаята, без да каже и дума. Когато вратата след нея се затвори, аз си казах, че това е краят. Краят за Ана.

— Нищо не съм направила — повтори Ана. Тя се обърна към мен и аз помислих за отварата на вещицата, за нощта, когато тя лежеше в тайната стаичка със златна маска на лицето и с клюн на нея. Помислих си за нейното пътешествие до адските порти и обратно, за да се сдобие с това дете за Англия.

Акушерката се обърна.

— Ще трябва да съобщя на краля.

Аз веднага се озовах между нея и вратата, като й препречвах пътя.

— Няма да безпокоите негово величество — казах аз. — Той не би желал да знае. Това са женски тайни, които трябва да си останат между жените. Нека това си остане между нас и да се разберем насаме, и вие ще имате благоволението на кралицата, както и моето. Ще се погрижа да ви платят добре за работата ви тази нощ и за вашата дискретност. Ще се погрижа добре да ви платят, мистрес. Обещавам ви.

Тя дори не вдигна поглед към мен. Държеше повитото вързопче в ръцете си, неговата ужасяваща същност беше скрита от завързаните пелени. В един кратък ужасяващ миг на мен ми се стри, че го видях да мърда и си представих как малката ощавена ръчичка отмята пелените. Тя го бутна в лицето ми и аз се дръпнах назад. Тя се възползва от това и отвори вратата.

— Няма да отидете при краля! — кълнях се аз, като се вкопчих за ръката й.

— Нима не знаете? — попита тя с глас, в който се долавяше едва ли не съжаление. — Не знаете ли, че аз съм на служба при него? Че той ме изпрати тук, за да следя и да подслушвам за него? Назначиха ме още когато кралицата започна за първи път да пропуска месечните си цикли.

— Защо? — смаях се аз.

— Защото той не й вярва.

Аз се опрях с ръка в стената, за да се подпра. Виеше ми се свят.

— Не й вярва, така ли?

Тя сви рамене.

— Не можеше да разбере какво може да й има, та да не е способна да износи едно бебе — тя кимна към безжизнената купчина парцали. — Сега ще разбере.

Аз облизах сухите си устни.

— Ще ви дам каквото пожелаете, за да оставите това нещо, да отидете при краля и да му кажете, че тя е изгубила детето, но че може да зачене ново — казах аз. — Колкото и да ви плаща той, аз ще ви платя двойно. Аз съм от семейство Болейн, а ние не сме хора без влияние или без средства. Можете да работите за дома на Хауърд до края на живота си.

— Това е мой дълг — каза тя. — Занимавам се с това от млада. Заклела съм се тържествено в Дева Мария никога да не загърбя дълга си.

— Какъв дълг? — попитах аз необуздано. — Какъв дълг? За какво пък говорите сега?

— За лов на вещици — каза тя лаконично. И тя се измъкна от вратата с дяволското изчадие в ръце и изчезна.

Аз затръшнах вратата след нея и я залостих. Не исках никой да влиза в стаята, докато не разчистим бъркотията, и докато Ана не бе отново в състояние да се бори за живота си.

 

 

— Какво каза тя? — попита тя.

Кожата й беше восъчнобледа. Тъмните й очи приличаха на късчета стъкло. Тя беше някъде далеч от тази малка душна стая и от мириса на опасност.

— Нищо особено.

— Какво каза тя?

— Нищо. Защо сега не легнеш да поспиш?

Ана ме изгледа яростно.

— Никога няма да повярвам в това — каза тя глухо, сякаш не говореше на мен, а на някакъв инквизитор. — Никога няма да ме накарате да повярвам. Не съм някоя невежа селянка, ревяща над някаква реликва, която е всъщност парче дърво и свинска кръв. Няма да оставя някакви глупави страхове да ме отклонят от пътя ми. Ще мисля и ще се държа, така че да направя света такъв, какъвто го искам.

— Ана?

— Нищо няма да ме уплаши — каза тя непоколебимо.

— Ана?

Ана извърна лицето си и се загледа в стената.

 

 

Веднага щом заспа, аз отворих вратата и извиках жена от рода Хауърд — Мадж Шелтън — да остане с нея в стаята. Прислужничките изнесоха изцапаните с кръв чаршафи и донесоха чисти рогозки за пода. Отвън, в приемната, придворните очакваха вести, дамите почти дремеха, опрели глави на ръцете си, а други играеха на карти, за да мине по-бързо времето. Джордж се беше облегнал на стената и беше потънал в тих разговор със сър Франсис. Двамата бяха сближили глави като любовници.

Уилям дойде при мен, хвана ръката ми, аз спрях за миг и събрах сили от докосването му.

— Положението е лошо — казах аз кратко. — Не мога сега да ти обясня. Трябва да кажа нещо на чичо ни. Ела с мен.

Джордж веднага се озова до мен.

— Как е тя?

— Бебето е мъртво — казах аз лаконично.

Видях как той пребледня и се прекръсти като някоя суеверна прислужница.

— Къде е чичо? — попитах аз, като се огледах.

— Чака новини в стаята си, като всички останали.

— Как е кралицата? — попита един.

— Изгуби ли бебето? — каза друг.

Джордж пристъпи напред.

— Кралицата спи — каза той. — Почива си. Тя заповядва всички да си лягате, а сутринта ще има вести за състоянието й.

— Изгуби ли бебето? — питаха настоятелно Джордж, като гледаха към мен.

— Откъде да знам? — каза Джордж невъзмутимо, при което се разнесе възмутен невярващ шепот.

— Значи е мъртво — каза някой. — Какво й има, че не може да му роди син?

— Хайде — каза Уилям на Джордж. — Да излизаме оттук. Колкото повече им говориш, толкова по-зле ще става.

Със съпруга си от едната ми страна и с Джордж от другата, аз си проправих път сред придворните и слязох надолу към покоите на чичо Хауърд. Слугата му, облечен в тъмна ливрея, ни въведе, без да каже и думичка. Чичо ми беше седнал зад голямата маса. Пред него бяха пръснати някакви документи, а свещта хвърляше жълтеникава светлина в стаята.

Когато влязохме, той кимна на слугата да подкладе огъня и да запали още свещи.

— Да? — попита той.

— Ана получи родилни болки и роди мъртво бебе — казах аз глухо.

Той кимна, а по мрачното му лице не се четеше нищо.

— Имаше нещо нередно — казах аз.

— Какво нещо?

— Гърбът му беше отворен, а главата му беше огромна — казах аз. Почувствах как отвращението свива гърлото ми и стиснах ръката на Уилям малко по-силно. — Роди се урод.

Той отново кимна, сякаш му съобщавах нещо съвсем обикновено и то не го засягаше ни най-малко. Джордж беше този, от чието гърло се изтръгна тихо задавено възклицание, и той затърси с ръка стола, за да се подпре на него. Чичо ми си даваше вид, че не обръща внимание, но виждаше всичко.

— Опитах се да спра слугинята, за да не го изнесе от стаята.

— Така ли?

— Тя каза, че вече е на служба при краля.

— Нима?

— Тогава аз й предложих пари, за да остави бебето и тя каза, че е неин дълг пред Дева Мария да вземе бебето, защото тя била…

— Каква била?

— Ловяла вещици — прошепнах аз.

Изпитах странното усещане, че пода се движи под краката ми и че всички звуци в стаята идваха някъде от далеч. Тогава Уилям ме сложи да седна на един стол и поднесе чаша с вино към устните ми. Джордж не ме докосна — той се държеше за облегалката на стола, а лицето му беше бледо като моето.

Чичо ми не беше особено развълнуван.

— Кралят е наел жена, която се занимава с лов на вещици, да следи Ана?

Аз отпих още от виното и кимнах.

— Тогава тя е в много голяма опасност — отбеляза той.

Последва още една дълга пауза.

— Опасност ли? — попита Джордж, като се изправи.

Чичо ми кимна.

— Подозрителният съпруг е винаги опасен. А подозрителният крал — още повече.

— Тя не е направила нищо — каза Джордж решително. Аз го погледнах косо и с любопитство, щом чух да повтаря думите, в които Ана се беше клела, когато видя урода, плод на нейното тяло.

— Възможно е — отстъпи чичо. — Ала кралят мисли, че тя е направила нещо и това е достатъчно, за да я унищожи.

— И какво ще направите, за да я защитите? — попита Джордж предпазливо.

— Знаете ли, Джордж — каза чичо ми провлачено. — Последния път, когато разговарях с нея насаме, тя ми каза, че може да напусна двора, и ме прокле, като добави, че е стигнала до там, където е, благодарение на собствените си усилия и че не ми дължи нищо. Освен това ме заплаши с арест.

— Тя е Хауърд — казах аз, като оставих виното настрани.

Той се поклони.

— Беше.

— Но това е Ана! — възкликнах аз. — Всички ние посветихме живота си, за да я издигнем дотук.

Чичо ми кимна.

— А получихме ли големи благодарности? Доколкото си спомням, вие бяхте изгонена от двора. И още щяхте да сте, ако не й бяхте необходима. Тя не направи нищо, за да ме препоръча на краля, даже напротив. А вие, Джордж, вие запазихте нейното благоразположение, но станахте ли поне с един шилинг по-богат, откакто тя се качи на трона? Не беше ли същото за вас и когато тя му беше любовница?

— Тук въпросът не опира до благосклонност, а е на живот и смърт — каза Джордж разгорещено.

— Когато тя му роди син, ще затвърди позицията си.

— Но той не може да й направи син! — извика Джордж. — Той не можа да направи син на Катерина, а сега не може и на нея. Той е почти импотентен! Ето защо тя полудяваше от страх…

Настъпи мъртва тишина.

— Бог да ви прости, че излагате всички ни на такава опасност — каза чичо ми студено. — Предателство е да се говори така. Не съм го чул. Вие не сте го казали. А сега вървете.

Уилям ми помогна да се изправя на крака и тримата излязохме бавно от стаята. На прага Джордж се обърна и понечи да възрази, но вратата се затвори тихо пред лицето му, преди да успее да отрони и дума.

 

 

Ана се събуди късно сутринта, изгаряща от огън. Аз отидох да потърся краля. Дворът се подготвяше да замине за двореца в Гринич, но кралят беше далеч от шума и глъчката, увлечен в игра на кегли в градината, заобиколен от фаворитите си, сред които особено изпъкваха Сийморови. Зарадвах се да видя Джордж до него, самоуверен и усмихнат, както и чичо ми сред публиката. Баща ми предложи на краля добър залог с големи шансове за успех, и кралят прие залога. Аз изчаках, докато не търколиха топката и баща ми не даде със смях на краля двадесет златни монети, преди да изляза напред и да се поклоня.

Кралят се намръщи, като ме видя. Веднага разбрах, че не е обзет от благосклонност към нито едно от момичетата Болейн.

— Лейди Мери — каза той хладно.

— Ваше величество, идвам от името на сестра си, кралицата.

Той кимна.

— Тя моли дворът да отложи заминаването си за Гринич с една седмица, докато здравето й напълно се възстанови.

— Твърде късно е — каза той. — Тя може да се присъедини към нас, когато се почувства по-добре.

— Те едва са започнали да опаковат.

— Твърде късно е за нея — поправи ме той. Веднага по поляната се разнесе притихнал шепот. — Твърде късно е тя да ме моли за благоволение. Разбрах, каквото трябваше.

Аз се поколебах. Обзе ме мъчително желание да го хвана за яката и да разтърся дебелото му туловище, за да пропъдя егоизма му. Бях оставила сестра си болна след кошмарно раждане, а ето къде беше съпругът й, който гледаше спокойствието си, играеше на кегли под слънчевите лъчи и уведомяваше двора, че далеч не е благоразположен към нея.

— Тогава трябва да знаете, че нито тя, нито аз, нито който и да е от семейство Хауърд не сме отстъпили от лоялността си и любовта си към вас дори и за миг — казах аз. Видях как чичо ми се намръщи, когато намесих роднинските връзки.

— Нека се надяваме, че не на всички ви ще се наложи да доказвате верността си — каза кралят с неприятен тон. После той се извърна от мен и повика Джейн Сиймор. Тя се отдели от групичката придворни дами и скромно доприпка на пръсти с поглед, забит в земята.

— Ще се разходите ли с мен? — попита той със съвсем различен тон.

Тя се поклони така, сякаш това беше твърде голяма чест, за да може да пророни и дума, после постави ръката си на обсипания му с диаманти ръкав и те се отдалечиха заедно, а дворът се нареди зад тях и ги последва на почтително разстояние.

 

 

Из двора безспирно се носеха слухове, които Джордж и аз не можехме да отхвърляме сами. Всяка думичка, която клеветеше Ана, някога се наказваше със смърт. А сега имаше песни и шеги за нейното разпуснато обкръжение, както и скандални измислици за причината тя да не може да износи дете.

— Защо Хенри не им затвори устите? — попитах Уилям. — Бог знае, че има и властта, и законното право да го направи.

Той поклати глава.

— Той им позволява да говорят, каквото искат — каза той. — Казват, че тя едва ли не е продала душата си на дявола.

— Глупаци! — разярих се аз.

Той нежно взе ръцете ми и разтвори свитите пръсти.

— Но, Мери, как иначе може тя да създаде дете урод освен чрез чудовищен съюз? Трябва да е извършила грях.

— С кого, за Бога? Да не би ти да смяташ, че тя има съглашение с дявола?

— А ти не мислиш ли, че тя би го сторила, ако това щеше да й донесе син? — попита той.

Това ме накара да млъкна. Аз се взрях измъчено в кафявите му очи и казах:

— Шшт — уплашена от думите му. — Не искам да мисля за това.

— Ами, ако тя наистина е направила някаква магия, с която е заченала уродливо дете?

— Какво тогава?

— Тогава той ще бъде в правото си да я остави.

Аз се опитах да се засмея.

— Това е неуместна шега в неуместно време, Уилям.

— Това не е шега, съпруго моя.

— Не разбирам! — извиках аз, внезапно изгубила търпение от начина, по който светът се бе преобърнал в един миг. — Не мога да разбера какво се случи с нас!

Без да обръща внимание на това, че бяхме в градината и че всеки момент някой можеше да дойде, той обгърна с ръка кръста ми и ме придърпа така близо до себе си, сякаш бяхме в конюшнята на нашата ферма.

— Любов, моя любов — каза той нежно. — Тя трябва да е извършила нещо ужасно, за да роди чудовище. А ти дори не знаеш какво е било то. Никога ли не си изпълнявала някоя нейна тайна заръка? Да доведеш акушерка? Да донесеш отвара?

— А ти самият… — започнах аз.

Той кимна.

— А аз погребах мъртво бебе. Дай Боже тази работа да се потули бързо и да не задават твърде много въпроси.

 

 

Единственият друг случай, когато дворът беше оставил кралица сама в празен дворец, беше когато кралят и Ана препуснаха със смях, оставяйки кралица Катерина сама. Сега Хенри го направи отново. Ана гледаше от спалнята си, но нея самата не я виждаха. Тя бе коленичила на един стол, все още твърде слаба, за да стои, докато той, с Джейн Сиймор, която яздеше до него, водеха двора към Гринич, неговия любим дворец.

В свитата на веселите придворни, яздещи зад развеселения крал и новата му хубава фаворитка, беше моето семейство — баща ми, майка ми, чичо ми и брат ми, които лавираха в опити да спечелят благоволението на краля, а Уилям и аз яздехме с децата си. Катерина, тиха и замислена, обърна поглед към двореца, а после към мен.

— Какво има? — попитах я аз.

— Не ми се струва редно да тръгваме без кралицата — каза тя.

— Тя ще се присъедини по-късно към нас — успокоих я аз.

— Знаеш ли кои ще са покоите на Джейн Сиймор в Гринич? — попита ме тя.

Аз поклатих глава.

— Няма ли да дели стая с друго момиче от семейство Сиймор?

— Не — каза малката ми дъщеря лаконично. — Тя казва, че кралят щял да й даде нейни собствени прекрасни покои, както и собствени придворни дами. За да може да се упражнява по музика.

 

 

Не исках да повярвам на Катерина, но тя се оказа съвсем права. Разчу се, че самият секретар Кромуел е отстъпил покоите си в Гринич, за да можела лейди Сиймор да свири на лютнята си, без да безпокои останалите дами. Всъщност покоите на секретаря Кромуел имаха отделен коридор, който ги свързваше с тези на краля. Джейн беше настанена в удобните покои, както се беше случило с Ана преди нея, докато си съперничеше с кралицата и с нейните покои, като един конкуриращ се двор.

Веднага щом дворът се настани, някои членове на семейство Сиймор се срещнаха да поговорят и да послушат музика в новите разкошни покои на Джейн, а придворните дами на кралицата, след като всъщност нямаха кралица, на която да прислужват, също се насочиха към покоите на Джейн. Кралят беше там постоянно — разговаряше, четеше, или слушаше музика или поезия. Той вечеряше с Джейн неофициално, в неговите или в нейните покои, в компанията на останалите членове на семейство Сиймор, които се смееха на шегите му и го забавляваха с хазартни игри, или пък я водеше на вечеря в голямата зала. Тя сядаше близо до него и само празният трон до неговия напомняше, че кралицата на Англия е изоставена в празния дворец. Понякога, когато гледах как Джейн се накланяше към Хенри, за да му прошепне нещо през празното място на сестра ми, ме обземаше чувството, че Ана никога не беше съществувала и че нямаше какво да спре Джейн да се премести от единия стол на другия.

Тя никога не преставаше да бъде мила с Хенри. Трябва да са я отгледали на диета със захарно цвекло в Уилтшир. Тя беше изцяло и безпределно добра с Хенри, независимо дали той беше в мрачно настроение заради болките в крака си или беше екзалтиран като момченце, което ликува, защото е донесло у дома дивеч. Тя беше винаги много спокойна и винаги много набожна — той често я заварваше на колене пред нейния молитвен стол, сключила ръце над броеницата и с вдигната към разпятието глава — и винаги беше безкрайно скромна.

Тя постави края на модата на френските шапчици, стилната форма на полумесец, която Ана беше въвела, когато за първи път се върна в Англия. Вместо това, Джейн носеше триъгълна шапчица подобно на кралица Катерина, което само преди година се считаше за знак, че тази, която я носеше, е невероятно старомодна и скучна. Самият Хенри тогава се кълнеше, че ненавижда испанските шапчици, но самата им строгост отиваше на хладната красота на Джейн, и контрастираше с нея. Тя я носеше така, както монахините носеха прилепналите си шапчици — демонстрирайки презрение към светската суета. Ала Джейн я носеше в бледосиньо, в най-мекия оттенък на зеления цвят, в кремавожълто: всички тези чисти бледи цветове, сякаш самата тя излъчваше мекота.

Аз разбрах, че тя беше изминала половината път до мястото на сестра ми, когато Мадж Шелтън — вулгарната, флиртуваща, разпусната малка Мадж Шелтън — се появи на вечеря с триъгълна шапчица в бледосиньо, облечена в рокля с висока яка, а френските й ръкави бяха преправени по английски модел. След няколко дни всички дами в двора носеха триъгълни шапчици и вървяха със сведен поглед.

 

 

Ана се присъедини към нас през февруари. Тя пристигна в двора по възможно най-показния начин: кралският флаг се вееше над главата й, а този на Болейн идваше след нея освен това беше следвана от многобройни слуги в ливреи и благородници на коне. Джордж и аз я чакахме на стълбите, големите порти бяха широко отворени зад нас, а отсъствието на Хенри се набиваше на очи.

— Ще й кажеш ли за покоите на Джейн? — попита ме Джордж.

— Не и аз — отвърнах му. — Опитай ти.

— Франсис предложи да й кажем в присъствието на другите. Пред придворните ще сдържи гнева си.

— Обсъждаш кралицата с Франсис?

— А ти с Уилям.

— Той ми е съпруг.

Джордж кимна, загледан в мъжете, които предхождаха Ана и вече доближаваха портата.

— Ти вярваш ли на Уилям?

— Разбира се.

— Аз изпитвам същото към Франсис.

— Не е същото.

— Откъде знаеш какво означава любовта му за мен?

— Знам, че не може да е същото като любовта между мъжа и жената.

— Не е. Аз го обичам така, както мъж обича мъж.

— Това се осъжда от Светото Писание.

Той взе ръцете ми и се усмихна с неустоимата усмивка на Болейн.

— Мери, живеем в опасни времена и единственото ми успокоение е любовта на Франсис. Нека ми остане поне това. Защото Бог ми е свидетел, че нямам много други радости, и мисля, че ни грози най-сериозна опасност.

Свитата на Ана мина покрай нас и когато тя ни доближи, дръпна юздите на коня си и ни се усмихна ослепително. Беше облечена с рокля за лов в най-тъмния оттенък на червения цвят и с тъмночервена шапка, килната назад, с дълго перо, забодено на периферията и огромна рубинена брошка.

Vivat Ана! — викна брат ми в отговор на подчертаното й великолепие.

Погледът й пробягна от нас към сенките на голямата зала — очакваше да види краля, който да я чака там. Изражението й не се промени, когато видя, че го няма.

— Добре ли си? — попитах я аз, като пристъпих напред.

— Разбира се — каза тя ведро. — Защо да не съм?

Аз поклатих глава.

— Няма причина — отвърнах предпазливо. Определено не трябваше да споменаваме за умрялото бебе, както никога не бяхме споменали за другите.

— Къде е кралят?

— На лов — каза Джордж.

Ана закрачи към двореца, а слугите тичаха пред нея да й отворят вратите.

— Знаеше ли той, че идвам? — попита тя през рамо.

— Да — отвърна Джордж.

Тя кимна и изчака да влезем в покоите й и да затворим вратите.

— А къде са дамите ми?

— Някои от тях са на лов с краля — казах аз. — А други са… — аз разбрах, че не мога да довърша изречението. — А други не са — казах аз безнадеждно.

Погледът й се отмести към Джордж и тя повдигна вежда.

— Ще ми обясниш ли какво иска да каже сестра ни? — попита тя. — Знаех, че френският и латинският й са непонятни, но сега явно и английският й е станал недостъпен.

— Твоите придворни дами се суетят около Джейн Сиймор — каза той глухо. — Кралят й даде покоите на Томас Кромуел и вечеря с нея всеки ден. Там тя има свой малък двор.

Ана занемя за миг и погледна от брат ни към мен.

— Вярно ли е това?

— Да — казах аз.

— Дал й е покоите на Томас Кромуел? Значи той може да ходи в покоите й, без никой да разбере?

— Да.

— Любовници ли са?

Аз погледнах към Джордж.

— Няма как да се разбере — каза той. — Но бих се обзаложил, че не са.

— Не са?

— Тя изглежда така, сякаш не би приела ухажването на женен мъж — каза той. — Залага на добродетелността си.

Ана отиде бавно до прозореца, сякаш така щеше да разгадае промяната в своя свят.

— На какво се надява тя? — попита. — След като едновременно го прикотква и го отблъсква?

Никой от нас не й отвърна. Кой ли можеше да знае по-добре от нас?

Ана се обърна и впери в нас дебнещ поглед като котка.

— Въобразява си, че може да ме измести? Да не е полудяла?

Никой от нас не й отвърна.

— И на Кромуел е заповядано да се оттегли заради тази сган Сийморовци?

Аз поклатих глава.

— Кромуел е предложил покоите си.

Тя бавно кимна.

— Значи, Кромуел се обявява открито срещу мен.

Ана погледна към Джордж за успокоение. Погледът й беше странен, сякаш не беше сигурна в него. Ала Джордж никога не й бе изневерявал. Той колебливо се приближи към нея, сложи ръката си на рамото й, по братски. Вместо да се обърне към него за прегръдка, тя отстъпи назад, докато той не се оказа зад нея и склони глава на гърдите му. Той въздъхна, обви я с ръце и я залюля нежно, както стояха, загледани през прозореца към Темза, която блестеше на зимното слънце.

— Мислех си, че ще те е страх да ме докоснеш — каза тя нежно.

Той поклати глава.

— О, Ана. Според законите на страната и църквата аз съм анатемосан десетки пъти.

Аз потреперих при тези думи; а тя се изкиска като момиченце.

— А и каквото и да сме направили, то беше от любов — каза той меко.

Тя се обърна в обятията му и го погледна внимателно в лицето. Дадох си сметка, че никога в живота си не я бях виждала да гледа някого така. Гледаше така, сякаш я интересуваше какво чувства той. Той не беше просто поредно стъпало по стълбицата на амбицията й. Той беше нейният любим.

— Дори когато резултатът беше чудовищен? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не се преструвам, че разбирам от теология. Но все пак, кобилата ми роди жребче с два залепени крака и аз не я удавих за вещерство. Тези неща се случват в природата и не е задължително винаги да значат нещо. Ти нямаше късмет и това е всичко.

— Няма да оставя това да ме уплаши — каза тя твърдо. — Виждала съм как представят свинска кръв за кръв на светец и как наливат светена вода от извора. Половината от ученията на църквата имат за цел да подведат човека, а другата половина — да го уплашат, за да го накарат да се подчинява. Няма да ме подведат, нито да ме уплашат. С нищо. Аз взех решение да проправя пътя си сама и ще го направя.

Ако Джордж я беше слушал по-внимателно, той щеше да долови остротата и нервността в гласа й. Но той гледаше грейналото й решително лице.

— Напред и нагоре, Anna Regina! — каза той.

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Напред и нагоре. А следващият път ще е момче.

Тя се обърна в прегръдките му, сложи ръцете си на раменете му и го погледна, все едно, че й беше любовник, комуто се доверяваше.

— Сега какво да правя?

— Трябва да си го върнеш — каза той сериозно. — Не го нападай и не му позволявай да вижда страха ти. Накарай го да се върне при теб с помощта на всеки номер, който ти е известен. Плени го отново.

Тя се поколеба, после се усмихна и каза истината, която се криеше зад ослепителната й усмивка.

— Джордж, аз съм с десет години по-стара от времето, когато за първи път го ухажвах. Наближавам тридесетте. Родих само едно живо бебе, а сега знае, че съм родила урод. Сигурно го отвращавам.

Джордж я хвана по-здраво през кръста.

— Не може да го отвращаваш — каза той простичко. — Иначе всички ние сме загубени. Ще трябва пак да го привлечеш.

— Но аз бях тази, която го научи да следва желанията си. И което е още по-лошо, аз напълних празната му глава с това ново учение. Сега той си мисли, че неговите желания са проява на Божественото. Само да му се прииска нещо, и смята, че Бог го е пожелал. Той няма нужда от потвърждението на свещеник, епископ или на папата. Неговите прищевки са свещени. Как може някой да накара такъв мъж да се върне при жена си?

Джордж погледна през главата й към мен за помощ. Аз се доближих към тях.

— Той обича да му съчувстват — казах аз. — Да го успокояват. Приласкай го, кажи му, че е чудесен, хвали го и бъди мила с него.

Тя ме погледна така неразбиращо, все едно й говорех на непонятен език.

— Аз съм му любовница, а не майка — каза тя глухо.

— Сега той има нужда от майка — каза Джордж. — Наранен е, чувства се стар и разбит. Бои се от старостта, страхува се от смъртта. Раната на крака му мирише. Той е ужасен от мисълта да не умре, преди да е дал наследник на Англия. Необходима му е жена, която да бъде нежна с него, докато не се почувства отново добре. Джейн Сиймор е самата доброта. Ти трябва да я надминеш в това.

Ана мълчеше. Ние всички знаехме, че беше невъзможно някой да е по-ласкав от Джейн Сиймор, когато се целеше в короната. Дори Ана, тази най-съвършена изкусителка, не можеше, дори тя не можеше да надмине по нежност Джейн Сиймор. Ведрината беше изчезнала от лицето й, и за момент в нейната крехка бледност аз видях решителното лице на собствената ни майка.

— В името Божие, надявам се това да я убие — каза тя внезапно с озлобление. — Ако тя посегне на короната ми и се възкачи на трона ми, дано това стане причина за нейната смърт. Надявам се да умре млада. Дано да умре при раждането на неговия син. Надявам се и момченцето да умре също.

Джордж се вцепени. Той виждаше през прозореца завръщащата се от лов свита.

— Изтичай долу, Мери, и кажи на краля, че идвам — каза Ана, без да помръдва от прегръдките на Джордж.

Аз затичах надолу по стълбите, докато кралят слизаше от коня си. Видях как той трепна, когато стъпи на земята и цялата му тежест падна на ранения крак. Джейн яздеше до него с цяла свита Сийморовци около тях. Аз се огледах за майка си, за баща си и за чичо си. Те бяха изместени настрани, в сянка.

— Ваше величество — казах, като му се поклоних. — Сестра ми, кралицата, дойде, и ме праща да ви предам нейните благопожелания.

Хенри ме погледна с кисело изражение, челото му беше сбърчено от болка, а устата му — присвита.

— Кажете й, че съм изморен от ездата и че ще я видя на вечеря — отговори той кратко.

Подмина ме с тежката си походка — вървеше неравно и гледаше да не натоварва пострадалия си крак. Сър Джон Сиймор помогна на дъщеря си да слезе от коня. Аз забелязах новата й рокля за езда, новия й кон и диаманта, който блестеше върху ръкавицата й. Така копнеех да й кажа някоя язвителна дума, че трябваше да прехапя езика си, за да се насиля да й се усмихна мило и да отстъпя назад, докато баща й и брат й я изпращаха през големите порти към покоите й — към покоите, предназначени за фаворитката на краля.

Майка ми и баща ми последваха Сийморови в свитата. Аз ги чаках, за да ме попитат как е Ана, но те ме подминаха само с едно кимване на главата.

— Ана е добре — казах аз, въпреки че майка ми подминаваше.

— Чудесно — каза тя хладно.

— Няма ли да дойдете при нея?

Лицето й беше безчувствено, сякаш никога не бе имала деца. Сякаш никога не бе раждала нито една от двете ни.

— Ще я посетя, когато кралят отиде в покоите й — каза тя.

Тогава разбрах, че Ана, Джордж и аз трябваше да разчитаме само на себе си.

 

 

Дамите се завърнаха в покоите на Ана като ято лешояди, които не знаят точно къде ги чака най-добрата плячка. Забелязах с горчива насмешка объркването в модата на шапчиците, което настана след самоувереното завръщане на Ана. Някои от тях се бяха върнали към френските шапчици, които Ана продължаваше да носи. А други останаха с тежките триъгълни шапчици, които Джейн предпочиташе. Всички умираха да узнаят дали трябва да са в красивите покои на кралицата или в другия лагер, със Сийморови. Къде ли щеше да отиде кралят сега? Коя ли щеше да предпочете? Мадж Шелтън носеше триъгълна шапчица и се опитваше да си проправи път към кръга на Джейн Сиймор. Мадж беше убедена, че това бе залезът на Ана.

Аз влязох в стаята и три жени замлъкнаха на мига, щом ги доближих.

— Какви са вестите? — попитах ги.

Никой не искаше да ми каже. Тогава Джейн Паркър, клюкарката, на която най-много можеше да се разчита, когато ставаше дума за скандали, дойде при мен.

— Кралят изпрати на Джейн Сиймор подарък: една огромна кесия, пълна със злато, а тя отказа да я приеме.

Аз изчаквах.

Очите на Джейн блестяха от удоволствие.

— Казала, че не може да приеме такъв подарък от краля, докато е неомъжена, защото това щяло да я злепостави.

Помълчах, опитвайки се да разгадая това мистериозно заявление.

— Щял да я злепостави ли?

Джейн кимна.

— Извинете ме — казах аз и си проправих път през жените към стаята на Ана. Джордж беше вътре с нея, а сър Франсис Уестън беше до него.

— Бих желала да говоря с теб насаме — казах аз глухо.

— Можеш да говориш пред сър Франсис — каза Ана.

Аз поех дъх.

— Чули ли сте, че Джейн Сиймор е отказала подаръка на краля?

Те поклатиха глави.

— Предполага се, че му е отговорила, че не можела да приема такива подаръци от него, докато не се омъжи, защото това можело да я злепостави.

— О-хо — каза сър Франсис.

— Предполагам, че това не е нищо повече от парадиране с добродетелност; но целият двор бръмчи като кошер от вестта — казах аз.

— Това напомня на краля, че тя може да се омъжи за някого другиго — каза Джордж. — Той ще се ядоса, като го чуе.

— Това подчертава нейното целомъдрие — настоя Ана.

— Ще се разбере — каза сър Франсис. — Това е театър. Тя не отказа коня, нали? Или пък диамантения пръстен? Или медальона с лика му в него? Но дворът сега счита — а скоро и целият свят ще го мисли — че кралят се интересува от девойка, която няма амбиции за богатство. Touche! И всичко това с един удар.

Ана изскърца със зъби.

— Тя е нетърпима.

— И няма какво да направиш, за да й отмъстиш — каза Джордж. — Така че дори не си го помисляй. Вдигни глава, усмихни се и го омай отново, ако можеш.

— На вечерята може да се спомене нещо за съюзничество с Испания — предупреди я сър Франсис, докато ставаше от стола си. — По-добре не казвайте нищо против това.

Ана погледна назад през рамо към него.

— Ако трябва аз самата да се превърна в Джейн Сиймор, той може наистина да ме отхвърли — каза тя. — Ако всичко това, което съм аз — ум, характер, желанието ми за реформа на църквата — трябва да бъде отречено, тогава аз отричам самата себе си. Ако това, което кралят иска, е покорна жена, тогава не трябваше изобщо да се опитвам да се кача на трона. Ако не съм себе си, то това е все едно да не съществувам изобщо.

Джордж се доближи до нея, взе ръката й и я целуна.

— Не може да не съществуваш, защото ние всички те обожаваме — каза той. — А това е само временна прищявка на краля. Сега той иска Джейн така, както искаше Мадж, и както искаше лейди Маргарет. Ще си върне разума и ще се върне при теб. Виж само колко дълго успя да го задържи кралицата. Той си отиваше, но се връщаше при нея толкова много пъти. Ти си негова съпруга, майка на неговата дъщеря, каквато беше и тя. Можеш да го задържиш.

Тя се усмихна на тези думи, изправи рамене и ми кимна да отворя вратата. Аз чух шепота, докато тя излизаше, облечена в разкошно зелено кадифе, със смарагди на ушите, по зелената й шапчица блестяха диаманти, а златното „Б“ висеше на перлената огърлица около шията й.

 

 

Към края на февруари настана голям студ и Темза замръзна пред двореца. Кеят се простираше като пътечка сред бял леден паркет, а стълбите отвъд портите водеха надолу към гладка стъклена повърхност. Реката се беше превърнала в непознат път, който можеше да води къде ли не. Когато погледнех надолу в по-тънките части, можех да видя как водата се движеше отдолу, зеленикава и застрашителна, под прозрачната ледена настилка.

Градините, пътечките и алеите около Гринич блестяха от белота. В градините за отдих решетките от летви, към които бяха привързани растенията, бяха заскрежени. През слънчевите утрини по паяжините блестяха бели кристалчета и те приличаха на вълшебни дантели, нахвърляни върху най-крехките клончета. Всяка клонка, всяко най-тънко стръкче беше очертано с бяла линия, сякаш някой художник се беше разхождал из градината, решен да накара хората да видят и най-фината подробност по всяка вейка на всяко дърво.

През нощта сковаваше студ, от изток подухваше леден руски вятър. Но през деня слънцето грееше много ярко и беше възхитително да тичаш през градините и да играеш на кегли по замръзналата трева, докато червеношийките подскачаха по тъмните тисови дървета на многобройните алеи и чакаха за трошички, а огромни ята от диви гъски, които не се бояха от студа, летяха напред с шумен плясък на криле и с протегнати напред шии в търсене на открити водни пространства.

Кралят обяви, че трябвало да организираме зимни веселби. Трябвало да има турнир и пързаляне на лед, танци на лед и представление, посветено на зимата с шейни, огнегълтачи и акробати. Имаше бой с мечки, който беше десет пъти по-забавен от обикновените боеве, когато горкото животно се подхлъзваше, падаше и удряше пързалящите се кучета. Едно куче се нахвърли, за да ухапе мечката и пак да избяга, но усети, че дращещите му крака нямаха опора на леда и мечката му пречупи гръбнака само с един тежък удар с лапа по гърба. Кралят се разсмя гръмогласно на гледката.

Откарваха добитък до планините в Смитфийлд, като използваха замразената река за път и го печаха на шишове на огромни огньове по крайбрежието, а младежите тичаха от кухнята към речния бряг с огромни горещи самуни хляб, кухненските кучета лаеха и бягаха с тях през целия този път, като се надяваха те да изпуснат нещо.

Джейн беше истинска зимна принцеса, цялата в бяло и в синьо, с поръбена с бяла кожа яка и качулка на пелерината. Тя се пързаляше много несигурно и брат й трябваше да я държи от едната страна, а баща й — от другата. Те я пързаляха към краля и я бутаха, безучастно красива, към трона, а аз си мислех, че да си момиче от Сийморови сигурно беше същото като това да си момиче от семейство Болейн — баща ти и брат ти те бутат към краля, и ти нямаш нито сили, нито разум да го избегнеш.

За нея винаги имаше стол до Хенри. Тронът на кралицата беше от лявата му страна, както беше редно, но от дясната му страна имаше място за Джейн, ако решеше да си почине по време на пързалянето. Кралят не се пързаляше, кракът му още не беше излекуван, говореше се за идването на френски лекари или дори евентуално поклонение в Кентърбъри за успокояване на болките. Само Джейн можеше да излекува лошото му настроение и тя успяваше да го постигне без усилие. Стоеше до него, оставяше се да я бутат на кънки към него, потръпваше, като видеше бой с петли, ахкаше при вида на огнегълтачите, държеше се като пълна глупачка и това успокояваше краля така, както Ана не можеше.

Ана слизаше да вечеря с краля на леда през всеки един от трите дни и като я гледах как се пързаля на острите си кънки с резци от китова кост с грацията на танцьорка, аз си мислех, че през този сезон всички ние от семейство Болейн вървим по тънък лед. Най-невинното й изказване можеше да накара краля да се намръщи и тя все не намираше начин да му угоди. Той я следеше през цялото време с подозрително присвитите си свински очички. Потриваше пръсти, като я гледаше, и все вадеше пръстена от кутрето си.

Ана се опитваше да го заслепи с жизнеността и красотата си. Тя сдържаше яда си пред него, въпреки че той беше груб и сприхав. Тя танцуваше, играеше на карти, смееше се, пързаляше се, преливаше от жизнерадост и светлина. Тя засенчваше Джейн Сиймор — никой мъж нямаше очи за друга жена, когато Ана беше във вихъра си. Дори самият крал не можеше да откъсне очите си от нея, когато тя преминаваше през танцуващите с високо вдигната глава, с тази нейна извивка на шията, когато някой я заговореше, вечно заобиколена от мъже, които пишеха стихове за нейната красота, музиканти, които я възпяваха, когато беше сърцето на забавленията в двора. Кралят не можеше да откъсне очи от нея, но взорът му не беше вече запленен. Той я гледаше така, сякаш знаеше нещо за нея, сякаш можеше да разкрие тайната на очарованието й и да я види разголена, смъкнала от себе си всичко онова, което някога е било така прекрасно за него. Гледаше я така, както човек би гледал гоблен, който му е струвал цяло състояние и за който една сутрин узнава, че не струва нищо и иска да го разплете. Той се взираше в нея така, сякаш не разбираше как е могла да му струва толкова скъпо, а му е донесла толкова малко. Дори чарът и жизнеността на Ана не можеха да го заблудят, че сделката си е струвала.

Докато аз гледах Ана, Джордж и сър Франсис наблюдаваха Кромуел. Носеха се слухове, че Хенри можел да остави Ана с твърдението, че бракът е бил невалиден от самото начало. Джордж и аз гледахме на това с насмешка, но сър Франсис изтъкна, че парламентът щял да бъде разпуснат през април, без да бъде посочена основателна причина.

— Но какво значение има това? — попита го Джордж.

— Целта е всички добри провинциални рицари да са обратно по графствата си, когато кралят реши да предприеме нещо срещу кралицата — отвърна Франсис.

— Провинциалните благородници едва ли ще я защитят — казах аз. — Те я ненавиждат.

— Те може да защитят самата идея за правата на кралицата — каза Франсис. — Бяха принудени да се обявят за противници на кралица Катерина, бяха принудени да дадат клетва, с която се отричат от принцеса Мери и признават принцеса Елизабет. Ако кралят сега изостави Ана, те може да помислят, че той ги разиграва като истински глупци, а това няма да им хареса. Ако той се обърне отново към папата, на тях завоят може да им се стори твърде рязък, за да бъдат склонни да го приемат.

— Но кралицата е мъртва — казах аз, мислейки за някогашната си господарка Катерина. — Дори бракът му с Ана да бъде разтрогнат, той не може да се върне при Катерина.

Джордж зацъка под нос, подразнен от бавната ми мисъл, но сър Франсис прояви повече търпение.

— Папата е все така на мнение, че бракът на краля с Ана е невалиден. Следователно сега Хенри е вдовец; и е свободен да сключи отново брак.

Джордж, Франсис и аз погледнахме инстинктивно към краля. Той ставаше от трона си на синьо-белия подиум. Сър Джон Сиймор и сър Едуард Сиймор бяха от двете му страни и му помагаха да стане. Джейн беше пред него, с разтворени в плаха усмивка устни, сякаш никога не беше виждала по-хубав мъж от този дебел инвалид.

Ан, която се пързаляше от другата страна на леда с Хенри Норис и Томас Уайът, дойде и подметна небрежно:

— Какво има, съпруже? Няма ли да останете?

Той я погледна. Шибащият студеният вятър беше зачервил лицето й, тя носеше алената си шапчица за езда с дългото перо, а кичур от косите й гъделичкаше бузата й. Изглеждаше лъчезарна и без съмнение красива.

— Болките ми започнаха — произнесе той бавно. — Докато вие се развличахте, аз страдах. Отивам в стаята си, за да отдъхна.

— Ще ви придружа — каза тя в миг, като се приплъзна напред. — Ако знаех, щях да остана до вас, но вие ми казахте да отида и да се пързалям. Бедни мой съпруже! Ще ви запаря чай, ще седна до вас и ще ви почета, ако желаете.

Той поклати глава.

— Предпочитам да спя — каза той. — Предпочитам тишината пред вашето четене.

Ана се изчерви. Хенри Норис и Томас Уайът извърнаха погледи — явно им се искаше да бъдат някъде другаде. Семейство Сиймор тактично бяха застинали по местата си с любезни изражения на лицата.

— Тогава ще ви видя на вечеря — каза Ана, сдържайки гнева си. — И ще се моля да си починете добре и болките ви да спрат.

Хенри кимна и се обърна с гръб към нея. Двамата Сийморовци го хванаха за ръцете и му помогнаха да пристъпи по разкошните постелки, които бяха сложили по леда, за да не се подхлъзне. Джейн, със смирена усмивка, с която сякаш се извиняваше, че са предпочели нея, заситни пъргаво след него.

— А вие къде си мислите, че отивате, лейди Сиймор? — гласът на Ана изплющя като камшик.

Младата девойка се обърна и се поклони на кралицата.

— Кралят ме помоли да го последвам и да му почета — каза тя простодушно със сведен поглед. — Не съм много добра в четенето на латински. Но мога да чета малко френски.

— Малко френски! — възкликна Ана, която говореше свободно три езика от шестгодишна.

— Да — каза Джейн гордо. — Въпреки че не разбирам и думичка.

— Обзалагам се, че нищичко не разбирате — каза Ана. — Вървете.