Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1535

Скъпа сестро,

Нашата сестра — кралицата, ми заповяда да ти съобщя, че отново очаква дете и че ти трябва да дойдеш в двора и да й помагаш, но твоят съпруг трябва да остане в Рочфорд с детето. Тя не иска да ги вижда. Издръжката ти ще бъде възстановена и ти ще можеш да видиш децата си в Хевър това лято.

Това беше съобщението, което тя ми нареди да ти пратя, а също да ти заявя, че ще бъдеш необходима в Хамптън Корт. Ана очаква раждането да настъпи през есента тази година. Това лято ще тръгнем на път, но няма да отидем много далеч. Тя държи да си с нея толкова много, защото отчаяно иска да износи това дете, а и както разбираш тя няма други приятели освен мен. Истината е, че тъкмо сега тя е най-самотната жена на света. Кралят е доста запленен от Мадж, която облича различна рокля за всеки ден от седмицата. Онзи ден имаше събрание, свикано от чичо ни, но той не се обади нито на мен, нито на родителите ни. Семейство Шелтън обаче бяха там. Можеш сама да се досетиш как изтълкувахме това ние с Ана. Ана е още кралица, но не се радва на благоразположението на краля, нито пък на това на семейството си.

Трябва да те предупредя за още нещо, преди да дойдеш. Духовете в Лондон са разбунени.

Клетвата за вярност към престолонаследника[1] отпрати петима достойни мъже в лондонския Тауър, а после и към смъртта им и тези смъртни наказания вероятно ще повлекат и други след себе си. Хенри разбира, че неговата власт е безгранична — сега, когато ги няма нито Уолси, нито кралица Катерина или пък Томас Мор, които да поддържат стабилността на управлението му. Самият двор е по-разюздан от когато и да било. Аз съм сред първите хора в него и това ме отвращава. Той е като каруца без каруцар, трябва да скоча, но не знам кога. Не е щастливо мястото, на което ти нареждам да дойдеш. Не — на което те моля да дойдеш.

Мога да те изкуша с обещаното лято, което ще прекараш с децата си, ако Ана се чувства достатъчно добре, та да те освободи.

Джордж

Занесох писмото с тежкия Болейнов печат на мъжа си, който беше в двора и доеше кравата, опрял глава в мекия й търбух, а млякото свистеше в кофата.

— Добри новини? — попита той, видял светналото ми лице.

— Разрешават ми да се върна в двора. Ана е отново бременна и иска да съм там.

— А децата ти?

— Мога да ги видя това лято, ако ме пусне.

— Благодаря ти, Господи — каза той простичко, обърна главата си към кравата и затвори за миг очи, което ме накара да осъзная, че той също страдаше, че децата ми не са с нас.

— Някаква прошка за мен? — попита той след малко.

Аз поклатих глава.

— Забранено ти е да идваш в двора. Но предполагам, че можеш просто да дойдеш с мен.

— Не ми се иска отново да оставя фермата за дълго.

Аз се разсмях.

— Да не си станал селянин, любов моя?

— Току-виж — каза той. Стана от столчето, на което беше доил и потупа кравата по задницата. Аз й отворих вратата и тя излезе на поляната, при тучната зелена пролетна трева. — Ще дойда с теб в двора, независимо дали го позволяват или не; а лятото ще се върнем тук.

— След Хевър — уточних аз.

Той ми се усмихна и сложи топлата си ръка върху моята, опряна на портата.

— Разбира се, че след Хевър — каза той. — Кога се очаква да роди кралицата?

— През есента. Но никой не може да каже със сигурност.

— Моля се на Бога този път да го износи — той се поколеба за миг и после бръкна с черпака в топлото мляко. — Опитай — заповяда ми той.

Аз последвах заповедта му и отпих от топлото пенесто мляко.

— Добро ли е?

— Да.

— Искаш ли го за биене?

— Да — казах аз. — Мислех сама да го приготвя.

— Не искам да се преуморяваш.

Аз се усмихнах на загрижеността му.

— Мога да се справя.

— Ще ти го занеса — каза той нежно. Поведе ме към помещението, в което приготвяхме млечните продукти. Там нашето момиченце, което кръстихме Ана, за да умилостивим леля й, спеше на пейката, добре увито в пеленките си.

 

 

Изпратиха кралската баржа, която да ме отведе до Хамптън Корт. Уилям, дойката и аз се качихме на нея от Лий, внушително издокарани в своите придворни дрехи. Конете ни трябваше да дойдат по-късно. Величествеността на нашето заминаване беше нарушена от Уилям — той викаше и даваше последни нареждания на съпруга на Меган, който щеше да се грижи за фермата, докато ни нямаше.

— Сигурна съм, че няма да забрави да подстриже овцете — отбелязах аз меко, когато Уилям седна, отказал се най-сетне да виси по парапета и да се провиква като някой моряк. — Вероятно ще забележи, когато руното им порасне твърде много.

Той се усмихна кисело.

— Съжалявам — каза той. — Злепоставих ли те?

— Ами, след като си член на кралското семейство, струва ми, че не трябва да се държиш като пиян фермер в пазарен ден.

Той не изглеждаше особено разкаян.

— Извинете ме, лейди Стафорд — каза той. — Кълна се, че като стигнем до Хамптън Корт, ще бъда самата дискретност. Къде между впрочем, ще спя? Ще отделите ли един сламеник в конюшнята си за мен?

— Мислех си дали няма да можем да наемем една малка къщичка в града. Така ще си бъда вкъщи през по-голямата част от деня.

— По-добре се връщай през нощта, за да спиш вкъщи — каза той натъртено. — Или ще идвам до двореца да те взема. Ти си вече моя жена, призната от всички. Очаквам да се държиш като такава.

Усмихнах се и извърнах главата си, за да не прочете той по лицето ми колко ме беше развеселил. Нямаше смисъл да обяснявам на своя последователен и решителен съпруг, че първият ми брак е бил дворцово задължение, и че почти никога не бях спала в съпружеското ложе, което ни най-малко не изненадваше когото и да било.

— Това няма значение — каза той, сякаш четящ мислите ми. — Няма никакво значение какъв е бил първият ти брак. Това е моят брак и аз искам жена си в моето легло.

Разсмях се високо и се сгуших в обятията му.

— Точно там и искам да бъда — признах си аз. — За какво ми е да съм някъде другаде?

 

 

Кралската баржа се носеше плавно нагоре по течението на реката, гребците следваха ритмичните удари на барабаните, а водата ни носеше бързо като галопиращ кон. Познатите ми ориентири изникваха пред очите ми — голямата бяла кула и зиналата паст на шлюза при Тауър. Мостът тъмнееше като сянка над реката и приличаше на врата, която откриваше пред нас красотата на крайречните дворци с техните градини и цялата блъсканица и шумотевица на централния плавателен канал на големия град. Малките пътнически и рибарски лодки и корабчета кръстосваха реката пред нас, а при Ламбет големият сал за коне поспря, докато ние минахме бързо край него. Уилям ми показа голяма сива чапла, която виеше неумело гнездото си в дърветата покрай реката и един корморан, който се изпъчи, гмурна се във водата и се превърна в тъмна, търсеща сянка под вълните.

Много хора се обръщаха да гледат кралската баржа, но малцина се усмихваха. Спомних си как се возех в баржата на кралица Катерина и как всички сваляха шапки, когато минавахме край тях, жените се покланяха, а децата пращаха въздушни целувки и махаха. Всички вярваха, че кралят е мъдър и силен, а кралицата — красива и добра, и че нищо лошо не може да ни се случи. Но Ана и амбициите на Болейн бяха разбили тази цялост и в нея сега зееше голяма дупка, през която всеки можеше да види празнотата. Хората виждаха, че кралят не беше нищо повече от някой жалък кмет на богато градче, който се интересува само от богатството на собственото си гнездо, и който беше встъпил в брак с жена, на която не бяха чужди амбицията и алчността, и която постоянно се бореше за тяхното удовлетворяване.

Ако Ана и Хенри очакваха прошка от народа, то те щяха да останат разочаровани. Хората никога нямаше да им простят. Кралица Катерина беше едва ли не затворничка в студения, блатист Хънтингдъншир, но не беше забравена. Всъщност, с всеки изминал ден, в който не ставаше дума за предстоящо кръщение на нов наследник на английския престол, нейното заточение изглеждаше все по-безсмислено и по-безсмислено.

Облегнах се на успокояващото рамо на Уилям и се унесох в дрямка. Не след дълго чух бебето ни да плаче, събудих се и видях как дойката я притегля към себе си и започва да я кърми. Моите собствени гърди, които бяха здраво пристегнати, ме боляха от желание да кърмя. Уилям ме прегърна здраво през кръста и ме целуна по косата.

— Добре се грижат за нея — каза той нежно. — И никой никога няма да ти я отнеме.

Аз кимнах. Можех да поискам да ми я доведат по всяко време на денонощието. Тя беше моето дете — така, както другите никога не са били. Нямаше нужда да казвам на Уилям, че когато видех как ме следят сините й очички, аз тъгувах още повече за другите две, които вече бях изгубила. Тя не можеше да заеме мястото им, а само ми напомняше, че съм майка на три деца, и че макар да държа топлото малко вързопче в ръцете си, някъде на света има още две мои деца, и аз дори не знаех в чие легло заспива вечер синът ми.

Беше паднал здрач, когато видяхме огромния кей при Хамптън Корт и огромните железни порти зад него. Барабанчикът удари своя барабан, и ние видяхме как работниците на кея се тълпят в очакване да акостираме. Фанфарите екнаха, за да отдадат чест на кралските флагове, след което баржата влезе в дока, и ние с Уилям се завърнахме в двора.

Уилям, дойката и бебето ни поеха дискретно надолу към селото по пътеката край брега, от която се влачеха корабите и ме оставиха сама да вляза в палата. Уилям бързо стисна ръката ми, преди да си тръгне.

— Бъди смела — каза той с усмивка. — Помни, че тя се нуждае от теб сега. Но не продавай твърде евтино услугите си.

Аз кимнах, подхванах наметалото си и обърнах лице към огромния дворец.

Поведоха ме по мраморните стълби към покоите на кралицата така, сякаш бях непозната. Когато пазачите отвориха вратата и аз влязох, в стаята за миг се възцари мъртва тишина, но после избухна обичайният женски ентусиазъм. Всяка жена в стаята докосна раменете ми, шията, ръкавите на одеждата ми, шапчицата на косата ми и отбелязаха колко добре изглеждам, колко ми отивало майчинството, колко добре ми се отразявал климатът в провинцията и колко се радвали да ме видят отново в двора. Всяка една от тези жени беше най-добрата ми приятелка, най-мила братовчедка, трябваше да си избера някоя от спалните, всяка ми предлагаше да деля легло с нея. Те бяха толкова щастливи да ме видят обратно в двора, че можех само да се чудя и мая как са живели досега без мен, а никоя от тях не ми беше писала, никоя не беше казала и думичка да ме защити пред сестра ми.

Наистина ли съм била омъжена за Уилям Стафорд? И наистина ли имал ферма и имот? Само този ли? Обаче мястото е голямо, нали? Не? Колко странно! А имаме ли дете? Момче или момиче? А кои бяха кръщелниците и настойниците? А как се казва? А къде са Уилям и бебето сега? В двора? Не? О, колко интересно.

Измъквах се от въпросите с цялото си умение, на което бях способна и се оглеждах за Джордж. Него го нямаше. Кралят беше излязъл късно само с неколцина от своите любимци — най-добрите ездачи и пиячи, и те още не се бяха върнали. Дамите се бяха преоблекли за вечеря и чакаха завръщането на мъжете. Ана беше в стаята си, сама.

Аз събрах всичкия си кураж и отидох към вратата й. Почуках, натиснах дръжката и влязох.

Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше откъм прозорците — капаците още не бяха затворени, и през тях нахлуваше сивкав майски здрач — виждаше се и слабата мъждукаща светлина на малкия огън. Тя беше коленичила на молитвения си стол и аз сподавих възклицание от обзелия ме суеверен страх. Видях отново кралица Катерина на колене пред нейния стол, молеща се с цялата си душа да зачене син на мъжа си, та да се върне той при нея и да забрави за момичетата Болейн. И тогава кралицата — привидение се обърна с лице към мен, и видях Ана, сестра си, бледа и напрегната, а над игривите й някога очи бе хвърлила сянка умората. Сърцето ми веднага се отвори за нея, аз пресякох стаята и обвих ръцете си около нея, както бе коленичила, и казах:

— О, Ана.

Тя стана на крака, прегърна ме и отпусна тежко глава на рамото ми. Не каза, че съм й липсвала, че е била ужасно нещастна без мен в двора, където вече не й обръщаха внимание; ала нямаше нужда да го прави. Отпуснатите й рамене говореха, че животът на кралица не носеше голямо щастие на Ана Болейн през онези дни.

Аз нежно й помогнах да седне на стола си и сама седнах срещу нея, без да я моля за разрешение.

— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки към основния въпрос, единствения въпрос.

— Да — каза тя. Долната й устна потрепери леко. Лицето й беше много бледо и от двете страни на устата й се бяха появили две нови бръчки. За първи път в живота си видях, че тя приличаше на майка ни и можех да си представя как щеше да изглежда в годините на старостта.

— Нямаш ли болки?

— Никакви.

— Много си бледа.

— Уморена съм — призна тя. — То изцежда всичките ми сили.

— В кой месец си?

— В четвъртия — отвърна тя моментално с вид на жена, която не мисли за нищо друго.

— Тогава скоро ще се почувстваш по-добре — казах аз. — Първите три месеца са най-трудните — едва не казах: „И последните три“, но това не беше шега за пред Ана, която само веднъж беше успявала да износи дете до края на последните три месеца.

— Кралят вкъщи ли е? — попита тя.

— Казаха ми, че е още на лов, и че Джордж бил с него.

Тя кимна.

— Мадж отвън с дамите ли е?

— Да — казах аз.

— А онова бледо същество от семейство Сиймор?

— Да — казах аз, тъй като за мен не представляваше трудност да разбера от описанието й, че ставаше въпрос за Джейн Сиймор.

Ана кимна с глава.

— Това е много добре — каза тя. — Щом никоя от тях не е с него, аз съм доволна.

— Така или иначе трябва да се стараеш да си спокойна — казах аз нежно. — Нали не искаш коремът, в който носиш детето си, да се напълни с жлъчка.

Тя ме погледна набързо и се разсмя.

— О, да, много съм доволна. Съпругът ти дойде ли с теб?

— Не и в двора — казах аз. — Нали ми каза, че не може.

— Все още ли си така запленена? Или вече ти е омръзнал с неговата шепа нивички?

— Още го обичам — не бях в настроение да се дразня от заяжданията на Ана. Мисълта за Уилям ме изпълваше с такова спокойствие, че нямах желание да се карам с когото и да било, най-малкото пък с една уморена, бледа жена като кралицата.

Тя ме дари с кисела половинчата усмивка.

— Джордж казва, че ти си единствената Болейн, проявила здрав разум — каза тя. — Казва, че от нас тримата ти си направила най-мъдрия избор. Ти никога няма да си богата, но имаш съпруг, който те обича, както и здраво бебе в люлката. Съпругата на Джордж го гледа така, сякаш иска да го погълне цял или да го убие, дотолкова желанието й е примесено с омраза; а Хенри прехвърча през стаята ми като пролетна пеперудка. И онези две момиченца тичат подире му с готовите си мрежи.

Аз се разсмях на глас при мисълта за надебеляващия Хенри в ролята на пролетна пеперуда.

— Големи трябва да са тези мрежи — беше всичко, което казах.

Лицето на Ана се озари за миг и тя също се засмя с познатия си весел смях.

— Мили Боже, готова съм на всичко, за да се отърва от тях.

— Сега аз съм тук — казах аз. — Мога да ги държа на разстояние от теб.

— Да — каза тя. — И ако нещо с мен се обърка, ти можеш да ми помогнеш, нали?

— Разбира се — отвърнах аз. — Каквото и да се случи, ти винаги ще имаш Джордж и винаги ще имаш мен.

От съседната стая се чу шум: това беше познатият смях, шумният рев на Тюдорите. Ана чу радостния смях на мъжа си, но не се усмихна.

— Сега сигурно ще иска да вечеря.

Аз я спрях по пътя й към вратата.

— Той знае ли, че чакаш дете? — попитах я аз бързо.

Тя поклати глава.

— Никой не знае освен теб и Джордж — каза тя. — Не смея да му кажа.

Тя отвори вратата и ние видяхме Хенри, който закопчаваше един медальон на шията на Мадж Шелтън. Когато забеляза жена си, той трепна, но довърши заниманието си.

— Дреболия за спомен — отбеляза той пред Ана. — Нещо малко, което това умно девойче спечели от един облог. Добър вечер, съпруго моя.

— Съпруже — процеди Ана през зъби. — Добра да е и за вас.

Той погледна зад нея и ме видя.

— О, Мери! — възкликна той със светнало от удоволствие лице. — Красивата лейди Кери се завърна при нас.

Аз се поклоних и го погледнах в лицето.

— Лейди Стафорд, моля. Ваше величество, аз се омъжих повторно.

Бързото му кимване показа, че той помнеше — и помнеше шума, с който жена му ме беше изгонила от двора. Като видях как усмивката му не слиза от устните и как топлите му очи се задържаха на извърнатото ми нагоре лице, си помислих каква зла вещица беше сестра ми. Тя беше пожелала да ме изгони и бе постигнала своето съвсем сама — това изобщо не беше породено от желанието на краля. Ясно бе, че е щял да ми прости веднага. Ако Ана не се нуждаеше от мен, за да прикрива бременността си, тя щеше да ме остави завинаги в провинцията.

— И имате дете? — попита той. Погледът му неволно се стрелна към Ана, измествайки се от плодовитата Болейн към бездетната.

— Момиче, ваше величество — казах аз и бях благодарна на Бога, че не е момче.

— Уилям е щастливец.

Аз му се усмихнах сърдечно.

— Не ще забравя да му предам.

Хенри се засмя и протегна ръка, за да ме придърпа по-близо.

— Той не е ли тук? — попита той, оглеждайки господата от свитата си.

— Той не беше поканен… — започнах аз.

Той веднага разбра какво исках да кажа. Обърна отново поглед към жена си.

— Защо на сър Уилям не е позволено да дойде в двора с жена си? — попита той.

Ана дори не трепна.

— Разбира се, че беше поканен. Поканих ги да дойдат веднага, щом милата ми сестра се причести.

Не можах да не й се възхитя за това как умело каза тази прозрачна лъжа. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да приема лъжата й и да извлека колкото мога повече полза.

— Той ще ме придружи утре, ако ваше величество не възразява. И ако ми е позволено, ще доведа и дъщеря си.

— Дворът не е подходящо място за едно бебе — каза Ана унило.

Хенри веднага се нахвърли върху нея.

— Толкова по-зле. А най-лошото е, че трябва да го чуя от собствената си съпруга. Този двор е най-подходящото място за бебета, както, струва ми се, вие трябва най-добре да знаете.

— Мислех за здравето на бебето, милорд — отвърна Ана студено. — Мислех си, че тя трябва да израсне в провинцията.

— Майка й може сама да реши това — каза Хенри величествено.

Аз се усмихнах, искрено и мило, и използвах предоставената ми възможност.

— Всъщност, с ваше позволение, бих искала да взема детето си в провинцията, в Хевър, това лято. Тя може да се запознае с другите ми деца.

— С моя син Хенри — напомни ми Ана.

Аз вдигнах трогателен поглед към краля.

— Защо не? — каза той. — Както желаете, лейди Стафорд.

Той ми предложи ръката си, аз му се поклоних и пъхнах ръка в свивката на лакътя му. Погледнах го така, сякаш той все още беше най-привлекателният принц в Европа, а не оплешивяващият дебелак, в който се беше превърнал. Ясно очертаната му някога челюст се беше обезформила. Косата горе на главата му беше изтъняла и рядка. Устните, които някога наподобяваха розова пъпка и така примамваха за целувки на младото му лице, сега изглеждаха своенравни и нацупени, а игривите му очи бяха потънали под подпухналите клепачи и от наедрелите му бузи. Той приличаше едновременно на глезен и на нещастен мъж. Мъж, който напомняше капризно дете.

Усмихнах се лъчезарно, наведох глава към него, смеех се на забележките му и го разсмивах на свой ред с разкази за това как бия масло и как правя сирене, докато не стигнахме до високата маса, където той отиде да седне на трона си, както подобаваше на английския крал, а аз се отправих към мястото си на масата на придворните дами.

 

 

Ние седяхме дълго на масата за вечеря — този двор наистина си угаждаше добре. Имаше двадесет различни месни блюда; дивеч и домашни животни, птици и риба. Имаше петнадесет различни вида пудинг. Аз гледах как Хенри опитваше по малко от всичко и постоянно поръчваше още. Ана седеше до него с ледено изражение на лицето, вземаше по малко от чинията си, а очите й постоянно шареха насам-натам, сякаш дебнеше спотаена опасност.

Накрая, когато отнесоха чиниите, започна представление, след което придворните се втурнаха да танцуват не на шега. Аз наблюдавах внимателно страничната врата, вляво от камината, дори когато заемах мястото си в танца сред останалите и когато флиртувах приятелите си от двора. След полунощ аз бях възнаградена за това: вратата се отвори и съпругът ми Уилям влезе и се заоглежда за мен.

Свещите бяха почти угаснали и толкова много хора танцуваха и се разхождаха, че никой не го забеляза. Извиних се за танца и отидох при него, а той веднага ме придърпа в една ниша зад завесите.

— Любов моя — каза той и ме взе в обятията си. — Имам чувството, че е минала цяла вечност.

— Аз също. Бебето добре ли е? Настанихте ли се?

— Оставих ги с дойката дълбоко заспали. Освен това намерих добър подслон за моментите, когато ще можеш да се измъкваш от двора.

— Аз успях да уредя нещо по-добро — казах доволно. — Кралят се зарадва да ме види и попита за теб. Ти трябва да дойдеш в двора утре. Можем да бъдем заедно. Той каза, че можем да отведем малката Ана в Хевър за лятото.

— Ана ли го помоли?

Аз поклатих глава.

— На Ана дължа моето прогонване — казах аз. — Тя нямаше даже да ми позволи да видя децата си, ако сама не бях попитала краля за това.

Той подсвирна тихо.

— Трябва да си й благодарна от сърце за това.

Аз поклатих глава.

— Няма смисъл да се оплаквам от характера й.

— А как е тя?

— Унила — прошепнах аз съвсем тихо. — Болна. И тъжна.

Бележки

[1] През ноември 1534 г. в Англия се приема т.нар. „закон за престолонаследника“, според който дъщерята на Катерина Арагонска — Мери, се обявява за незаконородена, а наследничка на престола се явява дъщерята на Ана Болейн — Елизабет. Всички поданици трябвало да положат клетва за вярност към бъдещата престолонаследничка. — Бел.прев.