Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1534

В началото на месец юли започна да ми прилошава сутрин, а гърдите ме боляха при допир. Уилям, който целуваше корема в една тъмна стаичка един следобед, ме потупа леко и каза тихо:

— Какво мислиш, любов моя?

— За какво?

— За това малко закръглено коремче.

Аз извърнах глава, така че той да не види усмивката ми.

— Не бях забелязала.

— Е, аз забелязах — каза той невъзмутимо. — А сега ми кажи. Откога си знаела?

— От два месеца — признах аз. — И бях разкъсвана от радост и от страх, защото това ще бъде нашата гибел.

Той ме взе в прегръдките си.

— Никога — каза той. — Това е нашият първороден Стафорд, който ще ни донесе голяма радост. Не бих могъл да бъда по-щастлив. Син, който да прибира кравите от паша или дъщеричка, която да ги дои, каква си ми умница.

— Момче ли искаш да е? — попитах аз с любопитство, като си мислех за вечната Болейнова тема.

— Ако там вътре има син, искам момче — каза той непринудено. — Искам това, което е там, любов моя.

 

 

Бях освободена от задълженията си в двора, за да навестя децата си в Хевър през юли и август, докато Ана и кралят бяха на път. Уилям и аз прекарахме най-хубавото лято досега заедно с децата, но когато дойде време да се връщаме в двора, аз носех бебето толкова високо и толкова гордо, че щеше да се наложи да съобщя на Ана новината и можех само да се надявам, че тя ще ме защити от гнева на чичо ми заради моята бременност така, както аз я бях пазила от краля, когато тя пометна.

Имах късмет, когато пристигнах в Гринич. Кралят беше излязъл на лов с по-голямата част от придворните. Ана седеше в градината на една чамова пейка, със сенник над главата си и неколцина музиканти й свиреха. Някой четеше любовни стихове. Спрях за миг и пак ги погледнах. Те всички бяха по-стари, отколкото ги помнех. Това не беше вече двор на млад крал. Те изглеждаха някак излинели в сравнение с времето, когато кралица Катерина беше на трона. От всички тях лъхаше екстравагантност и блясък, сипеха се много красиви думи и се чувстваше някаква похот, която владееше тези хора и която не беше породена от късното лятно слънце, нито от виното. Дворът беше станал по-изтънчен, но по-остарял; бих казала дори покварен. Човек имаше чувството, че тук можеше да се случи какво ли не.

— О, ето я и сестра ми — отбеляза Ана, като заслони очите си с ръка. — Добре дошла, Мери. Насити ли се на провинцията?

Аз бях разпуснала плаща си за езда около тялото си.

— Да — казах аз. — Дойдох, за да потърся слънчевото сияние на твоя кралски двор.

Ана се разхили.

— Много добре казано — каза тя. — Но все пак ще трябва да те дообуча, за да станеш истинска придворна дама. Как е синът ми Хенри?

Стиснах зъби, когато чух тези думи, и тя добре си даваше сметка за това.

— Изпраща ти любовта и покорството си. Имам копие от писмото, което ти е написал на латински. Той е умно момче и учителят му е доволен от него освен това се научи да язди много добре това лято.

— Добре — каза Ана. Аз, разбира се, бях безинтересна жертва, затова тя престана да ми обръща внимание и се обърна към сър Уилям Бреретън. — Ако не можете да измислите по-добра рима на „любов“ от „улов“, ще трябва да дам наградата на сър Томас.

— Картоф? — предложи той.

Ана се разсмя.

— Какво? „Кралице прелестна, единствена моя любов, така копнея да ви даря с един пресен картоф?“

— Любовта е невъзможна — отбеляза сър Томас. — Както в поезията, така й в живота, нищо не се римува с нея.

— Женитба — предложи Ана.

— Любовта определено не върви с женитбата, защото женитбата е нещо съвсем друго. Като за начало, тя има три срички, на които се противопоставят две. И второ, думата не е хармонична.

— Моят брак е хармоничен — каза Ана.

Сър Томас се поклони.

— Във всичко, което вие правите, има хармония — подчерта той. — И все пак, думата не се римува с нищо полезно.

— Наградата се полага на вас, сър Томас — каза Ана. — Няма нужда да ме ласкаете със същата умелост, с която пишете поезия.

— Не е ласкателство да се казва истината — каза той, коленичил пред нея. Ана му даде една малка златна верижка, която измъкна от пояса си, той я целуна и я прибра в джоба на дрехата си.

— А сега — каза Ана, — аз отивам да се преоблека, преди кралят да се върне от лов и да поиска да вечеря. — Тя стана на крака и огледа придворните си дами. — Къде е Мадж Шелтън?

Възцарилата се тишина й каза всичко.

— Къде е тя?

— На лов с краля, ваше величество — осмели се една от дамите.

Ана вдигна едната си вежда и ме погледна, тъй като аз бях единствената от свитата й, която знаеше, че Мадж е била избрана за любовница на краля от чичо ни, но само за времето, когато Ана бе бременна и на легло. Сега Мадж като че ли се опитваше да напредне по своя собствена воля.

— Къде е Джордж? — попитах я аз.

Тя кимна, това беше най-важният въпрос.

— С краля — каза тя. Знаехме, че на Джордж можеше да се има доверие, че би защитил интересите на Ана.

Ана кимна с глава и тръгна към двореца. Безгрижието на следобеда се стопи веднага, щом стана дума за краля и друга жена. Раменете на Ана бяха сковани, а лицето й — мрачно. Аз вървях с нея към покоите й. Както се и надявах, тя даде знак на дамите да я чакат в залата за аудиенции, а ние двете влязохме сами в спалнята й.

— Ана, трябва да ти кажа нещо. Имам нужда от помощта ти.

— Какво има сега? — попита тя. Настани се пред едно златно огледало и свали шапчицата от главата си. Дългата й коса, бляскава както винаги, падаше по раменете й. — Среши косите ми — каза тя.

Аз взех четката и я прекарах през черните кичури, надявайки се да я успокоя.

— Омъжих се за един човек — казах аз простичко. — И съм бременна от него.

Тя замълча за миг и аз си помислих, че не ме беше чула, и в един миг започнах да се моля на Бога това да беше истина. Тогава тя се обърна към мен на стола си, а лицето й беше буреносно.

— Какво си направила? — избълва тя въпроса си.

— Омъжих се — казах аз.

— Без моето разрешение?

— Да, Ана. Много съжалявам.

Тя обърна глава, а очите й се взряха в моите в огледалото.

— За кого?

— Сър Уилям Стафорд.

— Уилям Стафорд? Церемониалмайсторът на краля?

— Да — казах аз. — Той има малка ферма в Рочфорд.

— Той е нищожество — каза тя. Усещах как гневът се надига в гласа й.

— Кралят му даде рицарско звание — казах аз. — Той е сър Уилям.

— Сър Уилям Никой! — избухна тя. — А ти си бременна?

Знаех, че това ще я ожесточи най-много.

— Да — казах аз смирено.

Тя скочи на крака и дръпна наметалото ми, за да види отпуснатия корсаж над издутия ми корем.

— Ти, никаквице! — започна да ме ругае тя. Отметна ръка назад и аз замръзнах, в очакване на удара, и когато той дойде, чух изплющяването. Тя ме събори по гръб на леглото и се надвеси над мен като борец.

— Колко време продължава всичко това? Кога ще родиш следващото си незаконно дете?

— През март — казах аз. — И то не е незаконно.

— Да не ти е хрумнало да се подиграваш с мен, като идваш в двора ми с подут корем като някоя тлъста кобила за разплод? Какво искаш да постигнеш с това? Искаш да кажеш на целия свят, че ти си плодовитата Болейн, а аз съм просто ялова?

— Ана…

Нищо не можеше да я спре.

— Искаш да покажеш на целия всят, че пак си бременна! Даже самото ти присъствие е обидно за мен. Обиждаш и семейството ни.

— Аз се омъжих за него — казах аз и чувствах как гласът ми потреперва пред гнева й. — Омъжих се за него по любов, Ана. Моля те, моля те, не бъди такава. Обичам го. Мога да напусна двора, само те моля да ми позволиш да видя…

Тя дори не ме остави да довърша.

— О, сега ще напускаш и двора! — извика тя. — Върви по дяволите, на мен ми е все едно. Ще напуснеш двора и никога вече няма да стъпиш в него.

— Децата си — довърших аз със сетен дъх.

— Можеш да се сбогуваш с тях. Няма да оставя племенникът ми да бъде гледан от жена, която не може да зачита семейството си и не знае нищичко за света. Една глупачка, която е водена през целия си живот от похотта. Защо се омъжи за Уилям Стафорд? Защо не избра някой коняр? А защо не воденичаря в Хевър? Ако всичко, което искаш, е едно блъскане, защо избра въобще човек на краля? Някой войник от простолюдието щеше да ти свърши същата работа.

— Ана, предупреждавам те — гневът се прокрадваше в гласа ми, въпреки че бузата ми още пареше и пулсираше от удара й. — Няма да понасям това. Омъжих се за добър човек по любов, и не съм направила нищо по-лошо от принцеса Мери Тюдор, когато се омъжи за херцога на Съфолк. Първия път се омъжих по задължение към семейството, направих каквото ми казаха, когато кралят ми обърна внимание, а сега искам да направя нещо по своя воля. Ана — ако само се съгласеше да ме защитиш пред чичо ни и баща ни.

— Джордж знае ли? — попита тя.

— Не. Казах ти, че не знае. Току-що се върнах и идвам право при теб. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Никога — зарече се тя. — След като си се омъжила за някакъв бедняк по любов, тогава можеш да ядеш любов и да пиеш любов. Можеш да си живееш от нея. Отивай в малката му ферма в Рочфорд и гний там, а когато аз, татко или Джордж отидем в имението Рочфорд Хол, гледай да се скриеш някъде от погледите ни. Ти си прогонена от двора, Мери. Ти сама стана причина за падението си, а аз само ще го подпечатам. Вече не съществуваш. Нямам сестра.

— Ана — извиках аз, напълно втрещена.

Тя обърна разяреното си лице към мен.

— Да извикам ли стражата да те изхвърлят през портите на двореца? — попита тя. — Защото се кълна, че точно това ще направя.

Аз паднах на колене.

— Синът ми — това беше всичко, което успях да кажа.

— Моят син — каза тя отмъстително. — Ще му кажа, че майка му е мъртва и че трябва да нарича мен майка. Любовта ти струваше всичко, Мери. Надявам се да ти донесе щастие.

Нямаше какво повече да кажа. Аз станах бавно на краката си с мъка заради тежестта на корема си. Тя така ме гледаше като се мъчех, сякаш по-скоро би ме бутнала, отколкото да ми помогне. Аз се обърнах към вратата и застанах с ръка на дръжката, в случай, че тя променеше намерението си.

— Синът ми…

— Махай се — каза тя. — Ти си мъртва за мен. И не се доближавай до краля, защото ще му разкажа каква развратница си била.

Аз излязох през вратата и отидох в спалнята си.

 

 

Мадж Шелтън се преобличаше пред огледалото. Когато ме чу да влизам, тя се обърна с блестяща усмивка на младото си лице. Забеляза мрачното ми изражение и видях как очите й се разширяват. Само един поглед ми каза всичко, което ни отличаваше една от друга, разликата в положението ни и в семейство Хауърд. Тя беше младо момиче, което имаше всичко за продан, а аз бях жена с два брака, която щеше да има три деца на двадесет и седем, захвърлена от семейството си и нямах никого, на когото да разчитам освен на един мъж с малко стопанство в провинцията. Аз бях жената, която е имала шанс и го е пропиляла.

— Да не си болна? — попита ме тя.

— Съсипана съм — казах аз лаконично.

— О — каза тя с глупостта на суетната младост. — Съжалявам.

Аз успях да се засмея мрачно.

— Не се тревожи — отвърнах унило. — Кой каквото си посее…

Хвърлих плаща си за езда на леглото, тя видя издутия корем под корсажа ми и ахна ужасено.

— Да — казах аз. — Чакам бебе и съм омъжена, ако искаш да знаеш.

— А кралицата? — попита тя шепнешком, защото знаеше като всички нас, че онова, което кралицата истински ненавиждаше, бяха плодовити жени.

— Не е особено доволна — казах аз.

— А съпругът ти?

— Уилям Стафорд.

Едно пламъче в погледа й ми каза, че тя е забелязала повече, отколкото е казала.

— Толкова се радвам за теб — каза тя. — Той е хубав мъж и добър човек. Помислих си, че го харесваш. Значи всичките тези нощи…?

— Да — отвърнах й аз кратко.

— Какво ще стане сега?

— Ще трябва сами да се оправяме в живота — казах аз. — Ще отидем в Рочфорд. Там той има малка ферма. Вероятно ще се справяме.

— О, има малка ферма? — попита Мадж недоверчиво.

— Да — казах аз с внезапен прилив на жизненост. — А защо не? Може да се живее и на други места освен в палати и дворци. Има и друга музика, на която може да се танцува освен дворцовата музика. Няма нужда цял живот да прислужваме на крал и на кралица. Аз прекарах целия си живот тук, в двора, и тук пропилях моминските си години и младостта си. Съжалявам, че ще съм беднячка, но дявол да ме вземе, ако ми липсва живота в двора.

— А децата ти? — попита тя.

Въпросът изсмука всичките ми сили, сякаш някой ме бе ударил с все сила по корема. Коленете ми премаляха и аз се отпуснах на пода; имах чувството, че сърцето ми ще изскочи.

— О, децата ми — прошепнах аз.

— Кралицата ще ги задържи ли? — попита тя.

— Да — казах аз. — Да. Тя ще задържи сина ми.

Можех да кажа още много неща, при това твърде горчиви. Можех да кажа, че тя ще задържи сина ми, защото не може да има свой собствен. Че е взела от мен всичко, което можеше да се вземе, и че ще продължава да ми взема всичко. Че аз и тя бяхме сестри, но и смъртни съпернички, и че нищо не можеше да ни спре да гледаме в паницата на другата и да се безпокоим, че тя е получила повече. Ана искаше да ме накаже затова, че отказвах да я следвам като безмълвна сянка. И тя знаеше, че бе избрала да ми отнеме онова, с което никога не можех да се разделя.

— Поне ще се отърва от нея — казах аз. — И ще се отърва от амбициите на това семейство.

Мадж ме погледна с широко отворени очи, в които се четеше невинна алчност.

— Бягаш, но накъде?

 

 

Ана побърза да обяви заминаването ми. Майка ми и баща ми не пожелаха дори да ме видят, когато напуснах двора. Само Джордж дойде да следи товаренето на сандъците ми в колата и гледаше как Уилям ми помага да се кача на седлото, и после възсяда собствения си ловен кон.

— Пиши ми — каза Джордж. Той беше навъсен и тревожен. — Достатъчно добре ли се чувстваш, за да яздиш по целия този дълъг път?

— Да — казах аз.

— Аз ще се погрижа за нея — увери го Уилям.

— Досега не го правиш много успешно — каза кисело Джордж. — Тя е опозорена, лишена от пенсия и й забраниха достъп до двора.

Видях как Уилям стисна юздите по-здраво, а конят му пристъпи встрани.

— Не по моя вина — каза Уилям безразлично. — Всичко това е от проклетията и амбицията на кралицата и на семейство Болейн. Във всяко друго семейство в страната, на Мери щеше да бъде разрешено да се омъжи за благородник по свой избор.

— Престанете — казах аз бързо, преди Джордж да е успял да отговори.

Джордж си пое дъх и приведе глава.

— Не се е радвала на най-прекрасното отношение — съгласи се той. Той погледна Уилям, застанал високо на коня си над него, и се усмихна с печалната си, очарователна Болейнова усмивка. — Умовете ни бяха заети с други цели, а не с нейното щастие.

— Знам — каза Уилям. — Но не и моят ум.

Джордж изглеждаше тъжен.

— Ще ми се да ми кажеш тайната на истинската любов — каза той. — Ето ви вас двамата сега, потегляте направо към края на света, а изглеждате така, сякаш някой ви е подарил графство.

Аз подадох ръката си на Уилям и той я стисна здраво.

— Намерих мъжа, когото обичам и това е всичко — казах аз простичко. — Никога не бих могла да намеря някой, който да ме обича повече от него, нито пък да е по-честен човек.

— Тръгвайте тогава! — каза Джордж. Той свали шапка, когато колата потегли, клатушкайки се напред. — Тръгвайте и дано бъдете щастливи заедно. Ще направя всичко по силите си, за да ти върна старото положение и издръжката.

— Само децата ще са ми достатъчни — казах аз. — Това е всичко, което искам.

— Ще говоря с краля, когато мога, а ти пиши. Може би ще е добре да пишеш на Кромуел, а аз ще говоря с Ана. Не заминаваш завинаги. Ще се върнеш пак, нали? Нали ще си дойдеш?

Гласът му звучеше странно — не така, сякаш ми обещаваше успешно завръщане в сърцето на кралството, а сякаш го беше страх да остане без мен. Това не беше гласът на един от най-високопоставените мъже в кралския двор, а по-скоро на уплашено момченце, което изоставят на опасно място.

— Пази се! — казах аз и внезапно потръпнах. — Избягвай лошите компании и наглеждай Ана!

Не бях сбъркала. На лицето му беше изписан именно страх.

— Ще се постарая — в гласа му нямаше и следа от обичайната му самоувереност. — Ще се постарая!

Колата излезе през сводестата порта, а Уилям яздеше редом с нея. Погледнах назад към Джордж, който изглеждаше много млад и вече много далечен. Той ми помаха и извика нещо, но скърцането на колелата по калдъръма и екотът на конските копита го заглушиха.

Ние излязохме на пътя и Уилям пришпори коня си, за да изпреварим бавно движещата се кола и да не дишаме прахоляка от колелетата й. Конят ми искаше да препусне още по-бързо, но аз забавих ход. Потрих лицето си с обратната страна на ръкавицата си, а Уилям ме погледна косо.

— Съжаляваш ли за нещо? — попита ме той нежно.

— Просто се страхувам за него — казах аз.

Той кимна. Знаеше твърде много за живота на Джордж в двора, за да ми предложи някакво успокоение. Любовната история на Джордж със сър Франсис, техният кръг от неблагоразумни приятели, запоите им, хазартът и ходенето по жени, постепенно се превръщаха в публична тайна. Все повече и повече хора от кралския двор се отдаваха по-свободно на удоволствията си, а сред тях беше и Джордж.

— Както и за нея — казах аз, и се замислих за сестра си, която ме беше изгонила като просякиня, и така остана само с един приятел на целия сят.

Уилям се наведе към мен и сложи ръката си върху моята.

— Хайде — каза той, ние обърнахме конете си с лице към реката и ги пришпорихме, за да стигнем до лодката, която ни чакаше.

 

 

Пуснахме котва в Лий рано сутринта. Конете бяха измръзнали и измъчени от дългото пътешествие по реката. Ние тръгнахме с тях нагоре по пътечката, на север към Рочфорд. Уилям ни поведе по тесния път, който водеше през поляните право до фермата му. Ранна утринна мъгла се стелеше студена и мокра по ливадите — това беше най-неподходящото време от годината за отиване в провинцията. Щеше да последва дълга и влажна студена зима в малката къщичка, далеч от света. Измокрените поли на роклята ми надали щяха да изсъхнат през следващите шест месеца.

Уилям се обърна и ме погледна. Усмихна се.

— Изправи се, скъпа, и се огледай наоколо. Слънцето изгрява и всичко с нас ще е наред.

Успях да му се усмихна, изправих гръб и пришпорих коня си напред. Пред себе си виждах сламения покрив на фермата, а после, когато преминахме едно възвишение, всичките петдесет акра се ширнаха в краката ни в своята хубост, реката миеше далечния край на нивите, а конюшнята и хамбарът бяха все така спретнати и чисти, както ги помнех.

Ние продължихме надолу по пътеката и Уилям слезе да отвори портата. Едно момченце изскочи отнякъде и ни изгледа подозрително.

— Не можете да влезете — каза то твърдо. — Това място принадлежи на Уилям Стафорд. Той е голям човек в кралския двор.

— Благодаря — каза Уилям. — Аз съм Уилям Стафорд, а ти можеш да кажеш на майка си, че си много добър пазач. Кажи й, че се връщам у дома и че водя със себе си съпругата си и че искаме хляб, мляко, месо и сирене.

— Вие наистина ли сте Уилям Стафорд? — поиска да се увери момчето.

— Да.

— Тогава тя сигурно ще заколи и едно пиле — каза то и се отправи към малката къщурка, на половин миля надолу по пътеката.

Аз влязох в двора на гърба на Джесмънд и двамата отидохме към конюшнята. Уилям ми помогна да сляза от седлото, закачи юздите на един кол и ме въведе в къщата. Вратата на кухнята беше отворена и ние влязохме вътре заедно.

— Сядай — каза Уилям, като ме настани на един стол край камината. — Сега ще я запаля.

— Нищо подобно — казах аз. — Ще бъда съпруга на фермер, нали помниш. Аз ще запаля огъня, а ти можеш да се погрижиш за конете.

Той се поколеба.

— Знаеш ли как да запалиш огъня, любима моя?

— Махай се! — казах аз с шеговито възмущение. — Вън от кухнята ми. Трябва да въведа тук малко ред.

 

 

Все едно, че си играехме на майки и деца, както правеха моите деца в колибката си от клони, и в същото време това беше истинска къща и предизвикателство за мен. До решетката на камината имаше подпалки и кутия с прахан, така че не ми отне повече от петнадесет минути упорити усилия да запаля огъня и да накарам малките пламъчета да заиграят с огнените си езичета по цепениците. Коминът беше студен, но вятърът духаше в правилната посока, така че скоро започна да изтегля дима нагоре. Уилям се върна от конюшнята точно когато момчето се връщаше от къщурката, понесло вързоп храна, увита в муселин. Ние подредихме всичко на масата и си направихме малко угощение. Уилям отвори бутилка вино от избата, която беше под стълбите, и ние вдигнахме наздравица един за друг и за нашето бъдеще.

 

 

Семейството, което беше обработвало земята на Уилям, докато той беше в двора, му бе служило добре. Живите плетове бяха подрязани, канавките бяха чисти, сеното по нивите беше окосено и прибрано на сигурно място в хамбара. По-старите животни от стадото с крави щяха да бъдат заклани наесен, а месото им щеше да се осоли или да се опуши. В двора имахме кокошки, в гълъбарника — гълъби, а риба имаше в изобилие в рекичката. Можехме да слезем надолу по реката и да купим за няколко пенса риба от рибарите. Фермата процъфтяваше и животът в нея не беше никак труден.

Майката на момчето, Меган, идваше всеки ден, за да ми помага в работата и да ме научи на уменията, които ми бяха необходими. Тя ме научи как да бия масло и да правя сирене. Научи ме как да пека хляб и да скубя пилета, гълъби и да дера дивеч. Аз очаквах ученето на тези важни умения да бъде истинско забавление, но тези занимания напълно ме изтощаваха.

Чувствах как кожата на ръцете ми се изсушава, как загрубява и в малкото сребърно огледалце виждах как лицето ми постепенно хваща загар от вятъра и слънцето. Вечер падах в леглото си и спях, без да сънувам: това беше сън на жена на ръба на изтощението. Но въпреки умората си, в края на деня чувствах, че съм постигнала нещо, колкото и малко да беше то. Харесвах работата, доколкото тя ни осигуряваше храна на трапезата и по някой пенс, който да добавим към спестяванията си. Харесваше ми чувството, че създаваме това място заедно, и че земята е наша собствена. Харесваше ми да се уча да върша нещата, които бедните жени учеха още в детството си и когато Меган ме попита дали не ми липсват изящните и богати одежди в кралския двор, аз си спомних за непрестанното изтощително задължение да танцувам с мъже, които не харесвах, да флиртувам с мъже, които не желаех, да играя на карти и да губя цели състояния, и винаги да се опитвам да угодя на хората около себе си. А тук бяхме само аз и Уилям, и живеехме леко и щастливо, като две птички в гнездото си, точно както ми беше обещал.

Единствената ми мъка беше липсата на децата ми. Аз им пишех всяка седмица, а веднъж месечно пишех на Джордж и на Ана, като им изпращах благопожеланията си. Писах и на секретаря Томас Кромуел, като го молех да се намеси, да се срещне със сестра ми и да ми издейства позволение да се върна в двора. Но по никакъв начин не изразявах разкаяние за избора, който бях направила. Нямах намерение да подслаждам молбата си с извинения. Думите застиваха на хартията, и аз не можех да кажа, че съжалявах за любовта си към Уилям, защото с всеки изминал ден го обиквах все повече. В един свят, в който с жените се търгуваше като с коне, аз бях намерила мъжа, когото обичах, и се бях омъжила по любов. Никога не можех да нарека това грешка.