Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1534

Плановете на двора за пътуване през лятото отново бяха забавени, докато Ана, в самия център на всички клюки, се движеше доволно сред всички с ръка на корема си и ги оставяше да тънат в догадки. Цялото място гъмжеше от слухове. Придворните тормозеха постоянно Джордж, майка ми и мен с питания дали тя наистина очакваше дете и кога щяла да роди. На никого не му се искаше да е близо до лондонските улици в горещините, когато вилнееше чумата; но мисълта за предстоящото раждане на кралицата и шансовете за успех, които можеше да предостави един самотен крал, бяха много привлекателни.

Доколкото беше известно на всички нас, през лятото трябваше да се преместим в Хамптън Корт, а предложението за пътуване до Франция с цел заздравяване на съюза с Франсоа беше отложено.

Чичо ни свика семейно събрание през май, но не извика Ана, тъй като тя беше вече извън обсега на неговата власт. Въпреки това, подтикната от любопитство, тя изчисли времето за пристигането си в покоите му до последната секунда, така че всички да сме вече настанени и в очакване, когато се появи в стаята. Ана се поспря на прага, изправена гордо, и чичо ни стана от мястото си начело на масата, за да донесе стол, но в момента, в който мястото му се освободи, тя тръгна величествено и с бавна крачка към него и се настани, без изобщо да поблагодари. Аз се изкисках приглушено, и Ана ми се усмихна. Нямаше нищо, което да й се нрави толкова, колкото това да упражнява властта си, с която се беше сдобила на такава висока цена.

— Свиках семейството на събрание, за да разбера какви са плановете ви, ваше величество — каза чичо ми спокойно. — Би ми било от полза да разбера дали действително чакате дете и кога се очаква неговото раждане.

Ана повдигна тъмните си вежди, сякаш въпросът беше нахален.

— И вие задавате този въпрос на мен?

— Смятах да питам сестра ви или майка ви, но след като сте тук, мога да попитам направо вас — каза той. Не изпитваше никакво страхопочитание към Ана. Той бе служил на далеч по-страшни монарси: на бащата на Хенри и на самия Хенри. Бе се изправял срещу атакуваща кавалерия. Ана, независимо от величествения си вид, не можеше да го изплаши.

— През септември — каза тя кратко.

— Ако и този път бъде момиче, той вече ще покаже разочарованието си — отбеляза чичо ми. — Той имаше достатъчно неприятности около признаването на Елизабет за наследница на короната вместо Мери. Тауър е претъпкан с хора, отказали да се отрекат от Мери. Томас Мор и епископ Фишър със сигурност ще се присъединят към тях. Ако вие обаче родите момче, никой няма да може да оспори правата му.

— Момче ще е — каза Ана убедено.

Чичо ми й се усмихна.

— Така се надяваме и всички ние. Кралят ще си намери жена, когато сте бременна в последните месеци — въпреки че Ана изправи глава с желанието да говори, той не оставяше никого да го прекъсва. — Той винаги го прави, Ана. Трябва да се отнасяте по-спокойно към тези неща, а не да му се нахвърляте.

— Аз няма да търпя това — каза тя категорично.

— Ще ви се наложи — каза той, също толкова безкомпромисно.

— Той нито веднъж не е погледнал встрани през всичките тези години, когато ме ухажваше — каза тя. — Нито веднъж.

Чичо ми се изсмя отсечено и аз видях как баща ми се усмихва.

— Ухажването е нещо друго. Все едно, аз съм избрал момичето, което ще го забавлява — каза чичо ми. — Момиче от рода Хауърд.

Почувствах как по кожата ми избива пот. Усетих, че съм пребледняла, когато Джордж внезапно процеди тихо:

— Сядай! — с половин уста.

— Коя? — попита Ана остро.

— Мадж Шелтън — каза чичо.

— О, Мадж — казах аз и сърцето ми се разтуптя с облекчение, а бузите ми поруменяха, когато кръвта се върна в тях. — Това ли момиче…

— Тя ще го занимава и си знае мястото — отсъди баща ми, сякаш не обричаше поредната си племенница на грехопадение и прелюбодейство.

— А вашето влияние няма да отслабне — изсъска Ана.

Чичо ми се усмихна.

— Това, разбира се, е вярно, но вие кого предпочитате? Може би някоя Сиймор? След като знаем със сигурност, че това ще се случи, няма ли да е най-разумно да изберем за целта момиче, което ще се подчинява на нашата воля?

— Зависи от това какво ще й повелявате — отвърна кратко Ана.

— Да го забавлява, докато вие сте се оттеглили — каза той спокойно. — Нищо повече.

— Няма да я оставя да се урежда като негова любовница, няма да я оставя да има най-добрите покои, да носи накити, нови дрехи и да се развява под носа ми — предупреди го Ана.

— Да, вие най-добре от всички жени би трябвало да знаете колко тежко е това за една вярна съпруга — отвърна чичо ми.

Тъмните очи на Ана го стрелнаха. Той се усмихна.

— Мадж ще забавлява краля по време на вашето усамотение, а когато се върнете в двора, тя ще изчезне — обеща той. — Ще се погрижа да си намери добър съпруг и Хенри ще забрави за нея толкова лесно, колкото се е захванал с нея.

Ана барабанеше с пръсти по масата. Всички виждахме, че тя води вътрешна борба.

— Ще ми се да можех да ви вярвам, чичо.

— Ще ми се да го правехте — той се усмихна на нейната колебливост. Той се обърна към мен и аз почувствах познатото трепване и страх от неговото внимание. — Мадж Шелтън дели легло с вас, нали така?

— Да, чичо — казах аз.

— Дайте й насоки как да се държи и как да се грижи за себе си — той се обърна към Джордж. — А вие задръжте вниманието на краля върху Ана и Мадж.

— Да, сър — каза Джордж непринудено, все едно никога не бе мечтал за кариера, различна от тази на сводник в кралски харем.

— Добре — каза чичо и стана на крака, с което даваше знак, че това е краят на срещата. — О, има още нещо… — ние всички зачакахме покорно какво ще каже, с изключение на Ана, която гледаше през единия прозорец към градината, където придворните играеха на кегли под слънчевите лъчи, а кралят, както винаги, беше в центъра на вниманието.

— Мери — каза чичо.

Аз подскочих, когато го чух да споменава името ми.

— Струва ми се, че трябва да я омъжим, нали?

— Бих се радвал да я видя омъжена, преди сестра й да се оттегли — отбеляза баща ми. — По този начин ще избегнем онази несигурност, която би последвала, ако Ана се провали.

Те не погледнаха към Ана, която можеше да носи момиче в корема си и по този начин да намали стойността ми на брачния пазар. Не погледнаха и към мен, с която щяха да търгуват като с фермерска крава. Спогледаха се като търговци, на които им предстои сделка.

— Много добре — каза чичо. — Ще поговоря със секретаря Кромуел, тъй като наистина е време да я омъжим.

 

 

Разделих се с Ана и с Джордж и се отправих към покоите на краля. Уилям не беше в залата за аудиенции, а аз не се осмелих да вляза и да го потърся в стаята му. Един млад мъж се навърташе наоколо с лютнята си, един от музикантите на сър Франсис Уестън, когото наричаха Марк Смийтън.

— Виждали ли сте сър Уилям Стафорд? — попитах го аз.

Той ми се поклони грациозно.

— Да, лейди Кери — каза той. — Още играе на кегли.

Аз кимнах и се отправих към вратата на голямата зала. Веднага щом се скрих от погледа му, отворих една от вратичките, която водеше към обширната тераса пред двореца, откъдето по каменните стълби се слизаше към градината. Уилям събираше кеглите, играта тъкмо беше приключила. Той се обърна към мен и ми се усмихна. Останалите играчи ме призоваха и ме предизвикаха да участвам.

— О, много добре — казах аз. — Какви са залозите?

— По шилинг за игра — каза Уилям. — Попаднали сте сред отчаяни комарджии, лейди Кери.

Извадих кесията си и заложих своя шилинг, след това взех една топка и я плъзнах внимателно по тревата. Тя не попадна близо до кеглите. Аз отстъпих, за да направя място на друг играч, и усетих, че Уилям е до лакътя ми.

— Всичко наред ли е? — попита той тихо.

— Можеше да е и по-зле — казах аз. — Но трябва да остана насаме с теб веднага щом стане възможно.

— О, и аз се чувствам така — каза той със сподавен смях. — Ала не знаех, че си чак такава безсрамница.

— Не е това! — казах аз възмутено, но се наложи да спра и да погледна встрани, преди някой да ме е забелязал, че се смея и изчервявам. Копнеех за допира му — едва издържах да стоя така близо до него и да не мога да го докосна. Внимателно отстъпих и запазих разстояние между нас — все едно, че исках да гледам по-добре играта.

Аз изгубих бързо, и Уилям се постара също да изгуби след мен. Ние оставихме шилингите си на тревата за крайния победител и тръгнахме да се разхождаме, все едно че искахме да подишаме малко чист въздух, надолу по дългата чакълеста алея край реката. Прозорците на двореца гледаха към реката, така че аз не смеех да го докосна, нито да му подам ръката си. Ние вървяхме един до друг, като благовъзпитани случайни познати. Само когато се качвах на кея, той си позволяваше да докосне лакътя ми, все едно, че ме придържаше, а след това ми помагаше да пазя равновесие. Това простичко докосване на ръката му караше кръвта ми да играе.

— Какво има? — попита ме той.

— Чичо се кани да ме омъжва.

Лицето му помръкна в миг.

— Скоро ли? Има ли някого предвид?

— Не. Сега го обмислят.

— Тогава отсега трябва да се подготвим за момента, в който ще изберат някого. А когато го направят, ние трябва просто да си признаем и да се надяваме, че ще отстъпят пред нахалството ни.

— Да — аз замълчах за миг, погледнах го и после погледът ми обхвана реката. — Той ме плаши — казах аз. — Когато каза, че иска да ме види омъжена, аз веднага си помислих, че ще трябва да му се подчиня. Нали разбирате, винаги съм му се подчинявала. Всички винаги му се подчиняват. Дори Ана.

— Недей да добиваш такова изражение, любов моя, или ще се наложи да те прегърна пред целия дворец. Кълна се, че ти си моя и че няма да позволя на никого да те отнеме от мен. Ти си моя. Аз съм твой. Никой не може да го промени.

— Те разделиха Хенри Пърси и Ана — казах аз. — А те бяха женени, точно както и ние.

— Той е бил още съвсем млад — каза Уилям. — Ала никой не може да застане между мен и това, което е мое — той замълча за миг. — Въпреки че може да се наложи да си платим за това. Дали Ана ще те подкрепи? Ако имаме нейната подкрепа, тогава сме в безопасност.

— Тя няма да бъде очарована — казах аз, познавайки добре дълбоката сила на егоизма на сестра си. — Но това няма и да й навреди.

— Тогава ще чакаме, докато ни хванат натясно, и тогава ще си признаем — каза той. — А дотогава ще бъдем толкова очарователни, колкото ни е възможно.

Аз се разсмях.

— С краля? — като си помислих, че той искаше да се възползва от уменията си на придворен.

— Един с друг — каза той. — Кой е най-важен за мен на света?

— Аз — казах аз с тиха радост. — Както и ти за мен.

 

 

Ние прекарахме нощта в обятията си в малката стаичка на една странноприемница. Когато се събуждах, се обръщах към него и той вече се обръщаше към мен. Спахме прегърнати, сякаш не можехме да понесем мисълта да се разделим, и дори насън не можехме да се отделим един от друг. Когато се събудих на сутринта, той още лежеше върху ми, беше още в мен, и когато се раздвижих под тялото му, почувствах как у него отново се събужда желанието. Затворих очи и се оставих на унеса, докато той ме любеше, докато ранното утринно слънце не проникна с ярките си лъчи през кепенците, а шумът от двора долу ни предупреди, че е време да се завръщаме в двореца.

Той дойде с мен нагоре по реката на малка пътническа лодка, и ме остави на кея, така че да може да продължи надолу по реката, където да слезе и да се върне половин час след мен. Аз си казах, че ще мога да вляза откъм градинската порта и да се промъкна в стаята си навреме, за да се появя на утринната литургия, но когато стигнах до вратата си, Джордж изникна сякаш от нищото и каза:

— Слава Богу, че се върна. Ако бяха минали още час-два, всички щяха да разберат.

— Какво е станало? — попитах аз бързо.

Лицето му беше мрачно.

— Ана е на легло.

— Отивам при нея — казах аз и се затичах надолу по коридора. Почуках на вратата на спалнята на Ана и подадох глава. Тя беше съвсем сама във внушителната стая, бяла и отпаднала в леглото си.

— О, ти ли си — каза тя без особено удоволствие. — Можеш да влезеш.

Влязох вътре и Джордж безшумно затвори вратата зад гърба ни.

— Какво има? — попитах аз.

— Кървя — каза тя кратко. — И ме обзеха силни болки, като при раждане. Мисля, че го губя.

Трудно ми бе да възприема ужасът в думите й. Аз съзнавах болезнено, че съм разчорлена, и че ароматът на Уилям е навсякъде по кожата ми. Пропастта между любовната ми нощ и тази утринна драма ми дойде в повече. Обърнах се към Джордж.

— Трябва да извикаме акушерка — казах аз.

— Не! — изсъска Ана като змия. — Не разбираш ли? Ако извикаме някой, все едно че казваме на целия свят какво се случва. Сега още никой не знае дали съм бременна или не; всичко са само слухове. Не мога да рискувам всички да узнаят, че съм го изгубила.

— Това не е правилно — казах аз на Джордж решително. — Тук става въпрос за дете. Не мога да оставя едно дете да умре заради страха от скандал. Нека да я преместим в някоя задна, малка, най-обикновена стаичка. Ще извикам акушерка и ще й кажа, че това е една от дворцовите прислужници. Жена без положение.

Джордж се поколеба.

— Ако е момиче, не си заслужава риска — каза той. — Ако е още едно момиче, по-добре е да умре.

— За Бога, Джордж! Това е бебе. Човешка душа. То е наша плът и кръв. Разбира се, че трябва да го спасим, ако можем.

Лицето му беше безмилостно и за миг той по нищо не приличаше на моя обичан брат — заприлича на едно от железните лица в кралския двор, които подписваха смъртни присъди на когото им падне, стига да знаеха, че тяхната глава е в безопасност.

— Джордж! — извиках аз. — Ако това е още едно момиче с кръв на Болейн, то тя има право на живот като Ана и като мен.

— Добре — каза той неохотно. — Аз ще преместя Ана. А ти намери акушерка и внимавай да бъдеш дискретна. Кого ще пратиш?

— Уилям — казах аз.

— О, Боже: Уилям! — каза той раздразнено. — Трябва ли да му казваш всичко за нас? Познава ли той акушерки? Как ще ни я намери?

— Ще отиде в градската баня — казах аз невъзмутимо. — Там вероятно имат нужда от акушерки на повикване. И той ще си държи устата затворена, заради любовта си към мен.

Джордж кимна и отиде до леглото. Чух как шепнешком заобяснява нещо на Ана с приглушен нежен глас, после тя му отговори, мърморейки, а аз хукнах от стаята към задната врата на двореца, откъдето всеки момент трябваше да мине Уилям.

 

 

Хванах го точно на прага и го изпратих за акушерка. Той се върна след по-малко от час с изненадващо чиста млада жена с малка кесия, пълна с билки и отвари.

Отведох я в малката стаичка, където спяха пажовете на Джордж, тя се огледа в тъмното и отстъпи. В резултат на някакво тяхно причудливо хрумване, Джордж и Ана бяха отворили кралския сандък със сценични костюми и бяха намерили златна маска, с която да прикрият нейното добре познато лице. Вместо някое по-простичко прикритие, бяха изровили златната маска с лице на птица, която тя беше носила във Франция на танците с краля. Ана, задъхваща се от болки, и полуосветена от запалените свещи, лежеше на едно тясно легло, издутия й корем се подаваше изпод чаршафа, а над него блестеше златната маска с образа на ястреб с голям, изкован от злато клюн и блестящи вежди. Сцената наподобяваше някаква нравоучителна картина, на която лицето на Ана олицетворяваше алчността и суетата, с черните очи, блестящи през процепите на гордото птиче лице в единия край на леглото, докато в другата му част уязвимите бели бедра се бяха разтворили сред окървавените разбъркани чаршафи.

Акушерката се взираше в нея и се стараеше да я докосва колкото се може по-малко. Тя се изправи и й зададе много въпроси за болките, колко често се появявали, с каква сила, колко време продължавали. После каза, че може да забърка горещо питие от мляко, вино и някакви билета, което щяла да накара Ана да заспи и можело да спаси детето. Тялото й щяло да се отпусне, и детето можело също да се успокои. Тя не звучеше много убедително. Златното лице с клюна се извърна от жената към бледото лице на Джордж; но самата Ана не продума.

Акушерката забърка сместа над огъня, и Ана започна да пие от калаено канче. Джордж я поддържаше, докато тя лежеше облегната на гърдите му. Ужасяващата блестяща маска изглеждаше дива и тържествуваща, дори когато акушерката внимателно я покри. Жената отиде до вратата, а Джордж нежно постави Ана да легне и ни последва навън.

— Не можем да я изгубим, не можем да си позволим да я изгубим — каза Джордж и за момент аз почувствах гняв в гласа му.

— Тогава се молете за нея — каза жената лаконично. — Тя е в Божиите ръце.

Джордж промърмори нещо неразбираемо и се върна обратно в спалнята. Аз пуснах жената да си върви и Уилям я съпроводи надолу по дългия мрачен коридор до портите на двореца. Върнах се в стаята и с Джордж седнахме от двете страни на леглото, докато Ана спеше и стенеше в съня си.

 

 

Трябваше да я преместим обратно в собствената й стая, а после трябваше да съобщим, че се чувства неразположена. Джордж играеше на карти в нейната зала за аудиенции, все едно, че нямаше нито една грижа на този свят, а дамите флиртуваха, играеха и хвърляха зарове, сякаш всичко беше както обикновено. Аз стоях с Ана в нейната спалня и изпратих бележка на краля от нейно име, в която се казваше, че тя е изморена и че ще го види преди вечеря. Майка ми, нащрек поради демонстративното нехайство на Джордж и моето изчезване, дойде да потърси Ана. Само като я погледна унесена сред изцапаните с кръв чаршафи, тя пребледня.

— Направихме всичко по силите си — казах аз отчаяно.

— Някой знае ли? — попита тя.

— Никой. Дори кралят.

Тя кимна.

— Продължавайте все така.

Денят се изниза. Ана започна да се поти, а аз вече се съмнявах в качествата на билковата отвара на акушерката. Сложих ръка на челото й и почувствах, че то пари дланта ми. Погледнах майка си.

— Много е гореща — казах аз. Майка ми сви рамене.

Обърнах се отново към Ана. Тя въртеше глава на възглавницата, а след това, без никакво предупреждение, тя се надигна, после се сви и изстена силно. Майка ми отметна завивките и ние видяхме внезапния кръвоизлив и някаква буца. Ана падна назад на възглавниците си и изрева. Това беше сърцераздирателен жаловит стон, клепачите й се раздвижиха и тя се отпусна неподвижно.

Аз отново пипнах челото й, и доближих ухо до гърдите й. Сърцето й биеше равномерно и силно, но очите й бяха затворени. Майка ми, с каменно изражение на лицето, завързваше изцапаните с кръв чаршафи, с които беше увила нещото. Тя се обърна към огъня — малък, летен огън.

— Подкладете го — каза тя лаконично.

Аз се поколебах, като хвърлих поглед към Ана.

— Но на нея й е толкова топло!

— Това е по-важно — каза тя. — Това трябва да изчезне, преди някой да има и най-малка представа за него.

Аз пъхнах ръжена в огъня и разрових горещите въглени. Майка ми коленичи до огнището, накъса чаршафите на ивици и ги пусна в пламъците, където те се загърчиха и изгоряха със съскане. Тя търпеливо разпра следващото парче, после следващото, докато не стигна до самия център на вързопа и до ужасната червеникава маса, която представляваше бебето на Ана.

— Сложете още цепеници — каза тя кратко.

Аз я погледнах с ужас.

— Не трябва ли да погребем…?

— Сложете още цепеници — процеди тя. — Колко, според теб, ще се задържим тук, ако всички узнаят, че тя не може да износи едно бебе?

Аз я погледнах в лицето и премерих силата на волята й. После напълних камината с малки ароматни борови шишарки, и когато те пламнаха, ние напъхахме виновното за всичко вързопче в пламъците, отпуснахме се на петите си като две стари вещици, и гледахме как всичко, което беше останало от бебето на Ана, заминава нагоре в комина, като някакво ужасно проклятие.

Когато чаршафът беше изгорен и цвъртящата маса също, майка ми хвърли в огъня още няколко борови шишарки и билки от пода, които да очистят миризмата от стаята и едва тогава отиде при дъщеря си.

Ана беше будна, подпряла глава на лакътя си и ни гледаше с безжизнени очи.

— Ана? — каза майка ми.

Сестра ми с усилие обърна поглед към нея.

— Бебето ви е мъртво — каза майка ми категорично. — Вече го няма. Трябва да поспите и да се оправите. Очаквам да се вдигнете от леглото до един ден. Чувате ли ме? Ако някой ви попита за бебето, ще кажете, че сте сбъркали и че няма никакво бебе. Никога не е имало бебе, затова и не сте съобщавали, че сте бременна. Но със сигурност бебе се очаква.

Ана отвърна на майка ми с празен поглед. За миг ме обхвана ужасяващият страх, че отварата, болката и температурата са я лишили от разум, и че тя винаги ще гледа, без да вижда, и винаги ще слуша, без да разбира.

— Това се отнася и до краля — каза майка ми със студен глас. — Просто му кажете, че сте сбъркали и че не е имало бебе. Това е невинна грешка, която може да се прости, но помятането е доказателство за грях.

Лицето на Ана изобщо не се промени. Тя дори не се опита да я убеждава в невинността си. Помислих, че е оглушала.

— Ана — казах аз нежно.

Ана се обърна към мен, и когато видя ужаса в очите ми и мръсотията по лицето ми, аз видях как изражението на лицето й се промени. Тя разбра, че нещо ужасно се беше случило.

— Защо си в такова състояние? — попита ме тя хладно. — Надявам се, че нищо лошо не ти се е случило?

— Ще кажа на чичо ви — каза майка ми. Тя се спря на прага и ме погледна. — Какво е направила, та да й се случва това? — попита тя толкова студено, сякаш питаше за счупен порцеланов съд. — Трябва да е направила нещо, за да изгуби така детето си. Знаете ли какво може да е то?

Помислих за дните и нощите, в които Ана прелъстяваше краля и разбиваше сърцето на съпругата му, за отравянето на тримата мъже и за погубването на кардинал Уолси.

— Нищо особено.

Майка ми кимна и излезе от стаята, без да докосне дъщеря си и без да каже нито думичка на някоя от нас. Празният поглед на Ана се върна към мен, а лицето й беше безизразно като златната ястребова маска. Аз коленичих до леглото й близо до главата, и протегнах ръце. Изражението й не се промени, но тя бавно се наведе към мен и главата й се облегна тежко на рамото ми.

 

 

Отне ни цялата тази нощ, както следващия ден, за да изправим Ана отново на крака. Кралят не се мяркаше, след като съобщихме, че тя има настинка. Ала чичо ми дойде до прага на спалнята й, все едно, че не беше нищо повече от едно момиче Болейн. Видях как очите й потъмняха от гняв при това неуважение.

— Майка ви ми каза — каза той кратко. — Как можа да се случи такова нещо?

Ана извърна глава.

— Откъде мога да зная?

— Не сте ли се съветвали с никакви вещици, за да заченете? Не сте ли опитвали някакви отвари или билета? Не сте ли викали духове или правили заклинания?

Ана поклати глава.

— Не бих се занимавала с подобно нещо — каза тя. — Питайте, когото щете. Питайте моя изповедник, Томас Кранмър. Аз се грижа за душата си, също като вас.

— Аз се грижа повече за главата си — каза той мрачно. — Заклевате ли ми се? Защото някой ден може да ми се наложи да се кълна от ваше име.

— Кълна се — каза Ана кисело.

— Ставайте колкото се може по-скоро и заченете ново дете, и нека този път да бъде момче.

Погледът, с който му отвърна, беше така пълен с омраза, че дори той отстъпи назад.

— Благодаря ви за този съвет — озъби се тя. — Това е нещо, което ми бе дошло вече наум. Трябва да зачена колкото се може по-бързо, да го износя докрай и то да бъде момче. Благодаря ви, чичо. Да. Знам това прекрасно.

Тя извърна лице от него и отправи погледа си към разкошните завеси около леглото й. Той изчака малко, после ми се усмихна с мрачната си и безмилостна усмивка и излезе. Аз затворих вратата и останах насаме с Ана.

Когато тя ме погледна, в очите й се четеше страх.

— А какво ще стане, ако кралят не получи законен син? — прошепна тя. — Той никога не успя да го направи с нея. Тогава цялата вина ще падне върху мен и какво ще правя аз?