Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1533

Ана не ме пускаше да отида в Хевър през лятото, тъй като очакваше бебето си през август. Дворът нямаше да тръгва на обиколка по английските имения и изобщо нямаше да бъде като преди. Аз бях така обзета от яд и горчиво разочарование, че едва понасях да стоя в една стая с нея; ала трябваше да бъда при нея всеки ден, и да слушам нейните безкрайни разсъждения за това какъв точно крал щял да излезе от нейното бебе. Всичко трябваше да се върти около Ана. Нищо не беше по-важно от Ана и нейния корем. Тя беше в центъра на всички събития и нищо друго не я интересуваше. В тази бъркотия дворът не можеше да реши нищо, нито да отиде където и да било. Хенри едва понасяше да е разделен от нея, дори за да отиде на лов.

В началото на юли Джордж и чичо ни бяха пратени във Франция като посланици при френския крал, за да му предадат, че наследникът на английския трон скоро ще се роди и да вземат от него някакви залози и обещания в случай, че испанският император нападнеше Англия заради тази нова обида по адрес на леля му. Те трябваше да продължат пътуването си и да се срещнат с папата, с надеждата така замразените отношения на Рим с Англия да се затоплят. Отидох отново при Ана, за да я попитам дали не можеше да мине и без мен, щом се оттеглеше и започнеше да се приготвя за раждането.

— Искам да отида в Хевър — казах аз тихо. — Имам нужда да видя децата си.

Тя поклати глава. Беше се излегнала в прозоречната ниша на едно легло, което бяха сложили там. Всички прозорци бяха отворени, за да улавят вятъра, който се носеше нагоре по течението на реката, но въпреки това тя се потеше. Роклята й беше стегната, а гърдите й, притиснати от корсажа, бяха подути и я боляха. Гърбът също я болеше, независимо, че лежеше на възглавнички, целите обшити със ситни перлички.

— Не — отвърна Ана кратко.

Тя видя, че аз се каня да споря с нея.

— О, престани — каза тя раздразнено. — Като кралица мога да ти заповядам да правиш това, за което няма нужда дори да те моля като твоя сестра. Аз те посещавах, когато чакаше да родиш.

— Ти открадна любовника ми, докато раждах сина му! — казах аз безчувствено.

— Така ми наредиха. И ти би направила същото, ако ни бяха разменили ролите. Имам нужда от теб, Мери. Недей да изчезваш, когато се нуждая от теб.

— За какво съм ти? — попитах аз.

Руменината по страните й изчезна и тя пребледня като восък.

— Ами ако то ме убие? — прошепна тя. — Какво ще стане, ако то заседне и аз умра от това?

— О, Ана…

— Недей да ме успокояваш — каза тя раздразнено. — Не искам съчувствието ти. Просто искам да си тук и да ме пазиш.

Аз се поколебах.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се наложи да ме убият, за да измъкнат бебето от мен, можеш да си сигурна, че животът ми няма да струва и пукнат грош — каза тя жестоко. — Биха предпочели да имат жив уелски принц, отколкото жива кралица. Винаги могат да си намерят нова. Принцовете обаче са рядкост.

— Аз няма да мога да ги спра — казах аз безпомощно.

Очите й блеснаха изпод клепачите.

— Знам, че си безгръбначна. Но поне ще можеш да кажеш на Джордж, а той ще убеди краля да ме спасят.

Нейното черногледство ме накара да млъкна за миг. Но тогава помислих за собствените си деца.

— Но когато родиш бебето и си останеш жива и здрава — мога ли да отида тогава в Хевър? — започнах да се пазаря.

— Когато бебето се роди, можеш да тръгваш и за ада, ако искаш — каза тя бездушно.

 

 

Следователно не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Но в горещите дни, когато сякаш нищо не се случваше, от Рим до нас стигна най-ужасната вест. Папата най-сетне се бе произнесъл — против Хенри. Но най-поразяваща беше вестта, че кралят щеше да бъде отлъчен от църквата.

— Какво? — попита Ана.

Лейди Рочфорд, наскоро получилата благородническа титла Джейн Паркър, ни беше донесла новината. Тя беше винаги първа, като лешояд на мърша.

— Отлъчен — дори тя изглеждаше поразена. — Всеки английски поданик, верен на папата, трябва да спре да се подчинява на краля — каза тя. — Испания има правото да ни нападне. Това ще бъде свещена война за тях.

Ана пребледня повече от перлите на шията си.

— Вън — казах аз рязко. — Как смеете да идвате тук и да разстройвате кралицата?

— Според някои тя не е кралица — каза Джейн на излизане. — Няма ли сега кралят да я остави?

— Махайте се — казах аз свирепо и отидох при Ана. Тя беше сложила ръката си на корема, сякаш да предпази бебето от унищожителната новина. Аз започнах да щипя бузите й и видях, че клепачите й потрепват.

— Той ще остане до мен — прошепна тя. — Сам Кранмър ни ожени. Короняса ме. Никой не може да пренебрегне всичко това.

— Не — казах аз колкото можах по-твърдо, но си мислех, че не е изключено и да го пренебрегнат. Кой ли можеше да се обяви срещу папата, след като той държеше ключовете към райските порти? Кралят трябваше да се предаде. И първото, с което трябваше да се прости, щеше да е Ана.

— О, Господи, да беше Джордж тук — простена Ана отчаяно и тихо. — Така ми се иска да си беше тук.

След два дни Джордж се върна от Франция с кратко и паникьосано писмо от чичо ми, който искаше да знае как да продължи преговорите, за да разреши кризата, която внезапно се бе превърнала в истинско бедствие. Кралят изпрати Джордж веднага обратно във Франция със заповед чичо ми незабавно да прекрати преговорите и да се връща вкъщи. Всички трябваше да чакаме, за да видим какво щеше се случи.

Дните ставаха все по-горещи, докато се крояха планове за защита при евентуално нападение от страна на Испания; свещениците проповядваха от амвоните си да се запази хладнокръвие, но сами се чудеха коя ли страна трябваше да вземат. Много от църквите просто залостиха врати по време на кризата, и хората не можеха да се изповядват, да се молят, да погребват мъртъвците си или да кръщават децата си. Чичо Хауърд започна да моли краля да го пусне обратно във Франция, за да настоява пред Франсоа да убеди папата да отмени отлъчването. Никога преди не го бях виждала така уплашен. Ала Джордж, най-спокойният от всички ни, посвети цялото си внимание на Ана.

Той сякаш мислеше, че безсмъртната душа на краля и бъдещето на Англия бяха твърде голям залък за неговата уста. Единственото, с което можеше да бъде полезен, бе да се грижи бебето на Ана да расте живо и здраво в утробата й.

— Той е нашата гаранция — прошепна ми той. — Никой не може да затвърди позициите ни така, като едно момче — наследник.

Той прекарваше сутрините при Ана, седнал до нея на леглото в прозоречната ниша. Когато Хенри идваше в стаята, той излизаше, но когато Хенри отново си тръгнеше, Ана се отпускаше назад на възглавниците и викаше брат ни. Тя никога не показваше пред Хенри напрежението, което я разяждаше. За него тя оставаше същата очарователна жена, каквато винаги е била. Ако той я ядосаше с нещо, тя незабавно показваше ноктите си. Ала никога не издаваше пред него страховете си. Тя никога не ги показваше пред когото и да било освен пред Джордж и пред мен. От нея Хенри получаваше ласки, обаяние и нежност. Дори бременна в осмия месец, Ана пак можеше да сведе поглед встрани, така че да остави всеки мъж бездиханен. Гледах я, докато говореше с Хенри, и виждах как всеки неин жест, всяка нейна клетка бяха отдадени на желанието да му се хареса.

Нищо чудно, че когато той я напускаше да отиде на лов, тя се облягаше на възглавниците и ме викаше да махна шапчицата й и да масажирам челото й.

— Толкова ми е горещо!

Хенри не ходеше на лов сам, разбира се. Ана може и да беше очарователна, но дори тя не можеше да го задържи, когато беше бременна в осмия месец и й беше забранено да споделя ложето му. Хенри открито флиртуваше с лейди Маргарет Стайн и не след дълго Ана научи за това.

Когато той я навести един следобед, тя го поздрави остро.

— Чудя се как се осмелявате да се появявате пред мен — каза му тя през зъби, докато той сядаше до нея. Хенри огледа стаята, кавалерите веднага се отдалечиха на известно разстояние и започнаха да се преструват на глухи, докато дамите извърнаха глава, за да създадат у кралската двойка илюзията, че са сами.

— Мадам?

— Чух, че сте си легнали с някаква уличница — каза Ана.

Хенри се огледа и видя лейди Маргарет. Един негов поглед беше достатъчен за Уилям Бреретън, за да й предложи ръката си и да я изведе от стаята на разходка край реката. Ана ги гледаше как излизат от стаята с унищожителен поглед, който можеше да изплаши някой по-податлив мъж от него.

— Мадам? — обърна се отново Хенри към нея.

— Няма да търпя това — предупреди го тя. — Няма да проявявам никаква снизходителност. Тя трябва да напусне кралския двор.

Хенри поклати глава и стана.

— Забравяте с кого разговаряте — обяви той. — Освен това лошото настроение не подхожда на състоянието ви. Ще трябва да ви пожелая всичко добро, мадам.

— Вие забравяте с кого разговаряте! — отвърна му Ана. — Аз съм ваша съпруга и кралица, и няма да бъда пренебрегвана и обиждана в собствения си двор. Тази жена трябва да замине.

— Никой няма да ми заповядва!

— А мен никой няма да обижда!

— С какво са ви обидили? Девойката никога не се е отнасяла с вас по друг начин освен с най-голямо внимание и уважение, а аз си оставам ваш най-покорен съпруг. Какво става с вас?

— Няма да я търпя в кралския двор! Няма да допусна подобно отношение към себе си.

— Мадам — каза Хенри със смразяващ глас. — Дама, много по-достойна от вас, е била по-жестоко пренебрегвана, но никога не се е оплаквала. И вие добре го знаете.

За секунда, увлечена от собствената си ярост, тя не разбра за какво намеква той. Но когато разбра, скочи от стола си и застана права.

— Вие я споменавате пред мен! — изкрещя тя насреща му. — Вие смеете да ме сравнявате с тази жена, която никога не е била ваша съпруга?

— Тя беше принцеса по рождение — извика той в отговор. — И тя никога, никога не би ме упрекнала. На нея й бе добре известно, че главното задължение на съпругата е да се грижи за благоденствието на съпруга си.

Ана тупна с ръка корема си.

— А роди ли ви син? — попита тя.

Настана тишина.

— Не — отвърна Хенри с мъка.

— Тогава, принцеса или не, от нея е нямало никаква полза. Освен това тя не ви е била съпруга.

Той кимна. Хенри понякога трудно си припомняше този така оспорван факт както всъщност и всички ние.

— Не трябва да се разстройвате — каза той.

— Тогава не ме разстройвайте — отвърна му тя остро.

Аз се доближих без никакво желание.

— Ана, трябва да седнеш — казах аз колкото се може по-тихо. Хенри се обърна към мен с облекчение.

— Да, лейди Кери, погрижете се за спокойствието й. Аз тъкмо си тръгвах — той се поклони леко на Ана и напусна стаята. Половината от хората му го последваха, а за останалите всичко беше твърде неочаквано и останаха. Ана ме погледна.

— Защо ни прекъсна?

— Не можеш да рискуваш бебето.

— О! Бебето! Всичко, за което всички вие можете да мислите, е бебето!

Джордж се доближи до мен и хвана ръката на Ана.

— Разбира се. Цялото ни бъдеще зависи от него. Твоето също, Ана. А сега се успокой, Мери е права.

— Трябваше да се борим до края — каза тя ядно. — Не трябваше да го пускам да тръгва докато не ми обещае да я отпрати от двора. Не трябваше изобщо да ни прекъсваш.

— Не можеш да се бориш докрай — изтъкна Джордж. — Не можеш да приключиш разправията в постелята, докато не родиш и не те причестят. Трябва да чакаш, Ана. Добре знаеш, че той ще бъде с някоя друга, докато те чака.

— Но какво ще стане, ако тя го задържи и после? — изстена Ана, а погледът й се плъзна към мен — помнеше ясно как ми го беше отнела, докато бях бременна.

— Няма да може — отвърна Джордж простичко. — Ти си неговата съпруга. Той не може да се разведе с теб, нали така? Току-що се отърва от предишната си съпруга. А ако му родиш син, няма да има никакви основания да го прави. Твоят коз е в корема ти, Ана. Дръж го близо до себе си и го изиграй както трябва.

Тя се облегна назад в стола си.

— Повикай музикантите — каза тя. — Нека потанцуват.

Джордж щракна с пръсти и един паж в миг се озова пред него.

Ана се обърна към мен.

— А ти кажи на лейди Маргарет Стайн да не ми се мярка пред очите — каза тя.

 

 

Това лято вниманието на двора беше насочено към реката. Никога преди не бяхме прекарвали летните месеци близо до Темза, и церемониалмайсторът организира водни битки, водни представления, водни забавления за Хенри и за новата кралица. Една вечер по здрач имаше битка с огньове по водата, която Ана наблюдава от една шатра на брега на реката, наподобяваща миниатюрен палат. Хората на кралицата спечелиха и после танцуваха на един малък подиум, издигнат над реката. Аз танцувах с неколцина мъже, а после се озърнах за съпруга си.

Той ме гледаше, както винаги, изчаквайки подходящия момент, когато можехме да се измъкнем заедно. Достатъчни бяха едно леко негово кимване и една тайна усмивка от мен в отговор, и ние се скривахме в сенките за по една целувка и тайно докосване, а понякога, когато беше достатъчно тъмно и когато не можехме да устоим един на друг, ние се отдавахме на удоволствието, скрити край тъмнеещата река, а звуците на музиката, която идваше от далечината, се сливаха с моите стонове на удоволствие.

Тъй като аз самата имах тайна любов, бях нащрек и за Джордж. Той също се включваше в първите няколко танца и показваше присъствие в центъра на събитието. След това също отстъпваше все по-назад и по-назад от осветения кръг и се скриваше в мрака на градината. Тогава виждах, че сър Франсис също го няма и знаех, че е отвел брат ми някъде, може би да играят хазарт, или на езда под лунната светлина, или някъде другаде, за да се отдадат на груби ласки. Понякога Джордж се появяваше след пет минути, а понякога изчезваше за цяла нощ. Ана, която си мислеше, че той се весели някъде, както винаги, го обвиняваше, че флиртува с прислужничките от кралския двор, а Джордж се смееше и отхвърляше обвиненията, както беше правил винаги. Само аз знаех, че брат ми е жертва на по-силна и опасна страст.

През август Ана обяви, че се оттегля и когато Хенри дойде да я посети сутринта, след литургията, той завари покоите й в безпорядък — внасяха се и се изнасяха мебели, и всички придворни дами бяха заети с нещо.

Ана седеше на стола си сред цялата тази бъркотия и нареждаше какво да правят. Когато видя Хенри да влиза, тя кимна лекичко с глава, но не стана да му се поклони. Той не обърна внимание, защото бе така запленен от своята бременна кралица, че падна на колене пред нея като момче, сложи ръцете си на огромния издут корем и я погледна в очите.

— Имаме нужда от кралска одежда за кръщението на нашия син — каза тя без излишни встъпления. — Тя има ли?

„Тя“ означаваше само едно нещо в кралския речник. „Тя“ беше винаги кралицата, която изчезна, кралицата, която никой не споменаваше, кралицата, за която се опитваха да не си спомнят — седнала на същия стол и подготвяща своето оттегляне в същата тази стаичка; кралицата, която винаги се обръщаше към Хенри със своята мила, изпълнена с достойнство усмивка.

— Тя е нейна собственост — каза той. — Донесе си я от Испания.

— Мери беше ли кръстена в нея? — попита Ана, въпреки че вече знаеше отговора.

Хенри се смръщи в усилие да си припомни.

— О, да, беше разкошна дълга бяла рокличка с богата бродерия. Но тя е на Катерина.

— Все още ли е у нея?

— Можем да поръчаме нова рокличка — каза Хенри практично. — Можете сама да я нарисувате, а монахините ще ви я ушият.

Ана отметна глава в знак на несъгласие.

— Детето ми трябва да има кралски дрехи — каза тя. — Искам то да бъде кръстено в дреха, носена от принцове.

— Ние нямаме кралска дреха… — каза той колебливо.

— Разбира се, че нямаме! — сопна се тя. — Защото тя е у нея.

Хенри разбираше кога е претърпял поражение. Той наклони глава, целуна ръката й, която се беше вкопчила в облегалката на стола.

— Не се безпокойте — каза й той. — Не и когато ви остава толкова малко време. Ще пратя някой да я донесе. Кълна се, че ще го сторя. Нашият малък Хенри Едуард ще има всичко, което пожелаете.

Тя кимна, усмихна му се мило, и докосна тила му с върховете на пръстите си, когато той се наведе пред нея в поклон.

Акушерката дойде при тях и се поклони.

— Стаята ви вече е готова — каза тя.

Ана се обърна към Хенри.

— Ще ме посещавате всеки ден — каза тя. Това звучеше повече като заповед, отколкото като молба.

— По два пъти на ден — обеща той. — Времето ще мине бързо, любима, и вие трябва да си почивате преди предстоящото раждане на сина ни.

Той отново целуна ръката й и я остави, а аз се приближих и ние двете минахме през прага на нейната спалня. Голямото й легло беше преместено вътре, а по стените висяха огромни гоблени, за да не допускат никакъв шум, светлина или свеж въздух. По пода бяха сложили клончета розмарин за благоухание и лавандула за успокоение. Бяха изнесли всички мебели от стаята, с изключение на една маса и стол за акушерката. Ана трябваше да стои в леглото цял един месец. Бяха запалили огън, въпреки че беше средата на лятото, и в стаята беше задушно. Бяха запалили свещи, така че да може да бродира или да чете, и бяха приготвили бебешката люлка в единия край на леглото.

Ана отстъпи от прага на тъмната душна стая.

— Не мога да вляза тук — това прилича на затвор.

— Ще трае само месец — казах аз. — А може и по-малко.

— Ще се задуша.

— Нищо няма да ти стане. Аз също съм го правила.

— Но аз съм кралицата.

— Толкова повече.

Акушерката дойде и попита:

— Харесва ли ви, ваше величество?

Лицето на Ана пребледня.

— Прилича на затвор.

Акушерката се разсмя и я въведе в стаята.

— Всички така казват. Но почивката ще ви се отрази добре.

— Кажи на Джордж, че искам да го видя малко по-късно — каза ми Ана през рамо. — И му кажи да доведе някой интересен човек. Нямам намерение да стоя тук съвсем сама. Все едно, че съм заключена в Тауър.

— Ще вечеряме заедно — обещах аз. — Ако сега легнеш да си починеш.

 

 

След оттеглянето на Ана от двора кралят започна да ловува както преди — всяка сутрин от шест до десет, след което се прибираше да обядва. Следобед той идваше да навести Ана, а вечерта за него се устройваха забавления.

— С кого танцува той? — попита Ана, рязко както винаги, докато лежеше в тъмната стая потна, уморена и натежала.

— С никого по-специално — казах аз. Мадж Шелтън и момичето на Сийморови — Джейн, бяха привлекли вниманието на краля.

Лейди Маргарет Стайн се перчеше пред него с половин дузина нови рокли. Ала всичко това щеше да си остане без значение, ако Ана родеше момче.

— А кой ходи на лов с него?

— Само неговите хора — излъгах аз. Сър Джон Сиймор беше купил на дъщеря си чудесен сив ловен кон. Тя имаше тъмносиня рокля за езда, с която изглеждаше добре на седлото.

Ана ме погледна подозрително.

— Нали ти самата не го преследваш? — попита ме тя подло.

Поклатих глава.

— Нямам желание да променям положението си — казах й аз съвсем честно. Само че внимавах да не мисля за Уилям. Ако допуснех да си представя раменете му или начинът, по който се изтягаше при първите утринни слънчеви лъчи, когато беше още гол, знаех, че страстта ми щеше да бъде изписана по лицето ми. Всеки можеше да я прочете. Бях се отдала твърде много на чувствата си.

— Нали ще следиш краля вместо мен? — настоя Ана. — Нали ще го следиш, Мери?

— Той очаква раждането на сина си, подобно на целия кралски двор — казах аз. — Ако родиш момче, тогава ще си недосегаема. Знаеш го добре.

Тя кимна, затвори очи и се облегна назад на възглавниците.

— Господи, така ми се иска всичко това да свърши — каза тя кисело.

— Амин — отвърнах аз.

 

 

Далеч от острия поглед на сестра си, аз можех да прекарвам повече време с Уилям. Мадж Шелтън често отсъстваше от спалнята ни; ние двете имахме неофициално споразумение винаги да чукаме на вратата и ако тя се окажеше заключена отвътре, да се отдалечим незабавно. Мадж беше много младо момиче, но в кралския двор беше пораснала бързо. Тя знаеше, че шансовете й за добър брак зависеха от равновесието между способността й да събуди мъжката страст и умението да го прави така, че да не оставя и петънце да омърси репутацията й. А дворът днес беше много по-разпуснат и отдаден на весел живот, отколкото по времето, когато аз дойдох в него като млада девойка.

Хитрините на Джордж също действаха безотказно. Той, сър Франсис, Уилям Бреретън и Хенри Норис бяха отпуснали юздите сега, когато кралицата я нямаше в двора. Те ходеха на лов с Хенри сутрин, и понякога ги викаха при него и следобед, но през повечето време нямаха какво да правят. Те флиртуваха с придворните дами, измъкваха се по реката към града, и изчезваха по цели нощи, без да дават каквито и да било обяснения. Веднъж го хванах рано сутринта. Гледах слънцето над реката, когато видях една лодка завързана за дворцовия кей, където Джордж се разплащаше с лодкаря, и тихо се приближих по градинската пътечка.

— Джордж — казах аз, като излязох от мястото, където бях застанала сред розите.

Той се стресна.

— Мери! — мислите му веднага скочиха към Ана. — Тя добре ли е?

— Тя е добре. Къде си бил?

Той сви рамене.

— Отидохме да се позабавляваме — каза той. — С няколко приятели на Хенри Норис. Ходихме да потанцуваме, да вечеряме и да поиграем на хазарт.

— Сър Франсис там ли беше?

Той кимна.

— Джордж…

— Не ме упреквай! — каза той бързо. — Никой друг не знае. Ние се прикриваме достатъчно добре.

— Ако кралят разбере, ще бъдеш пратен в изгнание — казах аз глухо.

— Той няма да разбере — каза той. — Знам, че ти си чула, но това са били само клюки на някакъв коняр. Той вече няма да говори. Отстранен е от служба. И с това се сложи край на всичко.

Аз взех ръката му и погледнах в тъмните му Болейнови очи.

— Джордж, страхувам се за теб.

Той се засмя ясно и звънко, както подобаваше на безгрижен придворен.

— Недей — каза той. — Аз няма от какво да се страхувам. От нищо не се страхувам, нищо не търся и не следвам никаква посока.

 

 

Ана не получи своите дрехи за кръщението. Писаха на кралицата с предложения относно статута й след нейната раздяла с краля. Обръщаха се към нея като „вдовстваща кралица“ и тя късаше пергамента само с един замах веднага, щом мернеше подобно обръщение. Заплашваха я, че никога повече нямаше да види дъщеря си Мери. Преместиха я в най-затънтения замък: Бъкдън в Линкълншир. Ала тя пак не склони. Продължаваше да не приема твърдението, че не е била законна съпруга на краля. Като се имаше предвид това безизходно положение, одеждата за кръщението изглеждаше твърде маловажна, и след като тя отказа да се раздели с нея, изтъквайки, че това била нейна лична собственост, донесена от Испания, Хенри не настоя повече.

Мислех за нея, настанена в мрачното имение в мочурищата на източна Англия. Мислех си, че беше разделена от дъщеря си точно както аз бях разделена от своя син — благодарение на амбициите на една и съща жена. Спомнях си нейната непоклатима решителност да постъпва както е редно пред Бога. И ми липсваше. Тя ми беше като майка, когато дойдох за първи път в двора, и въпреки че се чувствах като дъщеря, предала майка си, тя все пак тя ми липсваше.