Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1532

Джордж, без да знае за промяната в настроенията на народа, покани Ана и мен да излезем на езда надолу по реката, да вечеряме в една малка кръчма и после да се приберем обратно у дома. Очаквах Ана да му откаже, да му обясни, че вече не е безопасно за нея да язди сама; ала тя не каза нищо. Облече се в необичайно тъмна одежда, сложи си шапката за езда, по-ниско нахлупена от друг път, и свали отличителната си огърлица със златното „Б“ на нея.

Радостен, че е отново в Англия и че се разхожда с двете си сестри, той не забеляза дискретното поведение и облекло на Ана. Ала когато спряхме в кръчмата, развлечената старица, която сервираше, погледна Ана косо и излезе. След малко дойде собственикът на заведението, който потриваше ръцете си в изтъканата си зеблена престилка, и ни съобщи, че сиренето, което трябвало да ни сервира, се е вкиснало и че в дома му нямало нищо, което може да ни предложи.

Джордж беше готов да избухне, но Ана сложи ръка на ръкава му и каза, че това не представлява проблем за нас и че можем да отидем до близкия манастир, където да похапнем. Той се остави тя да го води и в манастира ние се нахранихме достатъчно обилно. Кралят беше фигура, която всяваше ужас във всяко абатство и манастир по нашите земи. Само слугите, които не бяха толкова запознати с политиката, колкото монасите, гледаха мен и Ана подозрително и потънаха шепнешком в спорове коя беше бившата кралска развратница, а коя — настоящата.

Докато яздехме на връщане, с гърбове, огрени от студеното слънце, Джордж пришпори коня си и изравни ход с мен.

— Виждам, че всички знаят — ми каза той.

— Така е. Само не мога да предположа колко далеч може да е стигнала новината.

— А защо не виждам никой да подхвърля шапката си във въздуха и да вика „Ура“?

— Прав си, няма такова нещо.

— А аз си мислех, че едно хубаво момиче ще се понрави на народа, или не съм бил прав? Тя е достатъчно хубава, нали? Нима не маха с ръка, когато преминава или не дава милостиня на всички наоколо, както си му е редът?

— Прави всичко това — казах аз. — Но жените продължават да упорстват и да предпочитат старата кралица. Смятат, че ако кралят отпраща вярната си и почтена съпруга, заради някакво увлечение, то за никоя жена в кралството няма да има сигурност.

Джордж замълча за миг.

— Дават ли воля на недоволството си по някакъв друг начин освен с това да мърморят?

— Веднъж се наложи да избягаме от една разбунтувала се тълпа в Лондон. А кралят казва, че изобщо не е безопасно за нея да ходи в града. Те я мразят, Джордж, и всички говорят какво ли не за нея.

— Какво говорят?

— Че е вещица и че е завладяла краля с помощта на чародейства. Че е убийца и че би отровила кралицата, само да можеше. Че го е направила неспособен да люби други жени, затова трябвало да се ожени за нея. Че тя е проклела децата в утробата на кралицата, за да бъде празен английския престол.

Джордж леко пребледня и направи кукиш — знака, който предпазваше човек от магии.

— Публично ли се говорят тези неща? Могат ли да стигнат до ушите на краля?

— Спестяват му най-лошото, но рано или късно все някой трябва да му каже.

— Той няма да повярва и думичка от всичко това, нали?

— Той сам казва някои от тези неща. Твърди, че не е на себе си. Казва, че тя го омаяла и не можел да докосне никоя друга. Той говори така, когато й се обяснява в любов, но ако това стане достояние на повече хора, ще стане опасно.

Джордж кимна.

— Тя трябва да прави повече добри дела и да не бъде така дяволски… — той млъкна, търсейки точната дума. — Чувствена.

Аз погледнах напред. Дори на гърба на коня, докато яздеше сама с роднините си, тя се поклащаше така на седлото, че на човек му се приискваше да обгърне кръста й.

— Тя е Болейн и Хауърд — казах аз без свян. — Под знатното си име, ние всички сме като разгонени кучки.

 

 

На влизане в двора видяхме Уилям Стафорд, който чакаше пред вратите на двореца Гринич, и това ме накара да му се усмихна заговорнически. Когато ние слязохме от конете и Ана се прибра вътре, той още стоеше на вратата и ме придърпа настрана.

— Чаках ви — каза той, без никакви други предисловия.

— Видях.

— Не ми харесва това, че яздите без мен, в страната ни сега не е безопасно за момичетата Болейн.

— Брат ми ни пазеше. Беше приятно да се поразходим без многобройната свита.

— О, можете да разчитате и на мен за същото. Простички неща — колкото ви душа иска. Ето къде е скрита най-голямата ми сила.

Аз се разсмях.

— Благодаря ви.

Той все така ме държеше за ръкава, за да ме усеща близо до себе си.

— Когато кралят се ожени за сестра ви, ще омъжат и вас за някого по техен избор.

Аз погледнах четвъртитото му, загоряло от слънцето лице.

— Е, и?

— Така че, ако искате да се омъжите за човек, притежаващ красиво малко имение с няколко парцела земя в добавка, то трябва да побързате и да го направите преди сватбата на сестра си. Колкото по-късно си тръгнете, толкова по-трудно ще стане това.

Аз се поколебах. Дръпнах се от него и се извърнах. Усмихнах му се с крайчеца на устните си и го изгледах изпод ресниците.

— Е, никой още не ми е предложил — поясних аз очарователно. — Ще трябва да се примиря с вдовството до края на дните си. Все пак никой не е поискал да се омъжа за него.

За миг той изгуби ума и дума.

— Но аз си мислех… — започна той. От устните ми се изплъзна доволен смях. Аз му се поклоних ниско, и се обърнах към замъка. Притичвайки нагоре по стълбите, погледнах назад и видях как той захвърля шапката си на земята и я рита, и ме обзе радостта, която е познала всяка жена, след която е тичал хубав влюбен мъж.

 

 

Не го видях през следващата седмица, въпреки че се разхождах из конюшнята, в градината и край реката, където той можеше да ме срещне. Веднъж, докато минаваше свитата на чичо, аз затърсих с поглед лицето му сред хората на семейство Хауърд, облечени в еднакви ливреи и наброяващи около двеста души, ала не можах да го открия. Знаех, че се държа като глупачка, но реших, че няма нищо лошо в това да се оглеждам за един хубав мъж, когото да мога да подразня.

Не го видях една седмица, а след това още една. През една топла априлска утрин чичо ми и аз гледахме как кралят и Ана играеха на кегли. Аз подметнах небрежно:

— При вас още ли е на служба един човек на име Уилям Стафорд?

— О, да — каза чичо ми. — Но му дадох едномесечен отпуск.

— Пуснали сте го да замине от двора?

— Каза ми, че е намислил да се жени. Отиде да говори с баща си и да купи имот за новата си жена.

Аз почувствах как земята се залюля под нозете ми.

— Мислех, че вече е женен — казах аз с преднамерена предпазливост.

— О, не и такъв женкар като него — каза чичо, чието внимание беше раздвоено между мен и Ана с краля. — Една от придворните дами била така заслепена от него, че й хрумнало да се откаже от живота си в двора и да заживее с този мъж и с един куп кокошки. Представете си само!

— Това е доста глупаво — устата ми пресъхна. Аз преглътнах.

— А през цялото време без съмнение е бил сгоден за някоя селянка — каза чичо. — Предполагам, че я е чакал да стане на възраст за женене. Този месец го пуснах, за да може да се ожени, а след това ще се върне на служба при мен. Но иначе е добър човек и наистина заслужава доверие. Струва ми се, че той ви придружи до Хевър, така ли беше?

— Два пъти — казах аз. — Освен това осигури понита на децата.

— Бива го в тези работи — каза чичо ми. — Сигурно ще стигне далеч. Готов съм да го направя управител на конюшните си, а и бих му поверил грижата за собствения си кон — той замълча и тъмните му очи, блеснали като фенери, внезапно се отправиха към мен. — Нали не е флиртувал с вас?

В погледа, с който му отвърнах, се четеше пълно безразличие.

— Да флиртувам с някого от вашите хора? Разбира се, че не.

— Добре — каза чичо, без да обръща повече внимание на това. — Подадеш ли му кутре, оставаш без ръка.

— Нищо няма да му подам — казах аз.

 

 

Аз и Ана бяхме облекли нощниците си, освободихме прислужниците и тъкмо се канехме да си лягаме, когато на вратата се чу познато почукване.

— Това може да е само Джордж — каза Ана. — Влизай.

Красивият ни брат се показа на вратата с кана вино в едната ръка и с три чаши в другата.

— Идвам на поклонение в храма на красотата — той беше порядъчно пиян.

— Можеш да влезеш — казах аз. — Ние сме зашеметяващо красиви.

Той затвори с ритник вратата зад себе си.

— На свещ сте още по-хубави — каза той, като ни заоглежда. — Боже Господи, мисълта, че е бил с едната от вас, а сега иска другата, но всъщност няма никоя, трябва наистина да подлудява Хенри.

Ана не обичаше да й напомнят, че кралят ми е бил любовник.

— Той е винаги внимателен с мен.

Джордж премести поглед върху ми.

— Нещо за пиене?

Всички взехме по една чаша, а Джордж хвърли още една цепеница в огъня. От другата страна на вратата долетя тих шум. Джордж скочи, с едно рязко и бързо движение се оказа до вратата и я отвори. Там беше Джейн Паркър — беше се навела и тъкмо се протягаше да сложи ухо на ключалката.

— Скъпата ми съпруга! — каза Джордж с меден гласец. — Ако искате да дойда в леглото при вас, няма нужда да лазите из покоите на сестрите ми, а само да ми кажете.

Тя се изчерви до корена на косите си, надзърна към Ана, чиято рокля беше оголила рамото й, а после към мен, застанала по нощница до камината. Нещо в погледа й, който шареше по нас тримата, ме накара да трепна. Тя винаги ме караше да се чувствам гузна, сякаш правех нещо нередно. И в същото време като че ли изпитваше желание да участваме в заговорите й. Изглеждаше така, сякаш й се искаше да разбере най-долните тайни, както и да ни разкаже тези, които вече знаеше.

— Тъкмо минавах край вратата ви, когато чух гласове — каза тя неловко. — Опасявах се, че някой може да притеснява мистрес Ана. Канех се да почукам на вратата, за да проверя дали нейно благородие се чувства добре.

— Канили сте се да почукате с ухото си? — попита Джордж удивено. — Или може би с носа си?

— О, остави това, Джордж — казах аз. — Няма нищо, Джейн. Джордж дойде да изпие чашка с нас и да ни пожелае лека нощ. Ей сега ще дойде в покоите ви.

Тя не изглеждаше никак благодарна за намесата ми.

— Ако иска да идва, а ако не иска — не — каза тя. — Може да стои тук и цяла нощ, ако това го прави щастлив.

— Оставете ме — каза Ана кратко. По тона й личеше, че няма намерение да слиза толкова ниско, та да спори с Джейн.

Джордж се поклони грациозно и покорно затръшна вратата под носа на Джейн. После се облегна на вратата, и без да се притеснява, че тя щеше да го чуе, се засмя на висок глас.

— Какво змийче! — извика той. — О, Мери, не трябва да й отвръщаш. Прави като Ана — „Оставете ме“. Боже Господи! Какво невероятно „Оставете ме“.

Той се върна до огнището и наля вино на всички ни. Подаде първата чаша на мен, втората на Ана, и вдигна своята за наздравица.

Ана не вдигна своята чаша, нито му се усмихна.

— Следващия път — отбеляза тя, — ще обслужиш първо мен.

— Какво? — попита той объркано.

— Когато наливаш чаша с вино, ще я дадеш първо на мен. Когато решиш да отваряш вратата на спалнята ми, първо ще ме попиташ дали желая да приема посетители. Аз ще бъда кралица, Джордж, и ти трябва да се научиш да ми служиш подобаващо.

Той не се разгневи на думите й така, както това се беше случило след завръщането му от Европа. Краткият му престой беше достатъчен, за да разбере каква власт имаше Ана. Когато се караше с чичо или с когото и да е друг от двора, който можеше да й бъде съюзник, тя не се притесняваше от нищо. Не я интересуваше кой я мрази, стига да имаше благоволението на краля. Тя наистина можеше да съсипе, когото пожелаеше.

Джордж остави чашата си на камината, качи се на леглото, застана на ръце и на колене, само на сантиметри от лицето й.

— Моята малка бъдеща кралица — измърка той.

Лицето на Ана се размекна от неговата нежност.

— Малката ми принцеса — прошепна той. Той нежно я целуна по носа, а после по устните. — Не бъди лоша с мен — примоли й се той. — Ние всички знаем, че ти си първата дама в кралството, но бъди добра с мен, Ана. На всички ще ни е много по-добре, ако си добра с мен.

Тя се усмихна против волята си.

— Трябва винаги да ми засвидетелстваш уважението си — предупреди го тя.

— Ще легна под копитата на коня ти — обеща той.

— И никога няма да си позволяваш волности.

— По-скоро бих умрял, отколкото да го направя.

— В такъв случай можеш да идваш при мен и аз ще бъда добра с теб — каза тя.

Той се наведе и отново я целуна. Очите й се притвориха, по лицето й се разля усмивка, и тя разтвори устни. Аз гледах как той притисна своите по-настоятелно, как пръстите му пробягнаха по голото й рамо и погалиха шията й. Гледах запленена и с ужас, как пръстите му си проправиха път през лъскавите й черни коси и придърпаха главата й в целувка. Тогава тя отвори очи и тихичко въздъхна.

— Достатъчно — каза тя и го избута нежно от леглото. Джордж се върна на мястото си до камината и ние всички се престорихме, че това не беше нищо повече от братска целувка.

 

 

На следващия ден Джейн Паркър беше самоуверена като всеки друг път. Тя ми се усмихна, поклони се на Ана и й подаде шапката, тъй като Ана се готвеше да излезе на разходка край реката с краля.

— Мислех си, че ще сте в лошо настроение днес, милейди.

Ана взе шапката.

— Защо?

— Заради новината — каза Джейн.

— Каква новина? — попитах аз, за да не остане с впечатление, че Ана проявява любопитство.

Джейн отговори на мен, но наблюдаваше Ана.

— Графинята на Нортъмбърланд се развежда с Хенри Пърси.

Ана се олюля за миг и пребледня.

— О! — извиках аз в отговор, за да отклоня вниманието от Ана и да го задържа върху себе си. — Какъв позор! Защо иска да се развежда с него? Що за хрумване! Истинска грешка от нейна страна.

Ана се бе окопитила, но Джейн я беше следила през цялото време.

— Защо пък — каза Джейн с добродушен гласец. — Тя твърди, че бракът им никога не е бил законен. Казва, че е имало предварителен договор. Твърди също, че той е бил женен за вас, мистрес Ана.

Ана вдигна глава и се усмихна на Джейн.

— Лейди Рочфорд, вие идвате при мен с най-удивителни вести. При все това, избирате най-странните моменти, за да ми ги съобщите. Снощи се промъкнахте до вратата ми, за да подслушвате, а тази сутрин лошите новини така са полепнали по вас, че сте заприличали на мърша, накацана от мухи. Ако графинята на Нортъмбърланд има нещастен брак, то аз съм сигурна, че това наскърбява всички ни — сред придворните дами се разнесе шепот, който издаваше повече жадно любопитство, отколкото съчувствие. — Но ако е решила да твърди, че Хенри Пърси е бил сгоден за мен, това просто не е вярно. Какъвто и да е случаят, кралят ме чака, а вие ме задържате.

Ана завърза шапката си и се понесе навън. Две или три от придворните й дами я последваха, въпреки че трябваше да го сторят всички. Останалите наобиколиха Джейн Паркър, за да научат още клюки.

— Джейн, сигурна съм, че кралят би желал да ви види сред дамите, които прислужват на мистрес Ана — казах аз ядно.

Тя беше принудена да стане и да тръгне веднага. Излезе от стаята да последва Ана, а другите дами тръгнаха подире й.

Аз прихванах полите си и се затичах към чичовите покои като ученичка.

 

 

Той беше край писалището си, въпреки ранния следобеден час. Някакъв писар стоеше от едната му страна и записваше нещо, докато чичо му диктуваше. Щом се показах на вратата, чичо ми се намръщи, направи ми знак да вляза, а след това да изчакам.

— Какво има? — попита той. — Зает съм. Току-що научих, че Томас Мор не одобрява действията на краля срещу кралицата. Не съм очаквал да одобри, но предполагах, че ще го превъзмогне. Бях готов да заложа хиляда крони, че Томас Мор не би се обявил открито против.

— Става въпрос за нещо друго — казах аз забързано. — Но и то е важно.

Чичо ми махна на писаря да излезе от стаята.

— За Ана ли става дума? — попита той.

Аз кимнах. Ние бяхме нещо като семейна търговска фирма и Ана беше стоката, която предлагахме за продан. Чичо знаеше, че щом съм хукнала към покоите му така рано следобед, това означаваше, че нещо с търговията не върви.

— Джейн току-що каза, че графинята на Нортъмбърланд се канела да се разведе с Хенри Пърси — казах аз забързано. — Джейн каза, че според нейните твърдения имало предварително споразумение той да се ожени за Ана.

— Проклятие! — изруга чичо.

— Знаехте ли?

— Разбира се, че знаех за намеренията й. Мислех си, че ще го обвини, че я е изоставил, в безчувственост, в изневяра или нещо подобно. Мислех, че сме я отказали от идеята за предварителното споразумение.

— Ние да сме я отказали?

Той се намръщи.

— Ние. Няма значение кого имам предвид, нали така?

— Не.

— А как е разбрала Джейн? — попита той раздразнено.

— О, Джейн знае всичко. Тя подслушваше снощи пред стаята на Ана.

— Какво може да е чула? — попита той. Майстор в шпионирането като него беше винаги нащрек.

— Нищо — казах аз непоколебимо. — Джордж беше при нас и ние не правехме нищо друго, освен да пием по чаша вино.

— Именно Джордж и никой друг? — попита той остро.

— А кой друг?

— Това питам и аз.

— Не можете да поставяте непорочността на Ана под съмнение.

— Откакто я помня, върти опашка около мъжете.

Дори аз не можех да преглътна тази несправедливост.

— Тя върти опашка около краля, точно както вие й заповядахте.

— И така, къде е тя сега?

— В градината с краля.

— Отидете право при нея и й заръчайте да отрича всичко, свързано с Хенри Пърси. Никакъв годеж и никакво предварително съглашение. Само едно пролетно увлечение на двама млади. Един паж, решил да пофлиртува с една от придворните дами. Нищо повече. Освен това добавете, че тя не е откликнала на чувствата му. Заслепеният е бил той. Разбрахте ли?

— Има хора, които са осведомени, че е било точно обратното.

— Всички са вече купени — каза той. — Освен Уолси, но той е мъртъв.

— Може той да е казал на краля още тогава, когато никой не подозираше, че Хенри може да се влюби в Ана.

— Той е мъртъв — каза чичо ми с наслада. — И не може да потвърди думите си. А всички останали ще ги заболят устите да повтарят, че Ана е чиста като Дева Мария. И най-настоятелно ще държи на това Хенри Пърси. Само неговата проклета съпруга е отчаяна дотолкова, че е готова да рискува всичко, за да се освободи от този брак.

— Защо го мрази толкова? — зачудих се аз.

Той се засмя остро.

— Боже Господи, Мери, вие сте най-очарователната глупачка. Защото той беше женен за Ана, и тя го знае. И защото след като я загуби, той изпадна в меланхолия и от онзи миг нататък той е една развалина. Нищо чудно, че тя не го иска за съпруг. А сега отивайте да намерите сестра си и започвайте с лъжите. Отворете широко хубавите си очи и лъжете заради всички нас.

 

 

Открих Ана и краля на крайречната алея. Тя му говореше нещо със сериозно изражение на лицето, а той бе привел глава към нейната, сякаш се боеше да не изпусне и думичка. Тя вдигна очи и ме видя.

— Нека Мери ви каже — каза тя. — Тя спеше при мен, още когато бях само едно от новодошлите в двора момичета.

Хенри ме погледна и аз можах да видя болката, изписана на лицето му.

— Говорим за графинята на Нортъмбърланд — обясни Ана. — Сипе клевети по мой адрес, за да се освободи от брак, който й е омръзнал.

— Какво може да казва?

— Все едни и същи клюки. Че Хенри Пърси е бил влюбен в мен.

Аз се усмихнах на краля възможно най-приветливо и самоуверено.

— Разбира се, че беше, ваше величество. Не помните ли какво беше в началото, когато Ана дойде в двора? Всички бяха влюбени в нея. Включително и Хенри Пърси.

— Чува се, че е имало годеж — каза Хенри.

— С графа на Ормънд? — попитах аз бързо.

— Семействата не можаха да се споразумеят за зестрата и титлата — каза Ана.

— Имах предвид между вас и Хенри Пърси — каза той настойчиво.

— Нищо не е имало — млад мъж и момиче, срещнали се в кралския двор, едно стихотворение, няколко разменени думи, нищо особено.

— А за мен написа три стихотворения — казах аз. — Той беше най-бездейният паж, който кардиналът някога е имал. Все пишеше стихове, при това за кого ли не. Колко жалко, че накрая се ожени за жена без никакво чувство за хумор. Ала слава на Бога, че тя няма слабост към поезията, защото тогава би забягнала много по-отдавна!

Ана се разсмя, но ние не можехме да отклоним мислите на Хенри от пътя им.

— Тя твърди, че имало предварително споразумение — настоя той. — Съгласно което вие и той сте били сгодени.

— Казах ви, че не сме били — в тона, с който Ана му противоречеше, имаше острота.

— Но защо й е да го твърди, ако това не е вярно? — попита Хенри.

— За да се отърве от съпруга си! — сопна му се Ана.

— Ала защо й е да избира тъкмо тази лъжа, а не някоя друга? Защо не е казала, че е бил женен за Мери, например? Нали и за нея е писал стихове?

— Очаквам и това от нея — казах аз ядосано, с надеждата да забавя избухването на Ана. Но ядът й нарастваше и тя не можеше да се сдържа повече. Тя издърпа ръката си от лакътя му.

— Какво се опитвате да кажете? — попита тя. — Каква ме наричате? Може би омърсена? При това докато стоя тук, пред вас, и ви се кълна, че никога, никога не съм поглеждала друг мъж? И сега вие — тъкмо вие от всички хора на този свят — ме обвинявате, че съм имала предварително споразумение! Вие! Който ме търсехте и ухажвахте при жива съпруга? Кой от нас е по-близо до бигамията, как смятате? Мъжът, чиято съпруга е заточена в хубавото Хартфордширско имение, заобиколена от свой двор, която всеки може да посети — тази кралица в заточение, или девойката, за която някога някой написал поема?

— Бракът ми е незаконен! — извика в отговор Хенри. — Както е известно на всеки римски кардинал!

— Но се е състоял! Както знае всеки мъж, всяка жена и всяко дете в Лондон. И не сте пестили средства да го отпразнувате, Бог е свидетел. Тогава това събитие достатъчно ви е радвало! Ала при мен нищо не се е случило, не сме си разменяли никакви обещания, никакви пръстени — нищо, нищо! И вие ме измъчвате заради това нищо.

— За Бога! — изруга той. — Ще ме изслушате ли?

— Не! — извика тя, съвсем извън контрол. — Защото вие сте глупак, а аз съм влюбена в един глупак, което прави от самата мен глупачка. Аз няма да ви слушам, но вие ще продължавате да слушате всички онези злобни мижитурки, които забиват отровните си жила във вас!

— Ана!

— Не! — извика тя и се дръпна от него.

Той скочи и я хвана. Тя го заблъска и заудря по подплатените рамене на жакета му. Придворните потръпнаха, виждайки как обиждат монарха на Англия, но никой не знаеше как да реагира. Хенри хвана ръцете й, изви ги зад гърба й, така че лицето й се оказа съвсем близо до него, все едно, че правеха любов — тялото й беше прилепнало до неговото, а устата му беше толкова близо, че можеше да се доближи, да я целува или хапе. Видях, че в мига, в който я притегли към себе си, на лицето му се изписа желание.

— Ана — повтори той, но със съвсем различен тон.

— Не — каза тя отново, но с усмивка.

— Ана.

Тя затвори очи и отпусна главата си назад, така че той да може да целуне очите и устните й.

— Да — прошепна тя.

— Боже Господи — прошепна ми Джордж. — Значи така го разиграва?

Аз кимнах, тя се извърна в обятията му и те продължиха заедно нататък, с докосващи се тела — ръцете му обвиваха раменете й, а нейната ръка беше около кръста му. Те изглеждаха така, сякаш им се искаше да се отправят към спалнята, вместо по крайречната алея. Лицата им грееха от желание и задоволство, сякаш кавгата им е била страстна любовна игра.

— И всеки път се карат, след което се сдобряват?

— Да — казах аз. — Това им замества страстта на любенето, не смяташ ли? Те започват да се надвикват, докато накрая не притихнат в обятията си.

— Той трябва да я боготвори — каза Джордж. — Тя му се нахвърля, а след това си остава така притисната в обятията му. Не е ли една истинска сладострастна блудница? Въпреки че съм й брат, бих я обладал още сега. Може да подлуди всеки мъж.

Аз кимнах.

— Тя винаги се предава; но винаги го прави няколко минути след като е станало твърде късно. Тя винаги продължава споровете до самата граница и дори я прекрачва.

— Това е много опасна игра, за да си позволява човек да я играе срещу един пълновластен монарх.

— А какво друго й остава? — попитах го аз. — Нали трябва някак да го задържи. Тя трябва да бъде крепостта, която той отново и отново обсажда. Трябва някак да поддържа пламъка.

Джордж сложи ръката ми на лакътя си и ние последвахме кралската двойка по алеята.

— А какво ще стане с графинята на Нортъмбърланд? — попита той. — Никога ли няма да успее да разтрогне брака си на основанието, че е съществувало предварително споразумение за женитба между Хенри Пърси и Ана?

— Със същия успех може да почака да овдовее — казах аз грубо. — Не можем да си позволим на името на Ана да чернее петно. Графинята завинаги ще си остане женена за някого, който винаги е обичал друга. По-добре изобщо да не беше ставала графиня, а да се беше омъжила за някого, който я обича.

— Всички ли сте на любовна вълна тези дни? — попита Джордж. — Да не би твоя господин Никой да ти е дал този съвет?

Аз се засмях така, сякаш ми беше безразлично.

— Мистър Никой вече го няма — казах аз. — И е хубаво, че се отървах. Мистър Никой е едно нищо, както трябваше да се досетя.