Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Есента на 1531

Тази есен, когато се върнах в двора, осъзнах, че кралицата най-сетне беше изоставена. Ана беше убедила Хенри, че вече няма никакъв смисъл да си дава вид на добър съпруг. Те спокойно можеха да разкрият безсрамните си лица пред света и да предизвикат всеки, който би се осмелил да застане срещу тях.

Хенри беше щедър. Катерина Арагонска живееше в разкошно имение в Мор и приемаше пристигащите в кралството посланици, сякаш още беше обичана кралица, отрупвана с почести. Домакинството й се състоеше от над двеста души, петдесет от които придворни дами. Те не бяха най-прекрасните млади дами, за които можеше да се мечтае: най-добрите се струпваха в кралския двор и бяха ангажирани в домакинството на Ана. Двете с Ана прекарахме един весел ден, в който правехме списък с младите жени, които не бяха по вкуса ни, и ги пращахме в двора на кралицата. Така се отървахме от половин дузина момичета от семейство Сиймор, и се смяхме на мисълта за изражението, което щеше да добие лицето на сър Джон Сиймор, когато разбереше за това.

— Щеше ми се да можехме да пратим жената на Джордж да прислужва на кралицата — казах аз. — Той би бил много щастлив да се върне вкъщи и да открие, че я няма.

— Бих предпочела да е пред погледа ми, отколкото да я пращам някъде, където може да причини куп неприятности. Искам около кралицата да останат само разни нищожества.

— Не е възможно още да се страхуваш от нея. Ти почти я съсипа.

Ана поклати глава.

— Аз няма да съм в безопасност, докато не настъпи смъртният й час — каза тя. — Точно така, както тя няма да е в безопасност, докато не ме види мъртва. Нещата не опират само до един мъж или до трона: аз съм се превърнала в нейна сянка, а тя — в моя. Ние сме свързани, докато смъртта не ни раздели. Една от нас трябва да удържи пълна победа, и едната никога не може да бъде сигурна в тази победа, докато другата не срещне смъртта и не бъде заровена в земята.

— Как би могла да те победи тя? — попитах аз. — Та той не желае дори да се среща с нея.

— Нямаш представа колко хора ме мразят — прошепна Ана и аз трябваше да се наведа по-близо до нея, за да я чувам. — Докато траеше пътуването, ние спирахме от имение в имение, и никога не се установявахме в селата. Сред хората се носят някакви слухове, пристигнали от Лондон, и те вече не ме възприемат като хубавата девойка, която язди редом с краля, а като жената, причинила голямо нещастие на кралицата. Ако се забавим в някое село, хората надигат глас срещу мен.

— О, не!

Тя кимна.

— А когато кралицата дойде в Лондон и даде банкет, пред двореца Илай се събрала тълпа народ, която благославяла кралицата и се кълняла, че никога нямало да падне на колене пред мен.

— Трябва да е дело на неколцина сърдити слуги.

— А ако е повече от това? — попита Ана мрачно. — А ако цялата страна ме мрази? Как според теб се чувства кралят, когато ги чува как ме освиркват и ругаят? Да не мислиш, че човек като Хенри ще търпи ругатни, когато излиза на езда? Мъж като Хенри, научен да слуша само хвалебствени слова още от самото си детство?

— Ще свикнат — казах аз. — Свещениците в църквите ще настояват в проповедите си, че ти си неговата жена и когато родиш син, те в миг ще се обърнат на сто и осемдесет градуса, а ти ще се превърнеш в спасителката на страната.

— Да — каза тя. — Всичко се върти около това, нали? Да имам син.

 

 

Ана с право се боеше от простолюдието. Точно в навечерието на Коледа тя отиде от Гринич нагоре по реката на вечеря у семейство Тревелиън. Това не беше дворцова разходка. Никой не знаеше къде отиват. Кралят вечеряше насаме с няколко пратеника от Франция, а на Ана й хрумна да отиде в града. Аз отидох с нея, заедно с неколцина благородници от свитата на краля и с още няколко придворни дами. По реката беше студено и ние бяхме загърнати в кожени шуби. Никой не можеше да види лицата ни от брега. Лодката спря пред стълбите към дома на семейство Тревелиън и ние слязохме.

Ала някой все пак ни беше видял и беше разпознал Ана, и преди още да започнем да вечеряме, един слуга влетя в залата и зашепна на лорд Тревелиън, че цяла тълпа народ се е упътила към дома му. Бързият поглед към Ана ни даде да разберем за кого идват. Тя веднага стана от масата, а лицето й беше пребледняло като перлите на шията й.

— По-добре ще е да си тръгвате — каза лордът не особено вежливо. — Не мога да ви гарантирам сигурност тук.

— Защо не? — попита тя. — Можете да залостите портите си.

— За Бога, та те са хиляди! — страхът придаваше известна острота на тона му. Сега всички бяхме на крака. — Това не е някаква групичка от наивни чираци, а буйстваща тълпа, която се кълне, че ще ви обеси от гредите на покрива. По-добре се връщайте с лодката си в Гринич, мистрес Ана.

Тя се поколеба, долавяйки решителността му да отърве на всяка цена дома си от нейното присъствие.

— Готова ли е лодката?

Някой излезе от залата и подвикна на лодкарите.

— Разбира се, че можем да ги отблъснем! — каза Франсис Уестън. — Колко са вашите хора, Тревелиън? Можем да ги поведем напред, да им дадем един хубав урок и после да си вечеряме.

— Имам триста души — започна негово височество.

— Е, тогава, нека се въоръжат и…

— А тълпата наброява към осем хиляди, и от всяка улица към тях се присъединяват още хора.

Възцари се тишина, всички бяхме смаяни.

— Осем хиляди? — прошепна Ана. — Осем хиляди души, шестващи срещу мен по лондонските улици?

— Бързо — каза лейди Тревелиън. — За Бога, качвайте се на лодката.

Ана грабна наметалото си от жената, а аз взех друго, което не беше даже мое. Дамите, които бяха дошли с нас, плачеха от ужас. Една от тях избяга нагоре по стълбите — страхуваше се да се качи с нас в лодката, в случай, че ни настигнеха по тъмните води. Ана излетя от къщата през задния двор. Тя скочи в лодката, а аз веднага след нея. Франсис и Уилям бяха с нас, а останалите прибраха въжетата в лодката и я забутаха. Те отказаха да ни придружат.

— Наведете глави и не се показвайте — извика някой.

— И спуснете кралския флаг.

Това беше позорен миг. Един от лодкарите извади нож и отряза въжетата, на които се държеше кралското знаме, от страх да не види английският народ знамето на собствения си крал. Той го хвана неумело, и после то се изплъзна от ръката му и падна през борда. Гледах как флагът се преобръща във водата и потъва.

— Не обръщайте внимание! Гребете! — извика Ана, заровила лице в кожите.

Аз се свих до нея и ние се притиснахме една в друга. Чувствах как тя трепери.

Докато лодката навлизаше по буйното течение на реката, аз видях тълпата. Бяха запалили факли и до погледите ни достигаха отразените в тъмната вода мъждукащи светлинки. Светещата ивица ми се стори безкрайна. През водната шир ние чувахме как се сипят ругатни по адрес на сестра ми. След всеки яростен рев се чуваха възгласи на одобрение и вой на нескрита ненавист. Ана се сниши почти до дъното на лодката, хвана се по-здраво за мен и се разтресе от страх.

Лодкарите гребяха като полудели. Даваха си сметка, че никой от нас не би оживял, ако нападнеха лодката в такова време. Ако тълпата знаеше, че сме вече по реката, щяха да съберат камъни и да започнат да ни замерят, щяха да тръгнат след нас по брега, да намерят лодки и да ни подгонят.

— Гребете по-бързо! — процеди Ана.

Ние напредвахме едва-едва, твърде уплашени да бием барабани или да викаме, за да поддържаме ритъма. Искахме да се прокраднем край тълпата, скрити в мрака. Надникнах през борда на лодката и видях как светлините замираха, трепкаха, сякаш се взираха в тъмнината, все едно, че можеха да подушат с изостреното обоняние на дивия звяр, че жената, която търсеха, сподавяше ужасените си ридания, увита в кожите си, само на няколко ярда от тях.

После тълпата продължи напред, към къщата на Тревелиън. Тя се виеше по крайречието, и на човек можеше да му се стори, че вижда как горящите факли се точат на цели мили. Ана седна и отметна качулката си. По лицето й беше изписан ужас.

— Смяташ ли, че той ще ме опази от това? — попита тя диво. — От папата — да, особено ако това означава, че десятъкът от църквата ще отива в собствената му хазна. От кралицата — да, особено ако това ще му осигури син и наследник. Ала дали ще ме опази от собствения си народ, ако дойдат през нощта за мен с факли и с въжета? Мислиш ли, че тогава той ще бъде до мен?

 

 

Тази година за Коледа в Гринич нямаше шумни тържества. Кралицата изпрати на краля красива, изкована от злато чаша, а той й отговори хладно с някакво съобщение. Ние чувствахме отсъствието й през цялото време. Сякаш бяхме в дом, от който липсва любимата на всички майка. Не че тя беше блестяща, остроумна или предизвикателна, каквато съумяваше да бъде Ана във всеки един момент, макар и с цената на много усилия — тя просто винаги беше живяла сред нас. От възкачването й на трона бяха минали толкова години, че само няколко души помнеха кралския двор от времето, когато нея още я е нямало.

Ана беше несъмнено остроумна, очарователна и енергична. Тя танцуваше и пееше, подари на краля набор къси бискайски копия, а той й предостави стая, пълна с най-скъпи платове за рокли. Той й даде ключа за стаята, наблюдаваше я как влиза вътре и как възкликва очаровано при вида на разкошните десени, на топовете плат, нахлузени на позлатени стълбове. Той я отрупваше с подаръци, както и всички нас, от семейство Хауърд. На мен подари красива рокля с черна яка. И все пак всичко това приличаше повече на някакъв събор, отколкото на Коледа. На всеки му липсваше успокояващото присъствие на кралицата и ние се питахме какво ли прави тя в прекрасното имение, което някога бе принадлежало на кардинала — неин враг до последно, въпреки че все пак бе събрал смелост да признае, че тя е била права.

Нищо не можеше да повдигне настроението на хората, въпреки че Ана се топеше като сянка в опитите си да изглежда весела. По цели нощи, когато лежеше до мен в леглото, аз я чувах да си мърмори насън като жена, която не е на себе си.

Една нощ аз запалих свещта и я доближих до лицето й, за да я огледам. Очите й бяха затворени, а тъмните й мигли галеха бледите й страни. Косата й беше прибрана в бяла като кожата й нощна шапчица. Кръговете под очите й имаха виолетови оттенъци, и сега тя изглеждаше уязвима. Безкръвните й устни, по които се беше разляла усмивка, безспирно нашепваха имена на хора, сипеха закачки и остроумни забележки. От време на време тя въртеше нервно глава на възглавницата — същото това очарователно извъртане на главата, което й се удаваше толкова умело — и започваше да се смее. Разнасяше се ужасния хриптящ смях на жена, която дотолкова не беше на себе си, че дори в състояние на най-дълбок сън се опитваше да оживи веселбата.

Тя започна да си пийва вино сутрин. То придаваше цвят на лицето й и блясък в очите й, и помагаше да се съвземе, независимо от силното изтощение и нервността. Веднъж тя пъхна бутилка вино в ръката ми, когато влизах в стаята, следвана от чичо.

— Скрий я — процеди тя отчаяно и се обърна към него, прикривайки устата си с опакото на ръката си, така че да не усети той дъха на вино.

— Ана, трябва да престанеш — казах аз, когато той си тръгна. — Всички те гледат, и то през цялото време. Сигурно някой ще иде при краля и ще му каже.

— Не мога да спра — каза тя мрачно. — Не мога да спра каквото и да било, даже за секунда. Трябва да продължавам и да продължавам, все едно съм най-щастливата жена на света. Ще се омъжа за мъжа, когото обичам. Ще стана кралица на Англия. Разбира се, че съм щастлива. Разбира се, че съм невероятно щастлива. В цяла Англия не може да има по-щастлива жена от мен.

 

 

Джордж трябваше да си дойде по Нова година. Двете с Ана решихме да го посрещнем с вечеря в тесен кръг хора в разкошните й покои. Прекарахме деня, съветвайки се с готвачите и поръчвайки най-доброто, което имаха, а следобеда прекарахме край прозорците, гледайки кога лодката на Джордж ще се покаже по реката с развяния флаг на семейство Хауърд. Аз я забелязах първа, тъмнееща се в здрачината, но не казах и думичка на Ана, а се спуснах надолу по стълбите, така че когато Джордж слезе и тръгна по мостчето за слизане, аз бях сама в прегръдките му, и аз бях тази, която той целуна първа и на която рече:

— Господи, сестричке, така се радвам да се върна у дома!

Когато Ана видя, че е изпуснала шанса да бъде първа, тя не изтича след мен, а изчака да го поздрави в покоите си, пред огромната сводеста камина. Той се поклони, след това целуна ръката й, и едва тогава я взе в прегръдките си. Ние отпратихме жените и отново останахме тримата Болейн, както винаги.

Джордж ни разказа всички новости около себе си по време на вечерята, и искаше да узнае всичко, което се беше случило в двора в негово отсъствие. Аз забелязах, че Ана внимателно подбираше думите си. Но не му разясни, че не може да отиде в града без въоръжена охрана. Не му спомена, че в провинцията трябва да подминава бързо малките, тихи селца. Не му каза, че в нощта след смъртта на кардинал Уолси, тя беше танцувала в организирана от нея весела пиеса, наречена „Кардиналът пред портите на ада“, която беше шокирала всички присъстващи, с безвкусното злорадство над смъртта на най-добрия приятел на краля и с мръсния си език. Тя не му каза, че епископ Фишър бе все така неин враг и че едва не беше умрял от отравяне. По премълчаването на тези неща разбрах това, което всъщност знаех и преди — че тя се срамуваше от жената, в която се превръщаше. Тя не искаше брат ни да знае колко дълбоко я бе разяла проказата на амбицията й. Не искаше той да знае, че тя не беше вече любимата му малка сестричка, а жена, която се беше научила да отдава всичко, дори грешната си душа, в името на борбата за кралската корона.

— А с теб какво става? — попита ме Джордж. — Как се казва той?

Ана се изненада.

— За какво говориш?

— За всеки е очевидно — нали не съм сбъркал? Мериан е разцъфнала като пролетно цвете. Бих заложил цяло състояние, че е влюбена.

Аз се изчервих силно.

— Така си и мислех — каза брат ми с дълбоко задоволство. — Кой е той?

— Мери няма любовник — каза Ана.

— Предполагам, че е хвърлила око на някого без твое разрешение — предположи Джордж. — Подозирам, че някой я е взел без да се допитва до теб, лейди Кралице.

— По-добре никой да не я взема — каза тя без помен от усмивка. — Имам планове за Мери.

Джордж подсвирна беззвучно.

— Боже мили, Анамария, някой би помислил, че вече сте миропомазана.

Тя му се нахвърли.

— Когато бъда, ще си дам сметка кой ми е приятел и кой — не. Мери е моя придворна дама, а аз държа на реда в покоите си.

— Но, разбира се, тя вече може да направи своя собствен избор.

Ана поклати глава.

— Не и ако желае да има благоразположението ми.

— За Бога, Ана! Ние сме едно семейство. Ти стигна дотук, защото Мери беше зад гърба ти. Сега не можеш просто да се обърнеш и да се държиш като някаква капризна принцеса, в чиито вени тече кралска кръв. Ние те издигнахме до мястото, което заемаш. Не можеш да се отнасяш с нас като с поданици.

— Вие сте поданици — каза тя съвсем открито. — Ти, Мери, даже и чичо Хауърд. Аз отпратих собствената си леля, отпратих шурея на краля, отпратих и самата кралица от кралския двор. Нима някой се съмнява, че мога да ги пратя на заточение, стига да пожелая? Не. Вие може да сте ми помогнали да стигна дотук, но…

— Да сме ти помогнали? По дяволите, ние направо те избутахме!

— Ала сега, когато съм тук, ще бъда кралица. А вие ще бъдете мои поданици и ще ми служите. Аз ще бъда кралица и майка на следващия английски крал. Така че по-добре запомни това, Джордж, защото няма пак да ти го припомням.

Ана стана от пода и се отправи към вратата. Тя застана пред нея и зачака някой да я отвори, и когато никой от нас не скочи да го направи, я отвори сама. Обърна се на прага.

— И повече няма да ме наричаш Анамария — каза тя. — Нито пък ще наричаш нея Мериан. Тя е Мери, другата Болейн, а аз съм Ана, бъдещата кралица. Ние двете сме на светлинни години разстояние една от друга. Ние нямаме общо име. Тя е едва ли не никоя, а аз ще стана кралица.

И закрачи гордо напред, без дори да си направи труда да затвори вратата след себе си. Ние чувахме стъпките й, които се насочваха към спалнята й. Стояхме смълчани, докато не чухме как вратата й се затръшва.

— Господи Боже! — каза Джордж с искрено удивление. — Каква вещица — той стана и затвори вратата, за да не ни духа. — Откога се държи така?

— Властта й лека-полека укрепва. Вече се смята за недосегаема.

— А такава ли е?

— Той е силно влюбен. Смятам, че е в безопасност, да.

— И той все още не е спал с нея?

— Не.

— Господи Боже, с какво се занимават те двамата?

— Всичко с изключение на самия акт. Тя не смее да му позволи.

— Това трябва да го подлудява — каза Джордж с мрачно доволство.

— Нея също — казах аз. — Почти всяка вечер той я целува и я докосва, а косите и устата й са навсякъде по тялото му.

— На всички ли говори така? Както говори на мен?

— Много по-зле. Това й струва всички приятели, които имаше. Чарлс Брандън вече е срещу нея, чичо Хауърд едва я търпи; те се караха сериозно поне няколко пъти от Коледа насам. Тя се мисли за непоклатима, щом е под закрилата на краля и смята, че няма нужда от никаква друга протекция.

— Аз няма да търпя това — каза Джордж. — Ще й кажа.

Погледнах го със сестринска загриженост, ала сърцето ми трепна при мисълта за създаването на пропаст между Джордж и Ана. Ако можех да спечеля Джордж на моя страна, щях да имам истинско предимство при всеки спор, и така можех отново да си върна сина.

— Всъщност, наистина ли на никого не си хвърлила око? — попита той.

— Той е никой — казах аз. — Не бих казала за това на друг освен на теб, Джордж, така че пази това в тайна.

— Кълна се — каза той, хвана двете ми ръце и ме притегли близо до себе си. — Остава си между нас, кълна се в честта си. Влюбена ли си?

— О, не — казах аз, отхвърляйки дори мисълта за това. — Разбира се, че не. Но той ми обръща известно внимание, а е толкова приятно, когато някой мъж се суети около теб.

— Мислех си, че дворът е пълен с мъже, които се суетят около теб.

— О, те пишат поезия и се кълнат, че умират от любов. Ала той… той е по-… истински.

— Кой е той?

— Той е никой — повторих аз. — Така че не мисля за него.

— Жалко, че не можеш просто да си легнеш с него — каза Джордж, по братски откровен.

Аз не отвърнах. Мислех си за очарователната, влюбена усмивка на Уилям Стафорд.

— Да — казах аз. — Жалко е, но не мога.