Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1522

В средата на третия месец от изгнанието ми, месец юни, когато цялата градина в Хевър беше отрупана с едри розови цветове, а силният им аромат натежаваше във въздуха като олово, получих писмо от Ана, което гласеше:

Готово. Аз се срещах с него и разговаряхме за теб. Казах му, че ти липсва неописуемо и че чезнеш по него. Казах му още, че ти си изпаднала в немилост пред семейството си, защото си показвала любовта си към него твърде открито, и те са те изпратили далеч, за да забравиш за него. Така противоречива е мъжката природа, че той се опиянява силно от мисълта за твоето страдание. Но да се върна на темата — ти можеш да дойдеш обратно в двора. Ние сме в Уиндзор. Баща ни казва, че можеш да заповядаш на шестима мъже от замъка да те съпроводят и да тръгнеш насам веднага. Направи всичко възможно да пристигнеш преди вечеря и без много шум — ела направо в стаята ми, където ще ти обясня как да се държиш.

 

 

Замъкът в Уиндзор, един от най-красивите замъци на Хенри, беше кацнал на зеления хълм като перла, която хвърля сребристи оттенъци по настилка от кадифе; кралският флаг се вееше на оръдейната кула, подвижният мост беше спуснат и по него пъплеха множеството каруци, фургони на пътуващи търговци и товарни коли, идващи от пивоварните. Дворът поглъщаше всички богатства на провинцията, независимо от кои краища, а градът Уиндзор имаше опит в задоволяване на разточителните прищевки на замъка.

Прокраднах се през една странична вратичка и избягвах всеки, който можеше да ме познае. В нейната стая нямаше никой. Седнах да я чакам. Както и предполагах, в три часа тя дойде в стаята си и смъкна шапчицата от косите си. Когато ме зърна, скочи:

— Взех те за привидение! Така ме изплаши!

— Нали ми каза да дойда тихомълком в стаята ти?

— Да, исках да ти обясня как стоят нещата. Разговарях с краля само преди минутка. Бяхме на арената за турнири и гледахме лорд Пърси. Mon dieu![1] Каква жега!

— Какво каза той?

— Лорд Пърси? О, той беше очарователен.

— Не той, а кралят.

Ана се усмихна предизвикателно.

— Питаше за теб.

— И какво точно каза?

— Чакай да се сетя — тя хвърли шапчицата на леглото и отметна косите си. Черната вълна падаше надолу по гърба й и тя я хвана и повдигна с една ръка, за да разхлади шията си. — О, не помня. Твърде е горещо.

Игричките на Ана ми бяха прекалено ясни, за да й позволя да ме измъчва. Седнах кротко на дървения стол до празната камина и не обърнах глава, докато тя не изми лицето си, не наплиска ръцете и шията си с вода и не завърза отново косата си; всичко това беше придружено от множество възклицания на френски и с оплаквания от горещината. Но нито едно от тези неща не успя да ме накара да й обърна внимание.

— Мисля, че вече си спомних — започна тя.

— Няма значение — отвърнах. — Сама ще го видя на вечеря. Тогава той ще може да ми каже всичко, което иска. Нямам нужда от теб.

Тези думи я накараха веднага да настръхне.

— Разбира се, че имаш! А как ще се държиш? Ти не знаеш какво трябва да говориш!

— Знаех достатъчно, за да го накарам да се влюби до полуда в мен и да поиска шалчето ми — отбелязах хладно. — Мисля, че знам достатъчно, за да мога да се държа мило с него, когато свърши вечерята.

Ана отстъпи една крачка назад и ме измери с поглед.

— Много спокойна си станала — това беше единственият коментар, с който ме удостои.

— Имах време за размисъл — казах аз все така благоразумно.

— И?

— Зная какво искам.

Ана чакаше.

— Искам него — казах аз.

Тя кимна.

— Всяка жена в Англия го иска. Никога не съм смятала, че ти ще си изключение.

Аз пренебрегнах високомерния й тон.

— Освен това зная, че ако не стане мой, мога да го преживея.

Тя присви очи.

— Ти ще си загубена, ако Уилям не те поиска обратно.

— И това мога да понеса — отвърнах. — В Хевър ми хареса. Хареса ми да яздя всеки ден и да се разхождам из градините. Там бях съвсем сама, при това за първи път в живота си. Осъзнах, че не ми трябва нито дворът, нито кралят или кралицата, нито даже ти. Хареса ми да се разхождам с коня си и да наглеждам земята, да разговарям със селяните и да гледам как върви работата на полето.

— Искаш да станеш фермерка? — разсмя се тя злобно.

— Бих била щастлива да бъда такава — казах без излишни емоции. — Влюбена съм в краля… — тук си поех дъх — о, да, много. Но ако нещата не тръгнат в правилната посока, винаги мога да отида в някое малко имение, където да живея и да бъда щастлива.

Ана отиде до раклата, която беше в единия край на леглото и измъкна оттам нова шапчица. Оглеждаше се в огледалото, приглаждаше косата си и втъкваше украшението в нея. Изведнъж драматичното й изражение изчезна, лицето й се промени и придоби изтънчен вид. Разбира се, тя знаеше това.

— Ако бях на твое място, нямаше да се интересувам от нищо друго освен от краля — каза тя. — Бих дала и главата си, само да е мой.

— Той ме интересува като мъж, не като крал.

Тя присви рамене.

— Все същото е. Не можеш да го желаеш като мъж, а да забравиш короната на главата му. Той е най-доброто, на което човек може да се надява. Няма друг като него в цялото кралство. Ще ти се наложи да ходиш чак до Франция за крал Франсоа или до Испания за императора, ако трябва да търсиш равен нему.

Поклатих глава.

— Виждала съм императора, както и френския крал и не бих погледнала повторно който и да е от тях.

Ана се извърна от огледалото и придърпа корсажа си малко надолу, така че леко да загатне за формата на гърдите й.

— Тогава си глупачка — отсече тя.

Когато се приготвихме, тя ме въведе в покоите на кралицата.

— Тя ще те приеме, но не кой знае колко сърдечно — стражите пред вратата на кралицата ни поздравиха и отвориха двете крила на вратата; Ана кимна в отговор. Ние двете, момичетата Болейн, влязохме така, сякаш половината замък ни принадлежеше.

Кралицата стоеше до прозореца, а крилата му бяха широко отворени, за да влиза прохладният вечерен въздух. Личният й музикант беше до нея, пееше и свиреше на лютня. Придворните й дами я бяха наобиколили; някои от тях шиеха, други стояха бездейни, в очакване да ги повикат на вечеря. Тя изглеждаше съвсем спокойна в своя свят, заобиколена от приятели в дома на съпруга си, надзъртайки през прозореца към малкото градче Уиндзор и виещата се зад него река с оттенъци на калай и олово. Когато ме видя, изражението й с нищо не се измени. Бе твърде добре възпитана да крие разочарованието си. Усмихна ми се вяло.

— О, мистрес Кери — каза тя. — Виждам, че сте се възстановили и се завръщате в кралския двор?

Аз се поклоних.

— Ако ваше величество не възразява.

— Сигурно през цялото време сте били в дома на вашите родители?

— Да. В замъка Хевър, ваше величество.

— Трябва добре да сте си отпочинали. Доколкото ми е известно, в тази част на света няма нищо друго освен овце и крави.

Усмихнах се.

— Това са селски земи — съгласих се аз. — Но там имах доста занимания. Хареса ми да яздя, да наглеждам полето и да разговарям с работниците там.

За секунда аз усетих, че събудих интереса й с приказките си за земята, която след всичките години, които беше прекарала в Англия, не беше за нея нищо повече от мястото за ловуване, пикници и пътувания през лятото. Но тя бързо си спомни защо бях заминала.

— Кралят ли ви извика да се върнете?

Чух тихото шъткане на Ана зад гърба си, но не му обърнах внимание. Бях достатъчно романтична и глупава, за да си помисля, че е грехота да лъжа тази добра жена в очите.

— Кралят ме извика, ваше величество — казах почтително.

Тя кимна и сведе поглед към ръцете си, които бе стиснала в скута си.

— Тогава сте щастливка — и не пророни нито дума повече.

Последва кратка пауза. Много ми се искаше да й кажа, че се бях влюбила в съпруга й, но съзнавах, че тя е много над мен, че бе жена, чиято душа беше кована и закалявана, докато от струните й не бяха започнали да звънят звуците на съвършенството. В сравнение с всички нас, тя беше като изваяна от сребро, докато ние бяхме от обикновен метал — сплав от калай и олово. Големите входни двери се отвориха широко.

— Негово величество кралят! — известиха пазачите и Хенри влезе с тежка стъпка.

— Дошъл съм, за да ви заведа на вечеря — започна той, но когато ме видя, млъкна. Кралицата погледна тревожно първо към мен, после към него, и накрая отново към мен.

— Мери — възкликна той.

Забравих дори да се поклоня. Просто бях вперила очи в него. Тихото предупредително изсъскване на Ана не успя да ме върне в реалността. Кралят прекоси стаята с три бързи крачки, взе ръцете ми в своите и ги притисна до гърдите си. Под пръстите си чувствах грапавината от бродерията на жакета му и милувката на копринената му риза през грубата материя.

— Любов моя — прошепна той. — Добре дошла отново в кралския двор.

— Аз… ви благодаря…

— Разбрах, че са ви отпратили, за да ви дадат урок. Правилно ли постъпих, че заповядах да ви върнат, без да сте го научили докрай?

— Да, да. Съвсем правилно — заекнах аз.

— А не ви ли смъмриха? — продължи той.

Аз се засмях тихо и погледнах нагоре към сините му очи.

— Не. Бяха малко сърдити, но всичко е наред.

— Искахте ли да се върнете в двора?

— О, да.

Кралицата се изправи на крака.

— Е, нека отидем да вечеряме, дами — каза тя неопределено. Хенри й хвърли поглед през рамо. Тя му подаде ръката си, така величествено, както подобава на испанка и кралица. Той се обърна с любящо и покорно изражение към нея по силата на навика, а аз не можех да измисля как да възвърна предишната си власт над него. Пристъпих зад нея и поправих шлейфа на роклята й, докато тя ставаше тържествено; въпреки пълнотата си, беше красива — и въпреки умората, изписана на лицето й.

— Благодаря ви, мистрес Кери — каза ми тя мило. Поведе ни на вечеря, хванала грациозно съпруга си под ръка; той наведе глава към нея, за да чуе какво му казва, и повече не се обърна, нито ме погледна.

 

 

Когато вечерята отиваше към своя край, Джордж ме поздрави, приближавайки се нехайно към масата на кралицата, където бяхме настанени ние, дамите, и ни бяха поднесени вино и бонбони. Той ми донесе захаросана слива.

— Ето нещо сладко за една сладка девойка — каза той и ме целуна по челото.

— О, Джордж — казах аз. — Благодаря ти за бележката.

— Щеше да ме удавиш в отчаяните си вопли — отвърна той. — Първата седмица получих три писма. Толкова ли беше зле?

— Първата седмица — да — обясних му аз. — Но после свикнах. Към края на първия месец животът в провинцията започна да ми се струва приятен.

— Е, всички направихме каквото беше по силите ни, за да облекчим положението ти — каза той.

— Чичо тук ли е? — попитах, като се огледах. — Не го виждам.

— Не, в Лондон е с Уолси. Но той е осведомен за всичко, което се случва, не се безпокой за това. Каза, че ще чака вести от теб и че разчита на доброто ти поведение.

Джейн Паркър се наклони през масата.

— Придворна дама ли смятате да ставате? — попита тя Джордж. — Седнали сте на нашата маса и на стол, предназначен за дами.

Джордж стана неохотно.

— Извинете ме, дами. Не исках да се натрапвам.

Поне шест-седем дами започнаха да го уверяват, че не се натрапва. Брат ми беше красив младеж и един от най-ухажваните посетители в покоите на кралицата. Никой освен заядливата му годеница, не възразяваше, че се беше присъединил към нас.

Той й се поклони.

— Лейди Паркър, благодаря за напомнянето, че е време да ви оставя — каза той вежливо, но беше явно раздразнен, независимо от учтивостта в гласа му. Наведе се и ме целуна силно по устните.

— Нека Бог ти прати попътен вятър, малка Мериан — прошепна ми той. — Ти си надеждата на нашето семейство.

Аз хванах ръката му, когато той се канеше да си тръгне.

— Чакай, Джордж, исках да те питам нещо.

Той се обърна.

— Какво?

Дръпнах ръката му, за да се наведе към мен, така че да мога да шепна на ухото му.

— Мислиш ли, че той ме обича?

— О — каза той, като се изправи. — Любов значи.

— Е, как смяташ?

Той сви рамене.

— Какво е любов? По цели дни пишем поеми за нея, по цели нощи пеем песни в нейна чест, но проклет да съм, ако знам дали такова нещо съществува.

— О, Джордж!

— Той те желае, това мога да ти кажа със сигурност. Готов е на известни жертви, за да те има. Ако това означава, че те обича, тогава — да, обича те.

— Това ми е достатъчно — казах аз с тихо задоволство. — Иска ме и е готов на известни жертви, за да ме има. Това ми звучи като любов.

Красивият ми брат ми се поклони.

— Щом така казваш, Мери. Щом като това те прави щастлива.

Той се изправи и веднага отстъпи назад.

— Ваше величество.

Кралят застана пред мен.

— Джордж, не мога да ви позволя да прекарате цялата вечер в разговори със сестра си — карате целия двор да ви завижда.

— Зная — каза Джордж с цялото очарование на кавалер, на което беше способен. — Какво друго може да иска човек освен две красиви сестри?

— Помислих, че ще е ви е приятно да потанцуваме — каза кралят. — Ще поведете ли с мистрес Болейн? А мистрес Кери оставете на мен.

— С удоволствие — каза Джордж. Без да се оглежда за нея, той само щракна с пръсти, и чевръста като всякога, Ана се появи до него.

— Да танцуваме — каза той кратко.

Кралят махна с ръка, музикантите засвириха бърз селски танц, ние се хванахме един за друг в кръг от осем души и танцувахме плавно първо в едната посока, после в другата. В противоположния край на кръга видях обичаното лице на Джордж и лицето на Ана до него, с лъснала полирана усмивка. Тя изглеждаше така, сякаш се бе вглъбила в изучаването на нова книга. Следеше настроението на краля така съсредоточено, както би изучавала някой псалтир. Поглеждаше ту него, ту мен, сякаш се опитваше да измери степента на желанието му. Но заниманията й не се изчерпваха с това — без да обръща глава, тя изучаваше и настроението на кралицата, като се опитваше да си даде сметка какво виждаше и чувстваше тя.

Усмихнах се на себе си. С нея Ана си беше намерила майстора. Никой не можеше да разгадае какво се криеше под маската на кралицата — испанка. Ана беше придворна, много по-обиграна придворна дама от всички останали, но беше от ниско потекло. Кралица Катерина беше родена принцеса. От момента, в който е започнала да говори, тя е била приучавана да не дава воля на чувствата си. От момента, в който се е научила да върви, са я инструктирали да пристъпва с грация и да говори вежливо и с богати, и с бедни, защото никога не се знае кога човек ще се нуждае от едните, и кога — от другите. Кралица Катерина е била действаща фигура в един богат и изпълнен с интриги двор, преди Ана още да се беше родила.

Ана можеше да изучава кралицата, както и въздействието на моята близост с краля върху нея — ние бяхме слели погледи и желанието беше изписано на лицата ни. Ана можеше да изучава всичко това на воля; ала по лицето на кралицата не се появи и сянка от нещо друго освен учтив интерес. Тя ръкопляскаше в края на всеки танц и един-два пъти ни поздрави за изпълнението. Тогава, някак изведнъж, танцът свърши, а Хенри и аз останахме сами — без музикален съпровод, без други двойки наоколо, които да ни скрият. Ние бяхме съвсем сами, пред погледите на всички, още стиснали ръце и впили погледите си един в друг, смълчани, обезсилени от присъствието на другия. Струваше ни се, че можем да стоим така цяла вечност.

— Браво — каза кралицата, без да трепне; в гласа й се долавяше единствено спокойната й увереност. — Красиво изпълнение.

 

 

— Той ще нареди да те повикат — каза Ана същата нощ, когато се събличахме в стаята. Тя съблече роклята си, сложи я внимателно на раклата в единия край на леглото; сложи шапчицата си в другия край и подреди обувките си една до друга под леглото. Облече нощница и седна пред огледалото да реши косите си.

Подаде ми четката, и докато аз приглаждах косите й до кръста, тя притвори очи.

— Може да те извика сега, а може и утре през деня. И ти ще отидеш.

— Разбира се, че ще отида — отвърнах.

— Все пак не забравяй коя си — предупреди ме Ана. — Не го оставяй да го направи зад вратата или някъде скришно и набързо. Настоявай да сте в покоите, и настоявай за хубаво легло.

— Ще видя.

— Важно е — предупреди ме отново тя. — Ако разбере, че може да те обладае като някоя уличница, тогава ще го направи и ще те забрави. Ако питаш мен, трябва да го държиш още малко в очакване. Иначе ще му се сториш твърде лесна и няма да те поиска повече от веднъж-два пъти.

Аз хванах меките й кичури и се заех да ги сплитам.

— Ох — оплака се тя. — Скубеш ме.

— А ти се дърпаш — отвърнах й аз. — Остави ме да продължа по моя начин, Ана. Засега не се справям зле.

— О, това ли било — тя присви рамене и се усмихна на отражението си в огледалото. — Всяка жена може да привлече един мъж. Номерът е да го задържиш.

Почукването на вратата стресна и двете ни. Черните очи на Ана се впиха в огледалото, следейки моето безизразно лице, което я гледаше в отговор.

— Дали не е кралят?

Аз вече отварях вратата.

Там беше Джордж, облечен в червения кадифен жакет, с който беше на вечерята, а фината бяла ленена риза проблясваше през прорезите на дрехата му. Смуглото му лице и тъмните му коси бяха увенчани от черна шапка, обшита с перли.

Vivat! Vivat Marianne![2] — той се шмугна бързо вътре и затвори вратата зад себе си. — Той ме помоли да ти предам поканата му да изпиете чаша вино заедно. Трябва да ви поднеса извинения за късния час на моето посещение, но венецианският посланик едва сега си тръгна. Не говориха за нищо друго освен за война с Франция, и сега той пламенно защитава Англия, Хенри и свети Георги. Трябва да поясня, че ти си свободна да направиш своя избор. Можеш само да изпиеш чаша вино с него и да се върнеш в леглото си. Ти си господарка на самата себе си.

— Обявил ли е цената? — попита Ана.

Лицето на Джордж доби високомерно изражение и той повдигна едната си вежда.

— Нека покажем малко изисканост — упрекна я той. — Той не я купува открито. Само я кани на чаша вино. По-късно ще определим цената.

Аз заопипвах главата си.

— Шапчицата ми! — възкликнах. — Ана, бързо! Сплети косите ми.

Тя поклати глава.

— Отиди така — отвърна тя. — С коса, разпусната по раменете. Приличаш на девственица в деня на сватбата. Не съм ли права, Джордж? А той точно това иска.

Той потвърди.

— Прекрасна е. Разхлаби малко корсажа й.

— Предполага се, че тя е дама.

— Поне малко — настоя той. — Мъжът обича да оглежда новите си покупки.

Ана разхлаби малко връзките на корсажа ми откъм гърба, докато предната част не падна по-свободно. После го дръпна надолу към талията, така че да привлича повече погледа. Джордж кимна.

— Безупречно.

Тя отстъпи крачка назад и ме огледа така критично, както баща ми оглеждаше кобилата, която се готвеше да прати при жребец.

— Още нещо?

Джордж поклати отрицателно с глава.

— По-добре да се подмие — реши Ана неочаквано. — Поне под мишниците и отдолу.

Аз се канех да се обърна към Джордж за помощ, но той започна да кима угрижено, като същински фермер.

— Да, няма да е зле. Той изпитва ужас от всякакви остри миризми.

— Давай — посочи Ана към каната и стомната.

— Тогава вие двамата излезте.

Джордж се отправи към вратата.

— Отвън сме.

— Отзад също — каза Ана, като затваряше вратата. — Не пести водата, Мери. Трябва да си чиста навсякъде.

Затварянето на вратата предотврати отговора, който беше на устата ми и който не подобаваше на млада дама. Измих се набързо със студената вода и се подсуших. Взех малко от ухаещата на цветя тоалетна вода на Ана и си сложих на шията, в косата и по бедрата. После отворих вратата.

— Чиста ли си вече? — попита Ана остро.

Потвърдих.

Тя ме огледа загрижено.

— Тръгвай тогава. И да знаеш, че няма да навреди, ако се дърпаш поне малко. Покажи някакво колебание. Не се хвърляй в обятията му просто така.

Аз се извърнах. Тя беше започнала да ми се струва нетърпимо повърхностна покрай цялата тази история.

— Нека и девойчето се позабавлява малко — каза Джордж нежно.

Ана му се нахвърли.

— Не и в кралското легло — каза тя настървено. — Тя не е там за свое, а за негово удоволствие.

Вече не я слушах. Всичко, което стигаше до мен, беше биенето на собственото ми сърце и съзнанието, че той ме бе повикал и че скоро щях да бъда при него.

— Хайде — обърнах се към Джордж. — Да тръгваме.

Ана се отправи обратно към стаята.

— Няма да си лягам, ще те чакам.

Аз се поколебах.

— Може и да не се върна тази нощ.

Тя кимна.

— На това се и надявам. Но за всеки случай ще те чакам. Ще седна до камината и ще гледам зазоряването.

За миг си представих нощното й бдение на неомъжена девица в нашата стая, докато кралят на Англия обсипваше мен с любовни ласки, приютил ме в прегръдките си.

— Господи, сигурно ти се иска да беше на мое място! — възкликнах аз с внезапна наслада и задоволство.

— Разбира се, та това е кралят.

— И той иска мен — казах аз, забивайки стрелата си право в целта.

Джордж ми предложи лакътя си, поведе ме надолу по тесните стълби и така стигнахме до преддверието на голямата зала. Минахме през него като две привидения, слети в едно. Никой не ни забеляза. Няколко души се бяха проснали и спяха в пепелта край огнището, още шестима бяха отпуснали глави на масите и дремеха.

Минахме покрай масата за благородници, а после през дверите, от които започваха кралските покои. Тук имаше просторно стълбище, богато украсено с гоблени, чиито цветове луната отмиваше от бляскавата коприна. Пред кралската зала за аудиенции имаше двама стражи, които се отместиха встрани и ме пуснаха да мина при вида на разпуснатите ми златисти коси и самоуверената ми усмивка.

Залата зад двойните врати ме удиви. Колкото пъти я бях виждала досега, тя беше все пълна с народ. Това беше мястото, където идваха на посещения при краля. Молителите подкупваха по-висшестоящите придворни, за да им позволят да стоят в тази зала, докато кралят не ги забележеше и не ги попиташе какво желаят. Никога не си бях представяла това просторно сводесто помещение по друг начин освен претъпкано с хора, издокарани в най-хубавите си дрехи и стараещи се отчаяно да привлекат вниманието на краля. А сега тя беше призрачна и пуста. Джордж стисна хладните връхчета на пръстите ми.

Пред нас беше стаята на краля. На входа имаше още двама стражи, кръстосали копия.

— Негово величество желае да ни види — каза Джордж на един дъх.

Копията едва-едва иззвъняха, когато ги раздалечиха, двамата мъже отдадоха чест, поклониха ни се и отвориха широко двойната врата. Кралят седеше пред огъня, увит в топла кадифена роба, поръбена с кожа. Щом долови шума откъм вратата, той скочи на крака.

Аз се поклоних ниско.

— Викали сте ме, ваше величество.

Той не можеше да откъсне очи от лицето ми.

— Виках ви. Затова ви благодаря, че дойдохте. Исках да ви видя… Исках да ви кажа… Исках само малко да… — накрая той замълча. — Исках вас.

Аз пристъпих напред. Казах си, че бях достатъчно близо, за да долови той парфюма на Ана. Отметнах коси и почувствах тяхната тежест. Видях как очите му шарят по косата и по лицето ми. Усетих, че Джордж, който беше зад гърба ми, излезе безмълвно от стаята. Хенри дори не забеляза, че е излязъл.

— За мен е чест, ваше величество — прошепнах аз.

Забелязах как главата му трепна, но не от нетърпение; по-скоро това беше жест на мъж, който няма намерение да пилее времето си в игри.

— Искам ви — повтори той глухо, сякаш това беше всичко, което една жена би искала да знае. — Желая ви, Мери Болейн.

Аз направих още една малка крачка към него. Почувствах топлината на дъха му и устните му в косите си. Не го насърчих, нито го отблъснах.

— Мери — прошепна той с приглушена страст.

— Ваше величество?

— Моля ви, наричайте ме Хенри. Искам да чуя името си от вашите устни.

— Хенри.

— Желаете ли ме? — прошепна той. — Искам да кажа като мъж? Ако бях селянин от бащините ви земи, щяхте ли да ме желаете? — той хвана брадичката ми, повдигна я и ме погледна право в лицето. Аз срещнах искрящите му сини очи. Нежно и внимателно положих ръка на бузата му и къдравата му брада погали дланта ми. Той примижа от докосването ми и целуна дланта ми.

— Да — казах аз без колебание и без да ме е грижа, че говоря небивалици. Не можех да си представя този мъж по друг начин освен като крал на Англия. Той не можеше да се преструва, че не е кралят, точно така, както и аз не можех да съм някоя друга освен Хауърд. — Ако вие бяхте никой, както и аз, пак щях да ви обичам — прошепнах. — Ако вие бяхте селянин, обработващ полето с хмел, пак щях да ви обичам. А ако аз бях едно от момичетата, дошли да събират хмеловия цвят, вие щяхте ли да ме обикнете?

Той ме притегли към себе си, а ръката му пареше през предната част на корсажа ми.

— Щях — увери ме той. — Навсякъде щях да позная своята истинска любов.

Той приближи глава до лицето ми и ме целуна — първо нежно, а после по-настоятелно; докосването на устните му ме облъхваше с топлина. Тогава той ме поведе към леглото с балдахина, положи ме на него и зарови лице във възвишението на гърдите ми, подаващи се изпод корсажа, който Ана така услужливо беше разхлабила.

 

 

Призори аз се надигнах на лакът и загледах през обрамчените с олово стъкла на прозореца как небето се проясняваше; знаех, че Ана също го гледа. Тя щеше да се взира в заливащата небето светлина с мисълта, че сестра й е любовница на краля и най-значимата жена в цяла Англия, съизмерима по величие само с кралицата. Зачудих се как ли приемаше тя всичко това, седнала в прозоречната ниша и заслушана в чуруликането на първите птички. Питах се как ли се чувстваше тя, като знаеше, че аз бях избраницата на краля и надеждата на семейството ни. Как ли се чувстваше, знаейки, че аз съм тази, която лежи в кралската постеля, а не тя?

Всъщност нямаше какво да се чудя. Сигурно изпитваше онази смущаваща смесица от чувства, която тя самата винаги предизвикваше у мен: възхищение и завист, гордост и яростно съперничество, копнеж да види успеха на любимата си сестра, но и падението на съперницата си.

Кралят се размърда.

— Будна ли сте? — долетя въпросът му изпод завивките.

— Да — отвърнах, внезапно обезпокоена. Зачудих се дали не трябваше да предложа да си тръгна, когато той с усмивка на лицето се показа сред чаршафите.

— Добро утро, любима моя — каза ми той. — Как се чувствате тази сутрин?

Усетих как се усмихвам лъчезарно в отговор.

— Прекрасно.

— Щастлива ли сте?

— За първи път в живота си съм толкова щастлива.

— Тогава елате при мен — каза той и разтвори обятия. Аз се плъзнах под чаршафите и потънах в ухаещата на мускус прегръдка; той притисна силните си бедра към мен, обгърна раменете ми, и зарови лице в шията ми.

— О, Хенри — казах аз и думите ми прозвучаха глуповато. — О, любов моя!

— Зная — каза той нежно. — Елате по-близо.

Тръгнах си, когато слънцето вече се бе издигнало в небето. Тогава се забързах обратно към стаята си, за да стигна там, преди слугите да започнат работа.

Хенри сам ми помогна да се облека, завърза копринените шнурчета на гърба на корсажа ми, наметна на раменете ми собствения си плащ, за да ме пази от утринния хлад. Той отвори вратата. Брат ми Джордж беше там, излегнат до прозореца. Щом забеляза краля, той стана на крака и се поклони с шапка в ръка, а когато ме зърна зад гърба му, ми се усмихна мило.

— Отведете мистрес Кери обратно в стаята й — каза кралят. — След това пуснете слугинята да почисти моята, ако обичате, Джордж. Тази сутрин искам да се приготвя по-рано.

Джордж му се поклони и ми предложи лакътя си.

— И елате с мен на литургия — добави кралят от вратата. — Днес можете да дойдете с мен в личния ми параклис, Джордж.

— Благодаря — Джордж прие с изискано нехайство най-голямата чест, която можеше да бъде оказана на придворен. След като се поклоних, вратата на кралската стая се затвори и ние бързо прекосихме залата за аудиенции и минахме през голямата зала. Беше твърде късно, за да се прокраднем незабелязано покрай общите работници, на които плащаха да палят камините и да поддържат огъня. Някои от тях влачеха огромни дънери в хола, други метяха пода, а войниците, заспали там, където снощи бяха вечеряли, сега отваряха очи и се прозяваха, проклинайки силното вино, изпито предната нощ. Аз покрих разрошената си коса с качулката и двамата с Джордж преминахме забързано и безшумно през голямата зала, след това продължихме нагоре по стълбите, към покоите на кралицата.

Джордж почука на вратата на Ана и тя тихомълком ни притегли вътре. Беше бледа от прекараната безсънна нощ, а очите й бяха зачервени. Аз с удоволствие заразглеждах картинката, която представляваше сестра ми, измъчвана от завист.

— Е? — попита тя остро.

Хвърлих бегъл поглед към безупречно застланото легло, по което нямаше и гънчица.

— Не си спала.

— Не можах — каза тя. — И се надявам, че ти също не си спала много.

Безсрамните й думи ме накараха да извърна глава.

— Хайде де — каза ми Джордж. — Само искаме да знаем дали всичко с теб е наред, Мери. Нали трябва после да кажем на татко, а и на майка ни и чичо Хауърд. Добре ще е да свикнеш да ни разказваш някои неща. Това не е твое лично преживяване.

— Това е най-личното преживяване на света.

— Но не и за теб — отвърна Ана и в гласа й се долавяше студенина. — Така че престани да се правиш на невинна девойка. Правихте ли го?

— Да — отвърнах аз сухо.

— Повече от един път?

— Да.

— Слава на Бога! — възкликна Джордж. — Успяла е. Аз обаче трябва да тръгвам. Поиска да отида с него на литургия — той прекоси стаята и ме прегърна силно. — Браво на теб! Ще говорим после. Сега трябва да тръгвам.

Той затръшна вратата твърде силно и непредпазливо. Ана възкликна възмутено и се обърна към раклата с дрехите ни.

— По-добре облечи кремавата рокля — каза тя. — Няма защо да приличаш на развратница. Ще ти донеса топла вода. Трябва да се изкъпеш — тя вдигна ръка в отговор на протеста ми. — Не, трябва. Така че недей да спориш. И си измий косата. Трябва да си безупречна. Недей да се правиш на мързелива никаквица. Събличай тази рокля, и то по-бързо, защото след по-малко от час сме на литургия с кралицата.

Аз й се подчиних, както винаги.

— А не се ли радваш за мен? — попитах я, докато изхлузвах корсажа и роклята.

В огледалото видях ревността й, стаена зад гъстите мигли.

— Радвам се за семейството — отвърна тя. — Рядко се замислям за самата теб.

 

 

Кралят беше в своята приемна, която гледаше към църквата, и слушаше утринните молитви, докато ние се редяхме пред съседната стая, приемна на кралицата. Аз напрегнах слух, но успях да доловя само приглушеното мърморене на служителя и шума от прелистването на книжата, които той показваше на краля, за да може кралят да ги прочете и да подпише, докато гледаше как свещеникът в църквата долу извършва добре познатия ритуал. Кралят винаги вършеше делата си по времето, когато слушаше утринната литургия — навик, който беше наследил от баща си, и много хора вярваха, че така той освещава работата си. Ала имаше и други, сред тях и чичо ми, които считаха, че този навик беше продиктуван от желанието на краля да освободи деня си от бремето на работата, на която отделяше едва половината от вниманието си.

Аз коленичих на възглавничката в стаята на кралицата, загледана в блясъка на роклята си с цвят на слонова кост, която очертаваше формата на бедрата ми. Още можех да почувствам топлината на тялото му между нежната кожа на краката си, още усещах вкуса на устните му. Въпреки че се изкъпах, по настояване на Ана, си въобразявах, че още долавям мириса на потта от гърдите му по лицето и в косите си. Затворих очи, но не за молитва, а за да извикам чувствеността на спомена.

Кралицата беше коленичила до мен с мрачно изражение на лицето, с глава, изправена под тежката триъгълна шапчица. Дрехата й беше свободна около шията и й позволяваше само с едно движение да напипа власеницата, която винаги носеше за покаяние. Това лице, по което се четеше благоразумие, сега беше изпито и уморено. Тя беше свела глава над броеницата; кожата на брадичката й беше увиснала като на стара жена, бузите й бяха повехнали и образуваха торбички под затворените очи.

Литургията се точеше безконечно. Завидях на Хенри за разнообразието сред шумоленето на книжата. Вниманието на кралицата не се отклоняваше ни най-малко, ръцете й бяха постоянно заети с мънистата на броеницата, а очите й бяха затворени през цялото време, докато траеше молитвата. Едва когато литургията приключи и свещеникът избърса потирите с белите кърпи и ги прибра, тя изпусна дълга въздишка, сякаш до слуха й беше стигнало нещо, което никой от нас не беше способен да чуе. После се обърна и се усмихна на всички ни, дори на мен.

— А сега нека отидем да закусим — каза тя сърдечно. — Вероятно кралят ще сподели трапезата с нас.

Когато минавахме в колона край дверите му, аз усетих как забавям крачка — не можех да си представя, че той би ме оставил да мина просто така, без да ми каже и думичка. Сякаш доловил желанието ми, точно в момента, в който аз минавах край вратите, брат ми Джордж ги разтвори широко и каза на висок глас:

— Желая ви добро утро, сестро моя.

В стаята зад него, Хенри вдигна поглед от книжата си и ме видя в рамката на вратата, с кремавата рокля, която Ана бе избрала вместо мен, и с кремавата шапчица, която придърпваше назад гъстата ми коса и откриваше младото ми лице. При вида ми той въздъхна тихо и с копнеж, и аз почувствах как лицето ми поруменява и се озарява от усмивка.

— Добър ден, сир. Добър ден и на вас, братко — изрекох аз с тих, приятен глас, без очите ми да изпускат лицето на Хенри дори за миг.

Хенри стана на крака и протегна ръката си, сякаш за да ме притегли вътре. Служителят го възпря с поглед.

— Ще закуся с вас. Кажете на кралицата, че ще дойда след няколко секунди. Веднага, след като приключа с тези… с тези…

Неопределеният жест, който последва, показваше, че няма представа за какво се отнасят книжата. Той прекоси стаята, както замаяна пъстърва се насочва към червения фенер на някой бракониер.

— А вие как сте тази сутрин, добре ли се чувствате? — каза той тихо, така че само аз да го чуя.

— Добре съм — отправих един мълниеносен, игрив поглед към напрегнатото му лице. — Малко съм уморена.

Очите му светнаха при това мое признание.

— Не спахте ли добре, мила моя?

— Почти никак.

— Да не би леглото да не беше по вкуса ви?

Аз се запънах — никога не съм била особено добра в словесните двубои, за разлика от Ана. Накрая реших да не казвам нищо друго освен простичката истина.

— Сир, то много ми допадна.

— Бихте ли се върнали и друг път в него?

В един щастлив миг ме осени най-подходящият отговор:

— О, сир! А аз се надявах скоро да не ми се наложи да спя, когато съм в това легло.

Той отметна главата си назад и се засмя, хвана ръката ми, и като я обърна, целуна дланта.

— Лейди, вие само кажете — обеща той. — Ваш покорен слуга.

Аз се поклоних, само за да мога да наблюдавам как и той се накланя, за да целуне ръката ми — не можех да сваля поглед от лицето му. Той вдигна главата си и ние се погледнахме — беше един дълъг поглед на споделена страст.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Кралицата сигурно се чуди къде съм.

— И аз ще ви последвам — отвърна той. — Повярвайте.

Аз се усмихнах и му хвърлих още един поглед, след това изтичах след придворните дами. Долавях забързаното потропване на обувките си и шумоленето на копринената си рокля. Чувствах с всяка частица на гъвкавото си тяло, че бях млада, прекрасна и обичана. Обичана от самия крал на Англия.

Той дойде на закуска и се усмихна, като сядаше на мястото си. От угасналия поглед на кралицата не убягна руменината на бузите ми, блясъка на разкошната ми кремава рокля, и тя отвърна поглед от мен. Извика няколко музиканти да ни свирят, докато закусвахме, както и управителя на кралските конюшни, който също се присъедини към нас.

— Ще ходите ли на езда днес, сир? — попита тя краля с приятен глас.

— Всъщност, да. Дами, някои от вас ще желаят ли да ме придружат? — покани ни кралят.

— Сигурна съм, че няма да ви откажат — отбеляза кралицата с обичайния си доброжелателен тон. — Мадмоазел Болейн, лейди Паркър и мистрес Кери? Зная, че вие трите сте запалени ездачки. Бихте ли желали да яздите днес с краля?

Джейн Паркър ме погледна злорадо, задето ме споменаха трета. „Тя не знае“ — казах си аз и се поздравих. — „Може да злорадства колкото й душа иска, защото тя още не знае.“

— Ще бъдем очаровани да отидем на езда с краля — каза Ана глухо. — И трите.

 

 

По-късно ние отидохме в просторния двор пред конюшните, кралят възседна ловния си кон, докато един от конярите ми помагаше да се кача на седлото на кобилата, подарена ми от краля. Прехвърлих единия си крак през лъка на седлото и разстлах роклята си, така че да пада подобаващо надолу. Ана ме огледа внимателно, както винаги, без да пропуска нито една подробност, и аз останах доволна, когато главата й, увенчана с най-изящна френска ловна шапка с елегантно перо за украса, се сведе и кимна с едно леко, едва доловимо движение. Тя извика коняря да й помогне да се качи, изравни ловния си кон с моя, задържа го и се наклони към мен.

— Ако поиска да се люби с теб тук, в гората, откажи му — прошепна тя. — Опитай да не забравяш, че си Хауърд. Не си обикновена уличница.

— Ако той ме поиска…

— Ако те поиска, ще трябва да чака.

Конярят изсвири с ловджийския рог и конете в двора потръпнаха напрегнато. Хенри ми се ухили като развълнувано момче и аз му се усмихнах лъчезарно в отговор. Кобилата ми, Джесмънд, беше като навита пружина, готова да препусне и когато водачът ни поведе по подвижния мост, ние се понесохме в бърз тръс след него, а хрътките заприличаха на сиво-бяло море, разляло се около конските копита. Беше топъл ден, но не и непоносимо горещ; прохладен ветрец полюшваше тревата по поляната, през която напуснахме града, яздейки в тръс; косачите се облягаха на косите си и ни гледаха как минавахме; щом забележеха, че сме благородници, сваляха шапки, и след това, съзирайки кралския флаг, падаха на колене. Аз се извърнах и хвърлих бърз поглед към замъка. Един от прозорците на кралската стая беше отворен и видях черната шапчица и бледото лице на кралицата — тя ни изпращаше с поглед. По-късно щеше да ни види на вечеря и да ни се усмихва така, сякаш не беше забелязала, че яздим един до друг по време на разходката.

Изведнъж кучетата започнаха да лаят по-особено и замлъкнаха. Ловецът наду рога — продължителния, оглушителен екот ни известяваше, че хрътките са надушили следи.

— И-ху-у! — извика Хенри, като пришпори коня си и се втурна напред.

— Ето там! — извиках аз. В края на оградения от дървета път, който се откриваше пред нас, аз видях очертанията на едър елен, прилепил в бесен бяг рогата към гърба си, за да се спаси от преследвачите си. Само след миг хрътките бяха по петите му, почти безшумно — само понякога някоя излайваше радостно. Те се изгубиха в гъсталака, а ние дръпнахме юздите на конете и зачакахме. Ловците се спуснаха стремително напред, далеч от мястото на преследването, кръстосвайки и гората и малките пътечки с надеждата, че еленът може да изскочи на някоя от тях в опитите си да избяга. Внезапно един от тях застана изправен на стремената и наду призивно рога си. Конят ми се изправи на задните си крака от възбуда и обърна тялото си към него. Вкопчих се не особено грациозно за лъка на седлото, сграбчих с другата ръка гривата на коня и вече не ме интересуваше как изглеждам, най-важното беше да не падна назад в калта.

Еленът се измъкна и отново побягна с все сили, за да спаси живота си, мина през пустеещата, необработена земя в края на гората, която го изведе на поляните, напоявани от прииждащите реки. Хрътките веднага се втурнаха по петите му, заедно с конете, които препуснаха в бесен галоп. Навред се носеше грохотът на конски копита. Аз присвих очи — срещу мен се бяха разлетели пръски кал; сниших тяло, долепих го към гърба на кобилата и я пришпорих. Усетих, че шапката ми падна от главата, после пред мен изникна жив плет, осеян с бели цветчета. Почувствах как яката задница на Джесмънд се надигна под мен, с един голям скок тя се озова от другия край и отново запрепуска в галоп. Кралят беше пред мен, съсредоточен върху елена, който беше набрал преднина. Усещах как косата ми се разпиляваше на вълни и се освобождаваше от фибите по нея и се разсмях диво, усещах с цялото си същество как вятърът биеше лицето ми. Когато долови смеха ми, Джесмънд наостри уши. Наближихме друг плет, зад който минаваше мръсен малък канал. Кобилата също го видя и се спря само за миг, после полетя и скочи умело като котка: и четирите й крака се вдигнаха във въздуха, за да преодолеят препятствието. Аз вдъхнах аромата на смачканите орлови нокти, които се бяха разхвърчали при удара на копитата по горната част на живия плет, и ние се понесохме отново напред. Някъде пред нас се мяркаше еленът като малка кафява точица. Той се хвърли в реката и заплува енергично към другия й край. Водачът наду отчаяно рога, призовавайки хрътките да се върнат при него и да тръгнат по крайречието, за да тичат успоредно с дивеча, така че, когато излезе, да успеят да го притиснат. Ала те бяха твърде възбудени, за да го чуят. Мъжете, чието задължение беше да направляват кучетата, се спуснаха да ги догонят, но половината от глутницата бяха вече във водата, по следите на елена, други бяха отнесени от силното течение, но всички бяха безпомощни в дълбоките води. Хенри дръпна повода на коня си и спря да види как щеше да приключи цялата тази бъркотия.

Безпокоях се, че може да се ядоса, но той отметна назад глава и се разсмя, сякаш развеселен от хитроумието на елена.

— Бягай тогава — провикна се той след него. — Мога да ям еленско, без да се налага да те готвя! Имам цели килери, пълни с еленско!

Всички се разсмяха в отговор, сякаш кралят бе казал някоя невероятно остроумна шега, и аз осъзнах, че всички са се бояли да не би несполучливият лов да помрачи настроението му. Погледът ми пробягваше от едно усмихнато и вече доволно лице към друго, и за момент през главата ми премина мисълта, че всички ние бяхме истински глупаци, щом допускахме настроението на един-единствен човек да влияе на нашето. Но тогава той ми се усмихна и аз разбрах, че поне аз нямах друг избор.

Той огледа опръсканото ми с кал лице и разрошената ми коса.

— Приличате ми на селска прислужница — каза той, и всеки можеше да долови страстта в гласа му.

Изхлузих ръкавицата от едната си ръка, опитах се да развържа един възел в косите си и да ги отметна назад, но беше безполезно. Усмихнах му се едва забележимо, за да покажа, че съм чула грубия му намек, но все пак отказвах да му обърна внимание.

— О, тихо — промълвих аз нежно. Зад напрегнатото му лице аз мярнах Джейн Паркър, която изведнъж започна да преглъща с усилие, като че ли беше глътнала конска муха. Явно беше разбрала, че вече ще е по-добре да внимава с поведението си пред нас, членовете на семейство Болейн.

Хенри скочи от коня си, хвърли юздите на коняря си и дойде до главата на моя кон.

— Ще слезете ли при мен? — попита той с приканващ и топъл глас.

Аз отметнах коляното си от лъка на седлото и оставих тялото си да се плъзне от едната страна на коня право в обятията му. Той ме хвана и ме изправи на крака, но не ме пусна. Пред очите на целия двор, кралят ме целуна първо по едната буза, сетне и по другата.

— Коронясвам ви за Кралица на лова.

— Хайде да й сложим корона от цветя — предложи Ана.

— Хайде! — на Хенри тази идея се понрави и след миг половината двор плетеше гирлянди от орлови нокти. Така аз получих корона от опияняващо ароматни цветя, с която да окича разрошените си тъмноруси коси.

Колите с продуктите за обяда дойдоха и слугите опънаха малка шатра за петдесет души — само за любимците на краля, а за останалите имаше пейки и столове. Когато кралицата пристигна на бавно пристъпващия си кон, тя ме видя настанена от лявата страна на краля, коронована с летни цветя.

 

 

През следващия месец Англия най-сетне обяви война на Франция, и това беше официално оповестено. Испанският император Карлос с въоръжена до зъби армия, се вряза като копие право в сърцето на Франция; в това време английската армия, в съюз с неговата, тръгна в поход от английската крепост Кале, и се насочи на юг, по пътя за Париж.

Дворът остана близо до Лондон, в нетърпеливо очакване на известия, но тогава лятната чума нападна града и Хенри, който винаги се боеше от болести, заповяда лятното пренасяне на двора да започне час по-скоро. Изглеждаше така, сякаш бягахме, а не просто се местехме в Хамптън Корт. Кралят заповяда всичката храна да се доставя от съседно графство, и нищо да не идва от Лондон. Той забрани на търговците на едро и дребно, както и на занаятчиите да прииждат в двора от гнездото на заразата — столицата.

Новините от Франция бяха добри, а тези от столицата — лоши. Кардинал Уолси организира заминаването на двора на юг и гостуването му в големите имения на благородниците, които трябваше да организират маскени балове, вечери, лов, пикници и турнири. Хенри се веселеше като момче, радваше се на всичко, край което минеше. Всеки благородник по пътя трябваше да бъде домакин на краля и да се преструва, че това е невъобразима радост за него, а не повод за разорителни разходи. Кралицата яздеше редом с краля през красивите извънградски земи, но когато се почувстваше изморена, тя се качваше на носилка и въпреки че кралят понякога ме викаше вечер при себе си, през деня той беше грижовен и внимателен с нея. Братовчед й беше единственият съюзник на английската армия в Европа и приятелството на семейството й обещаваше победа на английските войски. Въпреки това, кралица Катерина беше за него повече от най-обикновен съюзник по време на война. Все пак, колкото и да се нравех на Хенри, той си оставаше нейното момче — нейното прекрасно, разглезено, златно момче. Той можеше да вика в покоите си мен или някое друго момиче, но това не всяваше смут в спокойните, топли отношения между двамата, които се бяха зародили преди много време, от нейната способност да обича този мъж — по-глуповат от нея, по-себичен и съвсем не в същата степен крал, в каквато самата тя беше кралица.

Бележки

[1] Боже мой! (фр.). — Бел.прев.

[2] Да живее! Да живее Мариан! (лат.). — Бел.прев.