Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1530

Яздех надолу по пътя за Хевър. Около мен кретаха групичка слуги с флаговете на Хауърд, които се вееха пред мен и зад мен, а минувачите, които срещахме, се отдръпваха в канавката, за да ни сторят път. Живите плетове и тревата край пътя бяха вече покрити с прахоляк, тъй като лятото беше сухо и по всичко личеше, че и тази година щеше да вилнее чумата. Ала недалеч от пътя се носеше сладък аромат на сено. То беше вече окосено и повечето събрано на купи, а пшеницата и ечемикът бяха избуяли до коляно и класовете им бяха започнали да се наливат. Хмелните полета зеленееха, а тревата в ябълковите градини беше отрупана с опадали белоснежни цветчета. Пеех си, докато пътувахме — за мен беше такова щастие да пътувам из английските поля, обърнала гръб на двора и устремена напред, към децата си. Хората бяха водени от един благородник от свитата на чичо ми — Уилям Стафорд — и от време на време той идваше да язди до мен.

— Прахолякът тук е ужасен — отбеляза той. — Веднага щом се отдалечим от града, ще заповядам на хората си да яздят зад вас.

Погледнах го крадешком. Беше хубав, широкоплещест мъж с открито честно лице. Казах си, че сигурно беше от онези Стафорд, които се бяха разорили след екзекуцията на Бъкингамския херцог. Определено имаше вид на човек от благородно потекло.

— Благодаря ви, че ме съпровождате. За мен е важно да видя децата си.

— Бих казал даже, че няма нищо по-важно от това. Аз нямам нито жена, нито деца, но ако имах, никога не бих ги изоставил.

— Защо не сте се оженили досега?

Той ми се усмихна.

— Досега не съм срещал жена, която да ми се понрави достатъчно.

Думите му бяха невинни, но в тях се криеше нещо. Бях изкушена да го попитам какво би му допаднало в една жена. Глупаво беше човек да е претенциозен спрямо жените. Повечето мъже бяха готови да се оженят за всяка, която би им осигурила или богатство, или добро положение. При все това, Уилям Стафорд не приличаше на глупак. Когато спряхме за вечеря, той дойде до коня ми, за да ми помогне да сляза и когато бях вече на земята, за момент ме задържа в ръцете си, за да се увери, че съм стъпила здраво на краката си.

— Всичко наред ли е? — попита той загрижено. — Прекарахте дълго време на седлото.

— Добре съм. Кажете на другите, че няма да останем дълго, защото искам преди свечеряване да бъда в Хевър.

Той ме поведе към хана.

— Надявам се да се намери нещо достойно за вечерята ви. Обещаха да приготвят пилешко, но подозирам, че ще ни донесат някоя стара и жилава гъска.

Аз се разсмях.

— Каквото ще да е! Мога да ям всичко, така съм прегладняла. Ще вечеряте ли с мен?

За момент помислих, че ще приеме, но после той се поклони и каза:

— Ще се храня с мъжете.

Отказът му донякъде ме наскърби.

— Както желаете — казах аз хладно и се отправих към една стая с нисък покрив. Застанах до камината, започнах да грея ръцете си и погледнах през прозореца. Той беше в конюшнята и следеше всички да снемат товара от конете си и да ги почистят, преди да седнат да вечерят. Помислих си, че е хубав мъж. Колко жалко, че се държеше така грубо.

 

 

Това лято реших, че златистите къдри на Хенри трябваше да се скъсят, а Катерина трябваше да сложи подобаващи одежди, вместо да носи досегашните къси дрешки. Хенри също щеше да носи жакет и три четвърти панталони. Ако зависеше от мен, щях да ги оставя още една година да носят детските си дрешки, но баба Болейн много настояваше двамата да загърбят детството, а беше напълно способна да пише на Ана и да се оплаче, че не се грижа за правилното отглеждане на осиновеното й дете.

Косицата на Хенри беше мека като патешки пух. Той имаше дълги златисти къдри, които падаха на масури чак до раменете му и обрамчваха умното му личице. Нямаше на света майка, която да ги отреже без сълзи на очите — той си беше моето момченце. Не исках той да се разделя с къдричките си и с бебешката си закръгленост; не исках да се промени и начинът, по който протягаше ръчички да го взема, нито пък неумелите крачки на пълничките му крачета.

Той, разбира се, гореше от желание всичко това да му се случи и искаше меч, както и собствено пони. Той искаше да отиде също като Джордж във френския двор и да се научи да се бие. Искаше да отиде на поход, да научи изкуството на дуелирането, както и да порасне колкото се може по-бързо, докато моето единствено желание беше да го държа на ръце и да си остане малък.

Уилям Стафорд ни намери на любимото ни място — на каменната скамейка, гледаща към рова на замъка. Хенри беше тичал наоколо цяла сутрин и сега по всичко личеше, че му се спи, бе се сгушил в прегръдките ми и протегнал палец към устата си. Катерина топеше голите си крачета в реката.

Той веднага видя сълзите в очите ми, поколеба се и с тих глас, за да не събуди момченцето, каза:

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но исках да ви кажа, че незабавно се връщаме в Лондон и ако желаете, можем да занесем нещо там.

— В кухнята има малко плодове и зеленчуци за майка ми.

Той кимна и пак се поколеба, явно не можеше да реши какво да прави.

— Простете — каза той неловко. — Но виждам, че нещо ви е разстроило. Мога ли да направя нещо за вас? Вашият чичо ви повери на грижите ми. Мой дълг е да знам дали някой не ви е обидил.

Това ме накара да се разсмея.

— Не. Цялата работа е там, че Хенри трябва да започне да носи панталони, а аз толкова обичах да го виждам като малко момченце. Не искам нито той, нито малката ми Катерина да порастват. Ако имах съпруг, той щеше да отведе малкия Хенри и да отреже къдрите му, без да ме пита. А сега аз трябва да го направя сама.

— Тъгувате ли по съпруга си? — попита гой с любопитство.

— Малко — зачудих се колко ли знае Стафорд за брака ми, който едва ли можеше да се нарече истински брак. — Не прекарвахме много време заедно — това бяха най-откровените думи, с които можех да му отговоря, като при това запазя благоприличие; ала от кимването му не можах да преценя дали ме е разбрал или не.

— Имам предвид сега — каза той и ми даде да разбера, че го бях взела за по-глупав, отколкото всъщност беше. — Когато вече нямате благоволението на краля. Сега бихте могли да се надявате на друго дете от съпруга си, нали? И да започнете отначало?

Аз се поколебах.

— Предполагам — не горях от желание да разисквам бъдещето си с един обикновен благородник от свитата на чичо ми: ако се вярваше на слуховете — дори човек от простолюдието, ако пък трябва да загърбим учтивостта — най-обикновен авантюрист.

— Все пак това не е много удобно положение за жена като вас — млада, само двадесет и двегодишна, с две малки деца. Целият живот е пред вас, а той е обречен на живота на сестра ви. Вие сте в сянката й. Вие, която някога бяхте фаворитка.

Това беше толкова нерадостно и точно описание на досегашния ми живот, че аз едва не се задавих при мисълта за бъдещето, за което ми говореше.

— Такова е положението на жените — казах аз в пристъп на откровеност. — Не става въпрос за собствен избор, мога да ви уверя. Жените са само играчка на съдбата. Ако съпругът ми беше жив, щяха да го обсипят с почести. Брат ми е лорд, баща ми е граф, а аз щях да съм облагодетелствана от неговото издигане. Но и в сегашното си положение, бидейки Болейн и Хауърд, не съм останала съвсем без пукната пара. Имам добри шансове.

— Вие сте авантюристка — каза той. — Точно като мен. Или поне бихте могли да бъдете. Докато семейството ви е заето със съдбата на Ана, а нейната съдба е доста неясна, вие можете да уредите собственото си бъдеще. Можете да направите своя избор. За момента те са забравили да ви контролират. Сега е времето да бъдете свободна.

Аз наострих уши.

— Затова ли не сте женен? В името на свободата?

Той ми се усмихна и белите му зъби блеснаха на мургавото лице.

— О, да — каза той. — Никому не дължа живота си, нямам задължения към никоя жена. Аз съм от хората на чичо ви, нося ливреята на семейството му, но не се чувствам негов слуга. Роден съм свободен англичанин и вървя по избрания от мен път.

— Вие сте мъж — отвърнах аз. — За една жена е по-различно.

— Да — съгласи се той. — Освен ако тя не се омъжи за мен. Тогава бихме могли да следваме заедно избрания от нас път.

Засмях се тихо и придърпах малкия Хенри близо до себе си.

— Обаче ако се ожените против волята на господаря си или не поискате благословията на родителите й, вие ще бъдете принуден да следвате този ваш път с малкото пари, които ще трябва с труд да пестите.

Стафорд изобщо не се смути.

— Хората започват и с по-малко. Мисля, че бих предпочел да се оженя за такава, която да рискува и да повери живота си на грижите, които аз съм готов да положа за нея, отколкото да позволя баща й да ме върже с договор и със зестра.

— И какво ще получи тя?

Той ме погледна право в очите.

— Любовта ми.

— И в името на това си заслужава тя да скъса със семейството си? С вашия господар? С рода си?

Той погледна към оръдейните кули, където лястовичките си правеха гнезда от кал.

— Бих желал да имам жена, волна като птичка. Аз искам жена, която е дошла при мен от любов, която иска любовта ми, и която не се вълнува от нищо друго освен от самия мен.

— Тогава ще се ожените за глупачка — казах остро.

Той се обърна към мен и ми се усмихна.

— Ето защо не съм срещнал още жена, която да пожелая — каза той. — Не искам в един момент глупаците да се окажат двама.

Аз кимнах. Струваше ми се, че аз имах известно надмощие в разговора, но той си остана недовършен.

— Надявам се да остана неомъжена за известно време — казах аз. Но това прозвуча неубедително и на мен самата.

— Аз се надявам на същото — каза той със странно изражение. — Сбогом, лейди Кери — той се поклони тъкмо когато се канех да тръгвам. — И съм сигурен, че ще разберете, че момченцето ви ще си остане вашето малко момченце, независимо дали е обуто с дълги или с къси панталонки — каза той мило. — Аз обичах майка си до последния й ден на белия свят, Бог да я прости, и винаги си останах нейното малко момченце — независимо от това колко бях пораснал и колко труден беше станал характерът ми.

 

 

Оказа се, че не е трябвало да приемам с тревога подрязването на къдриците на Хенри. Когато тях ги нямаше, аз можех да видя по-ясно изящно закръглената му главичка, уязвимото му и нежно вратле. Той вече не приличаше на бебе, а на най-прекрасното малко момченце на света. Аз обичах да слагам дланта си на главичката му и да чувствам топлината му. В дрехите си на голям той приличаше на истински принц и против волята си аз започнах да мисля, че един ден той можеше да заеме английския трон. Той беше син на краля и бе осиновен от жената, която вероятно щеше да получи титлата кралица на Англия. Но най-важно от всичко беше, че той не преставаше да бъде момченцето с най-хубавите златни къдри, което бях виждала, с вид на истински принц. Той заставаше като баща си — с ръце на хълбоците, сякаш целия свят му принадлежеше. Беше най-доброто момченце, отзоваващо се доверчиво на майка си, подобно на сокол, чул зова на свирката. Това лято той беше истински сияйно дете и когато видях какво хубаво момче беше станал, аз престанах да тъжа, че вече не е някогашното бебе.

Ала разбирах, че искам и друго дете. Момчешката му красота за мен значеше, че аз бях изгубила мъничето си и се замислих какво ли би било да имам още едно дете, което да не е пионка в голямата игра за трона, а да бъде само мое. Замислих се какво ли би било да имам дете от мъж, който да ме обича и който да очаква детето, което щяхме да имаме заедно. Тази мисъл ме съпровождаше при завръщането ми в двора и ме правеше тиха и мрачна.

Уилям Стафорд дойде да ме придружи до замъка Ричмънд и настоя да тръгнем призори, за да могат конете да си починат на обяд. Целунах децата за сбогом и отидох в конюшните, където Стафорд ме качи на седлото. Бях се разплакала при сбогуването, и за мой срам една сълза капна на обърнатото му към мен лице. Той първо я избърса с върха на пръста си, но после, вместо да отрие ръката си в панталона, той доближи пръст до устните си и го облиза.

— Какво правите?

На лицето му веднага се появи виновно изражение.

— Не трябваше сълзата ви да пада на лицето ми.

— А вие не трябваше да я облизвате — избухнах аз в отговор.

Той не отговори, но и не се отдръпна веднага. После каза:

— На конете — извърна се и възседна коня си.

Свитата от неколцина души се заизнизва на излизане от замъка, а аз помахах на децата си, които бяха коленичили на прозореца на спалнята си и ме гледаха как заминавах.

Ние минавахме по подвижния мост, а копитата на конете ехтяха по дървеното покритие, и надолу по дългата виеща се пътека към края на парка. Уилям Стафорд пришпори коня си и се изравни с моя.

— Недейте да плачете — каза той рязко.

Аз го погледнах косо и ми се прииска да беше останал да язди с хората си.

— Не плача.

— Плачете — опроверга ме той. — А аз не мога да придружавам плачеща жена по целия път до Лондон.

— Аз не съм плачеща жена — казах с известно раздразнение. — Но никак не обичам да оставям децата си, знаейки, че няма да ги виждам цяла година. Една година! Струва ми се, че имам право да се понатъжа от раздялата си с тях.

— Нямате — продължи той да упорства. — И ще ви кажа защо. Казахте ми съвсем еднозначно, че една жена трябва да се подчинява на заповедите на семейството си. Вашето семейство ви нареди да напуснете децата си и дори да дадете едното от тях под опеката на сестра си. Да се възпротивите и да си върнете децата е по-разумно, отколкото да плачете. Ако обаче изберете да сте Болейн и Хауърд, то трябва да се подчинявате с удоволствие.

— Бих предпочела да яздя сама — казах аз студено.

Той веднага пришпори коня си и каза на мъжете пред мен да минат назад. Всички те минаха на шест крачки зад мен и аз яздих мълчаливо и самотно през целия път към Лондон, точно както бях пожелала.