Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Есента на 1528

Ана се пребори с болестта и здравето й укрепна в Хевър. Когато тя излизаше от стаята си, аз все още не се осмелявах да седна при нея, толкова се боях да не предам заразата на децата си. Тя се опитваше да остроумничи по повод на страховете ми, но думите й бяха остри. Беше се почувствала предадена от краля, когато той беше избягал от двора и беше обидена до смърт, че е прекарал лятото с кралица Катерина и с принцеса Мери.

Беше твърдо решена да го открие веднага след като настъпеха по-хладните месеци и щом болестта й съвсем отшумеше. Надявах се в суматохата и покрай опитите на Ана да се добере до престола, да ме забравят съвсем.

— Ще трябва да се върнеш с мен — заяви Ана с тон, нетърпящ възражение.

Бяхме седнали на любимото си място до рова на замъка. Ана беше на каменната скамейка, а Джордж се беше изтегнал на моравата пред нея. Аз седях на тревата, облегната на скамейката и гледах как децата ми пляскат във водата. Въпреки че водата край брега беше плитка, не смеех да откъсна поглед от тях.

— Мери! — отекна острия глас на Ана.

— Чух те — отвърнах й, без да обръщам глава.

— Погледни ме!

Аз я погледнах.

— Трябва да се върнеш с мен, защото не мога да се справя сама.

— Не разбирам какво ти пречи…

— Аз пък разбирам — каза Джордж. — В леглото й трябва да има близък човек, на когото да има доверие. Когато затвори вратата зад гърба си, трябва да е сигурна, че после няма да разказват на кралицата как тя е плакала, или да докладват на краля, че е вбесена. Тя излиза на сцена през всеки ден от живота си и се нуждае от трупа пътуващи актьори за помощните роли. Тя трябва да е обградена от хора, които познава, и които познават нея. Трябва от време на време да си почива от маскарада.

— Да — каза Ана изненадана. — Точно така стоят нещата. Откъде знаеш?

— Защото Франсис Уестън е мой приятел — каза Джордж искрено. — А аз имам нужда от някого, на когото не съм брат, син или съпруг.

— Нито пък любовник — напомних аз.

Той поклати глава.

— Просто приятел. Но знам защо Ана се нуждае от теб — по същите причини, поради които аз самият имам нужда от него.

— Е, аз пък се нуждая от децата си — продължих да упорствам. — А Ана се справя достатъчно добре и без мен.

— Моля те като сестра — нещо в тона й ме накара да я погледна по-внимателно. Болестта беше стопила част от нейната арогантност и за момент гласът й прозвуча така, сякаш наистина се нуждаеше от сестринска грижа. Бавно, много бавно, с движение, което не беше типично за нея, тя протегна ръката си към мен.

— Мери… не мога да успея сама — прошепна тя. — Последният опит едва не ме уби. Знаех, че нещо в мен щеше да се прекърши, ако бях продължила напред. А сега трябва да се върна обратно в кралския двор, и всичко това да започне отначало.

— Не можеш ли да задържиш краля с по-малко усилия?

Тя се облегна назад и затвори очи. За миг тя не изглеждаше като най-решителната и блестяща млада дама от блестящ кралски двор. Приличаше на изплашена девойка, видяла дълбините на собствените страхове.

— Не. Единственият начин, който ми е известен, е да се стремя да съм винаги най-добрата.

Протегнах ръка, докоснах нейната и почувствах как пръстите й се вкопчват в моята.

— Ще дойда и ще ти помогна.

— Добре — промълви тя. — Знаеш ли, имам нужда от теб. Бъди до мен, Мери.

 

 

В двора играта отново беше променила правилата си. Папата, уморен от непрестанните искания от страна на Англия, изпращаше в Лондон един италиански теолог кардинал Кампеджо — който да разреши напълно и окончателно въпроса с кралския брак. Кралицата далеч не изглеждаше обезпокоена от подобно развитие на събитията и дори сякаш го приветстваше. Кожата й блестеше от лятното слънце, тя беше щастлива от прекараното край съпруга си време. Не беше трудна задача да разведри краля, който беше изпаднал в ужас от набезите на болестта. Те умуваха заедно над причините за болестта, над мерки, с които да я предотвратят и съчиняваха специални молитви, които нареждаха да бъдат четени във всяка английска църква. Заедно се бяха тревожили за здравето на поданиците в страната, която толкова дълго бяха управлявали. Ана, въпреки че никога не избледняваше достатъчно от мислите на краля, беше изгубила част от ореола си, бидейки просто една от многото болни. За пореден път кралицата се беше превърнала в негов единствен, постоянен и сигурен съветник в този страшен свят.

Аз забелязах промяната в нея, веднага щом се върна в покоите си в замъка. Тя беше облечена в нова рокля от виненочервено кадифе, което й отиваше на тена. Тя не младееше — никога вече нямаше да има вид на млада жена; ала имаше горда осанка, каквато Ана никога нямаше да придобие.

Тя приветства Ана и мен с вяла, насмешлива усмивка. Осведоми се как са децата ми и за здравето на Ана. И ако през главата й беше минавала мисълта, че ако сестра ми изчезне от белия свят заради болестта, същият този свят би се превърнал в едно по-приятно място, то по лицето й не се изписа и сянка от подобна мисъл. Официално ние все още бяхме нейни придворни дами — независимо, че приемната и частните стаи, които ни бяха дали, бяха почти с размерите на покоите на самата кралица. Придворните дами подтичваха от нейните покои към нашите, както и към приемната на краля. Желязната дисциплина на кралския двор се беше разхлабила и във въздуха витаеше чувството, че можеше да се случи какво ли не. Кралят и кралицата запазиха помежду си тон на кротка учтивост. Папският легат беше тръгнал на път от Рим, но оттогава бе минало доста време. Наистина, Ана се беше върнала в двора, но кралят беше прекарал едно щастливо лято без нея, и вероятно това бе охладило малко страстите му.

Никой не смееше да гадае какъв обрат можеха да вземат нещата, затова не намаляваха хората, които идваха да засвидетелстват почитта си на кралицата, след което отиваха на посещение в покоите на Ана. Пресрещаха ги други, които залагаха на другата кобила. Имаше дори предположения, че Хенри ще се върне при мен и при нашата все по-населена детска стая. Аз не обръщах внимание на подобни твърдения, докато не чух, че чичо ми се е смял с краля на вестите за малкия му син, който растеше в Хевър.

Аз добре знаех, както знаеха и Ана, и Джордж, че чичо ни никога не правеше нещо просто така. Ана заведе мен и Джордж в покоите си и застана пред нас с вид на обвинител.

— Какво става тук? — осведоми се тя.

Аз поклатих глава, но Джордж изглеждаше несигурен.

— Джордж?

— Вярно е, че вашите звезди винаги се издигат или падат противоположно една на друга — каза той неловко.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя хладно.

— Имаше семейна среща.

— Без мен?

Джордж размаха ръце, сякаш да се защити.

— Бях извикан. Но не проговорих. Нищо не съм казал.

Ана и аз веднага му се нахвърлихме.

— Те са се срещали без нас? Какво казаха? Какво искат сега?

Джордж избута и двете ни на известно разстояние.

— Добре! Добре! Не знаят по кой път да поемат. Не искаха Ана да знае от страх да не се засегне. Ала сега, когато по стечение на щастливи обстоятелства ти овдовя, а той изгуби интерес към Ана през лятото, те започнаха да обмислят дали не е възможно да се почувства отново привлечен от теб.

— Той съвсем не е изгубил интерес! — кълнеше се Ана. — Няма да ви оставя да ме изместите току-така — и се нахвърли върху мен. — Ах, кучка! Сигурно планът е бил твой!

Аз поклатих глава.

— Нищо не съм направила.

— Но се върна в кралския двор, нали!

— Ти настоя. Дори не съм поглеждала краля, нито пък сме си разменили повече от две думи.

Тя ни извърна гръб и зарови лице в постелята, сякаш и двамата й бяхме противни.

— Но нали му роди син — простена тя.

— Наистина, в това е цялата работа — каза Джордж успокояващо. — Мери му е родила син и сега е свободна да се омъжи отново. Семейството смята, че може някак да я уреди. А ползата от това ще е и за двете ви. Може да се ожени за нея, ако иска.

Ана надигна глава от възглавницата, а лицето й беше обляно в сълзи.

— Не го искам — заявих аз раздразнено.

— Какво значение има това? — каза тя горчиво. — Ако ти кажат да го направиш, ще трябва да го направиш и да заемеш мястото ми.

— Както ти зае моето — напомних й аз.

Тя седна.

— Едната Болейн или другата — усмивката й беше така кисела, сякаш беше дъвкала лимон. — Която и от нас да стане английска кралица, тя пак няма да означава каквото и да било за семейството си.

 

 

Ана прекара следващите няколко седмици в опити да очарова наново краля. Тя го отдалечаваше от кралицата и дори от дъщеря му. Кралският двор разбра, макар и бавно, че тя още веднъж беше успяла да го спечели. Не съществуваше друга освен Ана.

Аз наблюдавах прелъстяването с безразличието на вдовица. Хенри подари на Ана собствен дом в Лондон. Дърам Хаус на улица Странд точно до арената за турнири в Гринич стана неин по Коледа. Кралският съвет обяви публично, че кралицата няма право да се облича твърде пищно или пък да се показва пред народа. На всички беше ясно, че е въпрос на време кардинал Кампеджо да потвърди развода, Хенри да се ожени за Ана, а аз да отида при децата си и да започна нов живот.

Все още бях най-доверената приятелка на Ана и един ноемврийски ден тя настоя да се разходи с Джордж и с мен край придошлата река край двореца в Гринич.

— Сигурно се чудиш какво ли ще стане сега с теб, след като вече нямаш съпруг — започна Ана.

Тя седна на една пейка и ме погледна.

— Смятах да живея при теб, докато съм ти нужна, а след това да се върна в Хевър — казах аз предпазливо.

— Мога да помоля краля да разреши това — каза Ана. — Това ще е моят подарък за теб.

— Благодаря.

— Освен това, мога да му кажа да те осигури — каза тя. — Знаеш, че Уилям не ти остави почти нищо.

— Знам — казах аз.

— Кралят плащаше на Уилям по сто паунда годишно. Мога да уредя да прехвърли издръжката на теб.

— Благодаря — повторих аз.

— Става въпрос за следното — каза Ана безгрижно, вдигайки яка, за да се предпази от студения вятър. — Мислех си, че мога да осиновя Хенри.

— Какво си мислела?

— Мислех, че мога да осиновя Хенри и той да ми бъде като собствен син.

Бях така поразена, че не можех да направя друго, освен да я зяпам втрещено.

— Ти дори не го обичаш достатъчно — това беше първата глуповата майчина мисъл, която ми хрумна. — Ти никога не си играеш с него. Джордж е прекарал с него повече време, отколкото ти.

Ана отвърна поглед встрани, сякаш молеше реката и хаоса от покриви на града да я въоръжат с търпение.

— Не. Разбира се, че не. Не бих го осиновила от любов към него.

Мисълта ми започна да се движи бавно.

— А, ясно, за да имаш син. Син от Хенри. За да имаш син, който да е Тюдор по рождение. Така че, ако се ожени за теб, след церемонията да се сдобие едновременно със съпруга, и със син.

Тя кимна.

Аз се обърнах и направих няколко крачки. Обувките ми за езда поскърцваха по замръзналия чакъл. Мислех напрегнато.

— И разбира се, по този начин ще ми отнемеш сина. Така че да съм по-малко желана партия от Хенри. С един ход искаш да станеш майка на кралския син и да приключиш с въпроса дали трябва да залагат на мен или не.

Джордж се прокашля лекичко, облегна се на парапета над реката със скръстени ръце и с безразличие, изписано на лицето. Аз се нахвърлих върху него.

— Нима ти си знаел?

Той сви рамене.

— Тя ми каза едва като беше свършено. Тя направи това веднага след като й казахме, че според семейството ти ще можеш отново да привлечеш вниманието на краля. След като кралят даде съгласието си, тя само каза на баща ни и на чичо и всичко беше уредено. Чичо каза, че това е хитроумен ход.

Гърлото ми пресъхна и аз преглътнах.

— Хитроумен ход ли?

— Което означава, че ти си осигурена — каза Джордж безпристрастно. — Освен това синът ти е по-близо до трона и прави Ана по-привлекателната партия от вас двете — това е добър план.

— Става въпрос за моя син! — аз едва успях да произнеса думата, задавена от мъка. — Той не се предлага за продан като някоя коледна гъска на пазара.

Джордж се изправи от парапета, обгърна раменете ми и обърна лицето ми към неговото.

— Никой не го продава, ние просто го правим принц — каза той. — Извоювахме му права. Той може да стане следващият крал на Англия. Трябва да се гордееш с това.

Затворих очи и почувствах как речният вятър брули изстиналата кожа на лицето ми. За момент помислих, че щях да припадна или да повърна, и го желаех повече от всичко друго на света — да падна толкова тежко болна, че да ме заведат у дома в Хевър и да ме оставят завинаги там с децата ми.

— А Катерина? Какво ще се случи с дъщеря ми?

— Можеш да задържиш Катерина — произнесе Ана отчетливо. — Тя е просто едно момиче.

— А ако откажа? — аз погледнах в тъмните, открити очи на Джордж. Имах му доверие, независимо, че той беше пазил това в тайна от мен.

Той поклати глава.

— Не можеш да откажеш. Направила го е напълно законно. Подписано и подпечатано. Всичко е вече готово.

— Джордж — прошепнах аз. — Това е моето момче, моето малко момченце. Знаеш какво означава момченцето ми за мен.

— Ти пак ще го виждаш — успокои ме Джордж. — Ще му бъдеш леля.

Сякаш някой ме беше зашлевил. Аз се олюлях и щях да загубя почва под краката си, ако Джордж не беше ме хванал. Обърнах се към Ана, която мълчеше, а на лицето й бе изписана малка, самодоволна усмивчица.

— Всичко това е заради теб, нали? — казах аз, разтърсена от силата на омразата си. — Трябва да имаш всичко, така ли? Кралят е готов да притича, само да му кимнеш, но трябваше да вземеш и моя син. Приличаш на кукувица, която изяжда всички други голишарчета в гнездото. Докъде още трябва да стигнем всички ние, за да задоволим амбициите ти? Ти ще ни донесеш само смърт, Ана.

Тя извърна глава, за да не гледа омразата, която струеше от мен.

— Трябва да стана кралица — беше всичко, което можа да ми каже. — А вие всички трябва да ми помагате. Синът ти Хенри ще изиграе своята роля, за да се издигна, и ние на свой ред ще му помогнем да се издигне. Знаеш, че така стоят нещата, Мери. Само глупакът ругае късмета си от заровете.

— Заровете са подставени, когато играя срещу теб — казах аз. — Няма да забравя това, Ана. На смъртното ти ложе ще ти напомня, че си ми взела насила сина, защото си се страхувала, че няма да можеш да родиш свой собствен.

— Аз мога да родя син! — отвърна тя ужилена. — Ти можа! Защо пък аз да не успея?

Аз се разсмях тържествуващо.

— Защото с всеки изминал ден остаряваш все повече — казах аз злостно. — Както и кралят. Кой знае дали изобщо можеш да забременееш? Аз бях толкова плодовита, че му родих две деца едно след друго, едно от които е най-хубавото момченце, с което Господ е благословил земята. Ти никога няма да имаш момченце като моя Хенри, Ана. С цялото си същество усещаш, че никога няма да родиш момче, равно на него. Всичко, на което си способна, е да откраднеш моя син, защото знаеш, че не можеш да имаш свой собствен.

Тя беше така пребледняла, сякаш болестта наново я беше поразила.

— Престанете — каза Джордж. — Престанете и двете.

— Никога вече не ми казвай подобно нещо — изсъска ми тя. — Това е все едно да ме прокълнеш. А ако аз се проваля, повличам и теб след себе си, Мери. Както и Джордж, и всички останали. Никога не се осмелявай да ми говориш отново така, защото ще те пратя в манастир и няма да видиш нито едно от децата си.

Тя скочи от мястото си и брокатените й одежди, обшити с кожи, се увиха около тялото й. Гледах как тича по пътечката нагоре към замъка и мислех, че тя е много опасен враг. Можеше да притича при чичо Хауърд, а можеше да отиде и при краля. В ръцете на Ана бяха всички, които властваха над мен. И ако искаше сина ми, ако искаше дори живота ми, тя просто трябваше да притича при един от тях, за да го получи.

Джордж сложи ръка върху моята.

— Съжалявам — каза той неловко. — Но така поне децата ти ще останат в Хевър и ще можеш да ги виждаш.

— Тя граби всичко, до което се добере — казах аз. — Винаги е вземала всичко. Ала това никога не ще й простя.