Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Зимата на 1527

Уилям и аз се завъртяхме в уюта на ежедневието си, което беше почти домашно, въпреки че се въртеше основно около желанията на краля и на Ана. Все още спях в едно легло с нея и в името на намеренията и целите ни практически живеехме в една стая. Пред външния свят ние все още се водехме придворни дами на кралицата, които не се отличаваха по нищо от останалите.

Ала от сутрин до вечер Ана беше до краля, така близо, сякаш беше новата му невеста, в качеството си на негов най-важен съветник и най-добър приятел. Тя се връщаше в покоите ни само за да се преоблече или да полегне на леглото да отпочине, докато той беше на литургия или бе пожелал да излезе на езда със свитата си. В такива моменти тя потъваше в мълчание, сякаш животът си беше отишъл от нея, вследствие на силно изтощение. Лицето й бледнееше на фона на балдахина, а очите й бяха широко отворени, но невиждащи. Дишаше бавно и тежко, сякаш беше поразена от болест. Изобщо не продумваше.

Бях се научила да не я безпокоя, когато се намираше в такова състояние. Трябваше да намери собствен начин да отдъхва между безспирните публични изяви. Трябваше да е винаги очарователна, не само за краля, но и за всеки, комуто хрумнеше да отправи поглед към нея. Ако само за миг нейната сияйна лъчезарност помръкнеше, в двора щеше да се завихри водовъртежът на клюките, и този водовъртеж щеше да повлече и нея, и всички нас.

Когато тя ставаше и отиваше да прекара времето си с краля, аз и Уилям оставахме заедно. Ние се срещахме почти като непознати и той ме ухажваше. Това беше най-странното, най-простичкото и мило нещо, което един отчужден съпруг можеше да направи за отсъствалата си досега съпруга. Той ми пращаше малки букетчета цветя, понякога вейки зелени листенца и тис с розови плодчета. Подари ми малка позлатена гривна. Пишеше за мен прекрасни стихотворения, в които възпяваше сивите ми очи, светлите ми коси и ме молеше за благоволението ми, сякаш бях дамата на сърцето му. Когато заповядвах да доведат коня ми, за да изляза на езда с Ана, намирах по някоя бележчица, затъкната в коженото стреме. Когато вечер отмятах завивките да си легна до Ана, откривах сладки бонбони, завити в златисти хартийки. Той ме засипваше с малки подаръчета и бележки, и винаги, когато се срещахме по кралските празненства, на стрелбището или гледахме тенис на корт, той се навеждаше на ухото ми и прошепваше с половин уста:

— Хайде в покоите ми, моя съпруго.

Започвах да се кикотя, все едно не бях неговата дългогодишна съпруга, а новата му любовница; отделях се от тълпата, а след няколко минути той също се измъкваше, за да се срещнем насаме в неговата спалня в западната част на замъка Гринич. Тогава той ме вземаше в прегръдките си и казваше възхитително и обещаващо:

— Имаме на разположение само един миг, любима моя, не повече от час: ето защо ще ви дам всичко от себе си.

Той ме слагаше да легна, развързваше пристегнатия ми корсаж, целуваше гърдите, милваше корема ми и ми доставяше удоволствие по всевъзможен начин, докато не започвах да стена в прилив на щастие:

— О, Уилям! О, любов моя! Вие сте най-добрият, най-добрият, най-добрият сред добрите.

И тогава с усмивката на мъж, комуто се възхищават, той свършваше в мен и се отпускаше на рамото ми, въздишайки трепетно.

Правех това от страст, примесена с една малка частица пресметливост. Ако Ана се провалеше, и повлечеше след себе си семейство Болейн, аз щях да бъда на сигурно място, имайки до себе си любящ съпруг с хубаво имение в Норфолк, титла и богатство. Освен това децата носеха неговото име и той можеше да ги вземе при себе си, когато пожелае. Бях готова да заявя и на дявола, че е най-добрия, несъмнено най-добрия, само да не ме отделя от децата ми.

 

 

На коледното тържество Ана грееше от щастие. Тя танцуваше така, сякаш имаше намерение да танцува ден и нощ, без нищо да е в състояние да я спре. Играеше със залагания, сякаш можеше да си позволи да загуби цялото богатство на една кралица. Имаше споразумение с мен и с Джордж, по-късно, щом останехме сами, ние веднага връщахме парите. Ала загубеше ли от краля, спестените й с труд пари влизаха в кралския джоб и тя никога вече не ги виждаше. А тя трябваше да губи, когато играеше с него: той не можеше да понася някой друг да печели.

Той я отрупваше с подаръци и с почести, канеше я на всеки танц. Тя беше коронованата кралица на всеки бал. Но Катерина все така заемаше мястото си начело на трапезата и се усмихваше на Ана така, сякаш тя й оказваше тази чест и сякаш Ана беше нейна пълноправна представителка, избрана по собствената й воля. Принцеса Мери, дребничката, бледа принцеса, седнала до майка си, също се усмихваше на Ана, сякаш пъргавата претендентка за престола я забавляваше безкрайно.

— Господи, как я мразя — каза Ана една вечер като се събличаше. — Това същество с лице като месечина е истинско отражение на тях двамата.

Поколебах се. Нямаше смисъл да се спори с Ана. Мери се беше превърнала в рядко красива девойка, с лице, по което силният характер и решителността се четяха така ясно, че у наблюдателя не оставаше и капка съмнение, че тя е дъщеря на майка си до мозъка на костите. Когато погледът й шареше из залата, тя ни гледаше така, сякаш виждаше право през нас, все едно, че не бяхме нищо повече от прозрачно венецианско стъкло и единственото, което я интересуваше, беше да види какво има зад него. Не личеше да ревнува от нас по някакъв начин, нито да ни счита за съпернички, борещи се за вниманието на баща й, или дори че заплашваме да изместим майка й от мястото й. Тя ни възприемаше като две леки жени, толкова незначителни, че едва ли заслужавахме милостивият вятър да ни духне и отнесе.

Тя беше духовито момиче, макар и само единайсетгодишна, но способна да се ползва от играта на думите и да се шегува на английски, френски, испански или латински. Ана имаше бърз ум и беше начетена, но нямаше образованието, което тази малка принцеса беше получила, и това също подклаждаше завистта й. Освен това девойката беше наследила присъствието на духа, което имаше и майка й. Независимо дали Ана щеше някога да стане кралица или не, тя беше родена и израсла с амбицията да се бори за сигурност и привилегии. Принцеса Мери беше родена с права, за които ние само можехме да мечтаем. Тя имаше самообладание, на каквото никоя от нас не можеше да се научи. Притежаваше грация, породена от чувството й за сигурност относно мястото, което й беше отредено на този свят. Разбира се, че Ана щеше да я ненавижда.

— Тя е просто никой — казах аз. — Дай да ти разреша косите.

На вратата се почука тихичко и Джордж се вмъкни преди още да успеем да кажем „Влез“.

— Завладял ме е страхът да не ме проследи жена ми — извини се той. Размаха пред нас бутилка вино и три калаени чаши. — Тази вечер тя танцува и е разгорещена. Едва ли не ми заповяда да отивам в леглото. Ако види, че идвам тук, ще побеснее.

— Трябва да те е видяла — Ана взе една от чашите с вино от Джордж. — Нищичко не й убягва на тази жена.

— Трябваше да стане шпионка. Трябваше да бъде шпионка, специалист по разврата.

Аз се разхилих и му позволих да ми налее малко вино.

— Едва ли са й нужни особени умения, за да разбере къде си — забелязах аз. — Ти стоиш тук почти постоянно.

— Тук е единственото място, на което мога да бъда себе си.

— Искаш да кажеш, че не е публичният дом? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Вече не ходя там. Изгубих желание за това.

— Да не си влюбен? — попита цинично Ана.

За моя изненада той погледна встрани и се изчерви.

— Не и аз.

— Какво има, Джордж? — попитах го.

Той поклати глава.

— И нещо, и нищо. Нещо, за което не мога да ви кажа, и нищо, което да смея да направя.

— Някой от двора ли е? — попита с любопитство Ана. Той придърпа един стол до камината и се взря в жаравата.

— Ако споделя, трябва да обещаете, че няма да кажете на никого.

Ние кимнахме с глави, задружни като сестри, решени да узнаят цялата истина.

— Дори нещо повече: не трябва да говорите една с друга за това, когато изляза от стаята. Не искам да ме коментирате зад гърба ми.

Това вече ме разколеба.

— Да се закълнем, че няма да говорим дори помежду си ли?

— Да, иначе няма да ви кажа нищо.

Ние се поколебахме, но любопитството ни надделя.

— Добре — каза Ана от името на двете. — Кълнем се.

Младото му красиво лице се сбърчи и той го скри с ръкава на ризата си.

— Влюбен съм в мъж — каза той простичко.

— Франсис Уестън — казах аз моментално.

Неговото мълчание потвърди предположението ми.

Лицето на Ана застина от ужас.

— Той знае ли?

Джордж поклати кестенявата си глава.

— Тогава не трябва никога да намекваш за това, нито да споделяш с някого — нареди му тя. — Това трябва да бъде първият и последен път, когато заговаряш за това, дори с нас. Трябва да го изличиш от сърцето и ума си, и никога вече да не го поглеждаш.

Той отправи поглед към нея.

— Зная, че е безнадеждно.

Ала тя не му даваше този съвет от загриженост към него.

— Поставяш ме в опасно положение — каза тя. — Кралят никога няма да се ожени за мен, ако ни опозориш.

— Това ли била цялата работа? — попита той, внезапно разярен. — Това ли е всичко, което има значение? А не това, че съм влюбен и подтикван към грях като последен глупак. Нито това, че никога няма да бъда щастлив, женен за змия и влюбен в човек, който ще разбие сърцето ми — важно е само и само това, че репутацията на мистрес Ана Болейн трябва да се запази неопетнена.

В този миг тя полетя към него, с ръце, разперени като нокти на граблива птица, но той хвана здраво китките й, преди да се бе докопала до лицето му.

— Погледни ме! — изсъска тя. — Не се ли отказах от единствената си любов, не разбих ли сърцето си? Не ми ли каза ти тогава, че цената си заслужавала?

Той я избута назад, но нищо не бе в състояние да я накара да се успокои.

— Погледни Мери! Не я ли откъснахме от съпруга й, а мен от моя? Сега и на теб ще ти се наложи да се откажеш от някого. Ще трябва да изгубиш голямата любов на живота си, така както аз изгубих своята, и както Мери изгуби нейната. Недей се жалва за разбитото си сърце, след като ти уби моята любов, след като я погребахме заедно и тя се изпари!

Докато Джордж се бореше с нея, аз я хванах откъм гърба и ние тримата застанахме неподвижни, като участници в маскен бал, наредени, за да представим някаква чудновата идея — аз, хванала я за кръста, той за ръцете, а тя самата — с разперени ръце, все още на няколко инча от лицето му.

— Боже Господи, какво семейство сме само — каза той с почуда. — Господи, в какво сме се превърнали?

— Важното е накъде вървим — каза тя сурово.

Джордж срещна погледа й и кимна, като човек, който дава клетва.

— Да — въздъхна той. — Няма да забравя.

— Ще забравиш за любовта си — договори се тя. — И никога вече няма да споменаваш името му.

Той отново кимна примирено.

— И ще запомниш, че няма по-важно нещо от това да се добера до трона.

— Ще запомня.

Усетих, че потръпвам и пуснах кръста й. Нещо в този нашепнат обет ми прозвуча не като вричане пред Ана, а като обещание към дявола.

— Не говорете така.

Те и двамата впериха в мен тъмните си Болейнови очи — двете лица с дълги, прави носове, малки усти и нахално стиснати устни.

— Едва ли си заслужава човек да живее такъв живот — казах аз, като се опитах да ги разведря.

Никой не се усмихна в отговор.

— Заслужава си — отвърна Ана лаконично.