Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 59 гласа)

Пролетта на 1522

— Утре заминавам за Франция, за да доведа сестра ви Ана обратно вкъщи — съобщи баща ми на стълбите на Уестминстърския дворец. — Тя ще заеме мястото си в двора на кралица Мери Тюдор веднага щом се върне в Англия.

— Смятах, че ще остане във Франция — казах аз. — И че ще се омъжи за френски граф или нещо подобно.

Той поклати отрицателно глава:

— За нея имаме други планове.

Знаех, че беше безсмислено да разпитвам какви са тези планове. Трябваше да се въоръжа с търпение и да видя със собствените си очи. По-страшна от всичко друго за мен беше мисълта да не би да уредят за Ана по-изгоден брак, в сравнение с моя собствен, и да не се окаже, че ще прекарам живота си в нейната сянка, докато тя винаги се носи важно поне на крачка пред мен.

— Изтрийте това кисело изражение от лицето си — рязко каза баща ми.

Аз веднага се преобразих и на устните ми грейна заучена изтънчена усмивка.

— Разбира се, татко — казах смирено.

Той ми кимна и когато излизаше от стаята, аз му се поклоних ниско. Застанах пред малкото огледалце на стената и се загледах в собственото си отражение. „Всичко е наред“ — прошепнах сама на себе си. — „Аз съм Болейн и това не е малко; неслучайно във вените на майка ми тече кръвта на Хауърд — един от най-знатните родове в цялото кралство. Аз съм и Хауърд, и Болейн“ — прехапах устни за миг. — „Също като нея.“

На хубавото ми лице блесна полираната безсъдържателна усмивка, и отражението в огледалото ми се усмихна на свой ред. „Може да съм най-младата Болейн, но не и последна по важност. Не съм омъжена за някой случаен човек, а за самия Уилям Кери — мъж, който е успял да спечели разположението на краля. Аз самата съм най-младата почетна дама и фаворитка на кралицата. Никой не може да ми отнеме това. Дори и тя не може.“

 

 

Пристигането на Ана и на баща ми беше забавено от пролетните бури и аз започнах да тая в сърцето си наивната надежда, че корабът им можеше да потъне, а тя да се удави. Мисълта за смъртта й пораждаше у мен смесица от противоречиви чувства — болката на неподправената скръб, придружена от странна възбуда. За мен животът без Ана бе немислим, и в същото време животът едва ли бе достатъчен, за нас двете.

В крайна сметка тя пристигна благополучно. Видях двамата с баща ми да вървят по дворцовия кей и после да поемат по чакълестата пътечка към двореца. Дори от прозореца на първия етаж успявах да различа полюшването на полите й и стилната кройка на наметалото й, и внезапно бях обладана от истинска завист, докато гледах как то обгръща тялото й. Изчаках да изчезне от погледа ми и се втурнах към мястото, отредено ми в кралската зала за аудиенции.

Исках тя да ме завари разположила се удобно в украсените с гоблени кралски покои, после да се изправя и да я поздравя, както подобава на благовъзпитана светска дама. Но вратата едва се беше отворила, когато се чух да възкликвам: „Ана!“ и в изблик на неочаквана радост се втурнах към нея с шумолящи поли. Ана на свой ред влезе с вирнат нос и с високомерно стрелкащ се поглед, но изведнъж престана да бъде изискана петнадесетгодишна дама, и разтвори обятията си в прегръдка.

— Пораснала си — каза тя задъхано, обвила ръцете си около мен и притиснала буза към моята.

— Обувките ми са страшно високи — аз вдъхнах познатия аромат. Кожата й ухаеше на сапун и на розово масло, а от дрехите й се носеше мирис на лавандула.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

Bien sûr![1] Какво става с теб? Доволна ли си от брака?

— Не е зле. Имам хубави дрехи.

— А той как е?

— Невероятен. Постоянно е около краля и е спечелил благоразположението му.

— Правихте ли го?

— Да, още откога.

— Боля ли те?

— Много.

Тя се дръпна назад, за да прочете изражението на лицето ми.

— Не чак толкова — посмекчих думите си аз. — Той наистина се старае да е нежен. Винаги ми дава да пия вино. Но всъщност е ужасен.

Намръщеното й изражение изчезна, тя се изкикоти и очите й светнаха:

— Какво му е ужасното?

— Пикае в гърнето, точно пред очите ми!

Ана прихна да се смее:

— О, не!

— Хайде, момичета — каза баща ни, който се появи иззад гърба на Ана. — Мери, заведете Ана при кралицата и я представете.

Аз веднага се извърнах и я поведох през навалицата придворни дами към кралицата, която беше седнала на мястото си до камината. Стойката й беше изправена.

— Тя е строга — предупредих Ана. — Това не ти е Франция.

Сините очи на Катерина Арагонска измериха Ана с един от нейните ясни, остри погледи и ме обзе страх, че тя може да хареса сестра ми повече от мен.

Ана направи безупречен френски реверанс на кралицата и се изправи така, сякаш целият дворец й принадлежеше. Тя заговори с глас, преливащ от съблазнителни интонации, а всяко нейно движение носеше отпечатъка на френските дворцови маниери. Аз забелязах с радост студенината, с която се отговаряше на изисканите обноски на Ана. Притеглих я да седнем до еркерния прозорец.

— Тя ненавижда французите — казах аз. — Никога няма да те повика в свитата си, ако продължаваш в този дух.

Ана присви рамене.

— Те са най-модните, независимо дали това е по вкуса й. Какви други маниери могат да й се харесват?

— Испанските — предположих аз. — Ако ти се струва толкова необходимо да се придържаш към нещо определено, разбира се.

Ана се изсмя:

— И да нося тези смешни шапчици! Изглежда, като че ли е понесла покрив на главата си.

— Шшт… — укорих я аз. — Тя е красива жена. Най-изтънчената в Европа.

— Тя е една старица — отвърна Ана жестоко. — Дори е облечена като такава, облякла е най-безвкусните дрехи, които могат да се намерят в цяла Европа, скроени от най-глупавия народ на целия континент. Няма какво да си губим времето с испанците.

— Кои ние? — попитах хладно. — Едва ли имаш предвид англичаните.

Ces Français ![2] — каза тя с раздразнение. — Bien sûr! Аз съм вече истинска французойка.

— Аз и Джордж сме чистокръвни англичани, също като теб — отвърнах аз решително. — И аз, подобно на теб, съм отрасла във френския двор. Защо винаги трябва да си въобразяваш, че си по-различна?

— Защото всеки трябва да има индивидуалност.

— Какво искаш да кажеш?

— Всяка жена трябва да притежава нещо, което да я отличава от другите. Нещо, което да задържа погледа и което да я прави център на внимание. Аз ще съм французойката.

— Значи ще се преструваш на нещо, което не си — забелязах неодобрително.

Очите й отново засвяткаха насреща ми и Ана ме измери с поглед, както само тя умееше.

— Аз се преструвам не повече и не по-малко от теб — сниши глас тя. — Малка сестричке, моя малка златна сестричке, сладка като мед!

Аз улових погледа й, светлите ми очи потънаха в мрака на нейните, и аз знаех, че се усмихвах в отговор на нейната усмивка, че цялото ми същество се отразяваше в нея.

— О, така ли! — възкликнах, все още отказваща да призная нанесения ми удар. — Гледай ти!

— Именно — каза тя. — Аз ще съм смуглата, модерна и опърничава французойка, а ти ще си вечно отзивчивата и приветлива англичанка с безупречна репутация. Кой мъж би ни устоял?

Разсмях се — тя винаги успяваше да ме разсмее. Погледнах надолу през прозореца и видях, че ловната свита на краля се завръщаше и влизаше в конюшните.

— Кралят ли си идва? — попита Ана. — Наистина ли е толкова хубав, колкото разправят?

— Той е възхитителен. Да, истината говорят. Умее да танцува, язди чудесно — думите не стигат, за да го опиша.

— Сега дали ще дойде тук?

— Възможно е. Той винаги идва да я види.

Ана погледна бегло и презрително към кралицата, която седеше и шиеше с придворните дами:

— Чудя се защо ли?

— Защото я обича — отговорих аз. — Това е един прекрасен любовен роман. Първо тя се омъжила за брат му, когато е бил съвсем млад, но преждевременната му смърт я поставила в безизходно положение — тя нямала към кого да се обърне, нито къде да иде; той я взел под крилото си и я направил своя съпруга и кралица. Каква чудна история, и как я обича той и до ден-днешен!

Ана повдигна съвършено извитата си вежда и огледа стаята. Придворните дами, дочули шума от завръщането на ловците, разстлаха полите на роклите си, и се настаниха една до друга, така че всяка от тях да представлява част от пъстрата жива картина, която кралят щеше да види още от входа. Вратата се отвори широко, крал Хенри застана на прага и се разсмя гръмогласно и весело, както подобаваше на доволен от живота млад мъж.

— Дойдох, за да ви изненадам и ето, че ви намирам съвсем неподготвени!

Кралицата трепна:

— Поразени сме! — каза тя оживено. — За нас е щастие!

Придружителите на краля и приятелите му последваха господаря си в стаята. Брат ми Джордж влезе първи и при вида на Ана остана неподвижен на прага, но не позволи на удоволствието да се разлее по хубавото му лице на придворен кавалер, а се поклони ниско до самата ръка на кралицата.

— Ваше величество — дъхът му опари пръстите й, — прекарах целия ден на слънце, но едва сега се почувствах истински замаян.

Тя се усмихна сдържано и учтиво, загледана в черните къдри на склонената пред нея глава:

— Благоволете да поздравите сестра си.

— Нима Мери е тук? — попита Джордж с известно безразличие, сякаш не ни бе видял.

— Говоря за другата ви сестра, Ана — поправи го кралицата. С лек жест отрупаната й с пръстени ръка призова двете ни да пристъпим напред. Джордж ни се поклони, без да помръдне и на крачка от трона.

— Намирате ли я променена? — попита кралицата.

Джордж се усмихна:

— Надявам се да се промени и още, имайки вашата прекрасна особа за образец.

Кралицата се засмя.

— Много мило от ваша страна — отвърна тя признателно и му направи знак с ръка да се оттегли при нас.

— Добре дошла, малка красавице — каза той на Ана и се обърна към мен. — Здравейте и вие, красива лейди.

Ана го огледа изпод гъстите тъмни мигли.

— Само да можех да те прегърна — каза тя.

— Ще излезем при първа възможност — обеща Джордж. — Изглеждаш добре, Анамария.

— Защото наистина се чувствам добре — каза тя. — А ти как си?

— По-добре от всякога.

— Кой е съпругът на нашата малка Мери? — попита тя любопитно, оглеждайки Уилям, докато той влизаше и се кланяше на кралицата.

— Той е трети граф на Съмърсет, и много близък на краля — Джордж охотно съобщаваше единствено онези факти, които считаше за значими: семейните му връзки и близостта с кралската особа. — Добре се е уредила. Знаеше ли, че те връщат, за да се омъжиш, Ана?

— Татко все още не ми е казал за кого.

— Мисля, че ще е за някой от рода Ормънд — каза Джордж.

— Значи ще съм графиня — обърна се Ана към мен с триумфиращо изражение.

— Само че ирландска — отвърнах.

Съпругът ми се отдалечи от кралицата, забеляза ни, и повдигна въпросително вежда в отговор на прямия и настойчив поглед на Ана. Кралят се настани до кралицата и заоглежда стаята.

— Сестрата на моята мила Мери Кери е дошла, за да ни порадва с присъствието си — каза кралицата. — Името й е Ана Болейн.

— Сестрата на Джордж? — поинтересува се кралят.

Брат ми се поклони:

— Да, ваше величество.

Кралят се усмихна на Ана. Тя отвърна с реверанс, тялото й се отпусна ниско надолу, както се спуска ведро в кладенец; главата си държеше изправена, а на устните й играеше сдържана, предизвикателна усмивка.

Тя не впечатли с нищо краля — той харесваше простодушни и лъчезарни жени. Не бяха по вкуса му тези тъмни очи, предизвикателно втренчени в неговите.

— Щастлива ли сте да видите отново сестра си? — попита ме той.

Поклоних му се ниско и се изправих, леко поруменяла:

— Разбира се, ваше величество — изчуруликах мило. — Коя девойка не би мечтала за компанията на сестра като Ана?

При тези думи той сви леко вежди. Предпочиташе откровеното до циничност чувство за хумор на мъжете пред язвителното женско остроумие. Въпросителният му поглед се премести от мен на Ана, в миг разбра шегата ми и се разсмя с глас, щракна с пръсти и протегна ръката си към мен.

— Не се притеснявайте, скъпо дете — каза той. — Никой не може да засенчи младата невеста през първите години на брачния й съюз. Освен това Кери предпочита русокосите девойки — както и самият аз.

Всички се разсмяха на думите му, особено Ана, която бе с тъмна коса и кралицата, чиито кестеняви коси бяха избледнели до лешниковосиво. Биха били пълни глупачки да не се посмеят от сърце на закачката на краля. Аз също се смях, и както ми се струваше — най-искрено от всички.

Музикантите дадоха тон и Хенри ме привлече към себе си.

— Вие сте много хубава девойка — каза той одобрително. — Кери сподели с мен възхитата си от своята млада невеста и ми каза, че отсега нататък единствено дванадесетгодишна девственица би могла да го изкуши.

Едва успявах да държа брадичката си изправена и да продължавам да се усмихвам. Завъртяхме се във фигурите на танца. Кралят ме гледаше и също се усмихваше.

— Той е истински късметлия — отбеляза той любезно.

— Късметлия е, че има вашето благоволение — смутих се аз в неумелия си опит да му направя комплимент.

— По-голям късметлия е, че има вашето, бих казал! — той внезапно избухна в смях. Танцът ни увлече и вихърът му ме запрати от единия край на редицата танцуващи към другия. Тогава за момент улових одобрителния поглед на брат си — и което беше още по-приятно: пълния със завист взор на Ана, докато кралят на Англия преминаваше край нея, държейки ме в обятията си.

 

 

Ежедневието в английския кралски двор увлече Ана. Тя беше в очакване на сватбата си. Все още не беше виждала бъдещия си съпруг и ако се съдеше по разгорещените пазарлъци около зестрата й, можеше да се предположи, че уреждането на брака щеше да трае цяла вечност. Дори намесата на самия кардинал Уолси, без когото не минаваше нито едно важно събитие в Англия, не можеше да ускори сватбата. Междувременно тя флиртуваше с изтънчеността на французойка, обслужваше сестрата на краля с равнодушна изисканост, пилееше часове наред в сплетни, езда и забавления заедно с Джордж и мен. Имахме сходни вкусове и разликата във възрастта ни не беше голяма, но по онова време, от позицията на своите четиринадесет години, се мислех за истинско дете в сравнение с петнадесетгодишната Ана и деветнадесетгодишния Джордж. Ние бяхме най-близки кръвни роднини, и в същото време почти не се познавахме. Аз бях живяла във френския двор с Ана, докато Джордж бе усвоявал уменията на придворен в Англия. Сега, след като се събрахме отново, станахме известни в двора като тримата Болейн, тримата очарователни Болейн; кралят често се оглеждаше за нас и заръчваше да му пратят тримата Болейн — тогава някой притичваше до другия край на двореца, за да ни доведе.

Главната задача в живота ни беше да направим забавленията колкото бе възможно по-приятни за краля — турнирите, тениса, ездата, лова с кучета и соколи, танците. Той обичаше непрестанно да е обкръжен от радостно вълнение и наш дълг беше той никога да не скучае. Но понякога, макар и доста рядко, в тишината на часовете преди вечеря, той се отправяше сам в покоите на кралицата, а тя оставяше бродерията или книгата си настрана и ни отпращаше с една дума.

Ако се позабавех, успявах да видя как лицето й се озарява от усмивката, която не виждаше никой друг освен краля — с тази усмивка не бе удостоявала дори дъщеря си, принцеса Мери. И веднъж, когато влязох, без да подозирам, че Негово Величество е там, аз го намерих приседнал в нозете й, като любовник, безгрижно отпуснал глава в скута й, докато тя отмяташе нежно рижозлатистите коси от челото му и ги увиваше на пръста си. Тези коси не отстъпваха по блясък на скъпоценните пръстени, с които той я бе отрупал, още когато е била млада принцеса и нейните коси също са сияели. Беше се оженил за тази някогашна принцеса въпреки предупрежденията на всички от обкръжението му.

Аз се отдалечих на пръсти, без да ме усетят. Рядко се случваше те да останат насаме и не исках да развалям тази идилия. Отидох да търся Ана. Тя се разхождаше в студената градина с Джордж, добре загърната в мантията си, с китка кокичета в ръка.

— Кралят е при кралицата — присъединих се аз. — И са сами.

Ана повдигна вежда.

— В леглото?

— Не, разбира се — още е два часа следобед.

Ана ми се усмихна:

— Представям си колко ти е провървяло в брака, щом смяташ, че е невъзможно да се окажеш в постелята, преди да се спусне нощта.

Джордж ме обгърна с другата си ръка:

— Тя е щастливо омъжена — защити ме той. — Уилям каза на краля, че не е виждал по-прелестно момиче. А какво правеха, Мери?

— Просто си седяха заедно — казах аз. Силата на чувството, което бях изпитала при вида на сцената, все още ме владееше и нямах желание да я описвам пред Ана.

— Така не се раждат синове — каза Ана сурово.

— Тихо — прошепнахме аз и Джордж в един глас. Тримата застанахме по-близо един до друг и заговорихме още по-тихо.

— Сигурно вече губи надежда — каза Джордж. — На колко е сега? Тридесет и осем? Тридесет и девет?

— Само на тридесет и седем — отвърнах с негодувание.

— Все още ли има месечен цикъл?

— О, Джордж!

— Да, има — отзова се Ана сухо. — Но това не й помага. Сама си е виновна. По всичко личи, че проблемът не е у краля — нека не забравяме извънбрачния му син от Беси Блаунт, който вече се учи да язди.

— Има още време пред себе си — защитих аз кралицата.

— Време тя да умре и той да се ожени повторно ли? — умисли се Ана. — Това е така. Тя май не е кой знае колко здрава?

— Ана! — за момент отвращението ми бе съвсем искрено. — Това е възмутително.

Джордж отново се огледа, за да се увери, че наблизо няма никой. Две от девойките Сиймор се разхождаха с майка си в градината, но ние не им обърнахме внимание. Тяхното семейство беше един от най-сериозните ни съперници в борбата за власт и успехи, затова предпочитахме да се преструваме, че не ги забелязваме.

— Може да е възмутително, но е вярно — каза той безцеремонно. — Кой ще бъде престолонаследник, ако кралят няма син?

— Принцеса Мери може да се омъжи — предположих аз.

— Другоземец на английския трон? Това няма да стане — каза Джордж. — А ние няма да позволим още една война за престола.

— Принцеса Мери може да стане пълноправна кралица и без да се омъжва — казах аз пламенно. — Може да управлява напълно самостоятелно.

Ана изпуфтя недоверчиво, а дъха й нарисува малко облаче във въздуха.

— О, да — подхвърли тя подигравателно. — Може да язди кон и да ловува. Жена не може да управлява една страна просто така: великите лордове жива ще я разкъсат.

Тримата се спряхме пред фонтана, разположен в средата на градината. С добре заучена грациозност, Ана седна на ръба на басейна и отправи взор към водата, където няколко златни рибки плуваха бодро към нея. Тя измъкна ръка от бродираната си ръкавица и потопи дългите си пръсти във водата. Рибките заплуваха към тях и показаха на повърхността малките си, лакомо зинали устици. Джордж и аз я наблюдавахме, докато тя се взираше във вълнообразното си отражение.

— Дали кралят мисли за всичко това? — запита тя отражението си.

— Постоянно — отговори Джордж. — За него няма нищо по-важно. Струва ми се, че ако кралицата не роди, той ще направи сина на Беси Блаунт свой законен наследник.

— Незаконороден на трона?

— Неслучайно са го нарекли Хенри Фитцрой[3] — каза Джордж. — Той е признат за син на краля. Ако Хенри живее достатъчно дълго, за да се убеди, че положението в Англия е безопасно за него: ако получи съгласието на рода Сиймор и на нашия — Хауърд, ако Уолси привлече на страната на краля църквата и останалите държави… тогава какво би могло да го спре?

— Едно хлапе, при това извънбрачно — каза Ана замислено. — Шестгодишна принцеса, остаряла кралица и крал в разцвета на силите си — тя ни погледна, отмествайки поглед от собственото си бледо отражение във водата. — Какво ли ще последва? — попита тя. — Нещо трябва да се случи. Но какво ли е то?

 

 

Кардинал Уолси[4] изпрати съобщение до кралицата, в което ни канеше да вземем участие в представлението, което той организираше на последния ден преди Великите пости в имението си в Йорк. Кралицата ме помоли да прочета писмото, и гласът ми трепереше развълнувано, докато произнасях думите: чудна пиеса за крепост на име „Шато Вер“[5], пет дами, които щяха да танцуват по двойки с петимата рицари, обсадили крепостта.

— О! Ваше величество…

— Какво „О, ваше величество“?

— Чудех се дали ще ми позволите да отида — казах аз смирено. — За да гледам представлението.

— Защо ми се струва, че искате да ви позволя и нещо друго? — попита тя със светнал поглед.

— Да. Чудех се дали не бих могла да участвам — признах си аз. — Наистина звучи прекрасно.

— Може — каза тя. — Колко дами искаше кардиналът?

— Пет — отвърнах тихо. С периферното си зрение виждах Ана, която се беше облегнала назад и за момент беше затворила очите си. Знаех точно какво правеше. Думите й кънтяха в ушите ми, толкова оглушително, все едно крещеше на глас: „Избери мен! Избери мен! Избери мен!“

Това подейства.

— Мистрес Ана Болейн — каза кралицата замислено. — Френската кралица Мери, графинята на Девън, Джейн Паркър и вие, Мери.

Ана и аз си разменихме по един бърз поглед. Щяхме да сме странен квинтет: лелята на краля, сестра му — кралица Мери[6], ние с Ана и богатата наследница Джейн Паркър, която вероятно щеше да ни стане снаха, ако нашият и нейният баща се споразумееха за зестрата й.

— В зелено ли ще бъдем облечени? — попита Ана.

Кралицата й се усмихна:

— Да, така смятам — каза тя. — Мери, защо не напишете в отговор на кардинала, че с удоволствие ще вземем участие в пиесата му, и да го помолите да ни изпрати дворцовия церемониалмайстор, който да ни помогне за избора на костюмите и за подготвянето на танците.

— Аз ще се заема — Ана стана от мястото си и отиде до масата, където я чакаха хартия, перо и мастило. — Мери е толкова схваната в ръцете, че той ще вземе писмото й за отказ.

Кралицата се засмя.

— О, нашата учена французойка — каза тя добродушно. — Тогава вие пишете на кардинала, мистрес Болейн, на красив френски език или може би направо на латински?

Нищо не трепна в погледа на Ана.

— Както предпочита ваше величество — каза тя невъзмутимо. — Владея свободно и двата езика.

— Съобщете му, че с голямо удоволствие ще се възползваме от поканата му да играем в неговата „Шато Вер“ — каза спокойно кралицата. — Колко жалко, че не можете да го напишете на испански.

 

 

Пристигането на церемониалмайстора, който трябваше да ни учи на стъпките за танците, сложи началото на жестока война, която водехме с усмивки и с най-мили думи, за това кой каква роля да играе в пиесата. Накрая се наложи да се намеси самата кралица и да ни разпредели ролите, без излишни обяснения. На мен даде ролята на Добротата, на сестрата на краля даде Красотата, а на Джейн Паркър — Верността.

— Е, тя наистина е доста предана — каза Ана.

Самата Ана беше Постоянството.

— Ето какво мисли за теб — прошепнах й аз. Ана се разкикоти доволно.

Ние трябваше да бъдем нападнати от диваци — всъщност от хористките на кралската църква — преди да бъдем спасени от краля и от неколцината избрани негови приятели. Предупредиха ни, че кралят щял да е дегизиран и ние трябваше да се постараем да не разкриваме плитката хитрост на най-високия мъж в залата, чиито златисти коси щяха да са украсени със златна маска.

 

 

В крайна сметка представлението се оказа истинска лудория — беше много по-забавно, отколкото очаквах и много повече напомняше на шеговита битка, отколкото на танц. Джордж ме замери с листенца от роза, а аз го измокрих до кости с розова вода. Хористките приличаха досущ на момчета и обхванати от силно вълнение, нападнаха рицарите, които ги вдигаха във въздуха, завъртаха ги в кръг и ги оставяха на земята, замаяни и кикотещи се. Когато ние, дамите, излязохме от замъка и подхванахме танци със загадъчните рицари, най-високият от тях — самият крал — дойде да танцува с мен, и аз, все още без дъх от битката си с Джордж, с листенца от рози по косите и по вплетените в тях накити; докато от гънките на роклята ми се ръсеха захаросани плодове, усетих как се смеех, подавайки му ръка, как танцувах с него като с прост ратай на селска забава.

Когато трябваше да дадат сигнал да свалим маските, кралят извика:

— Не спирайте! Нека танците продължават! — и вместо да се извърне и да смени партньорката, той отново поведе мен; и хванати за ръце, ние се понесохме във вихъра на селски танц, а аз виждах как очите му пламтяха през процепите на маската и ме изпепеляваха цялата. Аз му се усмихвах дръзко и сияещо, а възхищението му галеше кожата ми като слънчеви лъчи.

— Завиждам на мъжа ви за онзи момент довечера, в който ще свали роклята ви, а вие ще го обсипвате със сладости — прошепна той, когато танцът ни събра, а после тръгнахме след друга двойка, понесла се към средата на кръга.

Не успях да кажа нищо духовито в отговор — това вече не бяха формалните комплименти на куртоазията. Представата за съпруга, обсипан със сладости, бе твърде интимна и еротична.

— Със сигурност не следва да завиждате на когото и да било — казах аз. — Тук всичко е ваше.

— Как така? — попита той.

— Та вие сте крал — изтървах неволно, съвсем забравила, че той трябваше да бъде дегизиран до неузнаваемост. — Кралят на „Шато Вер“ — поправих се аз. — Крал за един ден. Крал Хенри е този, който трябва да ви завижда, защото само за един следобед вие спечелихте една велика победа след продължителната обсада.

— А какво мислите за крал Хенри?

Аз вдигнах невинен поглед към него.

— Той е най-великият крал, който страната ни някога е познавала. Чест е да принадлежа към двора му и е привилегия да бъда близо до него.

— Бихте ли го обикнали като мъж?

Аз сведох поглед и лицето ми пламна.

— Не бих посмяла да мисля за това. Той никога не е спирал погледа си на мен.

— О, напротив, правил го е — възрази кралят решително. — Можете да бъдете уверена. Ако е истина това, че неведнъж е спирал погледа си върху вас, лейди Доброта, ще бъдете ли вярна на името си и добра с него?

— Ваше… — прехапах устната си, за да възпра думите „Ваше величество“, които бяха на устата ми. Аз се огледах за Ана; повече от всичко друго исках тя да е до мен, за да ми помогне със своето остроумие.

— Името ви е Доброта — напомни ми той.

Аз му се усмихнах, надзъртайки изпод позлатената си маска.

— Да, така е — изрекох. — Струва ми се, че би следвало да съм добра.

Музикантите свършиха танца и застинаха в очакване на нова кралска заповед.

— Свалете маските! — каза той и смъкна своята от лицето си. Когато видях краля на Англия, от устата ми се отрони нежна малка въздишка и аз се олюлях.

— Тя ще припадне! — извика Джордж като по знак. Отпуснах се в ръцете на краля, а Ана смъкна маската ми с бързината на змия, и със същата ловкост разпусна косите ми, които рукнаха като поток надолу по ръцете на краля.

Отворих очи — лицето му беше съвсем близо до моето. Усещах аромата на неговите коси, на неговия дъх, който пареше страните ми, и погледът ми се спря на устните му — беше достатъчно близо, за да ме целуне.

— Трябва да бъдете добра с мен — напомни ми той.

— Та вие сте самият крал… — изрекох невярващо.

— А вие обещахте да бъдете добра с него.

— Не предполагах, че това може да сте вие, ваше величество.

Той ме повдигна нежно и ме отнесе до прозореца. Отвори го сам и хладният ветрец нахлу в стаята. Разтърсих коси и ги оставих на течението, което ги повдигаше на малки вълнички.

— От страх ли припаднахте? — попита ме той приглушено.

Сведох поглед към ръцете си.

— От приятната изненада — прошепнах затрогващо, като истински невинно девойче по време на изповед.

Той се поклони, целуна ръцете ми, изправи се на крака и обяви:

— А сега всички на вечеря!

Погледнах към Ана. Тя сваляше маската си, като ме гледаше пресметливо, с онзи особен поглед, присъщ на семействата Болейн и Хауърд, който сякаш казваше: какво става наоколо и каква полза мога да имам от това? Сякаш зад златната маска имаше още една красива маска от кожа, и едва зад нея се беше спотаила истинската жена. Когато я погледнах, тя ме удостои с едва забележима, загадъчна усмивка.

Кралицата откликна на призива на краля и се изправи с весел вид, сякаш за нея е било удоволствие да наблюдава как мъжът й флиртува с моя милост; но когато той се обърна с гръб към мен, докато я извеждаше от стаята, сините й очи се заковаха продължително и настойчиво върху лицето ми — все едно се сбогуваше с близък човек.

— Надявам се скоро да се почувствате по-добре, мистрес Кери — каза тя с приветлив глас. — Може би е най-добре да се оттеглите в покоите си.

— Струва ми се, че й прилоша от глад — намеси се Джордж светкавично. — Ще позволите ли да се присъедини към нас на вечерята?

Ана пристъпи напред:

— Кралят я изплаши, когато свали маската си. Никой не предполагаше и за миг, че това може да сте вие, ваше величество!

Кралят се засмя от удоволствие и придворните се разсмяха след него. Единствено на кралицата не убягна ловкостта, с която ние тримата обърнахме така ситуацията, че аз щях все пак да присъствам на вечерята, независимо от нейното изрично желание. Тя разбра каква сила се крие у нас тримата. Аз не бях някаква безпомощна Беси Блаунт; аз бях Болейн, а семейство Болейн умееха да се подкрепят.

— Тогава елате да вечеряте с нас, Мери — каза тя. Думите й изказваха покана, но бяха лишени от топлота.

 

 

Всеки сядаше, където намери за добре, рицарите от „Шато Вер“ се бяха смесили с дамите и седяха около масата, без да следват строго определен ред. Както подобаваше на домакин, кардинал Уолси се бе разположил срещу краля и кралицата, на третото по важност място на масата, а останалите насядахме както ни беше угодно. Джордж ме настани до себе си, Ана покани съпруга ми на мястото до нея, като се стремеше да го забавлява; а кралят, седнал право срещу мен, ме гледаше неотклонно, докато аз упорито отбягвах погледа му. Отдясно на Ана беше Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, а от другата страна на Джордж бе Джейн Паркър, която ме гледаше, без да отклони погледа си, сякаш се опитваше да проумее каква ли е формулата, правеща една девойка привлекателна.

Аз ядох съвсем малко, въпреки че масата бе отрупана с пайове и сладкиши, месни деликатеси и дивеч. Взех си малко от салатата — любимото блюдо на кралицата — и пих вино, разредено с вода. Баща ми се присъедини към угощението и седна до майка ми, която припряно му зашепна нещо на ухо и видях как той ме заоглежда, като коняр, наел се да определи цената на младо жребче. Вдигнех ли очи, срещах тези на краля, а извърнех ли поглед настрани, още чувствах как погледът му пари лицето ми.

Когато се навечеряхме, кардиналът предложи да се преместим в залата, за да послушаме музика. Ана вървеше редом с мен и ме водеше надолу по стълбите, така че когато кралят пристигна, двете вече седяхме на една скамейка край стената. Беше съвсем естествено той да спре до мен и да ме попита как се чувствам. Естествено беше и ние с Ана да станем, когато той се изправи пред нас, а за него — да се разположи на свободната скамейка до нас. Ана се отдалечи, като си бъбреше с Хенри Пърси, скривайки мен и краля от очите на придворните, и най-вече от проницателния взор на кралица Катерина. Баща ми я заговори, докато музикантите свиреха. Всичко това беше направено с истинска лекота, и благодарение на тези ходове ние с краля бяхме почти скрити в това претъпкано помещение, в което музиката беше достатъчно гръмка, за да заглуши шепота от нашия разговор, и в което всеки член от семейство Болейн беше заел стратегическа позиция с намерение да прикрие онова, което се случваше.

— Сега по-добре ли се чувствате? — попита ме той шепнешком.

— Никога не съм се чувствала по-добре, сир.

— Утре отивам на езда — каза той. — Бихте ли искали да ме придружите?

— Ако нейно величество позволи отсъствието ми — казах аз, решена да не губя благоволението на кралицата.

— Ще помоля кралицата да ви освободи за сутринта. Ще й кажа, че се нуждаете от чист въздух.

Аз се усмихнах:

— От вас би излязъл прекрасен лекар, ваше величество. При положение, че сте в състояние да поставите точната диагноза и да проведете лечението в продължение на един-единствен ден.

— Но вие трябва да бъдете примерна пациентка и да следвате точно предписанията ми — предупреди ме той.

— Ще бъда — склоних поглед към пръстите си. Чувствах погледа му. Издигах се до такива висини, за каквито не бях и мечтала.

— Може да настоявам да не ставате от леглото е дни — каза той приглушено.

За момент вдигнах очи и срещнах настоятелния му взор, почувствах как се изчервявам и как думите ми заглъхват безсилно. Музиката рязко спря.

— Продължавайте да свирите — каза майка ми. Кралица Катерина се огледа за краля и видя, че е до мен.

— Ще танцуваме ли? — попита тя.

Това бе кралска заповед. Ана и Хенри Пърси заеха местата си сред двойките, а музикантите започнаха да свирят. Аз станах, а Хенри отиде, седна до съпругата си и започна да ни гледа. Джордж беше моят кавалер за танца.

— Горе главата — сопна ми се той и разтърси ръката ми. — Имаш наистина гузен вид.

— Тя ме гледа — отвърнах на шепота му.

— Разбира се, че те гледа. По-важното обаче е, че той те гледа. А най-важно от всичко е, че татко и чичо Хауърд те гледат и очакват да се държиш като млада дама, която се издига в обществото. Издигнеш ли се, мистрес Кери, всички ние се издигаме с теб.

Като чух това вдигнах глава и се засмях на брат си, сякаш бях най-безгрижната девойка на света. Танцувах с цялото изящество, на което бях способна, извивах се кръшно и се завъртах под ръката, която ме водеше така грижливо. А когато погледнах към краля и кралицата, видях, че и двамата ме следят с очи.

 

 

В просторния дом на чичо ми в Лондон беше свикан семеен съвет. Срещата ни се състоя в библиотеката на чичо, където редиците подвързани в черно книги по стените заглушаваха шума, идващ от улицата. Двама от семейните ни слуги бяха на пост пред вратата, за да сме сигурни, че никой няма да ни притеснява или да подслушва разговорите ни. Щяха да се обсъждат семейни въпроси и семейни тайни. В такъв момент домът бе отворен само за хора от рода Хауърд.

Повод и предмет на срещата бях самата аз. Бях в центъра на тази суматоха, която целеше да ме тласне в правилната посока. Аз бях пионката Болейн, която трябваше да изиграе възможно най-печелившия ход. Всичко се въртеше около мен. Чувствах как във всяка моя вена тупти силата на собствената ми значимост, в едно с противоречивия и боязлив трепет да не ги проваля.

— Може ли вече да ражда? — попита чичо Хауърд майка ми.

— Месечният й цикъл е достатъчно редовен, а тя самата е здраво момиче.

Чичо ми кимна.

— Ако кралят легне с нея, и тя успее да зачене син от него, ще имаме на какво да заложим — страх ме беше да ги слушам и затова се опитах да насоча вниманието си към дреболии. Гледах как поръбените с кожа ръкави на чичо ми докосваха леко дървената повърхност на масата, а разкошната му дреха отразяваше светлината от пламтящите езичета на играещия зад него огън. — Тя не може повече да спи в едно легло с Кери. Ще се наложи бракът й да остане на второ място, докато се ползва от благоволението на краля.

Аз ахнах. Не можех да си представя кой щеше да съобщи подобно нещо на съпруга ми. Освен това ние се бяхме врекли един на друг, че ще бъдем заедно, че бракът е посветен на създаването на потомство, че сам Господ ни е събрал и че никой сред живите не можеше да ни раздели.

— Аз не… — изрекох плахо.

Ана ме ощипа през роклята.

— Тихо — процеди тя. Малките перли по френската й шапчица проблеснаха заговорнически.

— Аз ще говоря с Кери — каза баща ми.

Джордж пое ръката ми.

— Ако забременееш от краля, той трябва да е сигурен, че детето е негово и на никой друг.

— Не мога да му стана любовница — отвърнах шепнешком.

— Нямаш друг избор — поклати глава той.

— Не мога да го направя — казах високо. Стиснах здраво ръката на брат си, който стискаше моята в опит да ме накара да мълча и погледът ми се плъзна към другия край на масата, към орловия профил на чичо ми и към черните му очи, от които нищо не се изплъзваше.

— Простете, сър, но аз обичам кралицата. Тя е благородна жена и аз не желая да я предавам. Зарекох се пред Бога да бъда вярна на съпруга си — нима след всичко това бих могла да му изменя? Зная, че кралят е крал, но нима съм способна на това? Възможно ли е да го искате от мен? Сър, не мога да се реша на тази постъпка.

Той не ми отвърна. Стоеше толкова високо над мен, че дори не считаше за необходимо да ми отговаря.

— Какво да правя с такава чувствителна съвест? — въпросът му сякаш бе отправен към празното пространство над масата.

— Оставете това на мен — каза Ана кратко. — Ще обясня някои неща на Мери.

— Струвате ми се твърде млада, за да поемате задачата на наставник.

Тя отвърна на погледа му с обичайното си хладнокръвие.

— Възпитана съм в най-модерния кралски двор на света — отвърна тя. — И не съм си губила времето. Нищо не ми убягваше. Научих всичко, което можеше да се научи. Зная от какво имаме нужда и мога да науча Мери как трябва да се държи.

Той се поколеба за миг.

— По-добре да не бяхте задълбочавали твърде много знанията си за тайните на ухажването, мистрес Ана.

От нея лъхаше спокойствието на монахиня.

— Всичко с мяра, разбира се.

Почувствах как повдигам рамо, сякаш това беше несъзнателен опит да отпъдя Ана.

— Не виждам защо да слушам наставленията на Ана.

Сякаш бях станала невидима, въпреки че цялото това съвещание бе свикано заради мен. Ана бе привлякла вниманието на всички върху себе си.

— Е, възлагам ви задачата да наставлявате сестра си. Джордж, на нас също. Известно ви е какъв е кралят с жените, така че се старайте Мери да е пред погледа му възможно най-често.

Те кимнаха. Настъпи кратка мълчалива пауза.

— Ще говоря с бащата на Кери — отново прояви инициатива баща ми. — Уилям очаква такова нещо, не е някой глупак.

Чичо ми хвърли поглед към Ана и Джордж, които седяха от двете ми страни по-скоро като надзиратели, отколкото като близки.

— Помагайте на сестра си — нареди им той. — Осигурявайте й всичко необходимо, за да подмами краля. Каквито и хитрости да й трябват, каквито и умения или вещи да й липсват — не се колебайте да й ги доставите. Разчитаме вие двамата да й проправите път към кралското ложе. Не го забравяйте. Отплатата ще е подобаваща. А провалим ли се, ще останем с празни ръце. Помнете го.

 

 

Раздялата със съпруга ми се оказа неочаквано болезнена. Влязох в спалнята ни, докато прислужницата събираше вещите ми, за да ги пренесе в покоите на кралицата. Той седеше сред неразборията от струпани по леглото дрехи и обувки, нахвърляни по столовете пелерини и разпръснати навред из стаята кутии със скъпоценности; на момчешкото му лице беше изписано смущение и изненада.

— Виждам, че се издигате, мадам.

Той бе хубав млад мъж — един от онези, на които никоя жена не би устояла. Помислих си, че ако семействата ни не ни бяха омъжили така своеволно и не ни разделяха по същия начин, ние можехме и да си допаднем.

— Съжалявам — казах неловко. — Знаете, че трябва да правя това, което чичо и татко ми наредят.

— Зная това — отвърна той рязко. — Аз също трябва да правя това, което ми се нарежда.

За мое облекчение, на вратата се появи Ана, с пакостлива усмивка, която играеше на устните й.

— Е, добре дошъл, Уилям Кери. Добра среща! — сякаш срещата със зет й сред хаоса на моите неопаковани дрехи и сред отломките от някогашните му надежди за съпружески живот и син, я забавляваше.

— Ана Болейн! — той се наведе в небрежен поклон. — Правилно ли предполагам, че сте дошли, за да помогнете на своята сестра да си проправи път напред и нагоре?

— Разбира се — тя го удостои с ослепителна усмивка. — Към това би трябвало да се стреми всеки от нас. Никой няма да пострада, ако Мери се сдобие с благоразположението на краля.

В един кратък миг на смелост тя задържа погледа му и той бе този, който първи го отклони и се взря през прозореца.

— Трябва да тръгвам. Кралят ме вика да отида с него на лов.

Той се поколеба за миг и дойде при мен, сред цялото безредие, което цареше наоколо. Пое нежно ръката ми и я целуна.

— Съжалявам за вас. Съжалявам и за себе си. Когато ви върнат при мен — може би след месец, а може и след година — ще се опитам да си спомня този миг и вашето детско изражение, някак изгубено сред всички тези дрехи. Ще се опитам да повярвам, че всякакви интриги са ви били чужди; че поне днес вие сте били просто едно момиче, а не издънка на рода Болейн.

 

 

Кралицата забеляза, че вече не живея със съпруга си и че деля леглото си с Ана в една малка стаичка, отдалечена от покоите й, но не каза и дума. Нищо в поведението й не подсказваше, че отношението й към мен се беше изменило. Остана си все така учтива и пестелива на думи. Ако желаеше да й услужа с нещо: да напиша писмо, да изпея песен, да взема декоративното кученце от скута й и да го изведа на разходка, или да изпратя някое съобщение, тя се обръщаше към мен така любезно, както и преди. Но никога вече не пожела да й чета от Библията или да седна в нозете й, докато шиеше и аз никога вече не получих нейната благословия вечер преди сън. От онзи момент вече не бях нейната малка, любима придворна дама.

Вечер чувствах истинско облекчение, когато си лягах до Ана. Дърпахме плътно завесите около себе си, така че да си шепнем сред сенките на мрака, без да ни е страх, че някой може да ни чуе — всичко това много ми напомняше на детските ни години във Франция. Понякога Джордж се измъкваше от покоите на краля и идваше при нас, качваше се на високото легло, закрепяше свещта на дървената табла на леглото, откъдето тя заплашваше да падне всеки момент, измъкваше карти, зарове и играеше с нас, докато момичетата в съседните стаи спяха най-спокойно, без да подозират, че в стаята ни се криеше мъж.

Те далеч не ме засипаха с обяснения относно предстоящата ми роля. Лицемерно чакаха да дойде момента, в който сама щях да отида при тях и да им кажа, че всичко това не е по силите ми.

Аз не обелих и дума, когато пренасяха дрехите ми от единия край на двореца до другия. Не казах нищо и когато целият кралски двор събра багажа си и се пренесе за пролетния сезон в любимия на краля замък, разположен в Кент — Елтъм. Не продумах и когато съпругът ми яздеше до мен по време на пътуването и учтиво разговаряхме за времето и за здравето на моя кон, който Джейн Паркър ми беше отстъпила за известно време, давайки по този начин своя принос за успеха на семейните амбиции. Но веднъж, когато бях с Джордж и Ана в градината на двореца Елтъм, аз казах на Джордж:

— Не мисля, че мога да направя подобно нещо.

— Какво не можеш да направиш? — попита той, не твърде отзивчиво. Бяха ни пратили да разхождаме кученцето на кралицата, което бе прекарало цял ден на лъка на седлото на път за двореца и имаше съвсем смачкан и болнав вид. — Хайде, Фло! — викна му той окуражително. — Търси, търси!

— Не мога да бъда с краля и със съпруга си едновременно. Не мога да се развличам с краля, когато знам, че съпругът ми гледа това.

— Защо пък не? — Ана хвърляше топката на Фло да я гони. Кучето гледаше след нея без особен интерес. — Махай се, глупаво същество! — възкликна Ана.

— Защото чувствам, че върша нещо нередно.

— Искаш да кажеш, че разбираш тези неща по-добре от собствената си майка? — попита Ана безучастно.

— Разбира се, че не!

— По-добре от собствения си баща? Даже и от чичо?

Поклатих отрицателно глава.

— Готвят те за блестящото бъдеще, което те очаква — каза Ана напълно сериозно. — Всяко момиче в Англия би дало живота си, за да бъде на твое място. Ти си на път да станеш фаворитка на английския крал, а си тръгнала да се разхождаш с този престорено свенлив вид из градината, потънала в размишления дали е редно да му се усмихваш? По този въпрос явно не можеш да измислиш нищо по-умно от Фло — тя опря върха на обувката си за езда в задните части на Фло, кученцето се размърда с нежелание и тръгна бавно нататък по пътечката да настигне топката. После седна на земята, нещастна и упорита също като мен.

— По-спокойно — каза предупредително Джордж. Той взе хладната ми ръка и я положи на сгъвката на лакътя си. — Всичко това не е толкова страшно, колкото ти се струва — каза той. — Уилям днес яздеше до теб в израз на съгласието си, а не с цел да събуди у теб чувство на вина. Той знае, че всичко трябва да стане така, както кралят пожелае. Всички го знаем. Уилям не е никак нещастен от това стечение на обстоятелствата. Той ще се ползва с привилегии, произтичащи от това, което вършиш. Ти изпълняваш дълга си към него, издигайки семейството му. Той ти е благодарен. Няма нищо нередно в това, което правиш.

Аз се колебаех. Вдигнах поглед от ясните кафяви очи на Джордж и го насочих към извърнатото лице на Ана.

— Има още нещо — казах аз, принудена да направя това признание.

— Какво е то? — попита Джордж. Ана следеше с погледа си кучето, но аз знаех, че съм привлякла вниманието й.

— Не знам какво трябва да правя — казах тихо. — Уилям обикновено ме люби веднъж седмично, при това в тъмното и набързо — никога не ми е харесвало особено. Не зная какво точно се очаква от мен.

Джордж се разсмя, обви с ръка раменете ми и ме притисна нежно.

— О, прости смеха ми. Но ти наистина нищо не си разбрала. Кралят не иска жена, която знае какво да прави. Има десетки такива във всяка градска баня[7]. Той иска теб. Самата ти си това, което е харесал. Затова няма да има нищо против твоята срамежливост и неувереност. Изобщо не се безпокой.

— Виж ти! — дочухме вик иззад гърба си. — Тримата Болейн!

Ние се извърнахме и видяхме краля, който се беше появил на площадката на стълбището, все още облечен в пътни дрехи, килнал шапка на една страна.

— Ето ни и нас — поклони се Джордж. Ана и аз направихме реверанс едновременно.

— Не сте ли изморени от пътуването? — попита кралят. Въпросът бе отправен към всички, но той гледаше мен.

— Съвсем не.

— Действително хубава кобилка яздехте, но гърбът й беше някак къс. Ще ви дам нов кон — каза той.

— Ваше величество е много добър с мен — казах аз. — Кобилата е взета назаем. Ще бъде щастие за мен да имам собствен кон.

— Ще си изберете един от конюшнята. Елате, нека отидем да ги огледаме още сега.

Той ми подаде ръка и аз плахо докоснах разкошната материя на ръкава му с пръстите си.

— Едва ви усещам — той сложи ръката си на моята и притисна дланта ми. — Ето така. Искам да знам, че сте моя, мистрес Кери — очите му бяха наситеносини и бистри; той докосна шапчицата ми, след това опънатите ми назад златистокестеняви коси, а накрая и лицето ми. — Аз искам наистина да знам, че сте моя.

Почувствах как устата ми пресъхва и се усмихнах, въпреки надигащото се в мен чувство, което оприличавах на смесица между страх и желание, и което ме оставяше бездиханна.

— Щастлива съм да бъда до вас.

— Наистина ли? — попита той, някак внезапно и настойчиво. — Истина ли казвате? Не искам преструвки от вас. Има много хора, които биха настоявали да сте с мен. Аз искам да бъдете тук само по свое собствено желание.

— О, ваше величество! Сякаш не танцувах с вас на забавата у кардинал Уолси, без изобщо да зная, че това сте вие!

Припомних си с удоволствие тази сцена.

— Ах, да! Вие едва не припаднахте, когато свалих маската си и ме познахте. За кого ме помислихте?

— Дори не мислех. Знаех, че е глупаво от моя страна. Предполагах, че може да сте някой непознат придворен — някой красив непознат, и бях така щастлива да танцувам с вас.

Той се засмя.

— О, мистрес Кери, какво мило личице, а какви неприлични мисли! Надявали сте се някакъв красив непознат да дойде в двора и да танцува с вас?

— Не искам да изглеждам безсрамна във вашите очи — за момент се обезпокоих, че думите ми са твърде сладникави дори за него. — Просто когато ме поканихте да танцуваме, аз съвсем забравих що е добро поведение. Сигурна съм, че никога не бих извършила нищо осъдително. Само за момент аз…

— Вие какво?

— Се самозабравих — довърших тихо.

Ние стигнахме до каменната арка, която водеше към конюшните. Кралят спря под арката и извърна лицето ми към себе си. Чувствах как всяка частица на тялото ми пулсираше — от краката ми, които се хлъзгаха по замръзналия калдъръм до лицето ми, извърнато към него.

— Бихте ли се забравили отново?

Аз се поколебах какво да отговоря, когато Ана пристъпи и каза простодушно:

— Кой кон според ваше величество е най-добър за сестра ми? Мисля, че ще се убедите колко умела ездачка е тя.

Той ни поведе към конюшнята, като пусна ръката ми за малко. Заедно с Джордж започнаха да оглеждат конете един след друг. Ана ме приближи.

— Трябва да продължаваш да подреждаш нещата, така че той да идва при теб — каза тя. — Нека той да идва при теб, никога не го оставяй да си въобразява, че ти си била тази, която го е потърсила първа. Той иска да чувства, че върви след теб, а не, че се опитваш да го впримчиш. Когато те постави пред избора дали да направиш крачка напред или да избягаш, както преди малко, изборът ти трябва да е винаги бягството.

Кралят се обърна и ми се усмихна, докато Джордж нареждаше на един от конярите да изведе отвън един от по-добрите коне.

— Но не бягай твърде бързо — предупреди ме сестра ми. — Не забравяй, че той трябва да те настигне.

 

 

Същата вечер аз танцувах с краля пред целия двор, а на следващия ден яздих коня си редом с неговия по време на лов. Кралицата, седнала на високата маса[8], ни гледаше как танцувахме заедно, а когато тръгнахме, яхнали конете, тя му помаха за сбогом, застанала пред голямата порта на двореца. На всички им беше известно, че той ме ухажваше и че аз щях да кажа „да“, веднага щом ми наредят. Единственият, който не го знаеше, беше кралят. Той смяташе, че развоят на ухажването се определяше от собственото му желание, и от нищо друго.

Първото възнаграждение дойде след няколко седмици, през април, когато баща ми беше назначен за кралски ковчежник — пост, даващ му достъп до богатството, което кралят използваше за ежедневните си нужди, и с което сега баща ми можеше свободно да се разпорежда. Баща ми ме срещна, когато отивахме на вечеря, дръпна ме настрани от останалите придружители на кралицата, и заговори шепнешком, докато нейно величество отиде да заеме мястото си начело на масата.

— Аз и чичо ти сме доволни от теб — съобщи той лаконично. — Нека брат ти и сестра ти продължават да те напътстват — те ми казаха, че се справяш добре.

Аз се поклоних леко.

— За нас това е едва началото — напомни ми той. — Той трябва да бъде твой и да остане твой, запомни това.

Аз предпочетох да не му припомням думите, които бях чула на сватбената си церемония.

— Зная — казах аз. — Няма да забравя.

— Той правил ли е вече нещо с теб?

Аз погледнах за миг към краля и кралицата, които сядаха по местата си. Тръбачите бяха в готовност да известят влизането на кухненските слуги.

— Още не — казах. — Засега само погледи и думи.

— А ти?

— Аз се усмихвам — но не споделих с баща си, че съм на седмото небе от щастие, задето бях ухажвана от първия мъж в кралството. Не бе никак трудно да следвам съвета на сестра си и да му се усмихвам до припадък. Не ми беше трудно да се изчервявам в желанието си да избягам от него и едновременно с това да бъда колкото се може по-близо.

Баща ми кимна.

— Много добре. Можеш да се върнеш на мястото си.

Кралицата ме погледна строго, сякаш искаше да ме упрекне, после хвърли поглед встрани и улови този на съпруга си. Той се беше вторачил в мен, докато аз си проправях път през трапезарията, за да заема мястото си сред придворните дами. Изражението му беше особено, решително, все едно за миг беше оглушал и ослепял за случващото се около него; сякаш цялата огромна зала се бе изпарила и всичко, което бе останало пред погледа му, бях аз, със синята си шапчица и прибраните назад светли коси, които откриваха лицето ми; с усмивка, заиграла на устните ми в мига, в който долових неговото желание. Кралицата забеляза страстта в погледа му, сви тънките си устни, усмихна се, както обикновено, и извърна поглед встрани.

 

 

Кралят я навести в покоите й същата вечер.

— В настроение ли сте за малко музика? — попита я той.

— Да, разбира се. Нека мистрес Кери ни попее — каза тя мило, приканвайки ме с жест.

— Сестра й Ана има по-мелодичен глас — възпротиви се кралят. Ана ме стрелна с победоносен поглед.

— Ще ни изпеете ли една от вашите френски песни, мистрес Ана? — попита кралят.

Ана се поклони грациозно.

— Само заповядайте, ваше величество — каза тя с подчертан френски акцент.

Кралицата наблюдаваше тази размяна на ролите и вероятно се питаше дали предпочитанията на краля не се бяха пренесли от едната Болейн на другата. Той обаче я бе надхитрил. Ана седна на едно високо столче в средата на стаята, с лютня в скута си, и запя с глас, който, както кралят отбеляза — бе действително по-хубав от моя. Кралицата седна на стола, който обичайно заемаше — с подплатени бродирани облегалки за ръцете и с декоративни възглавнички за гърба, на които тя никога не се облягаше. Кралят не се възползва от своя стол, намиращ се точно до нейния, а дойде при мен, седна на мястото, което Ана беше освободила и заразглежда бродерията в ръцете ми.

— Изключително фина изработка — забеляза той.

— Шия ризи за бедните — казах аз. — Кралицата е много добра с бедняците.

— Така е — отвърна той. — Иглата ви влиза и излиза толкова бързо, аз на ваше място досега да бях оплел всичко в някой ужасен възел. Какви сръчни пръсти имате.

Той беше наклонил глава към ръцете ми и аз усетих, че бях вперила поглед в тила му и си мислех колко би било прекрасно човек да докосне гъстите му къдри.

— Ръцете ви трябва да са поне два пъти по-малки от моите — каза той разнежено. — Дайте да ги видя.

Аз забодох иглата в ризата, която шиех, и му подадох ръката си, с длан, обърната нагоре. Докато той поставяше ръката си редом с моята, но все още без да я докосва, втораченият му поглед не се отместваше и за миг от лицето ми. Чувствах как топлината на ръката му преминава в моята и на свой ред не можех да вдигна очи от неговото лице. Мустаците му бяха леко къдрави около устните и аз се чудех дали при допир щяха да са така пухкави като тъмните редки къдри на мъжа ми или щяха да са остри и твърди като златни влакна. По вида им съдех, че целувката щеше да е страстна и силна — щом се целунехме, лицето ми щеше да се протърка до червено и за никой нямаше да е тайна какво сме правили. Устните под ситните къдрички бяха чувствени, не можех да откъсна поглед от тях, не можех да спра да мисля за допира, за вкуса им.

Той приближи ръката си до моята и ръцете ни се докоснаха бавно, подобно на танцьори, които се приближаваха един към друг, увлечени в стъпките на павана[9]. Ръката му се допря отстрани в моята и имах чувството, че нещо ме опари. Потръпнах и забелязах как потръпнаха и неговите устни, когато усети, че допирът му ме е развълнувал. Хладната ми длан лежеше до неговата, ала пръстите ми бяха доста по-къси от кралските. Усетих топлата му кожа, мазола на единия от пръстите, който имаше от лова, твърдите длани на мъж, който яздеше, играеше тенис, ловуваше — изобщо мъж, който можеше да прекара целия ден с копие и с меч в ръка. Отместих погледа си от устните, така че да обхвана цялото му лице; бляскавата устременост на погледа му бе съсредоточена в мен; от него струеше възбудата на желанието му, подобно на сноп палещи слънчеви лъчи.

— Кожата ви е толкова нежна — гласът му се бе снишил в шепот. — А ръцете ви са мънички, точно както и предполагах.

Предлогът за сравняването дължината на пръстите ни отдавна се беше изчерпал като извинение за нашите действия, но ние останахме неподвижни, с приближени длани и с очи, вперени един в друг. В този момент той бавно и неумолимо обгърна ръката ми в своята, и я задържа нежно и решително.

Ана изпя първата песен и поде втора, без да променя тоналността и без да спира, запазвайки вълшебството на мига.

Кралицата бе тази, която се намеси:

— Ваше величество безпокои мистрес Кери — думите й бяха придружени от ефирен смях, сякаш гледката на мъжа й, хванал за ръка момиче с двадесет и три години по-младо от нея, я забавляваше. — Вашият приятел Уилям няма да ви бъде много благодарен за това, че отвличате жена му от задълженията й. Тя е обещала да ушие тези ризи за монахините от женския манастир Уитчърч, а те не са и наполовина готови.

Той ме пусна и се обърна към съпругата си:

— Уилям ще ми прости — каза той с безразличие.

— Смятам да поиграя на карти — каза кралицата. — Ще се присъедините ли, съпруже?

За момент ми се стори, че е успяла да го направи — да ми го отнеме, използвайки силата на дългогодишната му привързаност. Но когато се изправи, за да изпълни желанието й, той отмести поглед назад към мен и видя, че го гледам. Нямаше почти никаква пресметливост в погледа ми — или почти никаква. Аз бях просто една млада жена, отправила пълен със страст поглед към един мъж.

— Ще взема мистрес Кери за своя партньорка. Ще заповядате ли да извикат Джордж, за да имаме още един Болейн за партньор? Ще се оформят подобаващи партии.

— Ще играя с Джейн Паркър — каза кралицата хладно.

 

 

— Много добре се справи днес — каза Ана същата нощ. Тя беше седнала пред камината в спалнята ни и разресваше дългите си тъмни коси; главата й беше извърната встрани и създаваше впечатлението, че от рамото й се спускаше благоуханен водопад. — Това с ръцете най-много ми хареса. Какво правехте всъщност?

— Той сравняваше големината на дланта си с моята — казах аз. Вече бях сплела светлите си коси, сложих нощната шапчица и завързах белите ленти под брадичката. — Когато ръцете ни се докоснаха, почувствах, че…

— Какво?

— Стори ми се, че кожата ми гореше — прошепнах аз. — Наистина. Сякаш докосването му можеше да ме изпепели цяла.

Ана ме погледна скептично.

— Какво искаш да кажеш?

Думите сами излизаха от устата ми:

— Искам да ме докосне. Умирам да ме докосне. Искам целувките му.

Ана не вярваше на ушите си.

— Ти го желаеш?

Аз обвих тялото си с ръце и се отпуснах до еркера.

— О, Господи! Да. Не очаквах това да се случи. О, да! Да!

Лицето й се изкриви в гримаса, устата й се отпусна.

— Гледай майка ни и баща ни да не разберат — предупреди ме тя. — Дадоха ти наставления да изиграеш умело ролята си по план, а не да се занасяш като някое влюбено девойче по здрач.

— А смяташ ли, че той ме желае?

— О, в момента да. А следващата седмица? След година?

На вратата на спалнята ни се почука и Джордж надникна вътре.

— Мога ли да вляза?

— Влизай — каза Ана неприветливо. — Но не можеш да останеш дълго, лягаме си.

— Аз също — каза той. — Досега пихме с татко. Сега ще си лягам, а утре, когато изтрезнея, ще стана рано, за да се обеся.

Аз едва го чувах. Бях зареяла поглед през прозореца и си мислех за докосването на дланта на Хенри до моята.

— Защо? — попита Ана.

— Сватбата ми ще бъде следващата година. Завиждай ми сега!

— Всички се женят, само аз не — отбеляза Ана раздразнено. — Семейство Ормънд се разориха и сега нямат никого под ръка за мен. Монахиня ли искат да ме правят?

— Добра идея. Мислиш ли, че ще вземат и мен?

— В женски манастир? — дочух разговора и се обърнах, за да се посмея. — Хубава игуменка ще бъдеш.

— По-хубава от повечето — каза Джордж развеселено. Той се опита да седне на табуретката, но тупна на каменния под.

— Пиян си — казах аз обвинително.

— А-ха. Което ме ядосва. Има нещо около бъдещата ми съпруга, което ми се струва много странно — продължи Джордж. — Нещо някак… — той търсеше точната дума — гнило.

— Глупости — каза Ана. — Тя има отлична зестра, добри връзки, любимка е на кралицата, а баща й е богат и уважаван. Какво може да те притеснява?

— Това, че има заешка устна и очи, от които едновременно струи и плам, и лед.

Ана се разсмя.

— Какъв поет!

— Разбирам какво иска да каже Джордж — намесих се аз. — Тя е едновременно пламенна и някак потайна.

— Просто е дискретна — отбеляза Ана.

Джордж поклати глава.

— Огнена и студена едновременно. Всички настроения накуп. Кучешки ще е животът с нея.

— Ах, ожени се, легни с нея и я прати в провинцията — каза Ана нетърпеливо. — Ти си мъжът и можеш да правиш каквото искаш.

Това го разведри.

— Мога да я затворя в Хевър — каза той.

— Или в Рочфорд Хол. А и кралят е длъжен да ти даде ново имение по случай женитбата.

Джордж долепи гарафата към устните си и я надигна.

— Някой иска ли от това?

— Аз — отзовах се бързо, поех бутилката и усетих тръпчивия вкус на хладното червено вино.

— Аз си лягам — каза Ана укорително. — Засрами се, Мери, как можеш да пиеш преди лягане — тя отметна завивките и се покатери в леглото. Уви чаршафите около ханша си и ни огледа с Джордж.

— Много сте лесни и двамата — отсъди тя.

Джордж направи физиономия.

— Казаха ли ни го — обърна се той весело към мен.

— Тя е много строга — казах аз с подигравателна почтителност. — Човек не би и помислил, че е прекарала половината от живота си, задявайки се с мъжете от френския кралски двор.

— По-скоро испански, отколкото френски, бих казал — добави Джордж игриво и предизвикателно.

— При това неомъжена — прошепнах аз. — Нашата испанска надзирателка.

Ана отпусна глава на възглавницата си, сви се и придърпа завивките.

— Не ви слушам, така че не се хабете.

— Кой ще се ожени за нея? — поинтересува се Джордж. — Кой ли я иска?

— Ще й намерят някого — казах. — Някой недорасъл син или беден престарял земевладелец, който едва крета.

Подадох гарафата на Джордж.

— Ще видите, че ще ми провърви в брака много повече, отколкото на вас. И ако скоро не ми намерят мъж, аз сама ще си го намеря.

Джордж ми върна гарафата.

— Допий го — каза той. — На мен ми беше повече от достатъчно.

Аз изпих последната глътка и минах от другата страна на леглото.

— Лека нощ — казах на Джордж.

— Ще постоя малко тук, пред огъня — каза той. — Добре се наредихме ние, всички Болейн, нали? Аз съм сгоден, ти си на път да прелъстиш краля, а свободната мадмоазел Parfaite[10] е за продан и бъдещето е пред нея.

— Да — казах аз. — Добре сме се подредили.

Мислех за сините очи на краля, впити в лицето ми; представях си как те се плъзгат по тялото ми от главата до петите. Зарових лице във възглавницата, така че никой да не ме чуе.

— Хенри — прошепнах. — Ваше величество. Любов моя.

 

 

На следващия ден щеше да има турнир в едно от именията, недалеч от двореца Елтъм. Имението Фиърсън беше строено по времето на предишния владетел на Англия; дело на един от онези безмилостни мъже, които се бяха замогнали по време на управлението на бащата на сегашния крал; а въпросният мъж надминавал всички със своята свирепост. Постройката беше голяма и внушителна, а около нея нямаше нито ров, нито крепостни стени. Сър Джон Ловик вярвал, че Англия е постигнала вечен мир и построил имение, което не се нуждаело от защита или по-точно не можело да бъде защитено. Градините му се простираха около къщата и наподобяваха зелено-бели шахматни полета: бели камъни и пътечки обграждаха зелените участъци. Зад тях се ширеше парк, в който господарят ходел на лов за елени, а между парка и градините целогодишно се поддържаше красива поляна за кралски турнири.

Шатрата, предназначена за кралицата и придворните й дами, беше от вишневочервена и бяла коприна, а и самата кралица се бе пременила подобаващо във вишневочервено; яркият цвят я подмладяваше и подчертаваше руменината й. Аз бях в зелено и носех същата онази рокля, с която бях на маскения бал, състоял се в последния ден на празненствата преди Великите пости, когато кралят ме избра сред всички останали. Цветът придаваше наситеност на русата ми коса и подчертаваше блясъка на сините ми очи. Аз бях до стола на кралицата и знаех, че всеки мъж, който ни удостоеше с поглед, щеше да си помисли, че тя е изтънчена жена, но вече на възраст и спокойно можеше да ми бъде майка; докато аз бях едва четиринадесетгодишна — млада жена, готова да се влюби; жена, готова да се отдаде на страстта си; преждевременно съзряла жена и същевременно девойка в разцвета на хубостта си.

Първите три двубоя в турнира бяха между по-нископоставени придворни, които рискуваха главите си с надеждата да привлекат внимание. Те бяха достатъчно умели, така че имаше няколко вълнуващи удара, както и един сполучлив момент, когато по-дребният от мъжете повали по-едрия си противник. Той падна от коня и това развесели простолюдието. Дребният мъж слезе, свали шлема си, в знак на признателност към одобрението на публиката. Той беше хубав, с крехко телосложение и светлокос. Ана ме побутна.

— Кой е този?

— Просто един от братята Сиймор.

Кралицата се обърна към мен.

— Мистрес Кери, бихте ли отишли при управителя на конюшните, за да го попитате по кое време днес съпругът ми ще вземе участие и кой кон си е избрал?

Аз се обърнах, за да изпълня заповедта й, и тогава разбрах защо бе пратила мен. Кралят идваше бавно по тревата към нашата шатра, и тя искаше да бъда някъде по-далеч от него. Аз се поклоних и се забавих при входа, докато не прецених, че е минало достатъчно време, за да види той колебанието ми на излизане. Кралят незабавно помоли събеседника си да го извини и побърза да дойде при мен. Доспехите му бяха излъскани до блясък и светеха, все едно бяха от чисто сребро, а орнаментите по тях бяха златни. Кожените ремъци, които пристягаха нагръдника и лакътниците, бяха червени и гладки като кадифе. В доспехи той изглеждаше по-висок и приличаше на герой и предводител в древни битки. Обливащото го в светлината си слънце искреше по повърхността на метала така ослепително, че аз трябваше да отстъпя крачка назад и да заслоня очите си с ръка.

— Ето я мистрес Кери в светлозелена премяна.

— Вие целият блестите — казах аз.

— А вие щяхте да сте ослепителна дори в най-тъмния нюанс на черния цвят.

Аз не казах нищо. Само го погледнах. Ако Ана или Джордж бяха наблизо, те щяха да ми подскажат някой комплимент. Ала сега аз бях лишена от изобретателност и единствено желанието изпълваше цялото ми същество. Не можех да кажа или да направя каквото и да било, само го гледах със съзнанието, че лицето ми е озарено от копнеж. Той също не проговори. Просто стояхме впили погледи един в друг, всеки трескаво вперил своите търсещи очи в другия, сякаш можеш да прочетеш жаждата на отсрещния в тях.

— Трябва да ви видя насаме — каза той накрая.

Аз не кокетничех.

— Не мога, ваше величество.

— Не искате?

— Не смея да го направя.

При тези думи той си пое дълбоко дъх, сякаш поемаше взаимната ни страст от въздуха.

— Можете да ми се доверите.

Погледът ми се откъсна от лицето му и започна да блуждае някъде встрани.

— Не смея — настоях простодушно на своето.

Той взе ръката ми, доближи я до устните си и я целуна. Чувствах горещия му дъх на пръстите си, а после и нежната ласка на къдравите мустаци.

— О, колко е нежен!

Той вдигна поглед от ръката ми.

— Нежен?

— Допира на мустаците ви — обясних му аз. — Чудех се какво ли е чувството от съприкосновението с тях.

— Представяли сте си чувството при докосването на мустаците ми? — попита той.

Почувствах как лицето ми поруменя.

— Да.

— Докато ви целувам?

Сведох поглед към нозете си, така че да не виждам блесналите му сини очи и кимнах неопределено.

— Искали сте да ви целуна?

Когато изрече това, аз го погледнах.

— Ваше величество, трябва да тръгвам — казах отчаяно. — Кралицата ме изпрати със заръка и ще се чуди къде съм.

— Къде ви прати?

— При управителя на конюшните, за да узная какъв кон сте си избрали и кога ще яздите.

— Мога сам да й кажа. Защо да се разхождате под това палещо слънце?

Аз поклатих глава.

— Не ми тежи да изпълня поръчението й.

Той изпъшка с досада.

— За Бога, та тя има достатъчно слуги, които да тичат по полята. Има цяла испанска свита, докато аз се измъчвам с една шепа придворни.

С крайчеца на окото си видях, че Ана се показа иззад завеските на кралската шатра и застина на мястото си, когато ни видя така близо един до друг.

Той ме пусна нежно.

— Отивам да я видя и да отговоря на въпросите й за конете ми. Вие какво ще правите?

— Ще дойда след малко — казах аз. — Имам нужда да се поразходя, преди да се върна обратно, чувствам как цялата съм… — замълчах, неспособна да изразя чувствата си.

Той ме погледна гальовно.

— Твърде сте млада за тази игра, не съм ли прав? Независимо дали фамилията ви е Болейн или някаква друга. Предполагам, че те ще ви нареждат какво да правите и ще се опитват да ни сближат.

Ако не беше Ана, спотаена в сянката на шатрата, бих му признала за заговора на семейството ми да го прелъстя. Ала Ана ме гледаше и аз само поклатих отрицателно глава.

— За мен това не е игра — погледът ми се плъзна встрани и оставих устната ми да потрепери. — Уверявам ви, че това не е игра за мен, ваше величество.

Той протегна ръка, хвана брадичката ми и я повдигна. За миг останах без дъх и си помислих, едновременно с ужас и с наслада, че той щеше да ме целуне пред всички.

— Боите ли се от мен?

Аз поклатих отрицателно глава и устоях на изкушението да долепя лице до ръката му.

— Боя се от това, което може да се случи.

— Между нас? — Той се усмихна с увереността на мъж, който знае, че жената — обект на неговите желания — е почти в прегръдките му. — Нищо лошо няма да ви се случи, ако ме обикнете, Мери. Щом искате, ще ви дам думата си. Вие ще сте моята повелителка и моята малка кралица.

Силата на тази дума ме остави бездиханна.

— Дайте ми шалчето си, искам да си спомням за вашето благоразположение по време на двубоя — каза той най-неочаквано.

Аз се огледах.

— Не мога да ви го дам тук.

— Пратете ми го — каза той. — Ще кажа на Джордж да дойде при вас и тогава му го дайте. Няма да го нося на показ. Ще го пъхна под нагръдника си. Ще го нося точно до сърцето си.

Кимнах утвърдително.

— И така, имам ли вашата благосклонност?

— Ако я желаете.

— Желая я от все сърце — каза той. Поклони се и се отдалечи към шатрата на кралицата. Сестра ми Ана се бе изпарила като добър дух.

Дадох им няколко минути и сама се върнах в шатрата. Въпросителният поглед на кралицата ме прониза. Наведох се и се поклоних.

— Видях, че кралят идва сам да отговори на въпросите ви, ваше величество — казах аз невинно. — Ето защо се връщам.

— На първо място, трябваше да изпратите някой слуга — каза кралят остро. — Мистрес Кери не бива да тича по… под палещото слънце. Твърде е горещо.

Кралицата се поколеба само за миг.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Беше лекомислено от моя страна.

— Не трябва да се извинявате на мен — отсече той.

Помислих, че това ще я постави в неловко положение и по напрежението, което излъчваше застаналата до мен Ана, разбрах, че и тя очаква да чуе подобаващия отговор на една испанска принцеса и кралица на Англия.

— Съжалявам, ако съм ви причинила неудобство, мистрес Кери — каза кралицата глухо.

Аз не ликувах. Погледнах към жената в другия край на богато украсената шатра; тя беше достатъчно възрастна, за да ми бъде майка и аз не изпитах нищо друго освен съжаление за болката, която щях да й причиня. За миг станах сляпа дори за самия крал и виждах само нас двете, свързани в мъката си.

— За мен е удоволствие да ви бъда полезна, кралице — казах аз и бях искрена.

В един момент тя ме гледаше така, сякаш разбираше какво се въртеше в главата ми и се обърна към съпруга си.

— А конете ви днес във форма ли са? — попита тя. — Чувствате ли се достатъчно уверен в себе си, ваше величество?

— Днешният победител ще бъда аз или херцогът — каза той.

— Ще бъдете ли внимателен, сир? — каза тя нежно. — Няма нищо страшно, ако паднете от такъв противник като херцога, но ако нещо се случи с вас, това ще е краят за кралството.

Забележката бе изпълнена с любов, но той не я прие благосклонно.

— Наистина ще бъде краят, след като нямаме син.

Тя трепна и аз забелязах, че пребледня.

— Има време — каза тя така тихо, че аз едва долавях думите й. — Има още време…

— Не чак толкова много — отсече той безчувствено и се отвърна се от нея. — Отивам да се приготвя.

Той ме подмина, без да ме удостои с поглед, въпреки че Ана, аз и всички други дами се поклонихме, докато минаваше. Когато се изправих, кралицата ме гледаше не като съперница, а сякаш бях отново нейната любима малка придворна дама, която трябваше да я успокои. Погледна ме така, сякаш търсеше някой, който би разбрал ужасното положение на жената в един свят, управляван от мъже.

Джордж прекоси шатрата и падна на колене пред кралицата с присъщата си естествена грация.

— Ваше величество — каза той. — Дошъл съм да видя най-красивата дама в Кент, в Англия и в целия свят.

— О, Джордж Болейн, станете — каза тя с усмивка.

— Не може ли да умра в краката ви? — попита той.

Тя леко потупа ръката му с ветрилото си.

— Не, но можете да заложите на двубоя, в който ще участва краля, стига да желаете.

— Та кой би заложил срещу краля? Той е най-добрият ездач. Ще се обзаложа с вас при две на пет във втория двубой. Сиймор срещу Хауърд. Няма съмнение кой ще бъде победителят.

— Значи ми предлагате да заложа на Сиймор? — попита кралицата.

— За да имат те вашата благословия? Никога — каза Джордж бързо. — Бих желал да заложите на братовчед ми Хауърд, ваше величество. Така ще сте сигурна, че ще спечелите, ще сте сигурна, че залагате на едно от най-добрите и лоялни семейства в цялата страна, а и подобен залог ще ви донесе немалка сума.

Това я разсмя.

— Вие сте наистина прекрасен кавалер. Каква сума желаете да загубите срещу мен?

— Какво ще кажете за пет крони? — попита Джордж.

— Дадено!

— И аз ще заложа — каза внезапно Джейн Паркър.

Усмивката на Джордж се стопи.

— Не мога да ви предложа подходящ залог, лейди Паркър — каза той учтиво. — Защото цялото ми състояние е във ваши ръце, наедно със съдбата ми.

Това пак беше езикът на рицарската любов, на постоянното флиртуване, което продължаваше ден и нощ и което понякога означаваше много, но по-често не означаваше нищо.

— Щях да заложа само няколко крони — Джейн се опитваше да подхване остроумен и изпълнен с ласкателства разговор с Джордж, в който той бе толкова умел. Ана и аз я гледахме критично и не бяхме никак предразположени да й помагаме в опитите й с брат ни.

— Ако загубя срещу нейно величество — а вие ще видите как елегантно тя ще ме остави без пукната пара, — тогава няма да ми остане нищо за когото и да било — каза Джордж. — Всъщност, когато съм до нейно величество, не мога да предложа нищо другиму. Нито пари, нито сърце, нито очи.

— Срамота — прекъсна го кралицата. — Как можете да говорите така на годеницата си?

Джордж й се поклони.

— Ние сме сгодени звездички, обкръжаващи красивата луна — отвърна той. — Най-величествената красота затъмнява всичко останало.

— О, защо не се махнете оттук — каза кралицата. — Тръгвайте и отидете да блещукате някъде другаде, малка звездичке Болейн.

Джордж се поклони и отиде в задната част на шатрата. Аз го последвах.

— Дай ми го по-бързо — каза той сухо. — Всичко е наред.

Горната част на роклята ми беше украсена с бял копринен шал. Аз го издърпах от връзките на деколтето и когато платът падна свободно, го подадох на Джордж. Той го грабна и бързо го мушна в джоба си.

— Джейн ни гледа — казах аз.

— Няма значение. Нашият интерес е и неин, каквото и да смята тя самата по въпроса. Трябва да тръгвам.

Кимнах в знак на съгласие и когато той излезе, се върнах на мястото си. Очите на кралицата се спряха за малко на оголеното ми деколте, но тя не каза нищо.

— Всеки момент ще започнат — каза Джейн. — Сега е ред на кралския двубой.

Видях как му помагаха да се качи на седлото — крепяха го двама души, преодолявайки тежестта на доспехите му, които го теглеха към земята. Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк и зет на краля, също се приготвяше, след което двамата мъже минаха покрай входа на шатрата. Кралят наклони копието си в знак на поздрав към кралицата и го задържа така, докато не отмина. Той поздравяваше и мен: наличникът на шлема му беше вдигнат и аз виждах как ми се усмихва. На рамото му, изпод нагръдника, се вееше крайче бял плат и аз знаех, че това е шалчето от моята рокля. Херцогът на Съфолк, който яздеше зад него, наклони копието си пред кралицата и ми кимна вдървено. Ана, която беше до мен, пое шумно дъх.

— Съфолк ти показва почитта си — прошепна тя.

— Забелязах.

— Направи го! Кимна с глава. Това означава, че кралят му е говорил за теб или е говорил на сестра си, кралица Мери, а тя после е казала на Съфолк. Не ми се стори да е шега. Не би трябвало да бъде.

Хвърлих поглед встрани. Кралицата гледаше натам, където кралят спря коня си. Големият жребец мяташе грива и пристъпваше плахо, в очакване на екота на тръбите. Кралят се беше разположил удобно на седлото, шлемът му беше украсен с малък златист гребен, наличникът му беше свален, а копието му — насочено напред. Кралицата се приведе, за да вижда по-добре. Отекна тръба, шпорите се забиха в хълбоците на двата коня и те се спуснаха напред. Двамата мъже, облечени в доспехите си, се носеха с грохот един срещу друг и пръстта хвърчеше изпод копитата на конете им. Копията свистяха подобно на стрели, отправени към мишена, флагчетата на края на всяко копие пърхаха, разстоянието между двамата намаляваше, и тогава противникът нанесе страничен удар на краля; той го пое с щита си, удари Съфолк, копието му се плъзна под щита и изкънтя глухо по нагръдника. Силата на удара накара Съфолк да отскочи от седлото си, а тежестта на доспехите го наклони и той се строполи на земята с ужасяващ тъп звук. Съпругата му скочи на крака.

— Чарлс! — Тя излетя от шатрата на кралицата и, прихванала полите си, като най-обикновена жена от простолюдието, се затича към съпруга си, който лежеше неподвижно на земята.

— По-добре да отида и аз — Ана забърза след господарката си.

Погледнах към полето, за да видя краля. Неговият оръженосец сваляше тежката му броня. Когато сне нагръдника, моето шалче падна плавно на земята, но той не го забеляза. Разхлабиха ремъците на онези части от доспехите, които предпазваха краката и ръцете му, той наметна някаква дреха и забърза през полето към противника си, който лежеше в зловеща неподвижност. Кралица Мери коленичи до Съфолк и обгърна с две ръце главата му. Неговият оръженосец отпускаше пристегнатите тежки доспехи на лежащия си господар, докато той лежеше. Мери вдигна поглед, а лицето й беше усмихнато.

— Добре е — каза тя. — Току-що избълва една ужасна ругатня по адрес на Питър, задето го прищипал с някаква катарама.

Хенри се засмя.

— Слава Богу!

Дойдоха двама души с носилка. Съфолк седна.

— Мога да вървя. Дяволите да ме вземат, ако оставя някой да ме изнесе на носилка оттук, докато съм жив.

— Хайде — каза Хенри, като го изправи на крака. Още един мъж притича от другата страна и двамата продължиха да го крепят, докато вървеше, влачейки крака и залитайки, в желанието си да не изостава.

— Недей да идваш — извика през рамо крал Хенри на кралица Мери. — Нека първо да го разположим по-удобно, да вземем кола или нещо подобно и тогава ще можем да го изпратим у дома.

Тя се подчини и спря. Пажът на краля изтича към него с моето шалче в ръце, за да го даде на господаря си.

— Недей да го безпокоиш сега — каза тя остро.

Момчето се спря, все още с шалчето в ръце.

— Той го изпусна, ваше величество — изпадна от нагръдника му.

Мери безразлично протегна ръка и той й го подаде. Тя наблюдаваше как брат й и сър Джон Ловик доведоха съпруга й до къщата, после разтвориха портите и извикаха слугите. Тя се върна в шатрата на кралицата като замаяна; държеше ръка шалчето ми, смачкано на топка. Тръгнах към нея, за да го взема, но се поколебах. Не знаех какво да кажа.

— Добре ли е той? — поинтересува се кралица Катерина.

Кралица Мери успя да се усмихне.

— Да. В ясно съзнание е и няма нищо счупено. Даже по нагръдника му почти няма следи.

— Ще ми дадете ли това? — попита кралица Катерина.

Кралица Мери погледна към парчето плат в ръката си.

— А, това ли! Пажът на краля ми го даде. Било в нагръдника му.

После й подаде шала. Беше ослепяла и оглушала за всичко, което не касаеше съпруга й.

— Отивам при него — реши се тя. — Ана, вие и останалите можете да се върнете с кралицата след вечеря.

Кралицата кимна в знак на съгласие и кралица Мери забърза към имението. Кралица Катерина, с шалчето ми в ръка, я гледаше как се отдалечава. Тя бавно го разгърна, ставаше точно това, от което се опасявах. Хубавата коприна лесно се изплъзваше от пръстите. Видя избродирания с коприна монограм на поръбения край: „МБ“. Кралицата се обърна към мен бавно, с изписан на лицето й укор.

— Това трябва да е ваше — каза тя тихо и с презрение. Държеше шала на ръка разстояние от себе си, беше го хванала с два пръста, сякаш държеше умрял плъх.

— Върви — каза Ана. — Трябва да си го вземеш.

Тя ме смушка и аз пристъпих напред.

Когато се доближих, кралицата пусна шала, и аз го хванах във въздуха. Приличаше на жалък парцал, с който биха търкали пода.

— Благодаря — казах аз смирено.

 

 

По време на вечерята кралят едва ме забелязваше. Злополуката бе станала повод да изпадне в меланхолия; настроение, в което често бе изпадал и баща му, а придворните на сина също се бяха научили да се боят от него.

Кралицата беше самата любезност и веселие. Въпреки това никакви разговори, усмивки или песни не можеха да го разсеят. Той гледаше шегите на шута си без усмивка, слушаше музиката и пиеше много. Кралицата не можеше да направи нищо, за да го развесели, защото тя беше отчасти виновница за лошото му настроение. Той гледаше на нея като на жена, чийто край наближаваше; виждаше смъртта да наднича иззад рамото й. Тя можеше да живее още десетки години, можеше да живее и много повече дори. Но смъртта вече пресушаваше месечните й цикли и сбръчкваше лицето й. Старостта на кралицата не беше далеч, а не беше родила наследник на короната. Те можеха да прекарат дните си в песни, в танци и забавления, но ако кралят нямаше син, който да стане и Уелски принц, той се проваляше в най-важната си мисия, която дългът към кралството му отреждаше. Един незаконен син от Беси Блаунт никак не му вършеше работа.

— Сигурна съм, че състоянието на Чарлс Брандън съвсем скоро ще се подобри — обясни кралицата, без някой да я беше питал. На масата имаше захаросани сливи и сладко вино. Тя отпи, но без удоволствие, защото съпругът й седеше до нея с изпито и мрачно лице, което й напомняше на неговия баща, който никога не я бе харесвал.

— Не трябва да си мислите, че сте постъпили зле, Хенри. Това беше честен двубой. А и Бог ми е свидетел, че той си е позволявал някои намеци по ваш адрес.

Той се обърна и я погледна. Кралицата отвърна на погледа му и аз видях как студенината в очите му я смрази. Тя не го попита какво има. Беше преживяла достатъчно и бе твърде мъдра, за да й хрумне да пита един ядосан мъж какво го измъчва. Вместо това го дари с безупречна, мила усмивка и вдигна чашата си към него за наздравица.

— За ваше здраве, Хенри — каза тя с нежен тон. — За ваше здраве и нека благодарим на Бога, че раненият днес не бяхте вие. И на мен ми се е случвало да тичам от шатрата си към полето със свито сърце, и въпреки че съжалявам сестра ви, кралица Мери, не мога да не съм щастлива, че не вие бяхте този, когото днес раниха.

— Гледай това — пошепна Ана в ухото ми. — Ето на какво казвам майсторлък.

Думите на кралицата подействаха. Мисълта за жена, поболяла се от тревога по него, поласка Хенри и прогони лошото му настроение.

— Никога не бих ви причинил подобно притеснение.

— Съпруже мой, вие сте изпълвали много от моите дни и нощи с подобни тревоги — каза кралица Катерина с усмивка. — Но докато сте щастлив и в добро здраве, и докато си идвате у дома въпреки всичко, нима мога да се оплаквам?

— Аха — каза Ана тихо. — Значи тя му дава разрешението си, което изсмука отровата от жилото ти.

— Какво искаш да кажеш? — недоумявах аз.

— Ела на себе си — каза Ана грубо. — Не виждаш ли? Тя отпъди лошото му настроение и му каза, че може да е с теб, стига след това да се върне при нея.

Видях как той вдигна чашата си към кралицата в отговор на нейната наздравица.

— И какво ще се случи след това? — попитах я. — Изглежда, че ти всичко знаеш.

— О, той ще бъде с теб за кратко — каза тя небрежно. — Но ти няма да ги разделиш. Няма и да го задържиш. Тя е възрастна, няма съмнение. Ала може да се държи така, сякаш го обожава, а той има нужда от това. Когато той е бил юноша, тя се е славела като най-красивата жена в кралството. Ще бъдат необходими много усилия, за да избледнее този спомен. Съмнявам се, че точно ти си жената, която може да го направи. Достатъчно си хубава и почти влюбена в него, което доста ти помага, но девойка като теб не е в състояние да го завладее.

— А коя е в състояние? — поисках да узная, засегната, че ме подценява. — Може би ти?

Тя ги изгледа така, сякаш беше пълководец, преценяващ крепостна стена по време на обсада. По лицето й не беше изписано нищо друго освен любопитство и присъщия на специалист професионален интерес.

— Бих могла — каза тя. — Въпреки че ще бъде трудно начинание.

— Но той иска мен, а не теб — напомних й. — Той търси моето благоразположение. И носи моя шал под нагръдника си.

— Той го изтърва и го забрави — изтъкна Ана с присъщата си безпощадна точност. — И без друго въпросът не е в това какво иска той. Той е алчен и разглезен. Човек може да го накара да иска какво ли не. Но ти никога няма да си в състояние да го направиш.

— Защо пък да не съм? — отвърнах й разпалено. — Какво те кара да смяташ, че ти можеш да го задържиш, а аз не?

Ана извърна към мен съвършено красивото си лице — така прекрасно, сякаш беше изваяно от лед.

— Защото жената, способна да го задържи, е онази, която и за миг не забравя да действа според стратегията си. А ти можеш да мислиш единствено за удоволствията, които доставят домът и леглото. Докато жената, която ще оплете Хенри, ще знае, че нейното удоволствие се състои в това да привлече мислите му и да властва над всеки миг от живота му. Това няма да бъде чувствен брак, въпреки че Хенри би бил уверен, че е именно такъв. Тук говорим за умения, които трябва да се усъвършенстват до безкрайност.

 

 

През тази хладна априлска вечер вечерята приключи към пет часа. Конете чакаха пред входната врата на имението, за да можем да се сбогуваме с нашия домакин, да яхнем конете и да поемем назад към двореца Елтъм. Когато ставахме от масите след пиршеството, забелязах, че слугите събират остатъците от месо и хляб в огромни кошове. Щяха да ги разпродадат евтино на задния, кухненски вход. Сякаш пътуванията на краля из страната оставяха след себе си следи на разточителство, непочтеност и прахосничество, подобно на слузта, която охлювът оставя след себе си. Бедняците, които бяха дошли да гледат турнира и останаха да присъстват на вечерята на кралския двор, сега се тълпяха на кухненските двери, за да се доберат до остатъците от пира. Щяха да получат по-лошото месо, късовете хляб, огризките, недоядените пудинги. Нищо нямаше да отиде на вятъра — бедняците, подобно на прасетата, ядяха всичко.

Подобни възможности за допълнителна печалба придаваха на службата в кралския двор особена сладост за прислугата. Всеки един от слугите, в която и част на двореца да служеше, можеше да задели по нещичко с помощта на някоя дребна шмекерия. И най-нискостоящият слуга в кухнята спазаряваше това-онова: я остатъците от тестото за пайовете, я от лойта на приготвяното месо, я от соса за печеното. Длъжността управител на кралското домакинство отреждаше на баща ми мястото на върха на тази изградена от огризки пирамида: той наблюдаваше кой какъв пай заделяше за себе си, и сам вземаше своя. Дори придворната дама, която бе тук привидно, за да прави компания на кралицата и да изпълнява дребни поръчения от нейна страна, бе всъщност там, за да прелъсти краля под носа на господарката си и да й причини най-голямата мъка, която една жена може да причини на друга. Тя също имаше своята цена. Тя също вършеше своята работа скришом, след вечеря, когато погледите на останалите не бяха отправени към нея; тя, която търгуваше с огризки от обещания и сладострастния унес в играта на любовта.

Пътувахме към Елтъм под здрачаващото се небе, което посивя и охладня. Радвах се, че бях взела със себе си наметалото, в което се загърнах, но така и не сложих качулката му, за да мога да виждам пътя пред себе си, притъмняващите над мен небеса и мъничките като топлийки звезди, проблясващи по сивкавия небосвод. Вече бяхме изминали половината път, когато кралят дойде при мен.

— Забавлявахте ли се днес? — попита той.

— Вие изпуснахте шалчето ми — нацупих се аз. — Вашият паж го даде на кралица Мери, която пък го даде на кралица Катерина. Тя веднага разбра. После ми го върна.

— Е, и?

Вероятно трябваше да приемам дребните унижения, понасяни от кралица Катерина, за част от задълженията й на кралица. Тя никога не се оплакваше на мъжа си. Споделяше нещастието си само с Бога; само Нему тя ги нашепваше в тиха молитва.

— Почувствах се ужасно — казах аз. — Не трябваше изобщо да ви го давам.

— Е, сега нали пак е във вас — каза той без капчица съчувствие. — Щом като ви е толкова скъпо.

— Не става въпрос за цената му — продължих аз. — А за това, че тя веднага узна чие е то. Върна ми го пред всички дами. Пусна го във въздуха и то щеше да се озове на земята, ако не го бях уловила.

— И какво променя това? — попита кралят наежено, а лицето му внезапно помръкна и погрозня. — Какъв проблем е това? Тя ни е виждала да танцуваме и да си говорим. Виждала ме е да търся компанията ви освен това се държахме за ръце пред очите й. Но тогава вие не дойдохте при мен да ми го натяквате и да се оплаквате.

— Аз нищо не натяквам! — заявих засегнато.

— Напротив — каза той равнодушно. — Правите го, без да имате основание за това и без да сте в положение да го правите. Вие не сте моя любовница, мистрес, нито сте моя съпруга. Никой освен тях, няма право да се жалва от поведението ми. Аз съм кралят на Англия. Ако не ви допада моето поведение, Франция си е още на мястото. Винаги можете да се върнете във френския кралски двор.

— Ваше величество… аз…

Той пришпори коня си, препусна в тръс и след това продължи в галоп.

— Желая ви лека нощ — каза той през рамо, продължи напред и се отдалечи от мен с веещо се наметало. Перото на шапката му пореше въздуха; той беше тръгнал, без да ми позволи да му отговоря или да го помоля да остане.

 

 

Същата вечер нямах никакво желание да разговарям с Ана, въпреки че тя ме придружи от стаята на кралицата до нашата, в очакване на пълен отчет за всичко, което бяхме правили и говорили днес.

— Няма да ти кажа — упорствах аз. — Остави ме на мира.

Ана свали шапчицата си и започна да разплита косите си. Аз се проснах на леглото, захвърлих дрехите си, надянах нощницата и се вмъкнах между чаршафите, без да реша косата си или поне да измия лицето си.

— Не може да си лягаш така — каза Ана, дълбоко възмутена.

— За Бога — казах с лице, заровено във възглавницата. — Остави ме на мира.

— Той какво…? — започна Ана, мушвайки се при мен в чаршафите.

— Няма да ти кажа. Така че не ме питай.

Тя кимна, обърна се и духна свещта.

Мирисът на дима от загасения фитил стигна до мен. Сякаш ме лъхна аромата на самата печал. Скрита в тъмнината от изпитателния поглед на Ана, аз се обърнах, легнах по гръб, втренчих поглед в балдахина над главата си и се замислих какво ли щеше да се случи, ако кралят се окажеше толкова ядосан, че никога повече да не пожелае да ме види.

Лицето ми изстина. Докоснах бузите си с ръка и забелязах, че целите са облени в сълзи. Изтрих лице в чаршафите.

— Какво има сега? — попита Ана сънено.

— Нищо.

 

 

— Изпуснахте го — каза чичо Хауърд укорително. Погледът му обходи дългата дървена маса в голямата зала в двореца Елтъм. Нашите придворни пазеха вратите зад нас; в стаята нямаше никого освен две овчарски кучета и едно заспало в пепелта край огнището момченце. Нашите семейни пазачи с ливреите на Хауърдови бяха разположени на вратите в другия край. Дворецът, самият кралски дворец, беше охраняван, за да предложи сигурност на Хауърдови и да могат те да кроят своите планове на спокойствие.

— Беше в ръцете ви и го изпуснахте. Къде сбъркахте?

Поклатих глава. Това беше твърде личен въпрос, за да го разнищвам на масата и пред студения поглед на безмилостния чичо Хауърд.

— Искам да получа обяснение — каза той. — Вие го изгубихте. Не ви е поглеждал цяла седмица. Какво сте направили?

— Нищо — прошепнах.

— Трябва да сте сбъркали някъде. На турнира той беше сложил шала ви под нагръдника си. Трябва да сте направили нещо после, за да го отблъснете.

Стрелнах осъдително брат си Джордж: единственият човек, който можеше да е казал на чичо Хауърд за шала ми. Той вдигна рамене и ме погледна така, сякаш се извиняваше.

— Кралят го изпусна и пажът го даде на кралица Мери — казах аз. Чувствах как от нервното напрежение в гърлото ми беше заседнала буца.

— Е, и? — попита баща ми остро.

— Тя го даде на кралицата. Кралицата ми го върна — казах аз, като местех поглед по неумолимите лица на присъстващите. — Те всички знаеха какво значи това — казах аз отчаяно. — По пътя на връщане аз му казах, че не ми се нрави как е разкрил пред всички благоразположението ми към него.

Чичо Хауърд въздъхна, а баща ми удари по масата. Майка ми се извърна, сякаш не можеше да ме гледа.

— За Бога — чичо Хауърд погледна ядосано майка ми. — А ми обяснявахте, че е добре възпитана. Прекарала е половината си живот във френския кралски двор, а хленчи като краварка пред купа сено?

— Как можахте? — попита ме майка ми направо.

Аз поруменях и наведох глава, така че можех да видя отражението на собственото си нещастно лице в полираната повърхност на масата.

— Не исках да кажа нищо лошо — прошепнах. — Съжалявам.

— Положението не е толкова трагично — намеси се Джордж. — Рисувате нещата в твърде тъмни краски. Той няма да й се сърди дълго.

— Та той се гневи като някой змей — сопна се чичо. — Не ви ли е идвало наум, че има достатъчно момичета от рода Сиймор, които в този момент танцуват за него?

— Но не са такива хубавелки като Мери — държеше на своето Джордж. — Той ще забрави, че тя е казала дори и една думичка не на място. Даже може така да му се понрави повече. Това показва, че тя не следва нечии инструкции. Това показва, че става въпрос за истинска страст.

Баща ми кимна, донякъде с облекчение, но чичо ми все още барабанеше с дългите си пръсти по масата.

— Какво да правим?

— Отведете я някъде — Ана взе неочаквано думата. Тя веднага прикова вниманието им, както става с онези, които проговарят по-късно, а увереността, с която говореше, още повече привличаше вниманието към нея.

— Оттук?

— Да. Пратете я в Хевър. Кажете му, че е болна. Нека си въобрази, че тя умира от мъка.

— А после?

— После той ще я пожелае отново. Тя ще може да прави каквото си поиска. Необходимо е единствено… — на устните на Ана блесна злобна усмивка. — Необходимо е единствено, когато се върне да се държи, така че да очарова най-образования, най-духовития и най-красив принц в целия християнски свят. Смятате ли, че е по силите й?

Последва ледено мълчание, по време на което майка ми, баща ми, чичо Хауърд и дори Джордж ме изучаваха мълчаливо.

— Нито пък аз — каза Ана самодоволно. — Но за сметка на това мога да я наставлявам достатъчно добре, така че да попадне в леглото му, но какво ще се случи с нея оттам нататък, само Господ може да каже.

Чичо Хауърд загледа Ана втренчено.

— Можете ли да я научите как да го задържи? — запита той.

Тя подигна глава и му се усмихна; беше дяволски самонадеяна.

— Разбира се, за известно време. Все пак той е само мъж.

Чичо Хауърд се изсмя на нехайното й, пренебрежително отношение към неговия пол.

— Тогава вие имате грижата — и настоя: — Мястото, което сега ние, мъжете, заемаме, не е плод на някаква случайност. То е резултат от целенасоченото ни решение да заемем ключовите места във властта и да създаваме закони, които да ни задържат там вовеки веков.

— Да, вярно е — съгласи се Ана. — Но сега не говорим за голямата политика. Сега става въпрос за това да събудим желанието у краля. Той просто трябва да попадне в ръцете й и тя да го задържи достатъчно дълго, за да зачене незаконно дете от него — един незаконен Хауърд с кралска кръв. Какво повече можем да искаме?

— И това е по силите й?

— Може да бъде научена как да го постигне — каза Ана. — Тя почти го е направила. Нея е избрал, все пак — тя сви рамене, показвайки, че не приема избора му с ентусиазъм.

Настъпи мълчание. Вниманието на чичо Хауърд се беше отклонило от мен и бъдещето ми на плодовита крава на семейството. Вместо към мен, сега погледът му бе насочен към Ана, сякаш тя се изправяше за първи път пред очите му.

— Не са много девойките на вашата възраст, у които мисълта да тече така ясно.

Тя му се усмихна.

— Та аз съм Хауърд също като вас.

— Изненадва ме това, че не ви е дошло наум да опитате самата вие.

— Мислила съм по въпроса — отвърна тя открито. — Всяка девойка в кралството сигурно се пита за същото.

— Обаче? — подкани я той.

— Аз съм Хауърд — повтори тя. — Най-важното за мен е някой от нашия род да се добере до краля. Какво значение има коя от нас ще го стори? Ако Мери е по вкуса му и тя има син, който той да признае, семейството ни ще стане първо в кралството. Без съперници. А ние можем да го постигнем. Можем да се справим с краля.

Чичо Хауърд кимна. Той знаеше, че кралят е като опитомен звяр, който се гледа лесно, но и внезапно може да започне да капризничи.

— Струва ми се, че трябва да ви изкажем своите благодарности — каза той. — Вие планирахте нашата стратегия.

Тя отвърна на неговата благодарност, но не с подобаващ поклон. Вместо това извърна арогантно глава, подобно на цвете, което извива главичката си.

— Разбира се, аз копнея сестра ми да стане фаворитката на краля. Това ме засяга точно толкова, колкото и вас.

„Шшт!“ — дочух да казва майка ми на своята самодоволна по-голяма дъщеря, а чичо кимна с глава.

— Не, оставете я да говори — каза той. — Умът й сече не по-зле от нашите. Освен това е права. Мери трябва да замине за Хевър и да чака, докато не я извика кралят.

— Ще я извика — каза Ана вещо. — Ще я извика.

 

 

Чувствах се така, сякаш бях някакъв неодушевен предмет — нещо като завесите за прозорци, като специалните чинии на кралската маса или като по-обикновените калаени съдове на останалите маси в залата. Щяха да ме опаковат и натоварят за Хевър като примамка за краля. Не трябваше да го виждам при заминаването си, не трябваше да споменавам на никого за това, което ми предстоеше. Майка ми каза на кралицата, че съм преуморена и я помоли да ме освободи за няколко дни от задълженията ми, за да мога да си почина. Кралицата, горката жена, си помисли, че е победила. Помисли си, че Болейн отстъпват.

 

 

Разстоянието не беше голямо — не повече от двадесет мили. По пътя спирахме, за да хапнем от хляба и сиренето, които си носехме. Баща ми можеше да разчита на гостоприемството на хората от именията, край които минавахме — той беше известен придворен и ние щяхме да бъдем приети подобаващо като знатни гости. Въпреки това той не искаше да прекъсва пътуването. Пътят беше лош и неравен, осеян с дупки; от време на време се виждаше по някое счупено колело от преобърнала се кола. Ала нашите коне стъпваха така умело по сухия път, че скоро се понесохме в галоп. Двете страни на пътя бяха гъсто обрасли с едри маргаритки, цъфнали сред ранната лятна зеленина. Орловите нокти се увиваха около избуялите глогини в крайпътните живи плетове, а земята около тях беше осеяна с лилаво-синкави усойчета и източените стръкове на кукувичата прежда с нежни бели цветчета, осеяни с розови жилки. На тучните зелени морави зад оградите, навели глави, преживяха угоени крави, а по високите поляни се виждаха стада овце и както обикновено, някое лениво пастирче ги наглеждаше, легнало под сянката на съседно дърво.

Общата земя извън селцата се обработваше на участъци — те бяха красива гледка, с лехите, засети с лук и моркови, наредени като свита на шествие. В градините на селцата бяха избуяли купища нарциси и билки, зеленчуци и иглика, стръкчета див боб и разцъфнали живи плетове от глог; имаше и места, отделени за някое прасе, или петел, разкукуригал се на бунището пред задната врата. Баща ми яздеше, изпълнен със спокойствие и доволство, докато пътят ни изведе в собствените ни земи, надолу по склона, през Единбридж и влажните поляни към Хевър. Конете забавиха ход поради трудностите, които им създаваше влажната земя, но баща ми беше нетърпелив, защото вече наближавахме нашето имение.

Преди да стане негово, то бе принадлежало на неговия баща; оттогава бе записано като наша собственост. Дядо ми е бил човек със скромни средства, но се издигнал в Нюфолк благодарение на уменията си и от търговец на платове станал лорд-мер на Лондон. Връзката с Хауърдови, на която толкова разчитахме, беше скорошна и единствено по майчина линия. Майка ми беше Елизабет Хауърд, дъщеря на херцога на Норфолк. Считаше се, че с този брак баща ми е направил голям удар. Той я завел в просторното ни имение в Рочфорд в Есекс, а после и в Хевър, където тя била възмутена от не особено просторния замък, както и от малките уютни и уединени стаички.

Той веднага решил да го преустрои, за да й угоди. Първо издигнал високо тавана над голямата зала, където преди това имало само мертеци в старовремски стил. В новопостроения над залата етаж той обособил отделни стаи за нас, дамите, където да можем да се храним и да прекарваме времето си по-спокойно и уединено.

Когато аз и баща ми минахме през портите, а после покрай пазача и жена му, те се втурнаха да ни се покланят. Ние им помахахме, продължихме по черния път и стигнахме до първата река, над която се бе простряло малко дървено мостче. Тази гледка не се хареса на кобилата ми и тя започна да се дърпа, веднага щом чу глухия екот от удара на копитата си по дървото.

— Глупачка — отсече баща ми, като ме остави да се чудя кого е имал предвид — мен или кобилата, и ни поведе със своя ловен кон през моста. Кобилата го последва съвсем послушно, разбрала, че не я заплашва никаква опасност, и ние стигнахме до подвижния мост и зачакахме пристигането на стражите от караулното помещение, за да отведат конете отзад в конюшните. Когато ми помагаха да сляза от коня, почувствах слабост в краката от продължителната езда, но намерих сили да последвам баща си през подвижния мост и през мястото, на което хвърляше сянката си пристроената към портата къщичка, под заплашителните, яки зъбци на подвижната решетка на крепостната стена, за да влезем в малкия приветлив двор на замъка.

Входната врата се отвори, стражата и прислугата излязоха и се поклониха на баща ми. Той ги огледа: някои бяха облечени изцяло в ливреи, други — не; две от прислужничките бързаха да развържат престилките от зебло, които носеха над празничните, при което мярнахме мръсните им долни дрехи; момчето, чиято работа беше да върти шишовете[11] и което сега надничаше от един ъгъл на двора, беше така кирливо, че мръсотията беше станала част от самия него — той беше полугол, само с някакви дрипи на гърба си. Баща ми огледа целия този безпорядък, но само кимна на хората си.

— Много добре — каза той въздържано. — Това е дъщеря ми Мери. Мистрес Мери Кери. Приготвихте ли ни стаите?

— О, да, сър — поклони се един от прислужниците. — Всичко е готово. Стаята на мистрес Кери също.

— А вечерята? — попита баща ми.

— Веднага.

— Ще се храним в стаите си. Утре ще дам вечеря в голямата зала и тогава ще приемам посетители. Съобщете, че тогава ще има официална вечеря. Но сега не искам да ме безпокоят.

Едно от момичетата приближи и ми се поклони.

— Да ви заведа ли до стаята ви, мистрес Кери? — попита тя.

Баща ми кимна и аз последвах момичето. Минахме през дъсчената врата и после наляво по тесния коридор. В края му имаше извита каменна стълба, която ни отведе до една хубава стая на втория етаж. В нея имаше малко легло, обрамчено със завеси от светлосиня коприна. Прозорецът гледаше към опасващия замъка ров и към парка зад него. Една от вратите на стаята водеше към малка зала със зидана от камък камина — любимата дневна стая на майка ми.

— Искате ли да се измиете? — попита момичето смутено. Тя посочи към една стомна и кана със студена вода. — Мога да донеса и топла вода.

Свалих ръкавиците си за езда и й ги подадох.

— Да — отвърнах. За момент се замислих за двореца в Елтъм със слугите, които се стараеха да угодят във всичко. — Донесете ми топла вода и заръчайте да ми изпратят дрехите тук, горе. Искам да сваля тази рокля за езда.

Тя се поклони, излезе от стаята и слезе надолу по каменната стълба. На излизане аз я чух да си нашепва тихо: „Топла вода. Дрехи“, за да не би да забрави. Отидох до малкия прозорец, седнах до него и се загледах през стъклата в оловни рамки.

Бях прекарала деня, избягвайки да мисля за Хенри и за двора, който беше останал зад гърба ми, но сега, сред неудобствата на нашето имение, осъзнах, че съм изгубила не само любовта на краля, но и разкоша, който бе станал жизненоважен за мен. Не исках да съм отново някогашната мистрес Болейн от Хевър. Не исках да съм дъщерята от малкия замък в Кент. Аз се бях превърнала в най-облагодетелстваната млада дама в цяла Англия и не исках да отстъпвам и крачка назад.

 

 

Баща ми не стоя повече от три дни — това време му беше достатъчно, за да се срещне с управителя на имота си и с онези земевладелци, които трябваше да се обърнат към него по спешни въпроси; за тези дни успя да разреши един спор по въпроса за някакво погранично ограждение, да заповяда да пуснат кобилата му при жребеца; и после вече беше готов отново за път. Когато го изпращах на подвижния мост, трябва да съм имала наистина печален вид, след като дори той го забеляза, когато се метна на коня си.

— Какво ви е? — попита ме той рязко. — Да не ви липсва дворът?

— Да — отвърнах кратко. Нямаше смисъл да казвам на баща си, че ми липсваше не толкова дворът, колкото ужасно и нетърпимо ми липсваше самият Хенри.

— Няма на кого другиго да се сърдите освен на самата себе си — отговори баща ми сухо. — Трябва да се надяваме, че брат ви и сестра ви ще уредят вашето положение. Иначе само Бог знае какво ви чака. Ще трябва да доведа Кери, за да ви върне обратно и да се надяваме, че ще е готов да ви прости.

Той се разсмя гръмогласно, когато видя ужаса, изписан по лицето ми.

Доближих се до баща си, който беше яхнал коня си и отпуснах ръка върху неговата, присвита в ръкавица, с която стискаше юздите.

— Ако кралят пита за мен, ще му кажете ли, че много съжалявам за нанесената обида?

Той поклати глава.

— Сега ще играем по правилата на Ана — каза той. — Мисля, че тя знае как да се справи с него. Ще трябва да правите каквото ви наредят, Мери. Миналия път го подкарахте през просото и сега ще трябва да слушате чужди заповеди.

— Защо точно Ана ще ми нарежда какво да правя? — попитах аз. — Защо винаги трябва да слушате Ана?

Баща ми измъкна ръката си от моята, която бе стиснала здраво неговата.

— Защото тя има глава на раменете си и защото си знае цената — каза той без заобикалки. — А вие се държахте като четиринадесетгодишно момиченце, което се е влюбило за първи път.

— Но аз съм четиринадесетгодишно момиченце, което се е влюбило за първи път — възкликнах аз.

— Именно — каза той с тон, нетърпящ възражения. — Ето защо и слушаме Ана.

Той не си направи труда да се сбогува, а просто обърна коня си, прекоси подвижния мост в тръс и продължи по пътя към главната порта.

Аз вдигнах ръка, готова да му помахам, ако се обърне; ала той не се обърна. Яздеше с изправен гръб, без да се обръща назад. Яздеше като истински Хауърд. Ние никога не се обръщахме назад. Нямахме време за съжаление и за компромиси. Ако някой план не сработеше, съставяхме нов; ако някое оръжие отказваше да действа в ръцете ни, намирахме друго. Ако стълбите пред нас се рушаха, ние ги прескачахме и продължавахме нагоре. Семейство Хауърд знаеха само „нагоре“ и „напред“; и пътят на баща ми водеше обратно към двора и към компанията на краля, а на мен не ми се полагаше дори един поглед.

 

 

Към края на първата седмица вече бях опознала всяка пътечка в градината, бях обходила парка във всички посоки от изходната точка — подвижния мост. Започнах да шия гоблен за олтара на църквата „Сейнт Питър“ в Хевър и бях избродирала един квадратен фут небе, но това беше наистина скучно занимание, като се има предвид, че цялото небе беше само в синьо. Бях написала три писма до Джордж и Ана и ги бях пратила по куриер до кралския двор в Елтъм. Той бе ходил три пъти в двора заради мен, но се връщаше без никакви вести — само с благопожелания.

В края на втората седмица заповядах да извеждат коня ми сутрин от конюшнята и прекарвах дълги часове в езда; съвсем сама, тъй като дори кроткото присъствие на някой слуга ме правеше избухлива. Опитвах се да крия настроението си. Благодарях на прислужничката за всичко, което вършеше за мен; сядах да вечерям и навеждах глава, докато пасторът четеше молитвата, за да не личи, че исках с цялото си същество да скоча и да крещя от безсилие, задето ме бяха заточили в Хевър, докато дворът се местеше от Елтъм в Уиндзор, а аз не бях с тях. Правех всичко възможно, за да скрия гнева си, породен от това, че бях далеч от кралския двор и извън обсега на събитията.

През третата седмица вече се бях предала и изпаднах в отчаяние. Нямах никакви вести и реших, че Хенри не бе пожелал да ме върнат; че съпругът ми не можеше да понесе позорната мисъл, че има жена, с която кралят бе флиртувал, но дори не бе направил своя любовница. Подобна жена не можеше да има положително влияние върху доброто име на един мъж. Най-доброто, което можеше да направи с подобна съпруга, беше да я прати някъде в провинцията. През втората седмица аз писах на Ана и на Джордж два пъти, но те не отговориха. И тогава, във вторника на третата седмица, получих следното набързо надраскано от Джордж съобщение:

Не се отчайвай — обзалагам се, че вече се смяташ за съвсем изоставена от всички нас, които сме тук. Той постоянно говори за теб и аз му напомням за твоето очарование. Предполагам, че ще нареди да те върнат преди края на този месец. Погрижи се да изглеждаш добре!

Дж.

 

Ана ми поръча да ти съобщя, че тя ще ти пише скоро.

Писмото на Джордж беше единственият миг на приятно разнообразие през целия този безконечен престой. Когато започна втория месец, прекаран в очакване — месец май, който винаги е бил най-веселият месец в двора — и времето за пикници и пътувания отново настъпи, дните започнаха да ми се струват още по-дълги.

Нямаше с кого да разговарям, нямаше и за какво. Прислужничката ми бъбреше с мен, докато ме обличаше. На закуска ядях сама на масата за благородници, разговарях само с просителите, дошли по работа, чиито проблеми трябваше да предам на баща си. Правех кратки разходки из градината. Прочетох няколко книги.

През дългите следобеди поръчвах да ми доведат ловния кон и се отправях на езда все по-надалеч и по-надалеч извън стените на замъка. Започнах да изучавам пътечките и заобиколните пътища около имението и дори вече разпознавах някои от обитателите на малките ферми наоколо. Научих имената им и спирах коня си, когато виждах някой селянин да работи на полето, разпитвах го какво отглежда и как е със здравето. Това беше най-благодатното време за фермерите. Сеното беше окосено и лежеше на бали да съхне, в очакване да бъде събрано на големи купи и да го покрият за зимата. Пшеницата, овесът и ръжта бяха изкласили в нивите, бяха избуяли и с натежали класове. Телетата наедряваха от майчиното си мляко, а във всяка селска ферма и къща семействата вече бяха заети да пресмятат печалбата си от тазгодишната продажба на вълна.

Беше време за почивка, за кратък отдих от тежката работа през годината, затова фермерите организираха танцови забави и спортни състезания на зелените селски морави, преди да започне най-усилното време — жътвата.

По време на първите ми разходки за мен всичко беше непознато, но сега познавах целия район зад стените на имението, познавах фермерите и ми бе известно с какво засяват нивите си. Веднъж дойдоха надвечер, за да се оплачат от някакъв селянин, който не стопанисвал земята си, предоставена му от селото със споразумение, и аз веднага разбрах за кого говорят, защото бях минавала оттам точно предния ден и бях видяла изоставената земя, обрасла в плевели и коприва; този парцел беше единственият запуснат сред добре поддържаните селски земи. Вечерта не пропуснах да предупредя селянина, който стопанисваше тази земя, че тя ще му бъде отнета, ако отказва да я обработва. Познавах селяните, които отглеждаха хмел, както и онези, които се занимаваха с лозарство. Споразумях се с един фермер, че ако реколтата му се окаже добра, ще кажа на баща си да извика някой французин в Хевърското имение, за да ги посвети във винарското изкуство.

За мен не представляваше трудност да правя тези обиколки всеки ден. Обичах да бъда на открито, да слушам пеенето на птичките, докато яздя през горите, да вдишвам аромата на орловите нокти, избуяли по живите плетове от двете страни на пътя. Обичах кобилата си Джесмънд, подарена ми от краля: нейната готовност да се впусне в галоп, потрепването на ушите й, когато заставаше нащрек, радостното й цвилене, когато ме видеше да идвам при нея в двора на конюшнята с морков в ръка. Обичах зелената тучна трева по ливадите край реката, сияещите по тях жълти и бели цветчета, пламналите червени макове в пшеничните поля. Харесвах тази открита, потънала в зеленина местност, харесвах ястребите, които описваха широки, лениви кръгове, зареяли се по-високо и от чучулига, преди да размахат широки криле и да изчезнат в небесната шир.

Всичко това придаваше някакъв смисъл на ежедневието ми, след като не можех да бъда с Хенри в кралския двор. Все по-ясно разбирах, че ако никога вече не се върнех в двора, поне щях да съм добра земевладелка. По-предприемчивите млади фермери извън Единбридж бяха разбрали, че има пазар за люцерна. Ала те не познаваха никого, който да я отглежда, нито знаеха откъде да намерят семена. Писах на един фермер от земите на баща ми в Есекс и така можах да им дам както семена, така и съвети. Те засяха една нива, докато бях там и обещаха да засеят още една, след като се уверят, че почвата е подходяща за посевите. Тогава си помислих, че въпреки възрастта и положението си на дама, бях свършила чудесна работа. Без мен те нямаше да могат да направят нищо, освен да удрят с юмрук по масата в кръчмата и да ругаят изпуснатия шанс да спечелят допълнително с новия посев. С моя помощ те имаха възможността да опитат сами да отглеждат растението, и ако успееха да направят състояние от това, на този свят щеше да има още двама души, които се издигаха в обществото, и ако трябва да съдим по историята на дядо ми, то никой не можеше да каже до къде можеха да стигнат.

Те бяха доволни. Когато отидох с коня до полето, за да видя как върви оранта, те дойдоха, чистейки калта от ботушите си, за да ми разкажат как засяват семената. Имаха нужда от господар, който се интересуваше от тях. И поради отсъствието на всички останали, се обръщаха към мен. А знаеха добре, че ако посевите спечелят интереса ми, можех да участвам със свой дял. Предполагаха, че имам заделени пари, които да вложа, та всички ние да имаме печалба.

Това ме разсмя и аз се загледах в техните потъмнели и обветрени лица.

— Аз нямам пари.

— Но вие сте знатна придворна дама — възрази един от тях. Погледът му шареше по пискюлите на кожените ми обувки, по инкрустираното седло, пищната рокля и златната брошка на шапката ми. — На гърба си носите повече, отколкото аз заработвам за цяла година.

— Зная — отвърнах аз. — Но това там ще си и остане. На гърба ми.

— Баща ви или съпругът ви трябва да ви дадат — каза другият убедително. — По-добре да ги заложите на полето, отколкото на някоя карта.

— Аз съм жена и нищо не ми принадлежи. Вземете себе си за пример. Вие сте заможен — а жена ви заможна ли е?

При тези думи той се разхили объркано.

— Тя ми е жена. Щом аз съм добре и на нея й е добре. Но тя не притежава нищо.

— Същото е с мен — казах аз. — Завися от благоденствието на баща си и съпруга си. Обличам се така, както подобава на тяхната дъщеря и съпруга. Но нищо от това не е мое. В този смисъл, аз съм точно толкова бедна, колкото са и вашите жени.

— Но вие сте Хауърд, а аз съм никой — отбеляза един от тях.

— Аз съм жена от рода Хауърд. Това може да означава, че аз съм високопоставена, както и че съм просто никоя — като вас. Зависи.

— От какво зависи?

Аз си спомних за внезапно помръкналото лице на Хенри, когато събудих гнева му.

— От късмета ми.

Бележки

[1] Разбира се! (фр.). — Бел.прев.

[2] Французите! (фр.). — Бел.прев.

[3] Fitzroy (от фр. fils de roi — кралски син), презиме, традиционно давано на незаконни кралски синове. — Бел.ред.

[4] Томас Уолси (около 1473–1530) — канцлер на английското кралство през 1515-1529; архиепископ на Йорк от 1514; кардинал от 1515. Засилил централизираното управление в страната и се стремял да подчини английската църква на държавата. — Бел.прев.

[5] Зеленият замък (фр.). — Бел.ред.

[6] Мери Тюдор, кралица на Франция (1496–1533) — сестра на Хенри VIII — първоначално сгодена и омъжена чрез посредник за австрийския престолонаследник, бъдещия император Карл V; впоследствие кардинал Уолси разваля неконсумирания още брак и вместо това Мери се омъжва за френския крал Луи XII; бракът е краткотраен, след около година Луи XII, много по-възрастен от нея, умира; тогава Мери извършва нещо скандално за епохата — омъжва се за Чарлз Брандън, херцога на Съфолк, когото обича отдавна, отказвайки да сключва повече политически бракове; тя и Съфолк изпадат в немилост, налага им се да платят внушителна сума, за да избегнат по-сериозни наказания, и заживяват сравнително усамотено в провинциалните си имения. — Бел.ред.

[7] От английски — bath houses. По онова време градските бани функционирали неофициално и като публични домове. Към тях имало помещения, които били наемани за пиршества и забавления, на които обикновено присъствали проститутки. — Бел.прев.

[8] Маса, разположена на подиум, издигнат в банкетната зала, на която се хранели кралете или съответно най-висшите по сан благородници. — Бел.прев.

[9] Старинен испански танц. — Бел.прев.

[10] Съвършена (фр.). — Бел.прев.

[11] От английски — spit boys. Най-ниска длъжност в дворцовата йерархия на крал Хенри, състояща се в изнурителната задача да се обръщат огромни късове месо с 2 см дебелина и 3 метра дължина. — Бел.прев.