Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1527

Ставаше все по-очевидно, че кралицата е в немилост. През февруари в двора гостуваха френски пратеници. На тях не им беше отказан достъп, докато траеше процедурата по преглеждането на книжата им, напротив, бяха посрещнати с пиршества, банкети и какви ли не веселби. Скоро стана ясно, че те бяха дошли в Англия с цел да сключат предбрачно споразумение между принцеса Мери и френския крал Франсоа или неговия син. Нарушиха спокойното уединение на принцеса Мери в Лъдлоу и я извикаха да я представят на пратениците, окуражаваха я да танцува, да пее и да се храни. Боже милостиви! Как само караха това дете да яде! Сякаш очакваха тя да наедрее отведнъж пред очите им по време на няколкомесечните преговори и да се сдобие със заветните мерки, които да й придадат вид на момиче, готово за женитба. Баща ми, който се беше върнал от Франция с тях, си пъхаше носа навсякъде — даваше съвети на краля, превеждаше на пратениците, съвещаваше се тайно с кардинала за това как е най-подходящо да се прегрупират съюзниците в Европа, и най-сетне заговорничеше с чичо ми как семейството да се възползва от тези смутни времена.

Те решиха помежду си, че Ана трябва да се върне в кралския двор. Хората започнаха да се чудят защо изобщо беше заминала. Баща ми държеше френските пратеници да я видят. Чичо ме спря в коридора, тъкмо когато се отправих към покоите на кралицата, за да ми съобщи за завръщането на Ана.

— Защо? — казах аз почти грубо, доколкото го позволяваше плахият ми характер. — Хенри ми говореше за желанието си да има синове едва онази нощ. Ако тя се върне, ще провали всичко.

— За синове от вас ли говореше той? — попита чичо безцеремонно, и добави в отговор на мълчанието ми: — Едва ли. Нямате никакъв напредък с краля, Мери. Ана беше права. По този начин ние не успяхме да постигнем нищо.

Аз извърнах глава и погледнах през прозореца. Знаех, че изглеждам сърдита.

— А докъде смятате, че може да ни доведе Ана? — избухнах аз. — Тя няма да се труди за благото на семейството и няма да се подчинява на заповеди. Тя ще се стреми да се сдобие с лични облаги, земи и титли.

Той кимна, почесвайки носа си.

— Да, тя е себична жена. Кралят обаче пита за нея и тя така му е завъртяла главата, както вие никога не сте успявали.

— Та той има две деца от мен!

Чичо вдигна възмутено вежда — бях се осмелила да повиша тон. Аз веднага сведох глава.

— Извинете ме. Но какво още искате да направя? Какво може Ана, което аз да не мога? Аз го обичах, делих леглото си с него, родих му две здрави деца. Никоя жена не може да даде повече от това. Дори и Ана не е способна на повече, независимо от това, че всички толкова държите на нея.

— Може и да е способна на повече — каза той, без да обръща внимание на моята неуместна злост. — Ако тя успее да забременее от него точно сега, той може да се ожени за нея. Той я желае така отчаяно, че е способен на подобна стъпка. Той желае отчаяно нея, както желае отчаяно и син — двете му желания могат да се изпълнят едновременно.

— А какво ще стане с мен? — извиках аз.

Чичо сви рамене.

— Можете да се върнете при Уилям — заяви той напълно безразлично.

Няколко дни след този разговор Ана се върна в двора така тихомълком, както и го беше напуснала, и още в същия ден стана център на внимание сред всички придворни. Моята придружителка и другарка по легло беше отново с мен и аз не усетих как започнах да завързвам дантелените връзки на роклята й сутрин и да разресвам косите й вечер преди лягане. Тя се възползваше от услугите ми така, както преди време аз се възползвах от нейните.

— Не се ли боеше, че мога да си го върна? — попитах я аз с любопитство, докато я решех преди лягане.

— Ти нямаш никакво влияние върху него — отвърна тя уверено. — Абсолютно никакво. Това ще бъде моята пролет, след която ще дойде и моето лято. Ще го накарам да играе по свирката ми. Нищо няма да може да го отрезви от опиянението му. Няма значение какво правиш ти, както няма значение какво прави и която и да било друга жена. Той е омаян. Само чака да стане мой.

— За през пролетта и лятото ли? — попитах аз.

Ана се замисли.

— О, коя ли жена може да задържи един мъж по-дълго? Желанието му е достигнало връхна точка и аз мога да го задържа там; ала ще мине време и тази вълна ще отшуми. Никой не остава вечно влюбен.

— Ако искаш да се омъжиш за него, ще ти се наложи да го задържиш за много по-дълго от два-три сезона. Смяташ ли, че той може да е твой цяла година? Или две?

Идеше ми да се смея с пълно гърло, само да я накарам да изтрие това самодоволно изражение от лицето си.

— До момента, в който той е свободен да се ожени, ако някога изобщо се освободи, той вече няма да гори от страст по теб. Ти ще залезеш, Ана. Ще потънеш в прахта. Ще бъдеш жена, която е загърбила най-добрите си години, между двадесет и тридесет годишна, стара мома.

Тя се тръшна на леглото и удари по възглавницата.

— Не ми пожелавай злото — каза тя сърдито. — Господи, понякога говориш като истинска стара вещица. Може да ми се случи всичко, което пожелая, аз мога да направя, така че да ми се случи. Ти ще си тази, която ще тъне в забвение, защото си твърде безволева, та да ковеш сама съдбата си. Аз обаче всяка сутрин отварям очи, изпълнена с решимост да бъде волята ми. Всички врати се отварят пред мен.

 

 

През месец май френските пратеници вече бяха привършили делата си. Принцеса Мери трябваше да се омъжи или за френския крал, или за по-малкия му син, веднага щом станеше истинска жена. По случай събитието в двора организираха тенис турнир. Ана беше избрана да определя реда на участие и добре се потруди над имената на играчите, всяко от които беше изписано на отделно флагче. Кралят видя, че тя се бе навела над тях и че държеше едно в ръката си, притиснала го разсеяно до сърцето си.

— Какво държите там, мистрес Болейн?

— Редът на участие — отвърна тя. — Трябва да подбера противниците, така че всеки да получи възможността да блесне с уменията си и най-добрият да стане победител.

— Имах предвид това, което държите в ръката си.

Ана се сепна.

— Съвсем забравих, че държа нещо — измърмори тя забързано. — Просто едно от имената, нищо друго. Нали ги нареждам.

— И кой е този благородник, когото допускате така близо до себе си?

Тя успя да се изчерви.

— Не зная. Дори не съм поглеждала името.

— Може ли? — протегна той ръката си.

Тя не му даде флагчето.

— Това няма никакво значение. То чисто и просто остана в ръката ми, докато мислех. Оставете ме да го сложа, където му е мястото, а след това можем заедно да обсъдим разпределянето на двойките, ваше величество.

Той беше нащрек.

— Изглеждате ми смутена, мистрес Болейн.

Тя трепна едва забележимо.

— Никак не съм смутена. Просто не исках да изглеждам глупаво във вашите очи.

— Глупаво ли?

Ана извърна глава.

— Моля ви, нека оставя флагчето при другите имена, и заедно да определим двойките.

Той протегна повторно ръката си.

— Искам да знам кое е името на флагчето.

За миг се уплаших, че тя не се преструва. За секунда помислих, че той щеше да разкрие, че тя се опитва да пъхне името на Джордж на най-хубавото място. Тя беше дотолкова смутена и объркана от неговата настойчивост да узнае името, че даже аз се заблудих, че са я хванали натясно. Кралят беше заприличал на някое от ловните си кучета, току-що надушило следите на дивеча. Той знаеше, че искат да скрият нещо от него и беше измъчван от любопитство и желание.

— Заповядвам ви — сниши той гласа си.

С огромно нежелание Ана остави флагчето в протегнатата му ръка, поклони се ниско и го остави. Тя не се обърна назад; но щом се скри от погледите ни, всички доловихме потропването на токчетата и шума от полите й. Тя се отдалечаваше от корта, тичайки нагоре по каменната пътечка към замъка.

Хенри погледна в ръката си и видя името на флагчето, което тя беше държала до гърдите си. Беше неговото собствено име.

 

 

Турнирът продължи два дни и Ана беше навсякъде, смехът й кънтеше във въздуха, тя раздаваше заповеди наляво-надясно, посредничеше и броеше точките. Накрая останаха четири двойки: кралят срещу брат ни Джордж, съпругът ми Уилям Кери срещу Франсис Уестън, и Томас Уайът, наскоро завърнал се от Франция, срещу Уилям Бреретън, както и някаква двойка по-нисшестоящи, които щяха да играят, докато ние вечеряхме.

— По-добре внимавай да не сложиш краля срещу Томас Уайът — прошепнах на Ана, докато брат ни Джордж и кралят се отправяха заедно към игрището.

— О, защо? — попита тя невинно.

— Защото залогът ще е твърде голям. Кралят иска да спечели пред френските пратеници, а Томас Уайът — да спечели пред теб. Кралят няма да приеме на драго сърце да бъде победен публично от Томас Уайът.

Тя сви рамене.

— Той е придворен. Няма да забрави голямата ни цел.

— Каква голяма цел?

— Независимо дали става въпрос за тенис или за двубой, за стрелба с лък или за флиртуване, целта ни е кралят да остане доволен — каза тя. — Ето каква роля изпълняваме всички ние и това е най-важното. Всеки го знае.

Тя се наведе напред. Брат ни Джордж беше на мястото си и се канеше да изпълни сервис, кралят беше напрегнат и в очакване. Тя вдигна бялата си кърпичка и я пусна. Джордж би сервис — беше добър ход. Топката се удари в тавана на корта и падна съвсем близо до Хенри. Той я удари и я запрати от другата страна на мрежата. Джордж, бърз в краката и с дванадесет години по-млад от краля, заби топката с ракетата си, тя прелетя над краля и той се спусна към нея.

Следващият сервис пак беше лесен за краля и той запрати топката с такава сила срещу брат ни, че Джордж дори не се опита да я гони. Играта вървеше на приливи и отливи, двамата мъже тичаха и удряха топката с все сили и изглеждаше, че никой не дава преднина на другия. Джордж губеше стабилно и упорито, но така умело, че никой наблюдател не би се усъмнил, че кралят не е по-добрият играч. Всъщност по всяка вероятност той беше по-умел и опитен играч. Работата беше там, че Джордж можеше да тича поне два пъти по-бързо от него. Джордж беше снажен и в добра форма — двадесет и четиригодишен младеж, а кралят беше напълняващ мъж на средна възраст.

Към края на първия сет Джордж удари висока топка. Хенри скочи да я удари и да вземе точка, но се строполи с трясък на корта и изрева жестоко.

Всички придворни дами се разпищяха, Ана скочи веднага на крака, а Джордж прескочи мрежата и първи му се притече на помощ.

— О, Боже, какво се случи? — извика Ана.

Джордж беше пребледнял като платно.

— Извикайте лекар — провикна се той. Един паж се затича към замъка, а ние двете с Ана се втурнахме към вратата на корта, отворихме я и влетяхме вътре.

Хенри беше почервенял и ругаеше от болка. Той протегна ръка към моята и я стисна здраво.

— Проклятие! Мери, изгони целия този народ оттук.

Аз се обърнах към Джордж.

— Изведи всички навън.

Забелязах смутения поглед, който Хенри хвърли на Ана и разбрах, че не болката беше тази, която го измъчваше толкова, колкото унижението от това, че бе паднал на земята пред Ана с насълзени очи.

— Махай се, Ана — прошепнах аз.

Тя не се опита да спори. Оттегли се зад вратите на тенис корта и зачака, заедно с целия двор, за да чуе какво беше повалило краля точно в момента на неговото тържество, когато се готвеше за победоносния замах.

— Къде ви боли? — попитах настоятелно. С ужас очаквах да ми посочи гърдите или корема си и да се окаже, че нещо се е скъсало вътре или че сърцето му спира да бие. Очаквах, че се беше случило нещо страшно и непоправимо.

— Стъпалото ми — успя да промълви, задъхвайки се на всяка дума. — Какъв глупак излязох. Стъпих накриво. Мисля, че го счупих.

— Стъпалото ви? — аз почти се засмях с облекчение. — Господи, Хенри, аз си помислих, че умирате!

Той ме изгледа и се намръщи, пуфтейки.

— Да умра от някаква игра на тенис? Престанах да се сражавам в двубои, за да не ми се случи нещо, а вие ми казвате, че мога да умра по време на турнир по тенис?

Аз едва си поемах дъх от щастие и облекчение.

— Да умрете от тенис! Не! Но си помислих, че може би… всичко стана така внезапно и вие се свлякохте така отведнъж…

— При това от ръката на брат ви — довърши той и ние тримата изведнъж избухнахме в смях. Кралят, сложил глава в скута ми и оставил Джордж да държи ръцете му, се разкъсваше между силната болка в счупения крак и абсурдната мисъл, че семейство Болейн бяха направили опит за покушение срещу него по време на тенис.

 

 

Договорите, донесени от френските пратеници, бяха подписани и те се канеха да си тръгват. По този случай ние подготвяхме пиеса в тяхна чест и тържествено изпращане. Празненството щеше да се състои в покоите на кралицата, без тя да е отправяла подобна покана, и дори против волята й. Дворцовият служител, който отговаряше за организирането на тържествените събития, просто отиде при нея и заяви безцеремонно, че кралят е заповядал празненството да се състои в нейните покои. Кралицата се усмихна така, сякаш това напълно съвпадаше с нейните желания, и допусна да вземат мерки за декорите по стените и тавана. Придворните дами на кралицата щяха да са облечени в златисти или сребристи одежди и да танцуват с краля и с благородниците от свитата му, които щяха да влязат в залата маскирани.

Замислих се за това колко пъти кралицата си беше давала вид, че не може да разпознае съпруга си, когато той влизаше маскиран в залата, колко пъти ме беше гледала да танцувам с него и сама ме беше канила на дансинга, и как сега ние двете щяхме да гледаме краля да танцува с Ана. По лицето й дори не премина следа от раздразнение. Тя очакваше, че щеше лично да подбере танцьорките, както друг път, а това беше само по себе си едно почти незабележимо право на власт — само един от многото начини да управлява целия кралски двор. Ала дворцовият служител вече имаше изготвен списък с дамите, които щяха да участват в бала. Кралят ги беше определил и не беше оставил нищо за нея — тя беше безгласна буква в собствените си покои.

Подготовката за бала отне цял ден, през който кралицата нямаше къде да седне, докато прикрепяха украсата към дървената ламперия. Тя се оттегли от залата в стаята си, докато ние пробвахме костюмите и упражнявахме стъпките — твърде увлечени, за да обърнем внимание на това, че шумът от приготовленията заглушаваше музиката. Кралицата си легна рано, за да е далеч от глъчката около приготовленията, а ние, останалите, се веселихме до късно в залата.

На следващия ден по пладне френските пратеници дойдоха да обядват в просторната зала. Кралицата седна отдясно на краля, но неговият поглед не се откъсваше от Ана. Тромпетите екнаха и слугите започнаха да маршируват като войници и да носят блюдо след блюдо на издигнатата на подиума маса, а след това и на останалите. Пирът беше пищен до нелепост: животни от всякакъв вид бяха заклани, одрани и сготвени, за да могат гостите да добият представа за богатството и разкоша на кралството. Кулминация на пиршеството беше блюдо от птици, в средата на което имаше сготвен паун, украсен заедно с перата си и величествено въздигащ се в чинията. Той имаше пълнеж от лебед, в който имаше пълнено с чучулига пиле. Задачата на слугата, който трябваше да разреже месото, беше да раздели по най-изкусния начин парчетата, така че да съдържат всички видове месо, при това без да разваля украсата на ястието. Хенри опита от всичко, но забелязах, че Ана отказа дори да го вкуси. Хенри повика един от слугите с пръст и му прошепна нещо. Беше пратил на Ана сърцето на блюдото — чучулигата. На лицето й се изписа силна изненада — сякаш изобщо не беше следила всяко негово движение — и тя му се усмихна, свеждайки глава в благодарствен поклон. Тогава опита месото. Сложи малко късче в устата си и аз видях как той потръпна от възбуда.

След вечеря кралицата с придворните си дами, сред които аз и Ана, се оттеглихме от голямата зала и се разпиляхме по стаите си, за да се преоблечем. Ние с Ана си помогнахме взаимно да завържем стегнатите корсажи на златистите си рокли, и Ана се оплакваше, когато опънах прекалено силно.

— Прекалила си с месото от чучулига — казах съчувствено аз.

— Видя ли как само ме гледаше?

— Всички видяха.

Тя приплъзна френската си шапчица назад, така че черните й коси да са на показ, и намести златната буква „Б“, която винаги носеше около шията си.

— Какво виждаш, когато шапчицата ми е придърпана толкова назад?

— Самодоволното ти лице.

— Лице без нито една бръчица. Лъскави черни коси без нито един бял косъм в тях — тя отстъпи малко назад от огледалото и се възхити на роклята си. — Облечена съм като кралица — отбеляза тя.

На вратата се почука и Джейн Паркър подаде глава.

— Нещо тайно ли си шушукате? — попита тя жадно.

— Не — казах аз без желание да подхващам разговор. — Просто се приготвяме.

Тя разтвори широко дверите и се вмъкна. Носеше сребриста рокля с дълбоко изрязано и допълнително издърпано надолу деколте, което да оголва гърдите й, и сребриста шапчица. Когато видя как Ана беше издърпала назад шапчицата си, тя се приближи до огледалото, и също придърпа своята назад.

— Той ви харесва повече от всяка друга — каза тя уверено на Ана. — Всекиму е ясно, че ви желае.

— Наистина ли.

Джейн се обърна към мен.

— Това не ви ли кара да ревнувате? Не се ли чувствате странно да спите с мъж, който желае сестра ви?

— Не — отвърнах аз лаконично.

Нищо не можеше да спре тази жена. Нейните разсъждения оставяха след себе си слуз като от влачещ се охлюв.

— За мен това би било твърде странно. И после, когато напуснете неговото ложе, вие се оказвате в едно легло с Ана и двете си лежите едва ли не голи една до друга. Как ли си мечтае той да дойде в стаята ви и да си легне с двете едновременно!

Аз бях поразена.

— Говорите мръсотии. Негово величество би се засегнал.

Тя ме дари с усмивка, която би изглеждала по на място в някой вертеп, отколкото в стаята на дами.

— Но разбира се, само един мъж идва тук, при двете сестрички хубавелки, по вечерно време, и това е моят съпруг. Зная, че ви посещава почти всяка нощ. Защото почти никога не го намирам в постелята ни.

— Милостиви Боже, кой би могъл да го вини? — възкликна Ана грубо. — Бих предпочела да си легна с някой червей, отколкото да ви слушам как ми шепнете цяла нощ на ухото. Махайте се с тази ваша мръсна уста и с още по-мръсното си съзнание, Джейн Паркър, и отидете някъде, където ще сте в свои води. Ние с Мери отиваме да танцуваме.

 

 

Почти веднага след заминаването на френските пратеници, сякаш чакал момента, в който ще има необходимото спокойствие и уединение, кардинал Уолси свика тайно съдебно заседание, на което бяха призовани свидетели, обвинители и защитници. Разбира се, съдията беше той. По този начин се създаваше впечатлението, че зад всичко това стои Уолси и единствен Уолси, действащ по принципни съображения, а не по нечии нареждания. По този начин папата можеше да заяви, че се налага развод, без кралят да е изказвал гласно такова желание. За наша изненада, съдебното заседание се проведе тайно. Никой освен онези, които бяха тихомълком превозвани по вода до Уестминстър, не узна за това. Нито майка ми, която беше винаги нащрек за всичко, което можеше да донесе полза за семейството ни, нито чичо Хауърд, майсторът на интригите. Аз също не разбрах, сгушена в кралското ложе; и Ана не разбра, подведена от неговата самоувереност. А най-важното беше, че самата кралица не знаеше за съдебното заседание, което пряко я засягаше. В течение на три дни осъждаха брака на една невинна жена, а тя нямаше ни най-малка представа за това.

Тайният съд на Уолси в Уестминстър трябваше да осъди самия Хенри за незаконно съжителство със съпругата на покойния му брат Артър: обвинение дотолкова сериозно само по себе си, и съд дотолкова нелеп, че сигурно е трябвало да се щипят, за да се убедят, че не сънуват, гледайки как кралят влиза в ролята на обвиняем, разкаян и с наведена глава, обвиняван от собствения си пръв министър. Хенри призна, че се е оженил за братовата си вдовица заради неправомерно папско разрешение. Той заяви, че когато се решил на тази женитба, а и след това, бил преследван от „тежки съмнения“. Уолси невъзмутимо заповяда въпросът да бъде представен за разглеждане пред безпристрастния папски легат, кралят се съгласи, оповести името на защитника си и се оттегли от заседанието. Съдът заседава три дни, след което призова теолози, които да потвърдят, че е незаконно човек да се ожени за съпругата на починалия си брат. Шпионите на чичо ни дочуха, че са разпитвали епископа на Линкълн и така разбраха за тайния съд. Аз, Ана и Джордж бяхме веднага извикани в покоите на чичо в Уиндзор.

— Какво цели той с този развод? — попита чичо с глас, задавен от вълнение.

Ана почти не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Сигурно го прави заради мен. Иска да отстрани кралицата заради мен.

— Направил ли ви е предложение? — мина чичо направо на темата.

Тя срещна погледа му.

— Не. Ала как би могъл? Готова съм да се обзаложа на каквото пожелаете, че той ще ми направи предложение веднага щом се освободи от кралицата.

Чичо кимна.

— Колко време можете да го задържате в такова настроение?

— А колко ще е нужно? — попита на свой ред Ана. — В момента съдът заседава. Те ще вземат решение, кралицата ще е отстранена, кралят ще е най-накрая свободен; и voila! Ето ме и мен!

Той не можа да сдържи усмивката си на нейната увереност.

Voila[1]. Ето ви и вас — додаде той.

— Значи сте съгласен да бъда аз — опита се да се спазари Ана. — Мери ще напусне двора или ще остане, в зависимост от желанията ми. Семейството ще ми оказва съдействие във връзка с краля според нуждите ми. Започваме тази игра само в моя полза. Нямаме друг избор, тъй като Мери не си възвърна предишното положение, а и вие не я пришпорвате. Аз ще съм единствената Болейн, която ще предоставяте на вниманието му.

Чичо погледна баща ми. Баща ми ни огледа последователно и сви рамене.

— Съмнявам се и в двете — каза той глухо. — Той най-вероятно ще се цели в някоя от по-благороден произход. Но Мери със сигурност няма да свърши работа. Тя изживя своя възход и страстта му към нея се охлади.

Почувствах как се смразявам от тези безчувствени коментари. Ала баща ми дори не ме погледна. Това бяха важни дела.

— Така че Мери не ни върши работа. Но много се съмнявам, че страстта му към Ана ще го накара да я предпочете пред някоя френска принцеса.

Чичо се замисли за миг.

— Коя решаваме да подкрепим?

— Ана — предложи майка ми. — Той е луд по Ана. Ако този месец се освободи от кралицата, мисля, че ще поиска нея.

Чичо ми ни оглеждаше така, сякаш искаше да си избере по-хубавата ябълка за трапезата.

— Тогава нека да бъде Ана — каза той.

Ана дори не се усмихна. Просто въздъхна с облекчение.

Чичо ми отмести стола си назад и стана на крака.

— А с мен какво ще стане? — попитах аз неловко.

Те ме погледнаха, сякаш бяха забравили за съществуването ми.

— Какво да правя аз? Ако ме повика в леглото си? Да му откажа ли?

Чичо не можа да реши. Тогава почувствах превъзходството на Ана. Собственият ми чичо, главата на семейството и символ на висша власт в малкия ми свят, погледна Ана, за да чуе решението й.

— Тя не трябва да отказва — каза Ана. — Нали не искаме някоя уличница да се вмъкне в леглото му и да го забавлява. Мери ще си остане негова любовница през нощта, а през деня той ще е зает да се влюбва все по-дълбоко в мен. Но ти трябва да бъдеш скучна, Мери — скучна като съпруга.

— Не зная дали е по силите ми — отвърнах аз раздразнено.

Изкусителният гърлен смях на Ана огласи стаята.

— О, можеш и още как — каза тя, като се усмихна с крайчеца на устата си на чичо. — Можеш да бъдеш очарователно скучна, Мери. Не се подценявай.

Видях как чичо ни се опита да скрие усмивката си и кипнах от гняв. Джордж се наведе напред и аз почувствах как докосва успокояващо рамото ми, сякаш искаше да ми напомни, че няма мисъл да негодувам.

Ана повдигна въпросително вежда към чичо ми и той направи знак, че можем да се оттеглим. Тя ме поведе към нашата стая, а аз я следвах по петите — ставаше това, от което винаги се бях опасявала. Вървях със сведен поглед, докато не излязохме на слънце, минавайки покрай стрелбището. Тя оглеждаше градината и стръмните стъпаловидни тераси, водещи надолу към рова, зад който се простираше градецът и реката отвъд него. Джордж докосна ръката ми с пръсти, но аз почти не усещах допира му. Кипях от гняв, задето бях изместена от сестра си. Собственото ми семейство беше решило, че аз щях да съм никаквицата, а тя — съпругата.

— Е, значи аз ще стана кралица — каза тя замечтано.

— Аз ще бъда шурей на английския крал — каза Джордж, сякаш не му се вярваше.

— А аз каква ще съм? — процедих аз. Нямаше да съм фаворитката на краля, нямаше да съм в центъра на вниманието на кралския двор. Щях да изгубя мястото, към което се бях стремила от дванадесетгодишна. Аз щях да съм миналогодишната уличница.

— Ти ще бъдеш моята придворна дама — изчурулика Ана. — Ти ще си другата Болейн.

 

 

Никому не беше известно доколко кралицата бе наясно с надвисналата над нея беда. През тези пролетни дни, когато кардиналът обикаляше европейските университети в търсене на доказателства за вината на една напълно невинна жена, тя приличаше на кралица от лед и мрамор. Сякаш за да предизвика съдбата, кралицата започна работа над едно ново покривало за олтар, върху който вече работеше; изработката на двете покривала щеше да отнеме години и щеше да се наложи да работят всички придворни дами, за да бъдат завършени. Сякаш във всичко, което правеше, дори в бродерията й, личеше намерението й да живее и да умре като английска кралица. А какво друго й оставаше? В историята нямаше друга отхвърлена кралица.

Тя ме помоли да й помогна със синьото небе над ангелчетата. Бродерията се изпълняваше по произведение на флорентински художник и имаше много от елементите на новия стил — тела с пищни форми, отчасти скрити зад пернати ангелски криле; овчарите около люлката бяха с живи и изразителни лица. Когато човек гледаше творбата на художника, можеше да му се стори, че това не е картина — хората приличаха на живи. Радвах се, че нямаше аз да съм тази, която да минава по фините линии на по-дребните детайли. Дълго преди да приключим с небето, кардиналът щеше да е произнесъл присъдата си, папата щеше да е дал съгласието си и монахините от някой манастир щяха да превият гърбове над миниатюрните очертания и пернатите криле, докато ние, семейство Болейн, щяхме да затягаме примката около освободилия се крал. Тъкмо довършвах един дълъг ред от синьото копринено небе и се приближавах към светлината, идваща от тесния прозорец, когато мярнах кестенявата коса на брат си и видях, че той се беше затичал нагоре по стълбите, които минаваха покрай рова. Джордж изчезна в миг и ме зачовърка любопитството да узная накъде се е забързал.

— Какво има, лейди Кери? — долетя равнодушния глас на кралицата иззад гърба ми.

— Брат ми се е затичал към замъка — казах аз. — Може ли да отида да видя какво става, ваше величество?

— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Ако се е случило нещо важно, можете веднага да ми доложите, Мери.

Аз излязох от стаята с игла в ръка и се забързах надолу по каменните стълби към голямата зала. Джордж тъкмо беше влетял през вратата.

— Какво се е случило? — попитах го аз.

— Трябва да открия баща ни — каза той. — Папата е пленен.

— Какво?

— Къде е татко? Къде е той?

— Вероятно при писарите.

Джордж мигновено се насочи към работните им стаи. Затичах се след него и го сграбчих за ръкава, но той се освободи.

— Чакай, Джордж! Кой го е заловил?

— Испанската войска — каза той. — Наемниците на испанския крал Карлос. Носят се слухове, че те са излезли извън всякакъв контрол, разграбили са Свещения град и са заловили негово светейшество.

За миг се заковах на място, изгубила ума и дума от уплаха.

— Те ще го пуснат — казах аз. — Не могат да бъдат толкова… — точната дума ми убягваше.

Джордж почти подскачаше от нетърпение да отнесе вестта.

— Мисли! — посъветва ме той. — Какво може да означава това, че папата е пленен? Какво означава?

Аз поклатих глава.

— Негово Светейшество е в опасност — промълвих аз тихо. — Човек не може просто така да пленява папата и да…

Джордж се разсмя с пълно гърло.

— Глупачка! — той ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си, нагоре по стълбите към стаите на писарите. Той похлопа на вратата и надникна вътре.

— Тук ли е баща ми?

— С краля е — отговори му някой. — В частния му кабинет.

Джордж се завъртя на пета и се втурна обратно надолу по стълбите. Аз прихванах дългите поли на роклята си и заситних след него.

— Не разбирам!

— Кой сега ще даде развод на краля? — попита Джордж, като се спря за момент на стълбището. Той се обърна към мен и кафявите му очи светеха от вълнение. Аз се надвесих през перилото с нерешително изражение — като защитник на извитото стълбище.

— Само папата може — промърморих аз.

— А в чии ръце е папата?

— На испанския крал Карлос, както каза ти.

— Коя е лелята на испанския крал Карлос?

— Кралицата.

— А сега още ли смяташ, че папата ще разреши развод на краля?

Аз млъкнах. Джордж прескочи две стъпала наведнъж и ме целуна право в устата.

— Глупаче — каза той нежно. — Това е пагубна вест за краля. Той никога няма да може да се освободи от нея. Всичко тръгна наопаки, и повлече и нас, семейство Болейн.

Аз сграбчих ръката му, сякаш той се опитваше да ми се изплъзне.

— Тогава защо си толкова весел? Джордж! Ами ако е свършено с нас? Защо си толкова щастлив?

Той се изсмя.

— Не съм щастлив, а съм бесен — почти изкрещя той. — За миг бях започнал да вярвам в собствените ни налудничави идеи. Бях повярвал, че Ана ще бъде негова съпруга и следващата кралица на Англия. Ала сега изтрезнях. Благодаря на Бога. Трябва да тръгвам, за да съобщя на баща ни. Получих вестта от един лодкар, който беше поел нагоре, срещу течението на реката, за да занесе новината на кардинала. Баща ни би искал да научи първи, така че няма да е зле да го намеря.

Аз го оставих да върви, нищо не можеше да го спре, когато се развилнееше.

Чувах тропота на ботушите му, после трясъка, с който отвори вратата на голямата зала, лай на куче, което той явно беше ритнал, и накрая изскърцването от затварящата се врата. Заслизах надолу по стълбите, на които бях застанала с иглата в ръка, и се чудех какво ли място щяха да заемат сега семейство Болейн, след като цялата власт отново преминеше в ръцете на кралицата.

Джордж не беше споменал дали мога да кажа на кралицата или не, така че аз счетох за по-безопасно да премълча, когато се върнах в покоите й. Погладих лицето си, наместих корсажа на роклята си и направих усилие да изглеждам спокойна, преди да се реша да отворя вратата.

Тя вече знаеше. Личеше по отметнатото на една страна покривало, от начина, по който стоеше изправена и загледана до прозореца, сякаш можеше да проследи целия път оттук до Италия и да види своя победоносен племенник, който се беше врекъл да я почита и обича, яхнал триумфално коня си на влизане в Рим. Когато влязох в стаята, тя ме стрелна с предпазлив поглед, и се разсмя на объркването, изписано на лицето ми.

— Вече сте чули вестите? — предположи тя.

— Да. Брат ми тичаше да ги съобщи на баща ми.

— Това ще промени всичко — отсече тя. — Всичко.

— Зная.

— А сестра ви ще се окаже в неловко положение, когато научи — добави тя лукаво.

Не можах да потисна напиращия кикот.

— Тя нарича себе си подмятана от бурите девица — изкисках се аз.

Кралицата закри с ръце устата си.

— Ана Болейн? Подмятана от бурите?

Аз кимнах.

— Подари му украшение, на което е гравиран лика на жена в лодка, подмятана от морските вълни!

Кралицата притисна кокалчетата на ръцете си до устните си.

— Тихо! Тихо!

Чухме как някакви хора се суетят пред вратата, тя се озова обратно на стола си само с една крачка, отново взе големия гоблен в ръцете си, тежката й триъгълна шапчица се наклони над ръкоделието, а лицето й доби сериозно изражение. Тя ме погледна и ми кимна да се залавям за работа. Взех иглата и конеца, които бях носила през цялото това време със себе се, така че когато стражата отвори вратата, ние бродирахме усърдно и мълчаливо.

Беше самият крал, без никакви придружители. Той влезе, видя ме и се спря за малко, после пристъпи напред, сякаш беше доволен, че ще чуя какво има да каже на дългогодишната си съпруга.

— Научих, че племенникът ви е извършил най-скверно престъпление — каза той ядосано и настойчиво, без никакви предисловия.

Кралицата вдигна главата си.

— Ваше величество? — каза тя и се поклони.

— Както казах, извършил е най-скверно престъпление.

— Защо, какво е сторил?

— Войската му е пленила негово светейшество. Извършил е това богохулно деяние, което е грях срещу самия свети Петър.

Умореното й лице се смръщи леко.

— Сигурна съм, че ще освободи светия отец незабавно и той ще може да се върне към задълженията си. Защо му е да го задържа?

— Няма да го освободи, защото знае, че докато държи папата, всички ние сме му вързани в кърпа! Карлос знае, че ние сме безпомощни без него. Опитва се да властва над нас чрез властта, която упражнява върху папата!

Кралицата отново бе свела глава към бродерията си, но аз не можех да откъсна поглед от Хенри. Това съвсем не беше мъжът, когото аз познавах. Това не беше някой от обичайните му пристъпи на гняв. Той беше ядосан, но от него лъхаше хлад; днес аз го видях в цялата сила на тиранина, какъвто беше, откакто навърши осемнадесет години.

— Той е много амбициозен млад мъж — отвърна му тя мило. — Вие също бяхте такъв на неговата възраст, както добре помня.

— Аз не съм се опитвал да управлявам цяла Европа и да осуетявам плановете на тези, които са по-могъщи от мен! — каза той хапливо.

Тя го погледна и му дари една от неизменните си приятни и изпълнени с достойнство усмивки.

— Не сте — съгласи се тя. — Сякаш самото провидение го води, нали?

 

 

Чичо повели да се държим така, сякаш не сме претърпели поражение. Така че в покоите на Ана продължиха да звучат смях, закачки и музика, сякаш семейство Болейн не беше претърпяло неуспех и сякаш нищо лошо не ни се бе случило. Никой вече не ги наричаше мои покои, въпреки че някога те бяха дадени на мен и бяха обзаведени лично за мен. Точно както кралицата се беше превърнала в безплътен дух, така и аз се бях превърнала в сянка. Ана беше живяла с мен и беше спала на леглото ми, но сега тя се бе превърнала във водещата фигура, а аз бях само нейната сянка. Сега Ана беше тази, която заповядваше да се играят карти, тя заповядваше да донесат вино и тя беше тази, която се усмихваше доволно и самоуверено, щом кралят влезеше при нас.

Не можех да направя нищо друго, освен да се примиря с второто място и да се усмихвам. Кралят продължаваше да спи с мен нощем, но през деня принадлежеше само на Ана. За първи път за цялото това време, когато бях негова любовница, аз наистина започвах да се чувствам като уличница — и не друг, а собствената ми сестра ме поставяше в това положение.

Кралицата, която биваше сама през повечето време, продължи да работи по покривалото за олтара, прекарваше часове на молитвения стол, и най-сетне постоянно се срещаше с изповедника си, Джон Фишър, епископа на Рочестър. Той прекарваше дълги часове с кралицата и когато излизаше от покоите й, беше умълчан и мрачен. Често гледахме как той слизаше по каменната пътека към лодката си и се присмивахме на бавната му походка. Епископът вървеше с наведена глава, сякаш натежала от мисли.

— Нейните грехове сигурно могат да се сравняват само с тези на самия дявол — отбеляза Ана. Всички слушаха, в очакване на шегата.

— И защо? — попита Джордж.

— Защото се изповядва часове наред всеки Божи ден — възкликна Ана. — Господ знае в какво толкова е съгрешила тази жена, след като трябва да се изповядва по-дълго, отколкото трае вечерята ми!

Всички се разсмяха угоднически, а Ана плесна с ръце и нареди да засвири музика. Двойките се наредиха за танци. Аз останах на прозореца, загледана в отдалечаващия се от замъка и кралицата епископ, и се зачудих какво ли, наистина, обсъждаха толкова време с кралицата. Дали тя знаеше какви точно са плановете на краля? Дали беше възможно тя да се надява да обърне църквата, самата английска църква, срещу него?

Проврях се покрай танцьорите и се отправих към покоите на кралицата. Както винаги в последно време, там беше съвсем тихо; през отворените прозорци на покоите й не долиташе музика, затворени бяха и дверите, които някога бяха винаги отворени за посетители. Аз ги отворих и влязох.

Приемната й бе пуста. Покривалото беше там, където го беше оставила, простряно на няколко табуретки. Небето беше готово само наполовина — то никога нямаше да бъде довършено, ако нямаше достатъчно помощници. Чудех се как е възможно да шие в единия край на небето, гледайки ярдовете плат пред нея, над които никой не работеше. Камината беше угаснала и в стаята беше студено. За момент ме обхванаха наистина лоши предчувствия. През главата ми премина нова мисъл — ами ако беше отведена? Това беше налудничава мисъл; нима някой можеше да арестува кралица? И къде можеше да бъде отведена една кралица? Но за миг повярвах, че в изблик на гняв Хенри бе отказал да чака и минута повече, и беше заповядал да я отведат оттук.

Тогава чух приглушен звук. Беше толкова жален, че аз го помислих за плач на дете. Той идваше от нейната стая.

Не се спрях за размисъл — в този отчаян зов имаше нещо, което би подействало всекиму. Отворих вратата и влязох.

Беше кралицата. Главата й беше заровена в разкошните завивки на ложето й, шапчицата й беше килната на една страна. Беше паднала на колене като за молитва, по бе захапала чаршафа, така че единственият звук, който тя можеше да издаде, беше този пронизителен стон. Кралят беше застанал зад нея, с ръце на хълбоците си, и напомняше на палача, застанал на моравата в Тауър. Когато чу, че вратата се открехна, той се обърна, но не реагира по никакъв начин. Лицето му беше сурово и безизразно, той явно не беше на себе си.

— И трябва да знаете, че този брак беше всъщност незаконен; той трябва и ще бъде анулиран.

Кралицата надигна разплаканото си лице от леглото.

— Ние имахме разрешението на папата.

— Папата не може да върви против Божията воля — настоя Хенри.

— Това не е Божията воля… — прошепна тя.

— Не спорете с мен, милейди — прекъсна я Хенри. Явно се боеше от нейния ум. — Трябва да разберете, че вече няма да бъдете моя съпруга и кралица. Ще трябва да се оттеглите.

Тя извърна обляното си в сълзи лице към него.

— Не мога да се оттегля — каза тя. — Дори такова да беше собственото ми желание. Аз съм ваша жена и кралица. И нищо не може да попречи на това. Нищо не може да го промени.

Той се упъти към вратата, обзет от нежелание да гледа мъката й.

— Казах ви го, за да го научите лично от мен — каза той на прага. — Не можете да се оплачете, че не съм бил честен с вас. Казвам ви и така ще бъде.

— Обичах ви толкова години! — извика тя след него. — Вие ме направихте жена. Кажете ми, какво направих, с какво ви обидих? Направила ли съм някога нещо, с което да предизвикам недоволството ви?

Хенри вече излизаше и аз се притиснах към стената, за да му направя път, но той спря, когато чу последния й въпрос, и се обърна за миг.

— Трябваше да ми родите син — каза той направо. — Вие не го направихте.

— Опитах! Господ ми е свидетел, Хенри! Опитах! Родих ви син, а това, че той не оживя, не е по моя вина.

Мъката в гласа й го развълнува, но той продължи:

— Трябваше да ми дадете син — повтори той. — Трябва да имам син за престола на Англия, Катерина. Знаете го.

Лицето й беше сурово.

— Трябва да се примирите с Божията воля.

— Сам Бог ми подсказа този ход — кресна Хенри. — Сам Господ ми каза, че трябва да се освободя от този греховен брак и започна на чисто. Ако го направя, ще имам син. Зная го, Катерина. А вие…

— Да? — отвърна тя така бързо — така, както собствената й сива хрътка хукваше по следа, внезапно окуражена. — А с мен какво ще стане? Манастир ли ме чака? Старост? Смърт? Аз съм испанска принцеса и кралица на Англия. Какво ще ми предложите в замяна на това?

— Такава е волята Божия — повтори той.

Тя се разсмя на тези думи така диво, както преди това беше плакала.

— Господ повелява да изоставите законната си жена и да се ожените за някоя друга? За някаква уличница? Или за сестрата на вашата уличница?

Аз замръзнах на мястото си, но Хенри вече тръгваше, избутвайки ме от вратата.

— Такава е волята ми и волята Господня! — извика той от приемната, последвано от затръшването на вратата.

Аз тихомълком заотстъпвах назад, в отчаяното си желание да не разбере, че съм я видяла разплакана — аз, която тя беше нарекла негова уличница. Ала тя вдигна лице от дланите си и изрече простичко:

— Помогнете ми, Мери.

Аз мълчаливо се приближих. За първи път по време на седемгодишното ни познанство я чувах да моли за помощ. Тя протегна ръка, за да й помогна да се изправи и тогава забелязах, че едва се държи на краката си. Очите й бяха зачервени от плач.

— Имате нужда от почивка, ваше величество — казах аз.

— Не мога да почивам — отвърна тя. — Помогнете ми да отида до своя молитвен стол и ми подайте броеницата.

— Ваше величество…

— Мери — изхриптя тя с глас, пресипнал от ужасния плач с натъпкания в устата чаршаф. — Той ще ме съсипе, ще обезнаследи дъщеря ни, ще разори страната и ще прати безсмъртната си душа в ада. Трябва да се моля за него, за себе си и за страната. А след това трябва да пиша на племенника си.

— Ваше величество, никога няма да допуснат писмото да стигне до него.

— Имам начини, по които да му го пратя.

— Не пишете нищо, което после може да ви навреди.

В гласа ми прозвучаха нотки на страх и това я накара да се сепне. След това тя се усмихна машинално и горчиво.

— Защо? — попита тя. — Нима смятате, че може да стане по-лошо от това, което вече е? Никой не може да ме обвини в измяна, аз съм английската кралица, аз представлявам самата Англия. Той не може да се разведе с мен, защото съм съпруга на краля. Тази пролет той е изгубил ума си, но до есента ще се поправи. Остава ми само да преживея някак това лято.

— Лятото на Болейн — казах аз, като си спомних за Ана.

— Лятото на Болейн — повтори тя. — Не е възможно да продължи повече от един сезон.

Тя сграбчи кадифената възглавничка на молитвения стол в старческите си ръце, изпъстрени с петънца, и аз разбрах, че е оглушала за всичко на този свят. Беше близо до своя Бог. Аз излязох тихо, затваряйки вратата след себе си.

 

 

Джордж беше застанал в ъгъла на приемната стая на кралицата, спотайвайки се като убиец.

— Чичо те вика — изрече той кратко.

— Джордж, не мога да ида. Извини ме по някакъв начин пред него.

— Хайде.

Аз пристъпих към снопа слънчеви лъчи, които струяха през отворения прозорец и примигнах срещу блясъка на ослепителното слънце. От вън долиташе нечие пеене и безгрижния смях на Ана.

— Моля те, Джордж, кажи му, че не си ме намерил.

— Той разбра, че си при кралицата. Заповядано ми е да чакам, докато не излезеш. Когато и да стане това.

Аз поклатих глава.

— Не мога да я предам.

Джордж се озова до мен само с три бързи крачки, хвана ме за лакътя и ме повлече към вратата. Тръгнахме толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него и докато слизахме надолу, обувките едва не се изхлузиха от краката ми от бързане — той ме влачеше, стиснал ме здраво като в менгеме.

— От кое семейство си? — процеди той през зъби.

— От Болейн.

— Какъв е родът ти?

— Хауърд.

— Кой е твоят дом?

— Хевър и Рочфорд.

— Кое е твоето кралство?

— Англия.

— Кой е твоят крал?

— Хенри.

— Тогава им служи. В същия този ред. Някъде да съм споменал случайно кралицата — испанка?

— Не.

— Запомни това.

Опитах да се съпротивлявам на неговата решителност.

— Джордж!

— Всеки ден аз жертвам своите желания в името на семейството — каза той с приглушен глас, в който имаше нещо диво. — Всеки ден се разкъсвам да обслужвам ту едната си сестра, ту другата и своднича на краля. Всеки ден се отричам от собствените си страсти, от собствените си желания. Отричам се даже от душата си! Превръщам живота си в тайна за самия себе си. А сега идвай.

Той ме бутна да вляза в чичовите покои, без дори да почука на вратата. Чичо стоеше пред писалищната маса, сноп слънчеви лъчи падаха върху книжата му, а на масата пред него стоеше китка ранни пролетни рози. На влизане той ме стрелна с поглед и веднага долови тежкото ми дишане и тъгата по лицето ми.

— Бих желал да узная какво се случи между краля и кралицата — заяви той без излишни приказки. — Една прислужница ми съобщи, че сте там с тях.

Аз кимнах.

— Чух я да плаче и влязох.

— Тя е плакала? — попита той невярващо.

Аз кимнах.

— Разкажете ми.

За миг аз запазих мълчание.

Той ме погледна още веднъж и в пронизващите му втренчени очи видях цял един свят, в който той беше господарят.

— Хайде, разказвайте — подкани ме той отново.

— Кралят й заяви, че се опитва да анулира брака им, защото той е невалиден.

— А тя?

— Тя го обвини за Ана и той не отрече.

В очите на чичо ми блесна дивашка радост.

— Какво правеше, когато я оставихте?

— Молеше се — отвърнах.

Чичо стана от бюрото и дойде до мен. Той взе замислено ръката ми и каза тихо.

— Желаете да видите децата си това лято, прав ли съм, Мери?

Желанието да посетя Хевър, малката Катерина и момченцето ми, ме замая. Аз затворих за миг очи, и ги видях пред себе си, почувствах ги в прегръдките си. Долавях сладкия бебешки аромат на чисти косици и затоплена от слънцето кожа.

— Ако се справите добре, ще ви пусна да прекарате в Хевър цялото лято, докато кралският двор е на път. Можете да прекарате лятото с децата си, необезпокоявана от никого. Когато си свършите работата, ще ви освободя от задълженията ви тук, в двора. Обаче ще трябва да ми помогнете да изпълня тази задача, Мери. Трябва да ми кажете какво точно смята да прави кралицата.

От гърдите ми се откъсна приглушена въздишка.

— Тя каза, че ще пише на племенника си. Каза още, че си има собствени начини да му го изпрати.

Той се усмихна.

— Очаквам от вас да откриете как тя изпраща писмата си до Испания и да дойдете, за да ми го кажете. Направете го и ще бъдете с децата си само след една седмица.

Почувствах се предателка, но потиснах това усещане.

Чичо се върна на писалището и се зае с книжата.

— Можете да си вървите — каза той безгрижно.

 

 

Когато влязох в стаята, кралицата седеше зад писалището си.

— О, лейди Кери, бихте ли запалили още една свещ? Едва виждам какво пиша.

Запалих всички свещи на един свещник и го сложих близо до листа, на който пишеше. Видях, че е на испански.

— Бихте ли повикали сеньор Фелипес? — попита тя. — Имам поръчка за него.

Поколебах се, но тя вдигна поглед от листа и ми кимна леко, така че се поклоних и се отправих към вратата, където стоеше стражата.

— Доведете сеньор Фелипес — наредих аз кратко.

Фелипес дойде след малко. Той отговаряше за дворцовата посуда. Беше мъж на средна възраст — пристигнал от Испания, когато Катерина се омъжи. Беше останал да служи в домакинството и въпреки че се беше оженил за англичанка и децата му бяха англичани, беше съхранил испанския си акцент и любовта си към Испания.

Въведох го в стаята. Кралицата хвърли поглед към мен.

— Оставете ни насаме — каза тя. Видях, че сгъва писмото и го запечатва със собствения си пръстен с печат, на който бе изобразен нар, хералдическият символ на Гранада.

Аз седнах пред вратата и зачаках като шпионин, какъвто и в действителност бях, докато не го видях да излиза, прибирайки писмото под дрехата си, и отидох да търси чичо Хауърд, за да му разкажа всичко.

 

 

Сеньор Фелипес напусна двора на следващия ден. Чичо ми ме срещна, когато се разхождах по виещата се нагоре към замъка Уиндзор пътечка.

— Можете да тръгвате за Хевър — съобщи той кратко. — Свършихте работата си.

— Чичо?

— Ще заловим Фелипес, когато се качи на кораба от Дувър за Франция — каза той. — Това ще се случи достатъчно далеч от кралския двор, за да не стигне до ушите на кралицата. Писмото до племенника й ще бъде в наши ръце и това ще бъде краят й. Ще имаме доказателство за нейното предателство. Уолси е в Рим и кралицата ще трябва да се съгласи на развод, за да спаси кожата си. Кралят ще бъде свободен да се ожени повторно. Още това лято.

Спомних си как кралицата се надяваше, че ако само успее да запази положението си до есента, ще бъде спасена.

— Това лято ще е годежът, а есента, след като се върнем в Лондон, ни чака публична коронация.

Аз преглътнах. Мисълта, че сестра ми щеше да бъде коронясана за кралица на Англия, а аз ще съм захвърлената блудница на краля, ме вцепени.

— А аз?

— Вие можете да отидете в Хевър. Когато Ана стане кралица, ще се върнете в кралския двор, за да бъдете нейна придворна дама — тогава тя ще има нужда от подкрепата на семейството си. Засега обаче, нямате повече работа тук.

— Мога ли да тръгна още днес? — това беше всичко, което успях да попитам.

— Ако намерите кой да ви отведе.

— Мога ли да помоля Джордж за това?

— Да.

Аз му се поклоних и тръгнах с бърза крачка нагоре по хълма.

— Добре се справихте с Фелипес — добави чичо ми на тръгване. — Това ще ни даде времето, което ни беше необходимо. Кралицата смята, че помощта ще дойде всеки момент, но всъщност остава съвсем сама.

— За мен е удоволствие да служа на рода Хауърд — отвърнах лаконично. По-добре беше да не казвам никому, че ако всички мои роднини с изключение на Джордж, изведнъж се окажеха в семейната гробница, нямаше да почувствам никаква загуба.

 

 

Джордж се връщаше от езда с краля и не му се искаше да се качва отново на седлото.

— Главата ме боли. Снощи пих и играх комар до късно. Франсис е невъзможен… — той млъкна. — Няма да тръгна за Хевър днес, Мери, няма да го понеса.

Аз хванах ръцете му и го накарах да ме погледне в лицето. Знаех, че очите ми са пълни със сълзи, но не направих нищо, за да предотвратя търкулването им по страните ми.

— Моля те, Джордж — казах аз. — А ако чичо промени намеренията си? Моля те, помогни ми. Моля те да ме заведеш при децата ми. Моля те, отведи ме в Хевър.

— О, недей — рече той. — Не плачи. Знаеш, че не мога да понасям това. Ще те заведа. Разбира се, че ще го направя. Прати някого долу в конюшните да оседлаят конете ни и можем да тръгнем веднага.

Ана беше в стаята, когато влетях да взема няколко дреболии и да приготвя сандъка с останалите неща, който трябваше да ми докарат по-късно.

— Къде отиваш?

— В Хевър. Чичо ми позволи.

— Ами аз? — попита тя.

Доловила отчаянието в гласа й, аз се загледах внимателно в нея.

— Ти ли? Ти имаш всичко. Какво повече можеш да желаеш, за Бога?

Тя се отпусна на ниското столче пред малкото огледало, подпря глава на дланите си и се взря в собствения си образ.

— Той е влюбен в мен — каза тя. — Луд е по мен. Посветих цялото си време на това да го привлека към себе си, но в същото време и да не го допускам твърде близо. Когато танцуваме, чувствам твърдината му като… Желае ме до полуда.

— Е, и?

— Трябва да поддържам тази негова страст, нека продължава да е като нагорещено гърне. Трябва да правя това цяло лято. Но ако прекипи, какво ще се случи с мен? Врялата вода ще ме изгори до смърт. Ако той реши да натопи фитила си някъде другаде и охладнее към мен, ще се появи нова съперница. Ето защо си ми необходима тук.

— Да натопи фитила си ли? — повторих просташкото сравнение.

— Да.

— Ще трябва да се справиш сама — казах аз. — И без това трябва да потърпиш само няколко седмици. Чичо каза, че ще се сгодиш през лятото, а през есента ще си омъжена. Аз свърших своята работа и мога да се махам.

Тя дори не ме попита каква своя работа бях свършила. Ана винаги гледаше само в едно направление, като фенер с пуснати отстрани капаци, който свети само в една посока. Интересуваха я единствено Ана, семейство Болейн и родът Хауърд, именно в тази последователност. Тя никога нямаше да бъде подложена на разпита, с който ми се нахвърли Джордж, за да ми напомни на кого служа. Винаги добре си даваше сметка за интересите си.

— Мога да почакам няколко седмици — каза тя. — След това ще имам всичко.

Бележки

[1] Ето (фр.). — Бел.прев.