Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Лятото на 1526

Само че не успяха да включат мен в играта.

— Какво, за Бога, става с вас? — поиска да узнае майка ми. — Минаха поне няколко месеца, откакто родихте и сте толкова бледа, че човек би ви взел за чумава. Болна ли сте?

— Кървенето не спира — погледнах лицето й с надежда да открия в него поне капка съчувствие. То обаче си оставаше безизразно и нетърпеливо. — Страхувам се, че ще кървя, докато не издъхна.

— Какво казаха акушерките?

— Казаха, че щяло да спре, когато му дойде времето.

Тя изпуфтя.

— Толкова сте надебеляла — започна да се жалва тя. — И сте толкова… толкова скучна, Мери.

Аз я погледнах и почувствах как очите ми се напълниха със сълзи.

— Зная — казах й. — Точно така се чувствам.

— Вие родихте син на краля — майка ми се опитваше да ме окуражи, но аз чувствах нетърпението в гласа й. — Всяка жена на света би отрязала дясната си ръка, само да има това, което имате вие. Всяка жена би скочила бързо от леглото, за да е до краля, да се смее на шегите му, да пее песни с него и да яздят заедно.

— Къде е синът ми? — попитах аз безучастно.

Тя се поколеба за миг — изглеждаше объркана.

— Знаете къде е. В Уиндзор.

— Знаете ли кога го видях за последен път?

— Не.

— Преди два месеца. Когато се върнах от църква, него го нямаше.

Това й беше безразлично.

— Но разбира се, че ще го вземат — каза тя. — Разбира се, ние уредихме да се грижат добре за него.

— Други жени.

— Какво значение има това? — майка ми съвсем искрено недоумяваше. — За него се грижат добре и той носи името Хенри в чест на краля — тя не можа да прикрие досадата в гласа си. — А бъдещето е пред него!

— Но на мен ми липсва.

За миг тя изглеждаше така, сякаш й бях проговорила на китайски или на арабски.

— Защо?

— Липсва ми не само той, но и Катерина.

— Затова ли имате такъв навъсен вид?

— Не съм навъсена — казах аз унило. — Тъжна съм. Толкова съм тъжна, че нямам желание да правя нищо друго, освен да заровя глава във възглавницата и да плача, без да спра.

— И това е, защото детето ви липсва? — майка ми трябваше да го чуе още веднъж — за нея това беше така странно.

— А аз никога ли не съм ви липсвала? — викнах аз. — Ако не аз, то поне Ана? Взели са ни от вас като невръстни деца и са ни пратили във френския кралски двор. Тогава не ви ли беше мъчно за нас? Някой друг ни е учил да четем, да яздим понитата си и някой друг ни е вдигал от земята, когато сме падали. Никога ли не ви е минавало през ум, че желаете да видите децата си?

— Не — каза тя простичко. — Не бих могла да намеря по-добро място за вас от френския краски двор. Щях да съм лоша майка, ако ви бях оставила у дома, при себе си.

Аз се извърнах. Чувствах, че страните ми са мокри от сълзи.

— Ако можехте да видите бебето си, щяхте ли да сте щастлива? — попита майка ми.

— Да — казах аз задъхано. — О, да, майко, бих била безкрайно щастлива да го видя отново. Катерина също.

— Е, ще кажа на чичо ви — каза тя с досада. — Но това трябва да ви направи наистина щастлива: да се усмихвате, да се смеете весело, да танцувате игриво и да радвате окото. Трябва отново да си върнете краля.

— О, толкова ли се е отдалечил? — попитах аз кисело.

Майка ни не се засрами дори за миг.

— Слава Богу, Ана го е оплела в мрежите си — каза тя. — Ти си играе с него, като с кученцето на кралицата. Води го за носа.

— Защо не използвате нея тогава? — попитах аз злобно. — За какво въобще си правите труда да се занимавате с мен?

Отговорът й дойде много бързо, и ми стана ясно, че това вече е било обсъждано на семейна среща.

— Защото сте родили син на краля — отговори тя кратко. — Синът на Беси Блаунт стана херцог на Ричмънд, така че пред нашето бебе Хенри се открива светло бъдеще. Бракът ви с Кери може да се разтрогне само с едно щракване на пръсти, също така бързо може да се разтрогне и бракът му с кралицата. Ние искаме той да се ожени за вас. Използвахме Ана само за залъгалка, докато вие сте на легло. Съдбините ни обаче са във ваши ръце.

Тя млъкна за момент, сякаш очакваше да подскоча от радост. Когато аз не отвърнах нищо, тя продължи, но малко по-рязко:

— Така че ставайте и извикайте прислужницата да среши косите ви и да ви сложи някой по-стегнат корсаж, защото идвате на вечеря.

— Мога да дойда на вечерята, защото не съм болна — отговорих й мрачно. — Казват, че кървенето няма значение и вероятно е така. Мога да стоя до краля и да се смея на шегите му и да го моля да ни пее. Ала не мога да бъда истински щастлива, майко. Разбирате ли ме изобщо? Вече не мога да бъда истински щастлива. Изгубих радостта си. И никой освен мен не разбира как се чувствам и колко страшно е това.

Майка ми ме погледна решително и сурово.

— Усмихнете се — нареди ми тя.

Аз се усмихнах насила и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Така е добре — каза тя. — Продължавайте в този дух и ще уредя да видите децата си.

 

 

Чичо дойде в стаята ми след вечеря. Той се огледа наоколо с известно задоволство — не знаеше какви разкошни покои са ми дали след раждането. Сега разполагах със собствена стая, която беше голяма колкото тази на самата кралица и имах четири придворни дами, които да ме придружават. Освен това имах две лични прислужници и един паж. Кралят ми беше обещал и личен музикант. Зад стаята ми беше спалнята, която делях с Ана, както и една по-малка стаичка, където можех да се оттегля, необезпокоявана от никого, и да почета. Повечето дни аз отивах там, затварях се и започвах да плача, без да ме види никой.

— Той се отнася прекрасно с вас.

— Да, чичо Хауърд — отговорих любезно.

— От майка ви разбрах, че се топите от мъка по децата си.

Прехапах устни, за да спра сълзите, които напираха в очите ми.

— Защо, за Бога, гледате така?

— Нищо — прошепнах аз.

— Тогава се усмихнете.

На лицето ми се появи същото онова театрално изражение, от което майка ми беше останала доволна; той се взря в мен оскърбително и закима.

— Добре. Не си въобразявайте, че можете да си позволите да бездействате и да се глезите, само защото сте му родили син. Бебето ще ни е безполезно освен ако вие сама не направите следващата крачка.

— Не мога да го накарам да се ожени за мен — казах тихо. — Той е все още женен за кралицата.

Той размаха пръст.

— За Бога, жено, нищо ли не знаете? Това никога не е било така маловажно. Сега сме на косъм от война с племенника й. Той е едва ли не в съюз с Франция, а папата и Венеция са противници на испанския император. Дотам ли се простира невежеството ви, че да не го знаете?

Аз поклатих глава.

— Трябва да стане ваша грижа да си изяснявате такива неща — каза той остро. — Ана винаги го прави. Новите съюзници ще нападнат испанския крал и ако те започнат да печелят. Хенри ще се присъедини към тях. Кралицата е леля на най-големия враг на цяла Европа. Тя вече няма никаква власт над него. Тя е леля на един отцепник.

Аз поклатих невярващо глава.

— Не е минало много време от битката при Павия, когато тя беше спасителката на страната.

Той щракна с пръсти.

— Всичко това е минало. За вас също трябва да се превърне в такова. Майка ви казва, че не се чувствате добре — истина ли е това?

Аз се поколебах. За мен беше пределно ясно, че не мога да се доверя на чичо.

— Не.

— Е, трябва да се върнете в кралското ложе до края на седмицата, Мери. Ако това не се случи, никога вече няма да видите децата си, ясно ли е?

Жестокостта на сделката, която ми предлагаше, ме накара да ахна; той обърна хищното си лице към мен и ме погледна с тъмните си очи.

— Нищо друго не ми върши работа.

— Не можете да ми забраните да виждам децата си — прошепнах аз.

— Ще се уверите, че мога.

— Имам благоволението на краля.

Той удари с длан по масата, така че тя изкънтя силно, сякаш някой бе стрелял с пистолет.

— Не, нямате го! Това именно ви говоря! Нямате благоволението на краля, а без него нямате и моето. Върнете се обратно в леглото му и ще можете да правите каквото пожелаете. Можете да поискате от него да ви построи манастир, можете даже да дундуркате бебчетата си на английския трон. Можете дори да ме изпратите на заточение! Ала извън леглото му вие сте една никаквица, за която никой не го е грижа.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Разбирам — отвърнах аз сковано.

— Добре — той се отмести от камината и изопна дрехата си. — Ще ми благодарите за това, когато ви коронясват.

— Да — казах аз и усетих, че ми прималява. — Може ли да седна?

— Не — каза той. — Научете се да стоите права.

 

 

Същата вечер в покоите на кралицата беше организирана танцова забава. Кралят беше довел музикантите си да й посвирят. На всички беше ясно, че макар да седеше до нея, той се интересуваше единствено от танцуващите придворни дами. Ана беше сред тях. Беше с тъмносиня рокля, която беше нова, а на главата си имаше диадема в същия цвят. На шията си носеше обичайната перлена огърлица със златното „Б“, с което сякаш искаше да подчертае, че е неомъжена жена.

— Танцувай — прошепна ми Джордж съвсем тихо, прилепил уста до ухото ми. — Всички чакат да затанцуваш.

— Джордж, не смея. Кървя и се страхувам да не припадна.

— Трябва да станеш и да идеш да танцуваш — каза той. Той ме погледна и усмивката грейна на лицето му. — Кълна се, Мери. Трябва да го направиш, иначе е свършено с теб — той ми подаде ръката си.

— Дръж ме здраво — казах аз. — Ако падна, ме хвани.

— През почивката. Хайде. Трябва да го направиш.

Той ме поведе към кръга от танцуващи. Видях как Ана измери с поглед силата, с която Джордж ме беше хванал под лакът и бледото ми лице. За миг тя ми обърна гръб и аз разбрах, че щеше да е щастлива да ме види паднала на пода. Но тогава тя видя, че взискателните погледи на чичо и майка бяха вперени в нас и ми направи място в редицата от танцуващи, като се отдалечи с партньора си Франсис Уестън и Джордж ме отведе пред погледа на краля, като поглеждаше към негово величество и му се усмихваше.

Аз изиграх този танц, както и следващия, когато кралят дойде и каза на Джордж:

— Мога да заема мястото ви и да танцувам със сестра ви, ако тя не е твърде изморена.

— За нея ще е чест.

Аз се усмихнах очарователно.

— Мога да танцувам цяла нощ, ако ваше величество склони да бъде мой партньор.

Джордж се поклони и отстъпи назад. Видях как той хвана Ана с два пръста за полите и я придърпа към стената. Аз и кралят докоснахме ръцете си, обърнахме се с лице един към друг и започнахме да танцуваме. Танцовата стъпка ни сближи, а след това ни отдалечи един от друг, а погледът му не се отделяше от мен и за миг.

Коремът ме присвиваше под корсажа, сякаш бях пила отрова. Усещах как пот се стича на тънка струйка между здраво стегнатите ми гърди. Продължавах да му се усмихвам безметежно. Помислих си, че ако можех да поговоря с Хенри насаме, бих могла да го убедя да ми разреши да видя децата си в Хевър, когато отиде на лов през лятото. Мисълта за бебето започна да боде гърдите ми, сякаш млякото се опитваше само да излезе през плътно пристегнатия ми бюст. Усмихвах се, сякаш цялото ми същество беше изпълнено с радост. Погледнах към другия край на кръга от танцьори към бащата на децата си така, сякаш нямах търпение да скоча в леглото му не заради това, което исках да направи за мен, а заради самия него.

 

 

Ана ми помагаше да се изкъпя. В бързината тя ме плесна злостно с един от мокрите чаршафи, с които ме миеше, и се заоплаква от кръвта, обагрила водата.

— Господи, отвращаваш ме — каза тя. — Как ли ще го търпи той?

Загърнах се в сух чаршаф и започнах сама да си реша косите, преди тя да ми се е нахвърлила с гребена за въшки и да е оскубала цялата ми коса под претекст, че се грижи за хигиената ми.

— Вероятно няма да ме извика — отвърнах. Бях толкова отпаднала след танците и след половинчасовото стоене на крак, докато кралят тържествено пожелаваше лека нощ на кралицата, че единственото, което исках, беше да се търкулна в леглото.

На вратата се почука — беше Джордж. Той подаде глава на вратата.

— Много добре — каза той, като ме видя полугола и измита. — Кралят иска да дойдеш. Можеш само да наметнеш нещо и тръгвай.

— В такъв случай кралят е голям смелчага — каза Ана злобно. — От гърдите й още тече мляко освен това кърви и от най-малкото избухва в плач.

Джордж се захили момчешки.

— Бог да те благослови, Анамария — не съм виждал по-мила сестричка от теб. Представям си как тя всеки ден благодари на Господа, че има компаньонка като теб, която да я поддържа винаги в добро настроение.

Ана поне имаше благоприличието да си придаде смутен вид.

— Имам нещо за кръвта — каза той и извади малко навито парченце плат от джоба си.

Аз го изгледах подозрително.

— Какво е това?

— Една от проститутките ми каза за него. Слагаш си го вътре и кървенето спира за известно време.

Аз се намръщих.

— А не пречи ли?

— Тя каза, че не. Хайде, Мериан. Тази вечер трябва да бъдеш в леглото му.

— Тогава се обърни — казах аз. Джордж се обърна към прозореца, аз отидох до леглото и започнах да се опитвам несръчно да свърша каквото ми каза.

— Дай на мен — каза Ана сърдито. — Боже, трябва всичко да правя вместо теб.

Тя пъхна парцалчето и го натисна още навътре. Простенах болезнено, и Джордж почти се извърна.

— Няма нужда да убиваш момичето — каза той добронамерено.

— Нали трябва да отиде навътре? — попита Ана, зачервена и сърдита. — Трябва да я запуша, нали така?

Джордж ми подаде ръката си. Аз паднах от леглото, превивайки се от болка.

— Боже Господи, Ана, ако някога напуснеш този двор, спокойно можеш да се уредиш като вещица — каза той закачливо. — Имаш необходимите маниери.

Тя се навъси.

— Защо си толкова кисела? — попита я той, докато аз завързвах робата си на кръста и нахлузвах обувките си с алените токчета.

— Не съм — каза Ана.

— О-хо! — каза той, внезапно разбрал какво става. — Всичко ми е ясно, мистрес Ана. Наредили са ти да се оттеглиш и да го отстъпиш на Мери. Ти ще си останеш придворна дама на кралицата, докато сестра ти се изкачва на престола.

Тя се намуси и ревността за миг заличи цялата й красота.

— Аз съм на деветнадесет години — каза тя горчиво. — Половината кралски двор е убеден, че съм най-красивата жена в целия свят. Всички знаят, че съм най-остроумната и елегантната дама. Кралят не може да откъсне очи от мен. Сър Томас Уайът замина за Франция, за да ме забрави. А в същото време сестра ми е женена и има две деца от самия крал. Кога най-сетне ще дойде и моят ред? Кога ще се омъжа? Кой може да е добра партия за мен?

В стаята се възцари тишина. Джордж сложи ръка на поруменялата й буза.

— О, Анамария — каза той нежно. — За теб няма достатъчно добра партия. Дори самият френски крал или испанският император не са достатъчно добри. Ти си прекрасно, съвършено създание. Бъди търпелива. Когато се окажеш сестра на английската кралица, ще имаме голям избор. По-добре да помогнем на Мери да се уреди, така че да ти бъде от полза, вместо да бързаш да се хвърляш в обятията на някой нещастен херцог.

Тя се засмя без да иска на думите му и Джордж се наведе и я целуна бързо по бузата.

— Така е — увери я той. — Наистина си самото съвършенство. Всички ние те обожаваме. Дръж се, за Бога. Ако някой узнае каква е истинската ти същност, всички сме загубени.

Тя се дръпна и щеше да го зашлеви, но той се изплъзна, разсмя се насреща й и щракна с пръсти към мен.

— Хайде, малка бъдеща кралице! — каза той. — Всичко готово ли е? Тръгваш ли? — той се обърна към Ана. — Той ще може да влезе вътре, нали? Надявам се, че не си я натъпкала като някой шлеп с въглища.

— Разбира се, че ще може — каза тя сърдито. — Но предполагам, че адски ще боли.

— Няма да се безпокоим за това, нали така? — усмихна й се Джордж. — Все пак ние пращаме при краля своя залог за успех, а не просто някакво си момиче. Хайде, миличка! Имаш да свършиш някои работи за нас, семейство Болейн, и всички ние разчитаме на теб!

Той продължи да бърбори, докато минавахме голямата зала и се изкачвахме нагоре по стълбището към кралските покои. Когато влязохме, при Хенри стоеше кардинал Уолси; тогава Джордж ме придърпа да седна до прозореца и ми подаде чаша вино, докато чаках кралят и неговият най-доверен съветник да завършат разговора, който водеха шепнешком.

— Вероятно обсъждат да не е изчезнала някоя чиния от кухнята — прошепна ми Джордж дяволито.

Аз се усмихнах. Опитите на кардинала да намали разточителството в кралското домакинство предизвикваха подигравки от страна на онези придворни, към които се числеше и моето семейство, чиито удобства и печалби зависеха от безразсъдството и екстравагантността на кралското разточителство.

Кардиналът, който беше зад нас, се поклони и направи знак на пажа си да събере книжата му. Той кимна на мен и на Джордж, когато Джордж ме поведе към стола му до камината.

— Желая ви лека нощ, ваше величество, мадам, сър — каза той и напусна стаята.

— Ще пийнете ли чаша вино с нас, Джордж? — попита кралят.

Аз хвърлих на брат си умоляващ поглед.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Джордж и наля вино на краля, на мен и на себе си. — До късно ли имате дела, сир?

Хенри махна презрително с ръка.

— Нали го знаете кардинала — каза той. — Никога не спира да работи.

— Трябва да е дяволски скучно — каза Джордж безочливо.

Предателският смях на краля отекна в стаята.

— Действително е дяволски скучно — съгласи се той.

 

 

Той изпрати Джордж в единадесет, а ние си легнахме към полунощ. Прегърна ме нежно, похвали наедрелите ми гърди и заобления корем, и аз запомних тези думи, за да мога да кажа на майка си, че кралят ме харесва именно така, когато тя започнеше отново да ме кори за пълнотата ми. Ала не изпитах удоволствие. Когато бяха взели бебето ми, сякаш бяха отнесли и частица от мен със себе си. Не можех да обичам този мъж, знаейки, че не би ме изслушал и че не ми бе позволено дори да му изплача мъката си. Той беше баща на децата ми, но нямаше да се поинтересува от тях до момента, в който те не пораснеха достатъчно, за да ги включи в сметките си като наследници. Той беше мой любовник години наред, и все пак една от задачите ми беше да се старая той никога да не ме опознае. Когато беше върху мен и вътре в мен, аз се почувствах така самотна, сякаш се бях превърнала в кораба, който носеше моето име, изоставен сред морската шир.

Хенри заспа почти веднага след като свърши, започна да диша тежко, легнал наполовина върху ми, брадата му беше на шията ми, а вкисналият му дъх заливаше лицето ми. Тежестта и дъха му събуждаха в мен желание да крещя, но аз лежах неподвижно. Аз бях от рода Хауърд. Не бях някоя развратна кухненска прислужница, която не можеше да понесе малко неудобство. Лежах неподвижна и си представях лунната светлина, обляла рова около Хевър, мечтаех за малката си стаичка и за удобството на собственото си легло. Избягвах да мисля за децата си: за малката Катерина, потънала в сън в Хевър и за Хенри, сгушил се в люлката си в Уиндзор. Не можех да рискувам да заплача в кралското ложе. Трябваше да съм готова за усмивка, когато и да се събудеше той.

За моя изненада, той се размърда към два сутринта.

— Запалете свещ — каза той. — Не мога да спя.

Станах от леглото и почувствах как цялото тяло ме боли от неудобното положение, в което бях лежала неподвижно под тежкото му тяло. Разрових дървата в огъня и запалих свещта от пламъците му. Хенри седна в леглото и се загърна с одеяло. Аз облякох робата, седнах до огъня и зачаках да чуя желанията му.

С ужас забелязах, че той не изглежда доволен.

— Какво има, господарю мой?

— Защо според вас кралицата не може да ми роди син?

Аз бях така изненадана от посоката на мислите му, че не можах да реагирам спокойно и както подобава на придворна дама.

— Не зная. Съжалявам, сир. За нея е вече твърде късно.

— Знам това — каза той нетърпеливо. — А защо не можа преди това? Когато се ожених за нея, аз бях осемнадесетгодишно момче, а тя млада жена на двадесет и три. Беше красива, толкова красива, че не мога да ви опиша. А аз бях най-хубавият принц в цяла Европа.

— И все още сте — вмъкнах аз бързо.

Той ми се усмихна доволно.

— Значи не е Франсоа?

Аз махнах с ръка, сякаш да прогоня образа на френския крал.

— Той не е нищо в сравнение с вас.

— Аз бях мъжествен — каза той. — И силен. Всички го знаят. А тя забременя веднага. Знаете ли колко време след сватбата тя усети бебето да мърда в корема й?

Аз поклатих глава.

— Четири месеца! — каза той. — Само си представете. Бях й направил дете още през първия месец от сватбата. Какво ще кажете за такава плодовитост?

Изчаках го да продължи.

— Роди се мъртво. При това момиче. Роди се мъртво през януари.

Отместих поглед от недоволното му лице към пламъците на огъня.

— После тя забременя отново — каза той. — Този път беше момче. Принц Хенри. Кръстихме го и организирахме турнир в негова чест. Никога през живота си не съм бил по-щастлив. Принц Хенри, кръстен на мен и на баща ми. Той беше моят син. Моят наследник. Роди се на първи януари. През март вече беше мъртъв.

Аз мълчах, завладяна от страшната представа, че моят Хенри, когото взеха от мен, би могъл да бъде мъртъв след три месеца. Кралят не беше в стаята с мен — той се беше върнал назад в миналото, към времето, когато на години е бил малко по-голям от мен.

— Точно преди да замина на война с Франция, разбрах, че тя чака друго дете — каза той. — Пометна през октомври. Една есенна загуба. Заради нея помръкна щастието ми от победата срещу французите. Две години по-късно, през пролетта, се роди друго мъртво дете, отново момче. Още едно дете, което щеше да стане принц Хенри, само да беше живо. Но то не беше. Никое от тях не оживя.

— Имате принцеса Мери — напомних му полушепнешком.

— Тя беше следващата — каза той. — И аз помислих, че нещата се променят. Аз мислех — Бог ми е свидетел, че се надявах — но аз помислих, че е било някакъв лош късмет, болест или нещо подобно, което вече е минало. След като веднъж беше износила бебе, което оживя, значи щяха да последват и други. Но на нея й трябваха цели две години, за да забременее отново след Мери. Тогава се роди момиче, отново мъртво.

Поех си дъх, след като бях слушала познатата история със затаен дъх. Да гледам бащата, който изрежда всичките си мъртви деца, беше все едно да виждам съпругата му да ги пресмята на броеницата си, седнала на молитвения стол.

— Но аз знаех — каза Хенри, като се повдигна на възглавниците си и се обърна към мен, а на лицето му вече не беше изписана тъга, а гняв. — Знаех си, че съм плодовит и способен да правя деца. Беси Блаунт ми роди син, докато кралицата раждаше поредното си мъртво дете. Беси роди момче, докато всичко, което получих от кралицата, бяха малки мъртви телца. Защо се случи така? Защо?

Аз поклатих глава.

— Как мога да ви отговоря, сир? Един Господ знае.

— Да — каза той доволно. — Точно така. Права сте, Мери. Така е. Трябва да е това.

— Бог не би могъл да ви желае такова нещо — казах аз, подбирайки внимателно думите си. Изучавайки профила му в мрака, аз копнеех за помощта на Ана. — От всички християнски крале, вие трябва да сте най-обичан от Него.

Той се обърна и ме изгледа; очите му бяха изгубили синия си оттенък в тъмнината.

— Тогава какво може да не е наред? — попита ме той.

Усетих, че се взирам в него с отворена уста, като селянче, стъписало се пред някоя висока порта, и се чудех какво ли искаше да чуе от мен.

— Кралицата?

Той кимна.

— Бракът ми с нея е бил прокълнат — каза той лаконично. — Така трябва да е било. Прокълнат от самото си начало.

Аз понечих да отрека, но прехапах устни.

— Тя беше съпруга на брат ми — каза той. — Никога не трябваше да се женя за нея. Предупредиха ме, но аз бях млад и опърничав, повярвах й, когато тя ми се кълнеше, че той не е бил с нея.

Едва се удържах да не кажа, че кралицата не е способна да лъже. Но се сетих за всички от семейство Болейн и за нашите амбиции, и замълчах.

— Никога не е трябвало да се женя за нея — произнесе той. Каза го втори и трети път, главата му клюмна като на скръбно момченце, той протегна ръце към мен, и аз побързах да отида и да го прегърна. — О, Мери, виждате ли как Господ ме наказва? От вас имам две деца, едно от които момче, и едно незаконородено от Беси Блаунт; но в същото време нямам престолонаследник, освен ако някое от тези момчета няма куража и уменията да пробие. В противен случай принцеса Мери ще се възкачи на трона, а Англия ще трябва да се примири със съпруга, който аз й отредя. О, Господи! Виждате ли как съм наказан за греховете на испанката! Виждате ли как ме предадоха! Тя ме предаде!

Усетих как сълзите му се търкалят по шията ми, притиснах го близо до себе си като бебе.

— Все още имате време, Хенри — прошепнах аз. — Вие сте млад мъж. Мъжествен и способен да прави деца. Ако кралицата ви освободи, все още можете да имате наследници.

Той беше неутешим. Плачеше като дете и аз го полюлявах в обятията си, без да се опитвам повече да го убеждавам в каквото и да било, само го галех, милвах и му шепнех:

— Няма. Няма. Няма нищо — докато сълзите му не секнаха, той не се успокои и не заспа в ръцете ми с мигли, навлажнени от сълзите и с отпуснати устни.

Аз отново не можах да заспя. Главата му натежаваше в скута ми, бях обвила с ръце раменете му, и прекарах нощта в опити да не заспя. Но този път умът ми беше зает. За първи път чувах заплаха, отправена към кралицата от нечии уста извън семейството ми. Този път я произнесе кралят; кралицата беше сериозно застрашена, както никога досега.

 

 

Хенри се размърда преди изгрев-слънце и ме катурна в леглото до себе си. Облада ме бързо, без дори да отваря очи, отново се унесе в сън, и се събуди чак когато прислугата влезе да му донесе кана гореща вода, за да се измие и когато пажът разрови жарта, за да разпали огъня. Аз дръпнах завесите на леглото ни, облякох робата и нахлузих обувките.

— Ще дойдете ли с мен на лов днес? — попита Хенри.

Аз изпънах гърба си, който се беше схванал от това, че ме беше притискал с тежестта на тялото си цяла нощ и му се усмихнах така, сякаш изобщо не бях уморена.

— О, да! — отвърнах възторжено.

Той кимна.

— След литургията — и ме пусна да си вървя.

Излязох навън. Джордж ме чакаше в преддверието, на поста си, както обикновено, и си играеше с топчица ароматни билки, която помирисваше от време на време. На излизане от кралските покои той огледа внимателно лицето ми и попита.

— Някакви проблеми?

— Не и наши.

— Това е добре. Чии? — попита той бодро, хвана ръката ми, ние прекрачихме прага и продължихме по стълбите към голямата зала.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Той ме погледна скептично.

— Първо ми кажи, а после ще видим.

— Да не ме мислиш за пълна глупачка? — казах аз раздразнено.

Той ме дари с най-пленителната си усмивка.

— Понякога — каза той. — Сега ми кажи — каква е тайната?

— Става дума за Хенри — отвърнах. — Плака цяла нощ, че Бог го наказвал да не му се раждат синове.

Джордж спря.

— Наказвал? Точно така ли се изрази?

Аз кимнах.

— Смята, че Господ няма да му даде синове, защото се е оженил за братовата си жена.

По лицето на брат ми премина вълна на задоволство.

— Ела — каза той. — Ела тук бързо.

Дръпна ме веднага надолу към другото стълбище, което водеше към старата част на замъка.

— Не съм облечена.

— Няма значение. Отиваме при чичо Хауърд.

— Защо?

— Защото кралят най-сетне стигна до извода, до който всички искахме да стигне. Най-сетне. Най-сетне.

— Искали сме да реши, че е прокълнат?

— Боже Господи, да.

Аз спрях и се опитах да измъкна ръката си изпод лакътя му, но Джордж ме дръпна напред.

— Защо?

— Ти си точно толкова глупава, колкото си и мислех — каза той лаконично и почука на вратата, която водеше към покоите на чичо ни.

Тя се отвори.

— Надявам се да е нещо важно — каза чичо със заплашителна любезност в гласа, още преди да отвори вратата докрай. — Влизайте.

Джордж ме бутна напред и влезе след мен.

Чичо ми седеше в стола си пред малката камина, облечен в подплатена с кожа роба, с чаша топла бира до себе си и куп книжа в скута. Той беше единственият буден в покоите. Джордж огледа бързо стаята.

— Безопасно ли е да се говори?

Чичо ми кимна с глава и зачака.

— Водя я направо от кралското ложе — каза той. — Кралят й казал, че е бездетен, защото такава била волята Божия. Счита, че това е Божие наказание.

Острият поглед на чичо се заби в лицето ми.

— Той е казал такова нещо? Че е наказан?

Аз се поколебах. Хенри беше плакал в обятията ми така, сякаш аз бях единствената жена на света, която можеше да разбере болката му. По лицето ми трябва да е пробягнал някакъв страх от предателство, защото чичо ми се изсмя сухо, ритна един пън в огнището, така че се посипаха искри и направи знак на Джордж да ме сложи да седна на табуретката до огъня.

— Кажете ми — обърна се той към мен тихо, но заплашително. — Ако желаете да видите децата си в Хевър това лято. Кажете ми, ако искате да видите сина си, преди да му е дошло времето да носи дълги панталони.

Аз кимнах, поех си дълбоко дъх и разказах на чичо дума по дума онова, което кралят ми беше казал в мрака и уединението на своето ложе, какво му бях отвърнала, как той бе плакал, а след това бе заспал. Лицето на чичо ми приличаше на посмъртна маска от мрамор. Не можах да прочета нищо по него. Накрая той се усмихна.

— Можете да пишете на дойката и да й кажете да заведе бебето в Хевър. Ще можете да го посетите до месец — каза той. — Справихте се чудесно, Мери.

Аз се поколебах, но той махна с ръка, за да ме отпрати.

— Можете да си вървите. О, има още нещо. Ще придружавате ли негово величество на лова днес?

— Да — отвърнах.

— Ако тогава или по-късно през деня той отново заговори за същото, продължавайте в същия дух. Продължавайте тази игра.

Аз се поколебах.

— В какъв смисъл?

— Вие сте очарователно глупава — каза той. — Не му давайте никакви съвети. Имаме си учени хора, които да му дадат необходимите теологични съвети, както и правници, които да го посъветват за развода му. Вие само продължавайте да бъдете все така очарователно плиткоумна, Мери. Удава ви се прекрасно.

Той забеляза, че се обидих и се усмихна на Джордж.

— Тя е много по-сладка от сестра си — каза той. — Прав бяхте, Джордж. Тя ще бъде идеалното стъпало, което ще ни отведе нагоре по стълбата.

Джордж кимна и ме изведе от стаята.

Установих, че цялата треперя под напора на смесени чувства — измъчваше ме мисълта за собственото ми предателство спрямо краля, и гняв към чичо ми.

— Стъпало, така ли? — изсъсках аз.

Джордж ми предложи ръката си и аз я хванах с разтреперани пръсти.

— Разбира се — каза той нежно. — Задачата на чичо е да мисли как семейството ни да си проправя път нагоре и само нагоре. Никой от нас не представлява нещо повече от едно стъпало в стълбичката към успеха.

Щях да се отскубна от него, ако не ме беше стиснал така здраво.

— Не искам да съм никакво стъпало! — възкликнах аз. — Ако можех да избирам, щях да съм дребна земевладелка в Кент, двете ми деца щяха да спят в постелята си край мен нощем, а за съпруг щях да имам честен мъж, който да ме обича.

Джордж ми се усмихна в притъмнелия двор, повдигна с пръст брадичката ми към лицето си и ме целуна леко по устните.

— Всички бихме искали същото — увери ме той весело, но в думите му нямаше и капчица искреност. — Ние до един сме провинциалисти по душа. Ала някои имат призванието да вършат големи дела и ти си най-великата Болейн в целия кралски двор. Радвай се, Мери. Помисли само как ще побеснее Ана от всичко това.

 

 

Същия ден отидох с краля на дълъг лов — яздихме мили наред край реката, преследвайки един елен, докато накрая хрътките го принудиха да скочи във водата. Бях готова да заплача от изтощение, когато след завръщането ни в двореца се оказа, че няма време за почивка. По-късно имаше увеселение край реката — музикантите, заедно с придворните дами на кралицата, бяха на баржи. Кралят, кралицата, някои от дамите й и аз, гледахме от брега как трите баржи идват бавно нагоре по течението на реката и чувахме натрапчивата мелодия, носеща се над водата. Ана беше застанала на носа на една от баржите и сипеше розови листенца; забелязах, че Хенри не я изпуска и за миг от очи. До нея имаше други дами, които игриво и кокетно прихващаха полите на роклите си, докато ги сваляха на брега. Ала единствено Ана демонстрираше неповторимо прелъстителна самоувереност в походката. Движеше се така, сякаш всички мъже гледаха само нея. Вървеше така, сякаш бе неустоима. Беше така убедителна, че всеки кавалер от кралския двор, който я погледнеше, я смяташе за неотразима. Когато и последната нота от песента заглъхна, и мъжете, които се возеха на другите баржи скочиха на брега, всички се засуетиха около нея. Ана застана на подвижното мостче и се засмя, сякаш изненадана от безразсъдството на младите придворни, и аз видях усмивката, която грейна на лицето на Хенри в отговор на нейния смях. Ана отметна коси, обърна им гръб, сякаш сред тях нямаше ни един достоен за нея, и отиде право при краля и кралицата, за да им се поклони.

— Понрави ли се нашето представление на ваше величество? — попита тя така, сякаш сама беше устроила тържеството и му го бе представила, а не кралицата, която всъщност се беше разпоредила да организират забава за краля.

— Беше много хубаво — каза хладно кралицата.

Ана стрелна краля изпод спуснатите си ресници. Поклони се повторно и дойде да седне до мен на скамейката.

Хенри се върна към разговора с жена си.

— Ще отида да навестя принцеса Мери по време на пътуването си през лятото — каза той.

Кралицата прикри изненадата си.

— Къде ще се срещнем с нея?

— Казах, че аз ще се срещна с нея — отвърна Хенри хладно. — Тя ще дойде там, където я повикам.

Тя не трепна.

— Бих желала да видя дъщеря си — настоя тя. — Не съм я виждала от месеци насам.

— Възможно е — каза Хенри. — Ще дойде и при вас — там, където ще бъдете.

Кралицата кимна, разбрала — както разбраха между другото и всички придворни, наострили уши да чуят разговора — че това лято тя нямаше да придружава краля.

— Благодаря — каза кралицата лаконично и с достойнство. — Вие сте много добър с мен. Тя ми пише, че напредва с изучаването на латинския и гръцкия. Надявам се, че ще се докаже пред вас като истинска принцеса.

— Гръцкият и латинският няма да й помогнат много, когато й се наложи да ражда синове и наследници — отсече кралят. — По-добре ще е за нея да не израсне като някоя начетена гърбава мома. Първата грижа на една принцеса трябва да е раждането на крал. Както би трябвало да ви е добре известно, мадам.

Дъщерята на Изабела Испанска, една от най-образованите жени в цяла Европа, сключи ръце в скута си и се загледа в отрупаните си с пръстени тънки пръсти.

— Да, действително ми е известно.

Хенри скочи на крака и плесна с ръце. Музикантите в миг притихнаха и зачакаха заповедите му.

— Селски танц — нареди той. — Нека потанцуваме преди вечеря!

Те веднага подеха жизнерадостна мелодийка и придворните се втурнаха да заемат местата си. Хенри пристъпи към мен, аз станах, но той само ми се усмихна и подаде ръката си на Ана. Тя сведе очи и мина покрай мен, без да ме погледне. Роклята й бутна небрежно коленете ми встрани, все едно искаше да ми каже, че трябва да се оттегля — сякаш нареждаше на всички да не се пречкат на пътя й. Тя продължи напред, а аз вдигнах очи и срещнах погледа на кралицата. Тя ме изгледа с безразличие, така, както се гледат борещите се за надмощие птички в гълъбарника. Все едно беше коя ще победи. Така или иначе всички накрая щяха да свършат в чинията.

 

 

Аз очаквах с нетърпение лятното пътуване, за да отида в Хевър при децата си, но все не можехме да потеглим, защото кардинал Уолси и кралят не можеха да се споразумеят къде да отидем по-напред. Кардиналът, зает да преговаря с новите съюзници на Англия — Франция, Венеция и папата — срещу Испания, настояваше дворът да не се отдалечава твърде много от Лондон, за да може кралят да се отзове бързо, ако се наложеше да воюваме.

По същото време в Лондон и в околностите му върлуваше чума, а Хенри изпитваше истински ужас от болестта. Той искаше да отидем далеч в провинцията, където водата беше по-чиста и където тълпите просяци и молители нямаше да го следват по петите в градската жега. Кардиналът изтъкваше най-убедителните доводи, с които разполагаше, но Хенри беше неумолим в желанието си да избяга от болестите и от смъртта. Беше дори готов да отиде в Уелс да навести принцеса Мери, но никой не можеше да го задържи близо до Лондон.

Не ми беше позволено да се отдалечавам без изричното разрешение на краля или без Джордж като придружител. Те играеха тенис в топлата закрита зала, окъпана от слънчеви лъчи. Аз ги гледах: Джордж нанесе добър удар, топката се удари шумно в тавана и падна на корта, но Хенри беше вече там и я запрати с мощен удар към ъгъла.

Джордж вдигна ръка, отбеляза удара и отново би сервис. Ана стоеше встрани, в сенчестата част на корта, заедно с няколко други придворни дами. Те всички бяха застинали неподвижно, изящни като нежни статуи пред някой фонтан, облечени изискано и тръпнещи в очакване на кралска благосклонност. Стиснах зъби, потискайки внезапно обзелото ме желание да седна до нея, да я засенча; ала вместо да го сторя, седях настрани и чаках кралят да свърши играта.

Той, разбира се, победи. Джордж поведе, но когато му оставаше само една точка до победата, изгуби убедително. Всички дами заръкопляскаха, Хенри се обърна към тях, заруменял и усмихнат, и тогава ме забеляза.

— Надявам се, че не заложихте на брат си.

— Никога не би ми хрумнало да залагам срещу ваше величество в игра, изискваща такива умения — казах аз. — Твърде съм загрижена за скромното си състояние.

Той се засмя на думите ми и взе една кърпичка от пажа, за да попие потта по зачервеното си лице.

— Дойдох тук с една молба — изрекох аз забързано, от страх да не ни прекъснат. — Бих желала да видя нашата дъщеря и нашия син, преди кралския двор да е тръгнал на път.

— Един Господ знае накъде ще поемем — каза Хенри и лицето му се изкриви недоволно. — Уолси продължава да ме убеждава…

— Ако мога да замина днес, ще успея да се върна през седмицата — сниших аз гласа си. — Така ще мога да тръгна с вас, независимо къде решите да отидем.

Той не искаше да го оставям. Усмивката угасна на лицето му. Хвърлих умолителен поглед към Джордж, подсказвайки му, че имам нужда от помощ.

— Когато се върнеш, ще ни разкажеш как е бебето! — каза Джордж. — И дали е поне толкова красиво и силно като баща си. Нима доячката не разказва как изглежда?

— Взел е златистите коси на Тюдорите — отвърнах аз бързо. — Но каквото и да ми говорят, не бих повярвала, че може да е по-хубав от баща си.

Бяхме съумели да уловим Хенри точно миг преди настроението му да се развали. Усмивката се върна на лицето му.

— Как само ме ласкаете, Мери.

— Така бих искала да се уверя лично, че се грижат добре за него, ваше величество! — казах аз.

— Добре — каза той нехайно. Очите му пробягаха към Ана. — Ще си намеря някакво занимание.

Когато видяха, че кралят гледа към тях, дамите се усмихнаха. По-смелите отметнаха глави, размърдаха рамене и започнаха да позират като обучени коне, когато бъдат изведени на манежа. Само Ана го погледна, а след това отмести поглед, сякаш безразлична към вниманието му. Загледа се встрани и се усмихна на Франсис, а начина, по който извърна глава към него беше така красноречив, както би било прошепнато от друга жена обещание. Франсис веднага отиде при нея, взе ръката й и я поднесе към устните си за целувка.

Видях как лицето на краля притъмня и мислено се зачудих на безразсъдството на Ана. Кралят уви кърпата около врата си и отвори вратата на корта. Отведнъж всички дами, макар и изненадани, станаха на крака и се поклониха. Ана се огледа наоколо, измъкна лениво ръката си изпод ласките на сър Франсис, и също направи реверанс.

— Видяхте ли изобщо нещо от играта ми? — попита рязко кралят.

Ана се изправи и се засмя в лицето му, сякаш неговото недоволство нямаше ни най-малко значение.

— Гледах поне половината — каза тя нехайно.

Лицето му помръкна.

— Поне половината, така ли, мадам?

— Защо ми е да гледам противника ви, ваше величество, когато самият вие сте на корта?

Последва миг на мълчание, тогава той избухна в смях, и дворът веднага се разсмя с него, сякаш допреди секунда не бяха слушали дръзките й слова със затаен дъх. Ана го дари с ослепителната си, предизвикателна усмивка.

— Тогава нищо не сте разбрали от играта — каза Хенри. — След като сте гледали само половината от нея.

— Аз видях само слънцето, но не и сянката — парира тя веднага. — Видях всичко онова, което принадлежи на деня, но не и на нощта.

— Искате да кажете, че аз съм самото слънце? — попита той.

Тя му се усмихна.

— При това ослепително — прошепна тя най-ласкавите си думи. — Ослепително.

— Наричате ме ослепителен? — попита я той.

Тя отвори широко очи, сякаш учудена от недоразумението.

— Слънцето, ваше величество. Слънцето днес е ослепително.

 

 

Хевър приличаше на сив остров с кулички посред зеленеещата шир на Кент. Яхнали конете си, ние влязохме в парка през източната порта, която бяха оставили небрежно отворена; слънцето грееше в гърба ни, когато се отправихме към замъка. Златистите слънчеви лъчи огряваха разместените червени керемиди по покрива, а сивите стени се отразяваха в рова и на човек му се струваше, че замъците са всъщност два — единият сякаш плуваше над другия, като в приказен сън за моя дом. Във водата плаваха два лебеда, които докосваха човки, а шиите им се извиваха във формата на сърце. С огледалните си образи те ставаха четири, а отразеният замък трепкаше във водата около тях.

— Красота — каза Джордж лаконично. — На човек му се дощява никога да не напуска това място.

Заобиколихме рова, който опасваше замъка, и минахме по солидния дървен мост там, където пътят прекосяваше реката. Откъм тръстиката долетя крясък на бекасина, раздра въздуха и накара уморения ми кон да трепне. Ливадите от двете страни на реката бяха окосени и омайният аромат на прясно сено изпълваше вечерния въздух. Чу се глъчка и няколко от татковите слуги, облечени в ливреи, се показаха от стаята на пазачите и се наредиха на подвижния мост, заслонявайки с длани очите си от слънцето.

— Това са младият господар и лейди Кери — възкликна един от войниците. Едно от момчетата побягна обратно към двора да занесе новината, ние забавихме ход, камбаната заби, пазачите притичаха откъм стаичката си и слугите се струпаха във вътрешния двор.

Мудността на нашите войници накара Джордж да ми се усмихне тъжно. Той дръпна юздите на коня си и ми даде път да тръгна първа. Аз прекосих подвижния мост и минах под падащата решетка на сводестия вход на крепостната стена. Всички се бяха скупчили в двора — от дрипавите и мръсни момчета, които въртяха шишовете до икономката на замъка, която отвори вратите към голямата зала и подвикна гневно на слугите, които бяха още вътре.

— Господарю, лейди Кери — каза тя, приближавайки към нас. Двамата с кухненския надзирател пристъпиха напред и ни се поклониха. Един от конярите пое юздите на коня ми, а началникът на стражата ми помогна да сляза от седлото.

— Как е бебето ми? — попитах аз управителката.

Тя посочи с глава към стълбището в единия край на двора.

— Ето го.

Аз веднага се обърнах — дойката се задаваше с бебето на ръце — и двамата окъпани в слънчеви лъчи. Първото, с което се налагаше да свикна, беше, че е толкова пораснал. За последен път го бях видяла, когато навърши един месец, а и той се беше родил дребен. Виждах, че сега бузите му са пълни и розовеят. Дойката беше обгърнала главичката му с ръка и аз почувствах остър пристъп на ревност; почти ми прималя като гледах тази груба селска ръка, легнала на челцето на кралския син, на моето момченце. Той беше повит и застегнат за бебешката си дъска. Аз протегнах ръце да го поема и дойката ми го подаде, все едно, че беше парче месо на поднос.

— Той е добре — каза тя.

Аз го вдигнах нагоре, така че да мога да виждам личицето му. Малките ръчички бяха захванати от двете му страни; повоят държеше даже главата му неподвижна. Бебето можеше да движи само очички и веднага се загледа в лицето ми, местейки поглед от очите към устата ми, а след това вниманието му бе привлечено от небето зад мен и прелитащите над кулата гарвани високо над главите ни.

— Прекрасен е — прошепнах аз.

Джордж, слизайки полека от коня си, подаде юздите на един от конярите и погледна през рамото ми. Тъмносините очички веднага се заеха да изучават новото лице.

— Оглежда чичо си — отбеляза Джордж със задоволство. — Чудесно. Добре ме виж, малкия. Ще си помагаме взаимно да натрупаме състояние. Не е ли истински Тюдор, Мери? Одрал е кожата на краля. Добра работа си свършила.

Аз се усмихнах, загледана в розовите бузки и златистите коси, които блестяха изпод дантелената шапчица, и в тъмносините очички, които изучаваха лицето на Джордж и моето — последователно и напълно самоуверено.

— Да, нали?

— Странно е — Джордж сниши глас и прошепна в ухото ми. — Само си помисли, че някой ден може да засвидетелстваме вярност на това малко вързопче. Някой ден той може да стане крал на Англия. Може да се превърне в най-могъщия човек в цяла Европа и ние всички да зависим от неговата милост.

Аз притиснах дъската по-близо до себе си и почувствах топлината на малкото телце, привързано към дървото.

— Моля те, Господи, пази ми го, независимо какво бъдеще го очаква — прошепнах аз.

— Запази и всички нас — каза на свой ред Джордж. — Защото никак няма да е лесно да го възкачим на трона.

Той взе бебето от прегръдките ми, подаде го на дойката, сякаш по-задълбочените размисли на тези теми го плашеха, и ме поведе към замъка. Аз се спрях: на стъпалата седеше мъничко момиченце, облечено в къса детска рокличка, което гледаше към мен. Някаква жена го държеше здраво за ръката. Катерина, моята дъщеря, се взираше в лицето ми така, сякаш за нея бях непозната.

Аз паднах на колене на каменните стълби.

— Катерина, знаеш ли коя съм?

Мъничкото й бледо личице трепна, но не се сбърчи.

— Моята майка.

— Да — казах аз. — Исках да дойда да те видя по-рано, но не ми позволиха. Липсваше ми, дъще моя. Исках да бъдеш с мен.

Тя погледна към прислужницата, която държеше ръката й. Тя стисна ръката й, за да я накара да отговори.

— Да, майко — каза тя приглушено.

— Помниш ли ме изобщо? — попитах аз. Всеки, който беше наблизо, можеше да долови болката в гласа ми. Катерина се обърна към слугинята, после пак към мен. Устната й потрепери, лицето й се сбръчка и тя избухна в плач.

— О, Боже — каза Джордж отегчено. Хвана ме здраво за лакътя и ме повлече през прага вътре, в нашия дом, после ме побутна към голямата зала. Огънят гореше, независимо, че беше разгарът на лятото, и на големия стол пред камината седеше баба Болейн.

— Как си? — каза Джордж сухо. Той се обърна към слугите, които ни бяха последвали в залата. — Вън. Захващайте се за работа — нареди той кратко.

— Какво й е на Мери? — попита го баба.

— Прилоша й от горещината и от слънцето — каза наслуки Джордж. — И от язденето. Толкова скоро след като е родила.

— Това ли е всичко? — попита тя кисело.

Джордж изчака да седна на един стол и сам се отпусна на съседния.

— Освен това е жадна — отговори той многозначително. — Подозирам, че умира за чаша вино. Поне за мен това важи със сигурност, мадам.

Грубостта му накара старата дама да се усмихне и да посочи към масивния шкаф зад гърба си. Джордж стана и наля чаша вино за мен и за себе си. Той гаврътна своята и си наля още една.

Потърках лице с обратната страна на дланта си и се огледах.

— Искам да ми доведат Катерина — казах аз.

— Остави — посъветва ме Джордж.

— Тя едва ме позна. Изглежда, че съвсем ме е забравила.

— Ето защо ти казвам да почакаш.

Аз бях готова да споря, но Джордж настоя.

— Когато са чули камбаната, сигурно са я измъкнали от детската стая, облекли са я светкавично в най-приличните й дрехи, довели са я долу и са й казали да се държи прилично. Горкото дете вероятно е било уплашено до смърт. Господи, Мери, нима не помниш каква суматоха наставаше, когато ни казваха, че баща ни и майка ни ще дойдат? Беше по-страшно и от нашето първо посещение в двора. Ти повръщаше от ужас, а Ана се разхождаше дни наред, нагласена в най-хубавата си рокля. Посещението на майка ни винаги е всявало ужас у нас. Остави я да се успокои малко, след това отиди тихо в стаята й и седни до нея.

Кимнах на това разумно предложение и се облегнах на стола си.

— Всички добре ли са в кралския двор? — попита старата дама. — Как е синът ми? Как е майка ви?

— Ами — поде Джордж набързо, — баща ни прекара миналия месец във Венеция, по дела около въпроса със съюзничеството. Някакви работи на Уолси. Майка ни е добре, изпълнява задълженията си към кралицата.

— А кралицата добре ли се чувства?

Джордж кимна.

— Тя няма да дойде с двора по време на пътуването това лято. Напоследък страни от живота на кралския двор.

Старата милейди кимна на познатата й история за жена, която бавно крачи към смъртта.

— А кралят? Мери още ли е негова фаворитка?

— Мери или Ана — усмихна се Джордж. — Изглежда, че на краля се нравят момичетата от рода Болейн. Но Мери е все още фаворитката му.

Баба ми насочи острия, бляскав поглед към мен.

— Ти си добро момиче — каза тя одобрително. — За колко време си дошла?

— За седмица — отвърнах. — Толкова ми разрешиха.

— А ти? — обърна се тя към Джордж.

— Струва ми се, че ще поостана няколко дни — каза той безгрижно. — Бях забравил колко е красиво в Хевър през лятото. Може да остана и да придружа Мери обратно, когато дойде време да се връщаме в двора.

— Ще прекарвам по цял ден с децата — предупредих го аз.

— Не се безпокой — усмихна се той. — Няма да се нуждая от компания. Ще пиша. Мисля си, че от мен ще вземе да излезе някой поет.

 

 

Последвах съвета на Джордж и не отидох веднага при Катерина, а първо се прибрах в стаичката си. Качих се нагоре по тясното, вито стълбище, измих лицето си в легена с вода, погледнах през малките стъкълца на прозореца към притъмняващите морави в парка около замъка. Мярнах белия силует на една забулена сова и дочух въпросителното й бухане, а после и отговора, който долетя от горичката. Чух как една риба цамбурва долу във водата, видях как започват да блещукат сребристите точици на звездите. Едва тогава се отправих към детската стая на дъщеря си.

Бяха я сложили на столчето й срещу запалената камина, и тя седеше с купичка мляко и хляб в скута, протегнала лъжица към устата си и заслушана в клюките, които слугините си разменяха. Когато ме видяха, те скочиха на крака и Катерина щеше да изтърве купичката си, ако бавачката не я беше хванала бързо. Другата слугиня прибра полите си и мигом изчезна, а бавачката седна до Катерина и се престори, че храни дъщеря ми и следи да не се доближава прекалено близо до огъня.

Седнах и помълчах, докато суматохата не поутихна и не видях, че Катерина изяжда и последната лъжица от вечерята си. Прислужницата взе купичката от ръцете й, аз й направих знак да излезе от стаята и тя си тръгна, без да продума.

Започнах да ровя в джоба на дрехата си.

— Донесла съм ти малък подарък — казах аз. Това беше един жълъд, окачен на връв, и майсторски издялан във формата на личице. Малката шапчица на жълъда трябваше да бъде шапката на човечето. Тя веднага се засмя и протегна ръчичка към него. Дланта й беше още пухкава като на бебе, а пръстчетата й бяха съвсем мънички. Аз оставих жълъда в ръката й, докосвайки меката кожа.

— Как ще го наречеш? — попитах я аз.

Тя смръщи леко челото си. Златистокестенявите й коси бяха прибрани назад и почти изцяло скрити под нощната шапчица. Докоснах нежно панделката на шапчицата, после и златистите къдри, които се подаваха от нея. Тя не се отдръпна — беше се заиграла с жълъда.

— Как да го нарека? — блесналите й сини очи се взряха в мен.

— Той идва от едно дъбово дърво. Нарича се жълъд — обясних аз. — Кралят иска всички да отглеждат това дърво. То израства голямо и здраво и от него могат да строят кораби.

— Ще го нарека Дъбчо — реши тя. Не проявяваше никакъв интерес нито към краля, нито към корабите му. Тя дръпна връвчицата и малкия жълъд се разлюля. — Танцува — каза тя доволно.

— Искаш ли да седнеш в скута ми с Дъбчо, за да ти разкажа приказка за това как той отишъл на една голяма веселба и танцувал с всички други жълъдчета? — попитах я аз.

Тя се поколеба за миг.

— Лешниците също били там — продължих да я изкушавам. — И кестените. Това бил един голям бал на дърветата. Струва ми се, че и горските плодове отишли на него.

Това свърши работа. Тя стана от столчето си, дойде при мен и аз я взех в скута си. Тежеше повече от миналия път: беше дете от плът и кръв, не призрачното телце, което си представях нощем преди да заспя. Сложих я на коляното си и почувствах топлината и силата й. Притиснах буза към нощната шапчица и почувствах как къдриците гъделичкат шията ми. Вдишах от сладкия аромат на кожата й, от този прекрасен аромат на малко дете.

— Разказвай — нареди тя и се облегна да слуша историята за веселбата в дървесното кралство.

 

 

Ние прекарахме една чудесна седмица заедно: Джордж, децата и аз. Разхождахме се под слънчевите лъчи и си правехме пикници на ливадите, където меката тревица си проправяше отново път на окосените места. Когато замъкът се скриваше от погледа ми, аз развързвах малкия Хенри и го оставях да рита и да се движи на воля. Играех на топка и на криеница с Катерина: не беше кой знае каква криеница на откритото поле, но Катерина беше още във възрастта, когато вярваше, че ако стисне очички и зарови главица под големия шал, никой няма да може да я види. Джордж и Катерина си правеха състезания, в които той започваше да се движи все по-трудно и по-трудно; отначало подскачаше, после пълзеше, а към края на седмицата можеше само да ходи на ръце, докато аз държах краката му, за да бъде играта честна и Катерина да успее да победи, притичвайки напред с несигурна крачка.

Вечерта, в която трябваше да тръгнем обратно към двора, аз бях така сломена от мъка, че не можах да се докосна до вечерята си, нито да събера сили да кажа на Катерина, че си тръгвам. Измъкнах се призори като крадец и поръчах на бавачката да й каже, като се събуди, че майка й ще се върне веднага, когато може, а тя през това време да бъде добро момиче и да се грижи за Дъбчо. До обяд не виждах нищо около себе си от мъка и изобщо не бях забелязала, че бе валяло през цялото време на пътуването ни, докато Джордж не каза:

— За Бога, да се скрием някъде от този дъжд и да намерим нещо за хапване.

Бяхме спрели пред един манастир, където биенето на камбаната известяваше, че е настъпило времето за следобедната служба; той скочи на земята и ми помогна да сляза от седлото.

— През цялото това време ли си плакала? — попита той.

— Предполагам — казах аз. — Не мога да понеса мисълта, че…

— Тогава не мисли за това — прекъсна ме той бързо. Отмести се и зачака един от слугите ни да дръпне въжето на големия звънец и да извести вратаря за нас. Когато широките порти се разтвориха, Джордж ме поведе в двора, а после нагоре по стълбите към трапезарията на манастира. Ние бяхме подранили и вътре имаше само няколко монаси, които вадеха калаените чинии и канчета за пиво и вино.

Джордж направи знак на единия от тях и го прати да ни донесе вино, а после пъхна в ръцете ми хладната чаша.

— Изпий го — каза той рязко. — И стига плака. Тази вечер трябва да се явиш в кралския двор и не бива да бъдеш пребледняла и подпухнала. Повече никога няма да те пуснат, ако забележат, че от това погрозняваш. Не си от хората, които могат да си угаждат на воля.

— Покажи ми някоя жена, която може да си угажда — казах аз в пристъп на възмущение и той се разсмя.

— Не мога — каза той. — Не познавам нито една такава. Колко се радвам за мен и за малкия Хенри, че сме се родили мъже.

 

 

Пристигнахме в Уиндзор чак вечерта и заварихме двора готов за отпътуване. Дори Ана не можеше да се откъсне от опаковането на вещите и да ме огледа. Тя се приготвяше трескаво и аз видях как прибира в багажа си две нови рокли.

— Какво беше това?

— Подаръци от краля — отвърна тя лаконично.

Само кимнах, без да казвам нищо. Тя ми се усмихна с крайчеца на устата си и прибра двете шапчици, които бяха в тон с роклите. Забелязах, а тя без съмнение това и искаше, че едната от тях беше цялата обшита с перли. Седнах до прозореца и загледах как тя сложи наметалото си най-отгоре и извика прислужницата да завърже кутията. Когато момичето дойде, заедно с носача, за да отнесат багажа, Ана се обърна към мен предизвикателно:

— Е?

— Какво става тук? — попитах аз. — Какви са тези дрехи?

Тя се обърна към мен, хванала ръце зад гърба си, имитирайки скромността на послушна ученичка.

— Той ме ухажва — съобщи тя. — При това открито.

— Ана, той е мой любовник.

Тя небрежно сви рамене.

— Теб те нямаше, нали така? Ти предпочете да се развяваш в Хевър и децата ти се оказаха по-важни от него. Което не те направи особено… — тя замълча — … привлекателна в неговите очи.

— Затова пък ти си привлекателна, така ли?

Тя се усмихна, сякаш на някаква шега, известна само на нея.

— Това лято страстта сякаш се носи във въздуха.

Аз изпуснах нервите си.

— Предполагаше се, че трябва да поддържаш интереса му към мен, а не да завиваш в съвсем друга посока.

Тя отново присви рамене.

— Все пак той е мъж. По-лесно е да го заинтригува човек, отколкото да насочва вниманието му в друга посока.

— Искам да знам едно — казах аз. Ако думите ми бяха ножове, тутакси бих ги запратила с острието напред към доволно усмихнатото й лице. — Явно е, че си привлякла вниманието му, щом се радваш на такива подаръци. Значи си се издигнала в кралския двор. Ти си фаворитката.

Тя кимна и аз видях, че цялата излъчваше задоволство, като котка, която бяха погалили по гърба.

— Следователно правиш всичко това, независимо от факта, че аз съм неговата всепризната любовница.

— Така ми наредиха — каза тя безочливо.

— Никой не ти е нареждал да ме изместваш — отвърнах остро.

Тя сви рамене и си придаде невинно изражение.

— Какво мога да направя, ако той ме желае? — каза тя с меден гласец. — Целият двор гъмжи от мъже, които ме желаят. Аз даже не ги поощрявам.

— Не забравяй, че говориш с мен, а не с някой от онези глупаци — казах аз мрачно. — Добре знам, че окуражаваш всички.

Тя ми се усмихваше все така любезно.

— На какво се надяваш, Ана? Да станеш негова любовница? Да ме изместиш?

Само в миг доволството, изписано на лицето й, изчезна и тя стана замислена.

— Да, предполагам. Това обаче крие известни рискове.

— Рискове ли?

— Ако му позволя да ме има, вероятността да му омръзна нараства. Трудно ще е да го задържа.

— На мен не ми беше трудно — казах аз, отбелязвайки точка в своя полза.

— Ти нищо не получаваш. А Беси Блаунт, например, той омъжи за някакво нищожество, веднага след като приключи с нея. Тя също не получи нищо.

Така прехапах език, че усетих вкуса на кръв в устата си.

— Щом така казваш, Ана.

— Мисля, че ще удържа фронта. Няма да го допусна до себе си, докато той не разбере, че аз не съм нито Беси Блаунт, нито Мери Болейн, а нещо много повече. Няма да го допускам, докато не ми направи предложение, при това достойно предложение.

За момент се умълчах.

— Никога няма да си върнеш Хенри Пърси, ако на това се надяваш — предупредих я аз. — Няма да ти даде Пърси, за да те умилостиви.

Само с две крачки тя прекоси стаята и хвана китките на двете ми ръце, впивайки нокти в тях.

— Повече никога не споменавай името му — изсъска ти. — Никога!

Издърпах бързо ръцете си, стиснах я за раменете и я разтърсих.

— Ще ти споменавам каквото си искам — казах аз. — Така, както и ти ми говориш каквото си искаш. Това е твоето наказание, Ана: ти загуби единствената си любов и сега искаш да се добереш до всичко, което не ти принадлежи. Искаш да имаш всичко, което е станало мое. Винаги си искала да вземеш всичко, което аз имам.

Тя се отскубна от мен и отвори вратата с трясък.

— Остави ме — нареди ми тя.

— Ти можеш да ме оставиш — поправих я аз. — Това е моята стая, нали помниш?

За миг ние се изгледахме упорито, като котки, спречкали се на някой покрив, изпълнени с взаимна омраза; и на повърхността изплува старата вражда между сестри, чувството, че на света има място само за една от нас. И убеждението, че битките трябва да се водят до смърт.

Аз отстъпих първа.

— Би трябвало да сме съюзници.

Ана затръшна вратата.

— Това е нашата стая — каза тя.

 

 

Границите между мен и Ана сега бяха ясно очертани. Бяхме прекарали детството си, доказвайки си непрекъснато коя е по-добрата Болейн, и сега нашето съперничество от детските години се разгръщаше на една по-голяма сцена в кралския двор. До края на лятото една от нас щеше да бъде провъзгласена за кралска любовница; а другата щеше да се превърне в нейна прислужница и помощничка, а най-вероятно и в нейна играчка.

Нямаше начин да я разгромя. Бих организирала заговор срещу нея, но нямах нито съюзници, нито властта да го направя. Никой от семейството ми не виждаше нищо осъдително в това аз да прекарвам нощите в леглото на краля, а Ана да тържествува в прегръдките му денем. За тях това беше идеалното положение — той да има находчивата Болейн за своя събеседница и съветница, а плодовитата Болейн за любовница.

Само аз знаех какво й струваше това. Вечер, след всички веселия и танци, след като през цялото време беше привличала вниманието на двора върху себе си, тя сядаше пред огледалото, сваляше шапчицата си и пред погледа ми се показваше едно изцедено от умора лице.

Джордж често идваше вечер и носеше по чаша портвайн за нас тримата. Джордж и аз слагахме Ана да легне, опъвахме чаршафите до брадичката й и я гледахме как пресушава чашата вино и как цветът отново се връща на лицето й.

— Бог знае докъде ще стигнем така — промърмори Джордж една вечер, докато я гледахме как спи. — Тя е омаяла краля, както и целия двор. На какво, за Бога, се надява?

Ана се размърда неспокойно в съня си.

— Тихо — казах аз, придърпвайки завесите около леглото. — Гледай да не я събудиш. Не мога да я изтърпя повече тази вечер, наистина не мога.

Джордж ме погледна с блеснали очи.

— Толкова ли е зле?

— Опитва се да заеме моето място — казах аз глухо.

— О, мила моя.

Аз извърнах глава.

— Тя ми отнема всичко, което бях постигнала — казах аз приглушено и яростно.

— Но ти не го желаеш толкова, колкото преди, нали? — попита ме Джордж.

Аз поклатих глава.

— Това не означава, че приемам Ана да ме измести.

Той се отправи бавно към вратата, обвил с ръка кръста ми и нехайно отпусна длан на ханша ми. После ме целуна по устните, като любовник.

— Знаеш, че си най-сладката.

Аз му се усмихнах.

— Зная, че съм по-добра жена от нея. Тя е изтъкана от лед и амбиция, и би предпочела да ме види на въжето, вместо да се предаде. Знам също, че в мое лице той има жена, която го обича заради самия него. И все пак Ана го заслепи — и него, и двора; дори теб.

— Не и мен — отвърна Джордж мило.

— Чичо я харесва много повече — казах аз с ненавист.

— Той никого не харесва. Ала се пита колко ли далеч може да стигне тя.

— Всички се питаме. Питаме се и каква ли цена е готова да приеме. Особено ако аз ще трябва да я плащам.

— Играта, с която се е заела, не се играе никак лесно — призна Джордж.

— Мразя я — казах аз съвсем чистосърдечно. — С удоволствие бих стояла и гледала как страстта й към успеха я погубва.

 

 

Дворът отиваше на гости на принцеса Мери в замъка Лъдлоу и цяло лято пътувахме на запад. Тя беше едва на десет години, но беше зряла за възрастта си, възпитавана в дух на строгост, към който майка й беше привикнала в испанския кралски двор. Тя имаше личен изповедник, няколко учители, една придворна дама, както и свое домакинство в Уелс, на който беше принцеса. Всички очаквахме да видим млада девойка, изпълнена с достойнство, едно момиче, готово да се превърне в жена.

Ала това, което видяхме, беше твърде различно.

Тя влезе в обширната зала, където вечеряше баща й, и беше подложена на изпитанието да премине от вратата до издигнатата на подиума маса, под погледите на всички. Беше дребна, изглеждаше на не повече от шест години — съвършена малка кукличка със светлокестеняви коси, прибрани в шапчица, и сериозно бледо личице. Тя беше крехка като майка си, когато беше дошла за първи път в Англия, само че беше по-дребна от нея; беше само едно малко момиченце.

Кралят я поздрави с подобаваща нежност, но аз виждах, че беше поразен. Не беше я виждал повече от половин година и очакваше през това време тя да е пораснала и разцъфнала, едва ли не да се беше превърнала в жена. Ала момичето, което се изправи пред погледа му, не беше принцесата, която можеше да ожени в близката година, с увереността, че след още някоя и друга година тя вече щеше да може да зачене. Тя самата беше дете, при това бледо, слабичко и плахо детенце.

Той целуна принцесата и я сложи да седне от дясната му страна, откъдето тя огледа залата и видя, че всички погледи са вперени в нея. Тя не хапна почти нищичко и изобщо не пи. Когато той я заговаряше, му даваше едносрични отговори, и то шепнешком. Несъмнено бе образована, защото всичките й учители дойдоха и увериха краля, че тя може да говори на гръцки и на латински, има добри познания по математика и че познава географията на княжеството си и на кралството. Когато засвириха, тя се понесе под звуците на танца, изящна и ефирна. Въпреки това си оставаше много далеч от някое закръглено, пращящо от здраве плодовито момиче. Изглеждаше така, сякаш някоя настинка беше достатъчна да я убие. Тя беше единствената законна наследница на бащиния си трон, а не изглеждаше достатъчно силна дори да вдигне скиптъра.

Джордж дойде при мен рано привечер по време на престоя ни в замъка Лъдлоу.

— В момента е много раздразнителен — предупреди ме той.

Ана се размърда в леглото ни.

— Не е останал доволен от малкото си джудже?

— Невероятна си — каза Джордж. — Вече почти спиш, но си все така чаровно язвителна. Хайде, Мери, не трябва да го оставяме да чака.

Когато влязох, Хенри стоеше до огъня, опрял крак в една цепеница, която буташе все по-навътре в разпалената жарава. Той едва ме погледна на влизане, протегна ми безцеремонно ръка и аз бързо се озовах в обятията му.

— Това беше истински удар — промълви той нежно, заровил глава в косите ми. — Мислех, че тя ще е поотраснала, че ще е една разцъфнала млада жена. Смятах да я оженя за Франсоа или даже за сина му и така да се съюзя с Франция. Момиче не ми върши никаква работа, абсолютно никаква. А какво да кажа за момиче, което даже не мога да омъжа! — той се извърна рязко и ме пусна, стана и закрачи бързо и ядосано из стаята. На масата бяха наредени карти, обърнати с лицето надолу. Играта стоеше недовършена. С един гневен замах той помете картите от масата и я преобърна. Тя падна с трясък и отвън се чу викът на стражата:

— Ваше величество?

— Оставете ме! — изрева Хенри в отговор.

Той ме прегърна.

— Защо Бог ме наказва така? Защо ми причинява това? Нито един син, а наместо това дъщеря, която изглежда така, сякаш още следващата зима ще бъде пометена от първия духнал ветрец. Нямам наследник. Няма кой да заеме престола след мен. Защо Господ ми причинява това?

Аз само поклатих глава и запазих мълчание в очакване да разбера какво иска.

— Кралицата е виновна, нали? — каза той. — Това си мислите. Това е, което всички си мислят.

Аз не знаех дали трябва да съглася или не. Продължих да го наблюдавам с изострено внимание и запазих спокойствие.

— За всичко е виновен този проклет брак — каза той. — Не трябваше да правя това. Баща ми беше против. Той каза, че тя може да остане в Англия като вдовица и да е на наше разположение. Но аз помислих… Аз пожелах… — той млъкна. Не искаше да си припомня как дълбоко и искрено я бе обичал. — Папата ни даде благословията си, но това също беше грешка. Не може да се дава благословия против волята Божия.

Аз кимнах мрачно.

— Не трябваше да се женя за братовата си жена. Толкова е просто. И заради тази женитба бях наказан да остана бездетен. Господ не благослови този лъжлив брак. Всяка година той се отвръщаше от мен и аз трябваше да видя това по-рано. Кралицата не е моя съпруга, а съпруга на Артър.

— Но ако този брак никога не е бил консумиран… — започнах аз.

— Дори така да беше, това няма значение — каза той ядно. — Да не говорим, че е бил консумиран.

Аз сведох глава.

— Елате в леглото — каза Хенри, внезапно уморен. — Не мога да преглътна това. Трябва да се освободя от греха. Трябва да кажа на кралицата да си иде. Трябва да се очистя от този тежък грях.

Аз послушно отидох до леглото и свалих плаща от раменете си. Отметнах чаршафите и легнах. Хенри падна на колене в другия край на леглото и се отдаде на пламенна молитва. Аз се заслушах в думите, които устните му нашепваха и усетих, че също се моля: една безсилна жена се молеше за друга. Молех се за кралицата, докато най-могъщият мъж в Европа я обвиняваше, че го е тласнала към смъртен грях.