Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1526

Най-сетне Ана се върна в кралския двор и пое моите задължения в качеството си на кралска придворна дама, тъй като аз се уморявах все по-лесно. Този път бременността ми беше тежка и акушерките се кълняха, че причината е в това, че нося силно, здраво момче, което изсмуква силите ми. Аз действително чувствах тежестта му — веднъж, докато се разхождах из Гринич, в миг забързах крачка и се върнах в леглото. Когато легнех, тежестта на бебето притискаше гърба ми, така че имах гърчове чак в стъпалата и в пръстите на краката си, понякога се стрясках и виках през нощта, а Ана идваше замаяна и полубудна, сгушваше се в края на леглото и започваше да масажира схванатите ми ходила.

— За Бога, заспивай — каза тя ядосано. — Какво се въртиш постоянно?

— Накъдето и да се завъртя, все не ми е удобно — отвърнах аз. — И ако те беше грижа за мен повече, отколкото за себе си, щеше да ми донесеш възглавница за гърба и нещо за пиене, вместо да лежиш там като парцал.

Тя се разсмя в тъмнината и се обърна да ме погледне. Огънят в камината осветяваше стаята.

— Наистина ли ти е лошо или само се глезиш?

— Наистина ми е зле — казах аз. — Честна дума, Ана, цялото тяло ме боли.

Тя въздъхна, стана от леглото, взе свещта и отиде до камината, за да я запали. Освети с нея лицето ми, така че да може да ме огледа.

— Бяла си като платно — каза тя весело. — Изглеждаш толкова стара, че може да ми бъдеш майка.

— Защото ме боли — казах аз непоколебимо.

— Искаш ли малко топла бира?

— Да, моля те.

— И още една възглавница?

— Да, благодаря.

— И гърнето, както обикновено?

— Да, благодаря. Ана, ако някога беше носила дете, щеше да знаеш какво е. Кълна ти се, че не е нищо работа.

— И сама виждам, че не е — каза тя. — Достатъчно ми е да те погледна, за да разбера, че се чувстваш на сто години. Един Бог знае как ще задържим краля, ако това продължава.

— Няма нужда да правя каквото и да било — отвърнах раздразнено. — Всичко, на което той обръща внимание напоследък, е коремът ми.

Ана разрови жарта с ръжена и сложи бирата до камината, заедно с две чаши.

— Понякога не се ли закачате? — попита тя заинтригувано. — Когато след вечеря отиваш в покоите му?

— През изминалия месец — нито веднъж — казах аз. — Акушерките казват, че не трябва.

— Разумен съвет към любовницата на краля — промърмори Ана с раздразнение, заета с камината. — Чудя се кой ли им е платил, за да ти кажат такова нещо? Такава глупачка си да ги слушаш — тя измъкна ръжена от въглените и го пъхна в съда с бирата, където той засъска. — Какво каза на краля?

— Бебето е по-важно от всичко останало.

Тя поклати глава и наля бирата.

— Ние сме по-важни от всичко останало — напомни ми тя. — И никоя жена досега не е задържала един мъж с това, че му е родила деца. Ще трябва да правиш и двете неща едновременно, Мери. Не можеш да престанеш да се грижиш за неговото удоволствие само защото чакаш дете от него.

— Не мога да правя всичко едновременно — оплаках се аз. Тя ми подаде чашата и аз отпих една глътка. — Ана, всичко, което наистина искам, е да си почивам, докато бебето расте тук, вътре, здраво и читаво. Разкарват ме от един кралски двор в друг още от четиригодишна. Уморих се от танци, уморих се от забави, от гледане на турнири и маскени балове, от това да се удивлявам как мъжът, който изглежда точно като краля с маска, наистина се оказва кралят с маска. Ако само можех, още утре щях да тръгна за Хевър.

Ана се намести в леглото до мен, с чаша бира в ръка.

— Е, няма да можеш — каза тя сухо. — Сега всички сме заложили на теб. Ако отстранят кралицата, никой не може да предвиди колко високо можеш да се издигнеш. Стигнала си толкова далече. Трябва да продължиш.

Аз млъкнах за момент и я погледнах иззад чашата си.

— Чуй ме — отвърнах аз чистосърдечно. — Това не ми е по сърце.

Тя също ме погледна.

— Много е възможно — каза ми тя направо. — Но никой не ти дава да избираш.

 

 

Зимата беше студена и това ми се отрази зле. Стоях затворена в замъка и всеки ден ми носеше нови, неподозирани болки, заради които започнах да изпитвам страх от предстоящото раждане. Износих първото си дете така безгрижно, без да подозирам за болките; но сега знаех, че ме очаква един месец в тъмната, усамотена стаичка, а след това нескончаемите болки при раждането, по време на което акушерките се заканваха да извадят сами бебето, докато аз стисках чаршафите, вързани за краищата на леглото и крещях от ужас и болка.

— Усмихвай се — сопваше ми се Ана всеки път, щом кралят решаваше да дойде в покоите ми, а придворните наоколо се засуетяваха и вземаха по някоя лютня или барабанче в ръце. Аз се опитвах да се усмихвам, но болките в гърба и постоянната необходимост да уринирам, караха усмивката бързо да застива на лицето ми и аз клюмвах на стола си.

— Усмихни се — каза Ана тихичко. — И се изправи, мързелива никаквице.

Хенри погледна към нас.

— Лейди Кери, изглеждате ми уморена — каза той.

Ана му се усмихна ослепително.

— Тя носи тежък товар — каза, без да изтрива усмивката от лицето си. — И кой би могъл да знае това по-добре от вас, ваше величество?

Той я погледна малко изненадано.

— Може и да знам — отвърна той. — Дръзка сте, мадам.

Ана даже не мигна.

— Струва ми се, че всяка жена би проявила дързост, за да бъде близо до вас, ваше величество — каза тя закачливо. — Освен ако не се втурне да бяга презглава от вас по някаква причина.

Той бе заинтригуван.

— А вие бихте ли се втурнали да бягате, мистрес Ана?

— Не твърде бързо — отвърна тя светкавично.

Той се разсмя високо и дамите, сред които беше Джейн Паркър, погледнаха насам да разберат какво ли толкова съм казала, че да развеселя краля. Той потупа коляното ми.

— Радвам се, че сестра ви се върна в кралския двор — каза той. — Тя ще ни поддържа в добро настроение.

— В прекрасно настроение — казах аз, като се насилих да си придам весел вид.

 

 

Не казах нищо на Ана, докато вечерта не ни оставиха насаме и тя не започна да се съблича да си легне. Отпусна стегнатите връзки на корсажа ми и аз поех дъх с облекчение, когато почувствах, че вече мога свободно да движа издутия си корем. Почесах гърба си, видях червените бразди, които оставиха ноктите ми, и изпънах гръб, като се опитвах да облекча непрестанната болка.

— Какво си въобразяваш, че правиш с краля? — попитах аз кисело. — Опитваш се да „не бягаш бързо“, както се изрази, така ли?

— Отвори си очите — смъмри ме тя лаконично. Помогна ми да изхлузя фустата си и да надяна нощницата. Новата ми прислужница наля вода в каната под изпитателния поглед на Ана и аз се умих дотолкова, колкото бе възможно със студената вода.

— Краката също — нареди ми тя.

— Не мога да ги видя, а какво остава да ги мия.

Ана заповяда с един жест да сложат съда с водата на пода, така че да седна на стола, за да може прислужницата да измие краката ми.

— Правя това, което ми наредят — каза Ана студено. — Мислех, че веднага ще разбереш.

Аз затворих очи и с блаженство почувствах как насапунисват мръсните ми стъпала. После долових предупредителния тон в гласа й.

— Кой ти е наредил?

— Чичо. Както и татко.

— Какво ти наредиха?

— Да задържа вниманието на краля върху теб. Да те държа пред погледа му.

Аз кимнах.

— Ами да, разбира се.

— А ако не успявам, сама да флиртувам с него.

Аз се изправих и вниманието ми се насочи към нея.

— Чичо ти е казал да флиртуваш с краля?

Ана кимна.

— Кога ти каза това? И къде?

— Той дойде в Хевър.

— Бил е целия този път до Хевър, само за да ти каже да флиртуваш с краля?

Тя кимна, без да се усмихва.

— Боже мой, та той не знаеше ли, че ти щеше да го правиш, даже да не ти беше казвал? Не му ли беше известно, че флиртът ти е необходим като въздуха?

Ана се засмя неволно.

— Разбира се, че не. Той дойде, за да ми обясни, че задачата ни, нашата задача с теб, е да направим всичко възможно по време на бременността и веднага след раждането кралят да не се развлича с някоя фуста от рода на Сиймор.

— И как мога аз да попреча на нещо такова? — поисках да разбера. — През половината време ще съм затворена в родилната стая.

— Именно. Затова аз трябва да го възпра вместо теб.

Аз се замислих и детският ми страх ме завладя.

— А ако той започне да те харесва повече?

Усмивката на Ана беше отровно сладка.

— Какво значение има? Нали и двете сме Болейн?

— И чичо ни Хауърд ли мисли така? Изобщо ли не мисли за мен, прикована на легло в очакване на раждането, докато сестра ми флиртува с бащата на моето дете?

Ана кимна.

— Да. Точно така. Изобщо не го е грижа за теб.

— Не исках да се връщаш в кралския двор като моя съперница — казах намусено.

— Родена съм да ти бъда съперница — каза тя без заобикалки. — Както и ти на мен. Ние сме сестри, нали така?

 

 

Тя го правеше така леко, красиво и с чар, че никой дори не разбра какво се случваше. Играеше на карти с краля и играеше толкова умело, че да загуби само няколко точки. Пееше песните му и ги предпочиташе пред всички останали, независимо от кого бяха написани. Насърчаваше Томас Уайът и още десетина мъже да се навъртат около нея, така че кралят да остане с впечатлението, че тя е най-изкусителната придворна дама. Където и да отидеше Ана, около нея постоянно се лееше смях и музика — а тя живееше в двор, жаден за забавления. През дългите зимни дни най-важното задължение на придворните беше да забавляват краля; но Ана нямаше равна на себе си. Само на Ана се удаваше да бъде неустоима и предизвикателна от сутрин до вечер, при това да изглежда така, сякаш това е естественото й състояние.

Хенри беше или с мен, или с Ана. Наричаше себе си бодил между две рози, мак, избуял между два зрели житни класа. Прехвърлил ръка през раменете ми, той я гледаше как танцува. Когато Ана представяше някоя нова песен, той следеше текста, който държах в наедряващия си скут. Залагаше на мен, когато играех на карти с нея. Гледаше как тя взема най-хубавото месо от чинията си и го полага в моята. Тя беше най-добрата и грижовна сестра, за която човек би могъл да си мечтае.

— Ти си най-долното същество, което някога съм срещала — казах й аз една вечер, когато тя разресваше косите ми пред огледалото, а после ги сплиташе в дебела дълга плитка.

— Зная — каза тя самодоволно, поглеждайки към отражението си.

На вратата се почука и Джордж подаде глава.

— Може ли да вляза?

— Влизай — каза Ана. — И затваряй вратата, в коридора вилнее истинска буря.

Джордж послушно затвори вратата и ни показа каната с вино в ръката си.

— Някой иска ли да изпие чаша вино с мен? Милейди Плодородие? Или милейди Пролет?

— Мислех, че със сър Томас сте излезли да обикаляте вертепите — отбеляза Ана. — Той каза, че тази вечер ще гуляете.

— Кралят ме задържа — каза Джордж. — Искаше да ме пита нещо за теб.

— За мен? — каза Ана с наострено внимание.

— Искаше да узнае как би се отнесла към една евентуална покана.

Бях сграбчила несъзнателно червените копринени чаршафи, драскайки с нокти като граблива птица.

— Каква покана?

— В леглото му.

— И ти какво му каза? — нетърпеливо попита Ана.

— Каквото ми е наредено. Че ти си девица и си като напъпила роза, която краси семейството ни. И че никой не може да си легне с теб преди сватбата. Независимо за кого става въпрос.

— А той какво каза?

— Ох.

— Само това? — притиснах го аз. — Казал е само някакво си „Ох“?

— Да — отвърна Джордж кратичко. — И последва лодката на сър Томас надолу по реката, за да търсят развратници. Мисля, че си го хванала на въдицата, Ана.

Тя повдигна високо нощницата си и скочи в леглото. Джордж огледа краката й с вид на познавач.

— Много добре.

— И аз така смятам — каза тя доволно.

 

 

Аз се пренесох в родилната стая към средата на януари. Не исках и да знам какво се случваше, докато бях затворена в тъмното тихо помещение. Чух, че имало турнир и че Хенри носел под туниката си дар от друга жена. На щита му било изписано мотото: „Признавам, за друго смелост нямам!“, което хвърлило в недоумение половината придворни. Те смятаха, че това е комплимент по мой адрес, но този комплимент беше наистина странен, а смисълът му — неясен, като се имаше предвид, че аз не можех да гледам турнира, нито да видя мотото, заключена в сенчестата тишина на родилната стая, където нямаше придворни и музиканти, а само куп кудкудякащи стари дами, които се наливаха с ейл и чакаха да му дойде времето: всъщност, да дойде моето време.

Имаше и такива, които смятаха, че звездата ми е високо на небосклона, доказателство за което беше надсловът: „Признавам, за друго смелост нямам!“ — те го разбираха в смисъл, че кралят вероятно ще обяви бъдещия ни син за законен и ще го провъзгласи за наследник. Само няколко души се досетиха да отместят погледа си от краля, който се сражаваше на турнира под този двусмислен лозунг, и да го отправят към сестра ми, седнала от едната страна на кралицата. Тя беше вперила черните си очи в ездачите и ги гледаше с незабележима усмивчица на уста, без капчица свян.

Същата вечер тя дойде при мен и се заоплаква от душността на тъмната стаичка.

— Знам — отвърнах лаконично. — Обаче казват, че трябвало да бъде така.

— Не разбирам защо търпиш това — отвърна тя.

— Помисли малко — посъветвах я аз. — Ако настоявам да дръпнат завесите и да отворят прозорците, а след това изгубя бебето или го родя мъртво, какво смяташ, че ще каже Нейно Височество майка ни? Кралският гняв ще ни се стори цвете в сравнение с нейния.

Ана кимна.

— Да, не можеш да си позволиш и една погрешна стъпка.

— Не мога — казах аз. — Да си любовница на краля не означава, че отвсякъде тече само мед и масло.

— Той ме желае. На косъм е да ми го каже сам.

— Ще трябва да отстъпиш, ако родя момче — предупредих я аз.

Тя кимна.

— Знам. Обаче ако е момиче, ще ме накарат да продължа.

Облегнах се назад на възглавницата, твърде слаба, за да споря.

— Продължавай или се оттегляй, твоя работа.

Тя огледа огромния ми издут корем с любопитство, но без никакво съчувствие.

— Изглеждаш тлъста. Трябваше да кръсти на теб някоя баржа, а не военен кораб.

Аз погледнах лицето й, оживено и сияйно. Изящната шапчица красеше главата й, придърпваше назад косите й и показваше гладката й кожа.

— Когато започнат да пускат змиите във водата, непременно ще кръсти някоя на твое име — обещах й аз. — Тръгвай си, Ана. Твърде съм уморена, за да се карам с теб.

Тя веднага стана и отиде до вратата.

— Ако той пожелае мен вместо теб, ще трябва да ми помагаш така, както аз помагах на теб досега — предупреди ме тя.

Аз затворих очи.

— Ако той предпочете теб, тогава ще взема новороденото, и с Божията благословия заминавам за Хевър; а ти можеш спокойно да завземеш краля, кралския двор и умножаващите се ежедневно завист и омраза, при това с благословията ми. Но не смятам, че той е мъж, който може да направи любовницата си щастлива жена.

— О, аз няма да му ставам любовница — каза тя презрително. — Нали не очакваш и аз да стана разпътница като теб?

— Той никога няма да се ожени за теб — предрекох аз. — А дори да реши да го направи, трябва добре да си помислиш. Погледни кралицата, преди да се засилиш да заемеш мястото й. Погледни изстрадалото лице на тази жена и се запитай доколко е възможно бракът ти с нейния съпруг да ти донесе щастие.

Ана се спря на вратата.

— Хората не се женят за крале, за да бъдат щастливи.

 

 

През февруари имах още един посетител. Съпругът ми, Уилям Кери, дойде да ме види рано една сутрин, докато закусвах хляб и месо с ейл.

— Не исках да ви прекъсвам, докато се храните — каза той учтиво, застанал на вратата.

Аз махнах с ръка на прислужницата.

— Отнесете това — чувствах се в неизгодно положение, застанала пред погледа на добре облечения си, хубав съпруг с наедрялото си безформено тяло.

— Дойдох да ви донеса благопожеланията на краля. Той учтиво ме помоли да ви предам, че ме е удостоил с още няколко земи. Отново съм ви задължен, мадам.

— Радвам се.

— Правилно ли ми подсказва неговата щедрост, че ще трябва да дам името си на новороденото?

Аз се размърдах неловко в леглото.

— Не е споделял с мен желанията си. Но предполагам…

— Още един Кери, значи. Интересно семейство създаваме.

— Да.

Той взе ръката ми я целуна, сякаш внезапно се разкая за шегата си.

— Изглеждате много бледа и уморена. Този път сякаш не ви е леко?

Почувствах как сълзите ми напират от неговата неочаквана доброта.

— Не, този път не е леко.

— Не се ли страхувате?

Аз сложих ръка на издутия си корем.

— Малко.

— На ваше разположение ще бъдат най-добрите акушерки в цялото кралство — напомни ми той.

Аз кимнах с глава. Нямаше смисъл да му обяснявам, че и миналия път ми бяха предоставили най-добрите акушерки, които ме занимаваха три нощи подред с най-страшните разкази за мъртвородени, които една жена можеше да чуе.

Уилям се отправи към вратата.

— Ще кажа на краля, че имате напълно здрав и безгрижен вид.

Аз се усмихнах вяло.

— Да, моля ви, и му предайте, че съм негова покорна слугиня.

— В момента той е доста зает със сестра ви — отбеляза Уилям.

— Тя е очарователна жена.

— Не се ли опасявате, че тя може да ви измести?

Аз посочих тъмнината и тежките завивки, огъня в камината и тромавото си тяло.

— Боже мой, съпруже, всяка жена на света би могла спокойно да заеме мястото ми, стига да е съгласна да го стори тази сутрин.

Той се засмя с глас на думите ми, свали шапка, поклони ми се и излезе. Лежах в тишината и гледах как завивките на леглото се движат бавно. Беше февруари, бебето се очакваше най-рано в средата на месеца. Имах чувството, че времето е спряло.

Благодаря на Бога, че се роди по-рано. И благодаря на Бога, че се роди момче. Малкото ми момченце се роди в четвъртия ден от месец февруари. Момче: здраво момче, признато за кралски син; семейство Болейн държаха всички козове в ръцете си и можеха да играят с тях.