Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тюдорите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Boleyn Girl, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 56 гласа)

Пролетта на 1525

Вестта за битката при Павия дойде през март. Един пратеник я съобщи на краля рано сутринта, когато аз бях все още полугола, и той се втурна като момче към кралицата, предшестван от глашатай, който чукаше на дверите на покоите й и тръбеше:

— Негово Величество кралят!

Всички наизлязохме полуоблечени, само кралицата изглеждаше спокойна и изискана, навлякла роклята си върху нощницата. Хенри блъсна вратата, профуча край нас и отиде право при кралицата, без да обръща внимание на брътвежа ни, който се носеше като от ято слепи дроздове. Той дори не ме погледна, въпреки че бях в предизвикателно измачкана одежда и златистите ми коси бяха разпуснати около лицето ми. Въпреки това не при мен тичаше Хенри с най-добрата новина, която някога беше получавал. Той донесе новината на своята кралица, на жената, която беше направила Испания негов верен съюзник. Беше й изневерявал много пъти, както и на общата им политика. Но когато действията се увенчаваха с успех, и когато радостта беше най-силна, той идваше именно при нея да й съобщи; ето че Катерина отново беше кралицата на сърцето му.

Той се хвърли в нозете й, грабна ръцете й, обсипа ги с целувки, а Катерина се засмя по момичешки и извика нетърпеливо:

— Какво е станало? Кажете ми! Кажете ми! Какво е станало?

Единственото, което Хенри можа да й отговори, беше:

— Павия! Хвала на Господа! Павия!

Той скочи на крака и като същинско момче я поведе в танцова стъпка през стаята. Придворните от свитата му се втурнаха вътре, но той ги беше изпреварил, беше стигнал първи при кралицата. Джордж влезе с трясък в стаята, заедно с приятеля си Франсис Уестън, видя ме и дойде при мен.

— Какво, за Бога, става? — попитах аз, като пригладих косите си назад и пристегнах полите на кръста си.

— Велика победа — каза той. — Решителна победа. Казват, че френската армия е почти напълно разбита. Франция е отворена за нас. Испанският крал Карлос може да вземе своя дял от южните територии, а ние да завземем северните. Франция вече я няма. Съсипана е. Испанската империя ще се простира до границите на английска Франция. Смазахме френската армия и никой вече не оспорва господството ни над Франция и правото ни съвместно с Испания да управляваме по-голямата част от Европа.

— Франсоа е разбит? — попитах аз невярващо, като в съзнанието ми изплува образа на мургавия целеустремен крал, който съперничеше на нашия златокос владетел.

— Разбит на парчета — потвърди Франсис Уестън. — Какъв хубав ден за Англия! Каква победа!

Аз погледнах към краля и кралицата. Той беше престанал с опитите си за танци, беше изгубил ритъма на стъпката, но вместо това я държеше в прегръдките си и целуваше челото, лицето, устните й.

— Скъпа моя — каза той. — Племенникът ви е велик пълководец и ни прави невероятен подарък. Франция ще е в краката ни. Ще нося титлата крал на Англия и Франция и ще бъда именно такъв. Ричард де ла Пол[1] е мъртъв, а с него умряха и надеждите му да ме измести от трона. Самият крал Франсоа е наш пленник, а Франция е разбита. Вашият племенник и аз сме най-великите крале в Европа и нашите съюзени сили ще завземат всичко. Всичко, което баща ми беше планирал като следствие от вашето идване тук, се сбъдна днес.

Лицето на кралицата сияеше от щастие — целувките му бяха изтрили следите, които времето беше оставило по лицето й. То беше румено, очите й блестяха, а талията й се виеше гъвкаво под ласките му.

— Нека Бог да благослови всички испанци и испанската принцеса! — извиси неочаквано глас Хенри и всички придворни се отзоваха с пълно гърло.

Джордж ме погледна крадешком.

— Бог да благослови испанската принцеса — каза той тихо.

— Амин — казах аз и в сърцето ми загоря малка искрица. Тя ме накара да се усмихна, докато гледах как кралицата скланя глава на рамото на съпруга си и се усмихва със сияещо лице на придворните, които я отрупваха с поздравления. — Амин и нека Господ я запази така щастлива, както е сега.

 

 

През тази сутрин, както и през следващите няколко, ние бяхме опиянени от победата. Всичко наоколо беше като в дванадесетата нощ на коледните празници, само че сега беше март. От покрива на замъка виждахме светлините на огньовете, които огряваха целия път до Лондон, а самият той аленееше на фона на нощното небе; на всеки ъгъл играеха пламъчета, мъже печаха на шишове огромни късове телешко и агнешко. Носеше се екотът на църковните камбани и непрестанните им удари ознаменуваха пълното поражение на дългогодишния враг на Англия. Поднесоха ни ястия, наречени с нови имена, в съответствие със случая: петел и пудинг „а ла Павия“, „Испанска Наслада“ и желиран крем „а ла Карлос“. Кардинал Уолси заповяда да отслужат специална благодарствена литургия в „Сейнт Пол“, както и в цялата страна в чест на победата и на императора, който я беше извоювал за Англия — испанският крал Карлос — любимият племенник на кралица Катерина.

Вече нямаше съмнение чие беше мястото до дясната ръка на краля. То беше на кралицата, облечена в пурпурнозлатисти одежди, с високо вдигната глава и с нежна усмивка на лицето. Тя не парадираше с благоразположението на краля. Държеше се както и по времето, когато беше в сянка — приемаше всичко това като част от брака си. Сега, когато щастливата й звезда отново изгряваше, тя вървеше с вдигната глава, точно както по времето, когато беше пренебрегвана.

Кралят сякаш отново се влюби в нея, увлечен от чувството си на благодарност за Павия. Той я възприемаше като олицетворение на силата, с която владееше Франция и като въплъщение на радостта му от победата. Хенри беше преди всичко едно разглезено дете — когато подаръкът му харесваше, започваше да харесва и този, който му го даваше.

Той продължаваше да обича този, който му го даваше, докато играчката не започнеше да му омръзва, не се счупеше или не се окажеше, че не отговаря на очакванията му. И ето че в края на март дойдоха първите сигнали, че испанският владетел Карлос може да ни разочарова.

Намерението на Хенри беше да разделят Франция помежду си, като подхвърлят на бурбонския херцог само няколко огризки, докато Хенри стане действителният крал на Франция — титла, с която папата го бе удостоил преди толкова години. Ала Карлос не бързаше. Вместо да извести Хенри, че трябва да отиде в Париж, където да бъде коронясан за френски крал, той се отправи към Рим за собственото си коронясване като Император на Свещената Римска Империя. А най-лошото беше, че Карлос не проявяваше интерес към английския план за пълното завземане на Франция. Крал Франсоа беше негов пленник, но той смяташе да поиска откуп за него и да го върне на неотдавна завзетия френски престол.

— Защо, за Бога? Защо би го направил? — крещеше Хенри с пълно гърло на кардинал Уолси в пристъп на страшен гняв. Дори най-близките и предпочитани от краля придворни трепереха. Самите придворни дами видимо се изплашиха. Единствено кралицата, седнала на мястото си до краля на подиума в голямата зала, беше безучастна, сякаш на крачка от нея не се намираше най-могъщият човек в цяла Англия, завладян от неконтролируем гняв.

— Защо би ни предал този бесен испански пес? От къде му е хрумнало да освобождава Франсоа? Да не си е изгубил ума? — той се обърна към кралицата. — Този ваш племенник да не е полудял? Или участва в някаква двойна игра от световен мащаб? Дали не се опитва да ме изиграе така, както баща му е искал да изиграе моя? Нима в жилите на тези испански крале тече предателска кръв? Как ще ми отговорите на това, мадам? Той ви пише писма, не е ли така? Какво ви казва в последното? Може би, че иска да пусне на свобода най-лютия ни враг? А току-виж решил да ви уведоми, че е безумец или просто идиот?

Тя погледна към кардинала, за да види дали той няма намерение да се намеси; ала Уолси се отвръщаше от кралицата след последните сполетели ни събития. Той остана ням и отвърна на острия й поглед със спокойствието на дипломат.

Изоставена от всички, кралицата трябваше да понесе гнева на съпруга си сама.

— Моят племенник не ми разкрива всичките си намерения. Не знаех, че смята да освободи крал Франсоа.

— Надявам се това да е истина! — изкрещя Хенри, доближавайки лицето си съвсем близо до нейното. — Защото щяхте да бъдете обвинена в държавна измяна дори ако само бяхте дочули, че вашият племенник се е канел да пусне на свобода най-лютия враг на тази страна.

— Но аз не знаех това — каза тя непоколебимо.

— А Уолси казва, че имал и намерение да отхвърли брака с принцеса Мери! Със собствената ви дъщеря! Какво ще кажете на това?

— Не знаех — повтори тя.

— Извинете ме — намеси се Уолси любезно. — Струва ми се, че нейно величество е забравила вчерашната си среща с испанския посланик. Той, разбира се, трябва да ви е предупредил, че принцеса Мери ще бъде отхвърлена.

— Отхвърлена! — Хенри скочи от стола си, прекалено вбесен, за да може да седи на едно място. — И това ви беше известно, мадам?

Кралицата стана на крака, както й повеляваше етикета, след като и съпругът й се беше изправил.

— Да — каза тя. — Кардиналът е прав. Посланикът наистина спомена, че има известни съмнения относно годежа на принцеса Мери. Не ви го казах, защото не повярвах на ушите си и исках да науча това лично от племенника си. И все още не съм чула от него нищо такова.

— Страхувам се, че тук изобщо няма място за съмнения — намеси се кардинал Уолси.

Кралицата го изгледа невъзмутимо. Тя не бе пропуснала да отбележи, че кардиналът за втори път беше насочил гнева на съпруга й към нея, при това съвсем преднамерено.

— Съжалявам, ако смятате така — отвърна тя.

Хенри се тръшна на стола си. Беше така бесен, че не можеше да говори. Кралицата остана права, а той не я покани да седне. Дантелената украса по ръба на деколтето й потрепваше в такт с равномерното й дишане. Тя докосна леко края на молитвената си броеница, която висеше на кръста й. Никой не можеше да я обвини, че не е запазила присъствие на духа.

Хенри се обърна към нея с ледена ненавист.

— Известно ли ви е какво трябва да сторим, ако искаме да се възползваме от тази възможност, която Бог ни предоставя и която вашият племенник се кани да захвърли на вятъра?

Тя мълчаливо поклати глава.

— Ще трябва да въведем безбожен данък. Ще трябва да съберем нова войска. Ще трябва да се впуснем в нов поход към Франция и да воюваме още веднъж. И ще трябва да вършим това сами, съвсем сами, без ничия подкрепа, защото вашият племенник, вашият племенник, мадам, се сражава и печели една от най-щастливите победи, които може да завоюва един крал, после започва да си играе с нея и я захвърля, като че ли победата не означава нещо повече от песъчинка на морското дъно.

Дори тогава тя не помръдна. Но търпението й съвсем извади Хенри от равновесие. Той отново скочи от стола си и когато се хвърли към нея, тя ахна леко. За момент дори ми се стори, че ще я удари, но той само насочи обвинително пръст към лицето й.

— И вие не му повелявате да ми бъде верен?

— Повелявам — процеди тя през зъби. — Препоръчвам му да не забравя нашия съюз.

Кардинал Уолси поклати отрицателно глава зад гърба й.

— Лъжете! — изкрещя Хенри на кралицата. — Вие се смятате за испанска принцеса на първо място, титлата ви на английска кралица идва за вас след това!

— Господ знае, че съм ви вярна съпруга и че се чувствам англичанка — отговори тя.

Хенри отскочи и придворните зашумоляха, привеждайки се в поклон. Тези, които бяха част от свитата му, се поклониха забързано на кралицата и последваха стремителния му ход. Той обаче се спря на вратата.

— Няма да забравя това — извика той на кралицата. — Никога няма да забравя, нито да простя обидата, която племенникът ви ми нанесе, няма да забравя и да простя вашето проклето предателско поведение.

Кралицата се наведе плавно и грациозно в нисък кралски поклон и се задържа в това положение като балерина, докато Хенри ругаеше, излизайки. Едва тогава тя се изправи и ни огледа замислено — нас, които бяхме станали свидетели на унижението й; всички ние отбягвахме погледа й и се надявахме да не поиска нещо от нас.

 

 

На следващия ден вечерта, пристъпвайки плахо след кралицата на влизане в залата, видях, че кралят е отправил поглед към мен. След вечерята, когато освободиха място за танци, той мина покрай кралицата, и едва ли не обърнал й гръб, спря пред мен и ме покани на танц.

Придворните започнаха да коментират помежду си, но не твърде високо, наблюдавайки как кралят ме повежда на танц.

— Искам волта[2] — каза Хенри през рамо и останалите, които се приготвяха да се наредят по двойки и да танцуват с нас, спряха и се отдръпнаха в кръг, за да ни гледат.

Този танц не приличаше на другите — това беше танц на прелъстяването. Хенри не откъсна сините си очи от лицето ми; той се приближаваше към мен, удряше с крак, пляскаше с ръце, сякаш се готвеше да ме съблече гола там, пред целия кралски двор. Забраних си да мисля за кралицата, която ни наблюдаваше. Вдигнах глава и заковах поглед в краля, приближавах се към него с дяволити ситни стъпчици и полюлявах ханш в такт с движенията на главата си. Ние застанахме лице в лице един срещу друг, той ме сграбчи и ме вдигна във въздуха, вълна от ръкопляскания заля публиката, после плавно ме спусна и аз стъпих на нозете си, усещайки как страните ми горят от избилата по тях огнена сплав от чувства: трепетът от собствената ми значимост, от триумфа и от физическото желание. Ние се раздалечихме под звуците на барабана и после пак се събрахме, под същите тези звуци, които водеха движенията ни. Той ме повдигна още веднъж във въздуха и този път ме спусна надолу, притискайки тялото ми до своето. Чувствах го целия от главата до петите — гърдите, бедрата в прилепналите панталони. Внезапно застинахме с лица толкова близко едно до друго, че ако той протегнеше шия, можеше да ме целуне. Усетих как дъха му обгръщаше лицето ми, когато промълви: „В покоите ми. Веднага.“

 

 

Той ме отведе в ложето си същата вечер, както и през всички следващи, с неотслабващо желание. Трябваше да съм щастлива. Майка ми, баща ми, чичо и дори Джордж със сигурност бяха възхитени, че изборът на краля отново е паднал върху мен и че отново бях в центъра на вниманието. Придворните дами се отнасяха към мен със същата почит, както към кралицата. Чуждестранните посланици ми се кланяха като на принцеса, придворните от свитата на краля пишеха сонети за златистите ми коси, за извивките на устните ми, Франсис Уестън пък написа песен, посветена на мен; където и да отидех, всички ми предлагаха услугите, помощта и компанията си и непрестанно ми шепнеха, че ако подшушна някоя добра дума за тях на краля, ще ми бъдат безкрайно признателни.

Последвах съвета на Джордж и винаги отказвах да моля краля за каквото и да било, дори що се отнасяше за самата мен, което създаваше у краля такова чувство на лекота, което никоя друга не можеше да му даде. Зад залостените врати на стаята ние си наредихме чудесно собствено домашно кътче. Вечеряхме уединено, след като на останалите вече беше сервирано в голямата зала. Имахме за компания само няколко музиканти, а от време на време викахме един-двама от най-приближените придворни. Томас Мор понякога отвеждаше краля на покрива, за да му покаже звездите, а аз ги придружавах, и вперила поглед в нощното небе, мислех как тези същите звезди грееха и над Хевър, и как светлината им проникваше през процепите на прозорците и осветяваше личицето на спящото ми бебе.

През май цикълът ми не дойде, същото се повтори през юни. Споделих това с Джордж, който седна до мен, преметна ръка през раменете ми и ме притисна до себе си.

— Ще кажа на татко — каза той. — На чичо Хауърд също. Ще се молим на Бога този път да е момче.

Исках сама да съобщя на Хенри, но те решиха, че изгодна новина като тази, при това от подобна важност, трябва да бъде поднесена на краля от баща ми, за да може семейство Болейн да извлече всичката възможна полза от моята плодовитост. Баща ми помоли за аудиенция насаме, а кралят, предполагайки, че той иска да говори с него във връзка е проточилите се преговори на Уолси с Франция, го отведе встрани, до амбразурата на един от прозорците, където придворните не можеха да ги чуят, и заяви, че е готов да го изслуша. Баща ми каза нещо кратко с усмивка на лице и аз забелязах, че Хенри поглежда към мястото, което бях заела сред дамите, после чух и силния му възторжен възглас. Той се втурна през залата и тъкмо се готвеше да ме сграбчи, когато премисли и от страх да не ме нарани, хвана само ръцете ми и ги целуна.

— Мила моя! — възкликна той. — Научих най-щастливата новина. Най-щастливата, на която можех да се надявам.

Погледът ми пробяга през възбудените лица на околните и се спря отново на грейналия от щастие крал.

— Ваше величество — отвърнах. — Толкова се радвам, че мога да ви направя щастлив.

— Няма нищо по-добро за моето настроение — увери ме той. Припряно ме изправи на крака и ме придърпа встрани. Дамите бяха проточили шии до една, като в същото време се озъртаха и се опитваха отчаяно да разберат какво става. Едновременно с това те с все сили се стараеха да не ги уличат в подслушване на разговора. Баща ми и Джордж застанаха пред краля и пред мен, и започнаха да разговарят на висок глас за времето, за това колко малко време остава до лятното местене на кралския двор, като по този начин заглушаваха разговора, който с краля водехме шепнешком.

Хенри ме сложи да седна до прозореца и постави ръка на корсажа ми.

— Не е ли твърде стегнат?

— Не — отговорих му аз с усмивка. — Все още е твърде рано, ваше величество, едва си личи.

— Моля се на Бога този път да е момче — каза той.

Аз му се усмихнах с цялата дързост на истинска Болейн.

— Сигурна съм, че е — казах аз. — Спомнете си, че никога не съм твърдяла подобно нещо за Катерина. Ала този път съм сигурна. Сигурна съм, че е момче. Може да го кръстим Хенри.

 

 

Семейството ми бе възнаградено за моята бременност още през лятото. Баща ми стана виконт Рочфорд, а Джордж беше вече сър Джордж Болейн. Майка ми стана виконтеса и имаше право да носи тъмнолилаво. Съпругът ми, на свой ред, получи още едно имение, с което попълни своите разрастващи се владения.

— Мисля, че ви дължа благодарности, мадам — каза той. Беше избрал да седне до мен на вечерята и слагаше в чинията ми най-хубавото месо. Аз погледнах към подиума, където беше масата на Хенри, погледите ни се срещнаха, и аз му се усмихнах.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезна — отговорих аз учтиво.

Той се облегна назад и ми се усмихна, но очите му бяха празни; бяха мътните очи на пияница.

— Ето, че прекарахме още една година така: вие в двора, а аз в кралската свита, при все това никога не се срещаме и рядко разговаряме. Вие сте любовница на краля, а аз — истински монах.

— Не знаех, че сте избрали монашеския живот — усмихнах му се добродушно.

Той беше достатъчно учтив, за да ми отвърне с усмивка.

— Аз съм женен и ерген едновременно — припомни ми той. — Откъде да намеря наследници на новопридобитата земя, ако не ми ги даде моята съпруга?

Аз кимнах. Ние се умълчахме за миг.

— Да, прав сте. Съжалявам — отвърнах лаконично.

— Ако вие родите момиченце и ако интересът му към вас угасне, ще ви върнат обратно при мен. И ще бъдем отново съпруг и съпруга — отбеляза Уилям разговорливо. — Как смятате, че ще си живеем? Ние двамата и двете незаконородени деца?

Аз го стрелнах с поглед.

— Не ми е приятно да ми говорите по този начин.

— Внимавайте — каза той. — Наблюдават ни.

На лицето ми веднага се изписа лишена от съдържание приятна усмивка.

— Кралят ли ни наблюдава? — попитах аз, като внимавах да не се оглеждам.

— Да, както и баща ви.

Аз взех късче хляб, започнах да го мачкам и извърнах глава, сякаш не говорехме за нищо особено.

— Не желая да говорите за моята Катерина по този начин. Тя носи вашето име.

— И това ще ме накара да я обикна?

— Мисля, че ако я бяхте видели, щяхте да я обикнете — защитих се аз. — Тя е много красиво дете. Не разбирам как е възможно да не я обикнете. Надявам се да прекарам това лято с нея в Хевър. Тогава ще дойде и време тя да проходи.

По лицето му вече не беше изписано онова безмилостно изражение.

— Това ли желаете, Мери? Вие, любовницата на английския крал? Най-голямото ви желание е да живеете в малкото имение и да учите дъщеря си да ходи?

Аз се засмях.

— Абсурдно е, нали? Но е истина. Не искам нищо друго, освен да бъда близо до нея.

Той разтърси глава.

— Мери, поправете ме, ако греша — каза той мило. — Когато се ядосам на вас и на тази глутница, наречена ваше семейство, когато започна да си мисля, че ме позорите, аз изведнъж виждам как всъщност всички се възползват от вас. Сред цялата тази суматоха всички ние ви кълвем, все едно сме ято гъски, а вие — апетитен комат хляб. За вас вероятно щеше да е по-добре да се бяхте омъжили за някой, който да ви обича и да ви пази само за себе си. Някой, който да ви беше дарил с дете и това дете да откърмите вие сама, без някой да ви се меси.

Представих си го и се усмихнах.

— Не мечтаете ли да се бяхте омъжили за такъв човек? Понякога ми се иска да го бяхте сторили. Искам да се бяхте омъжили за някой, който щеше да ви обича и да ви пази, независимо от облагите, които е можел да получи от това да ви предаде. И понякога — когато съм тъжен и пиян — ми се иска да бях имал куража да бъда този човек.

Аз оставих мълчанието да се проточи, докато вниманието на седящите около нас не бе привлечено от нещо друго.

— Каквото станало — станало — отвърнах тогава кротко. — Бяха направили избора вместо мен още когато бях твърде малка, за да разбирам. Сигурна съм, милорд, че сте постъпили правилно, като сте се подчинили на желанията на краля.

— Ще използвам влиянието си над него поне за едно нещо — каза Уилям. — Ще го убедя да ви остави да прекарате лятото в Хевър. Поне това мога да направя за вас.

Аз го погледнах.

— Толкова бих се радвала — прошепнах. Почувствах как очите ми се навлажниха при мисълта, че пак ще видя Катерина. — О, милорд! Ще ме направите толкова щастлива!

 

 

Уилям удържа думата си. Той поговори с баща ми, който пък говори с чичо ми, а той от своя страна — с краля. Така на мен ми беше разрешено да прекарам цялото лято в Хевър, за да бъда с Катерина и да я разхождам из ябълковите градини на Кент.

Джордж дойде да ни види два пъти през лятото без предупреждение; появяваше се на коня си в двора на замъка без шапка и само по риза, като оставяше прислужниците бездиханни от желание и възбуда. Ана го затрупваше с куп въпроси за това какво става в кралския двор, кой с кого се среща, но той не говореше много, имаше уморен вид и често по обяд, когато жегата беше най-непоносима, се качваше нагоре по каменните стълби и отиваше в малкия параклис до стаята си, където се отразяваше водата от рова и сенките играеха по варосания таван — там можеше да коленичи безмълвно, да се моли или да мечтае, в зависимост от желанията си.

Той наистина имаше лош късмет с брака си. Джейн Паркър никога не идваше с него в Хевър — той не би й позволил. Дните, прекарани с нас, не трябваше да бъдат опетнени от любопитните й блеснали очи и от жадния й скандалджийски поглед.

— Тя е истинска горгона — спомена той между другото. — Точно толкова ужасна е, колкото и се опасявах.

Ние бяхме седнали в средата на декоративната градина, разположена точно срещу входа на замъка. Живите плетове и растенията наоколо ни бяха изваяни като картинки, всеки храст беше на мястото си, както и всяко цветче. Ние, тримата, бяхме насядали на каменната скамейка пред фонтана, който пръскаше успокояващо, като капчици дъжд по покрива; Джордж беше положил глава в скута ми, а аз се бях изтегнала назад със затворени очи.

Ана ни погледна от края на скамейката.

— Колко ужасна?

Той отвори очи, но не му се мърдаше. Вдигна ръка и започна да изброява греховете й на пръсти.

— Първо, много е ревнива. Не мога да изляза от стаята, без да започне да ме следи, и освен това изразява ревността си с леки упреци.

— Шеговити ли? — попита Ана.

— Нали разбираш — отвърна той нетърпеливо. После започна да хленчи с тънък фалцет. — Ако отново забележа, че тази дама ви гледа, сър Джордж, ще ми стане ясно какъв никаквец сте! Ако още веднъж ви видя да танцувате с тази дама, сър Джордж, ще си поговоря и с двамата!

— О — каза Ана. — Колко е зла!

— Второ — продължи да изрежда той. — Парите текат през пръстите й като вода. Ако в джоба ми има даже един шилинг, за който сметне, че не знам, той незабавно изчезва. Ако види някоя дрънкулка, грабва я като крадлива сврака.

Ана видимо се забавляваше.

— Наистина ли? Веднъж ми изчезна една златна панделка. Винаги съм подозирала, че тя я е взела.

— Трето — върна се Джордж към списъка. — Идва най-страшното. Гони ме из леглото, като някоя разгонена кучка.

Аз неволно избухнах в смях.

— Джордж!

— Това е самата истина — потвърди той. — Плаши ме до смърт.

— Теб? — попита Ана заядливо. — Винаги съм смятала, че това би те радвало.

Той седна и поклати глава.

— Не е това, което си мислиш — каза той сериозно. — Ако беше привлекателна, нямаше да възразявам, при условие, че не показва своята разгорещеност и не ме срами пред хората. Но в случая не е така. Тя обича… — той млъкна.

— О, хайде, кажи! — примолих се аз.

Ана ме стрелна с поглед и ме накара да млъкна.

— Шшт. Това е важно. Какво обича, Джордж?

— Това не е точно похот — каза той неловко. — С похотта мога да се справя. Не е и жажда за разнообразие — аз самият имам въображение. Но тя сякаш иска да властва над мен. Преди две нощи тя ме попита дали не искам да извика слугинята. Предложи да ми доведе момиче, и това не е всичко: искаше да гледа.

— Обича да гледа? — заинтригува се Ана.

Той поклати глава.

— Не смятам. По-скоро обича да урежда нещата. Мисля, че изпитва удоволствие да подслушва на вратите и да надзърта през ключалките. Струва ми се, че обича да е онази, която да предизвиква събитията, а след това само да гледа. И когато отказах… — той изведнъж прекъсна.

— Какво ти предложи тогава?

Джордж се изчерви.

— Предложи да ми доведе момче.

Аз възкликнах тихо от възмущение и отново избухнах в смях, но на Ана изобщо не й беше смешно.

— Защо й е хрумнало такова нещо, Джордж? — попита тя тихо.

Той погледна встрани.

— Защото има един певец сред придворните — обясни той сухо. — Младеж, красив и нежен като момиче, но умен като мъж. Аз нищо не съм правил, нито говорил. Но тя веднъж ни засече да се смеем на нещо, и аз го тупах по рамото — въобразила си е, че той ме привлича.

— За втори път името ти се свързва с момче — отбеляза Ана. — Нямаше ли и някакъв паж, когото бяха изпратили по живо — по здраво миналото лято?

— Тогава нищо не се случи — каза Джордж.

— А сега?

— Също нищо.

— Доста опасно нищо — каза Ана. — Опасен кръг от неслучили се неща, който може и да се затегне. Да си женкар е едно, но за това, другото, бесят.

Ние се умълчахме известно време — няколко тъмнеещи човешки силуета под синьото лятно небе. Джордж поклати глава.

— Това не беше нищо — повтори той. — Освен това си е моя работа. Жените ми омръзнаха — неутолимата им страст и дърдоренето им. Всички тези сонети, флиртове и празни обещания. Всеки ги знае наизуст. А момчето е толкова чисто и понятно… — той извърна глава. — Това е само прищявка. Няма да й обръщам внимание.

Ана го погледна и присви пресметливо очите си.

— Това е смъртен грях. По-добре го забрави.

Той срещна погледа й.

— Знам, лейди Хитрушо — каза той.

— А Франсис Уестън? — попитах аз.

— Какво за него? — попита на свой ред Джордж.

— Винаги сте заедно.

Джордж поклати глава с досада.

— Ние постоянно обслужваме краля заедно — поправи ме той. — Чакаме го цяла вечност и през това време можем само да флиртуваме с придворните дами и да разменяме клюки с тях. Нищо чудно, че не мога да понасям това повече. Женската посредственост, която срещам поради начина си на живот, стяга душата ми.

Бележки

[1] Неизвестна — 1525 г. Син на Джон де ла Пол и Елизабет Плантагенет (сестра на Едуард IV), който предявявал претенции към трона на Едуард III. Признат за крал на Англия от френския монарх Луи XII през 1512, но напуска Франция, когато тя сключва мир с Англия. Убит е в битката при Павия, в която участвал на страната на Франсоа I. — Бел.прев.

[2] Волта — бърз танц по двойки, подобен на италианската галярда; когато излиза на мода в английския двор, бил считан от някои за неморален; впоследствие известен като любимия танц на Елизабет I. — Бел.ред.