Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (26)

ПАК В КЪЩИ

Престо пристигна в своята вила по-рано от Бари и Елен: пазачътпедагог се забави няколко дни, за да ликвидира с работите си в управлението на парка и да разпродаде ненужните вещи.

Завръщането на Престо стана при доста тържествена обстановка. При „въвеждането във владение“ присъствуваха съдебен чиновник и адвокат, помощникът на Пирс.

Като сочеше Престо, чиновникът каза на Себастиан, който им бе отворил вратата:

— Този млад човек е вашият господар Антонио Престо, който е изменил своя вид. Той е собственик на вилата и вие трябва да се отнасяте към него, както подобава, и да изпълнявате заповедите му.

Себастиан намръщено се поклони и пусна посетителите вътре.

Чиновникът и адвокатът обходиха всички стаи, като се учудваха на художествените съкровища, които Престо бе събрал със своя строг изискан вкус на познавач. След оживена закуска чиновникът и адвокатът си отидоха.

— Ето ме пак у дома! — възкликна Престо, изтягайки се с удоволствие в креслото. До краката му стоеше познатата скамейчица, но сега тя не му беше нужна.

На вратата се почука.

— Влезте!

На прага се показа Себастиан. Той беше много смутен. Белите му вежди се чу мереха, а устните на хлътналата му уста мърдаха. Престо реши да му се притече на помощ и весело попита:

— Е, как карахте тук без мен, Себастиан?

Старият слуга само въздъхна, но продължи да мълчи. Престо се разсмя.

— Виждам, вие никак не можете да свикнете с моя нов вид.

— Мистър Престо! — най-после заговори Себастиан и замлъкна, сякаш не му достигаше дъх.

— Е?

— Позволете ми да си отида.

— Как така да си отидете? Защо? Искате да ме напуснете? — учуди се Престо. — Вие, моят стар верен слуга, който толкова години се е грижил за мен като за дете?

Себастиан повдигна рамене и отговори с печална усмивка:

— Вие и наистина бяхте дете. Все едно, че дете… А сега израснахте и не ви е нужна вече бавачка.

В сърцето на суровия на вид старец имаше много нежност. Той гледаше на Престо като на дете, беше привързан към него и наистина се грижеше за него като най-внимателна бавачка. Престо знаеше това и на свой ред бе много привързан към старика.

— Но, скъпи мой! — възкликна Престо, като стана от креслото и отиде до Себастиан. — Нима аз съм имал нужда от вас само за да ми поставяте под краката скамейчицата и да ми давате вещите, които не можех сам да вземам поради ниския си ръст? Та нали вие водехте цялото мое стопанство, бяхте моята дясна ръка…

Себастиан отново въздъхна и още повече се намръщи.

— Но аз не мога да остана в тази къща след това, което стана… — отговори той.

— Че какво е станало? — запита Престо. — Да не е това, дето не искахте да ме пуснете в къщи?

— И засада ви устроих, и в ръцете на полицията ви предадох, и ви оскърбих — продължи Себастиан. — Такива работи не се забравят и аз не искам рано или късно да ме уволните за това. По-добре сам да си отида.

— Гледай ти чудак! — горещо заговори Престо. — Слушайте, Себастиан! Давам ви честна дума, че ни най-малко не ви обвинявам и не ви се сърдя. Разбира се, беше ми неприятно. Но вие постъпихте така, както трябваше да постъпи всеки честен слуга. И аз самият на ваше място бих постъпил така. Да забравим тази история и да станем приятели както преди.

Набръчканото лице на Себастиан малко попросветна, но белите му вежди все още бяха свъсени.

— На вас само така ви се струва, че можете да забравите — каза той.

— Съвсем не! — възрази Престо и ласкаво сложи ръце на раменете на Себастиан. Сега техните лица бяха на еднаква височина. А някога Престо гледаше слугата си отдолу нагоре. И всички хора той трябваше да гледа с отметната назад глава.

„А, ей богу, в това лице има нещо, което наистина напомня моя мъничък Престо…“ — помисли старецът, като за пръв път разглеждаше внимателно новото лице на Престо.

— Но вие… действително ли сте Престо? — запита Себастиан.

— Но, разбира се — с усмивка отговори Престо. — Нима още се съмнявате в това?

— Извинете, но аз съм прост човек и си губя ума, като помисля за всичко това. Ами ако някой бандит е убил моето момче, мисля си, и е обявил себе си за Престо? И аз ще служа на него…

— Ето каква била работата! Е, сега вече, струва ми се, си казахме всичко докрай. Елате по-скоро с мене!

Престо отиде до писалищната си маса, показа на Себастиан цяла серия фотографски снимки, на които последователно бяха изобразени всички фази от превръщането на стария Престо в новия, и му обясни защо и как е станало това. Себастиан, смаян, клатеше глава, вземаше една след друга картичките и ги сравняваше с живото лице на Престо.

— Чудеса! — възкликна най-после той.

— Да, чудеса на науката — каза Престо. — Е, сега вярвате ли, че аз не съм бандит, който е убил вашето момче? А ако все още не вярвате, аз мога да ви разкажа всичко, което се е случило от момента, в който вие влязохте в моя дом, всички наши разговори, всички дреболии в живота. Нито един бандит, колкото и ловък да е той, не може да знае това! — и Престо действително напомни някои епизоди, за които никой друг освен Себастиан не знаеше. И едва тогава старикът се усмихна с открита усмивка и възкликна:

— Значи моето момче наистина порасна!

— Е, най-после! Отдавна трябваше така, старче! — на свой ред възкликна Престо. — Значи, ще си живеем, както преди?

Себастиан закима с глава.

„Удържах най-трудната победа!“ — помисли Престо и продължи:

— А вие бяхте измислили да си отивате точно когато най-много ми трябвате. Повече, отколкото преди. Та нали аз започвам нов живот, Себастиан… Разгеле, как мислите, каква мебел е нужна, за да се обзаведе стая на младо момиче? Тоалетни масички, стенно огледало, решетки за пълзящи цветя?…

Себастиан се усмихна само с очи:

„Ето накъде го е обърнал новият живот! Е, какво пък, нали затова е пораснал!…“

От наблюдателния Престо не се изплъзна веселото пламъче, което блесна в очите на стария слуга.

— Не мислете, че се готвя да доведа съпруга в къщи — побърза да каже Престо. — Не, просто реших да дам под наем няколко стаи от горния етаж. Защо ми са толкова? Там ще се настани един джентълмен с племенницата си. Давам им квартирата мебелирана…

— Нима дотам стигна работата?… — угрижено запита Себастиан.

— Докъде, старче?

— Дотам, че тия съдии и адвокати така са ви оскубали, та трябва вече да давате стаи под наем. И аз чета вестници…

— Не, Себастиан, не са чак толкова лоши още нашите работи. Но квартирантът, видите ли, ще работи като секретар при мене. Частен секретар… Откривам собствено предприятие… Необходимо е той всякога да ми е подръка. А той има племенница…

— Разбирам! — многозначително каза Себастиан. И мислено прибави: „Все пак, щом като тук се е замесила и племенницата, работата не е чиста.“ И с откровеността на стара бавачка попита: — А каква е тя, племенницата? Госпожица? Млада?

— Да.

— Че удобно ли ще бъде за нея така, макар и с вуйчо си, в квартирата на ерген…

„И той за същото! Вторият и навярно не последният!“ — помисли Престо, проклинайки в душата си лицемерните нрави на обществото. Настаняването на Елен в неговия дом можеше да даде храна на клеветата. Но той няма да отстъпи, а Елен не е от ония момичета, които придават значение на това!

— Вие сте прав, Себастиан. Но аз съм помислил за всичко. Ще трябва да намерим една дамакомпаньонка. Възрастна жена от прилично общество. И тогава всичко ще бъде в ред.

Себастиан кимна с глава и те започнаха да правят списък на мебелите и необходимите вещи за новите квартиранти.