Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. — Добавяне

В няколко тетрадки между годините 1948 и 1965 съм си правил разни бележки, между които и бегли скици за някои видни наши хора на изкуството, вече покойници. Дано послужат за нещо.

През зимата на 1947 година почина писателят Георги Райчев и по тоя повод съм записал: „Преди да дойдат двамата с Ботьо Савов в София, излизаше хумористичен вестник «Порой», който малко живя, но в един от броевете му се появи едно предупреждаващо стихотворение, от което помня само това:

Чуй, «Поройчо», друже клети,

събуди се, погледни

какво зло ще те сполети

подир десетина дни.

И като известяваше, че пристигат двама старозагорски поети, представяше ги така:

… Първият е Гюро Орлин,

със подут грамаден нос,

вторият сърдит, разчорлен

Ботьо, неговият дост…“

Истинското име на Райчев е Гюро и грамадният му нос не го напусна до последния му ден, а къдрокосият и „разчорлен“ Ботьо Савов на старини беше със съвсем гола глава. Гюро беше чиновник в някакво училище. Запозна ни Подвързачов. Беше сиромах като мене. Обичаше да се шегува и търпеше шеги и ние с Христо Ясенов често го закачахме и му посвещавахме весели куплети. Не знам как съм успял да го предразположа, но един ден ми даде в заем 20 стотинки и 20 години след това, където ме срещнеше, все си искаше стотинките, а аз не му ги давах и така му останах длъжник.

По-късно, когато подготвяха в Народния театър пиесата му „Еленово царство“, го видях да излиза из главния ход, като си бърше изпотеното чело.

— Какво така си се сгорещил? — питам го.

— Остави се, гледах сега как репетираха една пиеса, ама моя ли беше, или не, не можах да позная.

Тогава се уплаших и въпреки многото покани не се реших да пиша пиеса. Той дълго и упорито работеше върху своите разкази и с голямо чувство за отговорност. Дадох му сюжет и той написа разказ в списанието на Антон Страшимиров.

Разказът беше посветен на мене.

 

(Из ръкописите на писателя.)

Край