Мора Сийгър
Преди бурята (17)

17

„Случайност ли бе това?“ — питаше се Доминик. Вече не бе сигурна в нищо. Намираше се в едно невероятно голямо легло, бе облечена в смехотворна плисирана нощница от бял лен — поне с около метър по-дълга от необходимото — и се чувстваше замаяна, но не от получения удар. Изглежда, съдбата неумолимо ръководеше живота й. Как иначе можеше да си обясни неочакваната поява на Пол? Още повече, че това бе предишният Пол, а не студеният елегантен непознат от бала на принца.

— Как се чувстваш? — дрезгаво попита той, докато потапяше в купа със студена вода една кърпа, която след това внимателно постави на бузата й.

— Превъзходно — промърмори тя. Гласът й бе тих и задъхан, сякаш току-що бе пробягала някаква дълга отсечка. — Нищо ми няма, наистина.

Мрачното му изражение й даде да разбере, че не е успяла да го заблуди.

— Какво се случи? — неочаквано попита той.

Доминик му разказа как бе пострадала и как след това се бе добрала до вратата му.

— Можеше да си изпатиш още по-зле.

— Какво трябваше да направя? — тросна му се тя, а в зелените й очи проблеснаха искри. Думите му й подействаха така, сякаш бе излял върху нея купата със студена вода.

Беше се заблудила. Както винаги, когато имаше глупостта да му разкрие чувствата си към него. Той бе студен и безчувствен, както обикновено. Как смееше да критикува поведението й, когато неговото бе всичко друго, освен безупречно.

— Поне не съм дезертьорка — хапливо рече тя. — Зная в какво вярвам и съм готова да отстоявам убежденията си. Но вие, господин докторе, изглежда, обичате да се преструвате на такъв, какъвто не сте.

Той се вгледа безизразно в нея, после избълва една особено цинична ругатня. Преди пребледнялата Доминик да се съвземе от изненадата и смущението, стана от леглото и отиде до прозореца.

Сега гледаше към наистина красивата градина зад къщата, но не я виждаше. Бе напълно обсебен от борещите се в гърдите му противоречиви чувства. За човек, преживял последните няколко години само благодарение на факта, че се бе отказал от лукса да притежава чувства, усещането бе изключително неприятно.

Още щом я видя на бала на принца, Пол вече знаеше, че тя е единственият човек, способен да проникне зад защитната стена, която бе издигнал между себе си и света. Беше достатъчно да я погледне и вече се чувстваше застрашен от вихъра на изпепеляваща страст, гняв и ревност. А сега? Той събра сили, обърна се и се опита да я разгледа трезво. Резултатът бе плачевен. Красотата й бе толкова завладяваща, че в гърлото му заседна буца.

Прическата й се бе разпаднала и сега косата й се спускаше в безпорядък върху слабите й рамене. С изключение на синината в лявата част на лицето й, то бе съвършено. Очите, които сега го наблюдаваха въпросително, бяха големи и блестящи. Устните й — меки и сочни като зрял плод — го привличаха неудържимо. Той си пое дълбоко дъх при спомена за невероятната им сладост.

Четири години — четири дълги, мъчителни, безкрайни години.

Комично голямата нощница се бе свлякла от едното й рамо и разкриваше алабастрената й кожа, която блестеше на проникващата през прозореца утринна светлина. За почти всяка друга жена тази светлина би била пагубна, защото разкриваше и най-незабележимия недостатък. За Доминик обаче тя бе просто златист ореол, който само подчертаваше несравнимата й прелест.

Дланите му трепереха. Той ги скри зад гърба си и каза спокойно:

— Защо мислиш, че се преструвам? Аз съм законен маркиз на Рошфор. Пък и едва ли някой би могъл да ме упрекне за това, че накрая съм се уморил и съм решил да потърся по-спокоен пристан.

Тя се засмя подигравателно.

— Не ставай глупав. Никой, който те познава, няма да ти повярва.

— Защо не? — с искрено любопитство попита той. Макар да бе прекарала по-голямата част от Терора далече от Франция, и слава Богу, тя навярно добре знаеше за случилото се.

Какво й пречеше да повярва, че в крайна сметка всичко това е станало непоносимо за него и той е потърсил спасение зад граница?

— Защото ти, Пол Дьоламер, маркиз Рошфор — спокойно каза тя, — си най-лоялният човек, когото някога съм срещала. Ти си толкова сляпо отдаден на идеала си за свобода, че не мога да си представя някога да му измениш.

Краката му отново го отведоха до леглото. Изглежда, вече напълно бе изгубил самоконтрол. Несъзнателно придърпа един стол и седна уморен.

— Този идеал — промълви той — се оказа прекалено суров господар. През последните години ми донесе малко радости.

От устните на Доминик се отрони изненадано възклицание. Не бе очаквала да бъде толкова искрен или че откровеността му ще я трогне толкова силно. Тя бързо отвърна поглед, за да скрие неочаквано появилите се в очите й сълзи.

— Слава Богу, че е останал някой, който да държи на убежденията си — дрезгаво промърмори тя. — Какво би станало със света иначе.

Той се засмя с горчива самоирония.

— Ах, наистина ли? Струва ми се, че би оцелял, при това с цената на доста по-малко мъки.

Погледите им се срещнаха. Резигнацията му бе толкова чужда, че Доминик едва го позна. Имаше дори нещо повече. Отчаяние?

— Пол… — тя седна в леглото и протегна ръка към него. Изпитваше непреодолимо желание да го утеши, пред което отстъпи дори страстта.

Ръката й бе топла и мека. При първото докосване на пръстите й Пол понечи да се отдръпне. Трябваше да стане и да излезе — от стаята, от къщата. Беше лудост да я донесе тук — сладка, неустоимо сладка лудост.

Доминик седна на ръба на леглото. От полусвлечената нощница той можеше да види нежните овали на гърдите й. Неочаквано усети устните си съвсем сухи.

— Не се упреквай — нежно каза тя. — Сигурна съм, че си направил всичко, което е било по силите ти. Много повече, отколкото някой би могъл да очаква. И ако има човек, който след всичко случило се може да се изправи пред света с гордо вдигната глава, това си ти. А сега благодарение на теб има някаква надежда да бъде сключен мир.

Той трепна, а пръстите му стиснаха китката й.

— Откъде знаеш?

— Уилям ми каза. По-точно, каза, че щял да пристигне пратеник на Директорията, за да преговаря за мир. Когато те видях с принца, разбрах, че това си ти.

Пол се усмихна горчиво. Колко грижливи приготовления, колко усилия да му бъде създадено съвършено алиби — всичко това се бе оказало неспособно да я заблуди.

— Много… недискретно, от негова страна.

— Нетипично — остро каза тя. — По правило е доста по-мълчалив.

— Разбрах. Както ти казах вчера, имахме уговорка.

— Да ме държи в течение в замяна на информацията, която лоялността ти към Франция ти позволява да му изпращаш?

— Точно така. Изглежда, не е изпълнил своята част от споразумението.

— Не съм сигурна — бавно каза Доминик. — Винаги съм знаела, че си жив. Това означаваше много за мен. Но не мисля, че би искал да зная подробности.

Пол неочаквано бе връхлетян от спомена за нощите, прекарани във влажни, пълни с плъхове, килери, където се бе крил, преследван от мисълта, че всеки момент можеше да бъде предаден. Спомни си за дългите мъчителни часове на безпомощност и отчаяние след някой провал, за ужаса от мисълта, че всеки следващ ден означава нови невинни жертви. Накрая им се бе удало да свалят от власт якобинците. Първият действителен шанс разумът отново да вземе връх над всеобщата лудост. Но крехкият мир се бе разбил в подводните скали на задаващата се война.

Не, не можеше да й разкаже за това. Освен това подозираше, че тя вече знае всичко.

Бяха толкова близо един до друг, че можеше да долови примесеното й с мириса на люляк, жасмин и рози ухание. В съзнанието му изникнаха болезнени спомени за една нощ, в която сякаш целият свят бе пропит от това ухание.

— Доминик — промърмори той, — мислиш ли, че съм глупак?

Тя бавно поклати глава, при което блестящата й черна коса се люшна, пръскайки сребристи отблясъци пред замаяния му поглед.

— О, не — прошепна в отговор. — Ако беше, сега нямаше да съм тук. Щях да съм омъжена за Уилям и да съм те забравила. Но колкото и да се опитвах, това се оказа пряко силите ми. — Гласът й измени. Тя си пое дълбоко дъх в отчаян опит да спаси малкото останало й самообладание. — Какво ще правим?

За миг Пол я погледна сериозно, след това се усмихна с широка, стопляща сърцето, усмивка. Усмивка, по-нежна и от най-нежната милувка.

— Всичко зависи от това — каза той, — дали ще решим да бъдем благопристойни или човечни.

— Човечни — веднага каза тя, — моля.

Той смръщи чело, а лицето му неочаквано придоби напълно сериозно изражение.

— Сигурна ли си? Ще бъда искрен с теб, Доминик. Когато мисията ми тук приключи, без значение как, ще трябва веднага да се върна във Франция. Ако не бъде постигнат мир, ситуацията може да стане неуправляема. Този човек, Бонапарт…

— Забрави го — прошепна Доминик и постави пръст на устните му. — Забрави всички тях. Съществуваме само ние… само двамата… тук и сега.

Преди време, в странноприемницата в Дувър, той се бе поддал на магията на нейната красота и на собственото си изгарящо желание. Сега се поколеба.

Доминик вече не бе дете. Тя бе изразила желанията си по възможно най-недвусмислен начин, при това те съвпадаха с неговите.

Беше се уморил вечно да постъпва правилно, жертвайки собствените си желания и потребности в името на някакви абстрактни цели. Погледнат отстрани, Пол Дьоламер — лекар, идеалист, борец за свобода, почти мъченик — навярно можеше да се стори някому достоен за възхищение, но понякога тази роля му се струваше почти непосилна и той изпитваше желание да излезе от кожата си.

Пол бе обикновен човек със своите силни страни и недостатъци, а сега пред него бе жената от неговите сънища, единствената жена, която някога истински бе желал. Единствената жена, способна да го направи напълно щастлив.

Устните му потръпнаха: Изпод полуспуснатите клепачи очите му я пронизваха. Мъжете, които се бяха сблъсквали с цялата сила на неговата воля, биха разпознали този поглед. Пол бе взел решение и вече нищо не бе в състояние да го спре.

Той я притисна към себе си. Дъхът и секна от неочакваното му движение, но тя не се възпротиви. Тялото й бе безкрайно меко. Без да се замисли, впи устни в нейните.

Това бе отчаяна целувка, в която нямаше и следа от нежност. Езикът му разтвори устните й и проникна зад тях, за да вкуси от невероятната сладост. Същевременно Пол я наведе назад, така че тя изгуби равновесие и се почувства напълно безпомощна. Опита да си поеме дъх, а ноктите й се забиха в широките му рамене.

Бе изгубила контрол върху ситуацията. През онази нощ в Дувър Доминик недвусмислено бе поела инициативата, защото знаеше, че той не би го сторил. Сега обаче се бе оказала във властта на мъж, който не е господар на собствената си страст. Тази мисъл можеше да уплаши и най-храбрата жена, и Доминик наистина бе леко обезпокоена.

След това обаче си спомни, че мъжът, който така предизвикателно я държеше в обятията си, чиито възлести длани сваляха нощницата от тялото й, който я накара да легне по гръб и я затисна със силното си мускулесто тяло, бе Пол.

Скоро той бързо се освободи от дрехите си. Доминик лежеше неподвижно и го наблюдаваше изпод неочаквано натежалите си клепачи.

Тялото му бе прекрасно — съвършено оформено и неустоимо, мъжествено. Единствено назъбеният бял белег на стомаха му разваляше впечатлението за свръхчовешко съвършенство.

Белег? През тяхната първа нощ в Дувър тя бе опиянена от страст и навярно някои подробности й бяха убягнали… но толкова голям белег?

Тя седна и прокара пръст по изпъкналата гладка повърхност.

Пол потрепери. Стисна я за китката и отстрани ръката й.

— Имай милост, Доминик — промълви с тъжна усмивка. — Не бих издържал още дълго. Боя се, че съм забравил как се прави, толкова отдавна беше.

Тя повдигна вежди. Не бе напълно сигурна, че е разбрала какво искаше да каже, но като че ли…

— Искаш да кажеш — поде тя, когато Пол легна до нея, — че не е имало… други жени?

Той се усмихна иронично.

— Изненадана ли си?

— Да — искрено отвърна тя. Пол бе изключително привлекателен мъж и й беше трудно да си представи, че не е имал възможност да бъде с жена, независимо от обстоятелствата, при които е бил принуден да живее. Защото, колкото по-близо до смъртта бе човек — а през последните няколко години Пол навярно често бе стоял очи в очи с нея, — толкова по-отчаяно се вкопчваше в силата за живот, която можеше да му вдъхне една жена.

Пол въздъхна неочаквано и легна по гръб далеч от нея. Тя веднага се почувства изоставена. Стана й студено, а голотата я караше да се чувства неловко, така че посегна към завивката.

— Не — спря я Пол. — По-добре ела тук.

Тя беше объркана от настъпилата промяна, но благодарна, че Пол се стреми към близостта й. Прегръдката му я утеши. Склонила глава на гърдите му, Доминик го чу да казва сякаш на себе си:

— Понякога е дяволски неприятно да си мъж.

Тя се понадигна, за да го погледне. Беше вперил празен поглед в тавана, а на лицето му ясно личаха бръчки на умора и отчаяние. В този момент изглеждаше много по-стар, отколкото бе всъщност. И много по-раним.

— Не предполагах — бавно каза тя. — Винаги съм мислела, че този свят е направен за мъже.

— Да, така е, но въпреки това има изключения… — той въздъхна тежко и се обърна към нея. — През последните няколко години не ми липсваха възможности да бъда с жени, Доминик. Това са неща, които остават, колкото и свирепо да вилнее лудостта. Но не можех… — замълча, неспособен да продължи.

Не бе и необходимо. Тя разбра. Нямаше нужда от много обяснения или богат опит, за да схване онова, което се опитваше да й каже. И макар да се изчерви, остана спокойна.

— Изглежда… хм… сега случаят не е такъв.

За миг Пол я погледна изненадано, след това се разсмя звучно.

— Не — призна той, — не е.

Смесицата от любов и мъчително безпокойство бе изчезнала. Беше толкова възбуден, че се боеше да не я нарани.

Имаше много неща, за които искаше да го попита — за всички онези години, когато бяха живели разделени, за бъдещето, — но сега не бе моментът. Промърморвайки нещо, тя зарови пръсти в златната му коса и го придърпа към себе си.

Това бе достатъчно, за да заличи и последната следа от колебание. Той простена неразбираемо името й и се притисна към нея с почти болезнена пламенност. Почти. Нито за миг не забрави, че до него бе Доминик, жената, която обичаше повече от собствения си живот. Дълбоко в себе си обаче се радваше, че тя вече не е някогашното невинно момиче.

Устните му оставиха гореща следа надолу по шията й чак до уханната падина между гърдите. Самите те бяха налети, с настръхнали зърна, жадуващи за ласките му. Пол обаче продължи надолу, наслаждавайки се на копринената кожа на стегнатия й корем. Тя извика тихо, когато дъхът му погали тъмните къдрици между бедрата й.

Пол вдигна глава. Очите му блестяха диво. Забеляза, че лицето й е напрегнато, почти сгърчено, сякаш изпитва силна болка. Синините изпъкваха ясно на млечнобялата й кожа.

Пол усети да го обзема чувство на вина. За няколко минути бе забравил за случилото се сутринта. Той се изтърколи на една страна и внимателно докосна слепоочията й.

— Много ли боли?

Доминик го погледна с празен поглед. Трябваше да минат няколко мига, преди да разбере въпроса му.

— Не, тук не, но… — тя замълча. Не можеше да му каже. Натъртванията и синините не я безпокояха — дори бе забравила за тях, — но цялото й тяло бе разбунено и болезнено напрегнато. Чувстваше се като изопната до скъсване тетива. Напрежението бе почти непоносимо.

— Пол, моля…

Погледът му се плъзна по млечнобялата й кожа, която блестеше леко влажна. Тялото й бе съвършено — стройно и все пак пищно, а погледът — поглед на страстна, влюбена жена. Не просто подвластна на страстта, а истински влюбена, с цялата трескава нежност на влюбените. Само веднъж бе усещал върху себе си подобен поглед — в нощта в Дувър, — но тогава не бе успял да разбере какво означава той.

Сега за пръв път имаше усещането, че тя също го обича. Или поне така му се струваше. По-късно щеше да се опита да разбере. Сега…

Устните му върху зърната на гърдите й бяха горещи и влажни. Когато той ги засмука, Доминик простена. Силните му ръце здраво държаха нейните, докато бавно се наместваше между бедрата й.

— Не ми отказвай, Доминик… нито това, нито каквото и да било.

Беше неспособна да устои на тази полумолба — полузаповед. Очите й се разшириха, когато устните му потърсиха нейните. Обзелата я страст бе толкова нетърпима, сякаш светът всеки миг щеше да изчезне. Носеше се над блестяща златна равнина, която нямаше край.

В този миг той проникна в нея. Изненада се колко тясна бе — почти като първия път. Понечи да се отдръпне, но тя не го пусна. Силно се притисна към него и след кратко колебание той отстъпи, и отново се строполи върху нея.

— Доминик — прошепна, заровил лице в косата й, — мислех…

— Зная… Уилям, може би дори още някой. Но не е имало друг, Пол, никой, освен теб.

Той й вярваше. Как можеше да се усъмни, когато тялото й му даваше най-неопровержимото доказателство? Усещаше как тя се опитваше да го приеме все по-дълбоко и да сдържи страстта си, докато не откриеха най-подходящата поза. След това Пол трябваше да направи съвсем леко движение, за да я накара да извика от наслада.

Това беше прекалено. Толкова дълго сдържаното му желание се изля неудържимо. Големите му длани се плъзнаха под нея и я повдигнаха.

От устните му се изтръгна дрезгав стон, когато с един, а след това втори силен тласък доведе и двама им до екстаз.