Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кел Сейбин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 160 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
geneviev (2010)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2000

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-031-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Осма глава

След неколкократно отлагане самолетът излетя от националното летище във Вашингтон в ранния следобед, когато слънцето вече се открояваше ниско над хоризонта на фона на сивото зимно небе. Нямаше начин да стигнат до хижата тази вечер, така че Франк беше уредил да пренощуват в Колорадо Спрингс. Джей седеше до прозореца и гледаше надолу към еднообразния пейзаж с невиждащ поглед и напрегнато лице. Имаше усещането, че прекрачва от един живот в друг, без да има мост, по който да се върне. Не беше казала дори на семейството си къде отива; макар да не бяха здраво свързани, обикновено знаеха къде се намира всеки от тях. Не беше се срещнала с никого по Коледа, защото бе останала в болницата със Стив и сега сякаш някаква нишка се бе скъсала.

Стив седеше до нея, протегнал дългите си крака, излегнат в удобната седалка и жадно попиваше информацията от няколко нови списания. Беше изцяло погълнат, сякаш беше зажаднял за четене. Изведнъж изсумтя и захвърли списанието.

— Бях забравил колко тенденциозно могат да бъдат представени новините — измърмори той, после се засмя на собствените си думи. — Както всичко останало.

Раздразнението в гласа му я изтръгна от унеса и тя се разсмя. Усмихвайки се, той извърна глава, за да я погледне и разтри очите си, за да фокусира.

— Ако зрението ми не се оправи, може би ще са ми нужни очила за четене.

— Имаш ли проблеми с очите? — попита тя загрижено. Откакто напуснаха болницата носеше очила, но ги бе свалил, щом се качиха в самолета.

— Уморени са, а и светлината е твърде силна. Трудно ми е да фокусирам предметите отблизо, но лекарят ми каза, че това може да изчезне до няколко дни.

— Може?

— Има петдесет процента вероятност, че ще се нуждая от очила за четене. — Той протегна ръка и погали с палец дланта й. — Ще продължаваш ли още да ме обичаш, ако ми се наложи да нося очила?

Дъхът й спря и тя извърна очи. Настъпи тягостна тишина. После той стисна ръката й и прошепна с дрезгав глас:

— Добре, няма да настоявам. Не сега. Ще имаме време да изгладим нещата между нас.

Значи възнамеряваше да я притисне по-късно, когато останеха сами в хижата. Запита се какво точно иска от нея: емоционално обвързване или само физическо удоволствие. Все пак бяха изминали най-малко два месеца откакто е бил с жена. После се запита, коя е била последната, с която е спал и я жегна ревност, примесена с болка. Дали тя означаваше нещо за него? Дали го очакваше и плачеше, докато заспи, защото не се обажда?

Прекараха нощта в хотел в Колорадо Спрингс. Джей бе изненадана, че вместо да е покрита с няколко педи сняг, земята бе само леко заскрежена, но от мрачното небе се спускаха бавно леки снежинки с обещание за повече сняг на сутринта. Студът проникваше през плата на палтото и тя потрепери, вдигайки яката си. С радост щеше да си купи нещо по-подходящо.

Стив беше уморен от този първи ден извън болницата, тя — също. Денят беше тежък и за двамата. Тя се отпусна напреки върху леглото в стаята си и се унесе в дрямка, докато Франк отиде да купи хамбургери. Вечеряха в стаята на Франк и тя помоли да я извинят веднага след това. Всичко, което искаше, бе да се отпусне и да събере мислите си. С тази цел си взе един продължителен горещ душ, оставяйки водата да отмие умората от тялото й, но все още й беше трудно да подреди мислите си. Рискът, който поемаше я плашеше и все пак знаеше, че не може да се върне. Не можеше — и нямаше да го направи.

Завърза здраво колана на халата си и отвори вратата на банята. Замръзна на място. Стив се беше излегнал върху леглото й с ръце на тила, вперил поглед в телевизора. Екранът светеше, но звукът бе изключен. Тя погледна към него, после към вратата на стаята си и свъси вежди в недоумение.

— Мислех, че съм заключила.

— Така е, но аз я отворих с джобно ножче.

Тя остана на мястото си.

— Една малка подробност, която си си припомнил.

Той я погледна, после спусна крака на пода и седна.

— Не, не си го припомних. Просто знаех как да го направя.

Изглеждаше силен и опасен, по смазаното му лице бе изписана решителност, присвитите му очи блестяха; вероятно бе способен на неща, които щяха да я накарат да сънува кошмари, но тя не се страхуваше от него. Обичаше го твърде много. Обичаше го от мига, в който бе докоснала ръката му и бе усетила горящата в него жажда за живот. Сърцето й заби лудо, когато той се изправи и измина няколкото крачки, които ги деляха. Сега беше толкова близо, че трябваше да погледне нагоре, за да види лицето му; усещаше топлината, която излъчваше тялото му, вдишваше топлия, мускусен, мъжки аромат на кожата му.

Той долепи дланта си до страната й и нежно погали с палец тъмните кръгове, които умората бе изрисувала под очите й, и които подчертаваха още повече синия им цвят. Беше бледа и напрегната, тялото й трепереше. Беше се грижила за него в продължение на месеци, прекарвайки ден след ден край леглото му, вдъхвайки му желание за живот, като постепенно го изтръгваше от тъмнината. Бе изпълнила живота му до такава степен, че дори шокът от амнезията бе избледнял. Беше преминала с него през ада. Сега напрежението си казваше думата и той беше по-силният. Стив усещаше напрежението в нея, вибриращо като струна, изопната до скъсване. Обви едната си ръка около кръста й и я притегли напред, докато тялото й се облегна на неговото, а другата зарови в тежките й кестеняви коси, притискайки главата й към рамото си.

— Не мисля, че идеята е добра — прошепна тя приглушено, заровила глава в ризата му.

— Чувствам, че идеята е страхотна — измърмори той. Напрежението във всеки мускул на тялото му се усилваше, възбудата му нарастваше. Господи, как я желаеше. Ръцете му се плъзнаха по стройното й тяло.

— Джей — прошепна той дрезгаво и наклони главата си към нейната.

При допира на горещите му, жадно търсещи устни й се зави свят. Когато езикът му докосна нейния, тя затаи дъх от удоволствие, толкова силно, че беше почти непоносимо. Протегна ръце към врата му и увисна на него, защото краката й се подкосиха. Почти не обърна внимание на това, защото той се завъртя, като продължаваше да я държи в прегръдката си и я застави да отстъпи назад, докато леглото опря в краката й. Тя загуби равновесие, но ръцете му я придържаха, докато падаше назад, а после усети мускулестото му тяло върху своето.

Беше забравила какво е да усеща тежестта на мъжко тяло и задиша учестено, щом внезапната възбуда се разля по вените й. Широките му рамене притискаха гърдите й, а бедрата му обуздаваха непрестанното движение на краката й. Целуваше я отново и отново, като едва й позволяваше да си поеме въздух, преди отново да спре дъха й с уста. Трескаво разпалваха взаимно желанието си, жадуващи повече. Той започна да дърпа колана на халата й, докато възелът се развърза и дрехата се разтвори, разкривайки прозрачната материя на нощницата й. Издаде дрезгав стон на раздразнение при вида на тази допълнителна преграда, но в този миг беше твърде нетърпелив, за да се занимава с нея. Взе в шепа гръдта й, стискайки нежната плът. Тя изстена тихо, без да може да отдели устни от неговите.

— Не можем — извика тя, разкъсвана от отчаяние и желание.

— По дяволите това „не можем“ — изкрещя грубо той, като взе ръката й и я насочи надолу, където плътта изопваше панталона му. Пръстите й подскочиха при допира, после болезнен спазъм премина по бледото й лице и ръката й неволно се забави, измервайки възбудата му. Той затаи дъх.

— Джей, скъпа, не ме спирай сега!

Беше изумена от това колко бързо бе пламнало желанието между тях; една целувка и се бяха свлекли върху леглото. Устните й потръпваха, докато го гледаше втренчено. Дори не знаеше името му. Сълзите запариха в очите й и тя премигна, за да ги спре.

Той въздъхна тежко при вида на блестящите сълзи, които напираха в очите й, и я целуна отново с необуздана страст.

— Не плачи! Знам, че е прибързано, но всичко ще се оправи. Ще се оженим веднага щом можем и този път бракът ни ще успее.

Смутена, тя с мъка преглътна и едва успя да изрече:

— Да се оженим? Това сериозно ли е?

— Колкото сърдечен удар, скъпа — каза той и се усмихна дяволито.

Сълзите отново запариха в очите й и тя отново направи опит да ги спре. Обзе я мъка. Не желаеше нищо друго така силно, както да се омъжи за него, но не можеше. Това означаваше да се омъжи за него под чужда самоличност, преструвайки се, че той е някой, който не е. Такъв брак вероятно дори няма да е законен.

— Не можем — прошепна тя и една сълза се търкулна от крайчеца на окото й, преди да може да я спре.

Той изтри влажната следа от слепоочието й с палеца си.

— Защо да не можем? — попита той невъздържано, но нежно. — Правили сме го и преди. Този път ще се справим по-добре, с опита, който имаме.

— Ами ако си се оженил отново? — сподавено изхлипа тя, като трескаво измисляше извинения. — Дори да не си, ако има друга? Не бихме могли да знаем, преди да си възвърнеш паметта.

Той застина надвесен над нея, после с въздишка се претърколи и легна по гръб, загледан в тавана. Изруга с англосаксонско красноречие, което беше още по-ужасно поради студенината в гласа му.

— Добре — процеди той най-после. — Франк ще провери. По дяволите, Джей, той вече е проверил. Нали затова е било необходимо да доведат теб, за да ме идентифицираш?

Твърде късно забеляза капана и разбра също така, че той няма да се откаже; с обичайната си решителност премазваше като валяк всички препятствия по пътя си.

— Все пак е възможно да имаш някоя, която те обича и те чака.

— Не мога да обещая, че не е така — каза той, като обърна глава да я погледне със златистожълтите си очи на хищник. — Но това не е законова пречка. Няма да ти позволя да си отидеш, защото някаква непозната някъде може да е влюбена в мен.

— Докато не си възвърнеш паметта, не можеш да знаеш, че не си влюбен в никоя друга.

— Знам — отсече той, като се облегна на лакътя си и се надвеси над нея. — Непрекъснато измисляш извинения, но действителната причина е, че се страхуваш от мен, нали? Защо? По дяволите, знам, че ме обичаш, тогава какъв е проблемът?

Беше толкова самонадеяно уверен в нейните чувства, че тя пламна, но само за миг. Беше вярно. Беше го показала по хиляди начини. Разтреперана тя призна:

— Наистина те обичам. — Нямаше да спечели нищо, ако го отречеше и в това, че го изрече на глас имаше и болка и наслада.

На лицето му се изписа нежност и той постави свободната си ръка върху гърдите й, докосвайки ги нежно.

— Тогава защо да не се оженим?

Беше й трудно да събере мислите си, докато дланта му изгаряше плътта й през тънката памучна нощница. Тялото й пламна отново. Желаеше го толкова силно, колкото и той, и да се отрече от него беше най-трудното нещо, което някога е правила, но нямаше избор. Докато не си възвърнеше паметта, тя беше в преддверието на ада. Не можеше да се възползва и да се ожени за него под чужда самоличност.

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Обичам те — повтори тя. Устните й трепереха. — Попитай ме отново, когато паметта ти се възвърне и ще кажа „да“. Докато и двамата не се уверим, че това е, което искаш, аз просто не мога.

Лицето му придоби сериозно изражение.

— По дяволите, Джей, аз знам какво искам.

— Събраха ни обстоятелствата. Не знам какви ще бъдем при нормални условия. Ти не си човека, за когото бях омъжена. — Колко вярно беше това! — И аз не съм същата жена. Нужно ни е време. Когато паметта ти се върне…

— Това не е сигурно — прекъсна я той с дрезгав от безсилие глас. — Ами ако паметта ми не се върне? Ако мозъкът ми е увреден завинаги? Тогава? Ще продължаваш ли да казваш „не“ догодина по същото време? А след пет години?

— Не мисля, че мозъкът ти е увреден — каза тя разтреперана. — Ти възстанови говора и двигателните си функции прекалено бързо.

— По дяволите, не в това е въпросът! — Беше вбесен. Преди да успее да помръдне, той се претърколи върху нея и прикова ръцете й към леглото. Беше толкова близо, че можеше да види жълтите точици в ирисите му, извитите му черни мигли и един малък белег в лявата му вежда, който не беше забелязала досега. Той си пое дълбоко въздух и бавно се отпусна. Гневът му стихваше, докато се притискаше към женственото й тяло позволявайки й да усети възбудата му.

— Няма да чакам вечно — предупреди я кротко. — Ще те имам. Ако не сега, по-късно.

След това се претърколи и изчезна, движейки се с особена безшумна грациозност, която бе станала още по-явна, откакто свалиха превръзката от очите му. Тя се долавяше и преди в невероятния начин, по който контролираше движенията си, но сега беше поразителна. Той не просто се движеше, той се носеше леко със силните си, гъвкави мускули. Джей остана да лежи притихнала върху леглото, с тяло горящо от безсилие и от нестихващото усещане за допира с неговото, приковала поглед във вратата, която бе затворил след себе си.

Кой беше той? Заля я вълна от страх, страх за него. Той беше агент очевидно, но не обикновен агент. Бил е обучаван дълго и беше важен дотолкова, че правителството бе готово да похарчи цяло състояние, за да го защити, както и да подготви тази сложна игра с нея като нищо неподозираща съучастничка. Ако не бяха очите му, бе възможно никога да не се усъмни. Щом беше толкова важен за своето правителство, логиката й подсказваше, че бе поне също толкова важен и за враговете си. Всичко беше пропорционално: каквито и усилия да бяха положили, за да го защитят, враговете му щяха да положат същите усилия, за да го открият и унищожат.

С разкриването на всяка негова нова страна, залогът ставаше все по-голям. Вече знаеше, че може да прониква тайно навсякъде. Беше научила някои професионални термини в Бетесда; как бе чула да го наричат? Леко влизане? Не, деликатно влизане. Влизането с груба сила означаваше въоръжено нападение. Вероятно ключалката на вратата в мотела не беше възможно най-надеждния модел, но тя знаеше, че отварянето й с джобно ножче не беше по възможностите на един обикновен гражданин. Опитен крадец обаче не би се затруднил, нито един опитен агент.

А и начинът, по който се движеше. Движенията му бяха премерени и грациозни като на танцьор, само че в движенията на танцьора има поезия, а тези на Стив предизвикваха усещане за мълчаливо прокрадваща се опасност.

Ами интелекта му. Не му се изплъзваше нито една подробност. Беше обучен да забелязва и да използва всичко. Франк вече се съобразяваше с него — още един знак колко бе важен за тях. При това беше в опасност. Вероятно не непосредствена, но тя знаеше, че такава опасност съществува и го дебне.

 

 

Телефонът иззвъня в два часа посред нощ в стаята на Франк и той изруга сънено, търсейки пипнешком слушалката. Беше нещо като вроден навик да не светва лампата, за да не даде знак, че е буден, в случай че го следят. Не беше необходимо да пита кой е, защото само един човек знаеше къде са.

— Да — каза той и се прозя.

— Пигот се появи — каза Той. — В Източен Берлин. Не можахме да се доберем до него навреме, но разбрахме, че е научил, че има един оцелял при експлозията и е разпитвал за него.

— Разкрили ли са прикритието?

— Щом Пигот е разпитвал, явно има известни съмнения. Трябва да сте сигурни, че сте прикрили добре следите си. Не искам никой, освен нас двамата да разбере къде са. Как е той?

— По-добре отколкото щях да съм аз, ако това бе първият ми ден извън болницата за последните два месеца. По-силен е, отколкото очаквах. Още нещо: аз самият не бих повярвал, но ми се струва, че той се влюбва в нея. Не само защото беше зависим от нея, мисля, че е наистина сериозно.

— Мили боже — каза Той учудено. Засмя се. — Е, може да се случи на всеки. Разполагам с последните данни от медицинските му изследвания. Увреждането на мозъка, ако изобщо има такова, е незначително. Той е истинско чудо, най-вече скоростта, с която се възстановява. Би трябвало да си възвърне паметта, но ще е необходимо нещо, което да я задейства. Може би ще се наложи да споменем семейството му или да го заведем в къщи, но не преди да сме открили Пигот. Дотогава остава скрит.

— Значи щом открием Пигот, ще кажем на него и на Джей как стоят нещата.

Той въздъхна. Звучеше уморено.

— Надявам се, че дотогава ще си е възвърнал паметта. По дяволите трябва да разберем какво се е случило там и какво е открил той. Но с паметта си или без нея, той трябва да остане там. Докато заловим Пигот, трябва да бъде Стив Кросфийлд.

 

 

Стив се събуди рано и остана да лежи в леглото, усещайки тягостната умора в тялото си, както и сексуалната възбуда, която го измъчваше от няколко седмици. Беше положил усилия, но дори безпощадните физически упражнения, на които се подлагаше не бяха възстановили силите му до такава степен, до каквато би искал. Вчерашният ден го бе изтощил. Той се усмихна горчиво, мислейки си, че вероятно бе добре, че Джей го бе отблъснала, защото имаше голяма вероятност да се провали. По дяволите!

Не възнамеряваше да позволи на отказа й да застане на пътя му, но липсата на сила беше нещо друго. Трябваше отново да влезе във форма. Не беше просто недоволен от липсата на енергия и от предела на физическите си възможности. Изпитваше някакво тревожно усещане, че трябва да бъде в отлична форма, в случай че… какво? Не знаеше какво очакваше да се случи, но се чувстваше неспокоен. Ако нещо се случеше, трябваше да е във форма, за да защити Джей и да се справи със ситуацията.

След като стана от леглото, най-напред взе пистолета от масата до леглото и го постави на пода, където лесно можеше да го стигне. После се свлече на земята и започна да прави лицеви опори като броеше на ум. Тридесет беше границата на възможностите му. Дишайки тежко, той се претърколи по гръб и се залови с крака за леглото, поставил ръце на тила и започна да прави коремни преси. Усещаше пулсираща болка по пресните шевове на корема си, когато ги изопваше и пот изби по веждите му. Наложи се да спре на седемнадесет. Изруга възмутено и погледна тялото си. Беше в плачевна форма. Преди можеше да направи сто лицеви опори и сто коремни преси, без дори да се задъха.

Застина в очакване половинчатият спомен да се оформи напълно, въображаемата врата да се отвори, но нищо не се случи. Само за миг зърна живота си такъв, какъвто е бил преди, после вратата отново се затвори. Лекарят му беше казал да не се напряга да я отвори, но тази тежкоподвижна врата не му даваше покой. Имаше нещо, което трябваше да знае и гневът му нарастваше, защото не можеше да мине отвъд тази преграда.

Изведнъж дочу стъпки отвън и се претърколи, сграбчвайки пистолета. Проснат по корем върху килима, насочи пистолета към вратата и зачака. Стъпките спряха и един сърдит глас каза:

— Хайде, Джун! Трябва да тръгнем рано, а ти загуби достатъчно време.

— Да не би градът да изчезне, ако пристигнем там в четири вместо в три? — отвърна един също толкова сърдит женски глас.

Стив въздъхна и се изправи на крака, вперил поглед в пистолета в ръката си. Прилепваше към дланта му, сякаш бе роден с него в ръка. Беше автоматичен браунинг, голям калибър, зареден с куршуми с кух връх, които правят огромна дупка при влизане и още по-голяма при излизане. Франк му го беше дал в болницата, докато чакаха Джей да се върне и му беше казал да го носи в себе си за всеки случай. Когато бе протегнал ръка да го вземе, сякаш част от него си бе дошла на мястото. Не бе разбрал колко необичайно е да не е въоръжен, докато пистолетът не се озова в ръката му. Начинът, по който реагира току-що говореше много за живота, който е водил; за него бе вроден инстинкт да постави пистолета на достъпно място, дори докато тренираше, както и да вземе приближаващите се стъпки за възможна опасност. Може би Джей е постъпила разумно като се е развела с него. Може би не й правеше добро, като се опитваше да нахлуе обратно в живота й, имайки предвид опасностите на своя.

Пистолетът в ръката му беше едно изящно парче желязо, но не можеше да се сравни с усещането, което предизвикваше тялото й. Ако трябваше да избира между Джей и работата си, работата му току-що бе загубила. Постъпил е ужасно глупаво първият път, но нямаше да пропилее втория си шанс. За когото и да работеше трябваше само да го назначи отново, да го вкара отново в играта, или щеше да се откаже изцяло. Повече никакви тайни срещи, никакви наемни убийци по петите му. По дяволите, беше време да се задоми и да остави младоците да опитат късмета си. Беше на трийсет и седем, отдавна бе преминал възрастта, на която повечето мъже имаха жени и деца.

Нямаше обаче да му каже това, преди да си възвърне паметта — мислеше той дръзко, докато си вземаше душ. Дотогава не можеше да си позволи да вярва изцяло на никой друг, освен Джей.

 

 

Купиха си ботуши, чорапи и плътно бельо от Колорадо Спрингс, дънки и меки вълнени ризи от друг град, шапки и кожени палта от друг. Джей си купи плътно, пухкаво яке с качулка и куп дълги, вълнени рокли. Франк бе осигурил два джипа с гуми за сняг, така че се движеха бързо, въпреки че колкото по на запад отиваха, снегът ставаше все по-дълбок.

Франк караше джипа пред тях, а Стив и Джей го следваха. Джей никога преди не бе шофирала в толкова дълбок сняг, затова остави това на Стив. Отначало се притесняваше за краката му, но той изглежда нямаше никакви затруднения със съединителя и спирачките, ето защо след малко тя спря да се тревожи и насочи вниманието си към великолепната природа, докато се движеха на запад по шосе №24. Небето, което беше ясно, постепенно стана оловносиво и започнаха да прехвръкват снежинки. Времето не се влоши повече и те продължиха да се движат бързо, дори след като излязоха на магистралата. После продължиха по един второкласен път с много по-малко движение, но много повече сняг, което наложи да намалят скоростта. След това Франк пое по един черен път, който криволичеше в продължение, както й се стори, на цели часове и най-накрая той отново отби. Джей не виждаше нито ясно очертан път, нито пътека, просто изкачваха планината, минавайки през най-безлюдните места.

— Чудя се дали знае къде отива — измърмори тя и се вкопчи в седалката, тъй като джипът подскочи.

— Знае. Франк е отличен агент — отвърна Стив разсеяно, като въртеше волана, за да изкачи един изключително стръмен участък. Щом стигнаха върха, се отзоваха сред нещо, което приличаше на обширна високопланинска ливада, която се простираше и спускаше надолу в продължение на няколко мили. Караха успоредно на редицата от дървета, докато ливадата изведнъж свърши и после се спуснаха надолу по стръмния склон на планината. След това започнаха да изкачват друга планина по тесен път, който едва побираше джиповете. От едната страна имаше скали, а от другата — безкрайна шир. После превалиха и тази планина и достигнаха до друга хълмиста ливада. Стив присви очи и впери поглед в редицата от дървета вляво, докато слънцето потъваше зад западните възвишения.

— Това трябва да е хижата.

— Къде? — попита Джей, надигайки се любопитно. Самата мисъл да излезе от джипа и да протегне краката си, беше цяло блаженство.

— Сред боровата горичка, вляво.

Тогава я зърна и въздъхна облекчено. Беше най-обикновена хижа, но приветлива като луксозен хотел. Беше закътана сред дърветата и се виждаше само предната й част. Тъй като беше построена на самия склон, предната част бе по-висока от задната; шест дървени стъпала водеха към верандата, която я опасваше цяла. Отзад имаше навес за джиповете, а на около тридесет метра имаше една барака.

Паркираха джиповете под навеса и излязоха сковано навън, протягайки се, за да раздвижат схванатите си мускули. Въздухът беше толкова студен и мразовит, че дишането бе почти болезнено, но залязващото слънце обагряше заскрежените върхове и хребети в различни нюанси на червено, златисто и виолетово и Джей остана прикована в захлас, докато Стив не я побутна да се раздвижи.

Наложи се да се върнат няколко пъти, докато пренесат всичко; после Франк заведе Стив в бараката, за да му покаже как работи генератора. Очевидно някой вече беше идвал тук, за да го включи, защото лампите светеха и хладилникът бръмчеше тихо. Джей провери малкото килерче и хладилника и откри, че са пълни догоре с консерви и замразено месо.

Тя се зае да обиколи набързо хижата. До кухнята имаше мокро помещение с модерна перална машина и сушилня. Нямаше отделна трапезария, а само една кръгла дървена маса с четири стола в единия край на кухнята. Всекидневната беше обзаведена удобно с тежки мебели, с тапицерия от кафяво кадифе. Дървеният под бе покрит с килим в кафяво и синьо, а едната стена бе почти изцяло заета от огромна каменна камина. Имаше две еднакви по големина спални, свързани с единствената баня. Джей прикова поглед в междинната врата и сърцето й заби по-бързо при мисълта, че ще използват обща баня. Беше й позната интимността, която създаваха мокрите хавлии, висящи една до друга, смесените тоалетни принадлежности, общата паста за зъби. Косъмчетата от бръсненето щяха да са в мивката, самобръсначката му — отстрани. Малките подробности от съвместния живот бяха поне толкова възбуждащи, колкото физическата близост, преплитащи живота им във всеки миг от деня.

Задната врата се затръшна и Стив извика:

— Къде си? — гласът му беше още по-дрезгав от обикновено поради студения въздух.

— Разглеждам — отвърна тя, като излезе от банята и се запъти към спалнята. — Имаш ли нещо против аз да взема предната спалня? Тя е с най-хубав изглед.

Дърветата за огъня бяха вече сложени в камината. Той се наведе и драсна с клечка по каменната плоча, после я поднесе към хартията и подпалките под пъновете, без да й отговори, после се изправи.

— Нека ги погледна.

Леко изненадана Джей отстъпи встрани и го пусна да влезе. Той разгледа внимателно бравите и разположението на прозорците, отвори дрешника и надникна вътре, после прекрачи прага на междинната баня.

— Свързва двете стаи — отбеляза тя.

Той измърмори нещо и отвори вратата на другата спалня. Прозорците и в двете стаи бяха разположени на страничните стени, но тъй като задната част на хижата беше по-ниска отколкото предната, прозорците във втората спалня бяха по-лесно достъпни отвън.

— Добре — каза той, проверявайки как се затварят и тези прозорци. — Но искам да е ясно, че ако чуеш нещо през нощта, ще ме събудиш, нали?

— Да — отвърна Джей със свито гърло.

Всичко това му беше втора природа. Сигурно мислеше, че има някаква опасност, независимо от всички предпазни мерки, които беше взел Франк. Беше й се искало да мисли, че тук ще са в безопасност, но може би не бяха. Най-добре беше да не спори с него.

Той я погледна и чертите на строгото му лице малко поомекнаха.

— Извинявай, може би реагирам прекалено остро на една необичайна ситуация. Не исках да те плаша. — И тъй като напрежението не изчезна от погледа й, той отиде до нея и взе лицето й в дланите си, после я целуна. Нейните невероятни, пълни и сочни устни се разтвориха и езикът му леко докосна нейния. Джей постави ръце на раменете му и се наслади на топлия допир на тялото му. Хижата не беше леденостудена, но съвсем не беше топла.

Притисна я за малко към себе си, после неохотно я освободи от прегръдката си.

— Хайде да видим какво има за ядене тук. Ако веднага не хапна нещо ще се строполя.

Тя разбра, че не преувеличава. Долови леко потреперване на мускулите му, знак за огромното натоварване, на което бе подложил тялото си през този ден. Тя небрежно постави ръката си на кръста му, докато отиваха обратно към всекидневната.

— Вече проверих какво има за ядене. Можем да похапнем всичко, което искаме, стига да желаем обикновени неща. Ако искаш омари или трюфели нямаш късмет.

— Ще хапна малко супа — каза той уморено и изпъшка, потъвайки в един от удобните фотьойли. Протегна ръка и започна да разтрива разсеяно бедрата си.

— Предполагам, че можем да си позволим нещо по-добро — каза Франк, който внасяше наръч дърва и бе дочул последната реплика на Стив. Той подреди дървата на куп върху камината и изтупа ръцете си. — Мен не ме бива много в готвенето. — Той погледна с надежда към Джей и тя се засмя.

— Ще видя какво мога да направя. Правя чудеса в микровълнова фурна, но тук не виждам такава, така че съм малко затруднена.

Тя беше твърде уморена, за да приготви нещо по-специално, но не й костваше много усилия да отвори две големи консерви говеждо задушено и да ги стопли, нито да препече няколко хлебчета в газовата фурна. Почти не разговаряха, докато вечеряха и след като Франк й помогна да раздигнат масата, всички се изредиха да си вземат душ. В осем часа вече спяха, Джей и Стив в спалните си, а Франк върху дивана, увит в едно одеяло.

Станаха рано сутринта и след като закусиха обилно, Франк и Стив излязоха да се поразтъпчат в снега. Газовата фурна и бойлерът работеха с бутан и големият резервоар беше пълен; нямаше да се наложи да го зареждат до пролетта. Резервоарът на генератора щеше да се нуждае от презареждане, но Стив само трябваше да се свърже с Франк чрез компютъра и горивото щеше да бъде доставено с хеликоптер. Не искаха доставка от търговски фирми или държавни предприятия за услуги, а и хижата беше трудно достъпна за обикновена цистерна. Не беше лесно да се организира всичко, но жилището трябваше да е напълно безопасно и да не фигурира никъде. Общо взето мястото имаше всичко необходимо за дълъг престой, макар че Франк не можеше да спре да се надява, че Стив ще си възвърне паметта скоро, слагайки край на всичко това, или че Пигот ще бъде заловен.

— Най-близкият град е Блек Бул със сто тридесет и трима жители — обясни Франк. — Тръгвате по черния път, после завивате надясно и ще стигнете там. Има голям магазин за основни хранителни продукти и стоки. Ако искате нещо по-специално, ще трябва да намерите някой по-голям град, но гледайте да не правите впечатление. Парите би трябвало да ви стигнат за няколко месеца, но ако се нуждаете от още, просто ме уведомете.

Стив отправи поглед към заснежената ливада. Въздухът беше толкова чист, ранното утринно слънце блестеше толкова силно върху белия сняг, че очите го заболяха. Студът изгаряше дробовете му. Пространството беше обширно и пусто, стори му се някак зловещо, но в същото време беше почти доволен. Нямаше търпение Франк да си тръгне, за да остане сам, съвсем сам с Джей.

— Тук сте в безопасност — каза Франк. — Понякога Той я използва. Не бих довел Джей тук, ако не беше безопасно. Тя е цивилна гражданка, така че грижи се добре за нея, приятелю.

Нещо го жегна, някакво особено усещане го завладя, когато Франк спомена за Него. Не беше усещане за опасност, а някакво вълнение. Споменът беше там, но не можеше да нахлуе в съзнанието му поради трайните последици от експлозията. И Той беше част от загадката.

Стив стисна ръката на Франк и погледите им се срещнаха съучастнически, както става между мъже, преживели заедно някаква опасност.

— Вероятно няма да ме видиш, преди да приключи всичко това, но ще поддържаме връзка — каза Франк. — По-добре да тръгвам. Казаха, че следобед ще завали отново.

Влязоха вътре и Франк събра принадлежностите си, после се сбогува с Джей. Тя го прегърна, но в грейналия й поглед се прокрадваше съмнение. Франк беше нейната опора в продължение на два месеца и щеше да й липсва. Той бе също и буферът между нея и Стив, и когато си тръгнеше, щяха да останат само двамата.

Погледна Стив и забеляза, че я наблюдава внимателно. Светлокафявите му очи блестяха по-жълти отколкото преди малко, като очите на хищник, който е зърнал плячка.