Линда Хауърд
Невинни лъжи (7)

Седма глава

Сърцето замря в гърдите му. Джей. Това бе лицето, което отговаряше на името и на гласа, на нежното докосване и сладкия, неуловим аромат. Описанието й бе точно и все пак никак не отговаряше на действителността. Истинската Джей — това беше тежка меднокестенява коса, очи с цвят на морски дълбини и широка уста с нежни, чувствени устни. Господи, какви устни! Алени и пълни, сочни като зряла слива. Бяха най-чувствените устни, които някога е виждал и при мисълта, че ги целува, че докосват тялото му, болка прониза слабините му. Тя стоеше като вцепенена, а лицето й бе загубило цвета си, с изключение на дълбоките като езера очи и прекрасната й, екзотична уста. Гледаше го като хипнотизирана, без да може да извърне очи.

— Как изглежда всичко? — попита хирургът. — Да виждате светли кръгове или неясни очертания?

Той не обърна внимание на лекаря и се изправи, като не откъсваше поглед от Джей нито за миг. Никога нямаше да се насити да я гледа. С четири крачки се озова до нея и очите й се разшириха още повече на фона на съвсем бялото лице, когато вдигна втренчен поглед към него. Той се опита да улови нежно ръцете й и да я изправи на крака, но нетърпение и вълнение напираха неудържимо в него и той усети, че пръстите му се забиват в нежната й плът. Джей трепереше в прегръдката му, ръцете й стискаха здраво ризата, докато се облягаше на него, сякаш се боеше, че ще падне.

— Имаш добро чувство за ориентация — отбеляза Франк шеговито и Стив отдели главата си от нейната, но продължаваше да я притиска към себе си, а главата й към рамото си. Тя все още трепереше силно.

— Мисля, че основните му функции също са наред — намеси се майор Лънинг, усмихвайки се, като наблюдаваше пациента си с огромно задоволство.

Не бяха изминали много седмици от времето, когато сериозно се съмняваше, че пациентът му ще живее. Да го гледа сега в това състояние беше почти чудо. Все още не беше възстановил изцяло силите си, нито имаше някакви признаци, че паметта му ще се възвърне. Но беше жив и на път да си върне доброто здраве.

— Виждам всичко отлично — съобщи на всички Стив с глас по-дрезгав от обикновено, докато оглеждаше болничната стая, която бе негов дом в продължение на много повече дни, отколкото искаше да си спомни. Дори тя изглеждаше добре. Беше си наложил мислено да си представи всичко, да си създаде чувство за пространствена ориентация, така че винаги да знае в коя част на стаята се намира и картината във въображението му беше изключително вярна. Цветовете обаче бяха странно шокиращи. Не си бе представял цветове, само физическо присъствие.

Хирургът се изкашля леко.

— Господин Кросфийлд, бихте ли седнали за малко?

Стив пусна Джей и тя се отпусна разтреперана на най-близкия стол, стискайки толкова здраво дръжките, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Те грешаха! Той не беше Стив Кросфийлд! Шокът я бе накарал да занемее, но докато наблюдаваше как хирургът преглежда Стив — не, не Стив! — самообладанието й се възвърна и тя отвори уста да обясни каква ужасна грешка са направили.

После Франк помръдна, накланяйки глава, за да наблюдава хирурга и движението привлече вниманието й. Ледена студенина нахлу във вените й, сковавайки отново мозъка й, но все пак една мисъл се оформи в съзнанието й: ако им каже, че е сгрешила, че този мъж не е бившият й съпруг, нямаше да им бъде необходима повече. Щяха да го отведат някъде и тя нямаше да го види никога вече.

Започна да трепери конвулсивно. Тя го обичаше. Не знаеше кой е, но го обичаше и не можеше да се откаже от него. Трябваше да обмисли това изцяло, но точно сега не можеше. Имаше нужда да остане сама, далеч от наблюдаващите я погледи, за да може да се справи с шока от прозрението, че Стив… мили боже, Стив беше мъртъв! А този мъж на неговото място беше един непознат.

Тя стана толкова рязко, че столът се наклони назад на два крака, преди отново да падне с трясък напред. Пет изумени лица се обърнаха към нея, докато тя се запромъква към вратата като затворник, който се опитва да избяга.

— Аз просто имам нужда от малко кафе — каза тя задъхано. Втурна се навън, без да обръща внимание на дрезгавия глас на Стив.

Той не беше Стив. Той не беше Стив! Тази проста истина я съсипваше, разтърсваше я до дъно.

Затича се надолу по коридора към салона за посетители и се стовари върху един от неудобните столове. Чувстваше се вцепенена и премръзнала и леко й се гадеше.

Кой беше той? Дишайки дълбоко, тя се опитваше да разсъждава логично. Не беше Стив, следователно би трябвало да е американският агент, за когото Франк беше така загрижен. Това означаваше, че е дълбоко замесен в ситуацията — единственият човек в света, който знае какво се е случило, ако можеше да си възвърне паметта. Възможно ли е да е в опасност ако някой — вероятно човекът или хората, които бяха причинили експлозията, която за малко не го бе убила — знаеха, че е все още жив? Докато не си възвърнеше паметта, не беше в състояние да разпознае враговете си; най-добрата защита за него сега беше фалшивата му самоличност. Не можеше да го изложи на още опасности, нито можеше да се откаже от него.

Не беше правилно тя да се преструва, че той е някой, който не е. Като пазеше това в тайна, тя предаваше Франк, когото харесваше, но преди всичко предаваше Стив… по дяволите, мразеше да го нарича така, но как иначе да го нарече? Трябваше да продължи да мисли за него като за Стив. Предаваше го като го караше да живее живот, който не беше негов, като вероятно дори възпрепятстваше неговото пълно възстановяване. Никога нямаше да й прости, когато разбереше това, ако някога си възвърнеше паметта. Щеше да знае, че го е излъгала, че го е принудила да изживее една лъжа, поставяйки го на мястото на бившия си съпруг. Но не можеше да го изложи на опасност. Просто не можеше. Обичаше го твърде много. Без значение какво щеше да й струва, тя трябваше да излъже, за да го предпази.

— Джей.

Беше неговият глас, грубият, дрезгав глас, който я преследваше нощем в най-сладките й сънища. Като вцепенена тя обърна глава и го погледна, все още толкова шокирана, че не можеше да владее изражението си. Обичаше го. Да обича Стив с неговата жажда за емоции, които тя не можеше да му даде, беше достатъчно ужасно. Какво бе направила като се остави да обикне този човек, чийто живот бе изтъкан от опасности? Бе прекрачила ръба на един емоционален връх и сега летеше безпрепятствено надолу, без да може да си помогне.

Той изпълваше рамката на вратата. Сега, когато знаеше, виждаше разликата. Беше малко по-висок от Стив, по-широкоплещест и с по-изпъкнал гръден кош, по-мускулест. Лицето му бе по-ъгловато, устните по-пълни. Трябваше да го разбере дори само по устните, чиято форма не беше променена от хирургическия скалпел. Някаква странна болка я изпълни при мисълта, че не знае как е изглеждал преди. Дали скулите му са били така високи и изпъкнали, очите му така хлътнали, носът му леко асиметричен? Сега лицето му бе смазано и грубо, но дали не е било променено до неузнаваемост?

— Какво не е наред, скъпа? — попита той тихо, изпречвайки се пред нея, вземайки ръцете й в своите. Гъстите му, прави вежди се смръщиха, когато усети ледената студенина на пръстите й.

Тя преглътна мъчително и ситни тръпки разтресоха тялото й. Дори силно приведен, той беше на едно ниво с нея. Усещането за сила, за опасност, което витаеше около него беше завладяващо. То бе леко приглушено, докато очите му бяха превързани, но сега, когато несломимата му воля блещукаше в тези жълто-кафяви очи, тя усещаше цялата сила на характера му.

— Добре съм — успя да каже тя. — Просто всичко ме връхлетя толкова внезапно. Толкова се тревожех…

Той пусна пръстите й и дланите му се плъзнаха нагоре по ръцете й.

— Толкова много исках да те видя, че нямах време да се тревожа — прошепна той. Докосването на широките му длани затопли ръцете й и тя усети топлината на бедрата му, когато се притисна в нея. — Каза ми за сините си очи, но не ми каза за устните си.

Той гледаше устата й. Усети как те започнаха да треперят.

— Какво за устните ми?

— Колко са чувствени — прошепна и се наведе напред. Този път целувката му беше груба, търсеща, заставяща я да отстъпи пред яростната му атака. Тръпки на удоволствие преминаха по тялото й, макар че в нея се надигна смътна тревога. Докато се възстановяваше и отчаяно се нуждаеше от нейната подкрепа, той бе умоляващ, молеше за целувките и близостта на нейното докосване. Сега не молеше и тя разбра, че той се беше въздържал през цялото време. Желаеше я и я преследваше не на шега, възнамерявайки да получи това, което иска. Той се изправи, стискайки я здраво и я накара да стане, без да отделя устните си от нейните. Целуна я с настойчивостта на мъж, който иска да отведе своята любима в леглото, спирайки да се владее, искайки повече. Джей увисна на раменете му, чувствайки се като замаяна от плътния допир на тялото му до нейното. Той раздвижи бедра, търсейки вътрешността на нейните и изстена дрезгаво, когато издутата му плът докосна топлата вдлъбнатина. Тя би изстенала също, ако не бе останала без дъх. Някакъв див, безразсъден огън бушуваше във вените й, изкушавайки я да забрави всичко, тласкана от неудържимия импулс да задоволи желанието, което той бе разпалил.

Някакъв мъж и една жена влязоха в салона. Мъжът мина покрай тях като им хвърли само един поглед отстрани, но жената спря и се изчерви, преди да извърне очи и да ги отмине с бързи стъпки. Стив вдигна глава, отпускайки ръце, а устата му се изкриви в кисела усмивка.

— Мисля, че трябва да отидем вкъщи — каза той.

Отново я обзе паника. Вкъщи? Да не би да очаква да го заведе в едностайния апартамент, който използваше през последните два месеца? Или щяха да го отведат далеч от нея, за да продължи да се възстановява в някое непознато място?

Излязоха от салона и откриха Франк, който ги чакаше, търпеливо облегнат на стената. Той се изправи и се усмихна, но когато погледна Джей, очите му бяха изпълнени със съчувствие.

— По-добре ли си сега?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не знам. Кажете ми какво ще стане, после ще ви кажа как се чувствам.

Стив я прегърна през кръста.

— Не се притеснявай, скъпа. Няма да ме изпратят никъде без теб. Нали Франк? — попита той кротко, но в гласа му имаше железни нотки и жълто-кафявите му очи се присвиха.

Франк го погледна отново и каза шеговито:

— И през ум не ми е минавало. Нека влезем в стаята ти и ще поговорим.

Когато останаха отново насаме, Франк отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна навън, премигвайки срещу яркото зимно слънце.

— Първо трябва да оставиш хирурга да приключи с прегледа на очите ти — каза той и погледна отново към Стив. — Ще се нуждаеш от допълнителен преглед следващата седмица, но аз ще уредя това.

Стив направи нетърпелив жест, който Франк разбра отлично. Той повдигна ръце с протегнати напред длани, давайки му знак да почака.

— Ще стигна и до това. Искаме да си в безопасност, но и на наше разположение. Ако си съгласен, искаме да те изпратим на безопасно място в Колорадо.

Зави й се свят и тя седна с рязко движение. Колорадо? Животът й се бе преобърнал изцяло през изминалите два месеца, така че мисълта за такава драстична промяна не би трябвало да я изуми, но стана точно така. Как би могла да замине за Колорадо? После погледна Стив и разбра, че би отишла, където и да е, стига да може да е с него. В това имаше някаква ирония. Когато беше омъжена, най-важното нещо в живота й беше да създаде нещо стабилно, върху което да изгради връзката си със Стив и бракът им не беше оцелял. Сега трябваше да се преструва, че този човек е Стив, но имаше желание да избяга от всичко и от всички, които познаваше, само за да бъде с него. Изпълни я горчива тъга, защото това ясно показваше, че никога не бе обичала истински истинския Стив Кросфийлд, въпреки че бе искала. Той я бе държал на разстояние, бе вървял сам по своя път и бе умрял сам, без някой някога да е бил наистина близък с него.

— Денвър? — предположи Стив.

— Не, най-близкият град е на четиридесет мили от хижата по суша и на петнадесет мили по въздуха. Това е тихо, спокойно местенце, където никой няма да ви притеснява.

— Много мило от ваша страна, момчета, да направите всичко това, само за да имате възможността да разговаряте с мен, когато си възвърна паметта — каза той провлечено, наблюдавайки Франк със студен поглед.

Франк се засмя, мислейки за това, че някои неща никога не се променят. Дори без паметта си той бе толкова проницателен, че вече бе сглобил част от пъзела.

— Защо не отидеш в апартамента и не започнеш да си събираш багажа? — предложи Франк на Джей, повдигайки въпросително вежди. — В случай че искаш да заминеш.

— Тя идва с мен — отсече Стив решително като скръсти ръце и се облегна на леглото, — или аз също няма да замина.

Тъй като се нуждаеше отчаяно да остане сама и да размисли, Джей каза „да“. Измъкна се от стаята, без да ги погледне, страхувайки се, че ще видят ужаса в очите й.

Стив изгледа мълчаливо Франк, преди да изроптае.

— Казахте, че не съществува никаква опасност. Тогава защо е това безопасно място?

— Доколкото знаем не си в опасност.

— Виж, можеш да си спестиш лъжите — прекъсна го той. — Бил съм агент. Знам, че всичко това — той посочи наоколо с ръка, — не е било направено от правителството от добро сърце. Знам, че охраната не е тук за украса. Знам също, че не бихте правили разходи да ме укривате на безопасно място, освен ако нещо не ме заплашва, или ако не се нуждаете отчаяно от някаква информация, с която може би разполагам.

Франк изглеждаше заинтригуван.

— Как разбра, че има охрана?

— Чух ги — отвърна Стив кратко.

Ами сега? Франк погледна човека, който беше негов приятел повече от десет години и се запита каква част от истината да му каже. Не всичко, разбира се. Докато Той не пипнеше Пигот, този маскарад трябваше да продължи, тъй като беше най-добрата защита за Стив срещу други покушения. Той знаеше твърде много, за да оставят неговата сигурност на случайността, а за да бъде маскарадът убедителен, в него трябваше да участва и Джей. Франк знаеше, че Той не излага на риск агентите си, нито приятелите си, а този тук беше и двете.

— Прав си — каза Франк. — Ти си агент. Много добре обучен агент и ние смятаме, че информацията, с която си се сдобил при последната си задача е от съдбоносно значение.

— Защо е това безопасно място? — не се отказваше той.

— Защото този, който се опита да те изпрати на оня свят се покри и още не се е появил. Докато го пипнем, искаме да сме сигурни, че си в безопасност.

Като внезапна светкавица яростта запали жълтите пламъчета в очите му.

— И сте въвлекли Джей в това?

Франк го наблюдаваше предпазливо, знаейки колко бързо можеше да се движи той.

— Пигот не знае, че има оцелял при експлозията. Просто не искаме да рискуваме.

Жълтите очи проблеснаха, щом чу да се споменава името на Пигот.

— Пигот. Как е малкото му име?

— Джефри.

Очите му отново проблеснаха и Франк следеше внимателно дали това име няма да събуди някой същински спомен. Но дори това да беше така, Стив не се издаде.

— Искам да видя досието му — каза той.

— Ще видя дали мога да взема разрешение.

— Но не очаквате, че ще го получите, нали? Сега аз представлявам заплаха за сигурността.

— Такива са правилата.

— Да. А сега ми кажи защо трябваше да въвличате Джей в играта. Тя не знае, че съм агент, нали?

— Не. Доведохме я тук, за да те идентифицира. Толкова е просто. А след като вече беше тук… ти реагираше толкова видимо на гласа й, че лекарите решиха, че ако тя е тук, това ще ти помогне. И тя остана.

Това дотук беше истина. Франк просто се надяваше, че Стив няма да му зададе още въпроси. Каза му всичко, което можеше да му каже, без Той да му е дал разрешение.

Стив потриваше брадичката си, докато мислено подреждаше това, което Франк му беше казал. Ако бе усетил, че присъствието му застрашава Джей, той щеше да си тръгне в същия миг, но чувстваше, че Франк е искрен. Другият човек смяташе, че са достатъчно защитени. Решаващият фактор беше мисълта да живеят заедно с Джей в уединена хижа, само двамата. Щеше да получи още една възможност. Щеше отново да открие какво й харесва и какво я ядосва. Щяха да започнат от начало. След като си възвърнеше цялата сила и издръжливост, щяха да лежат в леглото през студените, снежни утрини и щяха да се любят, докато телата им плувнат в пот, дори когато въздухът е мразовит и тя щеше да го дари с цялата бурна и страстна любов, която долавяше в нея. Тя показваше на света една спокойна, въздържана фасада, но може би поради това, че преди не можеше да я види и беше принуден да разчита на другите си способности, той бе почувствал дълбочината на чувствата й зад хладната сдържаност. Може да е бил достатъчно глупав, за да я остави да му се изплъзне преди, но нямаше да го допусне отново.

— Добре — въздъхна той бавно. — Значи отиваме в тази безопасна хижа. По какъв начин е обезопасена и с какви средства за комуникация разполага?

— Бронирани прозорци, подсилени стоманени врати. Хижата е изолирана, построена върху високопланинска ливада. До нея не стигат никакви пътища, ето защо ще имате на разположение един джип. Хижата разполага със собствен генератор, така че за нея няма данни в предприятията за комунални услуги. Свързани сте със сателитна чиния антена, която служи за комуникация и за развлечение, с компютър и апаратура за изпращане на радиосигнали.

Стив изглеждаше затворен в себе си, докато се концентрираше, разглеждайки ситуацията от всички възможни ъгли.

— Разполага ли с активни системи за защита или само с пасивни.

— Само пасивни.

— А защо няма термични или механични сензори?

— Най-напред, защото тази хижа е напълно безопасна, дори не фигурира никъде. Освен това наоколо има много диви животни и те постоянно ще задействат алармената система. Можем да инсталираме термични сензори в определен периметър и да програмираме системата така, че да задейства алармата само при мощен източник на топлина, но дори тогава една сърна например, би я задействала.

— Колко недостъпно е това място?

— До него води само една пътека, при това съм твърде учтив като я наричам пътека. Тя криволичи от хижата, през ливадата, надолу по склона, преди да стигне до черен път, а след още двадесет мили черният път стига до павиран второкласен път.

— Тогава един лазер от другата страна на пътеката ще ни държи нащрек за повечето посетители, като почти изключва задействането на алармата от диви животни, тъй като обхваща само една тънка ивица от пътеката.

Франк се усмихна широко.

— Но ти знаеш, че един заек например, ще премине през светлинния лъч и ще задейства алармата. Добре, ще инсталирам лазерна алармена система. Визуална или звукова предпочиташ?

— Звукова, но тиха. Искам и преносимо сигнално устройство, което да нося с мен, когато излизаме от хижата.

— За човек с амнезия определено помниш доста неща — измърмори Франк и извади от вътрешния си джоб малко тефтерче, за да си запише.

— Помня също имената на всички държавни глави на почти всички страни в света — отвърна Стив. — Имах достатъчно време мислено да си играя със себе си, сглобявайки части от пъзела, като систематизирам нещата, които знам. Забравил съм всичко лично, но съм запазил в съзнанието си много от нещата, свързани с работата ми.

— Работата ти беше много важна за теб. Понякога се случва така: работата надделява до такава степен, че личният живот престава да съществува.

— На теб случвало ли ти се е?

— Веднъж, много отдавна. Не сега.

— Как си се замесил в това? Ти си от ФБР, а това със сигурност не е операция на Бюрото.

— Имаш право. Дърпаха конците от различни страни, но малко са тези, които могат да се справят с това.

— Много малко. Значи съм от ЦРУ?

Франк се усмихна.

— Не — каза той спокойно. — Не точно.

— Какво, по дяволите, означава „не точно“? Или съм от ЦРУ или не съм. Няма друга възможност.

— Работиш за едно от подразделенията на ЦРУ. Това е всичко, което мога да ти кажа, освен това, че си напълно легален. Щом си възвърнеш паметта, ще разбереш защо не мога да ти кажа повече.

— Добре. — Стив примирено сви рамене. Нямаше значение. Докато не си възвърнеше паметта, информацията нямаше да му е от полза.

Франк посочи чантата, която носеше със себе си.

— Донесъл съм ти дрехи за излизане, които да облечеш, но най-напред нека доведа хирурга, за да довърши прегледа. След това предполагам, ще те изпишат.

— Ще са ми нужни още дрехи, преди да заминем за Колорадо. Между другото, къде живея?

— Имаш апартамент в Мериленд. Наредил съм да опаковат дрехите ти и да ги донесат в самолета, но няма да ти станат, докато не качиш отново килограмите, които си загубил. Дотогава ще са ти нужни нови дрехи.

Стив се усмихна широко, внезапно развеселен.

— И двамата с Джей ще се нуждаем от нови дрехи. Снегът в Колорадо сигурно е толкова дълбок, че и жираф би затънал до шията.

Франк отметна назад глава и се разсмя.

 

 

Джей седеше върху леглото в тесния апартамент, който бе използвала през последните два месеца. Сърцето й биеше силно и тръпки лазеха нагоре-надолу по гърба й. Смисълът и усложненията на ситуацията я ужасяваха.

Сега знаеше какво я бе тревожело през първите два месеца, нещо, което преди не можеше да определи точно. Когато я доведоха тук и я помолиха да идентифицира мъжа в леглото, тя не бе в състояние категорично да потвърди, че той е Стив Кросфийлд. Тогава Франк бе казал, че Стив има кафяви очи и тя бе основала твърдението си върху това, защото Стив имаше тъмни, кадифени очи. Очите му бяха „криси“. Вероятно за всеки човек, както и в картона с основните данни, кафявите очи са просто кафяви. Те не можеха да бъдат шоколадовокафяви, лешниковокафяви или хищнически жълто-кафяви. Но Франк е знаел, че човекът има кафяви очи.

Притисна слепоочията си и затвори очи. Франк със сигурност е знаел какви са очите на собствения му агент, както и че очите на Стив също са кафяви. Следователно Франк е знаел, че тя не може да основе твърдението си само върху цвета на очите и все пак я бе оставил да направи точно това. Сега тя проумя, че той просто я бе подвел да заяви, че този мъж е Стив Кросфийлд. Сигурно е знаел, че съществува поне наполовина вероятност този мъж да не е Стив, тогава защо го е направил?

Единственият отговор, който можеше да измисли и който я ужасяваше, бе, че Франк е знаел през цялото време, че този мъж е американският агент, а не Стив. Той беше взел самоличността на Стив и я беше дал на този мъж, придавайки на измислицата стойност, като бе накарал нея, бившата съпруга на Стив Кросфийлд да потвърди неговата самоличност, след това умело я бе насърчил да бди денонощно край леглото му, нещо, което би убедило всеки.

Значи Стив, истинският Стив беше мъртъв, а неговата самоличност бе предоставена на агента за… защита. Всичко си идваше на мястото. Пластичната операция, която да промени външността му, бинтованите ръце, които да попречат да бъдат взети отпечатъци. Дали бяха направили операция, за да променят и отпечатъците на пръстите му. Ужасна мисъл: дали нарочно не бяха увредили ларинкса му, за да променят гласа? Едва ли. Не можеше да повярва в това. Всички лекари се бяха борили толкова упорито за живота му, а Франк бе толкова неспокоен. Нищо чудно. Той вероятно беше негов приятел.

Дали амнезията беше действителна? Или той се преструваше, за да не е необходимо да си „спомня“ подробности от съвместния им живот? Амнезията е удобно извинение.

Трябваше да повярва, че амнезията е действителна, иначе щеше да полудее. Трябваше да повярва, че „Стив“ беше в същото неведение, както и тя, може би дори в още по-голямо. А и Франк беше сериозно разстроен, когато майор Лънинг им беше съобщил за амнезията.

Това я връщаше отново в началото. Ако кажеше на Франк, че знае, че Стив всъщност не е Стив, играта щеше да приключи и те нямаше да имат повече нужда от нея. Тя беше само параван, необходим, за да предостави неоспоримо доказателство, че човекът, който бе оцелял при експлозията беше Стив Кросфийлд.

Трябваше да се примири с измамата и да продължи да се преструва, че той е Стив, защото го обичаше. Беше се влюбила в него, преди дори да разбере как изглежда; бе обикнала непреклонната му воля, отказа му да се предаде пред болката, да спре да се бори. Харесваше й как търпеливо понася периода на възстановяване и рехабилитация. Като се изключеше отчаянието, което го обземаше от време на време поради загубата на паметта, не бе позволил нищо да го сломи. Беше се влюбила в него, докато беше оголен до същността на характера си, без камуфлажните слоеве, добавени от обществото.

Не можеше да се откаже от него сега. Нито можеше да приеме, че е неин; беше така оплетена в мрежата на обстоятелствата, както и той. Той й вярваше, а тя бе принудена да го лъже за нещо толкова важно като неговата самоличност. Познаваше го, но не знаеше нищо за неговия живот. Мили боже, ами ако беше женен?

Не, не е възможно. Каквато и игра да играеха, не биха казали на никоя жена, че е вдовица и не биха дали на мъжа й друга самоличност. Не можеше да повярва, че Франк би сторил това. Но все пак бе възможно да има някоя жена в живота на Стив, някоя, която държи на него, въпреки че не са женени. Дали имаше жена, която го очакваше сега, плачейки, защото го няма толкова дълго и е изплашена до смърт, че няма да се върне никога вече?

Прилоша й, чудеше се коя от двете злини да избере. И двете щяха да бъдат истинско мъчение. Можеше да му каже истината и да го загуби, като по всяка вероятност щеше да го изложи на опасност, или би могла да го излъже и да го защити. За първи път в живота си обичаше някого с цялото си същество, без остатък и чувствата й я тласкаха към единствения възможен избор. Обичаше го и не би направила нищо друго, освен да го защити, независимо какво щеше да й струва това.

Най-сетне стана и нахвърли дрехите как да е в куфарите, без да се тревожи, че ще се измачкат. Преди два месеца бе прекрачила зала с огледала и нямаше начин да разбере дали отраженията, които виждаше, бяха истински или умела имитация. Мислеше за шикозния си апартамент в Ню Йорк и колко много се бе притеснявала да не го загуби, когато бе останала без работа, а сега не можеше да проумее защо бе имал толкова голямо значение за нея. Животът й се бе преобърнал изцяло и сега се въртеше около различна ос. Стив бе центърът на нейния живот, не някакъв си апартамент или работа, или сигурността, към която се бе стремяла толкова упорито. След толкова години борба захвърляше всичко, само за да бъде с него и не бе изпитала дори моментно съжаление или копнеж по този живот. Обичаше го. Стив и все пак, не Стив. Името му, но друг мъж. Който и да беше, какъвто и да беше, тя го обичаше.

Намери една кутия и нахвърли в нея някои лични вещи като книги и снимки, които бе донесла със себе си във Вашингтон. Отне й по-малко от час да се приготви, за да замине завинаги.

Докато отиваше и се връщаше, оставяйки нещата в колата, тя се оглеждаше внимателно, питайки се дали някои от хората, които срещаше, тръгнали вероятно някъде по работа, действително я наблюдаваха. Може би ставаше параноична, но прекалено много неща й се бяха случили, за да приеме каквото и да е за дадено, дори това, което изглеждаше обичайно. Същата тази сутрин бе погледнала в огнени, златисти очи и бе разбрала, че всичко е било лъжа. Завесата, през която бе гледала доверчиво света, се бе вдигнала, карайки я да застане нащрек.

Изведнъж изпита силна нужда да бъдат отново заедно; несигурността я караше да се нуждае отчаяно от него. Той вече не беше пациент, нуждаещ се от грижите и вниманието й, а човек, който въпреки загубата на паметта си, щеше да крачи по-уверено от нея в света на променящата се реалност. Инстинктите и реакциите, които преди я озадачаваха, сега ставаха ясни, както и широтата на познанията му за световната политика. Беше загубил самоличността си, но познанията бяха останали.

 

 

Двамата с Франк се излежаваха в болничната стая, чакайки я търпеливо. Тя поздрави едва, вперила поглед в Стив. Сега беше облечен в сиво-кафяви панталони и бяла риза със запретнати ръкави. Въпреки че беше отслабнал, създаваше впечатление за сила. Раменете и гърдите му изопваха памучната риза. Със свалянето на превръзката се бе освободил от последната сянка на безпомощност. Изгледа я от глава до пети и присви очи с поглед, изпълнен с пламенно желание, старо колкото света. Беше като докосване, милващо тялото й и тя почувства едновременно и топлина и вълнение.

Той се изправи бавно и грациозно и се приближи до нея. Собственически обви ръка около кръста й.

— Бързо се справи. Сигурно не си опаковала много багаж.

— Не беше точно опаковане — обясни тя унило. — По-скоро хвърляне и натъпкване.

— Не беше необходимо да бързаш толкова. Нямаше да замина никъде без теб — каза той провлечено.

— Във всеки случай и двамата ще трябва да си купите нови дрехи — добави Франк. — Не бях помислил за това, но Стив отбеляза, че и двамата нямате подходящи дрехи за зимата в Колорадо.

Джей погледна Франк, искрените му, спокойни очи и дружелюбното му лице. Той бе нейната опора през последните два месеца, разчистваше пътя пред нея, правейки всичко, което е по силите му, за да се чувства тя удобно, а през цялото време я беше лъгал. Въпреки че го знаеше, не можеше да повярва, че го е направил поради друга причина, освен да защити Стив и поради това му прощаваше напълно. Тя бе готова да направи същото — тогава как би могла да го упрекне за това?

— Няма смисъл да пазарим тук — каза Стив, — нито в Денвър. Ако отидем в някой голям град, ще трябва да купим това, което някой снабдител на универсален магазин счита, че е модно за зимния сезон. Ще спрем пред някой голям магазин, в някой малък град и ще купим това, което купуват местните жители, но не в града, който е най-близо до хижата. Може би в някой на стотици мили от нея.

Франк кимна одобрително на тази безпогрешна логика, както и на властните нотки в дрезгавия глас на Стив. Той вземаше нещата в свои ръце, но и без това не бяха очаквали друго; амнезията не променяше основните черти на характера, а Стив беше експерт в тези неща. Знаеше какво трябва да се направи и как да бъде направено.

Джей не показа, че е изненадана от тези предпазни мерки. Дълбоките й сини очи бяха спокойни. След като веднъж бе взела решение, тя беше готова за всичко, което можеше да се случи.

— Ще ни трябва ли някакво оръжие — попита тя. — Все пак ще бъдем доста изолирани.

Като всеки градски жител и тя ненавиждаше оръжията и насилието, но мисълта да живее уединено в планината поставяше нещата в различна светлина. Понякога да се носи оръжие беше разумно.

Стив я погледна и я прегърна по-силно. Той вече беше обсъдил въпроса с Франк.

— Няма да е лошо да вземем една пушка.

— Ще трябва да ми покажеш как се стреля. Никога не съм боравила с пушка.

Франк погледна колко е часът.

— Ще се обадя и ще тръгнем. Докато стигнем до летището, самолетът ще е готов.

— Кое летище ще използваме?

— Националното. Ще летим до Колорадо Спрингс, а останалия път ще изминем с кола.

Доволен от начина, по който се развиваха нещата, Франк отиде да проведе разговора си. Всъщност трябваше да проведе два разговора: единият — с летището, за да подготвят самолета, а другият с Него, за да му съобщи последните новини.