Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кел Сейбин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 160 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
geneviev (2010)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2000

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-031-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Шеста глава

Стив лежеше безшумно, опитвайки се да прогони неяснотата от все още замъгленото си от упойката съзнание, притихнал инстинктивно като животно в джунглата, докато осъзнае какво става. Човек можеше да загуби живота си, ако помръдне, преди да разбере къде са враговете му. Ако го считаха за мъртъв, той печелеше предимството да ги изненада като лежи неподвижен и не им позволява да разберат, че е жив, докато се съвземе достатъчно, за да предприеме нещо. Опита се да отвори очи, но нещо ги покриваше. Бяха му завързали очите. В това нямаше смисъл; защо ще завързват очите на някого, когото считат за мъртъв?

Заслуша се, опитвайки се да определи местонахождението на тези, които го бяха пленили. Не чуваше обичайните гласове на джунглата и постепенно разбра, че му беше твърде студено, за да е в джунгла. Освен това изобщо не миришеше като в джунгла. Долавяше остра миризма на лекарства, на дезинфекциращи средства. Това място миришеше на болница.

Прозрението бе подобно на завеса, която се вдига и изведнъж разбра къде е и какво се е случило. В същото време неясният спомен за влажната и гореща джунгла бързо избледня. Последната операция на очите му бе приключила и той беше в следоперационното отделение.

— Джей!

Костваше му неимоверни усилия да я извика, гласът му звучеше странно, по-ужасно от обикновено, толкова дълбок и дрезгав, че наподобяваше животински рев.

— Джей!

— Всичко е наред, господин Кросфийлд — нечий спокоен глас се обади утешително. — Оперираха ви и всичко е наред. Лежете спокойно и след няколко минути ще ви върнем в стаята ви.

Това не беше гласът на Джей. Беше приятен глас, но не беше това, което искаше. Устата му беше пресъхнала. Преглътна и присви очи, защото гърлото му беше силно възпалено и болезнено. Точно така, бяха пъхнали в него тръбичка.

— Къде е Джей? — изкряка той подобно на жаба.

— Джей съпругата ви ли е, господин Кросфийлд?

— Да.

Бившата му съпруга, ако държаха на формалностите. Не го интересуваше как ще я назоват. Джей беше негова.

— Вероятно ви очаква в стаята ви.

— Отведете ме там.

— Да изчакаме още няколко минути.

— Веднага.

Тази единствена дума прозвуча дрезгаво, хладнокръвната заповед бе отправена директно. Не се опита да я завоалира в учтиви фрази, защото можеше да произнесе само няколко думи наведнъж. Бе все още замаян, но съсредоточи мислите си върху Джей с целеустремена решителност. Започна пипнешком да търси перилата отстрани на леглото.

— Господин Кросфийлд, почакайте! Ще извадите системата от ръката си!

— Чудесно! — измърмори той.

— Успокойте се! Ще ви заведем в стаята ви. Само лежете мирно, докато извикам санитар.

Минута по-късно усети леглото да се движи. Беше невероятно успокоително движение и отново започна да се унася, но си наложи да остане нащрек. Не можеше да си позволи да се отпусне, преди Джей да е при него. Знаеше ужасно малко за това кой е и какво ставаше, но Джей беше единствената постоянна величина в живота му, единственият човек, на когото вярваше. Бе с него от самото начало, от първия миг, който помнеше и преди това.

— Ето ни и нас — бодро и весело съобщи на някого сестрата. — Нямаше търпение да се върне в стаята си, госпожо Кросфийлд. Питаше за вас и вдигаше ужасен шум.

— Тук съм, Стив — обади се Джей и му се стори, че беше разтревожена.

Направи му впечатление, че тя не поправи сестрата за името и това го изпълни с изключително задоволство. Името му не означаваше много за него, но това беше име, което някога бяха носили и двамата, една от нишките, които я свързваха с него.

Пренесоха го в леглото му и той усещаше как се суетяха наоколо още известно време. Ставаше все по-трудно да стои буден.

— Джей!

— Тук съм.

Протегна лявата си ръка в посоката, откъдето идваше гласът й и нейните тънки, хладни пръсти го докоснаха.

Усети ръката й — толкова малка и крехка — в своята.

— Лекарят казва, че всичко е минало отлично. — Гласът й идваше от тъмнината, някъде над него. — Ще ти свалят превръзките окончателно след около две седмици.

— Тогава се махам оттук — промърмори той.

Ръката му стисна нейната и той се предаде на продължителния ефект на упойката.

Когато отново се събуди липсваше първоначалното объркване, но все още бе замаян. Нетърпеливо изтръгна съзнанието си от летаргията. Вече бе толкова обичайно да не обръща внимание на болката в своето възстановяващо се тяло, че дори не я забеляза. В някой неизвестен момент от живота си бе научил, че човешкият организъм може да бъде заставен да извърши свръхчовешки подвизи, ако мозъкът знаеше как да забрави за болката. Очевидно бе научил този урок толкова добре, че това се бе превърнало в негова втора природа.

Сега, когато съзнанието му не бе така замъглено, не се налагаше да я извика, за да разбере, че е в стаята. Можеше да чуе дишането й и прелистването на страниците на някакво списание, докато тя сядаше до леглото. Долавяше лекия, сладък аромат на кожата й, аромат, по който я разпознаваше незабавно щом прекрачеше прага на стаята. Изпитваше и друго усещане — физическо, което беше като електрически ток, каращ кожата му да гори от удоволствие и вълнение при нейната близост, или дори само при мисълта за нея.

Не я беше целувал откакто се бяха спречкали предишната седмица, но той само чакаше удобен момент. Беше се разстроила, а той не искаше това, не искаше да я притиска. Може би не е бил кой знае каква стока преди, но тя все още изпитваше някакви чувства към него, в противен случай нямаше да бъде тук сега, и когато настъпеше момента, той щеше да се възползва от това. Тя беше негова. Подсказваше му го някакъв вроден инстинкт за притежание, който бе по-силен от всичко друго.

Желаеше я. Силата на влечението му към нея го изненадваше при сегашното му физическо състояние, но огънят в слабините му всеки път, когато тя го докоснеше, беше доказателство, че някои инстинкти са по-силни от болката. С всеки изминал ден болката намаляваше и с всеки изминал ден той я желаеше все по-силно. Това беше първичен инстинкт. Когато двама души се привличат, стремежът да се свържат в едно става по-силен от всичко. Това е естественият начин, по който се възпроизвеждат видовете. Силното физическо желание и пламенните и чести сексуални контакти заздравяват връзката между двама души. Те стават семейство, защото в първите примитивни дни на човешкия род са били необходими двама души, които да се грижат за безпомощното дете. В днешно време родителят може добре да отгледа детето сам, а съвременната медицина е направила възможно жената да не забременее, ако не желае, но старите инстинкти си остават. Сексуалното желание все още съществува, потребността на мъжа да бъде със своята жена и да се увери, че е негова. Той разбираше основата на биологичната си потребност, заложена в гените му, но разбирането не отслабваше желанието му.

Амнезията беше странно нещо. Когато я изследваше безпристрастно, нейните особености предизвикваха интереса му. Беше загубил цялата съзнателна информация за това какво се бе случило, преди да излезе от комата, но голяма част от несъзнателната информация бе останала незасегната. Можеше да си спомни различни шампионати по бейзбол и как изглежда Ниагарския водопад. Това не беше важно. Интересно, но не важно.

Точно толкова интересно, но много по-важно беше това, което знаеше за страните от третия свят и основните политически сили, без да си спомня как е придобил тази информация. Не можеше да си спомни собственото си лице, но това не отричаше действителността, която познаваше. Познаваше пустинята, огнената, суха жега и палещото слънце. Познаваше и джунглата, душната горещина и влагата, насекомите и влечугите, пиявиците, кресливите птици, миризмата на гниеща растителност.

Вземайки тези парченца и късчета от себе си, които можеше да разпознае, той бе в състояние да сглоби част от пъзела. Джунглата беше лесната част. Джей му беше казала, че е на тридесет и седем. Беше точно на подходяща възраст, за да е бил във Виетнам в разгара на войната в края на шейсетте. Останалото, събрано заедно, можеше да има само едно логично обяснение: бил е много по-дълбоко замесен в ситуацията, но те не са й казали.

Питаше се дали скополаминът и пентоталът имат положителен ефект върху страдащия от амнезия, или амнезията успешно запечатва спомените дори за силните лекарства, с които медицината разполага днес. Ако това, което може би знаеше беше достатъчно важно, за да оправдае такова първокачествено медицинско обслужване, то би трябвало да си струва усилието, Франк поне да опита с лекарства. Те не бяха направили такъв опит и това му подсказваше нещо друго: Пейн знаеше, че на него му е било внушено да се противопоставя на това да се ровят в мозъка му с помощта на химически вещества. Следователно той трябва да е обучен действащ агент.

Джей не знае това. Тя наистина смята, че той просто се е оказал на неподходящото място в неподходящо време. Беше казала, че докато са били женени, той често се е впускал от едно приключение в друго, следователно я е държал в неизвестност, като я е оставял да си мисли, че е нехаен, вместо да я тревожи с това колко е опасна неговата работа и колко голяма е вероятността да не се върне от някое пътуване.

Беше сглобил тази част от пъзела, но имаше още много незначителни подробности, които не можеше да проумее. Беше забелязал веднага щом махнаха превръзките от ръцете му, че върховете на пръстите му са невероятно гладки. Това не беше гладкост, присъща на зарастваща тъкан; ръцете му бяха толкова чувствителни поради новата си заздравяваща кожа, че той можеше да направи разлика между изгорените участъци и върховете на пръстите. Беше сигурен, че върховете на пръстите му не са били изгорени, а по-скоро променени или заличени, вероятно второто. И то неотдавна, най-вероятно в тази болница. Въпросът беше: защо? От кого криеха неговата самоличност? Те знаеха кой е и очевидно той беше в добри отношения с тях, в противен случай нямаше да положат такива невероятни усилия, за да спасят живота му. Джей знаеше кой е той. Имаше ли някой, който го дебне? И ако беше така, Джей беше ли в опасност, просто защото беше с него?

Твърде много въпроси и той не знаеше отговора на нито един от тях. Можеше да попита Пейн, но не беше сигурен, че ще получи откровен отговор. Пейн криеше нещо. Стив не знаеше какво, но можеше да усети нотка на вина в гласа му, особено когато разговаряше с Джей. В какво беше въвлякъл Джей?

Чу вратата на стаята да се отваря и остана да лежи неподвижен, тъй като искаше да установи кой е неговият посетител, без да разберат, че е буден. И преди беше забелязал тази предпазливост у себе си. Пасваше със заключенията, до които бе стигнал.

— Буден ли е вече?

Беше спокойният глас на Франк Пейн и тази особена нотка присъстваше отново, вината и… тази симпатия. Да, това беше. Пейн харесваше Джей и се тревожеше за нея, но все пак я използваше. Това го караше да се чувства още по-малко склонен да сътрудничи. Вбесяваше го мисълта, че може да излагат Джей на каквато и да е опасност.

— Заспа веднага щом го преместиха в леглото и оттогава не е помръдвал. — Говорихте ли с лекаря?

— Не, не още. Как мина?

— Отлично. Лекарите смятат, че няма никакви трайни увреждания. Ще се наложи да полежи няколко дни, колкото е възможно по-спокойно, а и очите му може да са чувствителни към ярката светлина, след като свалят превръзката, но вероятно дори няма да има нужда от очила.

— Това е добре. Ако всичко е наред, ще си тръгне от тук до няколко седмици.

— Трудно ми е да си представя, че няма да идвам тук всеки ден — продължи Джей замислено. — Няма да изглежда нормално. Какво ще стане, когато го изпишат?

— Трябва да говоря с него по този въпрос — отговори Пейн. — Това може да почака няколко дни, докато започне да се движи.

Стив долавяше тревогата в гласа на Джей и се запита: знаеше ли нещо все пак? Защо иначе щеше да се тревожи за това какво ще му се случи, когато напусне болницата? Той обаче имаше новини за нея. Където и да отидеше тя, това беше там, където възнамеряваше да отиде той, и Франк Пейн можеше да започне да свиква с тази мисъл.

Още две седмици чакане. Не знаеше дали ще може да издържи. Беше му трудно да си наложи търпението, от което се нуждаеше, за да даде възможност на тялото си да оздравее, а щяха да са необходими седмици рехабилитация, преди да възстанови силите си напълно. Ще трябва да се натоварва повече, отколкото изисква терапевта, но той можеше да усети границите на своите възможности и знаеше, че са по-разтегливи, отколкото терапевтът можеше да предположи. Това беше още едно парченце от пъзела.

Реши да се „събуди“ и започна да се върти неспокойно. Усещаше иглата в ръката си.

— Джей — извика с отпаднал глас, после се изкашля лекичко и опита отново. — Джей?

Така и не свикна напълно да чува собствения си променен глас, толкова дрезгав и напрегнат, с хрипливи нотки. Поредната странност. Не можеше да си спомни гласа си, но знаеше, че не е бил такъв.

— Тук съм.

Хладните й пръсти докоснаха ръката му. Колко пъти бе чувал тези две думи и колко пъти го бяха изваждали от безсъзнание? Бяха се загнездили в съзнанието му, сякаш бяха единствения му спомен. По дяволите, вероятно бяха. Протегна към нея свободната си ръка.

— Жаден съм.

Чу как тя наля вода в чашата, после сламката докосна устните му и той всмукна с благодарност студената течност и я преглътна с разраненото си гърло. Тя издърпа сламката само след няколко глътки.

— Не пий много — каза тя със спокойния си глас. — Може да ти прилошее от упойката.

Помръдна с ръка и усети иглата да се забива отново в ръката му. Внезапно го обзе раздразнение.

— Извикай някоя сестра да извади тази проклета игла.

— Нуждаеш се от глюкоза след операцията, за да не изпаднеш в шок — възрази тя. — Сигурно ти вливат и антибиотик.

— В такъв случай могат да ми дадат хапчета — отвърна той рязко. — Не искам да бъда ограничаван по този начин.

Стигаше му, че краката му все още бяха гипсирани. Беше лежал неподвижно достатъчно дълго, за да му стигне за цял живот.

Тя замълча за малко и той почувства, че го разбира. Понякога не се нуждаеха от думи, сякаш помежду им имаше връзка, която беше по-силна от думите. Джей знаеше точно колко безсилен се чувстваше от принудителния престой в леглото ден след ден. Това не само беше досадно, но и противоречеше на инстинкта му за самосъхранение.

— Добре — каза тя най-сетне, плъзгайки леко хладните си пръсти по ръката му. — Ще извикам някоя сестра.

Чу как тя излезе от стаята и продължи да лежи кротко в очакване да види дали Франк Пейн ще издаде присъствието си. Това беше изкусна игра, дори не знаеше защо я играеше. Пейн криеше нещо и Стив не му вярваше. Би направил всичко, за да спечели преднина, дори ако беше нещо толкова елементарно, като това да се преструва, че спи, за да подслушва. Не научи нищо, освен, че Пейн има „планове“ за него.

— Боли ли те? — попита Франк.

Стив нарочно извърна глава.

— Франк? — още една част от играта — да се преструва, че не е познал гласа на мъжа.

— Да.

— Не, не много. Отпаднал съм.

Беше самата истина. Упойката го караше да се чувства отпуснат и сънен. Но той можеше да застави съзнанието си да остане будно, а това беше важното. Предпочиташе да го боли, отколкото да бъде толкова упоен, че да не знае какво става. Комата, причинена от успокоителните, беше кошмар от мрак и празнота, който не искаше да изживее отново, дори в по-лека форма. Дори упойката беше по-приятна от тази пълна загуба на същността.

— Това е последно. Повече никакви операции, никакви тръбички, никакви игли. Когато махнат гипса, можеш да започнеш да си възвръщаш предишната форма. — Гласът на Франк бе спокоен и в него имаше нещо познато, сякаш някога са били много близки.

Думите му докоснаха позната струна у Стив: предишната му форма не означаваше големи мускули, а по-скоро бързина и издръжливост, някаква желязна твърдост, която му даваше сили да продължи, когато други биха се огънали.

— Джей в опасност ли е? — попита той, преминавайки направо, без предпазливо лавиране към това, което бе най-важно за него.

— Заради това, което може да си видял?

— Да.

— Не очакваме никаква опасност — отвърна Франк предпазливо. — Ти си важен за нас, само защото държим да узнаем какво точно се е случило и ти можеш да ни дадеш някои отговори.

Стив се усмихна иронично.

— Да, знам. Толкова важен, че да загърбите бюрокрацията и да координирате действията на две, може би три различни служби, а също така да привлечете хора от различни клонове на службата и от частния сектор. Аз съм просто един невинен свидетел, нали? Това може да мине пред Джей, но не и пред мен. Така че, спестете си лъжите и ми отговорете с „да“ или „не“. Джей в опасност ли е?

— Не — категорично заяви Франк и след секунда Стив кимна леко — единственото, което можа да направи. Независимо от това какво криеше Франк, той все още харесваше Джей и се опитваше да я предпази. Джей беше в безопасност. С останалото можеше да се справи по-късно. Сега само Джей имаше значение.

 

 

Краката му бяха тънки и слаби, тъй като бяха затворени в гипс в продължение на шест седмици. Прокара ръце по тях, за да свикне с необичайната им лекота. Можеше да ги движи, но движенията му бяха резки и неконтролируеми. През последните няколко дни бе седял в инвалидна количка или на стола до леглото, давайки на тялото си възможност да свикне с движенията и различните пози. Ръцете му бяха заздравели достатъчно, за да стои изправен и да използва помощното приспособление за ходене по няколко минути на ден. Запасът му от информация се увеличаваше непрекъснато. Сега знаеше, че дори когато бе наведен напред, за да държи приспособлението, беше няколко сантиметра по-висок от Джей. Искаше да я прегърне и да я притисне към себе си, да усети как женственото й тяло се нагажда към неговия ръст, докато се навежда да я целуне. Досега се въздържаше, не бързаше, но нямаше да издържи дълго.

Джей го наблюдаваше как масажира бедрата и прасците си, как дългите му пръсти разтриват мускулите с уверени движения. Имаше час за физиотерапия този следобед, но не чакаше някой друг да свърши работата вместо него.

Откакто оперираха очите му беше като навита пружина: напрегнат, изпълнен с очакване, но с желязна самодисциплина. Беше изминал месец и половина от експлозията и вероятно не дотам силни хора щяха все още да лежат в леглото и да вземат болкоуспокояващи лекарства, а той полагаше усилия от мига, в който бе дошъл в съзнание. Ръцете му сигурно бяха свръхчувствителни, но той ги използваше, без да трепне. Ребрата и краката сигурно го боляха, но той не позволяваше това да го спре. Никога не се оплакваше от главоболие, въпреки че майор Лънинг бе споменал пред Джей, че вероятно ще има главоболие в продължение на няколко месеца.

Тя погледна часовника си. Масажираше краката си от половин час.

— Мисля, че това е достатъчно — обади се тя решително. — Не искаш ли да се върнеш в леглото?

Той се изправи в инвалидната количка и зъбите му проблеснаха, когато се усмихна.

— Скъпа, това легло ми е омръзнало толкова, че единственият начин да ме върнеш обратно в него е да легнеш с мен.

Изглеждаше толкова безсрамно мъжествен, че тя се размекна, въпреки опитите си да не се поддава на чара му. Не че не използваше обаянието си на ранен воин, за да я плени! Не можеше дори да го погледне, без да се разтрепери, понякога това, което чувстваше към него се надигаше в нея като приливна вълна, насладата и болката се преплитаха така бурно, че едва се сдържаше да не изстене на глас. С всеки изминал ден той ставаше все по-силен, с всеки изминал ден завладяваше нови територии и управляваше някоя нова страна от живота си. Беше едновременно и удивително и страшно да го наблюдава как се справя със ситуацията, проумявайки колко силна е волята му. Безпощадната му самодисциплина и твърдост й се струваха почти нечовешки, но същевременно й позволяваше да види, че и той е просто човек. Бе зависим от нея повече, отколкото си бе представяла, че е възможно и уязвимостта, която разкриваше пред нея, бе още по-разтърсваща, защото знаеше колко е необичайна.

— Донеси ми приспособлението за ходене — заповяда той, обръщайки превързаните си очи към нея в очакване, сякаш предполагаше, че тя ще възрази.

Джей сви устни, вперила поглед в него, после вдигна рамене и постави приспособлението пред него. Ако състоянието му се влошеше, вината щеше да е негова, защото отказваше да се примири с факта, че възможностите му имат някаква граница.

— Добре — рече тя спокойно. — Тръгвай и падни! Счупи си отново краката, счупи си отново главата и прекарай тук още няколко месеца. Сигурна съм, че сестрите ще изпаднат във възторг.

Нейната сприхавост го разсмя — реакция, която ставаше все по-честа сега, когато оздравяваше. За него това бе знак, че се възстановява. Докато беше болен и безпомощен, тя не му отказваше нищо. С удоволствие забеляза остротата в характера й. Една пасивна жена нямаше изобщо да му подхожда, но Джей му подхождаше във всяко едно отношение, винаги.

— Няма да падна — увери я той, докато се изправяше. Ръцете трябваше да поемат по-голямата част от тежестта, но краката му се придвижваха, когато им заповядаше. Рязко наистина, но все пак му се подчиняваха.

— И-и той тръгва-а и се препъва — извика Джей, имитирайки сухо спортен коментатор с явно раздразнение.

Той се изсмя високо и наистина се препъна, но се задържа с помощта на приспособлението.

— Трябва да ме напътстваш, а не да се подиграваш.

— Отказвам да ти помагам да се претоварваш. Ако паднеш, вината ще бъде твоя.

Устните му се изкривиха в усмивка и сърцето й заби ускорено поради дяволския чар, който придаваше на лицето му.

— О, скъпа — започна да я увещава той. — Няма да се претоварвам, обещавам. Знам на какво съм способен. Хайде, придружи ме в коридора.

— Не — отказа тя решително.

Две минути по-късно тя вървеше до него, докато той придвижваше приспособлението и неподатливите си крака надолу по коридора. В другия му край охраната бдеше зорко, проучвайки всеки и всичко. Това се случваше всеки път, когато Стив напуснеше стаята си, въпреки че той не разбираше, че го следят толкова внимателно. Джей усети, че я полазват тръпки, когато очите й срещнаха тези на човека от охраната и той кимна учтиво. Независимо колко спокойно изглеждаше всичко, присъствието на тези мъже й напомняше, че Стив е бил замесен в нещо много опасно. Дали амнезията нямаше да го изложи на още по-голям риск? Той дори не знаеше, че е застрашен, нито от кого. Нищо чудно, че се налагаше да го охраняват. Но осъзнавайки колко необходимо бе това, тя изпита ужас. Това беше част от огромната неяснота, която Франк не беше разсеял, но която, както Джей чудесно разбираше, съществуваше.

— Това е достатъчно — обяви Стив и се обърна внимателно. Завъртя се точно на сто и осемдесет градуса и направи две крачки, преди да спре, извръщайки глава назад към нея.

— Джей?

— Извинявай. — Тя бързо го настигна. Как бе разбрал кога да се обърне? Защо движенията му не бяха по-неуверени? Пристъпваше бавно, като все още прехвърляше по-голямата част от тежестта върху ръцете си, но изглеждаше решителен и уверен. Нараняванията забавяха движенията му, но не можеха да го спрат. Той не се предаваше: не гледаше на тях като на нещо, от което трябваше да се излекува, а като на нещо, което ще бъде победено. Щеше да се справи с тях, както той си знаеше и щеше да победи, защото нямаше да се примири с по-малко. Тя видя още от неговата решителност през следващите дни, докато се подлагаше усилено на физиотерапия. Терапевтът се опитваше да го възпре, но Стив настояваше сам да определя темпото. Преплуваше по няколко дължини, ориентирайки се по гласа на Джей, и не спираше да върви по лентовия механизъм. На третия ден от терапията се отказа окончателно от приспособлението за ходене и го замени с Джей. Усмихвайки се, докато премяташе ръка през рамото й, той обясни, че тя поне ще смекчи удара, ако падне.

Беше наддал бързо, след като извадиха тръбичката от гърлото му и сега възвръщаше силите си също толкова бързо. Струваше й се, че долавя промяна в състоянието му с всеки изминал ден. Като се изключи превръзката върху очите му, изглеждаше почти нормално, но тя знаеше всеки белег под удобните дрехи, донесени от Франк. Ръцете му все още бяха розови от изгарянията, а опропастеният му глас никога нямаше да стане много по-мелодичен. Паметта му също не даваше никакви признаци, че ще се възстанови. Нямаше никакъв проблясък от спомен, нито знак, че разпознава нещо. Сякаш се бе родил, когато се бореше да излезе от безсъзнание и да откликне на нейния глас и нищо не бе съществувало преди това. Докато го наблюдаваше как тренира с тази негова ужасяваща непреклонност, тя се улавяше, че мислено се надява никога да не възвърне паметта си и я обземаше чувство на вина. Сега бе толкова зависим от нея, а ако започнеше да си спомня, близостта между тях щеше да изчезне. Макар да се опитваше да се предпази от тази близост, тя ценеше всеки миг и искаше още. Беше хваната в капана на собствената си дилема и не намираше решение как да се освободи. Можеше да се предпази като си тръгне, или да грабне това, което би могла да получи, но не можеше да реши да направи което и да е от двете. Оставаше й само да чака и да го наблюдава с нарастваща страст.

 

 

В деня, когато трябваше да свалят превръзката от очите му, той бе станал призори и кръстосваше неспокойно болничната стая. Джей беше дошла рано, чувствайки се толкова неспокойна, колкото и той, но си налагаше да седи на едно място. Най-сетне той включи телевизора и се заслуша внимателно в сутрешните новини, мръщейки вежди.

— Защо, по дяволите, този проклет доктор не побърза малко? — измърмори той.

Джей погледна часовника си.

— Твърде рано е. Дори не си закусил.

Той изруга тихичко и прокара пръсти през косата си. Тя все още бе по-къса, отколкото бе модерно, но достатъчно дълга, за да покрие белега, който разсичаше черепа му, беше тъмна и лъскава, непроменена от слънцето, започваща да образува леки къдрици. Той продължи да крачи напред-назад още малко, после спря до прозореца и започна да барабани с пръсти по перваза.

— Денят е слънчев, нали?

Джей погледна през прозореца към синьото небе.

— Да, и не е много студено, но според прогнозата в края на седмицата може да завали сняг.

— Коя дата сме днес?

— Двайсет и девети януари.

Пръстите му продължиха да барабанят по перваза.

— Къде отиваме?

Джей изпадна в недоумение.

— Отиваме?

— Когато ме изпишат. Къде отиваме?

Тя се стресна, сякаш я бяха зашлевили през лицето, проумявайки, че ще го изпишат след няколко часа, ако очите му бяха добре. Апартаментът, който Франк бе наел за нея, беше малък — само с една спалня — но не това я тревожеше. Ами ако Франк възнамеряваше да отведе Стив далеч от нея? Наистина веднъж бе споменал, че тя ще остане със Стив, докато си възвърне паметта, но не го бе повторил оттогава. Дали това все още беше неговият план? Ако беше така, къде смяташе да настани Стив?

— Нямам представа — отвърна тя тихо. — Може да искат да те изпратят някъде…

Гласът й замлъкна отчаяно.

— Много лошо, ако го направят.

Той се обърна с гръб към прозореца и в движението му имаше нещо опасно, някаква хищническа грациозност и сила. Загледа се в силуета му, очертал се на светлия фон на прозореца и гърлото й се сви. Беше много по-силен отколкото преди и това почти я плашеше, но същевременно всичко в него я вълнуваше. Обичаше го толкова много, че усещаше болка дълбоко в гърдите си и ставаше все по-лошо.

Сестрата донесе закуската и намигна на Джей.

— Забелязах, че сте дошли рано, затова поисках още един поднос. Няма да ви издам, ако и вие не ме издадете. — Тя внесе втората закуска, усмихвайки се, докато Джей й благодареше.

— Днес е забележителен ден — подхвърли сестрата весело. — Да кажем, че това е предпразнична закуска.

Стив се засмя.

— Толкова ли бързате да се отървете от мен?

— Вие бяхте същински ангел. Ще ни липсва този ваш задник. Но както дошло, така и отишло.

Руменината бавно заля лицето му и сестрата се засмя от сърце, излизайки от стаята. Джей се кикотеше, докато развиваше приборите и подреждаше всички неща върху подноса, така както той бе свикнал да ги намира.

— Домъкни тук страхотния си задник и си изяж закуската — нареди тя, все още кикотейки се.

— Щом ти харесва, можеш добре да го разгледаш — подкани я той, като се обърна и повдигна ръце така, че тя наистина видя много добре стегнатия му, мускулест задник. — Дори ще ти позволя да го пипнеш.

— Благодаря, но предпочитам да се нахраня. Не си ли гладен?

— Умирам от глад.

Хапнаха набързо и не след дълго той отново сновеше из малката стая, а безпокойството му я правеше да изглежда още по-малка. Нетърпението му беше като някаква осезаема сила, която напираше в него. Бе прекарал твърде много седмици, лежейки по гръб, напълно безпомощен и сляп, неспособен дори да се храни сам. Сега отново бе в състояние да се движи, а след няколко минути щеше да знае дали зрението му е възстановено. Лекарят беше сигурен, че операцията е успешна, но докато не махнеха превръзката и не прогледнеше наистина, Стив нямаше да си позволи да го повярва. Очакването и несигурността го измъчваха. Искаше да знае как изглежда Джей, искаше да може да свърже гласа с някакво лице. Ако никога не видеше нищо друго, би искал да види лицето й, дори само за миг. Всяка клетка от неговото тяло я познаваше, можеше да долови присъствието й, но въпреки че бе описала как изглежда, лицето й трябваше да се запечати в съзнанието му. Тревогата за останалата част от изгубената му памет не го преследваше така упорито, както представата за Джей, която бе загубил, а най-болезнен бе фактът, че не можеше да си спомни лицето й. Чувстваше се така, сякаш бе загубил част от себе си.

Когато чу вратата да се отваря, надигна глава като животно застанало нащрек и очният хирург се засмя.

— Почти бях готов да видя, че сте си свалили превръзката сам.

— Не исках да се кича с вашите лаври — промърмори Стив. Стоеше като вцепенен.

Джей също бе като прикована и стомахът й се сви от напрежение, докато наблюдаваше как хирургът, сестрата и майор Лънинг влизат в стаята. Франк носеше чанта с името на местен универсален магазин и я остави върху леглото. И без да пита, Джей знаеше, че в нея има дрехи за Стив и беше смътно благодарна на Франк, че бе помислил за това, защото тя не беше.

— Седнете тук с гръб към прозореца — нареди хирургът, направлявайки Стив към един стол.

Когато той седна, лекарят извади ножици и преряза марлята и цитопласта върху слепоочията му и свали външната част на превръзката, като внимаваше да не размести марлята върху очите, или да опъне кожата му.

— Наведете главата си леко назад — нареди той.

Ноктите на Джей се забиваха в дланите й и болка пронизваше гърдите й. За първи път виждаше лицето му без превръзка. Дори неголямата превръзка, която бе прикрепяла марлята върху очите, бе закривала слепоочията и веждите му, а също скулите и горната част на носа. Някога беше красив мъж, но вече не беше. Носът му не беше съвсем правилен, а горната му част бе по-издадена, отколкото преди експлозията. Скулите му изглеждаха по-изпъкнали. Общо взето лицето му изглеждаше по-ъгловато отколкото преди. Беше очевидно, че е било натрошено.

Бавно лекарят махна марлята от очите после ги проми с някакъв разтвор. Клепачите му изглеждаха ожулени, а очите — някак хлътнали.

— Дръпнете завесите — нареди лекарят тихо и сестрата стана, за да изпълни поръчката, затъмнявайки стаята. После той светна нощната лампа над леглото. — Добре, сега можете да отворите очи. Бавно. Оставете ги да свикнат със светлината. После премигнете няколко пъти, докато фокусирате.

Стив повдигна леко клепачи и премигна. После опита още веднъж.

— По дяволите, светлината е силна — каза той. После отвори широко очи, премигна няколко пъти, докато фокусира и обърна глава към Джей.

Тя замръзна на място и дъхът й спря. Сякаш бе надникнала в очите на орел, срещайки свирепия поглед на звяр, на реещ се във висините хищник. Това бяха очите на мъжа, когото обичаше до болка, и ужас смрази кръвта й. Тя помнеше кадифени, шоколадовокафяви очи, а това бяха жълтеникавокафяви очи, блестящи като кехлибар. Очите на орел.

Това беше мъжът, когото обичаше, но тя не знаеше кой беше той, а кой не беше.

Определено не беше Стив Кросфийлд.