Линда Хауърд
Невинни лъжи (4)

Четвърта глава

Той беше съвсем неподвижен. Струваше й се, че усеща как се отдръпва, въпреки че дори не трепваше. Усети изненадващо силна болка и се укори за това. Какво бе очаквала? Не би могъл да стане и да я прегърне, не можеше да говори и вероятно беше изтощен. Знаеше всичко това и все пак имаше чувството, че той се отдръпва от нея. Дали не му беше неприятно, че е толкова зависим от нея? Стив винаги е бил някак особено високомерен, държащ хората на разстояние. Може би му беше неприятно, че тя е с него сега вместо някоя безлична сестра. В края на краищата, когато медицинското обслужване е безпристрастно, изпълнявано като служебно задължение, остава известна независимост. Индивидуалните грижи имаха цена, която не се измерваше в долари и това нямаше да се хареса на Стив.

Тя овладя гласа си и дори не усети колко спокойно каза:

— Имаш ли още въпроси?

Ръката му трепна два пъти. „Не“.

Бяха я отблъсквали толкова много пъти, че веднага разбра посланието му, макар да беше деликатно и мълчаливо. Заболя я. Затвори очи, опитвайки се отчаяно да се овладее, за да може да проговори. Беше й нужно известно време, преди да успее.

— Искаш ли да остана с теб?

За известно време бе съвсем неподвижен. После ръката му помръдна веднъж. После още веднъж. „Не“.

— Добре. Няма да те безпокоя повече.

Не можеше да се владее повече. Гласът й беше тънък и напрегнат. Не изчака да види дали ще реагира, а се обърна и излезе. За малко да й прилошее. Дори сега й беше трудно да си тръгне и да го остави сам. Искаше да остане с него, да го защитава и да се бори за него. Господи, дори би изстрадала болката вместо него, ако можеше. Но той не я искаше. Не се нуждаеше от нея. През цялото време е била права, като е мислила, че той няма да оцени грижите, които полага за него, но привличането между тях, което си въобразяваше, че усеща бе толкова силно, че бе пренебрегнала здравия си разум и се бе оставила Франк да я придума да остане.

Е, ще трябва поне да уведоми Франк, че престоят й тук е приключил и че си заминава. Проблемите й си оставаха същите. Ще трябва да си намери нова работа. Изрови една монета от чантата си, намери автомат и избра номера, който Франк й бе дал. През последните два дни той не прекарваше в болницата толкова дълго време, колкото преди. Всъщност днес изобщо не бе идвал. Той се обади веднага и като чу спокойният му глас, тя се почувства по-добре.

— Джей е. Исках да ви кажа, че моята работа приключи. Стив не иска повече да стоя при него.

— Какво? — явно беше изумен. — Откъде знаете?

— Той ми каза.

— И как, по дяволите, е направил това? Не може да говори, нито да пише. Във всеки случай според майор Лънинг той трябва да е твърде объркан все още.

— Тази сутрин е много по-добре. Измислихме един начин — тя обясни отегчено. — Аз казвам азбуката и той ми дава знак с ръка, когато стигна до буквата, която му е необходима. Така може да образува думи и да отговаря на въпроси. Едно помръдване на ръката означава „да“, а две означават „не“.

— Казали ли сте това на майор Лънинг? — попита Франк остро.

— Не, не съм го виждала. Исках просто да ви уведомя, че Стив не иска да съм с него.

— Обадете се на Лънинг по пейджъра. Искам да разговарям с него. Веднага.

За приятен човек като него, Франк можеше да бъде прекалено властен, когато пожелаеше, мислеше си Джей, докато отиваше към стаята на сестрите, за да помоли да се обадят на Лънинг. Изминаха пет минути, преди той да се появи, изморен и разрошен и с лекарска престилка. Изслуша Джей и без да каже дума отиде до автомата и разговаря тихо с Франк. Не можеше да разбере какво казва, но когато затвори, извика една сестра и отиде направо в стаята на Стив.

Джей чакаше в коридора, опитвайки се да преодолее чувствата си. Въпреки че познаваше Стив и бе очаквала това, все пак я болеше. Болеше я повече, отколкото когато се разведоха. Чувстваше се измамена и ограбена по особен начин, сякаш бе загубила част от себе си. Преди не се бе чувствала така здраво свързана с него. Е, това беше още един класически пример как нейната прекалена чувствителност я караше да вижда в дадена ситуация неща, които просто не бяха там. Щеше ли някога да си извади поука?

Майор Лънинг беше в стаята на Стив от доста време и цяла рота сестри непрекъснато влизаха и излизаха. След половин час пристигна и Франк, с напрегнато и застинало изражение на лицето си. Стисна успокоително ръката на Джей, докато минаваше покрай нея, но не се спря да говори. Той също изчезна в стаята на Стив, като че ли там ставаше нещо ужасно важно.

Джей се премести в чакалнята, кротко скръстила ръце, опитвайки се да реши какво ще прави по-нататък. Да се върне в Ню Йорк, това бе повече от ясно, и да си намери работа. Но мисълта да се хвърли отново в света на бизнеса я ужасяваше. Не искаше да се върне. Не искаше да остави Стив. Дори сега не искаше да го напусне.

Франк я намери в чакалнята почти след час. Той я изгледа проницателно, преди да отиде до автомата и да вземе две чаши кафе. Джей вдигна очи и успя да му се усмихне, докато идваше към нея.

— Наистина ли имам вид, че се нуждая от това? — попита тя кисело, кимвайки към кафето.

Той протегна към нея едната чаша.

— Знам, че на вкус е по-лошо, отколкото изглежда. Изпий го все пак. Дори в момента да нямаш нужда от него, след малко ще имаш.

Тя пое чашата и отпи от горещата течност, мръщейки се на отвратителния вкус. Беше истинска загадка как е възможно някой да вземе най-обикновена вода и кафе и да получи нещо толкова ужасно на вкус.

— Защо ще ми е необходимо след малко? Всичко свърши, нали? Стив ми каза да си отида. Очевидно е, че той не иска да съм тук, така че моето присъствие само ще го разстрои и ще забави възстановяването му.

— Не е свършило — каза Франк, гледайки надолу към кафето си и категоричният му тон накара Джей да го погледне рязко. Тревогата дълбаеше нови бръчки по лицето му и му придаваше изморен вид.

Побиха я студени тръпки и тя се изправи на стола.

— Какво не е наред? — попита тя. — Да не би състоянието му да се е влошило?

— Не.

— Тогава какво?

— Не помни — каза Франк простичко. — Нищо. Има амнезия.

Франк се бе оказал прав — наистина се нуждаеше от кафето. Изпи чашата, после си взе още една. Виеше й се свят и се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил в стомаха.

— Какво друго може да се обърка? — попита тя, говорейки почти на себе си, но Франк знаеше какво има предвид.

Той въздъхна. Не на това бяха разчитали. Той им трябваше в съзнание, способен да говори, способен да разбере какво трябва да се направи. Последното развитие на нещата бе объркало напълно целия план. Той дори не знаеше кой е! Как би могъл да се защитава, ако не знаеше от кого да се пази? Не можеше да различи приятелите от враговете си.

— Питаше за теб — каза Франк, вземайки ръката й.

Беше станала права, готова да тръгне, но той я дръпна и тя седна обратно на стола.

— Зададохме му доста въпроси — продължи той. — Използвахме твоята система, въпреки че изисква време. Когато си му казала, че си бившата му съпруга, това го е объркало, изплашило го е. Не е могъл да си спомни коя си и не е знаел как да постъпи. Не забравяй, че за него все още е трудно да се концентрира, въпреки че бързо се възстановява.

— Сигурен ли сте, че пита за мен? — попита Джей с разтуптяно сърце. От всичко, което бе казал, чувствата й се бяха съсредоточили върху първото изречение.

— Да. Повтаряше името ти отново и отново.

Желанието да отиде при него бе много силно, почти болезнено. Наложи си да седне спокойно, за да научи повече.

— Има пълна амнезия и не помни нищо, така ли?

— Дори не знае собственото си име. — Франк отново въздъхна тежко: — Не си спомня нищо за експлозията, нито защо е бил там. Нищо. Пълна неизвестност. По дяволите!

Последното бе израз на пълното му безсилие.

— Какво мисли майор Лънинг?

— Казва, че пълната амнезия се среща много рядко. По-чести са случаите на частична амнезия, която блокира самата злополука и всичко, което се е случило малко преди това. При тази травма на главата, която е получил, амнезията не беше съвсем неочаквана, но това… — разпери той безпомощно ръце.

Тя се опита да си спомни какво бе чела за амнезията, но единственото, за което се сещаше, беше използването й в сапунените сериали за засилване на напрежението. Страдащият от амнезия неизменно възвръщаше паметта си в някой извънредно драматичен момент, точно навреме, за да предотврати някое убийство или своето собствено. От това става хубава мелодрама, но това е всичко.

— Ще си възвърне ли паметта?

— Вероятно, или поне част от нея. Няма как да сме сигурни. Паметта му може да започне да се възвръща незабавно, или може да изминат месеци, преди да започне да си спомня. Майор Лънинг каза, че паметта му ще започне да се възвръща малко по малко, като най-напред се възстановяват най-ранните спомени.

Може би. Вероятно. Възможно е. В повечето случаи. В крайна сметка излизаше, че нищо не знаят. Междувременно Стив лежеше неподвижно в леглото си, без да може да говори, да вижда, да се движи. Можеше единствено да чува и да мисли. Какво ли е да си откъснат от всичко познато, дори от собственото си аз? Той нямаше никаква отправна точка. При мисълта за ужаса, който сигурно изпитва, сърцето й се сви.

— Все още ли искаш да останеш — попита Франк, искрените му очи бяха изпълнени със загриженост, — сега, когато знаеш, че може да са нужни месеци, дори години?

— Години? — повтори тя тихо. — Но нали искахте да остана само докато приключи операцията на очите му.

— Тогава не знаехме, че няма да си спомня нищо. Майор Лънинг твърди, че ако е заобиколен от познати предмети и хора, това ще стимулира паметта му и ще му даде чувство за сигурност.

— Искате да остана докато си възвърне паметта — каза Джей, изричайки го направо. Мисълта за това я плашеше. Колкото повече време прекарваше със Стив, толкова по-зависима ставаше от него. Какво щеше да стане с нея, ако се влюбеше в него по-силно от първия път, само за да го загуби отново, когато се върне към свободния си живот? Страхуваше се, че вече я интересуваше твърде много, за да си тръгне. Как би могла да го направи, когато той се нуждаеше от нея.

— Той се нуждае от теб — каза Франк, повтаряйки мислите й. — Пита за теб. Реагира на твоето присъствие толкова силно, че непрекъснато обърква прогнозите на майор Лънинг. И ние се нуждаем от теб, Джей. Нужно ни е да му помогнеш както можеш, тъй като ни е необходимо да знаем това, което той знае.

— Ако чувствата не са достатъчни, защо не опитате с патриотизъм? — попита тя уморено, облягайки главата си върху тапицирания оранжев стол. — Не беше необходимо. Няма да го изоставя. Не знам какво ще се случи, нито какво ще правим, ако не си възвърне паметта скоро, но няма да го изоставя.

Тя стана и излезе, а Франк продължи да стои известно време, загледан в чашата, която все още държеше в ръце. От това, което току-що беше казала разбираше, че Джей усеща, че я манипулират, но нямаше нищо против, тъй като Стив беше прекалено важен за нея. Налагаше се да разговаря с Него за това последно развитие на нещата и се чудеше какво ще стане. Бяха разчитали на доброволното участие на Стив, на неговите дарби и способности. Сега се налагаше да го оставят да излезе на улицата беззащитен като малко дете, защото не можеше да разпознава опасностите, или да рискуват и да му кажат неща, които биха забавили възстановяването му. Майор Лънинг беше категоричен, че най-лошото, което могат да направят, е да го разстроят. Той се нуждаеше от спокойствие и тишина и сигурна емоционална опора. При тези условия паметта му щеше да се възвърне по-бързо. Каквото и да решеше Той, Стив беше в опасност. А щом Стив беше в опасност, в опасност беше и Джей.

Беше й трудно да влезе в стаята на Стив след всичките вълнения, на които бе подложена. Беше й нужно време да се овладее, но отново усети привличането между тях. То се усилваше толкова много, че вече не бе необходимо да бъде в една стая с него, докосвайки го. Точно сега той се нуждаеше от нея много повече, отколкото тя се нуждаеше от време. Тя отвори вратата и почувства как вниманието му се насочва към нея, въпреки че дори главата му не помръдна. Имаше чувството, че е затаил дъх.

— Върнах се — каза тихо, като отиде до леглото и сложи ръката си върха неговата. — Изглежда не мога да стоя далеч оттук.

Ръката му помръдна настойчиво няколко пъти и тя разбра посланието.

— Добре — каза тя и започна да изрежда азбуката.

„Съжалявам.“

Какво можеше да му отговори? Да отрече, че е била разстроена? И без това щеше да разбере. Той усещаше притегателната сила също като нея, защото беше на другия край на невидимото въже. Обърна леко главата си към нея и насинените му устни се разтвориха в очакване на нейния отговор.

— Няма нищо — каза тя. — Не разбрах какъв шок съм ти причинила току-що.

„Да.“

Беше странно колко много можеше да изрази с едно движение, но тя чувстваше неговото раздразнение и долавяше, че все още е шокиран. Бе шокиран, но се владееше. Владееше се поразително добре.

Отново започна да изрежда азбуката отначало.

„Страх ме е…“

Признанието я разтърси. Беше нещо, което предишният Стив никога не би признал, но мъжа, в който се бе превърнал бе много по-силен, така че можеше да го признае, без да загуби и частица от силата си.

— Знам, но ще остана с теб толкова дълго, колкото желаеш — обеща тя.

„Какво се е случило?“

Повдигна леко ръката си, за да покаже, че това е въпрос.

Като се стараеше гласът й да звучи спокойно, Джей му разказа за експлозията, но без да описва подробностите. Нека си мисли, че е било просто злополука.

„Очите.“

Значи не бе разбрал всичко, което му бе казала преди и имаше нужда да се увери отново.

— Ще оперират очите ти още веднъж, но прогнозата е добра. Ще виждаш отново — обещавам ти.

„Парализиран?“

— Не! И двата ти крака са счупени и гипсирани, затова не можеш да ги движиш.

„А пръстите?“

— Пръстите на краката ти? — попита тя учудено. — На мястото си са.

Устните му се изкривиха в лека, болезнена усмивка.

„Докосни ги.“

Тя прехапа устни.

— Добре.

Явно искаше да докосне пръстите му, за да се увери, че не са безчувствени, че не е парализиран. Отиде до долния край на леглото и плътно обгърна пръстите на краката му с ръце, давайки възможност на топлината на дланите й да проникне в тях. После се върна на мястото си и докосна ръката му.

— Почувства ли това?

„Да.“

Отново лицето му се изкриви в болезнена усмивка.

— Нещо друго?

„Ръцете.“

— Изгорени са и са превързани, но изгарянията не са от трета степен. Ръцете ти ще се оправят.

„Гръдният кош. Боли.“

— Единият ти бял дроб функционира зле и в гръдния ти кош има тръбичка. Недей да се мяташ насам-натам.

„Забавно.“

Тя се засмя.

— Не знаех, че някой може хем да мълчи, хем да проявява сарказъм.

„Гърлото.“

— В него има дихателна тръбичка, защото не можеше да дишаш добре.

„Счупвания на лицето?“

Тя въздъхна. Искаше да разбере, да не му бъде спестено нищо.

— Да, част от лицевите ти кости са счупени. Не си обезобразен, но отокът ти пречеше да дишаш. Щом отокът спадне, ще махнат тръбичката.

„Повдигни чаршафа и провери…“

— Няма — каза тя възмутено, спирайки да изрежда буквите, когато разбра накъде бие. После не можа да не се разсмее, тъй като той наистина изглеждаше така, сякаш изгаряше от нетърпение.

— Всичко си е на мястото, повярвай ми.

„Функционира ли?“

— Това ще трябва да разбереш сам!

„Превземаш се.“

— Не се превземам, а ти се дръж прилично, защото ще извикам някоя от сестрите да смени тръбичката. Тогава ще разбереш, това, което искаш.

Усети, че се изчервява, веднага щом го изрече и това, че той се усмихваше отново, не й помогна. Не бе искала да прозвучи така.

Усилието да се съсредоточава толкова дълго го бе изморило и следващата дума бе „заспивам“.

— Нямах намерение да те преуморявам — промърмори тя. — Заспивай!

„Оставаш ли?“

— Да. Няма да се върна в апартамента, без да ти кажа.

Нещо заседна в гърлото й, усещайки, че той има нужда някой да го успокои и тя застана до леглото с ръка върху неговата, докато сънят направи дишането му дълбоко и равномерно.

Дори тогава с неохота отдръпна ръката си и дълго стоя до него. Върху устните й продължаваше да играе усмивка. Неговата индивидуалност бе толкова силна, че личеше ясно дори при ограничените му средства за общуване. Искаше да знае истината за състоянието си, а не неясни обещания или лекарски недомлъвки. Може да не знаеше кой е, но не се беше променил: Беше по-силен от преди. Каквото и да му се бе случило през изминалите пет години, то го бе калило, така както горещият огън калява стоманата. Беше по-силен, по-твърд, по-непреклонен, а волята му беше силна като енергийно поле. Някога бе очарователен нехранимайко, дяволски безразсъден и дързък, с пламъче в очите, което бе завъртяло главите на много жени. Но сега беше… Опасен.

Думата я стресна, но когато се замисли над нея разбра, че описваше съвсем точно мъжа, в който се бе превърнал. Той беше опасен мъж. Не се чувстваше застрашена от него, но опасността невинаги означаваше заплаха. Беше опасен поради стоманената си, непреклонна воля. Когато този мъж решеше да направи нещо, не беше безопасно да се изпречиш на пътя му. В някой момент от изминалите пет години нещо го бе променило драстично и тя не беше сигурна, че иска да узнае какво е било. Трябва да е било нещо преломно, нещо ужасно, за да изостри толкова силно характера му и неговата решителност. Имаше чувството, че е бил лишен от всички човешки качества, с изключение на тези, без които човек не би могъл да съществува, бил е принуден да се откаже от всички черти на характера, които не са били необходими, за да оцелее и да усвои нови, много по-нужни. Това, което бе останало бе здраво и чисто, несломимо и необикновено жилаво. Това беше човек, който никога не би се признал за победен. Той не знаеше какво означава това.

Сърцето й биеше тежко, докато го наблюдаваше, съсредоточила в него цялото си внимание, сякаш бяха единствените двама души на този свят. Той я изпълваше със страхопочитание и я привличаше толкова силно, че тя рязко отдръпна ръката си от неговата, веднага щом мисълта се оформи в съзнанието й. Мили боже! Щеше да бъде истинска глупачка, ако се остави да попадне отново в този капан. Сега дори повече отпреди, Стив беше самотник по душа. Характерът му бе така шлифован, че той представляваше едно завършено цяло. Преди си бе тръгнала почти невредима, но какво би станало с нея този път, ако нещата се задълбочаваха? Чувстваше се изплашена не само, защото беше на път да разбие сърцето си, но дори само защото дръзваше да си помисли да се приближи до него. Беше като да наблюдаваш пантера в клетка, знаейки, че си на сигурно място, но да усещаш опасността, която едва бива удържана.

Някога да се люби с него беше… забавно — страст, примесена със закачлива шеговитост. Какво ли би било сега? Дали тази закачлива шеговитост бе изчезнала? Реши, че сигурно е така. Сега любовта му щеше да бъде гореща и първична, като самия него, наподобяваща буря.

Усети, че едва дишаше и си наложи да се отдели от леглото му. Не искаше той да означава толкова много за нея, а се страхуваше, че вече беше така.

 

 

— Какво ще правим — попита Франк тихо, когато откритият му поглед срещна непроницаемите черни очи.

— Ще продължаваме в същия дух — отговори Той също толкова тихо. — Налага се. Ако сега направим нещо необичайно, може да подушат нещо, а той не е в състояние да разпознае враговете си.

— Някакъв шанс да открием Пигот?

— Изгубихме му следите в Бейрут, но знаем, че се е върнал при старите си приятелчета. Ще се появи отново, а ние ще го чакаме.

— Налага се да опазим нашия човек жив, докато сме в състояние да обезвредим Пигот — отбеляза Франк кисело.

— Ще бъде направено. Така или иначе трябва да внимаваме да не го спипат главорезите на Пигот.

— Когато си възвърне паметта няма да му хареса това, което сме направили.

Лека усмивка пробягна по строгите му устни.

— Сигурно ще вдигне страхотен шум, но не желая да рискувам с програмата за защита на свидетели, докато той не бъде в състояние да се грижи за себе си, а може би дори и тогава. Прониквали са в нея преди, може да се случи пак. Всичко се върти около залавянето на Пигот.

— Иска ли ти се да си отново на действителна служба, за да можеш да го преследваш лично?

Той се облегна, скръствайки ръце на тила си.

— Не. Привикнах към семейния живот. Обичам вечер да се прибирам при Рейчъл и децата. Харесва ми, че не се налага да пазя тила си.

Франк кимна, мислейки за времето, когато Той трябваше да пази тила си от всеки терорист в бизнеса. Сега беше в безопасност, вън от играта… доколкото се знаеше. Много тесен кръг от хора знаеха друго. Официално Той не съществуваше: дори хората, които изпълняваха заповедите му, не знаеха, че те идват от него. Беше заровен толкова дълбоко в недрата на бюрокрацията, защитен от толкова подробности, че не бе възможно да го свържеш с работата, която вършеше в действителност. Председателят знаеше за него, но Франк се съмняваше, че подпредседателят знаеше, или някой завеждащ отдел, както и завеждащите личен състав, или шефът на агенцията, за която работеше. Който и да е следващият председател, той може би нямаше да знае за него. На кои хора да вярва решаваше само Той. Франк беше един от тях. Също и раненият във военноморската болница в Бетесда.

 

 

Два дни по-късно извадиха тръбичката от гърдите на Стив, тъй като белият му дроб бе зараснал и отново функционираше. Когато отново допуснаха Джей в стаята, тя застана до леглото му, докосвайки ръката и рамото му, докато дишането му се успокои и ситните капчици пот по тялото му започнаха да пресъхват.

— Всичко свърши, всичко свърши — шепнеше тя.

Той помръдна с ръка в знак, че иска да й каже нещо и тя започна да изрежда азбуката.

„Не бе забавно.“

— Никак — съгласи се тя.

„Още тръбички?“

— Има една в стомаха ти, през която те хранят.

Усети как мускулите му се изопнаха, предусещайки болката, която щеше да изпита и последва кратка ругатня. Състрадателно прокара ръка по гърдите му, избягвайки раната на мястото, където бе минавала тръбичката.

Той си пое дълбоко въздух и се опита бавно да се отпусне.

„Повдигни главата ми!“

Бяха й необходими няколко минути, за да реши как да направи това. Сигурно го болеше ужасно, тъй като бе лежал по гръб толкова дълго, без да може да помръдне краката си или да повдигне ръцете си. Помръдваха ръцете му, само когато сменяха превръзките. Натисна бутона, с който се регулираше горната част на леглото, като го повдигаше сантиметър по сантиметър, държейки ръката си върху неговата, за да може да й даде знак кога да спре. Още няколко пъти си пое дълбоко въздух, докато тежестта се преместваше върху бедрата и долната част на гърба му, после й даде знак да спре. Устните му проклинаха безмълвно, мускулите му се изопваха, противопоставяйки се на болката, но не след дълго свикна и започна да се отпуска отново.

Джей го наблюдаваше и тъмносините й очи отразяваха болката, която той изпитваше, но състоянието му се подобряваше с всеки изминат ден и това я изпълваше с неудържима радост. Отокът по лицето му спадаше. Устните почти бяха възвърнали предишния си вид, въпреки че по брадичката и врата му все още имаше тъмни синини.

Можеше да усети нетърпението му. Той искаше да говори, да върви, да се движи в леглото. Беше затворник в собственото си тяло и това не му се нравеше. Сигурно бе същински ад да бъдеш откъснат от собственото си аз, както беше той, а също и да бъдеш напълно скован от нараняванията си. Но той не се предаваше: всеки ден задаваше нови и нови въпроси, опитвайки се да запълни празнотата в спомените си, като създаваше нови, може би с надеждата, че някоя магическа дума ще го заведе обратно до самоличността му. Джей му говореше без конкретна цел, дори когато той не задаваше въпроси, давайки му основна информация и общ поглед върху нещата. Ако той не искаше да му говори повече щеше да й каже.

Той й даде знак с ръка и тя започна да изрежда азбуката.

„Женени, кога?“

Тя затаи дъх. Това беше първият личен въпрос, който й задаваше, първия път, когато искаше да узнае нещо за връзката им.

— Бяхме женени три години — успя да каже спокойно. — Разведохме се преди пет.

„Защо?“

— Не се разделихме като врагове — уточни тя замислено. — Нито живяхме като врагове. Мисля, че просто искахме различни неща от живота. Отчуждихме се и накрая разводът изглеждаше по-скоро като формалност, отколкото като мъчителна раздяла.

„Какво искаше?“

Уцели право в десетката. Какво искаше? Беше сигурна какво искаше от живота до онзи петък, когато я уволниха и Франк Пейн върна Стив обратно в живота й. Сега изобщо не беше сигурна. Твърде много неща се промениха изведнъж, вкарвайки живота й в друг коловоз. Тя погледна Стив и усети как чака търпеливо нейния отговор.

— Стабилност, предполагам. Исках нещо трайно много повече, отколкото ти. Беше ни забавно заедно, но не си подхождахме в действителност.

„Деца?“

Мисълта за това я стресна. Странно, но докато бяха женени, тя изобщо не бързаше да създаде семейство.

— Не, нямаме деца.

Тогава не можеше да си представи да има деца от Стив. Сега… О, Господи, мисълта я разтърси из основи.

„Омъжена отново?“

— Не съм се омъжила повторно. Мисля, че ти също. Когато Франк ми съобщи за злополуката, попита дали нямаш други роднини или близки приятели, тъй че сигурно не си се оженил повторно.

Бе слушал внимателно, но любопитството му изведнъж се изостри. Можеше да го усети, както би усетила докосване.

„Нямам семейство?“

— Не. Родителите ти са починали, а ако си имал някакви роднини, никога не съм знаела за тях.

Тя тактично му разказа как от малък е останал сирак и е бил отгледан от други семейства. Фактът, че няма семейство явно го разстройваше, макар с нищо да не бе показал, че това го тревожи, докато бяха женени.

Лежеше съвсем неподвижно, стиснал мрачно устни. Тя усещаше, че иска да й зададе много въпроси, но сложността им го възпираше. За да отклони мислите му от въпросите, които не бе в състояние да зададе и от отговорите, които нямаше да му харесат, тя започна да му разказва как се бяха срещнали и скоро устните му се отпуснаха.

— Тъй като беше първата ни среща, се държах малко сковано. Повече от сковано, ако искаш да знаеш истината. Първата среща винаги е истинско мъчение, нали? Цял ден ту валеше, ту спираше и по улиците се бе събрала много вода. Отивахме към колата ти и един камион мина през една огромна локва, точно когато стигнахме до бордюра. Измокри ни от глава до пети. Стояхме и се смеехме един на друг като пълни глупаци. Не искам и да си помисля как изглеждах аз, но на теб ти течеше кална вода от носа.

Устните му леко потрепваха, сякаш усмивката му причиняваше болка, но не можеше да я спре.

„Какво направихме?“

Тя се засмя.

— Нямахме голям избор, като се има пред вид как изглеждахме. Върнахме се обратно в апартамента ми и докато дрехите ни се перяха, гледахме телевизия и разговаряхме. Така и не отидохме на събирането, към което се бяхме запътили. Една среща водеше към друга и след пет месеца бяхме женени.

Задаваше въпрос след въпрос като дете, което слуша приказки и иска още. Тя знаеше, че се стреми да открие част от себе си, която бе загубил поради празнотата в паметта си, затова неуморно изброяваше отново и отново места, където са били и неща, които са правили, хора, които са познавали, с надеждата, че някоя малка подробност ще доведе до проблясъка, който бе необходим, за да си спомни всичко. Гласът й започна да преграква и най-после той леко поклати глава.

„Съжалявам.“

Стисна ръката му с разбиране.

— Не се тревожи — успокои го тя. — Ще си спомниш всичко. Просто ще ти е нужно време.

Но дните минаваха, а паметта му не се възстановяваше — абсолютно никакъв проблясък от миналото. Усещаше как той напрегнато се концентрираше върху всяка дума, която тя изричаше, сякаш си внушаваше да си спомни. Дори сега способността му да се владее бе изключителна; никога не си позволи да се отчае или да се нервира. Просто продължаваше да се опитва, владеейки чувствата си, сякаш разбираше, че всяко вълнение може да попречи на възстановяването му. Пълното възстановяване беше неговата цел и той целенасочено се стремеше към нея, без никакво колебание.

В деня, когато извадиха тръбичката от гърлото на Стив, Франк беше там и чакаше в коридора заедно с Джей, държейки ръката й. Тя го гледаше въпросително, но той само поклащаше глава. След няколко минути болезнен вик, идващ от стаята на Стив, я накара да подскочи, а ръката на Франк стисна нейната.

— Не можеш да влезеш там — каза той деликатно. — Ще махат и тръбичката от стомаха му.

Този вик беше на Стив. Първият звук, който бе издал, бе от болка. Тя започна да трепери. Всичко в нея крещеше да отиде при него, но Франк не й даваше да помръдне. От стаята не идваха никакви звуци и накрая вратата се отвори и лекарите и сестрите излязоха. Майор Лънинг беше последен и се спря да говори с Джей.

— Добре е — каза той, усмихвайки се леко като видя напрегнатото й лице. — Диша и говори просто чудесно. Няма да ви кажа какви бяха първите му думи. Искам обаче да ви предупредя, че гласът му няма да е такъв, какъвто го помните. Ларинксът му е засегнат и гласът му винаги ще звучи дрезгаво. Ще има известно подобрение, но никога вече няма да звучи както преди.

— Искам да разговарям с него — каза Франк, поглеждайки към Джей и тя разбра, че има неща, които иска да каже на Стив, въпреки че той не си спомняше какво се е случило.

— Късмет! — каза майор Лънинг, усмихвайки се кисело на Франк. — Той не иска вас, а Джей и настояваше за това доста властно.

Като имаше пред вид колко властен можеше да бъде той, Франк не бе изненадан. Но все пак имаше нужда да зададе на Стив някои въпроси и ако това бе щастливият му ден, въпросите можеха да провокират възвръщането на част от паметта му.

Като стисна отново ръката на Джей, той влезе в стаята на Стив и плътно затвори вратата след себе си.

След по-малко от минута отвори вратата и погледна Джей хем обезкуражен, хем развеселен.

— Иска теб и отказва да сътрудничи, докато не те получи.

— Да не би да си мислехте обратното? — обади се зад него един хриплив глас. — Джей, ела тук!

Тя се разтрепери отново като чу този дрезгав, плътен глас, много по-дрезгав и плътен, отколкото го помнеше. Беше много дълбок и беше прекрасен. Краката й омекнаха, докато прекосяваше стаята, за да стигне до него, но всъщност не усещаше, че върви. Просто стигна там някак и се държеше здраво за металните пръчки на леглото, правейки усилие да стои изправена.

— Тук съм — прошепна тя.

Той помълча малко, после каза:

— Искам чаша вода.

За малко да се разсмее на глас, защото това бе толкова обикновена молба, че можеше да я отправи към всеки, но после забеляза напрежението в челюстта и устните му и разбра, че той проверяваше състоянието си и искаше тя да е с него. Тя се извърна към пластмасовата каничка, която бе винаги пълна с натрошен лед, за да наквасва устните му. Ледът се бе разтопил достатъчно, за да напълни чашата наполовина. Постави в нея сламка и я доближи до устните му.

Той предпазливо всмукна от течността и я задържа за малко в устата си, за да проникне навсякъде. После бавно преглътна и след миг се отпусна.

— Слава богу! — промърмори дрезгаво. — Гърлото ми все още е подуто. Не бях сигурен, че ще мога да преглътна, а за нищо на света не исках да ми сложат отново проклетата тръбичка.

Зад гърба на Джей, Франк замени сподавения си смях с леко покашляне.

— Нещо друго? — попита Джей.

— Да. Целуни ме.