Линда Хауърд
Невинни лъжи (12)

Дванадесета глава

При първия сигнал на пейджъра върху нощното шкафче Лукас беше на крак и търсеше панталоните си. Звукът му подсказваше, че това е сигналът на радиовръзката, а не този от задействането на лазерния лъч, но самият факт, че Франк се опитва да се свърже с него посред нощ беше достатъчно тревожен. Джей се събуди и протегна ръка към лампата, но той я спря.

— Никакви светлини.

— Какво става? — Сега беше съвсем неподвижна.

— Отивам до бараката. Това е сигналът на радиовръзката. Франк се опитва да се свърже с нас.

— Тогава защо да не светна лампата?

— Не би се обадил посред нощ, ако не е спешно. Може да е твърде късно. Възможно е Пигот да е някъде наблизо и светлината ще бъде за него предупредителен знак.

— Пигот?

— Онзи, който се опита да ме направи на кайма, нали си спомняш?

— Ще дойда с теб. — Бе станала в миг от леглото и търсеше пипнешком дрехите си в тъмното. Лукас понечи да я спре, тъй като не искаше тя да напуска безопасната хижа, но ако Пигот ги бе открил, тя нямаше да е безопасна. Една базука в ръцете на експерт, какъвто беше Пигот можеше да превърне хижата за секунди в горящ ад.

Пъхна краката си в ботушите и грабна пистолета от кобура, който винаги гледаше да му е под ръка. На излизане взе якето от закачалката до вратата и го нахлузи, докато тичаше през тъмната хижа към задната врата. Джей бе точно зад него; бе облякла джинсите си и неговата риза и бе обула ботушите си на бос крак.

Прекосиха леко снега до бараката, придържайки се към сенките, доколкото бе възможно. Паянтовата барака бе цяло откритие; Джей бе изумена, когато Лукас й показа за първи път какво се крие зад фасадата й. Той премести една бала сено, разкривайки капак на пода, достатъчно широк, за да провре раменете си, после натисна един бутон върху пейджъра, предназначен за автоматично отключване. Капакът бавно се отвори. Надолу се спускаше тясна стълба, осветена от малки червени лампички, разположени отстрани на всяко стъпало. Лукас я накара да слезе бързо, после я последва и затвори капака, който плътно затваряше подземното скривалище с комуникационните устройства. Чак тогава включи осветлението.

Скривалището бе малко, не повече от два на два и петдесет и апаратурата го заемаше почти изцяло. Имаше компютър и екранен терминал, модем и принтер до стената в дъното и сложна радиосистема вдясно. Вляво оставаха около осемдесет сантиметра свободно място и част от него бе заета от един стол. Лукас придърпа стола и изпрати сигнал по радиото.

— Слушаме ви.

— Съберете си багажа. Пигот е бил забелязан в Мексико Сити и имаме информация, че хижата вече не е безопасна. — Гласът на Франк изпълни тясното пространство някак странно, без обичайния металичен звук, което свидетелстваше за качеството на оборудването.

— С колко време разполагаме?

— Според Него с четири часа, дори по-малко, ако Пигот е поставил свои хора в района.

— Обичаният му метод на действие е да придвижва хората си към целта, но да ги държи на разстояние, докато пристигне. Обича сам да дирижира положението. — Гласът му бе сдържан, умът му препускаше.

Тишина изпълни стаичката, после Франк попита тихо:

— Люк?

— Да — каза Лукас и усети внезапното движение на Джей зад себе си, последвано от абсолютна неподвижност. Не искаше да й го каже по този начин, но след малко всичко щеше да се стовари върху тях. Четири часа не бяха много време и без значение какво щеше да се случи, той искаше тя да знае името му. В продължение на четири часа щеше да знае на кого е принадлежала.

— Кога разбра?

— Преди няколко дни. Някакъв шанс пътят му да бъде пресечен, преди да стигне дотук? — Това щеше да бъде най-добрият сценарий.

— Много малък. Да го пипнем там ще е най-доброто ни попадение. Не знаем къде е, но знаем къде отива.

— Не иска да минава през митници, което означава, че лети с малък самолет и ще кацне на някоя частна писта, разположена наблизо. Разполагате ли с данни за тях?

— В момента ги вадим от компютъра. Ще разположим наши хора на всяка от тях.

— Къде има безопасно място, където да оставя Джей?

Франк каза припряно:

— Люк, ти си извън играта. Не се превръщай в примамка. Качвай се в джипа и потегляй! Обади ми се след пет часа.

— Аз оплесках нещата, аз ще ги оправя — каза Лукас със същия спокоен, сдържан тон. — Ако се бях разправил с него миналата година, сега това нямаше да се случва.

— Ами Джей?

— Ще я измъкна оттук. Но после се връщам за Пигот.

Разбирайки колко е безполезно да спори с него от почти цял континент разстояние, Франк каза:

— Добре. Свържи се с Вийзи на тази честота, после я смени. — Той каза цифрите само веднъж.

— Прието — каза Лукас и натисна превключвателя, който прекъсна връзката. След това избута стола назад и се изправи, обръщайки се с лице към Джей.

Цялото й тяло се парализира, когато го погледна. Той знаеше. Паметта му се бе върнала. Отсрочката бе свършила, огледалата се бяха разбили на парчета, маскарадът приключи. Силата, която го бе въвлякла в живота й скоро щеше да го изтръгне от него.

Със завръщането на паметта му той беше отново истинският Лукас Стоун. Виждаше това в погледа му, в огненожълтите очи на хищника. Лицето му бе сурово.

— Аз не съм Стив Кросфийлд — каза той направо. — Името ми е Лукас Стоун. Бившият ти съпруг е мъртъв.

Пребледняла, вцепенена тя прошепна:

— Знам.

От всичко, което бе очаквал да каже, това бе най-неочакваното. То го изуми, обърка го и го разгневи безумно. Бе се измъчвал в продължение на цели дни за това как ще й каже, а тя вече е знаела?

— Откога? — попита той рязко.

Дори устните й бяха парализирани.

— От доста време.

Сграбчи ръката й, дългите му пръсти се впиха в плътта й.

— Колко време е „доста време“?

Опита се да си спомни. Бе оплетена в мрежа от лъжи от толкова дълго време, че й бе трудно да си спомни.

— Ти… Ти беше още в болницата.

Различни сценарии проблеснаха за миг в съзнанието му. Бе научен да мисли пресметливо, да си блъска главата над нещо, докато проумее смисъла му и не му хареса нито една от ситуациите, които му идваха на ум. Бе приел отначало, че е невинна жертва, използвана от Сейбин и Франк Пейн, за да го защити, но изглеждаше по-вероятно да е била наета. Гореща ярост започна да се надига в него и той потисна гнева си с желязна воля.

— Защо не ми каза? — Господи, за известно време му се струваше, че ще полудее с всички тези спомени, които нахлуваха обратно в съзнанието му, нито един, от които не бе свързан с това, което тя му бе казала. Можеше да си възвърне паметта по-бързо, ако бе разполагал с един значителен факт, на който да се опре, вместо небивалиците, които бе измислила.

Причиняваше й болка, по ръката й щяха да останат синини. Опитваше се да я издърпа безрезултатно, задъхвайки се, докато той само впиваше пръстите си още по-здраво.

— Боях се.

— От какво?

— Мислех, че Франк ще ме отпрати, ако знае, че съм разбрала, че не си Стив! Лукас, моля те, причиняваш ми болка.

Най-после можеше да каже името му, макар през болка и сърцето й се наслади на този звук.

Отпусна леко ръката й, но хвана и другата, и я държеше здраво.

— Значи Франк не те е наел, за да кажеш, че съм Стив Кросфийлд?

— Н-не — каза тя, заеквайки. — Смятах, че наистина си, в началото.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Очите ти. Когато видях очите ти, разбрах.

Споменът за това бе съвсем ясен. Когато лекарят бе махнал превръзката от очите му и той я бе погледнал за първи път, тя бе толкова бледа, колкото и сега. Това бе странно, тъй като знаеше, че Сейбин не би пропуснал такава важна подробност като цвета на очите му.

— Значи очите на съпруга ти не са били кафяви?

— На бившия ми съпруг — прошепна тя. — Напротив, бяха, само че тъмнокафяви. Твоите са жълто-кафяви.

Значи неговите очи имаха различен оттенък от тези на съпруга й; беше почти смешно, че е било възможно планът на Сейбин да се провали поради нещо толкова незначително. Но тя не им бе казала, че той не е човекът, за когото го мислят, което би било логично. Не бе казала дори на него, нито тогава, нито през седмиците, които бяха прекарали тук сами. От безсилие и гняв гласът му стана дрезгав.

— Защо не ми каза? Не ти ли хрумна, че може поне малко да ме интересува кой съм в действителност?

— Не можех да рискувам. Страхувах се… — подхвана тя, молеща за разбиране.

— Точно така, страхуваше се, че ще загубиш добре платената си работа. Франк ти плащаше, за да стоиш при мен, нали? И ти беше при мен всеки ден, за да не загубиш работата си.

— Не, не беше така.

— А как беше? Да не би да си богата и независима?

— Лукас, моля те. Не, не съм…

— Тогава как си живяла през месеците, докато бях в болницата?

— Франк плащаше сметките — каза тя, обзета от безсилие. — Ще ме изслушаш ли?

— Слушам те, скъпа. Току-що ми каза, че Франк ти е платил, за да останеш с мен.

— Той направи това възможно. Загубих работата си… — Твърде късно чу думите и разбра как ще ги приеме.

Очите му бяха два жълти процепа, устните му — неумолимо свити от гняв.

— И ти прие с готовност предложението за доходна работа. Единственото, което трябваше да правиш бе да стоиш до мен и всичко, което искаше ти бе предоставяно, а Франк плащаше сметките ти. Това обяснява защо не искаш да се ожениш за мен, нали? Беше доволна да приемеш заплатата си, но да се ожениш за един непознат е прекалено, нали? Да не говорим, че такъв брак не би бил законен. Спести си известни досадни неприятности, като измисляше всички тези извинения.

— Не бяха извинения. Доколкото знаех бе възможно да има някой, на когото не си безразличен…

— Така е! — изкрещя той и жилите на врата му се изопнаха. — Семейството ми! Те мислят, че съм мъртъв!

Джей се опита да запази самообладание и овладя гласа си.

— Не можех да се омъжа за теб, преди да си възвърнеш паметта и преди да разбереш със сигурност, че искаш да се ожениш за мен. Не можех да се възползвам от теб по този начин.

— Удобно извинение. Прави те да изглеждаш благородна, нали? Много лошо. Ако искаше да запазиш доходната си работа, трябваше да се омъжиш за мен, докато имаше тази възможност и да продължиш да се преструваш, че съм Кросфийлд. После, когато си възвърнех паметта, можеше да се превърнеш в невинната жертва и може би аз щях да остана с теб от чувство за вина.

Тя се отдръпна от него с празен поглед. През дългите месеци, които бяха прекарали заедно бе повярвала, че я обича, макар никога да не го бе казал. Бе толкова нежен, ненаситен и страстен. Но паметта му се бе върнала и не би могъл по-ясно да й покаже, че вече не е обсебен от нея. Вече не се нуждаеше от нея и със сигурност нямаше да поднови предложението си за женитба. Всичко свърши и дори нямаше да се разделят като приятели. Най-лошото се бе случило; тя го бе излъгала, бе запазила в тайна самоличността му и той никога нямаше да й прости. Той мислеше, че го е направила, само защото правителството бе готово да я издържа, докато играта свърши.

Пусна ръцете й изведнъж, сякаш не можеше повече да понася да я докосва и тя залитна назад. Запазвайки равновесие, тя се обърна към стълбата.

— Отвори вратата! — каза тя глухо.

Той стисна юмруци. Не бе готов да прекъсне спора. Изобщо не бе получил отговорите, от които се нуждаеше. Но движението й му напомни, че трябва да бързат; трябваше да я изведе оттук, преди Пигот да ги открие. Последното, което искаше, бе Джей да попадне под обстрел.

— Аз ще изляза първи — каза той и си проправи път покрай нея, отключи вратата с дистанционното и изкачи стълбата с пистолет в ръка. Щом главата му се показа над земята, той се огледа на всички страни, после се изкачи по стъпалата и се подпря на едното си коляно, за да й помогне да излезе. — Всичко е наред. Излизай!

Тя изпълзя навън, без да го погледне и без да приеме ръката му. Той затвори капака, после постави отново балата сено върху него. Тя излезе от бараката и тръгна, но той сграбчи ръката й и я дръпна назад.

— Внимавай! — прошепна той ядосано. — Връщаме се по същия начин, по който дойдохме. Придържай се към сенките. — Той вървеше отпред и Джей го следваше безмълвно.

Отново не й даде да запали лампа в хижата, така че тя се запъти към спалнята, препъвайки се в тъмното и си взе някои дрехи. Той влезе в спалнята, докато тя събличаше неговата риза, за да облече своите дрехи и след като застина за миг от неудобство, се обърна с гръб, чувствайки се неловко, докато се бореше със сутиена си. Ръцете й се движеха несръчно и не можеше да оправи презрамките в тъмното. Изгубила надежда, че ще може да го закопчее, най-накрая го захвърли върху леглото и просто навлече пуловера си през глава.

Лукас я наблюдаваше. Слабата светлина, която влизаше през прозореца освети бледите й гърди и въпреки гнева си, чувството, че е предаден и необходимостта да бърза, му се прииска да отиде до нея и да я притисне до себе си. Само преди няколко часа бе държал гърдите й в шепите си, повдигайки ги към жадните си устни. Бяха се любили, докато нарастващото напрежение бе станало непоносимо и те се бяха сгърчили, преплитайки тела върху това легло. Бе му повтаряла отново и отново, че го обича, а сега се бе обърнала с гръб, за да скрие тялото си от него.

Това го разтресе из основи, разтърси го. Не е имало нищо повече от това, което му бе казала, нищо, освен користните мотиви, за които й бе подхвърлил. Имаше нужда да разбере какво е било, но не разполагаше с време. По дяволите! Искаше му се да не изглежда така съкрушена и отдалечена, сякаш се бе затворила в себе си. Наложи му се да се пребори с желанието си да я вземе в прегръдките си и да я целува, докато това изражение изчезне от лицето й. По дяволите, какво значение имаше защо го е направила? Може би отначало е било заради парите, но той беше дълбоко убеден, че не те бяха причината сега, или поне не цялата причина. Дори ако са били, разсъждаваше той безмилостно, пак нямаше да я остави да си отиде. Щяха да уредят това помежду си, веднага щом се справи с Пигот, но точно сега най-важното бе да се увери, че Джей е в безопасност.

— Побързай — настоя грубо.

Тя седна на ръба на леглото и рязко свали ботушите си, бързо обу чифт чорапи и сложи отново ботушите. После взе чантата си и коженото яке и каза:

— Готова съм.

Не считаше, че е нужно тя да вземе нещо друго, тъй като щяха да се върнат в хижата и да опаковат багажа си, след като се справеше с Пигот и бе доволен, че тя не настоя да му губи времето. Джей беше отличен партньор, макар че това не бе по силите й.

Трябваше да намери безопасно място, където да я остави. Съмняваше се, че в Блек Бул, най-близкият град, имаше мотел, но нямаше време да стигне по-далеч. Подкара джипа през ливадата с опасна скорост, особено като се имаше предвид, че не посмя да запали фаровете. Но той бе предвидил, че може да се наложи да прави това и бе обикалял ливадата много пъти, като мислено чертаеше пътя, по който ще мине, изчисляваше най-високата безопасна скорост, набелязваше всички камъни и вдлъбнатини по пътя си. Приближи се толкова близо до дърветата, че клоните одраскаха джипа.

— Не виждам — обади се Джей напрегнато.

— Аз мога. — Не можеше да види много, но достатъчно. Имаше добро нощно зрение.

Когато подскочиха, преминавайки през една издатина, тя се вкопчи във вратата и зъбите й започнаха да тракат. Ще трябва да включи фаровете, докато се спускат по склона, помисли си тя; пътят едва побираше джипа, от едната му страна имаше полегат склон, а от другата стръмна планина. Дори през деня не смееше да си поеме дъх, докато не преодолеят този участък. Но когато завиха и излязоха на пътя, и двете му ръце продължаваха да държат волана. Тъмнината пред тях бе напълно непрогледна. Джей затвори очи. Собственото й сърцебиене отекваше в ушите й толкова силно, че не можеше да чуе нищо друго. Нищо не можеше да направи. Бе решил да не включва фаровете, да рискува като кара в тъмното и нищо, което кажеше нямаше да промени решението му. Арогантната му самоувереност беше едновременно влудяваше и респектираща; би предпочела да се спусне по склона в триметров сняг, отколкото да предприеме това пътуване, от което косите й настръхваха, но той просто бе решил да го направи и го правеше.

Не можеше да прецени колко време пътуваха. Струваше й се, че продължава часове и накрая нервите й не можаха да издържат на напрежението и тя вече не усещаше нищо. Дори отвори очите си. Ако се прекатуреха в пропастта, нямаше да има значение, дали очите й са отворени или затворени.

Но после се спуснаха надолу и започнаха да подскачат с джипа през втората ливада. Изведнъж той рязко натисна спирачките и изруга бясно. Джей видя това, което и той бе видял: два фара танцуваха пред тях в края на ливадата. Все още бяха извън обсега на светлините, но тя знаеше, както и той какво означава това. Хората на Пигот настъпваха, стеснявайки кръга в очакване на неговото пристигане.

Лукас даде на заден ход и потегли обратно натам, откъдето бяха дошли, без да се отдалечава от дърветата. Когато стигна до края на ливадата той зави на север. Бяха излезли извън пътеката и гумите затъваха в дълбокия сняг, който изхвърчаше на струи изпод тях.

— Ще ги заобиколим ли?

— Не, няма да можем. Снегът е прекалено дълбок.

Той спря джипа под някакви дървета и слезе.

— Стой тук! — заповяда той и изчезна по посока на пътя.

Джей се въртеше върху седалката, напрягайки зрението си да види какво прави. Едва различаваше черния му силует на фона на белия сняг; след миг изчезна от погледа й.

Появи се отново след по-малко от две минути. Скочи в джипа и затръшна вратата, после свали стъклото.

— Чуй това — просъска той.

— Какво направи?

— Заличих следите ни. Имаше само една кола. Ако ни подмине, ще се върнем на пътеката и ще можем да стигнем до магистралата.

Те се заслушаха. Шумът от другия мотор се чуваше ясно в нощта. Колата се движеше бавно и мъчително на първа скорост, изкачвайки се внимателно по хлъзгавия, заснежен, непознат път. Фаровете разкъсваха мрака, движейки се почти точно срещу тях.

— Не се тревожи — каза Лукас задъхано. — Не могат да ни видят от пътя. Ако не забележат къде сме завили и ако продължат нататък, всичко ще е наред.

Две „ако“. Две големи „ако“. Ноктите й се забиваха в дланите. Фаровете бяха толкова близо, че светлините им осветиха вътрешността на джипа и за първи път тя забеляза, че Лукас бе облечен с къс кожух, но не носеше риза. Тази странна подробност я порази и тя се запита дали няма да стигне до истерия.

— Продължавай — шепнеше той. — Продължавай.

За миг й се стори, че колата забавя скоростта си и светлините преминават над малкото възвишение и идват право към тях. После завиха и шумът на двигателя бавно се отдалечи.

Тя въздъхна. Лукас включи мотора, тъй като знаеше, че шумът му не може да бъде чут поради този на другия двигател. Включи на скорост и направи завой, като се надяваше, че са скрити достатъчно добре и светлините на стоповете няма да разкрият местонахождението им. Поне колата ги бе подминала. Ако се наложеше можеха да се устремят към шосето. Пътят беше толкова неравен, че бе малко вероятно да бъдат улучени, ако преследващата ги кола откриеше огън по тях.

Джипът се движеше през снега, накланяйки се ту на една, ту на друга страна, после отново излязоха на пътя. Тъмнината не бе нарушена от светлините на други фарове, само от време на време можеха да зърнат светлина между дърветата, докато другата кола се изкачваше бавно по опасния планински път.

Джей продължи да седи мълчаливо, дори когато стигнаха шосето и Лукас включи фаровете. Отново не бе в състояние да чувства нищо.

Стигнаха Блек Бул в два през нощта. Цялото местно население, наброяващо сто трийсет и три души беше в леглата си. Нямаше дори денонощен магазин и единствената бензиностанция затваряше в десет вечерта както гласеше табелата на прозореца. Колата на местния шериф бе паркирана отстрани на бензиностанцията.

Лукас спря джипа.

— Можеш ли да караш това достатъчно добре, за да се измъкнеш оттук? — попита той рязко.

Тя гледаше лоста за скоростите, а не него.

— Да.

— Тогава карай, докато стигнеш до следващия град, който е достатъчно голям, за да има мотел. Спри там и се обади на Франк. Той ще уреди да те приберат. Имаш ли номера му?

Значи това беше. Всичко свърши.

— Не.

— Дай ми химикал. Ще ти го напиша.

Джей прерови чантата си и намери химикал, но нямаше нито късче хартия, върху което да запише номера. Накрая той хвана ръката й и я изви с дланта нагоре, после написа номера върху дланта й.

— Къде отиваш? — попита тя с напрегнат, но равен глас.

— Ще взема колата на шерифа и ще се свържа по радиостанцията с Вийзи. После ще заловим Пигот и ще приключим с това веднъж завинаги.

Тя се загледа през стъклото, стиснала здраво ръката си, сякаш се страхуваше, че номерът може да се изтрие.

— Внимавай — успя да каже тя.

Напътствието й бе банално, но сърдечно. Запита се дали Франк щеше изобщо да й каже как е свършило всичко, дали някога щеше да узнае какво е станало с Лукас.

— Веднъж ми устрои клопка. Няма да се случи втори път.

Лукас излезе от джипа и отиде до колата. Беше заключена, но това не бе особена пречка. Отвори я за по-малко от десет секунди. Погледна към джипа, взирайки се в Джей през предното стъкло. Лицето й бе призрачно бяло. Не желаеше нищо по-силно от това да я прегърне и да я целуне толкова страстно, че и двамата да забравят за тази бъркотия, но ако сега я целунеше, вероятно нямаше да може да спре, а трябваше да се справи с Пигот. Просто се нуждаеше толкова отчаяно от нея, че искаше да използва интимната близост, за да я накара да разбере, че е негова. Някакво чувство на неудовлетвореност го глождеше, тъй като не бяха изяснили ситуацията помежду си, но това трябваше да почака. Може би така беше по-добре. След няколко часа няма да се налага да се тревожи повече за Пигот и гневът му ще е стихнал. Ще може да разсъждава спокойно, а не да реагира сякаш го е предала. Все още не можеше да разбере мотивите й, но дълбоко в себе си знаеше, че тя го обича.

Вместо да се прехвърли на шофьорското място, Джей отвори вратата и излезе да се поразтъпче. Спря пред джипа, стройното й тяло ясно се очертаваше на светлината на фаровете.

— Това бе единственият начин, който можех да измисля, за да те защитя — каза тя, после се върна в колата и превключи на скорост.

Лукас се загледа в задните фарове, докато тя потегли от бензиностанцията и излезе на магистралата. Беше смаян. Да го защити? Така бе свикнал да бъде сам навън в студа по свой собствен избор, че мисълта някой да го защитава му бе съвсем чужда. Какво е мислила, че може да направи?

Можела е да поддържа заблудата. Беше права; Франк щеше бързо и тихо да я отпрати, ако му бе казала, че е станала грешка, че той, Лукас не е бившият й съпруг. Тя не умееше да се бие или да борави с оръжие като него, но това не я бе спряло буквално да се назначи за негов бодигард, играта е зависела изцяло от нея, ето защо тя не бе проговорила и го бе защитила с присъствието си.

Защото го обичаше. Изруга на глас, дъхът му замръзна от студения нощен въздух. Проклетата му предпазливост му бе подложила крак, карайки го да търси предателство там, където не е имало такова, карайки го да се съмнява в мотивите й и автоматично да приема най-лошото. Стигаше му да погледне себе си, за да разбере защо не е казала нищо. Нима не бе мълчал през изминалите два дни, тъй като се страхуваше, че ще я загуби, ако узнае истината? Обичаше я твърде много, за да приеме дори възможността да я загуби, докато Пигот не се бе намесил.

Като изруга отново, той се преви на две, за да влезе в колата и допря жичките на стартера една в друга.

 

 

Утрото хвърляше розови ивици светлина върху снега — гледка, която Лукас бе наблюдавал много пъти, откакто бе дошъл в планината, но тази сутрин тя не се отличаваше с обичайното си спокойствие. Ливадата бе пълна с мъже и коли, снегът бе отъпкан и осеян с пресичащи се следи от крака и гуми. Тук-там белотата му бе загрозена от червеникавокафяви петна. Един хеликоптер бе кацнал вляво — перката му бавно се въртеше от вятъра.

Десет пистолета изщракаха, насочвайки се към него, когато се показа между дърветата, после бяха отместени, щом мъжете, които ги държаха го познаха. Той тръгна уверено към тях, държейки собствения си пистолет в окървавената си ръка, отпусната край тялото. Острата миризма на кордит в студения въздух изгаряше ноздрите му, над ливадата се стелеше сивкава мъгла, която не се разнасяше въпреки лекия вятър.

До хеликоптера стоеше висок, тъмнокос мъж, който наблюдаваше внимателно гледката с мрачни, присвити очи. Лукас се насочи право към него.

— Рискува като ни настани в твоята хижа — каза той рязко.

Кел Сейбин обходи с поглед ливадата.

— Беше премерен риск. Трябваше да го поема, за да открия информатора. Когато бе разкрито местонахождението на хижата, разбрах кой е, защото достъпът до тази информация е много ограничен. — Той повдигна рамене. — Мога да си намеря друго място за почивка.

— Информаторът ме е разкрил?

— Да. Дотогава нямах представа, че има такъв. — Гласът на Сейбин бе леденостуден, очите му наподобяваха студени, угаснали огньове.

— Защо беше този маскарад? Защо трябваше да въвличате Джей в това?

— За да не разбере Пигот, че си жив. Беше разкрит. Той знаеше за семейството ти, а в миналото се е опитвал да използва семействата на някои хора, за да се добере до тях. Опитвах се да спечеля време, да предпазя всички, докато Пигот се появи и можем да се доберем до него. — Сейбин погледна към дърветата зад хижата. — Смятам, че повече няма да ни безпокои.

— Нито някой друг.

— Това бе последната ти задача. Вече си вън от играта.

— Съвършено вярно — съгласи се Лукас. — Предстоят ми по-приятни неща, като това да се оженя и да създам семейство.

Изведнъж Сейбин се засмя и студенината изчезна от очите му. Малко хора го виждаха такъв, само тези, които можеха да се нарекат негови приятели.

— С възрастта… — съгласи се той, без да изрече старата поговорка докрай. — Каза ли й вече?

— Тя бе разбрала. Досетила се е, още докато бях в болницата.

Сейбин се намръщи.

— Какво? Тя не каза нищо. Как е разбрала?

— По очите. Моите имат различен оттенък от тези на Кросфийлд.

— По дяволите. Такава незначителна подробност. И е нямала нищо против?

— Мисля, че се е досетила, че всичко е било в името на моята безопасност.

— Жени — каза Сейбин нежно, мислейки за собствената си жена, която се бе борила като тигрица за живота му, когато бе за нея един непознат. Не се изненада от това, че Джей Грейнджър е рискувала живота си, за да защити Лукас.

Лукас потри брадичката си.

— Дори няма нищо против тази отвратителна физиономия.

— Хирурзите направиха всичко, което бе по силите им. Лицето ти бе натрошено. — После Сейбин се засмя отново. — И без това беше прекалено красив.

Двамата мъже стояха и наблюдаваха прочистването на терена и лицата им отново помръкнаха от загубата на толкова човешки живот. Трима бяха мъртви, включително Пигот, и още четирима бяха задържани.

— Ще известя семейството ти, че си жив — каза най-после Сейбин. — Съжалявам, че трябваше да преживеят това, но с Пигот на свобода, беше по-безопасно за теб и за тях да поддържаме заблудата. Сега всичко свърши. Вземи Джей оттам, откъдето си я оставил и ще ви измъкнем оттук.

Лукас го погледна и кръвта бавно се оттегли от лицето му.

— Не се е обадила на Франк? — попита той дрезгаво.

Сейбин замръзна.

— Къде е тя?

— Трябваше да кара до следващия град, да се настани в мотел и да се свърже с Франк. По дяволите! — Лукас се обърна и хукна към бараката, следван плътно от Сейбин. Изведнъж му стана студено. Имаше вероятност Пигот да се е добрал до Джей, преди да дойде тук, както и малко по-малко ужасната възможност да е катастрофирала. Господи, къде е тя?

 

 

След като остави Лукас, Джей просто караше, следвайки механично знаците по магистралата, осветявани от фаровете и накрая излезе на шосе №24, по което бяха отишли до Колорадо Спрингс. Зави в обратната посока. Не обръщаше внимание на времето. Просто караше. Шосе №24 минаваше през Ледвил и най-сетне излезе на шосе №70. Зави надясно към Денвър.

Слънцето изгря и заблестя право в очите й. Бензинът й бе на привършване. Спря на следващата отбивка и напълни резервоара.

Досега всичко трябва да е приключило.

Изтощението си казваше думата, но тя не можеше да спре. Ако спреше, щеше да й се наложи да мисли, а не можеше да го понесе. Преброи парите си. Не бяха много — малко повече от шейсет долара — но кредитните й карти бяха в нея. Щеше да стигне до Ню Йорк, до единствения дом, който бе напуснала, единственото убежище.

Шосе №70 водеше право до международното летище Стейпълтън в Денвър. Джей паркира джипа и влезе в летището, запомняйки внимателно къде паркира, за да може да каже на Франк откъде да прибере колата. Най-напред си купи билет и за щастие полетът беше след час. После намери телефонен автомат и се обади на Франк.

Той вдигна слушалката по средата на първото иззвъняване.

— Франк, Джей е — представи се тя. Гласът й бе скован и равен. — Свърши ли всичко?

— Къде си, по дяволите? — извика той.

— В Денвър.

— Денвър? Какво правиш там? Трябваше да ми се обадиш преди часове! Люк преобърна целия район, всички ченгета в Колорадо кръстосват пътищата да те търсят.

Олекна й, ужасният страх изчезна от сърцето й.

— Значи е добре? Не е ранен?

— Добре е. Ръката му е леко одраскана, но не е нищо сериозно. Виж, къде точно се намираш? Ще наредя да те вземат…

— Свърши ли — продължаваше да пита тя настойчиво. — Наистина ли свърши?

— Пигот? Да, свърши. Люк го хвана. Кажи ми къде си и…

— Радвам се. — Краката отказваха да я издържат повече и тя се подпря на стената. — Погрижи… Погрижи се за него.

— Господи, не затваряй! — изкрещя Франк, проглушавайки ушите й. — Къде си?

— Не се тревожи — успя да каже тя. — Мога да се прибера сама. — Забравила изцяло за джипа, тя затвори телефона, после отиде в тоалетната и наплиска лицето си със студена вода. Докато разресваше косите си, забеляза, че страните й са бледи, а под очите й има тъмни кръгове.

— Явно знаете как да накарате една дама да си прекара добре — измърмори тя на отражението си в огледалото, привличайки няколко озадачени погледа.

Както казва Йоги Бера: „Нищо не е свършено, докато не свърши“. Но това определено бе свършило. Джей не можа да заспи по време на полета, въпреки пълното изтощение, което смазваше тялото й. Нито пък можеше да яде, макар че стомахът й бе празен. Успя да изпие една кола, но нищо друго.

След спокойствието на ливадата, нюйоркското летище Кенеди беше истинска лудница. Искаше й се да се свие до някоя стена и да извика на всички препускащи лудо хора да се махнат. Вместо това се качи на един автобус и след час и половина влезе в апартамента си.

Не беше го виждала от месеци; вече не беше истински дом. Беше добре поддържан в нейно отсъствие, както Франк бе обещал, но бе празен като нея. Не носеше дори дрехи със себе си. Изсмя се глухо; дрехите бяха най-малката й грижа. Франк щеше да се погрижи да й ги изпратят.

Имаше чаршафи за леглото и хавлиени кърпи за банята. Взе си горещ душ, после дори събра сили да оправи леглото. Следобедното слънце залязваше, когато се излегна гола между чистите чаршафи. По навик се обърна, търсейки топлината на Лукас, но той не беше там. Всичко свърши и той не я искаше. Горчиви сълзи пареха в очите й, докато натежалите й клепачи се затваряха и след това заспа.

 

 

— Джанет Джийн. Джанет Джийн, събуди се.

Един настойчив глас я изтръгваше от съня, но тя не искаше да се събуди. Докато спеше, не й се налагаше да се изправи пред перспективата да живее без Лукас. Но гласът приличаше на неговия и тя се намръщи.

— Джанет Джийн. Джей. Събуди се, скъпа. — Една силна, топла ръка разтърси голото й рамо.

Тя бавно отвори очи. Беше Лукас, седнал на ръба на леглото, гледащ я намръщено. Тези жълти очи изглеждаха почти убийствени, въпреки че тонът му бе толкова нежен, колкото съсипаният му глас позволяваше. Изглеждаше ужасно; небръснат, с разрошена коса и с изцапана с кръв превръзка на лявата ръка. Поне сега беше с риза и дрехите му бяха чисти.

— Знам, че заключих вратата. — Сънят все още замъгляваше съзнанието й, но тя знаеше, че бе заключила вратата. В Ню Йорк хората не се отнасяха несериозно към това.

Той сви рамене.

— Много важно. Хайде, скъпа, отиди в банята и си наплискай лицето със студена вода, за да можеш да фокусираш. Аз ще направя кафе.

Какво правеше тук? Не можеше да се сети за никаква причина и макар че част от нея ликуваше, че го вижда, друга част от нея се сви от страх, че ще трябва отново да се сбогува с него. Този път можеше да не издържи. Поне преди не бе в състояние да почувства нищо.

— Колко е часът?

— Почти девет.

— Не може да е. Още е ден.

— Девет сутринта е — обясни той търпеливо. — Хайде ставай. — Той я повдигна да седне и завивките се свлякоха на кръста й, разкривайки голото й тяло. Тя бързо грабна чаршафа и го придърпа към гърдите си; не можеше да срещне погледа му, докато червенината заливаше бледото й лице.

Лицето му беше безизразно, когато се изправи и разкопча ризата си.

— Ето, облечи я. Опаковах дрехите ти и ги донесох, но всичко е разбъркано в куфарите.

Взе ризата, все още топла от тялото му, и се загърна. Без да каже нищо отиде в банята, затваряйки плътно вратата след себе си. Понечи да я заключи, но реши да не си губи времето. Бравите не бяха особено добра защита срещу него.

Пет минути по-късно се чувстваше много по-бодра, след като бе послушала съвета му й бе наплискала лицето си със студена вода. Беше много жадна, тъй като не бе пила нищо от толкова време, така че изпи няколко чаши вода. Щеше да се чувства много по-сигурна, ако носеше нещо друго, освен ризата му, но тя сякаш я обгръщаше цялата. Неговият аромат беше попил в материята. Вдигна я към лицето си и вдиша дълбоко, после я пусна и излезе от безопасната баня.

Той лежеше върху леглото. Тя спря на място.

— Мислех, че ще направиш кафе.

— Нямаш кафе. — Изправи се, постави ръцете си на раменете й и я разтърси.

— Дявол те взел — каза той с разтреперан глас. — Преживях невероятен ужас, когато разбрах, че не си се обадила на Франк. Защо избяга? Защо се върна тук?

Косата се бе спуснала върху лицето й.

— Нямаше къде другаде да отида — каза тя и гласът й секна.

Той я притегли в обятията си, протегна ръка към тила й и стисна косата й, отмятайки главата й назад.

— Наистина ли си помисли, че ще те пусна да си отидеш толкова лесно? — почти изръмжа той.

— Толкова лошо ли беше това, което направих? — попита тя умолително. — Не знаех как иначе да те защитя! Когато видях очите ти, разбрах, че ти трябва да си агента, за когото Франк ми бе казал, че е загинал и знаех, че му е струвало много усилия да те скрие, следователно ти беше в опасност. Имаше амнезия. Дори не знаеше кой те преследва! Да поддържам заблудата бе единственият начин, по който можех да те държа в безопасност.

Жълтите очи проблеснаха.

— Какво те интересуваше?

— Бях влюбена в теб! Или мислиш, че и това е било лъжа?

Докосването му стана по-нежно.

— Не — каза той спокойно. — Мисля, че винаги съм знаел, че ме обичаш. От самото начало.

Сълзи потекоха от ъгълчетата на очите й.

— Първият път, когато те докоснах — прошепна тя, — усетих колко беше топъл и колко силно се бореше да останеш жив. Тогава те обикнах.

— Защо избяга тогава?

Беше неумолим, но тя винаги е знаела това.

— Защото всичко свърши. Ти не ме искаше. Ужасявах се от мисълта какво ще направиш като разбереш. Страхувах се, че ще ме отпратиш и ти го направи. Така че си тръгнах.

— Исках само да си далеч от опасността, по дяволите! Нямах предвид да отидеш на две хиляди мили разстояние. — Взе я на ръце и я остави върху леглото, после я последва. — Този път никакви извинения. Ще се оженим веднага щом можем.

Беше така смаяна както първия път, когато бе споменал за брак.

— Какво? — заекна тя.

— Каза ми да те попитам отново, когато паметта ми се върне. Е, тя се върна. Ще се оженим.

Всичко, което можа да каже бе:

— Но ти не ме питаш, ти ми съобщаваш.

— И това ще свърши работа. — Започна да разкопчава ризата си, откривайки гърдите й.

— Да не би да го правиш, защото си мислиш, че ми дължиш…

Вдигна рязко глава с неумолим, див поглед.

— Обичам те толкова много, че не съм на себе си.

Отново бе изумена.

— Никога не си го казвал. Мислех, че е така, но после ти ме накара да си тръгна…

— Не мислех, че мога по-ясно да ти покажа как се чувствам — каза той с дрезгав глас.

Съвсем простичко тя попита:

— Имаш ли нужда да чуеш думите?

Това го накара да спре.

— Имам огромна нужда да ги чуя.

— Аз също.

Той се наведе и я целуна, ръката му докосваше голото й тяло под ризата. Мускулестите му крака се притискаха в нейните и тя усети възбудата му с бедрото си.

— Обичам те, Джей Грейнджър.

Слънцето изригна в нея, осветявайки очите й.

— Обичам те, Лукас Стоун.

Най-сетне можеше да изрече името му с любов.