Линда Хауърд
Невинни лъжи (11)

Единадесета глава

Тръгнаха от хижата рано следващата сутрин, за да се срещнат с Франк в Колорадо Спрингс същия следобед. Джей усети някаква тъга, когато напускаше хижата; тя бе техният уединен свят в продължение на толкова време, че извън нея се чувстваше незащитена. Само мисълта, че щяха да се върнат на другия ден й даваше смелост да тръгне. Знаеше, че накрая ще трябва да я напусне завинаги, но не беше готова да посрещне този ден сега. Искаше повече време с мъжа, когото обичаше.

Възнамеряваше да попита Франк за името на американския агент, който е бил „убит“. Можеше да не й го каже, но тя трябваше да го попита. Дори да не можеше да го произнесе на глас, трябваше да знае, трябваше да свърже любимия си с някакво име. Погледна го как умело кара джипа дори в снега и сърцето й щеше да се пръсне. Беше едър и грубоват, изобщо не беше красив с наново сглобените черти на лицето си, но един-единствен поглед на тези огненожълти очи можеше да я накара да се почувства замаяна от удоволствие. Как е могло да им мине през ума, че ще могат да я накарат да повярва, че този човек е Стив Кросфийлд?

Техният сценарий имаше много пропуски, но тя ги видя чак когато беше прекалено влюбена в него, за да я интересува. Бяха разчитали, че шока и неотложността на ситуацията ще й попречат да зададе категорично въпросите, на които те нямаше да имат отговор, като например защо не са използвали кръвната група или данни за зъбите на своя агент, за да определят самоличността на пациента. Още тогава бе разбрала, че Франк крие нещо, но бе твърде загрижена за „Стив“, за да си помисли, че е нещо повече от прикриване на подробностите от секретна мисия. Истината беше, че я бяха подвели толкова лесно, защото тя го искаше; след първия път, когато го бе видяла да лежи в болницата в толкова критично състояние, но все още борещ се с присъщата му мрачна решителност, която гореше в него дори когато беше в безсъзнание, единственото, което бе искала, бе да бъде до леглото му и да му помогне да се пребори.

Щяха да отседнат в друг мотел, а не в този, в който бяха нощували първият път, защото Франк не искаше да рискува администраторът да ги познае. Дори използваха различни имена. Когато пристигнаха, Франк вече беше там и бе направил резервации за тях на името на Майкъл Картър и Фей Уилър. Отделни стаи. Стив изглеждаше явно недоволен, но остави куфарчето на Джей в нейната стая, без да каже нищо и отиде в своята. Очният лекар прегледа незабавно очите на Стив; после го заведоха в една оптика, за да му направят очила, които щяха да са готови на следващата сутрин. Джей остана, като се питаше какви ли конци е дърпал Франк и чии ръце е извил, за да се уреди всичко толкова бързо.

Върнаха се малко след като се стъмни и Стив веднага отиде в стаята на Джей.

— Здравей, скъпа — каза той, като влезе и затвори вратата след себе си. Преди да може да му отговори, той започна да я целува настойчиво, с търсещи устни, стиснал здраво ръцете й.

Тя потрепери от вълнение, притисна се в него и зарови пръсти в студената му коса. Лъхаше на вятър и сняг и кожата му беше студена, но езикът му бе топъл и търсещ. Най-после вдигна глава и на лицето му се изписа чисто мъжко задоволство. Погали с палеца си устните й, които бяха почервенели от целувката му.

— Скъпа, може да замръзна, докато се промъкна до стаята ти, но няма да спя сам.

— Имам предложение — измърка доволно тя.

— Да го чуем.

— Не си сваляй дрехите, преди да стигнеш дотук.

Той се засмя и я целуна отново. Устата й го подлудяваше; имаше най-еротичното въздействие върху него. Да я целува за него бе по-възбуждащо, отколкото да се люби с други жени — и само за миг, преди да изчезнат, някои от тези други жени се появиха в съзнанието му.

— Лекарят пътува обратно към Вашингтон. Франк ще остане до сутринта, така че сме отново тримата. Гладна ли си? Стомахът на Франк се движи по вашингтонското време.

— Всъщност съм малко гладна. Знаеш, че си лягаме рано.

Той погледна към леглото.

— Знам.

Джей се надяваше, че ще има възможност да попита Франк за името на агента; не можеше да рискува да го попита в присъствието на Стив, защото произнасянето на името му можеше да задейства паметта му, а тя не можеше да посрещне такова развитие на нещата. Искаше той да си спомни, но искаше това да се случи, когато останеха сами сред тяхната високопланинска ливада. Ако не се появеше възможност да говори с Франк, би могла да му се обади, след като се оттеглят в стаите си, стига Стив да не дойде направо в нейната, но не мислеше, че ще го направи. Вероятно най-напред щеше да си вземе душ и да се преоблече. Въздъхна, уморена от това, че трябва да гадае и да предсказва; не беше създадена за това.

Стив забеляза въздишката и лекото отчаяние в очите й. Не бе казала нищо, но това изражение бе там, откакто си бе спомнил нещо за миг предишния ден. Това го озадачаваше; не можеше да се сети, за каквато и да било причина, поради която Джей да се страхува от възстановяването на паметта му. Тъй като това го озадачаваше и тъй като не можеше да намери логично обяснение, не можеше да престане да мисли за него. Не беше в природата му. Когато нещо го тревожеше, той не го оставяше на мира, докато не намереше логичното обяснение. Никога не преставаше, никога не се отказваше. Сестра му винаги казваше, че е поне наполовина булдог… Сестра му?

Мълчеше, докато тримата вечеряха в един италиански ресторант. Част от него се наслаждаваше на пикантната храна и част от него се включваше активно в непринудения разговор на масата, но една друга част проучваше отломъчето от паметта му от всеки възможен ъгъл. Ако имаше сестра, защо бе казал на Джей, че е сирак? Защо Франк нямаше данни за никакви роднини? Това бе заплетената част. Можеше да допусне, че е разказал на Джей различна версия за живота си, защото не знаеше какви са били обстоятелствата тогава, но не бе възможно Франк да няма списък на роднините му. Това бе при условие, че си спомняше „действителни“ неща.

Сестра. Логиката му подсказваше, че е невъзможно. Инстинктът му му подсказваше, че логиката му може би е погрешна. Сестра. Ейми. Чичо Люк! Чичо Люк! Детските гласове отекваха в главата му, докато се смееше на нещо, което Франк бе казал. Чичо Дан. Чичо Люк. Чичо Люк, чичо Люк… Люк… Люк…

— Добре ли си? — попита Джей с помръкнал от загриженост поглед, поставяйки нежно ръката си върху китката му. Усещаше, че той излъчва напрежение и бе леко озадачена, че Франк изглежда не забелязваше нищо.

Главата му спря да тупти, когато я погледна и се усмихна. С удоволствие щеше да приеме, че миналото му е безвъзвратно загубено, стига Джей да е негова. Пъпната връв, която ги свързваше, беше така чувствителна както струните на прецизно настроен „Страдивариус“.

— Обикновено главоболие. Шофирането преумори очите ми.

И двете бяха верни, макар второто да не бе причината за първото. Освен това не се бе преуморил толкова много. За него представляваше проблем да фокусира добре отблизо, което се налагаше при четенето; надалеч виждаше отлично както винаги, като зрението му беше много по-остро от обикновеното. Имаше зрението на пилот.

Джей поднови разговора си с Франк, но усещаше отслабващото напрежение у Стив така както и това, че бе изопнат като струна. Дали този следобед не се бе случило нещо, за което не й е казал? Завладя я силен страх и страшно й се прииска да са отново в хижата.

Когато се върнаха в мотела, с облекчение забеляза, че Стив се запъти към стаята си, вместо да спре, за да разговаря с Франк, или да я последва незабавно в стаята й. Тя се втурна към телефона и набра номера на Франк. Той вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Джей е — представи се тя.

— Случило ли се е нещо? — Той веднага застана нащрек.

— Не, всичко е наред. Просто има нещо, което не ми дава мира, но не исках да те попитам пред Стив.

В стаята си Франк застана нащрек. Не бяха ли успели да прикрият всичко?

— Нещо за Стив?

— Не, не точно. Агентът, който загина… как се казваше? Често мисля напоследък за това, че той е мъртъв, а аз дори не научих името му.

— Нямало е причина да го знаеш. Никога не сте се срещали.

— Знам — каза тя тихо. — Просто бих искала да знам нещо за него. Стив можеше да е на неговото място. Сега, когато е мъртъв няма причина името му да се пази в тайна, нали?

Франк се замисли. Можеше да й каже измислено име, но реши да й каже поне тази част от истината. Накрая щеше да научи името му и щеше да е от полза, ако просто си помисли, че е станала грешка. Това щеше да бъде един незначителен факт, който да си припомни като потвърждение.

— Името му е Лукас Стоун.

— Лукас Стоун — гласът й бе много нежен, когато повтори името му. — Бил ли е женен? Имал ли е семейство?

— Не, не е бил женен. — Той умишлено не отговори на втория й въпрос.

— Благодаря ти, че ми каза. Не ми даваше покой. — Никога няма да разбере до каква степен, помисли си тя, докато оставяше слушалката. Лукас Стоун. Повтаряше мислено това име отново и отново, свързвайки го с едно смазано лице и сърцето й започна да бие силно. Лукас Стоун. Да.

Чак тогава разбра каква грешка е направила. Ако преди й бе трудно да се обръща към него с името на Стив, сега щеше да е почти невъзможно. Стив беше чуждо име, но тя го използваше, защото нямаше друго. Ами ако името Лукас се изплъзнеше от устата й?

Дълго време седя върху леглото и мислено замахваше към залата с огледала, които я държаха в клопка с фалшивите си отражения. Това, което не знаеше я държеше в плен толкова здраво, колкото и това, което знаеше, докато започна да се страхува от собствените си инстинкти. Не беше създадена да мами; беше пряма, което бе една от причините, поради които не се бе чувствала на мястото си в света на бизнеса, свят, който изискваше известна доза „хитроумие“, тази балансирана смесица от хитрост и ловък ум.

Накрая, твърде уморена, за да отваря още зазидани врати, си взе душ и се приготви да си легне. Когато излезе от банята, Лукас — Стив! — повтаряше си настойчиво — се беше излегнал върху леглото, вече полуразсъблечен.

Тя погледна към заключената врата.

— Не сме ли го правили и преди?

Той скочи на крака и сграбчи ръцете й, притегляйки я към себе си.

— Да, но имаше разлика. Огромна разлика.

Около него се носеше мирис на сапун и крем за бръснене, и онзи дълбок, мускусен, мъжки аромат. Тя се облегна на него, притискайки лицето си във врата му, за да вдиша този особен аромат. Какво щеше да прави, ако я напуснеше? Животът й щеше да бъде безцветен, в него вечно щеше да липсва нещо. Бавно прокара пръсти по широките му гърди, усещайки топлината на кожата му и стоманено твърдите мускули под нея.

Бяха толкова корави, че едва ли усещаше пръстите й. Удивена, тя опита да натисне ръката му, наблюдавайки как ноктите й побеляват от натиска без почти никакъв ефект.

— Какво правиш? — попита той заинтригуван.

— Проверявам колко си твърд.

— Скъпа, това не е подходящото място.

Лицето й грееше усмихнато, когато бързо вдигна глава към него.

— Мисля, че познавам добре всички останали места.

— Така ли? Има места и места. Някои места се нуждаят от много повече внимание, отколкото други. — Докато говореше, я придвижваше към леглото. Беше възбуден и се притискаше към нея. Джей плъзна ръката си надолу по панталона му.

— Това не е ли едно от местата, които се нуждаят от внимание?

— От извънредно много внимание — увери я той, като наклони телата им към леглото. Усети как краката й се раздвижват, как бедрата й се повдигат, за да се увият около него и шеговитостта изчезна напълно от очите му, оставяйки ги присвити и изпълнени с плам. Погледът му накара Джей да потръпне от приятно предчувствие. Вдигна очи към него, лицето й нежно и сияещо, докато ръцете му се движеха леко по тялото й.

— Обичам те — каза тя, а сърцето й додаде Лукас.

На другата сутрин всичко бе различно, сякаш светът се бе променил през нощта, но не можеше да определи точно разликата. Чувството му бе странно познато, сякаш се чувстваше по-удобно в собствената си кожа. Джей лежеше в прегръдките му, лъскавите й, златистокестеняви коси бяха разпилени върху рамото му. Ако бяха в хижата, щеше вече да е станал, за да стъкми огъня, а после щеше да се върне в леглото, за да се любят в ранните утринни часове. Вместо това трябваше да си отиде в стаята си, за да се избръсне и да се облече. Проклетият Франк. Беше резервирал отделни стаи, макар да знаеше, че се нуждаят само от една. Но Джей не беше като другите жени и може би с това Франк показваше колко е специална.

Другите жени. Тази мисъл започна да го преследва, след като излезе от стаята на Джей и се върна в своята. Паметта му се връщаше, не с едно мощно, мелодраматично нахлуване, сякаш някой е запалил всички светлини, а хаотично, къс по къс, парченце по парченце. Изплуваха лица и имена. Само че вместо да се чувства въодушевен, той усещаше нарастваща нерешителност. Не бе казал на Франк, че паметта му се завръща; щеше да изчака да се възстанови напълно, за да има време да прецени ситуацията. Предпазливостта бе нещо съвсем естествено за него, точно както това да провери по навик стаята си, за да се увери, че никой не е влизал в негово отсъствие.

Взе си душ и се избръсна, но докато го правеше, усети, че се взира в лицето си в огледалото, опитвайки се да открие миналото си в отражението. Как би могъл да разпознае себе си, след като собственото му лице бе променено? Как ли е изглеждал преди? Запита се дали Джей няма някоя негова снимка; щеше да е стара, ако изобщо е запазила някоя. Жените обичаха да пазят неща за спомен, а разводът им не е бил драматичен, така че може би не е унищожила снимките, които е имала. Може би като види някоя от тях, ще си спомни миналото.

По дяволите! Вгледа се в отражението си с отвращение. Не бе познал Джей, нито Франк; защо мислеше, че ще разпознае собственото си лице? Лицето, което познаваше, беше това, което виждаше в момента, а то не би спечелило конкурс за красота. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде често ръгби без предпазен шлем.

Продължаваше да има усещането, че беше на ръба на… нещо. То беше там, но не можеше да го стигне.

Измъчваше го с малки подробности като лекотата, с която премяташе кобура през рамо и с познатото усещане, което предизвикваше оръжието в ръката му, когато го проверяваше, а после го пъхаше обратно на мястото му. Лекотата и усещането за нещо познато бяха там и преди, но сега беше някак по-различно, сякаш връзката между минало и настояще се възстановяваше. Скоро. Щеше да се случи скоро.

Денят беше обикновен, но чувството, че нещо ще се случи не го напускаше. Срещнаха се на закуска; после с Франк отидоха до оптическата лаборатория, да вземат очилата му. На връщане той попита:

— Намерихте ли онова приятелче Пигот?

— Не още. Появи се преди месец, но се покри отново, преди да се доберем до него.

— Добър ли е?

Франк се поколеба.

— Невероятно добър. Един от най-добрите. Психологическата му характеристика сочи, че е психопат, но много сдържан, истински професионалист. Изпълнението на задачите за него е въпрос на чест. Затова иска теб. Ти го изигра както никой друг преди. Провали операцията му, уби „работодателите“ му и успя да го засегнеш дотолкова, че му се наложи да се покрие за няколко месеца, за да се съвземе.

— Може да съм го засегнал, но не е било достатъчно силно — каза Стив сдържано. — Имаш ли негова снимка?

— Не е у мен. Разполагаме само с една. Уловихме го през обектива на телескопа, затова е неясна. Висок е около метър и осемдесет, шейсет и пет килограма, четиридесет и две годишен. Загубил е лявото си ухо, благодарение на теб. Репутацията му е пострадала.

— Да, понякога ставам малко раздразнителен.

Това беше истинският Лукас Стоун. Изненадата го разтърси като плесница, но той продължи да държи здраво волана.

— Да не би паметта ти да се връща?

— Не още — излъга Стив. Можеше да види Джефри Пигот, тънък като щека, зъл, хладнокръвен. Още едно лице с име.

 

 

Беше много мълчалив, докато пътуваха обратно към хижата. Джей го погледна, но слънчевите очила скриваха очите му и тя не можеше да прочете нищо по лицето му. Все още усещаше напрежението в него, точно както предишната вечер по време на вечерята.

— Пак ли те боли глава? — попита тя най-накрая.

— Не. — После смекчи отговора си като погали брадичката й с опакото на пръстите си. — Чувствам се отлично.

— Да не би Франк да ти е казал нещо, което да те безпокои?

Бързо той прецени неудобството от това да допуснеш някого толкова близо до теб, че да може да отгатва настроенията ти, но след това прие, че е загубил битката що се отнася до Джей, защото доколкото зависеше от него, тя никога не би могла да бъде толкова близо до него, колкото би искал. Не я бе допуснал до себе си; то просто се бе случило.

— Само ми каза някои неща за онзи тип, който е искал да ме направи на кайма…

— Ужас! — възкликна тя, като отстрани ръката му и той се засмя.

— Просто си мислех за него, това е всичко.

След малко Джей се изправи и облегна главата си на седалката.

— Ще се радвам да се приберем у дома.

Напълно беше съгласен. Бяха прекарали толкова време сами, че това пътуване бе истински шок. Неоновите светлини и уличното движение бяха истинско сътресение за организъм, привикнал към елхови гори, сняг и дълбока, дълбока тишина. В този миг би приел с удоволствие пътуване към цивилизацията, единствено за да си направят изследвания на кръвта и да получат брачно свидетелство.

Изследвания на кръвта.

Изведнъж застана нащрек, както хиляди пъти досега, когато животът му е висял на косъм. Адреналинът във вените му се покачи и сърцето му започна да препуска, но не толкова бързо колкото мислите му. По дяволите, нещо не съвпадаше. Защо е било необходимо Джей да го идентифицира, когато са имали всичко необходимо под ръка. Той е бил техен агент. Дори при положение, че пръстите му са били обгорени, той — в безсъзнание, а гласът му увреден, те все пак са разполагали с кръвната му група и данни за зъбите му. Това би трябвало да е напълно достатъчно, за да установят самоличността му. Следователно, изобщо не са се нуждаели от Джей, но тя определено им е била необходима поради някаква друга причина.

Премисли отново това, което Джей му беше казала. Искали са тя да го идентифицира, защото не са могли да определят със сигурност самоличността му, а им е било необходимо да знаят, дали техният агент е загинал, тъй като Стив и другият агент са станали жертва на експлозията и единият от тях е бил мъртъв. Това означава, че на мястото е имало двама агенти, но това не променяше факта, че Франк е разполагал с данни, за да идентифицира и двамата. Да допуснем, че той и другият агент са си приличали по ръст, тегло и цвят на косата и очите. Това пак не би могло да е пречка за установяването на самоличността им, дори ако преувеличеше съвпаденията и допуснеше, че и двамата са били от една и съща кръвна група. Тогава оставаха данните за зъбите им.

По дяволите, чувстваше се като глупак. Защо не го бе забелязал по-рано? Искали са да въвлекат Джей в това поради някаква причина, но това не бе установяването на самоличността му. Какво ли бе намислил Франк?

Да мисли, трябваше да мисли. Имаше чувството, че се опитва да подреди пъзел, в който липсват някои части, така че без значение как подреждаше парченцата, те все не пасваха. Само ако можеш да си спомни, по дяволите!

Защо му е било на Франк да лъже Джей? Защо ще си измисля, че той и другият агент са си приличали толкова много? Защо ще настоява, че се нуждае от нея?

Защо им е била необходима?

Гласовете го връхлетяха изведнъж. „Поздравления, господин Стоун…“ „Радвам се, че се върна, синко…“ „Чичо Люк! Чичо Люк!“ Стоун… синко… чичо Люк… Люк… Стоун.

Люк Стоун.

Ръцете му подскочиха върху волана. Сякаш някой го удари в гърдите. Люк Стоун. Лукас Стоун. По дяволите проклетия Франк Пейн! Името му бе Лукас Стоун.

Щом мислено направи този завой, всичките му спомени се втурнаха към него като придошла река, запълвайки съзнанието му с толкова шумен безпорядък, че едва можеше да кара. Не смееше да спре, страхуваше се да допусне Джей да узнае какво чувства. Чувстваше… Господи, не можеше да определи как се чувства. Смазан… Главата го болеше, но същевременно чувстваше огромно облекчение. Беше си възвърнал самоличността, знаеше кой е. Най-после позна себе си.

Той беше Лукас Стоун. Имаше семейство и приятели, минало.

Но той не беше бившият съпруг на Джей. Не беше Стив Кросфийлд. Не беше мъжът, в когото тя мислеше, че е влюбена.

Ето защо са я въвлекли в това. При експлозията е имало само един агент и това е бил той. Стив Кросфийлд е бил там поради някаква причина и е загинал. Лукас се опита да възстанови спомените си за срещата, но те бяха неясни, откъслечни. Вероятно никога нямаше да се върнат. Но действително си спомни, че бе видял един висок, слаб мъж да върви нагоре по улицата, силуетът му се отразяваше върху мокрия паваж под светлината на уличните лампи. Възможно е това да е бил Стив Кросфийлд. След това не си спомняше нищо, макар че си спомняше, че се бе свързал и си бе уговорил среща с Минярд и бе отишъл на уреченото място. Бе погледнал нагоре, бе видял мъжа… после нищо. Всичко след това бе празнота, докато гласът на Джей не го бе извадил от мрака.

Явно са го разкрили. Пигот беше по следите му; това бе причината за този маскарад. Да въвлекат Джей в това, като я накарат да повярва, че това е бившият й съпруг, да го идентифицират недвусмислено като Стив Кросфийлд — това е било възможно най-доброто прикритие, което Той е успял да измисли за него, докато неутрализират Пигот. А Той никога не подценяваше враговете си. Пигот, както бе казал Франк, беше наистина много добър. От това докъде се простираше заблудата, която Той бе създал също му подсказваше, че Той подозира, че от неговите среди изтича информация и не е разчитал на обичайната процедура.

Ето защо го бяха „погребали“ и той се бе събудил с друго име, с друго лице, с друг живот и дори с жената на друг мъж.

Не, по дяволите! Изпълни го дива ярост и кокалчетата му побеляха, докато механично преодоляваше заледените участъци от пътя. Може би не беше Стив Кросфийлд, но Джей беше негова. Негова. Любимата на Лукас Стоун.

Той дълго сипеше всякакви ругатни на ум по адрес на Него и на Франк за всичко, което му минаваше през ума, споменавайки роднините им до девето коляно. Франк не чак дотам, защото можеше да види как Той умело дърпа конците. Никой нямаше толкова комбинативен ум като Кел Сейбин; така Той бе станал това, което беше. Те вероятно — не, със сигурност — бяха спасили живота му, като се имаше предвид, че някой информираше Пигот, но те не бяха тези, които трябваше да кажат на Джей, че той не е бившият й съпруг. Не беше необходимо да й казват, че човекът, когото обича, е мъртъв, а този, с когото спи, е един непознат.

Какво щеше да каже тя? Което бе по-важно, какво щеше да направи?

Не можеше да я загуби. Би понесъл всичко, освен това. Очакваше и би приел шока, гнева, дори страха й, но не би могъл да понесе да го погледне с омраза в тези тъмносини очи. Не можеше да й позволи да си отиде.

Веднага започна да разглежда ситуацията от всички страни, търсейки решение, но веднага разбра, че няма такова. Не би могъл да се ожени за нея под името Кросфийлд, защото такъв брак нямаше да е законен, а и проклет да бъде, ако я остави да носи името на друг мъж. Щеше да се наложи да й каже.

Семейството му вероятно го считаше за мъртъв и нямаше начин да им съобщи, че не е, без да ги изложи на риск. Ако е разкрит, семейството му щеше да е в опасност, ако Пигот разбереше, че не е умрял, както го е замислил. И без това при сегашните обстоятелства щеше да му е трудно да убеди семейството си кой е; нито изглеждаше, нито говореше както преди. Ръцете му бяха вързани, докато не хванеха Пигот; предполагаше, че след това Сейбин щеше да уреди да уведомят семейството му, че е станала „грешка“ при определянето на самоличността му и поради необичайни и смекчаващи обстоятелства и така нататък, грешката е била поправена чак сега. Вероятно Той вече е съчинил телеграмата до най-малката подробност.

Щяха да се погрижат за семейството му; те щяха да са щастливи да го приемат отново, въпреки променения му външен вид и опропастения му глас.

Джей бе жертвата. Бяха я използвали като съвършеното прикритие. Как, по дяволите, би могла да прости това?

Джей се бе унесла в дрямка и най-сетне се събуди, когато поеха по пътеката към ливадата.

— В къщи сме — промърмори тя, отмятайки косите си назад. Обърна се към него и му се усмихна. — Най-сетне.

Той отново беше напрегнат и проучваше всяка педя от пътеката. По земята имаше пресен сняг, който запълваше следите от гумите, който бяха оставили предишния ден, но и заличаваше всякакви други следи, които може да са били оставени след тяхното заминаване. Всичките му умения влизаха в действие, а Лукас Стоун никога не поемаше риск. Ненужен риск. Неведнъж бе залагал живота си на карта, но само защото не бе имал друга възможност. Да рискува живота на Джей обаче, бе нещо съвсем различно.

Както винаги Джей долови напрежението му и се умълча, като свъси тревожно вежди. Снегът около хижата не беше нов, но когато паркира джипа, Лукас постави ръка на рамото й, давайки й знак да почака.

— Остани тук, докато проверя хижата — каза той кратко, извади пистолет изпод якето си и слезе от колата, без да я погледне.

Очите му непрекъснато шареха, местейки се бързо от прозорец на прозорец, като проверяваха всеки сантиметър от земята и се озъртаха за издайническото потрепване на някоя завеса.

Джей замръзна на място. Този мъж, който се придвижваше като котка към задната врата, беше мъжът, когото обичаше и той беше хищник, преследвач. С инстинктивна предпазливост, движейки се леко като вятъра, прилепи гърба си към стената и бавно протегна лявата си ръка към облата дръжка на вратата, а в дясната държеше заредения пистолет. Безшумно я отвори и изчезна вътре. Две минути по-късно се появи отново на задната врата, успокоен.

— Влизай — каза той и се върна в джипа да вземе багажа.

Бе раздразнена от това, че я бе изплашил за нищо; напомни й за онази сутрин, когато я бе проследил в снега.

— Не прави това с мен — каза тя рязко, отвори вратата и скочи леко на земята. Снегът изскърца под краката й.

— Кое?

— Да ме плашиш така.

— Да те плаша е хиляди пъти по-добре, отколкото да попаднем в засада — отвърна той спокойно.

— Как би могъл някой да знае, че сме тук и защо ще го интересува?

— Франк счита, че някой го интересува, иначе не биха си правили труда да ни укриват.

Тя се изкачи по стълбите и изтупа снега от ботушите си, преди да влезе вътре. Беше студено, но не много, тъй като бяха оставили поддържащата отоплителна система включена. Тя пое чантите от ръцете му и ги отнесе в спалнята, за да ги разопакова, докато той стъкми огъня.

Лукас наблюдаваше как жълтите пламъци обгръщат пъновете, които бе поставил върху решетката, като бавно обхващаха и поглъщаха дървото. Не можеше да й каже, не още. Това може да се окаже единственото време, което му остава с нея, неопределено дълга отсрочка, докато хората на Сейбин преследват Пигот. Щеше да използва това време, за да я привърже към себе си толкова силно, че да може да я задържи, дори след като разбере истинското му име, както и че Стив Кросфийлд е мъртъв. Беше му казала, че го обича, но тя бе казала тези думи на Стив Кросфийлд и странно, но Стив Кросфийлд бе този, който ги бе чул. Той беше Лукас Стоун и я искаше за себе си.

Желанието му бе бързо и неудържимо, като огън, който го изгаряше отвътре. Влезе в спалнята и се загледа в нея, докато тя се навеждаше да свали ботушите и чорапите си. Беше тънка като вейка, а кожата й бе копринено нежна. Улови я през кръста и я претърколи върху леглото, като я последва мигновено и я прикова към матрака с тялото си.

Тя се засмя и раздразнението изчезна от очите й.

— Тактиката на пещерния човек сигурно е на мода тази година — каза тя закачливо.

Не можа да й се усмихне в отговор. Желаеше я твърде силно, имаше нужда да я чуе как казва тези думи на него, а не на някакъв призрак. Жълтеникавите пламъчета отново заблестяха в очите му, докато я разсъбличаше и изучаваше голото й тяло. Гърдите й бяха щръкнали, твърди и заоблени. Той ги обходи с ръка, повдигна щръкналите зърна към устата си и ги целуна последователно. Тя задиша учестено и изви тялото си нагоре. Готовността, с която откликваше на желанието му, му действаше така всеки път, караше го да изгуби напълно разсъдъка си и да я желае пламенно и страстно като невръстен хлапак. Бе почти непоносимо да спре да я докосва, за да свали набързо собствените си дрехи и да ги захвърли.

— Кажи ми, че ме обичаш — каза той, като уви стройните й крака около бедрата си и понечи да проникне в нея. Тя се заизвива чувствено, триейки гърдите си в неговите.

— Обичам те. — Ръцете й се впиха в гърба му, усещайки напрежението в мускулите му.

— Обичам те. — Той бавно проникна в нея и тя бавно го прие с неудържимо нарастващо удоволствие. Тялото й бе в такова съзвучие с неговото, че когато започна да се движи в нея, сексуалното й напрежение бързо достигна връхната си точка. Той я притисна в обятията си, докато тръпките й стихнаха, после поднови ритъма.

— Още веднъж — прошепна той.

Искаше да извика името му, но не можеше. Не можеше да го нарече Стив, а не смееше да го нарече Лукас. Прехапа устните си, за да не изрече името му и в гърлото й се надигна стон. Той владееше тялото й, проникваше в нея бавно и дълбоко, като я караше да достигне до определена височина, като не й позволяваше да я премине. Тя гореше, сетивата й щяха да експлодират от удоволствие.

— Кажи, че ме обичаш. — Гласът му беше дрезгав, напрежението бе изписано по лицето му, докато поддържаше движенията си мъчително бавни.

— Обичам те.

Искаше да чуе името си, но бе лишен от това. Някога, когато всичко това свършеше, обеща си той, щеше да я има, точно както този път и тя щеше да извика името му. Трябваше да е доволен от това, че той го знае и от начина, по който очите й се взираха в неговите, докато повтаряше думите отново и отново, до мига, в който той спря да се владее и безумната наслада разтърси и двамата.

Не можеше да й се насити никога и мисълта, че можеше да я загуби бе непоносима. Сексуалната връзка бе най-силна и той инстинктивно я използваше, за да укрепи близостта между тях. Щеше да стане част от нея и тогава името му нямаше да бъде от значение.

 

 

Две нощи по-късно, след като Франк си бе легнал току-що, телефонът иззвъня. С въздишка той посегна към слушалката.

— Пейн.

— Пигот е в Мексико Сити — съобщи гласът отсреща. Забравил напълно, че възнамеряваше да се наспи добре, Франк седна в леглото, заставайки мигновено нащрек.

— Следите ли го?

— В момента не. Отново се покри. Скоро всичко ще се разнищи и този ход ми подсказва кой е скъсал конеца. Аз ще се погрижа за тази малка подробност, а ти измъкни Люк оттам. Хижата е разкрита.

— Какво да му кажа?

— Всичко. Вече няма значение. Всичко ще свърши за двадесет и четири часа. Погрижи се да са в безопасност. — След това Кел Сейбин затвори, питайки се дали не бе чакал прекалено дълго, излагайки на опасност един приятел, както и една невинна жена.