Линда Хауърд
Невинни лъжи (10)

Десета глава

Лежаха неподвижно, притиснати един в друг, единственото движение беше полъхът на вятъра в косите им, единственият звук — шумоленето на преплитащите се клони, подобно на въздишка. Джей беше зашеметена от това, което се бе случило току-що, сетивата й бяха притъпени, сякаш бе преживяла буря. Не бе в състояние да помръдне.

После той се опря на ръце, отмести тялото си и погледна към нея с толкова яростно изражение, че тя за малко да се свие от страх, без да знае защо. Той изруга с дълбок и дрезгав глас, освободи телата им и застана на колене. Тази несигурност я парализираше, докато умът й мудно се опитваше да проумее причината за неговия гняв.

Вдигна панталоните си, но не си направи труд да ги закопчее; вместо това я взе на ръце и я вдигна, изправяйки се на крака с гъвкава грациозност, която разкриваше силата, необходима за това. Изкачи стълбите и влезе в къщата, без да продума, после я отнесе в банята. След като внимателно я остави върху изтривалката, той се наведе да пусне водата, после се изправи и се обърна с лице към нея. Роклята й бе разкопчана и внимателно свалена през главата, оставяйки я гола и разтреперана от студ и възбуда. Тя стоеше покорно, с ръце отпуснати край тялото, с широко отворени и замъглени очи, които го наблюдаваха с лека уплаха. Какво не беше наред?

Той се съблече бързо, вдигна я и я постави във ваната, после стъпи до нея и затвори вратата. Джей отстъпи назад, леко изненадана от това колко място заемаше и наблюдаваше изпъкналите мускули на гърба му, докато нагласяше водата; после той завъртя крана. Бликна топла струя и тутакси изпълни малкото пространство с пара. Стив я притегли под душа и я задържа под него, дори когато тя отвори уста да възрази, тъй като водата пареше върху премръзналото й тяло.

— Недей, трябва да се стоплиш — каза той остро, разтривайки с длани ръцете и раменете й. — Обърни се и ме остави да ти измия косата!

Като вцепенена тя направи каквото й каза, проумявайки, че сигурно целите са в кал. Ръцете му нежно сапунисаха и изплакнаха косата й, после започнаха да се движат по цялото й тяло. Почувства се силно затоплена от водата и докосването на сапунисаните му ръце, най-напред върху гърдите и корема й, после по краката и бедрата й и най-накрая между краката й. С нарастването на топлината, дишането й се учести.

Докосванията му станаха по-бавни и напрегнатите мускули на лицето му нервно потрепнаха. Дъхът й спря, когато той потърси входа към тялото й, докосвайки я леко с пръстите си, едва прониквайки в нея. Тя се вкопчи в раменете му, забивайки пръсти в гладката му, мокра кожа.

Гърдите й бяха напрегнати и болезнени, докато стоеше така в мъчително очакване, предвкусвайки лекото проникване, жадувайки много повече. С бедрото си усети как възбудата му нараства и бе разтърсена от прилив на наслада.

Той измърмори нещо, но звукът беше толкова дрезгав, че не можа да разбере нищо; после се намери в обятията му и устата му притискаше нейната. Тя се предаде на неговата настойчивост, плъзгайки ръце към тила му. Телата им, хлъзгави от водата се триеха едно в друго, гърдите му докосваха нейните, мускулестият му корем усещаше мекотата на нейния, възбудено притискайки се към нея.

— Да — простена тя.

— Съжалявам, мила — каза той дрезгаво, обезумял и настойчив. Устните му се плъзнаха надолу и се впиха в чувствителната извивка, целувайки малката вдлъбнатина в основата й, където ясно се усещаше как бие пулсът й. — Не исках да съм толкова груб.

Ето защо бе ядосан, не на нея, а на себе си. Но дори това не можеше да го спре. Усещаше желанието в голямото му, силно тяло и отново неспособността му да се овладее предизвика у нея силна, първична възбуда. Някога беше женена, но Стив винаги бе запазвал самообладание, част от него оставаше здраво заключена за нея и страстната й натура бе останала наранена, защото искаше повече. Мъжът в прегръдките й бе подивял от страст, загубил контрол, поради желанието си по нея и неговата грубост отговаряше на необуздания плам в собствената й натура. През целия си живот се бе нуждала някой да й отвърне със същата сила; без това, тя оставаше скрита зад черупката от студено безразличие, от която чак сега се освобождаваше.

Уви се около него като лоза, мокрото й тяло се виеше около неговото.

— Обичам те — изстена тя, защото това бе единственото нещо, което можеше да каже, единствената истина сред лабиринта от лъжи и недомлъвки.

Той отдели устните си от врата й, лицето му бе толкова близо до нейното, че единственото, което можеше да види бе горещия му поглед.

— Нараних те. — В гласа му имаше негодувание. Не можеше да го отрече.

— Да — каза тя, прилепи устните си до неговите и го целуна нежно. Ръцете му я стиснаха толкова силно, че остана без дъх, но това нямаше значение. Това, което имаше значение бе, че го целуваше, че го обичаше.

Най-накрая той си възвърна частица от хладнокръвието, достатъчно, за да спре водата и да я извади от ваната. Тя продължи да стиска врата му, когато я грабна и я занесе до леглото, като и от двамата се стичаше вода. Не я интересуваха чаршафите. Интересуваха я горещите устни върху гърдите й, леко загрубелите върхове на пръстите му върху копринената й кожа и накрая, мощното му нахлуване в тялото й. Това бе все още такъв шок за сетивата й, че тя извика, опитвайки се инстинктивно да събере бедра, но краката й се вкопчиха в мускулестите му бедра, помагайки му да проникне още по-дълбоко.

Той стисна зъби и се опита да спре, когато всеки инстинкт в него крещеше да се движи. Желанието беше толкова силно, че задушаваше всичко останало, освен жената, която държеше в обятията си, жената, чието крехко тяло го стискаше толкова силно и го тласкаше към границата на безумието. Заради нея се овладя и спря да се движи, докато свикне с него. Подпрян на лактите си, за да не я смачка с тежестта си, той погледна надолу към нея и потръпна от удоволствие пред екзалтирания и унесен поглед върху лицето й, докато повдигаше бедрата си леко, предпазливо, за да го приеме целия. От гърдите му се откъсна дълбок стон. Знаеше, че бе твърде груб и припрян преди, за да й позволи да изпита наслада, но този път тя беше с него.

Устните й се раздалечиха леко в толкова женствена усмивка, че дъхът му спря и дълбоките й сини очи го подканваха, насърчаваха го. Бедрата й се повдигнаха още веднъж.

— Какво чакаш? — попита тя задъхано.

— Теб — отвърна той и дори когато се изгуби в безпаметния екстаз на любовното преживяване, тази истина остана с него. Беше я чакал цяла вечност.

Винаги спеше толкова леко, че дори в последвалия дълбок унес той се сепна от мокрите чаршафи, неудобство, на което не бяха обърнали внимание. Джей лежеше в обятията му изтощена и спеше дълбоко; не искаше да я притеснява, но също така не искаше да изстине от влагата. Той стана и вдигна лекото й тяло на ръце, после я занесе в другата стая и я остави върху сухото легло. Тя издаде някакъв протестен звук, когато я раздруса, после се отпусна отново и дишането й се успокои, след като я погали по гърба. Легна до нея и тя се сгуши по-плътно в неговата силна, собственическа прегръдка.

Това, което изпитваше към нея бе толкова силно, че граничеше с болката. Дори без паметта си знаеше, че нито една жена досега не го беше вълнувала така силно. Никога не бе желал друга така, никога не би чакал толкова дълго, колкото бе чакал нея. Тя засенчваше всичките му грижи. Пак тя бе причината, поради която мислите за загубата на паметта му се свеждаха до някакво раздразнение и известен безпристрастен интерес към странностите на това, което помнеше. Предишният му живот нямаше значение, тъй като Джей беше тук, в настоящето. Бяха така свързани, че спомените нямаха значение.

Веждите му леко се смръщиха, когато я прегърна и загрубялата му ръка се плъзна от извивката на бедрото й към приятната заобленост на гърдите. От всичко, което бе останало в съзнанието му, защо нямаше нищо, свързано с Джей? Това бяха спомените, които съжаляваше, че е загубил. Искаше да си спомня всяка минута, която е прекарал с нея и защо я бе оставил да му се изплъзне. Искаше да си спомни сватбата им, първия път, когато са се любили, и пълната загуба на тези спомени го измъчваше. Тя бе същността на неговия живот; защо тогава нищо не му беше познато? Защо не бе изплувал някой дълбоко загнезден спомен за нежната като коприна кожа, за високите й, заоблени гърди, или за розовите зърна. Защо не усети нищо познато в тесния проход към тялото й, когато проникваше в нея?

А всичко беше съвършено ново за него.

Тя се приближи леко към него и той спря да я гали, стигаше му само да я държи. Щяха да се оженят веднага щом успееше да я убеди, а сега имаше на своя страна едно много силно оръжие.

Сцената експлодира в мозъка му. Усмихната младоженка и развълнуван младоженец, горд, притеснен и нетърпелив едновременно. Младоженецът поклаща глава, усмихвайки се широко, а булката го прегръща силно.

— Успя! Знаех си.

Една по-възрастна жена и някакъв мъж го прегърнаха също толкова силно.

— Радвам се, че се върна, синко — казва мъжът, а жената се усмихва през сълзи, преливаща от любов. После други хора се втурват да стиснат ръката му, да го прегърнат и да го потупат по гърба. Сцената се разпадна сред хаоса от гласове.

Остана да лежи със сурово изражение, стиснал челюсти в отчаян опит да не изхвърчи от леглото. От къде, по дяволите, се взе този спомен? Мъжът го бе нарекъл „синко“, но това обръщение можеше да бъде доказателство както за привързаност, така и за роднинска връзка. Той нямаше семейство, така че трябваше да са близки приятели, но Джей твърди, че винаги е бил самотник. Кои бяха те? Тревожеха ли се за него? Джей знаеше ли нещо за тях?

По дяволите, дали беше изобщо нещо, което действително се е случило, или сцена от филм, който е гледал преди години?

Филм. Самата дума бе достатъчна да извика друг спомен, но този път бе съвсем завършен, придружен от сменящи се надписи. Беше телевизионен репортаж за Афганистан. После премина в друг филм с участието на много известен актьор. Хубав филм. После в забавен кадър сцената се смени. Намираше на някакъв покрив със същия актьор, когато мъжът извади пистолет 45-ти калибър. Сериозна работа. Можеше значително да повлияе на бъдещето на човек. Само че мъжът беше твърде близо и твърде уплашен. Стив видя себе си да замахва с крак, запращайки пистолета във въздуха. Актьорът се олюля назад и се препъна, падна през ниската преграда, крещейки, докато летеше надолу от седмия етаж.

Стив се загледа в тавана на спалнята, усещайки как потта се стича по ребрата му. Друг филм ли беше това? Защо ще си спомня точно серия от филми? И защо бяха толкова реалистични, сякаш участваше в тях? Ще трябва да попита лекаря, но поне това бе знак, че паметта му се връщаше точно така, както му бяха казали. Без друго трябваше да предприеме това пътуване, за да му прегледат очите; изморяваше се много, когато четеше и това не отшумяваше. Определено се нуждаеше от очила. Очила…

Един възрастен мъж му се усмихна любезно и свали очилата си, поставяйки ги върху бюрото.

— Поздравления, господин Стоун — каза той.

Едва се сдържа да не изругае, когато сцената изчезна. Колко странно; защо мъжът ще го нарича „господин Стоун“, освен ако не е използвал чуждо име? Да, в това имаше смисъл, освен ако не беше сцена от друг филм. Би могло да е по-скоро нещо, което е гледал, отколкото нещо, което се е случило.

Джей се размърда в прегръдката му и се събуди изведнъж, като се надигна и го погледна разтревожена.

— Какво не е наред?

Беше усетила напрежението му както винаги. Той успя да се усмихне и докосна страната й с обратната страна на пръстите си, усещайки как съвсем различно напрежение завладява мускулите му.

— Нищо — увери я той.

Изглеждаше сънена и чувствена, с натежалите си клепачи и със сочните си устни, подпухнали от целувките му.

Тя се огледа.

— В моята стая сме — отбеляза Джей озадачено.

— Така е. Чаршафите в моята бяха мокри, затова те донесох тук.

Топлина се разля по страните й, като си спомни как се бяха намокрили чаршафите, но в усмивката й имаше едновременно тайнственост и задоволство. Повдигна ръка и докосна лицето му, така както той бе докоснал нейното; тъмносините й очи се плъзнаха по лицето му с болезнена нежност, проучвайки всяка негова черта, засищайки жаждата на сърцето й. Тя нямаше представа за изражението си, но той го видя и нещо притисна гърдите му. Искаше му се да каже: „Не ме обичай по този начин“, но се въздържа, защото за него беше ужасно важно да го обича точно така.

Той се изкашля леко.

— Можем да избираме.

— Така ли? Разбира се, че можем. Между какво?

— Можем да станем и да изядем обеда, който приготвяше — той спря и вдигна глава към часовника, — преди три часа, или можем да се опитаме да опропастим и това легло.

Тя размисли.

— Мисля, че ще е по-добре да обядваме, в противен случай няма да имам сили да ти помогна да опропастим и това легло.

— Логично.

Той я прегърна. Не му се ставаше, въпреки глада и не усети как ръката му се плъзна по очертанията на тялото й с чувствена наслада. После спря и придвижи ръката си към корема й.

— По-добре да вземем някакви мерки, освен ако не искаш да се оженим следващата седмица.

Почувства се така, сякаш сърцето й изведнъж порасна толкова, че изпълни гърдите й до краен предел. В продължение на няколко прекрасни часа бе забравила как е притисната от този мъчителен лабиринт от измами. Не искаше нищо друго повече от това просто да каже „Да, нека се оженим“, но не смееше. Не и преди той да разбере кой е — и преди тя да разбере кой е — и ако тогава продължаваше все още да твърди, че иска да се ожени за нея. Ето защо тя пренебрегна първата част от думите му и просто отговори на втората.

— Няма защо да се тревожим. Вземам хапчета. Лекарят ми ги предписа преди седем месеца, защото цикълът ми не беше редовен.

Очите му леко се присвиха и ръката му натежа върху корема й.

— Нещо сериозно ли е?

— Не. Просто стрес от работата ми. Вероятно сега ще мога без тях. — После се усмихна и зарови лицето си в рамото му. — Освен ако внезапно не се случи нещо.

Той изсумтя.

— Внезапно, по дяволите! Желая те от два месеца. Все пак бихме могли да се оженим тази седмица.

Тя се освободи от прегръдката му и се изправи с развълнувано лице, сложи си чисто бельо, взе един пуловер от дрешника и го облече.

Наблюдаваше я от леглото. Гласът му беше много тих и дрезгав, когато проговори.

— Искам отговор.

Разтревожена, тя отметна заплетените кичури от очите си.

— Стив… — Тя спря, като за малко не се сви от страх пред необходимостта да го нарече с това име. Сега повече от всякога искаше, имаше нужда да узнае името на любимия си. — Не мога да се омъжа за теб, преди да си възвърнеш паметта.

Той отхвърли завивката и се изправи, гол и прекрасен. Пулсът й препусна лудо, когато го погледна. След всички мили, които бе пробягал, и дървата, които бе нацепил, тялото му бе покрито с мускули. По нищо не личеше, че някога е бил ранен, освен по белезите. Сърцето й започна да бие бавно и силно. Беше прегърнала тялото му, беше приела мощната му атака, бе му отвърнала със същата страст. Въпреки че определени части на тялото й бяха все още твърде чувствителни, тя усети как пламва и се размеква, когато го погледна.

— Какво би могло да промени моята памет? — отсече той и тя вдигна очи, проумявайки, че е ядосан. — Няма друга жена, която да предявява права над мен и ти го знаещ, така че не започвай пак с тези глупости. Защо трябва да чакаме?

— Искам да съм сигурна — каза тя с разтревожен глас.

— По дяволите, аз съм сигурен!

— Откъде може да си сигурен, като не знаеш какво се е случило. Просто не искам да съжаляваш, че си се оженил за мен, когато си спомниш всичко. — Опита да се усмихне, но едва успя. — Заедно сме и разполагаме с време. Това би трябвало да е достатъчно засега.

Стив се опитваше да се задоволи с това и в много отношения то бе достатъчно. Те живееха заедно в най-истинския смисъл на думата, като партньори, приятели и любовници. Измина седмица преди снегът да се върне отново и през тази седмица те изследваха всеки инч от тяхната високопланинска ливада. Той й показа лазерния сензор, който бе инсталирал от другата страна на пътеката, и й демонстрира как да използва едновременно радиото и компютъра. За него бе облекчение, че не се налагаше да крие от нея колко дълбоко е бил посветен в разузнаването, въпреки че тя му се разсърди малко за това, че цялото оборудване е било скрито в бараката и чак сега бе решил да й каже за него.

Харесваше му да я ядосва. Чувстваше някаква примитивна възбуда, когато наблюдаваше как присвива сините си очи като котка. Беше финалният знак, че я е принудил да атакува. В деня, когато я бе помислил за неканен гост и я бе проследил в снега, а после нападнал, яростта й го бе изненадала, беше го изкарала от равновесие, но го беше развълнувала. Повечето хора, които познаваха Джей не биха повярвали, че е способна на такава ярост, нито че би се нахвърлила със сила върху някого. Това му говореше много за нея, за страстната, променлива страна на характера й и за това какво е необходимо, за да бъде извадена наяве. Вероятно много малко хора можеха да я ядосат, но тъй като го обичаше, той беше един от тях. След като предизвикаше гнева й, той обичаше да се боричкат и да се люби с нея, докато той изчезне.

Външността й го очароваше. Беше все още твърде слаба, въпреки че се хранеше добре, но той обичаше да гледа стройните й крака и заоблените й бедра в тесните дънки твърде много, за да се оплаква. Кожата й бе гладка като сатен, гърдите й — стегнати и закръглени, екзотичната й уста сочна и леко намусена; както й да се облечеше го възбуждаше, защото той знаеше какво се крие под дрехите. Знаеше също, че бе достатъчно да я докосне и тя щеше да се сгуши в обятията му топла и изпълнена с желание. Тази реакция го пленяваше; в нея имаше нещо толкова ново, което сякаш никога не му е било познато.

Една сутрин се събудиха и видяха, че през нощта отново е валял сняг, който продължи да вали през целия ден, не силно, просто една постоянна завеса от снежинки, които се спускаха над ливадата. Излизаха, само за да донесат още дърва за огъня и прекарваха деня в хижата, гледайки стари филми. Това беше допълнителното преимущество на сателитната антена; винаги можеха да намерят нещо интересно за гледане, ако бяха в настроение за това. Беше идеалното решение в такова мързеливо време, когато нямаше какво да правят, освен да се излежават и да гледат как пухкавите снежинки се спускат към земята.

Точно преди да се стъмни, Стив излезе да провери наоколо, нещо, което правеше винаги. Докато го нямаше, Джей започна да приготвя вечерята, като си тананикаше, защото беше толкова доволна. Това беше раят. Знаеше, че не може да продължи дълго, когато паметта му се върнеше, дори ако все още искаше да се ожени за нея, животът им щеше да се промени. Щяха да си тръгнат оттук, да си намерят нов дом. Щеше да се наложи да си намери друга работа. Други неща щяха да запълнят времето й. Това време беше отделено, извън реалния свят и тя възнамеряваше да се наслади на всеки миг. Внезапно една мрачна мисъл се прокрадна: това може да е всичко. Може би беше всичко. В такъв случай тези дни бяха още по-безценни.

Стив влезе през задната врата, като изтупа снега от раменете си и го изтърси от косата си, преди да си свали палтото.

— Нищо, освен заешки следи. — Изглеждаше замислен. — Обичаш ли заешко месо?

Джей отмести поглед от кашкавала, който стържеше за спагетите.

— Ако застреляш великденското зайче… — подхвана тя със заплашителен тон.

— Само питам — каза той, сграбчи я, за да я целуне, после отри студената си, брадясала буза до нейната. — Ухаеш чудесно. На лук, чесън и доматен сос. — Всъщност носеше собствения си аромат, това сладко, топло, женствено ухание, което свързваше с нея и с никоя друга. Зарови носа си във врата й и вдиша, усещайки познатото напрежение да нараства в слабините му.

— Няма да спечелиш нищо като ми казваш, че мириша на лук и чесън — каза тя и се залови отново за работа, въпреки че той я бе прегърнал през кръста.

— Дори ако ти кажа, че обожавам лук и чесън.

— Хм. И ти си като всички мъже. Би казал всичко, когато си гладен.

Той се засмя и я пусна, за да сложи масата и да намаже хлебчетата с масло.

— Какво ще кажеш за едно пътуване?

— Бих искала да видя Хаваи.

— Мислех си по-скоро за Колорадо Спрингс. Или може би Денвър.

— Била съм в Колорадо Спрингс — каза тя, после го погледна през рамо, заинтригувана. — Защо ще ходим в Колорадо Спрингс?

— Предполагам, че Франк не иска да се връщаме във Вашингтон дори за малко, така че ще изпрати лекаря със самолет, да прегледа очите ми. Това означава Колорадо Спрингс или Денвър. Аз залагам на Денвър. Също така се обзалагам, че няма да иска лекарят да научи къде се намира хижата, което означава, че ние ще отидем при него.

Тя знаеше, че ще се наложи да си прегледа отново очите, но самият факт, че говореха за това накара реалният свят да нахлуе в техния рай. Щеше да е странно да се срещнат с други хора, още повече да разговарят с тях. Но четенето преуморяваше очите му, а бе минало достатъчно време, за да разберат, че зрението му нямаше да се подобри. Замисли се за това как щеше да изглежда с очила и усети някаква топлина да се разлива в стомаха й. Секси. Усмихна му се.

— Да, бих желала да предприема едно пътуване. Ям собствените си ястия от доста време насам.

— Ще се свържа с Франк след вечеря. — Можеше да го стори веднага, но бе по-важно да се нахрани. Джей правеше чудесни спагети, а можеше да му отнеме доста време, докато се свърже с Франк. Щеше да започне с най-важното.

След като приключи с чиниите, а Стив отиде в бараката да се свърже с Франк, Джей се излегна върху килимчето пред камината и за първи път се замисли за малкия изискан апартамент, който Франк държеше за нея. Той контрастираше рязко с провинциалния комфорт на хижата, но тя предпочиташе нея. Нямаше да й е приятно да си тръгне оттук; мястото щеше да е красиво през лятото, но тя се чудеше колко още ще останат тук. Сигурно паметта на Стив щеше да се върне преди това, но дори това да не се случеше, колко време щеше да мине преди Франк да му каже истината? Не бе възможно да го оставят вечно да живее чужд живот. Или пък бе? Такъв ли е бил планът? Дали не са разбрали по някакъв начин, че никога няма да си възвърне паметта?

Огледалата отразяваха различни отговори, различни страни на загадката, различни решения. И никое от тях не пасваше.

— Спиш ли? — попито той тихо.

Дъхът й спря и тя се претърколи с разтуптяно сърце.

— Не те чух да влизаш. Не издаде никакъв звук. — Винаги се движеше безшумно като котка, но би трябвало да чуе задната врата. Бе така потънала в размисъл, че шумът бе останал незабелязан.

— За да се промъкна и да те сграбча по-добре, скъпа — изръмжа той, имитирайки чудесно гласа на големия, лош вълк. Приседна на килима до нея, заравяйки ръце в косите й и наклони устата си към нейната. Целуна я бавно, страстно, без да бърза. Дишането й се промени, погледът й стана унесен. Желанието беше като топлина, която се разля бавно по тялото й, докато я изпълни цялата.

Не бързаха. Беше твърде хубаво да лежат на топло пред пукащия огън и да се наслаждават на целувките си. Но накрая топлината стана непоносима и тя изстена, когато той разкопча ризата й и я разтвори, за да притисне устни към заоблените й гърди. Легна върху нея, силните му крака контролираха нейните, макар че тя не спираше да се движи. Искаше повече. Като изстена отново, с глас изпълнен с желание, тя се извъртя докато зърното й се допря в устните му. Бавно, той го докосна с език, после го сграбчи с уста и го засмука, давайки й това, от което се нуждаеше. Светлината от огъня придаваше златисти отблясъци на косата й и розов оттенък на кожата й, докато той разкопчаваше джинсите й и ги сваляше. Устата й беше червена и влажна, блестяща от целувките му. Той изведнъж почувства, че не може да чака повече и бързо свали дрехите си. Ризата още висеше около раменете й, но дори това беше твърде много. Захвърли я настрана и застана на колене, като уви краката й около своите, докато се навеждаше, за да проникне в нея, преплитайки така здраво телата им, както бе свързан живота им.

Останаха да лежат дълго след това, прекалено щастливи, за да помръднат. Той постави още едно дърво в огъня и обу джинсите си, после я загърна с ризата си, за да не настине. Тя се отпусна в обятията му, подпряла глава на рамото му, като си пожелаваше да не се случи нищо, което да наруши това щастие.

Той наблюдаваше играта на жълтите пламъци, потривайки брадичката си в косите й.

— Искаш ли деца? — попита разсеяно.

Въпросът я стресна и тя вдигна главата си от рамото му.

— Да, мисля, че искам — отвърна тя. — Никога не съм се замисляла сериозно за това, защото не ми изглеждаше възможно, но сега… — Гласът й потрепери.

— Преди не сме били женени в истинския смисъл на думата. Не искам отново да бъде така. Искам да се прибирам в къщи всяка вечер, да водя нормален живот. — Той я притисна в прегръдката си. — Бих искал да имам няколко деца, но решението трябва да е общо. Не знаех какво мислиш ти.

— Обичам децата — каза тя тихо, но я обзе чувство на вина. Изобщо не са били женени преди. Той се чувстваше виновен заради постъпките на друг мъж.

— И аз ги обичам — усмихна се той, все още загледан в огъня. — Истинско удоволствие е да гледам Ейми…

Джей извърна глава с широко отворени очи, в които се четеше нещо като паника.

— Коя е Ейми?

Лицето на Стив беше мрачно, устата му строга.

— Не знам — промърмори той. — Чувствам се така сякаш се блъскам в тухлена стена. Думите просто ми се изплъзнаха от устата и после, „бам“! Ударих се в стената и не остана нищо.

Усети, че й прилошава. Дали не сгреши като повярва, че Франк не би нагласил всичко така, ако Стив беше женен? Дали не беше и баща, освен съпруг?

Стив я наблюдаваше и отгатна посоката на мислите й, ако не съдържанието им.

— Не съм женен и нямам деца — каза рязко, като я притегли към себе си. — Вероятно е малката дъщеря на някой приятел. Познаваш ли някой, който да има малко момиченце на име Ейми?

Тя поклати глава, без да го погледне. Ужасът отново се бе върнал; усети как я сковава. Дали паметта му се връщаше? Когато това станеше, щеше ли да си тръгне? Раят можеше да свърши всеки миг.

Тази нощ Стив остана да лежи буден, дълго след като си бяха легнали. Джей спеше в обятията му както през всички нощи досега, откакто бе задухал топлият вятър, с коси разпилени на лявото му рамо и той усещаше топлият й дъх във врата си. Голото й, копринено нежно тяло се притискаше плътно към лявата му страна, а тънката й ръка бе преметната през гърдите му. За миг придоби толкова уплашен вид, когато спомена името на Ейми, която и да беше тя. Прегърна я по-силно, опитвайки се да изтрие страха дори от съня й.

Вероятно щеше да се случва често някоя случайна дума да предизвика откъслечни спомени. Надяваше се не всички да я плашат толкова много. Дали наистина се страхуваше, че няма да я иска, когато паметта му се върне? Господи, нима не можеше да почувства колко много я обича? Паметта му нямаше значение. Това беше в костите му, бе загнездено във всяка частица от неговото съществуване.

Ейми. Ейми.

Името проблясваше в съзнанието му като огнена искра и изведнъж видя едно малко момиченце с лъскави, тъмни коси, което се смееше и пъхаше своето пухкаво, покрито с вдлъбнатинки юмруче в устата си. Ейми.

Сърцето му заби силно. От паметта му бе изплувало лице, което отговаряше на името. Не знаеше коя е тя, но знаеше името й, а сега и лицето й. Картината избледня, но той се концентрира и разбра, че може да я извика отново в съзнанието си, точно като истински спомен. Точно както бе казал на Джей, тя вероятно беше дъщеря на някой приятел, с който се е запознал след развода.

Той се отпусна доволен, че споменът се бе затвърдил. След сексуалното удоволствие, което бе изпитал, усещаше тялото си натежало и отпуснато и гръдният му кош започна да се издига и спуска в бавния ритъм на съня.

— Чичо Люк, чичо Люк!

Детските гласчета отекваха в главата му и филмът започваше да се върти в съзнанието му. Две деца. Две момчета, които се втурват през моравата, скачат и крещят с пълни гърди „чичо Люк“, като продължават да тичат.

Друга сцена. Северна Ирландия. Белфаст. Позна града, макар че го полазиха тръпки от ужас. Две малки момчета играят на улицата, после изведнъж вдигат очи, поколебават се за миг и побягват.

Щрак. Едно от първите две момчетата поглежда нагоре с разтреперана долна устна и разплакани очи и казва:

— Моля те, чичо Дан.

Щрак. Дан Радър подрежда листите си зад бюрото си, докато надписите се движат.

Щрак. Огромен надпис върху микробус гласи: „Предпочитам света на Дисни“.

Мики Маус танцува… Щрак… една мишка пълзи през боклука в малка уличка… Щрак… граната прелита бавно във въздуха и се разбива с мощен трясък в кофа за боклук; после още по-мощен трясък и кофата хвръква във въздуха… Щрак… бяла платноходка с ярки платна на червени и бели ивици се приближава към брега и загорял млад мъж маха с ръка… Щрак, щрак, щрак…

Картините прорязваха съзнанието му, проблясвайки за миг като светкавици и следваха една след друга като страници от книга, която прелистват бързо пред очите му. Започна отново да се поти. По дяволите, тези произволно свързани спомени бяха ад. Какво означаваха? Действително ли се бяха случили? Не би имал нищо против, ако можеше да каже кои са истински и кои са просто нещо, което е видял по телевизията или в някой филм, или просто си ги е представил, четейки някаква книга. Добре, някои от тях бяха повече от ясни, като този с Дан Радър, с движещите се надписи. Но той беше гледал новини много пъти, откакто свалиха превръзката от очите му, така че това дори би могло да бъде пресен спомен.

Но… Чичо Люк. Чичо Дан. Нещо в тези деца, нещо в тези имена изглеждаше много истинско, точно както и Ейми.

Стана от леглото много внимателно, за да не събуди Джей и отиде във всекидневната, където стоя дълго пред загасения огън, загледан в тлеещите въглени. Цялостното възвръщане на паметта му приближаваше и той го знаеше. Сякаш единственото, което трябваше да направи бе да завие зад ъгъла и всичко щеше да бъде там; но да направи този завой в съзнанието си не бе толкова лесно, колкото изглеждаше. Беше се променил през месеците след експлозията; опитваше се да свърже две отделни личности и да ги слее в едно.

Разсеяно триеше върховете на пръстите си с палеца си. Когато забеляза какво прави, вдигна ръката си, за да я разгледа. Мазолите отново се бяха появили, последица от цепенето на дървата, но върховете на пръстите му бяха все още гладки. Какво е останало от него, или самоличността му бе заличена напълно, както бяха заличили отпечатъците му? Когато се гледаше в огледалото, каква част от отражението беше Стив Кросфийлд и каква беше резултат от пластичната операция? Лицето му беше променено, гласът му беше променен, отпечатъците на пръстите му липсваха.

Беше нов човек. Беше се родил от тъмнината, съживен от гласа на Джей, който го призоваваше към светлината.

Без значение какво си спомняше и какво не, все още имаше Джей. Тя беше част от него, която хирургическият скалпел не можеше да промени.

Стаята бе изстинала, тъй като огънят бе угаснал и той усети студа върху голото си тяло. Върна се в спалнята, мушна се под юргана и усети топлото й тяло да се увива около неговото. Тя промърмори нещо и се притисна по-близо до него, опитвайки се да заеме обичайната си поза.

Мигновено огънят пламна в него, толкова буйно, сякаш не бе угасен само преди час.

— Джей — каза той, с тих, неясен глас и я придърпа под себе си. Тя се събуди и го потърси, уви ръцете си около врата му и те се любиха в мрака, докато в съзнанието му не остана място за други спомени, освен тези, които създаваха заедно.